А бе това нали не е копи/пейст

Копи/пейст е от компютъра ми във форума. Общо взето пиша една глава за една седмица и не мога да го правя директно във форума за това първо пиша на компа след това го редактирам и така...

С малко закъснение - мога да кажа само едно: Andrey358

ОЧАКВАЙТЕ СКОРО!
ГОЛЯМОТО ЗАВРЪЩАНЕ!
НОВИТЕ ГЛАВИ НА STAR CRAFT-LIVE!!!

E вие к'во да не си помислихте, че ще заеба разказа си?

ДААААААААААААААААА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ТОЙ СЕ ЗАВРЪЩА!!!!!!!!!!!!!

Още сега ще се запасявам с бира, приятелю.

Здравейте приятели, лятото още не е съвсем отминало, но аз нямам търпение да постна новата глава от разказа си. Бих искал да се извиня на тези от вас които накарах да чакат толкова дълго време. А на тези които сега се присъединяват към компанията искам да кажа че дори да започнат да четат разказа от настоящата глава пак би им било интересно. Естествено препоръчвам им да се запознаят и с останалата част от разказа Но стига празни приказки нека историята продължи!

27 глава- Ново начало

Майкъл се събуди в палатката си от неясно тревожно чувство. Огледа се и видя Беки, която спеше до него. Косите и се бяха разпилели наоколо, като златен водопад.
Една седмица след анихилацията на церебрата нещата не изглеждаха така, както всички си ги представяха. Армията не беше разпусната и мобилизираните стотици хиляди хора не бяха по домовете си, а все още се намираха по бойните крайцери и в кални базови лагери, като този на Беки и Майкъл. Нещо повече, за да не изгубят форма, всеки ден, войниците биваха подлагани на изтощителни тренировки от сутрин до залез! Тревожното предчувствие не излъга Майкъл. Няколко минути след като се събуди, чу сирената.
-Какво става!-Попита Беки, която се стресна в съня си от звука. Големите и сини очи блуждаеха тревожно в пространството наоколо. Този звук дълго време всяваше ужас в сърцето и, предвещавайки поредният смъртоносен сблъсък със зергите. Те обаче вече бяха история.
-Пак тренировка!-Каза Майкъл.
-Няма ли вече да ни оставят намира! Войната свърши!
-Хайде, ставайте!-Чу се гласът на един от майорите. Някои от тези офицери доста се престараваха по време на тренировките така, че често войниците се чувстваха по-скапани отколкото след ден прекаран в битки със зергите. Докато излизаха на плаца, Майкъл чу канонадата на сейдж танковете в далечината-те също се упражняваха. Тътенът от експлозиите му напомни за последният ден от войната, когато погребаха Мартин. Как щеше да псува сега големият файърбат, ако беше жив. Сетне в съзнанието му изплува денят след голямата победа. С Беки го прекараха заедно, бяха толкова щастливи и вече нищо не им пречеше да говорят спокойно за бъдещето. Щяха да живеят тук на освободената от тях Ендария, в родният град на Беки-Дриим Сити, след възстановяването. На края на този прекрасен ден, Майкъл направи нещо за, което чакаше от мига в, който я видя за първи път:
-Искаш ли да се оженим и да заживеем заедно?-Попита той. Тя се усмихна и отговори:
-Не мога да си представя живота си по друг начин!-След тези думи двамата се целунаха, докато слънцето залязваше в тишина-за първи път от много време насам.
Една седмица по-късно обаче, Майкъл се питаше дали не бяха прибързали с плановете си. Никой не обясняваше защо армията все още не се разпуска, но той се досещаше. Преговорите с протосите сигурно вървяха зле. И действително беше така. След победата над зергите Преторът Дриомис нареди веднага на силите си да се оттеглят на планетата Лекса, където се намираха основните им бази. Още същият ден той се свърза с Конклава за да им съобщи,че е изпълнил мисията си успешно. Протоският войн поиска да се върне, заедно подчинените си, на планетата Айур, където да получат ново назначение. За нещастие, от Конклава не бяха на същото мнение. Те взеха предвид неговият боен доклад, където надлежно беше описана цялата история на войната със зергите в този район. Там се споменаваше за колонията образувана на планетата Лекса и за съюзът сключен с тераните.
-Не сме особено доволни от факта, че сте прибягнали до помощта на местната раса на тераните!-Каза представителят на Конклава.-Тъй като порталът не може да бъде затворен, считаме, че за да сме сигурни, че зергите няма да се завърнат, колонията която сте създали на една от планетите трябва да остане за постоянно.
-Но аз обещах на тераните да освободя планетата им след края на войната със зергите!-Възпротиви се Дриомис.
-Нима мислиш, че уговорките ти с тази нисша раса имат някакво значение!?! Не можем да разчитаме, че те ще се опазят сами! Колонията е нужна, за да пресекат опитите за бъдеща експанзия на зергите!
-В момента тераните са много силни-Продължи да упорства Дриомис. Той знаеше, че този разговор ще бъде от съдбоносно значение.-Имат много колонии в този район, разполагат с огромна флота, която е на високо технологично ниво, не бива да ги подценявате...
-Да не ги подценяваме! Преторе, думите ви граничат с предателство! Знаете много добре, че единствено зергите могат да ни се опрат и то защото са деца на Ксел’Нага също като нас! Убедете тераните да не воюват срещу вас или ги унищожете, това е заповед!-След тези думи на представителят на Конклава връзката прекъсна. Дриомис се беше провалил в опитите си да убеди Конклава, че трябва да спази уговорката си с хората. Все още обаче имаше шанс да се излезе от ситуацията, без да се стига до самоубийствена война. Предстоеше му още един тежък разговор. Още същият ден с него се свърза теранският президент Джеф Нелсън. Той естествено постави въпроса за изтеглянето на протоските сили от планетата Лекса.
-Съжалявам, но това няма да бъде възможно!-Отговори Дриомис.-Направих всичко по силите си за да убедя Конклава на протосите, но те бяха непреклонни. Знаете, че аз съм просто войн, а не политик и не аз взимам подобни решения.
Докато Джеф Нелсън слушаше тирадата на протоският войн, той се почувства разочарован, но не и учуден от така стеклите се обстоятелства. Още в самото начало знаеше, че е възможно уговорката да не бъде спазена, още повече, че не водеше преговорите с най-висшите протоски лидери, а с обикновен военачалник, какъвто бе Дриомис.
-Преторе, обещах на хората да изчистя нашите колонии от всички извънземни и ще удържа на думата си!-В гласът на президента се долавяше заплаха.-Ако не се изтеглите в най-скоро време това означава война, дано го осъзнавате!
-Надявах се, че ще размислите и ще вземете правилното решение Господин Президент!-В тонът на Дриомис също се четеше решителност.-Лекса е една напълно изгубена за вас планета! Защо Ви е да воювате за къс скала в космоса? Основната причина Конклава да нареди да останем е, че нашето присъствие ще гарантира невъзможността на зергите да се завърнат! Помислете върху това преди да решите!-След тези думи на Претора връзката прекъсна.
Джеф Нелсън много добре съзнаваше ползите от взаимното сътрудничество между хората и протосите и лично нямаше нищо против те да останат, но сред хората все повече си проправяха път други настроения. Сега човешката раса се чувстваше силна и в болшинството си искаше да доведе нещата до край. До президентските избори оставаше по-малко от година, а основният претендент за поста Дейвид Гард също поддържаше по-войнствената позиция и непрекъснато критикуваше настоящият президент, че е твърде мекушав и е сключил съюз с протосите, когато е можел да ги унищожи в едно със зергите. Няколко дни след разговорът си с Дриомис, Джеф Нелсън още не беше взел решение. През тези няколко дни и хората и протосите тръпнеха в очакване. Той се намираше пред сложна дилема. Ако сега обявеше война на протосите щеше да запуши устата на Гард и да си осигури следващ мандат, но разбира се войната криеше своите рискове. От друга страна, ако оставеше протосите на планетата Лекса в разрез с уговорката, която имаха, това щеше да се приеме от цялото човечество, като поражение, което нямаше да му бъде простено. В крайна сметка президентът реши да остави на човечеството само да определи съдбата си. В своето обръщение той каза:
-Това е решение, което надминава правомощията на един човек, било той президент на Земния съюз. Обявявам всеобщ референдум, на който всички ще имат право да дадат гласа си “За” или “Против”, войната с протосите. Аз заставам зад позицията, че трябва да запазим протоската колония и да поддържаме отношения с тази раса, каквито вече изградихме в общата си борба срещу зергите. Независимо от това обаче, аз ще се съобразя с вашето решение и ако то е за войната, ще доведа нещата до успешен край!


