Порфий,би ли уточнил кое по-точно във военния реализъм ми куца,за да го оправя...
Благодаря предварително...

Порфирий написа:


Значи смяташ, че самата идея за война с Румъния и Евросъюза(!!!) не е нелепа по своята същност? Бих спорил с теб с удоволствие, но вече казах че не му е тук мястото, както и на цялата тема междувпрочем.

А за тези които се кефят на военната патетика и смятат че тук в Европа има място за още война, ще им кажа, че съвсем наскоро се навършиха 60 години от Втората световна война. Тя превърна Европа в развалини, и ако чернобелите кадри ви се струват шокиращи, значи не сте виждали цветните. Тези от Босна и Косово. Те бяха пичинени от друг един национализъм- този на сърбите, и на един човек които опасно много прилича на вашия любимец. Толкова от мен за сега...

Хммм. Срал съм доста по-хубави неща.

Нямаш нито един разказ в творческия. Не мислиш ли, че си малко рязък, без да си се доказвал поне веднъж?
Иначе разказа е политически некоректен и с пределно невъзможен сюжет, но винаги съм уважавал първите опити. Важното е да има развитие.

От опустошения Пътешчи не оставаше много освен някое дърво,а улиците бяха затрупани с тухли.Аз и екипа ми си намерихме не толкова развалена къща и влязохме вътре за през нощта.На първия и втория етаж имаше само тухли и керемиди,затова влязохме в огромната маза.Имаше малко прозорче през което се процеждаше един единствен
мъничък слънчев лъч.Все още беше 7 часа и не се бе мръкнало.По средата на мазето имаше голяма дъбова маса и 4 стола.Всеки намери на какво да седне и си заговорихме за това какво бихме правили когато се върнем вкъщи.
Пламен почистваше своя снайпер,Валентин,Ивайло и Станимир си говореха за вкъщи,а аз,Георги и Марин мислехме
Задълбочено над картата на Румъния.Разгледахме откъде можем да преминем без да привличаме много врага.Симо и Иво предложиха да се разделим и да навлезем в източната и западната част на града.Идеята беше много добра…
Но изведнъж радиото на Валентин изфуча…
-Подполк.Караиванов до 3-та въздушнодесантна,повтарям,Караиванов до 3-та Въздушнодесантна...Край…
-Подполк.,редник Валентин слуша!Край!
-Дай да чуя Димитров…
Аз скокнах и застанах пред радиопредавателя.
-Серж.Димитров слуша,Подполк.Край…
-Чуй ме добре!2 Въздушнодесантна е НАПЪЛНО разбита…Останали са не повече от 3-ма човека…Запътили са се към вас…Аз и хората ми сме още в щабквартирата в Мъгуреле…Оцелелите се насочват към северната част на града…Застройте защита и ги изчакайте…Казаха,че имат много важна информация за вас!Край…
-Разбрано,Подполк.Край…Какво чакаме,да тръгваме…
-Има още нещо,Димитров-пак се обади Караиванов-те са много далеч от вас…Току що съобщиха,че са двама и се укриват в село Каранджири,което е на 3 часа път пеша от вас…Те замислят да тръгнат в 6 часа,това ще рече,че вие трябва да сте на позиция в 8:30!Ясно ли е?Край…
-Да,Подполк.Разбрано…Край.-и аз изключих предавателя.
-Добре,чуйте ме,видяхме добре,че точно в северната част на града има църква…В осем часа тръгваме натам.Трябва да изчакаме 2-те момчета от 2-ра въздушнодесантна и да ги прикриваме,защото имат много важна информация за нас…
Сега се наспете,ставаме в 8:00!
Взехме от 2 етаж няколко дюшека и завивки,увихме се и заспахме.Аз се събудих в 7:00,понеже нямаше какво друго да правя,почистих оръжието си и проверих мунициите на всички от отбора ми.Събудих ги в осем часа.Хапнахме от провизиите си-нещо като пастет и тръгнахме към църквата.Тя бе най-високата сграда в града и се ориентирахме лесно къде се намира.Тя бе стара-от 1880 година,затова внимавахме много къде стъпваме.Не беше кой знае колко висока.Сякаш имаше около 20-30 метра.Качихме се при камбаната.Гледката бе покъртителна.Града бе напълно заличен от бомбардировките,а стари жени ходеха и опяваха мъртвите.Поговорихме си докато чакаме.Казах на Пламен да вземе бинокъла си и да наблюдава хоризонта за 2-те момчета и най-вероятно за няколко танка и 30 пехотинци от противниците,гонейки двамата нещастници.Точно в 8:52 от развалините на бивш магазин изскочиха две млади момчета,целите в кръв,изнемощяли и накуцващи.По униформите им личеше,че са от нашите.
-Пламен,Валентин,Ивайло,Станимир,вие покривате докато слезна при тях!Георги,Марине,идвате с мен!-Заповядах аз.
През стъпало,през две и вече бяхме на улицата.Поехме двете момчета и ги помъкнахме.Единият накуцваше доста здраво.От църквата се чу:
-Димитров!Двадесетина души пехота и три танка настъпват насам от север!
-По дяволите,трябва да побързаме!-извиках аз
Затътрихме се нагоре по стълбите.Стигнахме до камбаната и оставих двете момчета да се облегнат на стената.Дадох им да пийнат вода и ги попитах какво е станало.
