|
Заглавие: Star Craft Пророчеството Публикувано на: 04 Юли 2006 23:35
Пророчеството
Огромният боен крайцер от клас “Бехемот” се движеше с максимална скорост през космическото пространство. Застанал на мостика капитан Авдеев наблюдаваше показанията на уредите. След това погледът му се отклони надясно и през илюминатора видя приличащи на дракони създания. “Муталиски” помисли си офицерът.
- Сър, зергите приближават откъм квадрант три. – Докладва навигаторът.
- Огън с всички оръдия, трябва да ги отблъснем.
Капитанът на батъл крузера “Либърти” натисна един бутон и изпрати сигнал за помощ. Действията му макар и правилни бяха безмислени. Муталиските обсипаха теранската машина с висококиселинен спрей. Корпуса на кораба не издържа и се пръсна на хиляди частици.
Три години по-късно…………..
Знамето на Лигата на Обединените Сили наричана за по-кратко ЛОС се вееше от сутрешния вятър. От кабинета се виждаше милионния град проснал се в основите на петстотин метровата кула. В стаята влезе един адютант.
- Какво има?
- Сър, Герузията ви очаква.
Адмиралът рязко се обърна и почти излетя от помещението. Той премина покрай охраната вратите срещу него се отвориха и военния се озова в залата където се решаваше бъдещето на Човечеството. Спокойно и с уверена крачка човека спря пред петимата мъже и зачака.
- Адмирал Джордж дьо Гол, радваме се да ви видим.
- Аз също съм щастлив да се срещнем отново, господа.
- Разбрахме, че имате молба към нас. Събрали сме се, за да я изслушаме.
- Искам да присъединя към нашите владения сектор Копрулу.
В залата сякаш настъпи хлад. Управляващите се замислиха. Накрая един от тях каза:
- Ще обсъдим молбата ви. Свободен сте.
Адмиралът се поклони и напусна залата.
Щом вратите се затвориха се изправи висок и слаб мъж. Той отговаряше за търговията.
- Според мен трябва да удовлетворим молбата му. Нуждаем се от нови пазари.
- Не си прав, Никсън – обади се Томас.
- Защо?
- Според мен ще струва скъпо да изпратим най-добрите си кораби толкова далеч.
Двамата се обърнаха към човек с кестенява коса и сиви очи. Той знаеше за всички средства в касите на ЛОС. Сивоокият се прокашля сухо, погледна присъстващите и проговори.
- Финансирането не е проблем. Има достатъчно средства за такава експедиция.
- Главният въпрос е как ще ни се отрази всичко това на нас. Нима забравихте, че преди четири години организирахме експедиция в сектора. Тогава организацията ни се наричаше Обединено Земно Управление. За нещастие на Човечеството не разбрахме какво стана с нея. Може би са унищожени, но дебатите по този поход не секнаха. Нещо повече настъпиха вътрешни сътресения. Собствените ни колонии в Слънчевата система се разбунтуваха. И сега искате да изпратим нови войски и кораби.
- Моите уважения, председателю, но нещата се променят. – Обади се Рамзи. Той отговаряше за разузнаването.
- Какво искаш да кажеш? – Попита Томас, който ръководеше световната медия.
- Мисля че целта ни е да опазим Човечеството от извънземните. Сега когато бунтовете са потушени и властта ни е стабилизирана е време да се заемем с главният въпрос.
- Тогава да уточним колко средства ще са нужни. – Обади се финансистът Грималди.
Джордж дьо Гол наблюдаваше града. Гледката бе бляскаво стълпотворение на наука и изкуство. Десетки лаборатории, много университети, художествени галерии и музеи. Естествено не липсваха и места за удоволствия. Неоновите реклами на барове и кафенета примамливо пресветваха. Изгледът бе прекрасен. Вратата се отвори и влезе Рамзи.
- Привет, адмирале.
- Как мина гласуването?
- Решихме да удовлетворим молбата ти.
- Ти се оказа прав. Планът проработи – каза Джордж.
- Герузията се нуждае от повече сведения за Копрулу.
- Очакват аз да бъда човекът, който ще ги даде.
- Да.
- Ако се проваля вие не носите отговорност. Успея ли ще оберете цялата слава. Глупак бях да ти се доверя, Рамзи.
- Напротив не си. Човечеството е в опасност. Само ти можеш да му помогнеш. Най-добрият адмирал си. Освен това аз знам, че повече от всичко искаш да разбереш какво е станало с твоя близнак.
- Колко благородно. Много добре познавам миналото. Знам как е действала. Обаче за другото си прав. Ще направя всичко, за да намеря брат си.
- Корабите са готови. Всички необходими данни са в главния компютър на флагмана ти “Наполеон”. Земята разчита на теб и твоите умения. Успех.
Рамзи се обърна и напусна кабинета. Той премина по коридора и влезе при останалите членове на Герузията.
- Всичко наред ли е? – Попита председателя.
- Да. Направих това, което трябва.
- Сигурен ли си, че ще се справи? – Обади се Грималди.
- Психологическият профил на човека когото търсим съвпада с психиката на дьо Гол. Според мен няма по-подходящ за мисията от него. Може би войските, който изпратихме преди четири години още да са там. Обаче ако армията ни е разбита извънземните ще дойдат тук. Знаете какви поражения могат да ни нанесат. Ще опустошат цялата ни система.
- Поемаме голям риск. Ако се провалим там, какво ще ни защитава тук? – Каза Томас.
- Правим всичко възможно да спрем заплахата за Земята. Ако успеем ще спечелим много повече от стабилност, пари и слава. Загубим ли и без това нищо няма да може да ни защити. Искаме или не в Копрулу ще се реши бъдещето на Човечеството. – Заключи Рамзи.
Дропшипът се спусна плавно на земята. Люкът се отвори и единственият пътник слезе. Снегът се сипеше бавно и спокойно, нищо не нарушаваше тишината. Човекът погледна през снежната пелена и се насочи към капсулата. Когато стигна видя показателите. Време беше за активирането на експеримента. Мъжът протегна ръка, но някаква невидима сила го тласна обратно. По лицето на човека премина учудване. След това той се насочи обратно към дропшипа. Имаше нова задача.
Керигън седеше на трона си и мислеше за бъдещето. Неочаквано връзката на яростната кралица с един от серебратите прекъсна. Тя се зачуди какво става. Тогава при нея долетя овърлорд.
- Господарке, получихме сведения от място познато като тъмната луна. Там се е установил Дюран. Според данните той има нови възможности за контрол над зергите.
- Невъзможно. Самир не може да има такива психични сили. Поеми командването на една нападателна част и проучи подробно нещата. Унищожи вражите войски и ми доведи Дюран.
- Както наредите.
След като остана сама в тронната зала Керигън бе връхлетяна от спомените. Мислите на владетелката се върнаха четири години назад. Тогава тук на тази планета тя победи съюзените три флоти. Оттогава зергите господстваха в сектора и сега когато се канеше да атакува оцелелите протоси и хора се намесваше Дюран. Той беше верен служител, но в решителната битка на планетата Чар бе изчезнал. Какво ли го е накарало да се върне?
Кристалът блестеше и сиянието му озаряваше залата. Няколкото протоса не обърнаха внимание на започналата изведнъж да пулсира светлина. От сенките се показаха крайници подобни на коси. Зеелотите активираха псионичните си остриета, но врагът бе многоброен. Хидралиските обсипаха с шипове защитниците на Калис. След пет минути битката бе свършила. Една човешка фигура вдигна кристала и се насочи към най-близкия овърлорд.
Артенис порази последната муталиска и огледа бойното поле. Драгуните, зеелотите и рийвърите бяха отблъснали атаката на зергите. Водачът на протосите се чудеше каква е целта на нападението, тогава с него се свърза преатор Хиндир. Зеелота изглеждаше угрижен.
