Здравейте!
Днес ми дойде идеята да напиша нещо за спонтанния обрат в живота на човек.
Избрах несъществуващ град и несъществуващ персонаж (НЕ СЪМ АЗ,НЯМА НИЩО ОБЩО С МЕН!!!)
Надявам се да ви се хареса
Замръзналата Мисия
Понякога идваш на себе си без да знаеш какво правиш.Правил си го през цялото време,но в момента се чудиш какво става. Какво представляваш,кои са тези хора около теб. Имаш ли душа в тялото си?
Ако това ти се е случвало, както на мен много често, сигурно се стряскаш за момент.
Но после забравяш и се успокояваш. Не след дълго обаче в ума ти изплува цялата Галактика. Тя е толкова непозната и безкрайна, а на теб ти се струва толкова малка и пуста. В теб нараства паника... От тази галактика няма измъкване... Извън нея?
НЯМА ТАКОВА!!! Притиснат в тази галактика... Никакви други светове, чувстваш се затиснат и изтощен.
Виждам пропуканите плочки, по които крача. Но на пресекулки. През останалото време
се отдавам на доброто старо време.
Спомням си за розовото ми детство. Как бях безгрижен и тичах по терена да играя с приятелите си, които днес ми обърнаха гръб. Как се събирахме толкова много и правехме какви ли не щуротии. Как тичах с тежките монети от 10 лева, за да си купя сладолед. Как беше топло преди, а днес всичко охладня.
Но сега, когато вече сме твърде големи и не се вместваме в малкия размер на детския живот, ни се удря ледена плесница, за да се счупят розовите очила и да погледнем реалността право в очите.
Прекосих сивата улица и се качих на тротоара. По инстинкт знаех, че няма още много път до дома.
Следя движенията на краката си. Дънките, които образуват десетки гънки при всяко мое движение, не се интересуват от това, което се случва с и около мен.
Реших да отлепя главата си от тротоара и да я фиксирам напред.
Какво срещам?
Премръзнали хора с червени носове и уши, обвити с многобройни шалове, навлекли по няколко топли пуловера, придвижващи се на групи от по трима към семействата си, които ги очакват с нетърпение.
Поклатих глава. Не усещах шапката си, нито якето. Изведнъж се освободих от всичката тежест, която живота ми слагаше всеки ден.
Забързах напред, с наведена глава. Реших да се възползвам от облекчението.
Живея в това малко градче в северна България. Няма много хора тук.
Намирам се на една пресечка от блока си.
Току-що подминах “приветливото” кошче за боклук и старата будка за вестници.
Лъхна ми на прясно изляно мастило. Това донесе малко радост.
Тичащите наоколо деца също оцветяваха сивата зима тъй контрастно.
Докато се усетя-стигнал съм входа си.
Бутвам с малко мъка вратата и влизам във входа, където ме лъха топлина, която се настанява нейде в обувките ми.
Понеже живея на първия етаж, качвам стълбите.
Вадя жълтият изтъркан ключ от джоба си и посягам към ключалката.
Живея посредствен живот с посредствени чувства.
Не съм прекалено енергичен, нито пък мързелив.
На години съм 15. Въпреки затвореният начин на живот, който водя, аз се чувствам в кожата си на геймър и се гордея с това.
Какво да ви кажа за себе си?
Казвам се Йордан Димитров. Уча в една от петте езикови гимназии в града.
Сутрин ставам към 7, не закусвам, нито пия чай. Хващам първия тролей и се запътвам към втория си дом.
Вкъщи няма никой.
Събличам кафявото си кожено яке и си събувам обувките.
Днес ще стоя с “официалните” си дрехи (Тези, с които ходя на даскало).
Предимно съм оптимист. Но по-често реалист, защото не обичам да си давам празни надежди.
Зима е, а първият сняг е позакъснял. Все пак рони нещо навън, намира се.
Настаних се на фотьойла и си пуснах музика.
Уредбата беше озарена от дневната светлина, която нахлуваше във всекидневната и я разкрасяваше до неузнаваемост.
Радвам се на меките светли дни, в които хем вали сняг, хем е топло.
У мен се появи малко радост.
Хм-казвам си. Ще ида да потренирам малко по моя си начин.
Излизам в коридора и святкам лампата, защото е затъмнено.
От доста време насам се опитвам да правя какви ли не глупости у нас.
Хванах се за касата на една от вратите и се набрах нагоре към тавана.
Всеки ден се опитвам да докосна тавана с крак, но все не ми се получава.
Дано днес стане.
Изведнъж нещо изплува в главата ми.
Усетих студенина по десния си крак и нещо ме жегна в кръста.
Без да знам какво правя, аз се изтласках нагоре и сритах с все сила тавана.
Преди да усетя, съм на земята и разтривам пулсиращия си крак.
Еми така е-който търси-намира.
По Дяволите, УСПЯХ!!!
Реших да отпразнувам това събитие и си направих горещ шоколад.
Хей, имало за какво да се живее. За една чаша горещ шоколад цял ден в даскало ще изкарам!
Тъкмо го слагам в микровълновата, за да го стопля, затварям вратичката, а...
Микровълновата тръгна сама!!!
Уплаших се до смърт, сякаш бях глътнал топка с пирони, които сега раздираха стомаха ми.
Усетих как преглъщам и дишам тежко.
Облегнах се на радиатора и целият се тресях.
Нещо се случва с мен!!!
Започнах да виждам черни точки.
В ума ми изплува картина на момче с черно яке, което отваря вратата ми.
Целият настръхнах и имах чувството, че ще се отскубна от кожата си, когато...
Дойдох на себе си... Слава Богу, нищо не се е случило с мен.
Погледнах все още плах към вратата, а за мой ужас, там стоеше момчето, което видях.
Той протегна ръка и каза:
-Стягай се, защото всичко тепърва предстои.
Премигах, а него го нямаше.
Вратата беше затворена, а студена вълна от отворения прозорец се промуши в косата ми и я развя.
Направих няколко некоординирани крачки назад и се свлякох на фотьойла.
Зениците ми се разшириха, усещах пулса в гърлото си, дишах тежко и се потях обилно.
Само като мисля за това, изпадам в паника.
Какво става с мен?
Някой да обясни...някой...