* * * * * *

Беше късен следобед и Майкъл лежеше, привидно спокоен в палатката си. Днес тренировките бяха отменени и в лагера цареше оживление. В този момент във всички краища на Земният съюз се провеждаше референдум и човечеството решаваше по кой път да поеме. Брезентът се размърда и на входа се показа красивото лице на Беки:
-Хайде, мързеливецо, да идем да гласуваме!
Майкъл се изправи и двамата тръгнаха прегърнати към мястото, където се осъществяваше изборът. В палатката за гласуване влезе първо Беки. Тя взе бюлетината и без да се замисля отбеляза “Против”. Родната и планета Ендария беше освободена и тя нямаше търпение да започне новият си живот заедно с любимия човек. По-малко от всичко в този момент се нуждаеше от нова война с протосите.
След нея влезе Майкъл. Той взе бюлетината, но преди да отбележи се замисли за пореден път. Спомни си за майка си. Макар и за кратко, планетата Лекса бе техният последен общ дом. Протосите бяха виновни за смъртта на толкова невинни хора включително и на Елена. Нима Лекса не заслужаваше да бъде освободена също, като Ендария? Майкъл стисна здраво писалката и я допря до челото си. Отвън го чакаше Беки, готова да заживеят заедно завинаги. Сега той имаше всичко за което бе мечтал, трябваше ли да допусне гневът да вземе връх? С трепереща ръка той посегна към хартията и отбеляза “Против”.
-Прости ми майко...-Прошепна той и излезе от палатката.
-Доста се забави!-Каза Беки след като го видя.
-Така ти се струва.-Отговори Майкъл-Времето тече бавно когато не сме заедно.
Въпреки изборът, който направиха двамата, съдбата им бе подготвила още едно изпитание. По голямата част от човечеството гласува “За” войната с протосите и след, като резултатите излязоха тя стана неизбежна. Два дни по-късно в базовия лагер кацнаха ескадрила дропшипове. Те идваха за тях. Щяха да ги отведат отново по бойните полета, този път на леденият свят Лекса. Преди да се качат в совалката двамата забелязаха своите стари бойни другари Джони и Маргарет.
-Хей, здравейте!-Поздрави Джони.-Май ще отложим плановете за къща с двор и куче за по-късно а?
-Не мога да повярвам.-Проплака Беки, тя беше отчаяна-Не мога да разбера всички ли са полудели!
Майкъл я прегърна:
-Каквото и да се случи ние ще оцелеем!-Успокояваше я той с типичната си увереност в добрия край.
-Хайде, ако всички оцелеем да си вземем къщи в съседство-Предложи Маргарет.
-Съгласна съм!-Каза през сълзи Беки.
Привечер всичко беше натоварено и ескадрилата от дропшипове излетя към необятният космос. Беки бе заела място до люка и наблюдаваше отдалечаващата се повърхност на родната и планета. Толкова искаше да я види свободна и когато това най-сетне се случи трябваше да я напусне, впускайки се отново в адът на войната. Совалката се отдалечаваше и Беки можеше да види планетата си вече, като огромна красива сфера, която с течение на времето се смаляваше все повече и повече докато накрая стана съвсем малка светеща точка едва различима от хилядите звезди в безграничния космос. Пътуването трая няколко часа, след които пред погледа на Беки се разкри поразителна картина. Огромна звездна флотилия от десетки хиляди бойни крайцери, всеки от които голям колкото футболен стадион. Малката совалка се насочи към един от тях. Това беше крайцерът “Страйкър 4”. Отблизо изглеждаше още по-внушителен.
-До сега никога не съм живяла на боен кораб!-Каза Беки.
-Няма да ти хареса.-Отговори лаконично Майкъл.