- Предводителю, току що проверих залата. Калис е изчезнал.
- Значи за това е било нападението. Каквото и да ни струва ще си върнем кристала обратно.
- Но ние не знаем къде са отишли похитителите.
- Ще ги открием. Аз потеглям веднага. Част от войските ще ме придружат.
- Нека Адун е с теб, Артенис.
Дюран гледаше падащите снежинки. Вятърът подмяташе малките бели перца, отместваше ги от едно място и ги пращаше на друго. “Вихърът ги подхвърля така както съдбата си играе с нас”. Помисли си Самир. Изглежда превъплъщението му в човек започваше да дава дефекти. “Явно чувствата на хората са по-дълбоки отколкото предполагах в началото”. Премина през мозъка на гоуста. Мислите на призрака се върнаха назад във времето, когато той дойде в сектора Копрулу. Различна бе Галактиката тогава. Господарите му от Ксел Нага започваха експериментите си. И сега на него е отредено да ги завърши.
- Господарю Дюран – чу се гласът на серебрата Горн.
- Да. Какво има?
- Готови сме за сливането.
- Чудесно. Нека процеса започне веднага.
Погледът на Самир се премести наляво. Долу в обширната долина се бяха разположили двата серебрата Горн и Каг. От тяхното съединяване щеше да се роди нов Овърмайнд. Това беше пътя, който трябваше да се следва. Един овърлорд долетя и докладва:
- Забелязах протоски отряди на юг оттук.
- Не съм изненадан, прегрупирай силите ни и се погрижи за натрапниците.
Първородният присви очи, за да се предпази от снежинките. След това оправи маската си. Отвъд планинската верига се намираше кристалът. Той го усещаше, водачът им не се бе излъгал. Вдясно и вляво се намираха другарите му. Острият слух на протоса чу необичаен шум. Появиха се зерги. Дарктемпларят включи псионичното си острие и се впусна в атака. Лъчът преряза първия зерглинг. Появиха се нови зерглинги известни като кучета. Те не видяха нападателя, защото той беше невидим. Маскираният боец покоси и тях. Другите двама тъмни темплари също сечаха. Зад тях обаче се показа овърлорд, който имаше способност да открива невидимите врагове. Основното предимство на дарктемпларите бе загубено. Срещу тях застанаха хидралиски. Тези приличащи на змии създания изстреляха шиповете си, които разкъсаха наметалата и телата на протосите.
Артенис поведе бойците си в атака право към Калис. Първородните преодоляха слабата зергска съпротива и започнаха да преминават през планините. Когато излязоха от прохода войската на протоският водач попадна в капан. От три страни ги връхлетяха зергски пълчища. Зерглингите и хидралиските се впуснаха срещу зеелотите и драгуните. Няколко темпларя пуснаха психични бури. Те се стовариха върху част от инсектоидите. Силата на бурите бе толкова голяма, че овъгли поразените зерги. От небето се спуснаха муталиски. Кралиците летяха след тях. Те пуснаха магиите си върху темпларите. Протоските бойци се загърчиха и телата им се пръснаха. Артенис разбра, че мисията им е обречена. Той насочи скаута си към най-голямата група муталиски. Долу другарите му падаха един след друг. Ракетите на изтребителя свършиха. Протоският водач реши да загине като се вреже в един овърлорд, за да унищожи и него. Изведнъж на екрана в пилотската кабина се появи лицето на Дюран.
- Привет, млади протосе. Прекрати атаката и ще пощадя живота ти.
- Не може да бъде. Мислех, че си мъртъв.
- Не изглеждам така нали? – Усмихна се мъжа.
- Значи ти си откраднал кристала.
- Разбира се. Как иначе ще мога да създам нов Овърмайнд.
- Ти си луд. Ще погубиш всички ни.
- Не, Артенис. Като доказателство за добра воля ще те пусна да се върнеш на Шакурас.
- Какво ще поискаш в замяна?
- Засега нищо. Може да не повярваш, но не желая смъртта ти.
- Трябва ми Калис.
- Засега не си в състояние нищо да искаш. По-добре върви преди да съм размислил.
Когато скаута изчезна Самир се върна към по-важната си задача. Процесът на сливане бе завършен. Вместо два серебрата съществуваше нещо по-голямо и по-силно. Създанието веднага нахлу в мислите на Дюран.
- Къде съм?
- Привет, Овърмайнде. Намираш се на тъмната луна.
- Трябва да изгоним самозванката от рояка.
- Точно така. Скоро ще го направим.
Неочаквано и двамата усетиха ново присъствие. Армия от зерги. Самир се усмихна явно Керигън бе решила да се справи със заплахата. Тя обаче не знаеше с кого си има работа. Човекът отправи поглед на север. Там отвъд планинската верига кротко чакаше едно от милионите нови създания. Часът на неговото пробуждане приближаваше.
Овърлордът – командир на част от рояка Джормунганд се замисли. Неговите питомци докладваха, че са открили вражите зерги. Нещо смущаваше надзирателя, някак си твърде лесно бе всичко. Той реши да изпрати нападателната част, когато в съзнанието му нахлуха мисли. Сякаш чу отдавна забравен глас. Чуждата воля нахлу и смаза всяка съпротива. Когато се осъзна овърлордът говореше с новия си или по-точно със стария си господар Овърмайнда, който управляваше всички зергски рояци.
Скаутът се спусна от нощното небе и кацна в главната база на Шакурас. Пилотът слезе от изтребителя и с бързи крачки се насочи към цитаделата. Вътре го чакаха двама протоси. Единия бе зеелота Хиндир, а другия новия екзекутор темпларя Елидас.
- В името на Адун, Артенис – започна разговора преатора.
- Оставете приветствията, приятели. Имаме по-важна задача.
- Така ли? – Попитаха двамата и учудено погледнаха водача си.
- Да. Трябва да си проправим път до транспространствената врата, оттам ще се върнем на Аир.
- Не е ли малко прибързано? – Обади се Елидас.
- Инстинктът ми говори, че трябва възможно най-бързо да стигнем до вратата.
- Какво стана с Калис?
- Открих го, Хиндир. Дюран го е взел и аз разбрах целите му. Създал е нов Овърмайнд.
- Това е ужасно – прозвуча мисълта на темпларя.
- Засега не чак толкова. Доколкото познавам зергите сред тях ще започне война за контрола над рояците. Керигън няма да се предаде лесно, но Овърмайнда и Дюран имат могъщи сили. Точно това време преди някои от тях да вземе връх трябва да използваме. Екзекуторе, приготви войските ни, ще атакуваме зергите призори.
Слънцето бавно се показа зад синята планинска верига и лъчите му осветиха полумрачното поле. Първородният погледна от височината и видя в центъра на равнината масивната конструкция на транспространствената врата. Покрай нея се намираха подземните и спорните колонии на зергите. Протосът даде сигнала за атака. От хълма можеше да се наблюдава настъплението на зеелотите и драгуните. Неочаквано от земята изскочиха хидралиски и зерглинги. Песовете се втурнаха напред, но бяха посрещнати от псионичните остриета на бойците. Докато траеше този сблъсък хидрите приближиха. Шиповете им извистяха през въздуха и се забиха в златистите брони на зеелотите. Първата редица на първородните беше пометена. След малко дойдоха драгуните. Те изстреляха антиматерията си и поразиха голяма част от змиевидните създания. Оцелелите инсектоиди отстъпиха към колониите.
