Животът е пълен с истории. Всеки човек, всяко животно, дори всеки предмет си има история. И ако погледнем една ябълка, колкото и проста да е тя, то историята на една ябълка може да бъде много дълга и интересна, но също и кратка и скучна. Все пак тя има минало, което се явява нейната история. Историята обаче не е само миналото. Историята се пише в настоящето и се твори за бъдещето. Така една история, колкото и кратка и проста да е, тя има своя чар, защото историята е уникална и никога няма да срещнем двама души с една и съща история. Забелязахте ли колко пъти споменах думата „история”. Не, не съм неграмотен. И аз уча литература и знам, че повторението не е много желано, но ... това повторение има простата цел да ви накара да обърните внимание на тази дума, за да разберете, че Историята е нещо важно. Сега ще ви разкажа една история на едно момче. Не ... това не съм аз. Не ми се иска и да бъда. Моята история е по-различна и може да е по-тъжна или весела, но ... си е моя. Историята на това момче е много обикновенна. Не един са били на неговото място ... и ако очаквате да чуете, че той лети или чете мисли .... не, не е така. Историята му е напълно обикновенна.
Това момче е на шестнадесет години, а може би една повече или по-малко, но това не е от значение. И той ходи на училище и той пише домашни и той получава двойки. И той като всички нас яде и той обича да яде шоколад и той има нужда от сън. Но има нещо, което нарушава съня му ... и той като повечето от нас е влюбен. Но както всички знаете да си влюбен не е просто чувство. Това е онази онази топка в корема ти, когато прочетеш хубав стих или онова изтръпване, когато мине хубав спомен през главата ти. Това е страст и копнеж към някой друг човек. Знаете, че е невъзможно да ви опиша това. За това ще спра със смешните опити. Та ... това момче е влюбено. Той става сутрин, отваря очи и си мисли за нея, закусва и си мисли за нея, пътува към очилище с автобуса и си мисли за нея, влиза в час и си мисли за нея, прибира се и си мисли за нея, отива до магазина и си мисли за нея, гледа телевизия и си мисли за нея, излиза с приятели и си мисли за нея, ляга си вечер и ... си мисли за нея. Звучи ... малко банално. Но представете си чувството .... едва ли сте забравили какво е да обичаш. И сигурно вече сте се сетили, че както при повечето от нас неговата любов е несподелена. „И какво интересно в това” си мислите вие? Ами ... не четете повече тогава. Няма да откриете някаква всеобща тайна или да се радвате както като четете Хари Потър. Това е просто история. Това момче било наясно, че момче като него не може да е с момиче като нея. Дам ... той не бил кой знае кво. Не, че тя била принцеса ... но ... знаете както искам да кажа. Той бил срамежлив. Идеята, да се изправи лице в лице с нея и да и каже какво чувства, му се виждала меко казано страшна. Той не правил нищо по въпроса. Минавали дни, седмици, месеци .... а чувствата му ... те оставали. И ако можеш да свикнеш с болката от спринцовката всеки ден е с болката от несподелената любов не можеш да свикнеш. Той нямал и намерение да и показва както изпитва, защото както приятелите му казват „времето лекува”. И един слънчев ден, когато малките облачета се гонили по синьото небе, когато птичките пеели, а цветята цъвтели ... когато малките гущерчета излизали на слънце, а децата си играели .... той стоял в тях. Гледал през прозореца пролетта ... онзи сезон на хормони и гениални идеи, последвани от още по гениални провали и ... си виждал как по алеята върви той ... до нея .... ръка за ръка ... почти усещал как ръката и леко се изпотява в контакт с неговата .... тогава както при всички нас го озърила Идеята. Дам, той събрал смелост и решил да и каже ... и докъде стигнал ли ... докато си обувал обувката осъзнал, че малко повечето хормони през този период от годината замъгляват иначе трезвото му мислене. Но вече бил решен, че не може да продължава по този начин. И решил да напише писмо .... с което да си каже всичко ... помислил си „Какво толкова? Едно нищо и невинно писамце ... тя го прочита и решава какво да направи!” и докъде стигнал ли ... ами досетил се, че ако тя го отхвърли, повече няма да се смее с него през междучасията, няма да играе с него на баскетбол в час по физическо, а можело да каже на приятелките си, които да кажат на своите приятелки и всички да разберат, че той е отхвърлен ... а тази идея не му харесвала. Какво му останало ли? Да продължава да си мълчи и да пази чувствата си в тайна ... да ... това била единствената възможност .... или поне така си мислел той. Не му било необходимо да измисли друг начин. Решил да пише писмо ... да отнов писмо, но не като предното ... решил да пише по едно писмо всеки ден и да го пуска под вратата на избраната ... без адрес, без марка, без име ... просто малко стихчета, малко рими и малко любов. Решил да бъде Тайния обожател ... и докъде стигнал ли .... ами този път не се спрял. Написал първото писмо и веднага тръгнал да го пуска.
„О нежност, о съдба,
какво се случва с мен сега?
Истина или мечта?
Или пък просто сън е тя?
Защо изчезнаха цветята?
Къде изгуби им се аромата?
Къде изчезна и луната?
Къде остана светлината?
С това писмо ей тук-сега,
разкривам аз пред тебе своята душа.
Разкривам моята мечта
със обич нежна да те облека.
Аз името не ще си кажа,
но в стихове ще ти разкажа
за себе си и за това
как ти си моята мечта.
Това е засега от мен,
но чакай утрешния ден,
когато аз ще долетя
със ново стихче във ръка.”
Стигнал до вратата и без да се замисля го пуснал отдолу, прибрал се и заспал в мечти както никога. Очаквал с нетърпение да дойде следващия ден и да и пусне още стих смутен. Какво се случило от тук напред? Ще ви разкажа, когато дойде ред. За днес ще сложа края аз ... очаквайте ме в други час.