Иди на:  
търсене   регистрация   чат   помощ   правила   влизане в сайта
Автор Съобщение

Аватар
Регистриран на:
18 Ное 2004 22:57
Мнения: 1353
Местоположение: Някъде там в неизследваните райони!!!
В момента играе: Knight online
Заглавие: РПГ - работно заглавие
Публикувано на: 03 Ное 2006 21:52


Събудих се. Студена пот се стичаше от страните ми. Отворих очи, но, както и очаквах, не видях нищо. Ефекта от отровата не бе отминал и зрението ми още го бе хванала липстава много качествено. Да го вземат дяволите този тъпак, който си мисли, че може така да отрови мен! Ха! Как пък не, точно МЕН! Че той знае ли с кой си има работа?!Седнах. Ослушах се. Гората пееше нощната си песе, но чувството за надвиснала беда оставаше. Нямах друг избор. Пипнешком намерих най-близкото дърво. Долепих длани до него. Пребройх до пет и се съсредоточих. Долових животински биоритъм. Някакво насекомо, но не можех да определя какво. Е, ще рискувам. Бръкнах в джоба си и напипах стъкленица. Порових още малко и намерих втората. Значи можех да опитам. Съсредоточих се върху биосигнала, молейки се да остане все така стабилен и да не започне да умира. Не, не умираше. След секунди се убедих, че не само е силен, но се и засилва. Каквото и да беше - сега се раждаше. Поех дъх, хванах стъклениците и ги строших. Течността се разля по ръцете ми. Странна тръпка пробяга по тялото ми... започна се. За секунди се дематериализира, запазвайки съзнание и спомена за обвивката. Намери биосигнала , подтисна съзнанието му, и взе тялото. Огледах се. Секунда, две ми трябваха за да свикна с новото тяло и възприятието на света около мене. За известно време загубих себе си, но и преди подлагана на тази процедура – бързо се окопитих и взех контрол над синаптичните връзки. Огледах гората. Първото което забелязах бе че съм на някакво дърво. Второто, че ми е адски трудно да се ориентирам с фасетните очи, за това реших да отключа инстинктите за възприятие на насекомото. Размахах крила и литнах. Бях над поляната, на която се намирах до преди малко. Само след няколко секунди на нея се изсипа Преследвача с хрътка от системата Деверя. Смешни малки създания. Мислят си, че като ме отровят, ще могат да ме спрат. Аз бех тренирана да доставям информацията на всяка цена. А те дори не си бяха направили труда да проучат характеристиката ми. Издигнах се над гората и се насочих към мястото на срещата. Нямах много време. Ефекта от стъклениците щеше да свърши до около час. Вече се бех издигнала достатъчно за да огледам за посоката – уви насекомото бе малко и бавно... Това не бе добре а мене. А още по-глупаво бе, че не съобразих че съм насекомо. Усетих как мина през мене скенера на ултра звука. Аавно нещо бе решило да закуси с мене. Но не бе познало. Това е игра за двама, а аз нямам никакво намерение да стана закуска на когото и да било. Спуснах се на долу и се скрих след листата. Нападателя мина два – три пъти и се отказа. Явно щех да се движа под короната на листака. За щастие вече определила посоката ми оставаше само да я следвам. Летях колкото имах сили, но уви нямах сили да летя още кой, знае колко. А отгоре на всичко и времето ми изтичаше. В следващия момент усетих че гората оредява. Озовах се над пропастта, която търсех. Кацнах. Трябваше да ида до другата страна. Да не говорим, че по възможност да не ме изяде нещо гладно. Е нямах избор, а и времето ме притискаше. Литнах. По средата на пропастта усетих обратната метаморфоза. Концентрирах се и я забавих. Оставаше ми само още един проклет метър. Съзнанието на гадината започна да се буди и да протестира. Нямах време да се налагам и над него. Оставих го. То инстинктивно се насочи към светлината. Екстра! Точно там исках да ида. Оставих го само да лети. Нямах излишни сили, само се опитвах да задържа метаморфозата още малко. Наближихме светлината. Огън на сред гората – какви глупаци, дано не подпалят нещо. Двама мъже седяха и чакаха. Оглеждаха се и се ослушваха. Чакаха мен, а и всичко което може да е опасност. Отпуснах схватката със стъклениците. Усетих лекото изтръпване, а после все едно нещо ме одвяваше. Тялато ми започна да се материализира от молекулите на въздуха. След около 30 секунди се беше появило. Стоеше право, стройно, а веселите пламъци нежно хвърляха сенки по голата ми кожа. Освободих съзнанието и се преселих обратно при мен. Искаше ми се да благодаря на насекомото за това, че ме бе спасило. Всичко според мене имаше чуства и същност. Премигах – зрението ми бе на линия. Чуствах се екстра. Огледах се за да видя моя спасител. Точно на време го видях. Малко преди да бъде късно. Видях как малка самотна нощна пеперуда се хвърли в топлите пламаци привлечена от светлината и инстинктите си. Жалко.