Елидас разбра, че сражението е спечелено, но той не искаше да губи от живата сила. Няколко протоски совалки се спуснаха и стовариха приличащи на гъсеници машини. Автономните роботи наречени рийвъри заистрелваха малки бомби популярни като скарабей или скрабове. Скарабейте поразиха оцелелите хидралиски и кучета. Част от скрабовете удариха и колониите. След пет минути пътят беше разчистен.
Артенис, Хиндир и Елидас вървяха през шпалира от войници. Когато стигнаха вратата натиснаха комбинация от символи. Въздухът разположен край портала започна да пращи от енергия. Изведнъж от синьо-бялата светлина излезе полупрозрачна фигура.
- Добра среща, братя мои.
Артенис пръв се съвзе и отговори.
- Зератул, толкова съм щастлив да те видя. Къде беше?
- Пътешествах сред далечни и чужди звезди. Търсех отговор на въпроса за бъдещето ни. Мислех дали Ксел Нага ще дойдат отново.
- Какво? Те са умрели преди стотици години.
- Не, Хиндир. Никой не може да унищожи древната раса. Даже зергите не са успели. Едно е сигурно, че Дюран служи на нашите създатели. Надявах се да го открия отново.
- Закъснял си. Той открадна Калис и с негова помощ създаде нов Овърмайнд.
- Не може да бъде, Артенис.
- За съжаление е вярно, прелате – прозвуча гласът на Елидас.
- Нека отидем в храма – предложи Зератул.
- Чудесно. Там ще ни разкажеш повече за времето през което те нямаше. – Съгласи се Артенис.
Керигън не можеше да повярва на очите и ушите си. Новият Овърмайнд в съюз с Дюран бяха разгромили нейните войски. Тя загуби три планети и сега според сведенията на разузнавачите, натрапниците щяха да нападнат Тарсонис. Всичко се обърка. “Собствените ти слуги да се обърнат срещу теб”. Помисли си кралицата. Изглежда Овърмайндът успяваше да контролира не само овърлордите. Два от серебратите на владетелката преминаха към Свръхразума. Ето защо Керигън дойде на Тарсонис. Лично да управлява войските си. Нямаше представа защо Самир и Овърмайндът са решили да завладеят бившата конфедеративна столица. Тя щеше да ги спре. Тогава щеше да установи контрола си върху всички в сектор Копрулу.
Небето бе облачно и прорязвано от светкавици. Зергската пасмина чакаше заповедите на своята господарка. Серебрата Арак беше събрал почти всичките си подчинени. От отсрещния хълм се показаха първите врагове. Бяха бели на цвят – служители на рояка Балрог. Керигън издаде заповед и зерглингите се впуснаха в атака. Когато лилавите песове се сръфаха с белите кучета закапаха първите капки дъжд. Природата реши да се намеси във все по-силно разгарящото се сражение. От хълмовете като порои се спуснаха хидралиски. Шиповете им поразиха вражите зерглинги, а обединените сили от бели кучета и хидри тръгнаха в атака през полето. Целта на армията на Овърмайнда бе да завладее руините на град Тарсонис. Тук сред развалините на човешките сгради яростната кралица бе разположила своя щаб. По целия главен континент на планетата се водеха сражения. Обаче ключът за победата бе смъртта на Керигън. Ето защо Свръхразумът реши най-добрите му войски да атакуват командния център на кралицата. Резултатът от тази битка щеше да определи кой ще господства над зергите.
Атакуващата войска внезапно забави устрема си. От земята започнаха да се изстрелват шипове, които разкъсаха зерглингите и поразиха хидралиските. Слузта на инсектоидите се смеси с водата от падащият дъжд. Лъркърите на зергската владетелка взеха богат улов. Овърмайндът разбра за засадата. Той знаеше за мутацията на хидралиските и способността им да се превръщат в лъркъри. Тези приличащи на паяци зерги се закопаваха под повърхността и причиняваха страшни щети на враговете си. Няколко овърлорда полетяха напред и разкриха местата където лъркърите се бяха заровили. Хидралиските веднага концентрираха атаката си там. Те обсипаха с шипове заровените в земята мутанти. Лъркърите също отвърнаха с шипове, но лишени от предимството на невидимостта, а и по-малко на брой нямаха никакъв шанс.
Докато траеше битката със закопаните създания, бойното поле бе разтърсено от тропота на стотици крака. Керигън вкара в боя приличащи на слонове твари известни като ултралиски. С твърдите си и остри бивни създанията с лекота разкъсваха стомана. Ултралиските нададоха свиреп рев и се втурнаха в атака. Белите хидралиски и зерглинги се прегрупираха, но зверовете бяха твърде силни. Те прегазиха вражите редици. Увлечени от настъплението слоноподобните започнаха да изкачват хълмовете и забавиха устрема си. Тежките им тела затъваха в калта. По небето се появиха приличащи на раци същества наречени гардиани. Те започнаха да изстрелват топчета от киселина по ултралиските. От земята се откопаха нови зерглинги. Бързите кучета се нахвърлиха върху грамадните, но бавни слоноподобни.
- Серебрате. – Каза Керигън.
- Да, господарке.
- Изпрати всичките свободни въздушни сили. Изтребете гардианите на всяка цена.
- Както наредите.
Скоро муталиските, се насочиха към ракоподобните. Когато достигнаха до тях те започнаха да изстрелват висококиселинен спрей. Гардианите нямаше как да отвърнат на атаката. Създадени, за да пазят рояка от земни атаки, те не можеха да стрелят по въздух.
Овърмайндът обаче беше предвидил тази възможност. Като плътен облак се спуснаха скорджове. Тези малки и бързоподвижни създания се взривяваха във всичко до което се докоснат. Муталиските видяха опасността и пренасочиха атаката си. Пъргавите скорджове, популярни като самоубийци избягваха спрея и се забиваха в телата на муталиските.
Кралицата на яростта реши да изпрати подкрепление от деволвъри. Те изстреляха спорите си по враговете. На левият фланг нещо ставаше. Десетина гущероподобни създания наречени дефилъри заистрелваха червена течност. Тя порази намиращите се там ултралиски, хидралиски и зерглинги. Залетите същества нададоха писъци на болка. Течността бе най-силната киселина. Поразените хидри и зерглинги се разтапяха за секунди. Ултралиските удържаха на разяждащата ги течност, но проходът, който се отвори бе достатъчен, за да минат слоноподобните на Свръхразума.
- Господарке, получих доклад от командващите овърлорди. Фронтът е пробит. Срещу нас се насочват стотици хиляди зерглинги и хидралиски.
- Невъзможно – отвърна Керигън. В очите на кралицата пламна ярост.
Тя излезе от стария бункер и пусна психична буря върху настъпващите врагове. Хидралиските и кучетата станаха на въглени, но ултралиските продължиха напред макар и обгорени. Докато владетелката се занимаваше с пробива отляво центърът също се огъна. Муталиските не бяха успели да се справят със скорджовете. Гардианите бяха унищожили слоноподобните и новата вълна от хидралиски, гардиани и зерглинги щеше да се стовари върху оцелелите войски на Керигън.
- Арак, искам всички налични сили да отбраняват бункера.
- Да, кралице моя.
Войските на Овърмайнда започнаха последна атака срещу укреплението на самозваната зергска владетелка. След един час дъждът спря, облаците се разкъсаха и бледото слънце огря бойното поле. Край бункера се бяха разположили последните зерглинги. Те паднаха от шиповете на хидрите. Теранското укритие бе разрушено, но за учудване на Дюран и Свръхразумът кралицата не беше вътре.
- Къде ли е отишла? – Попита Самир.
- Керигън вече не ме интересува. Моите способности нарастнаха и тя не е заплаха за контрола ми над зергите. Отивам на Чар.
- Мислех, че ще продължим атаката срещу другите раси.
- Ти повече не си ми нужен, човеко.
- Какво говориш. Аз те създадох.