-Бяхме в Туринари,мисията бе да обезвредим няколко антивъздушни оръдия.Успяхме,но румънски “Авионишчи”(румънски самолети)пуснаха бомби и целия ми екип освен аз и Кирил оцеляхме.Това до мен е Кирил.Аз съм Петър,командир на 2 въздушнодесантна.Радиоприемчика ни го убиха вчера вечерта,снайперист му остави дупка колкото топка за тенис в главата.Укривахме се в едно селце…
Кажете ми бързо важната информация,защото скоро няма да е толкова важна с тия танкове наоколо…
-О,да,трябва да…Пътят към Отлог е затворен,чакат ви най-добрите пехотни дивизии на южна Румъния и една танкова…
-Защо,какво крият?
-Говори се,че в града разработват ракета,която при сблъсък унищожава град с размерите на София…Мишената е…
Търну Мъгуреле…
-О,не,по дяволите,там е щабквартирата на подполковника!Какво ще правим?Да му съобщим да се изтегли?Чакай,знаеш ли кога ще бъде изстреляна ракетата?
-А,о,…-Петър издъхна.
-Мамка му!-извиках аз-Кириле,ти знаеш ли нещо?-обърнах се към другото момче,което беше вече на крака.
-Да,ще я изстрелят след една седмица.Сега само тестват някои неща,но дори след по-малко от седмица…Трябва да действаме бързо.Ако искате аз временно ще се присъединя към вашия екип.Какви попълнения ви трябват?
-Загубихме един човек от отбора за покушаващ огън.
-Добре,аз съм много добър стрелец с БФ06.
-Всички да залегнат!-извика Валентин!
Църквата се разтресе,защото снаряд улучи северната стена.Открихме всички огън по пехотата.Прииждаха на вълни незнайно откъде по дузина човека.Така след няколко минути убихме около огромно количество пехотинци.Танковете не можеха да се движат заради отломките и огромните късове от стени по улиците.Забелязах този недостатък.Взех със себе си Георги и Марин и слязохме долу.Аз се качих на единия танк,а Марин и Георги на другите 2.Отворихме люковете по едно и също време и по зададен от мен сигнал хвърлихме гранатите.Бягахме с всички сили,но Марин се преспъна и се заклещи.Хванах го и го издърпах.Единия танк,оставайки му няколко секунди живот,откри огън по нас с картечницата си.Куршумите сякаш пълзяха по земята и се приближаваха,оставаха още 10 метра,5 метра,2 метра…край,щях да бъда направен на швейцарско сирене,а после трупа ми да мирише на френско сирене…Но танка сякаш изпуфка и огъня по нас секна.Другите танкове също изпуфкаха.Добра работа с тия гранати…
Изправих Марин и затичахме към църквата.Качихме се горе.Започнахме да крещим от радост,че сме се отървали така без никаква вреда по себе си.Кирил запали цигара и попита:
-А някой от вас знае ли къде в този град може да намерим някое българско маце?
-Какво маце,бе,човек,в тоя град няма и едно момиче,само баби има,ако си герундофил…
-Е,споко,ше намерим когато всичко това свърши…След като…
Изведнъж Кирил трепна и се свлече.Стотни след това се чу изстрел.В главата му спокойно можеше да се бръкне с ръка,защото му бе оставена дупка колкото както той каза тенис топка.
-Това пък откъде беше?-Попита Иво.
-Отдалече,той бе улучен преди да чуем изстрела!-Каза Георги…
Пламен залегна,както направиха всички.Аз взех каската на Кирил,поставих я на пушката си,скрих се добре и казах на Пламен:
-Ето сега ще ти е по-лесно да намериш снайпериста!Ще поднеса каската,той ще я застреля,а ти ще определиш откъде.
Надигнах пушката.След секунда тя бе улучена и се завъртя.Пламен изгледа свирепо,после ей така изгърмя веднъж.Погледнах през бинокъла му.Потърсих къде може да е тоя снайперист.Пламен ми каза:
-Ей там,до онова окъсано румънско знаме,виждаш ли?Криеше се зад саксиите!
Видях знамето,погледнах нагоре.Трупа на снайпериста избута саксиите,после той самия падна от 2 етаж на някаква сграда.
-Чудя се сега дали да настъпим към Отлог или по-добре да си мрем бързо от някой снайперист?
-Чшхуауйуууучшшшшпрфхшшшшшшш…-това бе радиоприемника.
-Хванах го и попитах:
-Тук Серж.Димитров,кой се опитва да се свърже,край…
-Под…ковник…араиванов…изпъ…нихте ли мис…та?
-Не ви чувам добре,Подполк.,ще повторите ли?Край.
-Подполк…раиванов…мисия… а изпълне…а ли е?
-Да,намерихме двете момчета.Съобщиха ни за Отлог,че ни чакат 3 вражески пехотни дивизии и една танкова.Разработват ракета,която ще удари Мъгуреле след по-малко от седмица…Край…
Радиоприемника изфуча.Но се оправи и гласът на подполк. Се чуваше идеално.
-По дяволите,Мъгуреле?Ок,слушай,Димитров,ще изпратя 3 тежки бомбардировача.Назначих вече Тодор Дениславов,Филип Литов и Александър Давидов да бомбардират Отлог.Край.
-Александър Давидов ли?Това е най-добрия ми приятел…
-Проблем ли има,Димитров?Заемай се с работата…О,и как мина мисията?Край.
-Двете момчета се казваха Кирил и Петър.Единия умря от раните си,другият ни каза информацията,после го застреля снайперист,който унищожихме…Аз,Марин и Георги с гранати обезвредихме 3 танка,другите момчета също се справиха повече от перфектно…Край.
-Браво,Димитров,ти се доказа като ИСТИНСКИ лидер!Всички ще получите отличителните белези на Патриотичните Балкански Сили,когато се срещнем!Край…
-Разбрано,Подполк.Караиванов,за мен е чест да работя с такъв прекрасен екип…Край…

