|
Заглавие: Публикувано на: 15 Ное 2006 12:58
Урод, още веднъж ти благодаря.
Преподредих някои неща, уточних други и смених трети.
Ако имаш време, моля те, прочети го и кажи как ти се струва сега:
=========================
Не бях с всичкия си в онзи проклет вторнишки ден.
Цяла седмица разни идиоти ме бяха притискали с всевъзможни ангажименти – колега от кварталната ЛАН мрежа искаше да отскоча да проверя кабела на това и онова домакинство, изтичаше крайният срок за подаване на документи за участие в литературния конкурс, имах да пиша вълнуващ реферат за земноводните, а половинчасовото телефонно обаждане на майка ми сутринта бе пакетирало настроението ми за оставащата част от работния ден.
Времето беше ужасно – сумрачно, с хладен вятър и мирис на дъжд във въздуха. Нямах чадър.
И автобусът закъсняваше, вече двайсетина минути различни возила присмехулно ми се изнизваха под носа, докато чаках на спирката. Ясно беше, че няма да ми остане време за обяд по пътя, та ми причерня пред очите и се замислих какво следваше, след като пристигна на работа. Със сигурност щях да си го изкарам на сервитьорката Петя – единственият човек в ресторанта, който да не ми е по-висшестоящ и нямащ възможност да ми вгорчи живота, за да ми върне жеста.
„Този ще е!” – подвикнах си наум, когато на спирката на Градски транспорт със скърцане спря син тролей, от старите – комунистическо возило. Знаех, че точно тази линия ми е на път поне до центъра, а от там вероятно щях да се прикача на друга линия. Поне така се надявах, десет минути преди денят ми да се оцвети от непредвидената среща.
Щом се качих на тролейбуса бързо си намерих място – пътуващите не бяха мнозина. Както в повечето обществени возила, и тук миришеше на обор, а подът бе прашен и покрит с калта на десетки хора, утъпкали го преди мен. Мразех градския транспорт, и това ми отношение така и не се промени през целия ми съзнателен живот. Скъпите билети, блъскането с потни хора, странните начини на шофиране, мръсотията... Всичко това щях да търпя, докато не успях да спестя достатъчно пари, че да си купя кола.
Тоест, след много, много време.
Мечтаех си да е червена, и да взимам завоите на две гуми – така правеха по филмите, а аз бях готов още на момента да зарежа дом и роднини, само и само да стана герой във филм. Главния герой никой не го тормози, той никога няма проблеми с храносмилането, лош дъх, не му се налага да пътува с автобуси и маршрутки. И, да, женската му е бомба, колата му е звяр на четири колела, а завоите се взимат на две гуми. Всеизвестен закон, който така и не бе успял да се приложи спрямо мен.
Както се бях залисал, седнах на една празна седалка откъм прозореца на возилото, порових в чантата си и извадих десетина листа, защипани с телбод. Зачетох се.
Всъщност едва опитах да се зачета, но след първите два абзаца осъзнах, че рефератът ми бе просто ужасен. Текстът се състоеше от парцаливи изречения, повторения и неуместно преведени думи висяха отчаяно на нишката на човешката търпимост, а изрази като „” се набиваха в погледа, сякаш за да ме изложат още повече. Спомнях си даже колко трудно ми беше било да насоча мисълта си в права линия, докато бях писал реферата; по принтирания текст все още се мяркаха тук и там произволни комбинации от букви – клавиши, натиснати в просъница или отчайващи правописни грешки. Рядко преди това бях писал по-посредствен превод на онлайн-енциклопедии, но умората от последните дни и бързането си бяха казали думата. Писанието ми беше просто нечетивно, затова се отказах от тази си идея, и просто забих поглед в страницата, като се опитвах с максимална отпуснатост да компенсирам загубените часове сън от миналата нощ.
През ума ми мина беглата идея, че ще заспя и ще си пропусна спирката. Цялото ми същество обаче се възпротиви, като прати по дяволите всяка опозиция. Унесох се в лепкава полудрямка.
Близо минута и половина бях потопен далеч от реалността. После ме събуди внезапното тупване на чуждо тяло на съседната седалка.
Щом вдигнах поглед по рефлекс, изпаднах в захлас, а щом усетих как съм се вторачил, побързах да извърна очи обратно към реферата си.
Беше момиче. Всъщност видът й лъжеше, и при втори, по-внимателен оглед в отражението на прозореца, успях да я преоценя. Изглеждаше като да е прехвърлила двадесет и пет, тъй че си беше направо жена. Само че от тоя тип жени, които дори и седнали в мръсен, очукан тролейбус, излъчваха сексапила на фотомодел. От краткия поглед, който й хвърлих, видях че си беше навлякла странно сладурска къса поличка, която откриваше великолепните й крака; трябваше да се запитам що за нормален човек би се облякъл в подобно студено време по този начин, че и в комбинация с прилепнала блузка с плашещо голямо деколте, което далеч не само загатваше какви грабващи ума прелести притежаваше тя. Уви, подобна мисъл изобщо не ми мина през ума. Съвместните усилия на психологията и анатомията са доказали, че когато окото е доволно от това, което вижда, мозъкът отчаяно капитулира.