- И за това оставаш жив. Върви си преди да съм те убил.
- Това е най-голямата ти грешка самозабравил се, Свръхразум.
Император Менгск замислено наблюдаваше западащата си столица. Повече от четири години Августград удържаше атаките на зергите. Голяма част от града бе в развалини. Някога център на бляскав живот, сега дворецът бе почти необитаем. До владетеля се приближи млад капитан. Той уставно се изпъна и зачака.
- Докладвай, Майк.
- Новините не са добри, ваше величество. Южно от града се наблюдава раздвижване сред зергите.
- Имаме достатъчно войници, за да се справим с тях.
- Така е, но от запад идват други инсектоиди.
- По дяволите. Нека най-добрите гоустове се насочат на юг. Аз ще потегля с останалите ни въоръжени сили на запад.
Капитанът се поклони и напусна залата. Арктурус погледна тактическата карта и с чувството на обречен се отправи към войските си.
Наличната армия бе строена и готова за поход. Няколко хиляди маринета и файърбати подкрепени от десетки танкове и голиати. Всеки взвод от пехотата си имаше медички. “Това поне е добре” помисли си императора. Менгск погледна изопнатите редици и заповяда.
- В името на Империята. Напред.
Войниците се разгърнаха в боен строй и поеха през пустинята. След около половин час до Арктурус се приближи началника на разузнавачите.
- Ваше величество, получих сведения, че зергите от юг и запад се приближават едни срещу други.
- Искаш да кажеш, че те ще се обединят.
- Това изглежда най-логично.
- Ускори ход. Трябва да попречим на съединяването им. – Нареди Менгск.
Когато изминаха десетина минути пред очите на хората се разкри страшна гледка. Стотици зерглинги и хидралиски , десетки муталиски и скорджове взаимно се изтребваха. Едните бяха в бял, а другите в лилав цвят. “Какво става?” питаха се всички. Императора не се поколеба.
- Разпънете танковете. Искам голиатите и пехотата разположени край тях в защитен режим. Бъдете готови да унищожим оцелелите.
- Да, сър. – Чу се от командирите на подразделения.
Макар и жестока битката не продължи дълго. Видя се, че белите инсектоиди взеха превес. След като унищожиха врага оцелелите зерги се обърнаха срещу хората. Този момент очакваха тераните.
- Огън! – Заповяда Менгск.
Танковете започнаха да стрелят, затракаха картечниците на маринетата и голиатите. Първата вълна от хидри и зерглинги падна. Файърбатите и морските пехотинци подкрепени от медичките се втурнаха в атака. От небето в опит да ги спрат се спуснаха муталиски. До пехотинците обаче пристъпиха голиатите известни като канонерки. Ракетите на теранските машини поразиха приличащите на дракони създания. Двадесет минути по-късно битката бе свършила. За пръв път Арктурус не се радваше на победата. Той усещаше, че го чакат нови изпитания.
Планетата Нолдарион се намираше в самият край на сектор Копрулу. Тя бе доста далече от военните действия. Малобройното население се занимаваше с ежедневните си проблеми. Понякога долиташе боен кораб за ремонт или за попълване на запасите с храна.
Изведнъж в орбитата на Нолдарион се появи цяла флота. Триста бойни крайцера придружени от десетки хиляди изтребители и транспортни кораби. Тук там сред тази армада се виждаха и прочутите изследователски кораби. Управителя на планетата се смая. Досега не бе виждал такава военна мощ. Комуникаторът пресветна и на екрана се появи едно доста познато лице.
- Джордж дьо Гол! Не може да бъде.
- Иван Суворов, не очаквах да те видя. Ела ми на гости подготвил съм ти любимата напитка.
- Наистина случая трябва да се полее.
Преносвачът кацна и Суворов слезе в полутъмния хангар. Като почетен ескорт го придружаваха четири призрака. Естествено групата веднага се насочи към капитанския мостик. Вратата на командната зала се отвори и Иван видя човека вътре. Ескортът се оттегли и двамата мъже останаха сами.
- Сядай, приятелю – махна с ръка адмиралът.
Управителят се разположи удобно и попита.
- Какво правиш тук?
- Поисках да дойда, за да открия брат си. Герузията ми осигури нужните кораби и хора.
- Не знаеш в какво се забъркваш.
- Знам за извънземните. Имаме сведения за тях. Обаче данните се губят след като експедицията начело с брат ми е дошла тук. Искам да разбера какво е станало?
- За това ли дойде на Нолдарион?
- Познавам те от десет години, Иване. Помня първият ти полет с райт. Най-добрият пилот си. Не се изненадах когато се впусна в неизвестността и реши да отидеш в сектор Копрулу. Сега можеш да разкажеш какво се е случило.
- Разбира се. Преди четири години флотата ни навлезе в орбитата на света Браксис. Когато стоварихме десант на планетата се натъкнахме на Самир Дюран. Той воюваше срещу император Менгск. Самир реши да се присъедини към нас и да ни помогне с каквото може. След като подчинихме планетата флота ни се отправи към Дилар IV. Там са най-големите корабостроителници в сектора. Завладяхме ги и започна победната ни кампания. Планета след планета признаваше нашето върховенство. Накрая обсадихме и превзехме столицата на Империята, пустинният свят Корхал.
- Какво стана със зергите?
- След като победихме императора се заехме с главната задача. С помощта на оръжие наречено психически разрушител, успяхме да разпръснем инсектоидите и да упоим Овърмайнда. Целта ни бе постигната. Зергите станаха наши слуги.
- Невероятно! Защо никой не знае за това?
- Изпратихме доклад до Обединеното Земно Управление. Съветът нареди да използваме инсектоидите, за да победим и другите извънземни. Контролът на рояците обаче ни създаде проблеми. Появи се нова сила.
- Коя?
- Нарича се Керигън. В миналото е била човек. После Овърмайндът я е пленил и тя станала най-верният му слуга. Когато поехме контрола над Свръхразума, кралицата на яростта реши да си върне контрола над зергите.
- Значи тя ви е победила?
- Да с помощта на хората и протосите.
- Какво? От записите знам, че първородните и зергите воюват помежду си.
- Така е, но Керигън убеди преатор Феникс и неговият приятел Рейнър, че ОЗУ е най-голямата заплаха за сектора. Това обаче не е най-лошата новина. След разгрома ни край планетата Чар, адмирал Джерард дьо Гол не понесе срама и се самоуби.
- Не. Не може да бъде!
- Съжалявам, Джордж. Когато те видях помислих, че сънувам. По-късно реших, че ОЗУ е изпратило нова експедиция.
- Обединеното Земно Управление вече не съществува.
- Как така! Защо?
- След загубата на връзката с колониите настъпиха промени. Световете в Слънчевата система се разбунтуваха. Няколко планети поискаха да се отделят от върховенството на Земята. Обвиниха ОЗУ, че е натоварило данъкоплатците с излишни разходи, за да може да провежда самостоятелната си агресивна политика. Започна движение за сключване на мир с извънземните. Организацията възстанови старото си име и сега отново сме Лигата на Обединените Сили. Бунтовете бяха потушени и нещата се стабилизираха. Това даде възможност на Герузията да организира нова експедиция.
- Събитията в Копрулу са повлияли на хиляди светлинни години разстояние.
- Така е. Искаш ли да се присъединиш към нас?
- Разбира се. Дали ще успеем да наложим мир в сектора?
- Ще направя всичко възможно. Би трябвало да има начин, за разрешаване на проблемите.
- Според мен трябва да обединим усилията на всички хора в Копрулу, за да победим.
- Добър съвет. Дойде време да действаме.
Адмиралът стана и се приближи до командното табло. Натисна едно копче и каза:
- Навигатор. Курс към Корхал.