Следва.

___________________________________
Крещя, следователно съществувам!


Профил

Аватар
Регистриран на:
18 Ное 2004 22:57
Мнения: 1353
Местоположение: Някъде там в неизследваните райони!!!
В момента играе: Knight online
Заглавие:
Публикувано на: 03 Ное 2006 22:45


*****

Писък ме изтръгна от съня. Седнах в кревата. Какво? Как? Къде? Огледах се. Нямаше друг в стаята освен мен. Сърцето ми така блъскаше, сякаш щеше да разбие гръдния кош и да изхвъркне на вън. "Сън, било е просто сън.". Писъка е бил мой, спокойно. Опитвах се да се успокоя. От оная мисия бе минало почти година, но кошмарът от нея се връщаше, преследваше ме всеки път щом се опитах за поспя. Станах. Отидох до шкафа и извадих шишенце с кофеинови таблетки. "Да си приема по 4 на 24 часа". Смях се изтръгна от гърдите ми, но в тъмната празна стая прозвуча злокобно. Отворих капачката и сипах осем хапчета. Погледнах ги и сипах и останалите от шишенцето. В шепата си държах между 20-30 таблетки. Намерих си огромна чаша вода и ги изпих на един дъх. След няколко минути действието им се прояви. Сърцето ми прескочи няколко удара, очите ми се разшириха, дробовете ми се свиха конвулсно. След около минута можех да дишам. Огледах се. Лежах на пода, а лицето ми бе мокро от сълзи. Бях превъзбудена. Нищо, поне следващите 24 часа няма да мога да спя. Погледнах часовника ми 03:47 стандартно време. Значи бях спала само 15 минути. Е, от месеци това бе най-дългият ми сън. Седнах и загледах в тъмнината. бях преуморена. Очите ми вече почти не издържаха на светлината. Организма ми нямаше да понесе още кой знае колко такива конски дози преди да откаже най-малкото сърцето. Истеричен смях ме напуши. Смях се докато почти не прегракнах. В цялата галактика, нито познавах някой, който може да ми помогне, нито имаше лекар, който да може да намери или направи дубликат на органите ми. Обзе ме познатата паника, но до изгрева оставаха по-малко от 20 минути. Нямах къде да излеза. За щастие, деня бе само 4 стандартни часа, за това си харесах този свят. 30 стандартни часа нощ, през която, необезпокоявана от нищо, можех да търся изход.
Бе гадно. Не знаех дали има друг като мен или поне сходен. Бях се родила по погрешка. А се и оказа, че родителите ми - изложени на радиация и вредни елементи от околната среда - са умрели доста преди аз да се родя. Радиацията, отровните газове и един Бог знае какво още, плюс дарбите на двамата мъртви, ме бяха превърнали в нещо уникално и неповторимо, но и ме бяха обрекли на вечна самота.
Денят дойде. Въпреки спуснатите пердета на прозорците, светлината, която проникваше вътре, само за няколко минути успя да ми докара страшно главоболие. Станах. Отидох до шкафа, където от едното чекмедже извадих специално пригодена лента. Завързах я през очите си, за ад ги предпазя от светлината. Е, имах 4 часа да стоя преди да мога да излезна на поредната обиколко в търсене на и аз не знам какво. Седнах по турски на пода и изпаднах в нещо като транс. Като не можех да се разхождам тук, щях да мога да пообиколя Там. След секунда се бях отделила от тялото си. Погледнах на долу и го видях да седи. Някога шоколадовия ми тен, сега водеше спор с млякото - кое е по-бяло. Синкави вени се виждаха по ръцете ми. Лицете ми съвсем се бе издължило, бузите бяха хлътнали и приличах на мъртвец. Никога не съм било слаба, напртови - даже бях по-скоро закръглена. Но непсането, кофеиновите таблетки, почти пълната липса на храна си казваха думата. Бях свалила 20 килограма, и със свойте 50 приличах на жив скелет. Погледах се още малко. Първоначалното чувство на съжаление бе заместено с погнуса. Извърнах очи и се отправих към отворилият се пред мен коридор на алтернативата. Там, както винаги, нямаше никой друг освен мен, но аз продължавах да се надявам и да търся сходна душа, а може би и някой, който да ми помогне. Знаех, че съм сама. За половин година не намерих никой друг тук. Но продължавах да търся. От една страна, защото само надеждата ме крепеше, от друга - защото тялото, макар и малко, успяваше да си почине.