В онзи навъсен вторник реших да се порадвам на малко красота, че да ми повдигне духа и да накара слънцето да свети, поне за мен. Вдишах дълбоко парфюма й, зяпах прехласнато отражението й в стъклото на прозореца.
Може би трябваше да я заговоря?
И после какво? Не дай си Боже и тя да приеме да се запознаем. Знаех си, че не съм точно най-приятната компания за повечето жени. И двете ми бивши приятелки рано или късно ме бяха намерили за изключително скучен и егоистичен, затова от няколко месеца си бях обещал: никакви сериозни връзки, независимо от изкушенията. Гордеех се с волята си, която ми помагаше да се придържам към правилното за мен, независимо от зова на кръвта. А жените по никой начин не можеха да се включат в списъка на правилните или полезни неща в живота – всички до една бяха дребнави, ревниви и своенравни, а опитът учи, че само една седмица е достатъчна да превърне и най-желаното момиче в жужащо бреме. Тези същества си бяха загуба както на време, така и на пари, а в замяна не даваха нищо повече от няколко по-особени тръпки, които човек така или иначе можеше да си позволи и сам.
Стоях си така мълчаливо, потънал в размисли, докато мазничък глас не ме върна към реалността. Бях трениран в достатъчно подобни ситуации, за да действам по рефлекс; още преди да съм свързал думите с устата на изникналия от нищото контрольор, аз вече посягах по навик към джоба си, за да извадя карта за всички линии на Градския транспорт. Показах документа, маститият агресор го огледа и ми го върна, очевидно задоволен. Прибрах си картончето и отново се нагласих да попрочета нещо от бумагите си, когато от седалката до мен момичето каза плахо:
- Ама аз съм забравила да си купя билетче... мило, ами сега?
Вдигнах поглед от листовете си към нея; тя бе обърнала гръб на контрольора, така че да не вижда лицето й, и ме гледаше умолително. Правеше ми и недвусмислени гримаси. Поколебах се. Ако имах десетина секунди да помисля, желязната ми воля щеше да се намеси и да ме отърве от сексапилната гратисчийка; ала е всеизвестен факт, че ако на ума му трябва време за да заработи, то либидото е в действие през цялото денонощие. Заиграх играта й.
- Кхъ, да. – прокашлях се аз.
- Десет лева глоба. – намеси се онзи с усмивка, мазна като софийска баничка. Явно бе надушил нещо, но предпочиташе да гледа сеир.
- Взел си си портфейла, нали, мило? – попита отново съблазнителната госпожица и скришом постави топлата си длан на бедрото ми, което на мига скова цялата ми фигура. Сигурно отстрани съм приличал на дървена кукла; не знам възможно ли е човек да заеме стойка „мирно” докато седи на стол, но аз бях похвално близо до резултата. Мнимата ми придружителка вече не просто ме умоляваше с поглед, ами изричаше думите безгласно. „Какво пък” – казах си. Ако по-късно се запознаехме и правехме секс, щеше да е като да съм платил за проститутка, само че без да ме гризе съвестта за химери като морала.
- Мхм, аха... да, да видя какво ще намерим тук. – смотолевих аз и извадих от джоба си намачкана десетолевка, която контрольорът пое с удоволствие. Реших за достоверност да добавя нещо и на „приятелката” си. – Докато не ни поправят колата, миличка, ще трябва да свикнеш да си взимаш билетчета в тролея.
Шишкавият тип ме изгледа с блеснал поглед, докато се изнизваше, и аз останах насаме с дамата. Тъй де, ако не броим всички присъстващи във возилото. Времето сякаш се проточи.
- Няма нужда да ми благодарите.
- Ох, простете, къде са ми обноските! – тя се въодушеви, обърна се рязко и ми подаде ръка, като за да се здрависаме. Шаваше едновременно толкова престорено и трескаво, че бях изправен пред неспокойното движение на чифт обемисти гърди. Жестовете й твърдяха, че иска да се запознаем и да ми благодари с нещо за щедростта, но очите й шареха по прозореца, в очакване на следващата спирка. Ще ми се да бях забелязал всичко това, но тогава чувах единствено думите й: – Постъпихте много джентълменски, благодаря Ви от все сърце.
- Няма нищо. – финтирах я аз и запитах за името й.
Тя изплю на пресекулки някакво оправдание, че нейната спирка е дошла. Стана и се изнесе от тролейбуса, като ме остави с разтуптяно сърце и олекнал портфейл.
Трябваше да минат поне пет минути, за да се разсее магията й и да се сетя, че е работила в комбина с контрольора, и че двамата ще си разделят парите на следващата спирка.
По дяволите! А уж бях решил с жени да не се забърквам!
|