Издигащ се на стотици метри височина пирамидалният храм приличаше на великан сред джуджета. Съхранила мощта и познанието на Ксел Нага сградата бе оцеляла през вековете. “Това е най-странното” помисли си Артенис. Вярно че дарктемпларите я охраняваха, но преди тях. “Сякаш и след смъртта си създателите ни пазят творенията си”. Мислите на протоският водач бяха прекъснати от появата на Зератул.
- Как се чувстваш, приятелю? – Попита Артенис.
- Добре съм. Разбрах какво трябва да направим. Дебне ни нова заплаха. Много по-страшна от всичко досега.
- Какво говориш, прелате!
- Преди четири години случайно улових слаб психичен сигнал от една тъмна луна. Помислих, че е на протоси, но сбърках. Когато кацнах се натъкнах на Дюран. Самир разкри, че Ксел Нага не са мъртви. Той подрежда така нещата, че те да се върнат и да накажат своите творения.
- Искаш да кажеш, че ще заличат изцяло расите на протоси и зерги – обади се Хиндир.
- Възможно е. Ксел Нага са създали хибрид между протос и зерг. Ако дойдат сигурно ще активират творенията си.
- Какво предлагаш да направим? – Намеси се Елидас.
- Открих един стар храм на Ксел Нага. Намира се на планетата Трианор. Трябва да го проучим. Може би там ще открием отговорите на много въпроси.
- Какво ще стане с Калис? – Попита Артенис.
- Довери се на преценката ми, млади приятелю. Сега храмът е по-важен.
- Дано да си прав, Зератул. Иначе всичко е загубено.
- Не е още. Поне докато сме живи – декларира Елидас.
- Ами зергите и Овърмайнда? – обади се Хиндир.
- За съжаление засега не можем да ги спрем. Надявам се, че няма да атакуват Шакурас докато ни няма.
- Екзекутор, подготви войските си. Потегляме незабавно.
Планетата на привличаше внимание с нищо. Имаше гъсти гори прорязани от поляни. Видяха и един океан. Совалката се спусна и от нея слязоха Артенис и Зератул. Протоските водачи и охраната им си запробиваха път през пресечния терен. Когато излязоха от гората пред тях се откри чудесна гледка. Огромно поле покрито със зелена трева. Тук там вирееха храсти. Слънчевите лъчи огряваха през разкъсаните облаци. Освен тази природна красота първородните видяха пирамидален храм. Постройката не бе голяма, но освен нея се разкри и нещо друго. Протосите разбраха, че не са сами. Край храма имаше команден център, няколко казарми, фабрика за производство на танкове. Един до друг бяха разположени складовете за провизии.
- Терани.
- От Империята са. Личи си по знамената им.
- Какво ще правим, прелате?
- Нямаме избор. Ако откажат да ни пуснат ще се бием с тях.
Първородните много предпазливо се запромъкваха напред. Изглежда хората не бяха усетили присъствието им. Когато изминаха още сто метра протосите спряха. Виждаха се бункерите, разпънатите танкове и крачещите голиати. Няколко противовъздушни кули, известни като вишки, въртяха обсипаните си с ракети глави във всички посоки. Пред бункерите видяха хвърчащите мотори прочутите валчъри.
- Прелате, телепортирахме почти всички сгради. За съжаление не успяхме да доставим звездните врати – докладва екзекуторът.
- Лошо, но и без въздушна подкрепа ще се оправим.
- Предлагам да осъществя контакт с тераните.
- Действай.
Докато екзекуторът подготвяше срещата с човешкия командир, Зератул и Артенис осъществиха връзка с цитаделата, за да присъстват на разговора. Когато се осъществи контакта се появи лице набраздено от белези.
- Привет, командире. – Започна екзекуторът.
- Протоси. Не мога да повярвам. Какво искате?
- Достъп до храма.
Капитанът се разсмя. После всумкна от цигарата си, прокашля се и каза:
- Моята задача е да охранявам периметъра. Никой не трябва да доближава до чуждоземната сграда.
- Вие дори не знаете кой я е построил.
- Това няма значение, първородни. Ако искаш да знаеш сражавах се с такива като теб на Тарсонис.
Връзката прекъсна. Зератул огледа още веднъж човешкото укрепление. След това се свърза с екзекутора.
- Предлагам да ударим десният фланг. Там противовъздушните установки са най-малко. Щом ги премахнем дарктемпларите ще могат бързо да сломят човешката съпротива.
Елидас погледна картата и каза:
- Съгласен съм, прелате.
Протоските бойци се разгърнаха и потеглиха в атака. Първи тръгнаха зеелотите, това бяха тежкобронирани войници, прочути със своята ярост. Последваха ги роботизираните драгуни. Когато достигнаха на петдесет метра от първите бункери от земята изскочиха мини. Те поразиха изпречилите се на пътя им войни. Няколо зеелота и драгуна паднаха. Последваха изстрелите на разпънатите танкове. Снарядите на теранските машини сваляха щитове, пробиваха брони и разкъсваха плът. Въпреки канонадата протосите достигнаха до бункерите. Зеелотите включиха псионичните си остриета и започнаха да пробиват стоманата. Амбразурите на човешките укрития обаче блъвнаха пламъци. Скритите вътре войници, прочутите огнени прилепи, поразиха атакуващите. До мястото на боя се добраха и драгуните. Те изстреляха антиматерията си. Неостоманата не издържа и се пръсна. Файърбатите пуснаха своите стимулиращи пакети, които засилваха бързината им. Огнените струи обаче нямаха такъв ефект върху роботизираните бойци. Хората също дадоха първите си жертви. Танковете в разпънат режим бяха безполезни, защото снарядите им ако бъдат изстреляни щяха да попаднат далече зад целта.
Екзекуторът видя пробива и даде сигнал за атака срещу вишките. Дошлите подкрепления от протоски рийвъри, стоварени направо на бойното поле, удариха оцелелите танкове. Малко по-късно противовъздушните установки бяха пометени.
Човешкият командир видя пробива и пренасочи силите си. От левият фланг пристигнаха голиати, маринета, файърбати и медици. Няколко танка поразиха протоските машини. Натискът върху десния фланг отслабна зеелотите и драгуните намаляваха. Тогава по бойното поле започнаха да се мержелеят сенки. “Дарктемплари” помисли си ужасеният полковник. Той знаеше за тези бойци, но в тази част на базата нямаше детектор, за да ги види. Подкрепленията започнаха да се изтеглят. Нови протоси нахлуха през пробития десен фланг.
Въпреки добрите си умения и опита си в сраженията с първородни теранският командир нямаше как да спечели битката. Той се насочи към персоналният си носач по известен като дропшип, но на пътя му застана дарктемплар, човекът даже не можа да извика. След един час всичко беше свършило.
Зератул, Артенис и Елидас изкачиха древните стъпала и влязоха в сградата. Оказа се, че вътре има светлинни нишки. Артенис се чудеше какво да каже, дарктемпларят го подкани с ръка да върви напред. Коридорът ги отведе до шестоъгълна стая. По стените бяха изписани древни йероглифи.
- Невероятно. Текст останал от времето на Ксел Нага. – Каза Елидас.
Останалите двама го погледнаха и Зератул попита.
- Можеш ли да го разчетеш?
- На някои места се разбира. Например този пасаж “В десетата година от нашето пристигане в Млечният път, дойдохме на това място. Тогава построихме този храм по заповед на Херуномен. Той отговаряше за генетичните процеси на най-обещаващият проект”.
- Искаш да кажеш, че храмът е по-стар от този на Шакурас. – Намеси се Артенис.
- Този надпис го потвърждава. Това е най-старата постройка в Галактиката.