Кажете ся,харесва ли ви,да продължавам ли?Оценете ме,кажете ми пропуските...

Камбаната бе опръскана с кръвта на Кирил.Той самия лежеше на пода с отворена уста и очи.Гледката беше покъртителна.Всички го гледахме със сълзи в очите,припомняйки си за бившите ни съотборници,които изгубихме.Този момент ни дойде в повече.Стреса изпълваше телата ни.Чудех се колко от нас щяха да умрат след секунда,минута,час…ден…На кулата бе високо и въздуха фучеше сякаш ревеше за тия мъртъвци,които с кръвта си са оставили своя белег по пепеливия Пътешчи.Валентин не се сдържа и захлипа.Всички го заобиколихме и започнахме да го успокояваме.
Всичката тази кръв му идваше много.Всички бяхме изморени от тази война.Колко пъти сме виждали
Свои и вражески тела разкъсани,окървавени.Майки и бащи,баби и дядовци,семейства,останали без домове,деца,останали без бащи…Само задето Румъния влезе в Евросъюза…Този зъл,присмехулен
Евросъюз сега убиваше надеждите и топлината в сърцата на нещастните хора,които нямаха кой да ги
Прегърне…Заклевах се,че ще сложа край на това чудовище…Само за да спра това лицемерие и помия…Бих дал живота си този Евросъюз да бъде унищожен…