* * * * * *

Адмирал Винсънт Блейк стоеше изправен с кръстосани на гърдите ръце, вперил поглед в панорамният екран намиращ се в командният мостик на флагманският крайцер “Империал”. Никога досега такава мощ не бе попадала в ръцете му, новата обединена флота на земния съюз, заедно с най-новите попълнения, излезли току що от корабостроителниците, чакаше неговите нареждания. Да, мислеше си той, никога такава мощ не бе попадала в ръцете на човешко същество-преди него. Сега единствената цел пред най-голямата армия на човечеството, беше планетата Лекса-последният бастион на протосите. След като ги победеше той щеше да се покрие с вечна слава и името му щеше да бъде вписано с големи букви в човешката история. Размишленията му бяха прекъснати от пристигащо съобщение по секретният канал. Беше от президента. В него Джеф Нелсън даваше заповед на Адмирала да започне войната и да действа, както намери за необходимо, стига да постигне крайната цел. Последната бариера пред Винсънт Блейк падна и той най-сетне можеше да действа. Съзнавайки историческото значение на този момент, той взе бавно микрофона и обяви по открития канал:
-До всички командири на бойни кораби, говори Адмирал Винсънт Блейк, координатите за атака са потвърдени! Давам начало на бойната операция, придържайте се към предварително зададеният план!
След тези думи мощните двигатели на хилядите бойни крайцери се включиха и човешката флотилия потегли към своята цел оставяйки светеща диря след себе си.


* * * * * *

-Не разбирам, Преторе, защо желаете да взема почти цялата ни флота и да напусна Лекса, преди тераните да са ударили?-Недоумяваше екзекуторът Ендеро. Двамата с Дриомис се намираха в главният нексус на планетата Лекса. Старият претор застана с лице към един от енергийните кристали, допълващи интериора на залата и започна да говори замислено:
-Виж, млади Екзекутре, нещата не винаги са такива каквито изглеждат на пръв поглед. Конклава сгреши. Знам, че това ми мнение граничи с предателство, но право да ти кажа ми е все тая, и без това на дали ще доживея да ме осъдят.
-Значи смятате, че ще загубим?-Попита Ендеро. Екзекуторът също беше наясно с положението, но все пак таеше надежда за победа.
-От военно стратегическа гледна точка нямаме никакъв шанс-Продължи Дриомис без да откъсва поглед от кристалът-Те са повече, имат практически неограничени ресурси и са достатъчно развити в научно отношение-нещо което Конклавът не можа да схване. А ние имаме само тази планета и колкото и доблестни да са войните ни, дори за всеки наш войник да загиват по десет техни, пак ще загубим.
-Тогава какво?-Попита почти съкрушен Ендеро.
-Ако си имахме работа със зерги или други протоси, нищо не би могло да се направи, но през всичкото това време аз изучавах характера на тераните и открих тяхното слабо място, което можем да използваме.
-И кое е то?-Попита със светнал поглед Екзекуторът. В този момент Дриомис се извърна от кристала и погледна събеседника си в очите:
-Това което е и най-голямата им сила. По един необясним за мене начин, за тях всеки отделен индивид, дори и най-нисшия войник има своето значение. Те са емоционално обвързани до голяма степен помежду си и когато са притиснати до стената това им дава сила, но в една агресивна война, като тази която ни готвят, ще трябва да понесат големи загуби, които техните ръководители трудно ще оправдаят.
-Значи колкото повече жертви дават, толкова повече ще намалява и тяхната решимост да се бият докрай!-Възкликна Ендеро.
-Именно...
-Но все още не разбирам защо трябва да напусна планетата заедно с цялата налична флота?
-Защото кериърите ни са твърде малко и при директен сблъсък ще бъдат унищожени без да има голяма полза от това! Все пак за да завладеят Лекса тераните ще трябва да дебаркират със сухопътните си сили тук и тогава аз ще направя всичко възможно за да превърна живота им в ад!
-А какво ще правя аз през това време?-Не спираше да се чуди Ендеро.
-Ти храбри ми ексзекуторе ще бъдеш моята ръка, с която ще ги наказвам където и когато най-малко очакват! Докато флотата им се намира около Лекса и армията им води сражения с протосите на повърхността и, ти ще нападаш техни планети оставени без нужната защита. Атаките трябва да са внезапни и вероломни. Няма да дебаркираш, само ще осъществяваш набези. Ще нанасяш огромни поражения из целия сектор на Земния съюз. Всяка планета оставена без голямо количество флота, ще бъде потенциален обект на твоите светкавични атаки. Ще унищожаваш градовете причинявайки неизброими жертви, след което ще изчезваш като призрак в пространството. Те ще изпратят част от флотата си да те преследва, но ти ще си по-хитър и бърз от тях и няма да се оставиш да те хванат. Ще им се наложи да разквартируват голяма част от флотата си по колониите и така силата им ще намалее. Сам разбираш Екзекуторе, че задачата ти е от решаващо значение за нашето оцеляване, готов ли си да я изпълниш?
Осъзнавайки в този миг замисълът на Дриомис и тежестта, която пада върху собствените му плещи, Ендеро се замисли, след което на свой ред погледна претора в очите и отговори с решителен тон:
-Да преторе! Готов съм да приема тази задача!

Умопомрачително, както винаги Много се радвам, че се завърна, дано, си си починал добре, за да имаш сили да развиваш разказа си и да радваш феновете

Ей т'ва беше, мада фака!!! Ей т'ва се очакваше!!!

Най-накрая да доживея да видя продължението на един от най-добрите разкази в творческия.Отново си надминал себе си, приятелю.Нямам търпение до излизането на следващата глава.А дано да е по-скоро.

П.С.Джони е копеле!!! (в добрия смисъл)

Здравей, Андрей ... Радвам се че се върна, а още повече се радвам че го направи по подобаващ начин. Новата глава на Стар Крафт Лайф е много яка, обаче въпреки всичко имам мъничко критики (наблягам на думата мъничко ), не че се заяждам, просто искам да споделя как според мен разказа би бил ОЩЕ ПО КУЛТОВ. Предполагам вече знаеш, че следващите редове са само лично мнение, което не се опитвам да налагам

Та ето и първото нещо, което някак не ми допадна :



Тук нещо не схващам... нали Дриомис вече е наредил на войските да се оттеглят, защо чак сега иска разрешение за това ??? (това не е някаква голяма грешка, но на мен ми се наби в очите толкова силно, че до края на главата постоянно си мислех за нея). А не би било зле и ако разшириш малко диалога след това- между говорителят на Конклава и Дриомис, така стои някак като разговор на децата от децката градина...



Следващата ми забележка е момента с обявяването на резултатите от гласуването...




Тук очаквах да опишеш как президентът дал изявление няколко дни по-късно,как всички гледали изявленито по телевизията (или каквото там гледат ) и с нетърпение очаквали той да обяви какво е решението на хората и там Нелтън казал че ше се воюва, колкото и неправилно да е за него това решение... щеше да е по-яко, не мислиш ли ?

За момента това са критиките ми към последната глава на разказа... ако забележа още нещо ще го постна... надявам се не съм те убидил по някакъв начин.