- Елидас, ти си най-добрият специалист по надписите на Ксел Нага. Прочети всичко, което можеш. Дано откриеш нещо, което да ни помогне в борбата със зергите, а може да има сведения и за хибридите.
- Започвам веднага, прелате.
Мъглата бе толкова гъста, че не се виждаше и на пет крачки. Въпреки бялата пелена, Керигън уверено крачеше между дърветата. Благодарение на способността си да става невидима тя успя да избяга от Тарсонис. Независимо от това, че Овърмайндът я победи, кралицата установи контрол над малка група зерги. За съжаление тя можеше да поддържа влиянието си над тях само докато ги вижда. Това обаче се оказа достатъчно. Никой не я последва и бившата владетелка на инсектоидите реши да дойде тук.
Изведнъж като отрязани с нож дърветата свършиха. Керигън бавно пристъпи напред. Мястото бе същото каквото го помнеше. Просеката бе около стотина метра в диаметър. Мъглата се поразсея и се видяха два бункера, една противовъздушна установка и няколко лаборатории. Всичко бе запустяло. От години никой не използваше тази база.
Сара дойде за пръв път тук когато беше дете. “Учеше” с още деветнадесет деца, бяха разпределени в две групи. Десет момичета и десет момчета. В бункерите имаше гоустове, обучаваха ги да развиват телепатичните си умения. Караха ги да проникват в мислите на “съучениците” си. Така Керигън разбра, че Марко я харесва.
През следващият етап на обучението трябваше да концентрират телепатичната си енергия, за да пречупят психиката на другите. Дните минаваха, а децата намаляваха. Накрая остана само тя. Волята на Сара бе огромна. Чувстваше, че с новите си възможности може да промие съзнанието на учителите. Хората, които я обучаваха знаеха това. Упоиха я и когато се събуди бе на ново място. Започна да служи на военните за специални операции. Убиваше без да мисли за нищо. После Менгск я измъкна. Започна да се бори с тези, който я караха да убива.
След като зергите я плениха способностите на Керигън нарастнаха. Когато Овърмайндът умря тя се сдоби с голяма мощ. Тогава разбра, че може да управлява целият сектор. Жаждата за власт я обзе и Сара изби много повече хора и протоси отколкото преди, когато служеше на Конфедерацията. Реки от кръв се проляха и станаха море. Ако можеха да се съберат костите на убитите биха направили планина. Сега всичко беше загубено. Кралицата обаче не се отказваше от борбата. За това дойде тук. Доколкото помнеше все още стояха психичните регулатори. С тяхна помощ нещата щяха да се променят. Тя влезе в старата лаборатория и се насочи към стаята за инструктаж. Когато я намери се отпусна в едно кожено кресло. На стената бе нарисувано конфедеративното знаме. Керигън се замисли за странностите на съдбата и се унесе в сън.
Слънцето безжалостно печеше и жегата стана непоносима. Командирът на базата Граунд се огледа. Погледът му прекоси равнината и се спря върху морето от дюни. Определено там ставаше нещо. Виждаше се облак прах все едно се задава пясъчна буря. Опитният боец обаче знаеше какво идва. Той се обади по предавателя си.
- Тревога! Всички да заемат бойните си постове.
Чу се трополене на крака маринетата и файърбатите се насочиха към бункерите. Няколко голиата се разположиха в центъра на укреплението, за да се намесят там където имаше опасност от пробив.
През пустинята се движеха стотина зерглинга и още толкова хидралиски. Инсектоидите доближиха базата на петдесет метра. Тогава от земята изскочиха мини. Те поразиха извънземните. Из въздуха се разхвърчаха парчета зергска плът. Нападателите обаче не се отчаяха, а атакуваха бункерите. Няколко хидри изстреляха иглените си шипове по едно човешко укритие. Вследствие на атаката то започна да се руши. Голиатите веднага откриха огън. Куршумите полетяха и умъртвиха змиевидните създания. Зерглингите достигнаха до повреденият бункер. Песовете нападнаха стоманата, но през амбразурите изскочиха пламъци. Кучетата се запалиха веднага.
Чу се плясък на криле и отряд муталиски започна да обстрелва укреплението. Голиатите отвърнаха на атаката им. Ракетите поразиха няколко драконоподобни създания, но останалите обсипаха канонерките със спрей. Човешките машини не издържаха на киселината и се разпаднаха. Командирът на укреплението се свърза с щаба в столицата и поиска помощ.
Императорът се беше унесъл в мислите си, но чу шума от приближаващит стъпки. Той се обърна и видя разтревоженото лице на Майк.
- Докладвай.
- Сър, прехванахме сигнал за помощ от база Граунд. По думите на командира голяма зергска армия идва от север.
- Тръгваме към Августград.
- Моите уважения, ваше величество обаче колонията…..
- Тя вече е унищожена. Освен това направих справка с тактическата карта. Войските ни са пръснати из пустинята, а ние сме най-близо до столицата. Съжалявам за брат ти.
- Прав сте, сър. Нека го върнем на зергите.
В града трескаво се укрепваха бункери и се изграждаха нови. Менгск събра най-добрите си войници и се насочи на север. Оттук щеше да дойде главният удар. Командният пункт бе с подсилени прозорци и с три пласта броня. Арктурус влезе вътре и погледна тактическото изображение. Нямаше грешка най-голямата зергска армия от близо четири години насам се насочваше към града. “Явно този, който е надделял в борбата между зергите е решил да ме унищожи” помисли си императора. След това започна да гледа в различните монитори, който показваха кадри от всички точки на столицата. Цялото население беше в “лагера” така се наричаше укрепената линия от бункери и барикади.
От пустинята се зададоха първите врагове. Бесните кучета атакуваха без дори да забавят хода си. Посрещна ги дъжд от куршуми. Зерглингите сякаш се люшнаха назад. Като гръмотевици се чуваха изстрелите от танкове. Малкото хора обаче не можеха да спрат тази приливна вълна. Песовете достигнаха до бункерите и започнаха да гризат стоманата. Хидралиските идваха след тях и взеха на прицел танковете. Иглените шипове извистяха през въздуха. Няколко стотин от тях пробиха резервоара с гориво на един танк. Течността се разля върху част от бойното поле. Няколко патрона преминаха през нея. Горивото пламна, танка експлодира и отнесе част от хидрите, но повреди и няколко бункера. Северната линия започна да се огъва. Нападнатите бункери бяха разрушени. Оцелелите маринета и файърбати се групираха край танковете.
- Капитане. – Чу се гласът на императора.
- Да, ваше величество.
- Нека всички части от другите сектори се прехвърлят при нас.
Майк предаде заповедта и продължи да гледа сражението. Нещата отиваха към края си. Даже и с подкрепленията от другите войници нямаше да издържат атаката. Изведнъж нещо ново се появи на екрана. По-точно стотици нови неща.
Капитанът не можеше да повярва на очите си и реши да докладва на Менгск. Арктурус също гледаше кадрите със зяпнала уста. Виждаха се райтове, персонални носачи, ракетни фрегати известни като валкирита. Между тези по-малки кораби се носеха прочутите бойни крайцери. Носачите кацнаха и от тях започнаха да слизат файърбати, медички, танкове, голиати и маринета. Батъл крузерите заистрелваха снопове от ядрена енергия популярна като “Ямато”. Райтовете станаха невидими и сееха истинско опустошение сред извънземните.
- Смаян съм! Дойде подкрепление. – Прошепна Майк.
- Това не е помощ. Пристигна окупационна армия – отвърна Менгск.
Имперският флаг бе свален, а на негово място се издигна знамето на ЛОС. Образът на земното кълбо с лаврови клонки отстрани бе сложен и върху императорския дворец. Дьо Гол седеше на трона и с интерес разглеждаше обстановката.