Взехме тялото и оръжието на Кирил,както и Пламен.Свалихме ги от църквата и тръгнахме по тъмния път извън градчето.Там,на една полянка им изкопахме гробове.Заровихме ги,а отгоре сложихме отличителните белези,както и пушките им забучихме в земята,а на тях сложихме каските им.Аз извадих от единия си джоб медала за военни заслуги,който ми бе връчен след залавянето на румънските офицери и го сложих върху гроба.Кирил и Пламен заслужаваха повече този медал отколкото аз…След като постояхме няколко минути,почитайки мъртъвците,тихо се върнахме в църквата,където намерихме свещи и запалихме за хората,които сега страдат.Вечерта никой не можа да заспи.Мислехме как да стигнем и да обезвредим тази бомба…Ами ако само беше заблуда,за да ни отклони?Ако беше просто една примамка,която да отвлече вниманието ни?А ако беше наистина истинска?Тогава вече ставаше лошо.Не знаех какво ще стане на утрешния ден.Молех се най-добрия ми приятел да оцелее след като бомбардира Отлог…
На сутринта рано хапнах без никакво желание пастетоподобната дажба.Насилих се да пийна малко.Излязох да подишам чист въздух.Но в тези руини въздуха бе тежък,усещаше се тъмната енергия.Сякаш нещо ужасно щеше да се случи…Небето бе почервеняло,слънцето не радваше вече със лъчите си…Върнах се при екипа си.По радиоприемчика се свързах с подполк.
-Тук 3 екип до подполк.Караиванов,чува ли някой?
-Тук Караиванов,слушам…
-Серж.Димитров,подполк.Исках да питам кога ще атакуват бомбардировачите?
-Ако исках да знаеш,Димитров,щях да те осведомя!Бомбардировките са чак в 13:00!Сега е още 9 сутринта!Отлог ви е точно на север,дори ако погледнеш от църквата,ще го забележиш!Толкова е близо…
-Разбрано,подполк.А нашата мисия каква е?
-Събирате се с 1 танкова дивизия и нападате от север.3-те бомбардировача ще атакуват изток,запад и юг.Други въпроси?
-А ракетата?
-Не знаем дали има такава,ще изпратя първо разузнавач!Ще ти съобщя като ми донесе резултатите!Край!
-Ясно,подполк.Край…
-Добре,всички,чуйте ме,по сигнал на Караиванов ще тръгнем на север към Отлог.Мисията ни е да прочистим северната част.Според картата,това е промишлената зона.Което ще рече,че ще трябва да унищожим складове за производство на оръжие…Сега ще чакаме.Проверете си екипировката много старателно.Най-добрите вражески дивизии на южна Румъния ни чакат…
След около час,радиопредавателя изпръщя:
-Димитров,Димитров,бързо,на линия!
-Кажете…
-Димитров,току що разбрахме от разузнавача,че има ракета и то не една,а 3!
-По дяволите!Какво ще правим?
-Добре,ето плана!Искам да взривите гадните складове и колкото се може по-бързо да се върнете в Мъгуреле,защото бомбардировачите ще ги взривят от въздуха!Не ме питай защо не могат да унищожат складовете!Трябва да действат бързо,а града не е малък!Тези ракети са свръхсетивни и при най-малкия трус ще експлодират!Ще пометат и вас,защото обсега им е ОГРОМЕН!Тръгвайте ВЕДНАГА!КРАЙ!!!!!!
-Разбрано,край.ПЛАМЕНЕ,ИЗТИЧАЙ ДО КАМИОНА НИ И НИ ИЗЧАКАЙ!ДАВАЙ!!!