Като цяло обаче отзивите ми са положителни, главата е интересна и разказа се развива по начин, окйто обещава още множество часове прекарани в нетърпеливо очакване на следващата глава... искам да ти благодаря затова, че споделяш с нас- членовете на форумът на пц мания, плодът на своя труд и че по този начин успяваш да ни осигуриш (поне на мен де ) едно много яко четиво

За останалите критики съм съгласен освен за първата. Няма грешка, Дриомис оттегля войските на Лекса. Ако си спомняш това е планетата която протосите завладяха в началото. Той иска разрешение от конклава да се завърне обратно на Аиур т.е. да прекрати мисията си. Те обаче му отказват, което е предпоставка за война между тераните и протосите.

Да, помня че Лекса е планетата, която Протосите завладяват... просто някак ми се стори не особено логично Дриомис да си оттегля войските и после да иска разрешение да се върне... все пак има я и възможността да не му разрешат да се прибере, тогава това "оттегляне" е само хабене на Веспин Газ ... както и да е, това няма значение, може и аз да не съм разбрал нещо... мерси за уточнението

Andrey358, блестящ както винаги. Продължавай в същия дух!

ПОКЛОН .Всъщност мен ме нямаше доста време и не дочетох последните глави та сега ще има с какво да се занимавам.

L4ch0 написа:



Да за гаста си прав

28 Глава-Леден мрак


Беки стоеше тъжно в прегръдките на Майкъл. Колкото и да се опитваше той не можеше да я утеши. Тесните каюти и коридори на бойният крайцер предизвикваха в нея чувство на клаустрофобия. А и самият факт, че трябваше отново да се раздели със щастието, което почти бе успяла да докосне и действаше ужасно подтискащо. От своя страна Майкъл мислеше изцяло за това как да я накара да не бъде толкова нещастна и почти забравяше за собствените си терзания.
От няколко дни бойните крайцери се намираха на ниска орбита около планетата Лекса и нанасяха въздушни удари по протоските позиции. Десантът обаче беше неизбежен макар, че на всички им се искаше този момент никога да не настъпи.
Сигналът за червена тревога се разнесе из металната черупка на крайцера и накара сърцата на всички в него да забият учестено. Дали това бе поредната тренировка или началото? Майкъл и Беки се изправиха и започнаха бързо да нахлузват бойните си костюми. След това напуснаха каютата и се включиха в общият поток от войници крачещи един след друг по тесните коридори водещи към портовете. В действията на целият екипаж нямаше и помен от хаос или неразбория. Бяха го тренирали десетки пъти и сега всичко вървеше като по ноти. Разликата бе единствено в това, че този път не беше учение...
Стотици хиляди дропшипове напуснаха бойните крайцери намиращи се на орбита около Лекса и полетяха към повърхността на планетата. Това беше решаващ момент за успеха на цялата кампания и Адмирал Винсънт Блейк знаеше, че няма право на грешка. Преди няколко часа крайцерите бяха бомбардирали интензивно районите, където щяха да кацнат корабите за да се сведе до минимум опасността от противовъздушната отбрана. И въпреки това такава съществуваше. Особено опасни бяха мобилните отряди на драгуните. Те никога не се намираха на едно място, а поразяващата им сила беше сравнима с тази на фотонните оръдия. Често тези отряди се озоваваха именно на мястото, където щяха да се появят дропшиповете на хората. Джони пилотираше един от многобройните десантни кораби, когато пред него се разкри заснеженият релеф на планетата Лекса. След инвазията на протосите, човешките инсталации поддържащи топлият климат на планетата бяха спрели да функционират и тя отново се бе превърнала в леден свят. Когато дропшипът се снижи до определена височина, Джони забеляза на белият фон няколко десетки черни точки.
-Тук сто и девети десантен, драгуни на позицията, повтарям това са драгуни!-След неговите думи, целият отряд от дропшипове се опита да направи маневра за да избегне драгуните, но бе твърде късно. Корабите бяха подложени на масиран обстрел и малко от тях успяха да свалят товара си невредим. Дропшипът на Джони се разтрисаше при всяко точно попадение. Досега никога не го бяха удряли с такава честота. Опитният пилот осъзна, че няма да успее да се измъкне. След поредният удар летателният апарат стана неуправляем и Джони можеше единствено да гледа безпомощно приближаващата се снежна повърхност...