Вратата се отвори и придружен от четири гоуста влезе бившият император. Джордж махна с ръка и охраната напусна залата.
- Джерард дьо Гол! Не може да бъде, ти си мъртъв от четири години.
- Грешите, Арктурус. Аз съм Джордж дьо Гол – близнакът на Джерард.
- Съжалявам, сър. Брат ви беше много добър тактик, но не успя да ме залови.
- Да така е. Много хора казват, че съм по-добър от моя близнак.
- Какво искате от мен?
- Нещо много просто. Да ми помогнеш, за да унищожа враговете на Човечеството. Другата ми задача е да установя мир и просперитет на сектор Копрулу.
- Не ме разсмивайте, адмирале. Всеки се стреми към властта. Още утре може да се обявите за император. Вашата задача не ме интересува. Аз победих Конфедерацията, преживях окупацията на ОЗУ и с вас ще се справя.
- Няма да има нужда. Трябва ми помощта ти. С твоя опит лесно ще се справя със зергите.
- Не ти вярвам, Дьо Гол.
- Въпросът с доверието бързо може да се уреди – отвърна адмиралът.
След това той натисна едно копче и панорамния екран оживя.
- Говори Дьо Гол. Код за сигурност нула нула едно. Искам връзка с Герузията.
- Гласовата команда е разпозната. Веднага ще получите достъп. – Чу се гласът на компютъра.
Образът се избистри и на монитора се появиха членовете на Герузията.
- Привет, господа. – Каза Джордж.
- Адмирале, как мина пътуването? – Поинтересува се Томас.
- Чудесно. За съжаление новините са лоши. Флотът на ОЗУ е унищожен, но аз ще завърша делото на моя брат.
- Моите опасения се оправдаха – намеси се Рамзи.
- Войските ми превзеха Корхал.
- Това е добра новина. Какво стана с Менгск? – Попита Грималди.
- Залових го.
- Екзекутирай го незабавно. – Заповяда председателя Цей-Ки.
- Съжалявам, господа, но аз мисля да сключа съюз с Арктурус.
- Невъзможно! Императора е предател и трябва да умре. – Заяви Никсън.
- Джентълмени, аз все още командвам тази експедиция и мисля, че мога да реша кой да живее и кой не.
- Твойте действия могат да се тълкуват като бунт, адмирале – заплаши Рамзи.
- И какво ще направите?
- Засега нищо. Поддържай връзка с нас и ни осведомявай за хода на мисията. Герузията се оттегля на съвет – обяви Цей-Ки.
Екранът изгасна и залата потъна в тишина. Пръв заговори бившият император.
- Все пак това може и да е представление.
- Какво да се прави. Ще трябва да ми се довериш.
- Добре ще работим заедно. Имам само един въпрос. Защо? Ти имаш всичко: флота, хора можеш да пречупиш всяка съпротива. Нямаш нужда от никого.
- Грешиш, Менгск. Подробно разгледах записите на ОЗУ. Внимателно прочетох историята на сектора. Мога да ти кажа защо изгубихме войната със зергите.
- Интересно!
- Да. Според мен хората имат нещо, което им пречи и това е разделението. Аз не искам да воюваме помежду си, а срещу общият враг. Ако постъпя както иска Герузията или по начина, който ти си мислеше ще трябва да воювам с хора. Ще настъпят недоволства и бунтове. Затова начинът да победим е в обединението.
- Това е хубаво и го оценявам, но Герузията не е съгласна.
- Тя е без значение. Аз помогнах на управниците да оцелеят. Потуших бунтовете, които отцепническите планети вдигнаха срещу ЛОС. Те няма кого да изпратят, за да ме победи. Доколкото знам за Герузията властта е всичко, но за да могат да я упражняват им трябват нови пазари и мир.
- А ти ще им ги осигуриш.
- Надявам се заради хората в сектора.
- Може да ти се струва странно, но ще ти помогна с каквото мога. Освен другите неща, който каза ти спаси родната ми планета.
- Радвам се да го чуя.
Когато връзката прекъсна четиримата мъже впериха погледи в Рамзи.
- Възникна проблем – каза Никсън.
- Това ли е провереният психологически профил? – Попита Грималди.
- Спокойно, господа. – Отвърна отговарящият за разузнаването.
- Мислиш ли, че всичко ще се оправи? – Намеси се председателя.
- Според мен да. Засега Дьо Гол има успех. С един удар реши проблема с разцеплението между хората в Копрулу. Това отне на брат му няколко месеца. Сега остава да се справи с главната си задача.
- Очакваш да победи извънземните. – Обади се Томас.
- Точно така. Ръцете му са развързани.
- Рамзи, ти подкрепяш Джордж от самото начало. Не ти ли хрумва мисълта, че той може да се обърне срещу нас. Ако поиска, след победата на зергите може да се провъзгласи за владетел на Галактиката. Ще събере нови кораби и войска. Реши ли ще дойде тук и ще ни унищожи. Кой ще му попречи?
- Това е невъзможно, председателю. Когато победи инсектоидите наистина може да се възгордее, но чак да ни убие. Сега обаче нещата са следните имаме един главен проблем и той е да спрем чуждото нашествие. Ако Дьо Гол реши да ни атакува то може лесно да бъде спрян. Възможно е да водим преговори с него, да го убием или отровим. Гарантирам, че моите хора са на нужните места. С един бунтовник дори и адмирал ще се справя много по-лесно, отколкото с армия зерги.
Останалите не казаха нищо. Те знаеха, че въпреки невзрачната фигура и спокойния глас Рамзи е много опасен. Разузнаването включваше служби за сигурност, отдел за секретни операции и шпионаж. Благодарение на умелите действия на тези служби войските на Джордж знаеха коя планета да атакуват. Много бунтовнически водачи изчезнаха безследно и никой не се съмняваше, кой ги е похитил. Рамзи имаше голяма власт и това го правеше вторият човек в герузията след председателя.
- Можем ли да изпратим кораби със стоки към колониите? – Попита Никсън.
- Рано е още, но след седмица пътищата ще станат сигурни. – Отвърна началникът на разузнаването.
- Твоите хора трябва внимателно да наблюдават действията на Дьо Гол.
- Разбира се, председателю. Всички желаем само доброто на ЛОС.
- Обявявам заседанието за закрито.
Артенис бе застанал на една храмова площадка и наблюдаваше пейзажа. Слънчевият диск се потапяше зад короните на дърветата. Лъчите му попаднаха върху нараменикът и го превърнаха в къс разтопено злато. От джунглата се чуваха обичайните звуци.
Протоският водач мислеше за бъдещето на расата. За тези четири години Артенис беше помъдрял. Виждал бе как загиват бойните му другари в борба с рояка. Никой не можеше да си отговори на въпроса “защо?”. “Нима Ксел Нага бяха толкова жестоки, че да искат изтребването на собствените си творения. А сега и новата раса на хибридите. Трябва ни съюзник”. Тези мисли преминаха през главата на протоския лидер.
Погледът му се насочи към руините на теранската база. “Хората строят чудесно. Никоя от другите раси не може да им съперничи в отбраната” – помисли си Артенис. Той доста дълго бе преглеждал записите събирани от наблюдателите. От видяното се бе убедил, че човеците са гъвкав и корав противник. Не беше лесно да ги победиш в битка. Освен това бяха майстори в оцеляването. Последните години доказваха това. Нито нашествието на зергите, нито опустошените от протосите планети пречупваха теранският дух.
Чу се шум от приближаващи стъпки.
- Доста дълго седиш тук, млади приятелю.
- Така е. Мислех за събитията, които предстоят и за хората, Зератул.
- Такава е съдбата на водача. Ако той сгреши страдат всички. Тераните са най-интересната раса, която сме срещали.