Пламен се бегом излезе.След малко спря с камиона.Влязохме вътре и потеглихме на север.Градчето започна да се белее.Наближавайки разбрахме в действителност колко огромен е града.Видяхме 5 склада.Камиона спря и излязохме много бързо.Охраната беше многобройна.Вратата на една къща изведнъж изхвърча,а оттам излязоха дузина Румънишчирита.Откриха огън по нас.Страшно много пепел се издигна.Това ни покри и ни помогна да направим следващото движение.Аз взех от колана си граната и я хвърлих по врага.Глух звук,после яростни викове последваха.Задействахме се бързо.Само че как щяхме да взривим складовете?Те бяха огромни…Но Марин забеляза,че единия склад произвежда ракетомети.Щурмувахме склада и изтрепахме работниците.Всеки взе по 2 ракетомета.Аз и отбора ми за покушаване разрушихме складовете,а покушителите ми убиваха всеки дръзнал да се приближи.Беше малко странно откъде се изсипаха толкова много вражески войници.
Трябваше да вземем позиции.Открихме огън.Иво донесе картечница,заложи се и правеше на кайма румънците.Ръцете на Пламен трепереха.Това му пречеше да се прицели.Изградихме си защитна линия,която в последствие се оказа непробиваема.Един войник се бе затичал като див срещу нас.Уличиха го множество пъти моите хора,но той продължаваше да тича.Посегна към колана си.Разбрах,че ще вади граната.Прицелих се в главата му.Изведнъж времето сякаш се забави значително.Спомних си за родния град,за приятелите ми,за това как можех сега да съм си вкъщи ако не се бях записал доброволец.Спомних си най-хубавите моменти от моя живот…Не съжалявах,че съм се записал.Точно обратното.Сега моята страна се гордееше с мен.Стегнах пръстите на ръцете си,присвих очи и дръпнах спусъка.От врата на румънеца пръскаше кръв като на заклан петел.Той се строполи на земята.Около мен летяха куршуми.Изведнъж се чу вик:
-ООО!Простреляха ме!Неее!
Беше Станимир.Аз задъхан се обърнах към него.Бе улучен в рамото.Не можех да позволя да загубя още един човек.Притичах при него.Залегнах.Проверих дали е сериозно.Станимир ми каза:
-Не,добре съм,куршума излезе от другата страна!
Аз извадих набързо марля и го превързах.Той губеше кръв,но отказа да се оттегли.Сграбчи оръжието си и по-яростно от всякога убиваше.След секунди настъпи тишина.Аз пропълзях до Валентин и включих приемника.
-Тук Димитров до Караиванов,складовете са разрушени,както и голяма част от пехотата.Мисията изпълнена.Край.
Но Караиванов не се обаждаше.
-Има ли някой на линията?-попитах аз
-Извинете,говори лейтенант Тодоров.Подполковника е получил пристъп.От стреса е…
-Добре ли е…
-Да,в момента е на легло,но ще се оправи.Като разбра,че ракетите са с цел Мъгуреле се загрижи толкова бащински за войничетата си,че изпадна в истерия.Не пожела да се изтеглим…
-Мисията е успешна,има един леко ранен.Пращайте бомбардировачите.Само изчакайте да се изтеглим.
-Ясно,ще ги пуснем.Прибирайте се в Мъгуреле.Край
-Разбрано и край.
-Да се качваме в камиона,момчета!-заповядах аз
Превозното ни средство се оказа леко надупчено оттук оттам,но нищо сериозно засегнато.Като се отдалечихме се зачудих къде е 1 танкова.Нали щяхме да се чакаме…Но ужасна гледка прекъсна мисълта ми.Видях 3-те самолета,кръжащи над града.”Тайфайтърчо”-то на Сашо бе улучено в лявото крило,което вече липсваше.Самолета се заби на няколко километра от града.Не видях парашут.
Извиках много силно,бях ужасен…най-добрият ми приятел-мъртъв?Исках да изскоча от камиона,но Пламен ме спря с думите:
-Наистина съжалявам за него,но вече е късно…
-Това бе най-добрият ми приятел,по дяволите!