Писна ми да стоя тук. Премигах. Огледах се. Обстановката се бе сменила. Гората нежно шумолеше. Отново нямаше никой, но вече бях свикнала, или просто не ми пукаше особено много. Станах да се разходя. Птичките пеехе. Някъде в далечината им пригласяше и водопадче. След 30 минути разходки ми писна, а и сигурно нощта бе паднала вече. Поех си дълбоко дъх. Изпуснах го. Огледах се за последно, не толкова, че очаквах да видя нещо, колкото по навик. Гледката започна да трепти и избледнява. В момента малко преди да се размие реалността видях нещо да се движи. Опитах се да я задържа, за да видя кавко мърда. Уви, не можах. Чух само как някой ме извика по име. При други обстоятелство бих се стъписала, защото освен мен, никой друг не знаеше истинското ми име, но тук нещата стояха малко по-инак.
Бях отново в стаята. Реших да рискувам. Свалих лентата от очите си и я пробрах във вътрешния си джоб. За всеки случай, ако случайно ме хване деня. Опитах се да стана, но тялото ми отказа. Истеричния смях заплашваше да ме обземе. Потиснах го. Събрах сили и повече воля и се насилих да стана. Олюлях се, бях схваната, изморена до краен предел и вече почти нямах желание да продължа напред. Облякох си шлифера и излязох. Започнах да обикалям затънтените улички на града в търсене на нещо. Хората ме гледаха странно заради слънчевите очила, но вече и това нито ми пречеше, нито ме забавляваше.
Реших да вляза, за да си намокря гърлото с нещо огнено. Напъхах се в първия бар, изпречил се на пътя ми. Беше пълно с хора, но музиката все още не беше натрапчиво силна. Докопах се до бара и си поръчах една Зелена магия. Взех чашата и се огледах за място, където да си изпия питието на спокойствие. Тамън тръгнах и нешо ме сграбчи за свободната ръка. Извърнах се, а някакъв бабаит ме гледаше доволно ухилен.
- Пусни ме! - изсъсках през зъби.
- О-о, госпожичката е много наперена. А ако не те пусна, тогава какво? - той явно не знаеше с кой си има работа. Погледнах със съжаление чашата. Пуснах я и се извих, като с крак го ритнах в гърдите, което го принуди да ме пусне. Очуден и озлобен, се втренчи в мен.
- Такова - обърнах се към бара, за да си взема друга чаша.
- Ах ти... - усетих ръка на рамото си. По дяволите, как не ми се занимаваше с този. Стегнах китка и изпънах пръсти. Съсредоточих се. Модифицирах и издължих ноктите си. Сега представляваха десет сантиметрови стоманени остриета. Металът бе мое творение и на практика бе твърд и не можеше да се строши или стопи. Стегнах дясната ръка, извърнах се и го намушках в рамото, след което със свободната ръка ми ударих плесник и го хвърлих на пода. От усилието и напрежението ми причерня. Почти нямах енергия. Онзи се изправи. Докопах първата бутилка и му е строших в главата. Отървах се от него, и реших, че всичко е вече наред. За пореден път се обърнах към бара, защото сега бе животоспасяващо да вкарам някакви калории в организма си. Исведнъж усетих удар по главата и нещо горещо да се стича по врата и лицето ми. Причерня ми и припаднах.