Беки отвори очи и се озова обградена от непроницаем мрак. Беше студено. С големи усилия на волята тя успя да раздвижи скованите си крайници. Намираше се на метална повърхност, най-вероятно пода или някоя от стените на дропшипа. С мъка успя да включи двата фенера намиращи се на костюма и. Светлината разкри пред размътеният и поглед ужасяваща картина. Не всички на борда бяха имали нейният късмет. Повечето тела стояха обезобразени, въпреки бойните костюми. Пълзейки на четири крака, Беки започна да разглежда лицата на труповете едно по едно. Тя знаеше, че най-скъпите и хора се намират на тази совалка. Изведнъж забеляза сред купчина отломки да се подава кракът на Маргарет. Позна го по медицинският костюм, нямаше други медици на борда освен тях двете.
-Маргарет!-Извика тя и се насочи към мястото. Възбудата и даде сили и тя започна бързо да отмества предметите затрупали приятелката и. Скоро пред погледа и се появи мъртвешки бледото лице на Маргарет. Беки извади медицинският пистолет и го приведе в действие. Дали Маргарет беше все още жива? Няколко секунди след началото на облъчването пострадалата медичка отвори очи и се размърда.
-Къде сме?
-В дропшипа!-Отговори Беки с едва доловим глас. Маргарет, която след дозата лъчиста енергия, започна да идва на себе си осъзна, че приятелката и не е добре. Вероятно и тя бе получила наранявания при катастрофата, освен това се намираше в хипотермия.
-Чакай-Каза Маргарет и на свой ред използва медицинският си пистолет. Изведнъж Беки почувства прилив на енергия, след което с по-уверен глас каза:
-Хайде трябва да намерим Майкъл и Джони, дано да са добре!-Тя знаеше, че не са добре, но се надяваше все още да са живи за да могат двете да им помогнат. Те започнаха да претърсват вътрешността на совалката осветявайки я с фенерите си. Не след дълго, откриха тялото на един пехотинец. Лицето му не се виждаше понеже визьорът бе оплискан с кръв. Маргарет отмести визьора и успя да разпознае макар и обезобразеното лице на Гари. Той беше един от пехотинците, с които двете медички се бяха запознали по време на пребиваването си на бойният крайцер. Те се натъжиха при вида на мъртвият си другар, но продължиха да търсят оцелели. Повечето тела от пръв поглед изглеждаха твърде зле за да могат да бъдат живи. Скоро намериха друго тяло, което бе запазило целостта си. Пехотинецът лежеше неподвижно, а визьорът на шлема му стоеше замъглен.
-Значи диша!-Извика Беки и бързо отвори шлема за да види лицето му.
-Това е Майкъл!-Извика тя и двете с Маргарет започнаха трескаво да го обливат с енергията на медицинските си пистолети. Не се знаеше какви точно са нараняванията му, а и студът си казваше думата. Няколко секунди след началото на третирането той все още не помръдваше.
-Хайде!-Викаше Беки-Събуди се!-Молитвите и бяха чути и след още няколко секунди Майкъл помръдна, а малко след това се изправи и вече се намираше в прегръдките на своята любима. Когато дойде на себе си Майкъл забеляза Маргарет и потърси с поглед Джони.
-Къде е Джони?-Извика той.
-Още не сме го открили-изхлипа Маргарет.-Сигурно е в кабината!
-Трябва бързо да излезем от кораба и да го измъкнем от там!-Каза Майкъл. Дропшиповете нямаха вътрешна връзка между пилотската кабина и товарното отделение така, че единственият начин да измъкнат Джони бе да излязат навън. Използвайки мощните прожектори на костюма си Майкъл откри вратата. Той дръпна ръчката за аварийно отваряне. Чу се изскърцването на механизма, но вратата не се отвори. Явно имаше повреда.
-Какво ще правим?-Извика Маргарет почти панически.-Не можем да чакаме да ни спасят? Джони има нужда от помощ!
-Отдръпнете се!-Извика Майкъл, след което свали предпазителят на гаусовата си пушка и започна да стреля във металната врата. Изстрелите отекваха непоносимо в затворената, като консервна кутия, совалка и двете медички свикнали на какво ли не, се видяха принудени да си запушат ушите. Отблясъците от цевта хвърляха мрачната си трептяща светлина върху окървавените стени на дропшипа. Когато пълнителят най-сетне се изпразни, Майкъл успя да избие вратата с един силен ритник, използвайки допълнителната сила, идваща от хидравликата на бойния му костюм. Дневната светлина проникна в мрачното помещение, заедно с хиляди дребни снежинки. Тримата се подадоха навън, където се водеше ожесточено сражение между човешката пехота и протоските драгуни. Двете медички успяха да се вмъкнат през разбитите прозорци в пилотската кабина, докато Майкъл се опитваше да ги прикрива стреляйки по приближаващите се драгуни.
Джони се намираше в безсъзнание на пилотското кресло. За щастие все още дишаше и двете медички успяха да го свестят.
-Хайде бързо, сложи си бойният костюм и да се махаме!-Посъветва го Маргарет. Джони бързо облече бойният си костюм и взе гаусовата си пушка, след което тримата напусна дропшипа. Не му беше за първи път да влиза в ролята на пехотинец, такава бе съдбата на свалените пилоти.
Майкъл стреляше, целейки се в една от драгуните, намиращи се в непосредствена близост до дропшипа. Гигантското механично създание се извърна и изстреля снаряд с антиматерия, който порази бойният костюм на Майкъл. Опитният пехотинец осъзна, че още един такъв удар би бил фатален. Тъкмо когато създанието се канеше да изстеля още един снаряд, от някъде дойде втори откос на гаусова пушка и драгуната се разцепи, обливайки всичко наоколо с физиологичен серум. Майкъл се извърна по посока на изстрела и видя Джони. Неговият стар приятел се намираше до разбитият дропшип, а от двете му страни стояха Беки и Маргарет.
-Радвам се да те видя!-Извика Джони.
-И аз, приятелю, нямаш си представа колко се радвам!-Добави Майкъл.

* * * * * *

Адмирал Винсътн Блейк стоеше в своята характерна поза, кръстосал ръце на гърдите си и наблюдаваше развитието на кампанията в командната зала на крайцера Империал. На големият тактически екран пред него, всяка секунда пристигаше нова и нова информация под формата на доклади от различни военни части намиращи се на повърхността на планетата. Въпреки големите загуби всички важни позиции бяха овладени в първите часове на инвазията. Адмиралът беше доволен, той предвкусваше крайната победа, протосите бяха обречени.