Крещях с всичка сила.Как можеше това да се случи?Само миг след това видях огромна вълна от пепел като огромно чудовище да се приближава към нас.Това бе от ударната вълна от експлозията.Като по чудо спря не много далече от нас,притихна.Всички си плюха в пазвите.
Аз бях ужасен,стресиран.Заповявах на Пламен:
-Карай бързо на мястото където се разби!
-Но…
-КАРАЙ!
И той завъртя кормилото.По пътя обратно се чудех какво ще видя…Наближихме.Аз пръв изхвръкнах от камиона.Видях отломките от самолета.Но…Сашо не беше вътре.Нямаше дори кръв в пилотската кабина.После чух накъсан глас:
-Помощ,тук съм,отгоре…
Обърнах се и видях,че Сашо е паднал на огромно платно.Беше жив,жив и здрав.Само дето главата му бе цялата в кръв и целия бе в дълбоки рани.Смъкнах го.Не можах да повярвам на очите си…Моят най-добър приятел не е мъртъв!Бях най-щастливият войник на света!Нетърпеливо го попитах:
-Как стана,как оцеля?
-Уцелиха ме,а аз скочих.Не помня какво стана.Изгубих съзнание.После се събудих и лежах на ей това платно…
-Страшно много се радвам да видя,че си жив…
Качихме се в камиона и потеглихме към Мъгуреле.Аз попитах:
-А какво стана с 1 танкова?
-Унищожена…
-Как така?
-Попадна в засада в едно малко градче.Най-здравите румънски танкове ги опукаха като нищо…
-А Миро,той не е ли от 1 танкова?
-Повишиха го и сега е самостоятелен.Има нов по-мощен танк-“БФТ I”(Балкан Форсис Танк I)
Говорихме си за много неща.Той разказа,че е бомбардирал най-важните складове за производство на муниции и от 30 е унищожил 23.Аз му разказах за трагедията с 2-ра въздушнодесантна…
Още щом пристигнахме,ни посрещна лейт.Тодоров.Беше луд купон.Организирано бе празненство по случай многобройните победи специално на 3-та въздушнодесантна.Репортерите ме затрупаха с въпроси.Отговарях им,но им казах,че не само аз съм заслужил да бъда интервюиран.Единственото нещо,което исках бе да интервюират и другите момчета,та като ги дават по телевизията,техните приятели,роднини и родители да знаят,че децата им са добре.
След тържеството отидохме да посетим Караиванов,който вече бе на бюрото си.Той ни връчи новите ни униформи.Те бяха на Патриотичните Балкански Въздушнодесантни Части (ПБВЧ).
Караиванов поиска да остане само с мен и Сашо.Другите излязоха.
-Давидов-обърна се той към Сашо-вярно ли е,че самолетът ти се е разбил?
-Да,подполковник!
-Димитров,преди малко ми каза,че не си видял парашутът му да се отваря.
-Да,подполк.,парашутът му няма как да се отвори на 50 метра височина.
-Давидов,ти си герой,назначавам те в специалните части на Патриотичните Въздушни Сили (ПВС)
-Благодаря ви много,подполк.!
-Димитров,и ти няма да се отървеш!Национален герой!Повишавам те в Младши Лейтенант!Хората ти се издигат с един чин нагоре!Съобщи им го и си сложете нашивките!
Излязохме със Сашо на двора,пихме и ядохме до пръсване.Не знаех какво да очаквам сутринта,но все нещо щеше да изскочи…Вечерта се загледах с сивото небе и се запитах какво ли правят нашите вкъщи?Сигурно доста се притесняват за националното си борче…Разсмивам се,мислейки си за великолепните мигове,прекарани с най-добрите ми приятели в гимназията.Да бъдеш с тях на война е наистина много странно.Но това те подкрепя,знаейки,че имаш винаги кой да те подкрепи в най-трудните моменти.Някак отвътре чувствам,че ще победим Евросъюза.Още с падането на Румъния към нас ще се присъединят още държави…Надявам се да оцелея,за да видя този момент…