Приемат се идеи за заглавие :)

___________________________________
Крещя, следователно съществувам!


Профил

Аватар
Регистриран на:
28 Окт 2005 21:51
Мнения: 1250
Местоположение: 777
Заглавие:
Публикувано на: 04 Ное 2006 00:00


Стоях по турски на пода. Медитирах, след тежък ден тренировки в щаба по борба с интергалактическия тероризъм. Да си двоен агент е изморително. Сега трябваше да прочистя енергиините канали от натрупалата се негативна енергия. По принцип би трябвало да съм с тъмна коса и нисък, но постоянната манипулация на енергиините потоци, бе променила дори външния ми облик. Русата ми дълга коса се бе спуснала връз зелените ми очи, едното с превръзка. С него виждах само в тъмното или по време на бой. Бях Там. Къде ли? Няма смисъл да обяснявам, няма да ме разберете. Нямах и самоличност, за да не бъда заловен от властите. Подвизавах се под кодовото име "Дист Алфа"м но дори и шефа ми ми викаше просто "Дист". Всички мисли преминаваха през енергииния пламък и се връщаха пречистени и наполовина изгорели. Не можех да обясня на лекарите, че нямам амнезия, но все пак пиен мозъчните стимуланти, и без това поддържаха ума чист и бодър. Гората беше сумрачна. За пръв път бях тук и май попаднах по случайност, но ми хареса и реших да поостана. Разходжах се около 20 минути. След което срещнах нещо, което се предполагаше, че е невъзможно. Агент "Айси". В първият момент се изплаших. Бях чувал за нея и знаех, че е изключително силен енерго-манипулатор. Също така знаех, че е загинала преди година в операция "Нощта пеперуда". Държаха ме в пълно неведение за подробностите, но доколкото знаех от слуховете, тя бе тествала нов метод за шпионаж. Ако имах нейна снимка, бих я окичил над камината. Ако имах камина де... Знаех името й. В тази реалност бе изключително лесно да се разчита енергиината аура. Лили. Да, това бе тя.
- Лили !!! - изкрещях. Късно. Образа й се разми и тя изчезна. Но все пак се обърна, за да види кой я бе извикал. Също толкова късно, за жалост. Стига медитация, и без това няма да мога да се съредоточа - прекалено се превъзудих... Сипах си чаша вода и пих още един мозъчен стимулант. Бръкнах в джоба, извадих кутия цигари - "Интергалактикъл". Скъпи са, но плащат дожре, а работата е опасна, мога да си позволя малко глезене. Дръпнах три пъти, оставих цигарата в пепелника и грабнах термо-якето ми. Реших да ида до Зеления Бар, където продаваха Ментова Бира - скъпа гнусотия, която всъщност ми действаше освежаващо. Тръгнах по улиците, като допуших цигарата по пътя и я хвърлих в първия кош по пътя ми. Стигнах пред бара, кимнах на охраната и влязох. Запътих се към бармана, който бързаше да изпълни множеството поръчки. Поръчах си избраното питие и и небрежно подхвърлих цената му плюс 30 кредита отгоре - достатъчно, за да преживее една седмица. Получих ментовата бира веднага и седнах на маса за двама, като с оставих якето на стола срещу мен, с което показах, че не искам и не очаквам компания. Гледах в една точка като отвреме на време пийвах от чашата. Запалих поредната цигари, облегнах се на стола назад, за да огледам и другите посетители. Тогава влезе Тя. Айси. Исках да кажа Лили. Задавих се с дим от цигарата, и се втренчих в нея. Тя ми метна един пренебрежителен поглед и аз се осъзнах. Тя не ме бе видяла, иначе щеше да ме познае. Взе питието си то бара и се запъти към една малко сепаре. По пътя се заговори с някакъв подозрителен тип, след което се спречка с него... Работата беше ясна. Реших да не се меся, а да я оставя да се справи сама с него, за да погледам движенията й. Пред мен седеше една жива легенда, а никой друг дори не подозираше... Както и очаквах, типът беше отстранен без проблеми. Точно тогава още трима се надигнаха от маса, близка до тях, издебнаха я в гръб и я удариха с чугунена палка по тила. Рукна кръв, а тя се строполи на земята. Сега беше моментът да се включа. Зарязах бирата на масата, а цигарата взех в дясната ръка, с ясната цел да я използвам като оръжие. Скачах от маса на маса, докато ги стигнах, точно в момента, в който стояха над нея и се превиваха от смях. Първият изпречил се на пътя ми се почувства като пепелник, усещайки цигарата, забита в гърлото му, след което го последва стоманен юмрук в лицето. Преди другите двама да разберат какво става извадих бойна, стоманена тояга от задния ми джоб. С едно натискане на клавиш тя се разгъна и нанесох ужасен удар на единия в коляното. Кракът му се счупи и той падна на земята, крещейки от болка. Следващия замах с тоягата го прати в безсъзнание. Вторият извади ултразвуков пистолет, но преди да натисне спусъка го избих от ръката му и му забих края на оръжието ми право в носа му. Костта се счупи, проби мозъка, а той изхърка, падна на земята и не мръдна. Грабнах бившата агентка и се изнесох от бара. Запътих се мигновено към дома ми. Отворих с шут вратата. Оставих я на дивана в хола, превързах главата й, и й бих една спринцовка анти-шок. Това ще спаси мозъка от шоковото състояние, в което се очаква да изпадне след такъв удар. Взех лист и химикал и надрасках на бързо : "Лили, срещнах те в алтернативата. Осигурил съм ти сън без сънища, така че не се знае колко ще спиш. Заведох те в дома си, за да те превържа, сега ще те върна у вас, за да спиш колкото можеш. Не се притеснявай, знам повечето неща за теб, освен спомените ти, така че ще знам къде да те оставя. Ще те чакам след един стандартен месец отново в онази реалност, в същата гора. Ще запаля огън там, няма как да ме объркаш. Дата : 03.11.5389.". Заведох я в тях, оставих я на леглото й, и се прибрах. Нямах сили за повече. Легнах си, затворих очи и потънах в дълбок сън.


Ся ме мързи да гледам за грешки, така че ако има - сорка. Чакаме предложения за заглавие... ако изобщо някой се навие да го прочете.

___________________________________
The passions that drive us should be the ones we respect and admire. To feel contempt for one's own motivations is a vulgar thing.


Профил WWW
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  

Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
 
Иди на:  
cron
© 2009 PC Mania | Реклама | Контакти web by: ilyan.com