* * * * * *

Четиримата приятели се присъединиха към човешката армия, която в този момент се бореше с протосите, за овладяване на периметъра. Положението беше критично. Половината дропшипове паднаха още по време на десанта, а освен драгуните сега пехотата трябваше да се бори и с подкрепления от множество зилоти. Снежнобялата повърхност на, която се водеше сражението, сега бе обагрена в човешка кръв. Навсякъде се въргаляха разчленени от антиматериялните снаряди трупове. Зилотите също представляваха истински кошмар за пехотинците. Майкъл изстреля поредният пълнител в корпуса на приближаваща се към него драгуна, която се взриви, а синята и течност се смеси с човешката кръв по снега. Той усети, че тези няколко дни прекарани на бойният крайцер не се бяха отразили на формата му. Битката отново беше в разгара си и опитният войн се чувстваше в свой води. Джони се намираше близо до него и се чувстваше по-притеснен, тъй като бе участвал в значително по-малко битки. Един зилот се насочи към пилота. Двамата с Майкъл започнаха да стрелят по него. Металните шипове отблясваха при съприкосновението си с плазменият щит.
-Той идва към мен!-Крещеше Джони.
-Стой спокойно и не спирай да стреляш, ако побегнеш си мъртъв.-Съветваше го Майкъл и двамата продължаваха да стрелят, но откосите на Джони бяха по-неточни. Зилотът вече се намираше на няколко метра.
-Ще ме убие!!!
-Не спирай да стреляш, ако му обърнеш гръб е свършено с теб!-Продължаваше да вика Майкъл. Той знаеше, че ако двамата не спрат да се целят точно, зилотът ще загине преди да достигне целта си. За съжаление паниката не позволяваше на Джони да се прицелва, както трябва и повечето шипове отиваха на хаоса. Скоро протоският войн успя да забие лазерните си остриета в тялото на пилота. Бойният костюм не издържа. Без да губи присъствие на духа, Майкъл продължи да обсипва зилота с шипове и протоса се изпари, преди да успее да нанесе нов удар. Тялото на Джони лежеше проснато на снега и кръвта изтичаща от двете големи дупки на гръдната броня, образувайки огромно червено петно.
-Медик!- Извика Майкъл прикляквайки до своят боен другар. Секунди по-късно Маргарет и Беки се намесиха, обливайки ранения си приятел с енергия на медицинските си пистолети. Благодарение на своевременната им намеса, Джони отново отвори очи и дойде на себе си.
-Какво стана?
-Хайде ставай!-Извика Майкъл подавайки му гаусовата пушка. Нямаше време за сантименталности, тъй като протосите настъпваха с нестихваща ярост. Изведнъж в небето прелетяха две протоски совалки, който изпуснаха в близост до човешката пехота няколко ривъра. Гигантските гасеницоподобни, започнаха да изстрелват залпове от скарабей избивайки десетки пехотинци при всеки изстрел. Шестима пехотинеца бяха разкъсани на парчета при поредният взрив, на метри от Майкъл. Той осъзна, че ако не направи нещо, ще бъде следващият, заедно със свойте приятели. Точно в такива моменти Майкъл проявяваше своето пословично хладнокръвие. Вместо да нареди отстъпление на повереният му отряд, той се хвърли в атака:
-Напред!-Десетината оцелели войници от взвода му, включително и Джони го последваха. Когато се озоваха на достатъчно близко разстояние от ривърът, пехотинците откриха огън. Майкъл знаеше, че тези протоски единици презареждат бавно, и ако създанието бе получило някакви поражения преди това, сега щеше да е лесно да го унищожат.
-Продължавайте да стреляте!-Викаше Майкъл, докато десетките метални шипове се забиваха в корпуса на ривърът. Изминаха още няколко напрегнати секунди, които се сториха на смелите пехотинци, като дълги часове на очакване. Те знаеха, колко време е необходимо на протоският ривър за да презареди и това време изтичаше. Всеки момент скарабеят щеше да бъде изстрелян и всички щяха да станат на кървав облак. Може би хилядни от секундата преди това да се случи, ривърът не издържа и се взриви. Всички извикаха в пристъп на бурна радост. Беки и Маргарет, които не откъснаха погледи от малката група пехотинци, въздъхнаха с облекчение, след като опасността премина. Разбира се, всички те бяха избегнали само непосредствената заплаха, но битката продължаваше с пълна сила. Ривърите успяха да избият много пехотинци и сега протосите сякаш имаха надмощие. Човешката армия се стопяваше, а снегът ставаше все по червен.
Беки усещаше как енергията на медицинският и пистолет се изчерпва и тя почти не можеше да лекува. Поредният пехотинец издъхна в ръцете и. Този ден тя бе спасила стотици, но това нямаше да има никакво значение, ако накрая всички загинат. Изведнъж от заснеженото възвишение се чу странно бучене. Беки надигна глава и погледна в тази посока. Да това наистина бяха те...подкрепленията.
По снежният склон започнаха да се спускат танкове. Десетки, сетне стотици човешки танкове. Пехотата бе успяла да подсигури периметъра за по-мащабният десант на бойната техника. Една част от сейдж танковете започнаха директно да стрелят по протоските единици, докато друга част заеха позиции зад пехотата и преминаха в далекобоен режим. Канонадата много скоро попиля по-голямата част от протоската армия. Част от драгуните успяха да се спасят с бягство, докато зилотите жертвайки се задържаха човешката армия. Това разбира се само временно отложи неизбежното. Целта, на армията, в която се намираше и Майкъл, бе да превземе една от близките протоски бази. Целта бе постигната без особени трудности в края на деня.


* * * * * *

Дриомис стоеше замислено в главният нексус. Въпреки всичките му предвиждания, той не очакваше тераните да напредват толкова бързо със сухопътните си части.
-Ендеро, спасението ни е само в твоите ръце...-Бе мисълта преминала през съзнанието на преторът в този момент.

Това трябва да е било исторически документирано

Мда, отново завладяващо и опияняващо.

Продължавай.

Леле,човече.Творбата ти е просто невероятен.Вчера я прочетох и просто нямам думи...Това е най-якия разказ,който съм чел.Накара ме отново да си кача добрата стара StarCraft.Продължавай в същия дух.С нетърпение чакам следващата глава.
П.П. Ето един сайт за феновете: http://fantasyrealms.info/?page=starcraft

Какво, искаш да ми кажеш, че си прочел разказа от първа до последна глава, наведнъж? Леле, не вярвах че е възможно да спечеля нови феное, които не четат главите от момента в който почнах да ги пускам, но ето че е възможно! Благодаря ти за добрите думи

А сега ето и новата глава:

29 глава- Айрас


Президентът Джеф Нелсън следеше информационната емисия с нарастващо безпокойство. Хиляди източници донасяха информация под формата на текст, звук и картина от мястото на събитието. Това беше планетата Дримон в системата Сейра и се намираше във вътрешността на съюза. Този ден, най-неочаквано, планетата бе атакувана от голяма протоска флотилия състояща се от кериъри и други поддържащи единици. Атаката беше изненадваща и брутална. За по-малко от един ден протосите сринаха повечето големи градове, избивайки по този начин милиони жители. Само тези намиращи се в малките населени места останаха незасегнати от атаката. Щетите бяха толкова огромни, понеже Дримон бе планета оставена почти без защита. Цялата флота се намираше под командването на Адмирал Винсънт Блейк и в този момент участваше в блокадата на планетата Лекса. Разбира се по заповед на президента, към Дримон се отправиха подкрепления от съседните системи, но когато те пристигнаха на мястото, протосите сякаш се бяха изпарили. Екзекуторът Ендеро следваше стриктно заповедите на Дриомис и атакуваше без да се опитва да завладее нападнатата планета. След акцията си на Дримон протоската флотилия се отправи в неизвестна посока насочвайки се към следващата си цел...