- Дали отново ще ни помогнат в борбата срещу Овърмайнда?
- За съжаление преди четири години загубих връзка с моя приятел Рейнър. Сигурен съм, че ако го помоля за помощ, той ще се озове.
- Трябва да се съюзим с човеците. Това е единственият начин да се справим със зергите.
- Съгласен съм. Обаче сега е време да отидем при Елидас.
Двамата първородни поеха по коридора и се озоваха в залата с надписите. Темпларят се движеше из помещението и гледаше древните йероглифи.
- Какво успя да разбереш, екзекуторе? – Попита Артенис.
- Нещата, които разчетох са малко, но важни. Разбрах за мощта на три кристала. Това са: Урай, Калис и Хилдар. Според словата написани тук всеки един от тях е свързан със създаването на живот. Когато обаче и трите бъдат занесени в храма на Аир ще разкрият цялата си мощ.
- Тогава трябва да открием Хилдар и да си възвърнем Калис. – Каза Зератул.
- Къде ли е третият кристал? – Попита Артенис.
- Надписите говорят за планета наречена Диадор.
- Аз знам къде е. Мястото е силно охранявано от рода Шелак. – Декларира Зератул.
- Нямаме избор, братя мои. Трябва ни кристала.
Керигън се събуди. Кралицата веднага стана и протегна крилата си. Погледът на бившата зергска владетелка внимателно изучаваше стаята. След като се убеди, че всичко е наред тя напусна помещението и пое по коридора. Вдясно се падаха спалните помещения. Спомените отново нахлуха в съзнанието на Керигън. Сякаш времето тук бе спряло. Видя леглото си. Мястото където бе останала сама с Марко. Тогава другите бяха на учение извън сградата. Тя доста добре се справяше с развиването на телепатичните си възможности. Веднага разбра защо момчето искаше да са сами. Устните им се срещнаха и целувката протече като ток между тях.
Кралицата тръсна глава и продължи пътя си. В дъното на коридора се видя надпис “строго секретно”. Бившата господарка на зергския рояк замахна с крила и счупи вратата. Инстинктът не я беше подвел. В средата на стаята имаше психичен регулатор. Керигън се приближи и започна да го разглежда. Ако го включеше милиони зерги щяха да се втурнат насам. Тя знаеше за начини, които да обърнат психичните сигнали. Ако успееше да препрограмира устройството щеше да постигне една от целите си. Тогава с негова помощ можеше да засили телепатичните си сили и да откъсне зергите от контрола на Овърмайнда. Кралицата извади стари чертежи и започна да ги разглежда.
След два часа усилен труд псирегулаторът бе готов. Оставаше само да го изпробва. Тя внимателно насочи излъчвателя под ъгъл от четиридесет и пет градуса. После натисна серия от бутони. Светлините на устройството от червено светнаха в зелено. Кралицата протегна ноктестия си пръст и натисна едно копче. Машината излъчи психичен сигнал. Бившата зергска владетелка се свърза с устройството и нейните мисли полетяха заедно със сигнала. Те достигнаха до един случайно прелитащ овърлорд.
- Да, господарке. – Чу се в главата на Керигън.
- Разузнай близките планети и докладвай.
Създанието промени курса си и се натъкна на кораби със странни невиждани от него досега знаци. Овърлордът се скри в сянката на една луна, за да не бъде засечен и продължи да записва информацията. След половин час долетя при кралицата си.
- Какво откри?
- Флота от терански кораби с неизвестни за мен гербове. Планета с клонки.
- Тази армада може да идва само от едно място. Хората от Земята явно за пореден път са решили да се намесят в сектора.
- Да разуча ли накъде отива флотилията?
- Няма нужда. Тераните ще изпаднат в гражданска война. Това е добре за мен. Докато те воюват, аз ще заздравя властта си.
Совалката излетя и двамата протоси останаха сами. Водачът на първородните се обърна към спътника си.
- Сигурен ли си, че това е мястото?
- Разбира се, приятелю.
- Не се усеща никакво излъчване от кристал.
- Явно е скрит добре, но аз съм сигурен за местоположението на базата.
- По странни пътеки ни водиш, прелате.
- Не аз, а ти си лидера.
- Така е.
Докато разговаряха те се изкачиха на височината и пред очите им се разкри протоска база.
- Войските ни разположени ли са така както е уговорено?
- Да, Зератул. Въпреки твоите предупреждения аз се надявам да не воюваме с първородни.
- Естествено ще преговаряме с тях, но предпазливостта не е излишна.
Двамата излъчиха мисловен сигнал и получиха отговор. На екрана в цитаделата където бе Елидас се появи образът на облечен в бяло джудикейтор.
- Какво искате?
- Привет. Желаем да се присъединим към вас и…….. – започна Артенис.
- Не лъжи, младежо. Усещам че сте дошли за кристала Хилдар. Обаче аз Сендорас няма да ви го дам.
- Това е невъзможно! – Обади се Зератул.
- Кое по точно? – Попита водачът на протосите.
- Има една легенда. Когато Ксел Нага стъпили на Аир ги посрещнал Сендорас. Той станал най-верният им последовател. Те го научили на толкова много неща, че когато решили да напуснат планетата, джудикейтора се присъединил към тях. Заедно с него заминали и последователите му. Нищо повече не се знае за тях. Сведенията отдавна са забравени. И ето сега се появява отново.
- Оттогава са минали над хиляда години! – Учуди се Артенис.
- Да, прелате. Правилно мислиш. Аз съм Сендорас от легендата.
- Моите почитания, джудикейтор не вярвах, че сте жив.
- Много създания искаха смъртта ми, но благодарение на кристала оцелях.
- Хилдар ни е нужен. С негова помощ ще можем да победим зергите и да да установим мир в сектора.
- Не аз обърнах гръб на Ксел Нага, младежо. Моите учители ме определиха да пазя кристала и аз ще го браня. Никой освен мен няма да го притежава.
- Не ни оставяш избор, Сендорас. Екзекутор, нападни с цялата ни армия. Ще вземем Хилдар на всяка цена.
Протоските войници се спуснаха от всички страни и стегнаха базата в железен обръч. Срещу тях се изправиха зеелоти, драгуни и хай-темплари всичките облечени в бяло. “Каква безмислена битка.” Помисли си Артенис. Няколко драгуна обсипаха с антиматерия най-близко разположения пилон. Той експлодира и фотонните оръдия край него се деактивираха. Един хай-темплар пусна психична буря върху драгуните. Светкавиците поразиха роботизираните войни. Драгуните се сгърчиха и замряха. На предната линия застанаха гърди срещу гърди зеелотите. Техните псионични остриета пронизваха броня, плът и кости.
Съпротивата се втърди и Зератул видя, че на централният участък губят битката. Група дарктемплари се намесиха веднага. Обвити в дрипавите си плащове, невидимите бойци обърнаха сражението. След малко войниците на рода Шелак започнаха да отстъпват.
Артенис и прелата напуснаха наблюдателния си пункт и се включиха в битката.
- Усещам Хилдар.
- Аз също, Зератул.
Протоският водач нареди на няколко драгуна и зеелота да ги придружат. Групата се насочи към архива на темпларите. На пътя им застанаха един зеелот три драгуна и два арчона. Дарктемпларят веднага се втурна в атака. Псионичното му острие преряза златистата броня на зеелота. Протоският боец рухна на земята. В същото време Артенис пусна психична буря, която порази драгуните. Зеелотите и драгуните от тяхната група се биеха с арчоните. Въпреки огромната си мощ психичните създания не издържаха дълго и експлодираха. Все пак те бяха овъглили пет зеелота и две драгуни.
Прелатът и протоския водач влязоха в арх
|
