Емоционален талаж....

А бе, Раз, не те знам как си го писал това, но е нормално да се съмняваш и в смисленото и в литературното значение на това... нещо. Разказ не може да се нарече, щото почти нищо не става. Или по-скоро става, но всичко е покрито с едно такова тежко и объркано описание, че докато стигнеш до следващото действие вече си забравил предишното и не можеш да направиш връзка. Има някои изречения, дълги по десетина реда, които ми е изключително интересно да разбера за какво стават дума. Сериозно си мисля, че ако това чудо хареса на някой и той успее да го прочете на "един дъх", както се казва, той е с поне леки психични отклонения. В повечето случаи след прочитането на човек би му останало несравнимо главоболие породено от... от цялата каша.

Ще е хубаво да се види в завършен вариант. Представи и следващите две части и не се страхувай от употребата на запетаи, те просто правят смисловото разграничение по-лесно.

Харесва ми атмосферата.. Цялото това отчаяние, липса на яснота в ситуацията.. мрак и лудост.. хаос. Откривам контрасти, парадокси.. Някакси познато ми е всичко.. Хареса ми как бързо се смени сцената от писъци и ужас, на спокойствие.. забрава. Персонажа е човек с принципи.. и въпреки празния му поглед, той самия не е сив като света. Тъга.. красота. Някакси този ад се намира в самата му душа и сред вихъра от мисли той намира някои отговори.. Всичко се повтаря, но с нови елементи, нещо като препрочитане на една и съща книга, но през период от няколко години, с различен.. обогатен начин на мислене. Връщащ се към спомени.. някои приятни и топли, той като че ли усеща.. не радост е преувеличение.. горчива усмивка би се появила на лицето му може би.. Вечно бягащ от реалността, ако такова нещо съществува.. толкова различни ъгли през които можеш да погледнеш.. Заплени ме песента на "това видение сред гниещата материя на реалността" и мисля, че тя пееше за теб, Разиел.. за твойте сини птици.. за червеното щастие , което ти дириш.. Цялата комбинация от постоянно редуване на действителност, спомени, сънища, опиянение.. много се доближава до лудост. Сякаш героя се намира в кошмар проектиран от него.. мимолетни приятни моменти и връщане към кошмара.. реалността? Безпомощен е.. Интересно бе двусмислието на думите и асимилирането им " а къде да съм..Тук...Всички сме тук..някои повече, други по малко " .. Понякога мечтата на човек се струва смешна.. безсмислена за другите.. но всъщност е единственото , за което може да си мечтае този човек. Града е представен като място пропито с проказа, с адско присъствие.. но не и напълно лишено от добро, от чисто и свято.. не и още.. Лешояд.. Това пътуване из града.. из този мъртъв град изпълнен със спомени, сенки и гласове на отминали времена.. грозно, отблъскващо.. дори гротескно е това което е виждал, докато е бил след нея.. изоставил машината.. претендираща за перфектност, но всъщност измислена от него. Ах.. това пътуване, поето след толкова мъка и усилия.. нечовешки усилия, но все пак успех. Може би единствен смисъл в сивотата.. яркостта на Нея. Изглежда след поредната пауза.. припадък.. изнуреност от безкрайността, от тъгата пропита сред всички сгради около него, той се озовава във стая, една едничка стая сред множество други.. може би безкрай много други стаи в още толкова блокове в още толкова квартали на този.. невероятно огромен град.. света? В тази мъничка стаичка.. сред вси други се забелязаха милиардите мисли, "безкрайните прашасали в забравата редове".. които той разбираше, разбираше.. Бряг, вълни.. изгреви и залези на океана на реалността.. Нямаше как да не се влюби в единственото нещо, което можеше да има смисъл в тази сивота.. Гората бе задължителна част от съществуването му, в гората са изгубените.. незнаещите пътя. А дали тази.. красота, тази привидно девойка.. не е смъртта? Дали това не е избавлението, което той така бленува? Измъчен от извратения, гнусен свят.. от реалността. Нима той е влюбен в Смъртта? Нейната тъжна, но красива, алена песен. Описана е по-голямата част от света, под формата на слушатели, цените.. но неразбиращи от нищо, но това не е цялата част от света, това е само част от един театър. Живеещ в обикновен апартамент, може би квартира.. персонажа не живее в общопозната реалност и съвсем обикновенни явления и сцени той ги вижда задълбочено.. всъщност по този начин всеки ден се увековечава.. дали е агония или сладост.. то се удъжлава по този начин. Добра борба с неуморното време бих казал. Последния абзац бе полезен за осмисляне на голяма от прочетеното.. разочарование.. болка.. " ...Заплака... " .

Дължината на произведението ме притесни доста.. но ето, прочетох го на един дъх и изгубените часове си струваха, поради запленяването на моето съзнание още в началото на прочита. Всичко ми е струва до болка вярно при все , че останаха някои тайни, но може би винаги е така.. надявам се с другите части те да се разкрият.. ( мастилото, хора от страдание.. ) . Незнанието като цяло, има своята положителна страна - липса на лудост и тъга.. ако човек постоянно мисли над тези неща, наистина би се подлудил.. предпочитам "малко по-малко" да ги усвоявам, отколкото пагубно всичко наведнъж.. Като цяло.. намирам мисленето ти за извратено. Да, за извратено, но не в перверзен смисъл, ами в изкривен.. но кой знае, може би ние сме кривите.. С нетърпение чакам другите части..

Послепис : Смея да кажа, че ако не беше групата "Sleepytime Gorilla Museum" възприемането на нещата изобщо не би било такова.. Благодаря за оказаното внимание от ваша страна.

ае маняк що не го напрай по късо ???
мен ма мързи да го чета цялото

Поезия....Хах...

Dimmu Borgir и Nightwish в подписа, и то кои хитове :)
ами сега ще кажете че съм простак, ама само това ме накара да не чета всички тия дълги работи :) ако ги прочета пък кой знае какво още ще кажа :)

Колега Расколников,

Странно как не съм виждал тази ти тема чак досега (*гледам подозрително*). Спи ми се нечовешки, но утре обещавам да прочета и да коментирам. Само това, което виждам на пръв поглед ме издразни - безмилостното количество многоточия. Изключително нагла свиня съм да критикувам без да съм чел, но просто ми се наби в очите и едно злобничко гласче ми зачегърта по мозъка с настояния да го кажа СЕГА.

До утре, колега.

Безполезна драма...

Нощ , звезди , небе , а на мен ми се сере,виждам два вековни бука и си викам ще е тука и с мъка на сърцето, аз разголвам си дупето ,а лайното мазно, мазно си тече , аз помагам с пръст и решавам да си набера листа от мъх, мамичката му смръдлива , аз набрал съм си коприва .



Корема ми къркори, не след дълго,гъза ми проговори.

Имаме нашествие на тъпанари.


P.S. Това ще бъде прочетено вторник или сряда кат съм на работа, че нямам никакво време.А иначе съм си го харесала след първата глава.

Претенциозен,депресиран бездарник...

Кой бе ? :р

Как можа да го затриеш бе, луд!

Уви го е затрил :С Като ти прочетох поста ми стана ясно за какво иде реч.

Чувствам се 10 пъти по-тъп от тогава.

Виждаш ли до къде те докара Софията!Виждаш ли?!!!Това е толкова лошо! >:C

Браво, Раз!

Make me proud!