* * * * * *

Беше изминала една седмица от началото на кампанията на планетата Лекса. Майкъл и Беки прекараха последните двадесет и четири часа в стаята си в една от мобилните казарми. Палатките използвани на Ендария не бяха подходящи за суровите условия на Лекса. Двамата слязоха в столовата, където повечето им бойни другари вече закусваха. Те също седнаха на една от металните маси и започнаха да разопаковат вакуумираните храни, когато Майкъл изведнъж се сепна и извика:
-Боже мой, та това е Бен!
-Кой?-Попита Беки вглеждайки се по-внимателно в пехотинецът сочен и от Майкъл.
-Бен е мой приятел, познавахме се още от времето когато живеех на “Дженезис 33”.
-Добри приятели ли сте?-Поинтересува се отново Беки.
-Нещо като вие с Маргарет. Задължително трябва да говоря с него!-Майкъл стана и се приближи към своят познайник.
-Майкъл! Стари приятелю, какво правиш тук!-Извика пехотинецът при вида му.
-Бени, къде се загуби?-Двамата се прегърнаха.
-Как се озова на това място?-Попита пръв Майкъл.
-Ами знаеш, след като се евакуирахме на Лекса, аз останах да живея тук. Нямах твоята смелост да постъпя доброволно в армията, биеща се за освобождаването на Ендария, но войната не ме отмина. Скоро след като ти замина протосите нападнаха Лекса-В този момент Майкъл наведе глава спомняйки си за майка си, но Бен продължи своят разказ:
-Имах късмет и успях да се евакуирам от планетата. Тогава обаче обявиха обща мобилизация и ме изпратиха, като пехотинец на Ендария, а след като оцелях и там ето ме тук сега!
-Да историята ми е позната-Промълви Майкъл, след което попита:
-Ами Дани? Знаеш ли нещо за него?-Този път Бен наведе тъжно глава:
-Той нямаше нашият късмет. Загина, когато протосите превземаха Лекса.-Двамата замълчаха за миг, след което Бен попита:
-Ами онова момиче, което стоеше на масата до теб?
-Беки? Ами аз...
-Обичаш ли я?
-Да!-Отговори Майкъл.
-Браво, красива е. Не е за вярване, но дори тук човек може да открие красотата.
-Ела, седни до нас!-Покани го Майкъл. Двамата седнаха на масата и Беки се запозна с Бен. Скоро към тях се присъединиха и Маргарет и Джони. Майкъл им разказа за общото си минало с Бен, с когото се познаваха от деца. Петимата си разказваха истории и сигурно щяха да продължат с часове, ако сирената за тревога не ги бе прекъснала. Протосите атакуваха базата намираща се на стратегически важно находище на минерали.
Всички пехотинци бързо напуснаха казармите и се насочиха към отбранителните съоръжения за да окажат помощ на колегите си, които в този момент бяха на пост и поемаха първите удари.
Голяма протоска армия се насочваше към базата. Първите отряди от зилоти вече бяха влезли в съприкосновение със защитата и с помощта на лазерните си остриета разрушаваха бункерите. Зад тях настъпваха още зилоти и множество драгуни. Майкъл видя как пред него два бункера се разпаднаха под напора на протосите. Останали без прикритие, пехотинци бяха почти безпомощни и скоро щяха да бъдат изклани от зилотите. Майкъл се втурна в тази посока. Той никога не изоставяше бойните си другари в беда, дори когато трябваше да рискува собственият си живот. Прицели се и вкара няколко метални шипа в главата на един от зилотите, който навярно бе получил някакви поражения преди това, защото веднага се изпари. В този момент към Майкъл се насочиха двама от зилотите разрушили бункерите. Единият от тях бе взривен от снаряд на сейдж танк, но другият продължи уверено да се приближава. Майкъл не спираше да стреля, но осъзна, че никой друг не го подкрепя. При това положение зилотът, който се приближаваше все повече и повече, щеше да го изкорми. Изведнъж в главата на протосът попадна втори откос от гаусова пушка. Зилотът не издържа и се изпари. Майкъл се обърна и видя зад гърба си Бен.
-Рядко точен изстрел Бени!-Изрече Майкъл, опитвайки се да си поеме дъх.
-За рядко добър приятел!-Добави Бен. Скоро двамата заедно с още няколко пехотинеца се насочиха към мястото на разбитите бункери, като проправиха път на медиците, които трябваше да помогнат на пострадалите.
Атаката на протосите бе отбита. Извънземните бяха предпазливи защото знаеха, че разполагат с ограничени ресурси. След като протоският пълководец видя, че не може да превземе човешката база, той оттегли по-голямата част от войската с цел да я запази за по-решаващо сражение.
Майкъл се огледа и видя близо до себе си Беки, която тъкмо свести един от пострадалите. Тя го забеляза и двамата се прегърнаха.
-Успяхме, оцеляхме отново!-Промълви тя.
-Да!-Отговори Майкъл и я притисна още по-силно към себе си. Той не виждаше почти нищо в този момент защото визьорът му се замъгли, от дъхът и. Тези минути на спокойствие обаче не траяха дълго. Полковник Дъглас се изкачи на куполът на един от сейдж танковете и започна да говори на висок глас.
-Слушайте войни, няма време за отпускане. Две дивизии са се насочили към окупираният от протосите град Ендион! По нареждане на главното командване ние също трябва да се включим в атаката.
Ендион беше един от многото градове обезлюдени напълно след инвазията на протосите. Терминът “окупиран”, който Дъглас използва не бе съвсем точен, тъй като пртосите не се намираха сред руините на града, а бяха построили база в покрайнините му, където имаше богати на газ и минерали находища. Именно там се целеха и човешките командири, а идеята, че “освобождават” превзетият от протосите град бе по-скоро с пропагандна цел.
Беки и Майкъл седяха на корпуса на един от сейдж танковете проправящ си път през преспите заедно със стотици други. Този начин за транспорт на пехотата бе широко използван. Човешката армия премина през хълмист терен, след което пред погледите на двамата герой се разкри потресаваща картина. Ендион, някога голям мегаполис, сега приличаше на призрачен град. Много от високите небостъргачи все още стърчаха като изкорубени скелети. Техните обгорели конструкции бяха наполовина покрити със сняг и лед. По-ниските постройки не бяха в по-добро състояние.
-Дано не ни се налага да влизаме в този град!-Изрече Беки.
-Мисля, че няма да се наложи-Успокояваше я Майкъл, ще атакуваме базата в покрайнините, за какво им е на протосите този пуст човешки град?
Танковата колона заобиколи града и скоро пред погледите на всички се изправи протоския нексус в пълното му величие. Нексусът представляваше огромна пирамидална структура с златист металически цвят. От четирите му страни се издигаха четири високи пилона завършващи с кристални сфери. Самият връх на пирамидата също представляваше пулсиращ със синя светлина кристал. По нареждане на полковник Дъглас, сейдж танковете преминаха в обсаден-далекобоен режим и започнаха да обстрелват по-близките позиции на протоската защита. За да започне решаващата офанзива обаче, трябваше да се изчакат онези две дивизии, които щяха да пристигнат до няколко часа. През това време, се налагаше полкът на Дъглас задържи протосите и да подготви терена за настъплението.
След първият залп на сейдж танковете, в далечината се видяха сиянията от взривяващите се фотонни установки защитаващи базата. В този момент към човешките позиции се впусна армия от зилоти. Тяхната цел беше да пробият обръча от пехотинци и файърбати и да се доберат до сейдж танковете.
Старите приятели Майкъл и Бен се биеха рамо до рамо. Джони също се намираше близо до тях. Борбата със зилотите не беше лесна, защото не достигаха файърбати. Тези терански единици бяха най-подходящи за водене на близък бой. Ето защо на медиците беше наредено да лекуват приоритетно тях.
Беки се намираше на най-предната линия непосредствено зад неколцина файърбата. Те често биваха ранявани от зилотите, но Беки съумяваше да ги държи във форма. Изведнъж се случи нещо неочаквано. Без видима причина един от файърбатите експлодира, изхвърляйки на всички посоки огнени езици от нагорещена плазма. Беки се огледа трескаво и за секунди забеляза едва доловимо потреперване на въздуха, след което още един огнехвъргач беше взривен. Ударната вълна изхвърли медичката назад, но тя без да губи време веднага започна да съобщава по радиостанцията:
-Тъмни тамплиери на предната линия, повтарям тъмни тамплиери!-Нужно бе малко време за да могат хората да реагират на новата опасност. През тези няколко сейунди, отрядът от Даркове не спираше своята “жътва” сред човешките предни позиции. Пехотинците умираха толкова бързо, че Беки не бе способна да им помогне с нищо. Изведнъж се озова сама сред множество трупове. Следващите пехотинци бяха на няколко метра по-назад. Медичката усети невидимото присъствие пред себе си. Обърна се и видя Майкъл, който и правеше знак да бяга. Тя обаче стоеше като вцепенена, пред невидимото лице на смъртта. Погледна отново напред и видя как въздухът потреперва на десетина сантиметра от нея. Беки затвори очи, но до слухът и достигна звукът от двигателите на човешки разузнавателен кораб (Science vessel). Секунди по-късно тя отново бе изхвърлена назад от друга експлозия. Станалият видим тъмен тамплиер, беше взривен от снаряд на сейдж танк. Когато отвори очи, се намираше в прегръдките на Майкъл.
-Как си!?!-Попита я той.
-Нищо ми няма!-Отговори тя и след като срещна погледа му през отворения визьор, се изправи и отново се зае да лекува пострадалите...