Добре,де,разбрах,че не ви се нрави Волен Сидеров и АТАКА,затова сложих друг командващ-Йордан там едикойси.Сега няма НИЩО общо с АТАКА.Само ми кажете дали да продължавам...

Прибрах се с момчетата в специално освободената за нас огромна стая.Вътре имаше голяма дъбова маса и няколко легла.Имаше и камина,беше доста уютно.Седнахме да поприказваме.Беше не кой знае колко късно вечерта.Аз забелязах малко радио на земята.Взех го и го поставих на масата.Другите се зарадваха.Включих го.За секунди пращеше силно,но после доловихме сигнал:
-Настанете се удобно и слушайте радио “Фронт”…
-Добър вечер,говори Филип Величков,водещия на радио “Фронт”.Намираме се в Търну Мъгуреле който храбрите бойци от 3-та дивизия…
-Това сме ние!-възкликна Марин.
-…заедно с няколко танкови дивизии освободънските часри…А ънс.H
-…часдАо ссега и новини от чужбина-Молдовския президент Иван Чимпоеш подписа договор за присъединяване към Румъния,новините получихме преди 2 часа,молдовския президент се страхува,че българските части като нищо ще превземат Румъния и с гордост се включва на тяхна страна.Започва подготвянето на молдовските военни части…От друга страна унгарец от тайните служби съобщи на българския президент Йордан Савов,че Украйна мобилизира тайно войските си,чака превземането на Букурещ и със сигурност ще се присъедини към Балканските Сили при капитулацията на Румъния.Това бяха новините от мен,Филип Величков,приятна вечер…
-Значи така,а?Ще се бием и с Молдова…
-Стига приказки,току що чух по радиото…Елате с мен в залата за прожекции,Генерал Симеонов има нещо важно да ви съобщи…-Пребледнял едвам каза Подполк.Караиванов.
Затичахме се натам и влязохме в залата,където не можеше да се диша.Седнахме най-отпред.Само нашата,1-ва и 4-та въздушнодесантна бяхме вътре.Генерала беше стар човек,бил се на страната на НАТО в Косово преди много години.Заговори:
-Както някои от вас са чули по радиото,Молдова се присъединява към Румъния.Ще имаме и нови съюзници.Това са що-годе добрите новини.Лошата новина е,че Австрия е ударила Словения.Навлязла е на 15 километра вече.Новините ми ги съобщи кореспондант,който в момента е там и наблюдава.Лошо е,загинали са вече 60 000 души,предимно деца и майки.Войници,колкото един легион са намерили смъртта на фронта…Още утре Хърватски части ще бъдат изпратени в Словения,за да помагат.Сърбите опитват ден и нощ да пробият западната граница на Румъния,но не успяват.След една седмица очакваме 6 гръцки пехотни дивизии да ни подкрепят,заедно с 2 македонски.Това развитие на нещата в тази посока ме накланя на мисълта,че трябва да има промяна в плана.3 екип,искам вие да превземете Крайова колкото се може по-скоро.Затова още утре тръгвате натам.По пътя си НЕ освобождавайте малките градчета,а съобщавайте на бомбардировачите да ги атакуват.Издал съм заповед да бъде сравнено със земята всяко малко градче или село,което НЕ е цел.
1 Екип,вие поемате към Букурещ заедно с 4 екип.Можете да излезете.Димитров,остани тук за малко.
Всички излязоха и забъбриха глухо.Аз се приближих до генерала.Той ми каза:
-Подполковника ми разказа за твоите подвизи и успехи.Не очаквам Крайова да е проблем за теб.Разбрах и,че трябва да превземеш още две градчета.Остави това на 5-та танкова.
-Но…
-Няма НО!Сега мисията ти е да превземеш Крайова,както е била преди.Нямаме време за нищожни селища,когато има опасност Балкания да бъде разгромена!Искам Крайова превзета! Всеки момент сърбите ще пробият.Когато това стане,уверявам те,че ще се свържа с тях и ти ги пращам като подкрепление!А сега иди да си починеш!
Разказах на момчетата какво ми е казал генерала.Усещаше се,че са уплашени.И аз бях разстроен.Когато си легнахме,се загледах през прозореца,на север,където под червеното небе,някъде далеч оттук се чуваха глухи изстрели…