Отрядът тъмни тамплиери предвождан от Даратас имаше за цел да отвори път на зилотите, които да успеят да неутрализират човешката артилерия. Хората обаче вече разполагаха с достатъчно надеждни средства за разкриване на протоските невидими единици и макар, че лично Даратас успя да ликвидира не малко хора, цялостният план се провали. Половината даркове бяха убити, след като невидимостта им бе премахната и Даратас заповяда на останалите да отстъпят. За протосите все още имаше шанс, тъй като в базата бяха скрити няколко ривъра и трима висши тамплиери имащи способността да предизвикват електрическа буря. Единият от тях беше екзекуторът Лейоний. На него Дриомис бе поверил тази база и целият сектор. Човешката пехота бе посрещната от мощни електрически бури и взривяващи се скарабей. За няколко секунди почти половината пехотинци бяха избити. Майкъл нареди на предвожданият от него отряд да не напредва повече, защото това би било равносилно на самоубийство. От своя страна протосите се хвърлиха в нова контраатака с останалите невредими зилоти и драгуни.
Надеждите на протосите, за спечелване на битката обаче се изпариха когато към малката човешка армия, се присъединиха две бронирани дивизии от голияти и сейдж танкове. Пехотинците отстъпиха и дадоха възможност на танковете и голиятите да отнесат протоската защита. Бронираните машини дори издържаха без значителни поражения и на няколкото електрически бури. Последните оцелели драгуни и зилоти се сражаваха отчаяно под стените на нексуса в опит да го защитят. Междувременно вътре, висшите протоски командири начело с Лейоний се събраха на спешно заседение, на което трябваше да се вземе съдбоносно решение:
-Мисля, че трябва да излезем навън и да се бием докрай заедно с останалите войни, а не да се крием тук!-Предложи Даратас. Повечето тъмни и висши тамплиери бяха съгласни с него. Екзекуторът Лейоний обаче беше на друго мнение:
-Много лесно би било да загинем в бой. Това ще е по-приемливо за войнското ни достойнство, отколкото отстъплението. Ние обаче имаме по-важен дълг. За да мога да укрепя тази база, Преторът Дриомис ми повери специалният енергиен кристал Айрас. Той спестява строежа на десетки допълнителни пилони. Сега базата ще бъде превзета, но ние не бива да губим Айрас. Съжалявам, но на вас се пада задачата да ми помогне те да се измъкнем от това място и да занесем кристалът там, където той все още ще може да бъде използван за борбата с тераните!
След тези думи останалите протоси наведоха глави. Те разбраха, че за пореден път им предстои унизително отстъпление.
-Преди да си тръгнем обаче, ще използваме Айрас за последен път!

* * * * * *

-Студено ми е!-Прошепна Беки. Майкъл се приближи до нея и я прегърна. Бойните им костюми бяха сериозно пострадали и това се усещаше от леденият въздух проникващ през тях. Двамата се намираха заедно с повечето пехотинци на един от хълмовете в близост до нексуса, но за тях нямаше работа. Те трябваше да пазят танковете от евентуална протоска контраатака, но такава явно нямаше да има.
Пред стените на нексуса се скупчваха все повече голияти и танкове в подвижен режим. Последните оцелели протоски войни се биеха храбро, но очевидно нямаха никакви шансове. Изеднъж се случи нещо, което никой не очакваше. Нексусът засия с ослепителна светлина, след което последва мощна експлозия. Взривът унищожи всичко в радиус от един километър. Майкъл и Беки, които за щастие се намираха малко по-далеч, също бяха съборени по гръб от мощната ударна вълна. Когато след няколко минути се изправиха, те заедно с другите оцелели на хълма видяха пирамидалната структура на нексусът, която все още се издигаше величествено, макар и без да дава никакви признаци на живот. Около нея се беше образувал огромен кратер контрастираш със снежната покривка наоколо, а от човешките и протоски войски в близост до епицентъра на експлозията не бе останала и следа.
-Какво за Бога беше това?-Попита ужасена Беки. Майкъл си спомни легендата за протоските кристали Ураш и Калас и се досети, че причината за този взрив може да е някой подобен на тях, макар и с по-малка сила.
-Мисля, че проблемите ни тепърва предстоят!

А ето и една рисунка, е не е кой знае какво....
Беки и Майкъл