Четох до втората част. Не ми хареса.

Уважение за желанието ти да пишеш, което като гледам е и дори доста силно, щом си написал толкова продължения. Затова и ще ти дам няколко съвета, които според мен ще са ти полезни.

На първо място ВИНАГИ след като напишеш нещо, седни и го прочети сам! ЗАДЪЛЖИТЕЛНО! Ще видиш, че доста от нещата, които си написал въобще няма да ти харесат и ще се наложи да ги променяш и т.н. Също така дори преди това направи един прочит за редакция на правописни грешки и т.н. - нещо, което е голямо значение за качеството на един разказ. За нивото на стила ти ми се струва, че доста неща няма да ти харесат (надявам се, че си чел поне десетина книги, така че да имаш изградено виждане за това кое е добро и кое - не).

Относно стилът ти:
Не използвай цифри в речта си! Цифрите в художествените текстове се използват само, когато влизат в името на нещо - дата, модел на техника (оръжие, самолет), войскова част и други. Просто е неприятно да четеш "убих 8 човека" (да не говорим, че в случая "души" е по-уместната дума). Също така не ползвай съкращения (не се сещам дали си го направил, просто те предупреждавам).
Използвай само книжовни думи, освен ако не е търсен ефект, например в речта на някой герой. Изключително неприятно е да четеш "селски" речник в нещо, което претендира, че приятно четиво. Примери няма да привеждам - ако не се сещаш сам, по-добре недей да пишеш въобще!
Наблегни повечко на съществителните и прилагателните имена! Прекалено насищаш разказа с глаголи, което придава на действието една забързаност. Това не е добре, защото всичко започва да ти изглежда изключително плоско и някак дори безсмислено. Прочети това:

Подадох се над рова и погледнах какво става там. Веднага видях румънец и го застрелях. Точно зад него се появи втори. Убих и него. Отдясно изкочи трети. Също го гръмнах. До мен някой шавна и аз се обърнах - беше Пешо от моята част. Кимнах му и двамата скочихме от рова. Втурнахме се напред към врага като стреляхме постоянно. Аз гърмях отляво. Убих един румънец. После видях втори и също го застрелях.

Не знам, дори и аз не си го харесвам! Тъпо е - изключително много действие, без дефакто читателят да може да го усети - как точно е станало, кога, защо... Не може да си го представи и не изпитва удовлетворението от четенето.
Също така ползвай по-кратки изречения, които да отделят едно действие от друга, мисъл от втора, мотив от друг. Така точно ще се получи умишленото забързване на действието, когато използваш много глаголи (както и донякъде неумишлено се е получило в написаното от мен).
Та за имената - съществителните имена придават на разказа обемност - в представата на читателят се появяват образите - къщи, коли, хора, пейзаш и фон. С прилагателните местоимения той украсява и оцветява разказа - цветове, звуци, мисли, усещания, възприятия. Сам вече се досещаш, че когато те са повече, читателят може да си представи всичко много по-детайлно и така написаното да му се хареса повече. Много грубо казано на един глагол трябва да има поне 3-4 имена или местоимения ("место-имена") за да е всичко "равномерно". Забележи какво представляват представителните на политици и дори новините по телевизията - красива и приятна реч, която е изпъстрена с повече детайли (имена), и донякъде с по-малко носещи може би реалната информация за случващото се - глаголите. Ежедневната реч е с много повече глаголи, но пък и не е толкова красива.

Също още нещо - като започваш да пишеш имай някаква избистрена идея за това какво точно искаш да напишеш - поне за краткия откъс, който пишеш в момента. А също така имай идея и в по-голям план - за цялостната идея на разказа ти - сюжет и основни моменти. Недей се води по "моментното вдъхновение"! То е важно, разбира се, за така необходимия първоначален тласък, но рядко дава като резултат нещо задоволително. Затова всичко трябва да минава и през внимателно обмисляне на нещата.

Общо взето едно от най-важните неща, с които трябва да си наясно е, че хубавото не става лесно и изисква доста труд и време. Ако приемеш това и започнеш да отделяш още повече време на писането, ще видиш, че всичко започва да придобива доста по-приятен и красив вид!

Надявам се, че не съм те отказал от писането с поста си! И също така се надявам да ти е полезно. Не го приемай като подигравка!

Знам,че наблягах ДОСТА на числата и то заприлича на тетрадка на бакалин.Така беше,защото здравата се бях запалил да пиша и имах много идеи,които се страхувах да НЕ загубя.Разбрах грешката си с числата.Няма да намериш такива ако прочетеш последното,предпоследното и пред-предпоследното продължение.Уверявам те,че в началото НЯМА да ти хареса.Тегли му един диагонал ако не ти се четат бакалски сметки.Общо взето напоследък съм се стегнал(ще се увериш)и съм наблегнал на чувствата.Дано съм успял де...Иначе много благодаря за мнението.

Бях си възложил за цел и го направих-редактирах първите три части от разказа.Сега са МНОГО по-хубави от преди...

Харесаха ли ви редактираните 1,2 и 3-та част?

Не съм чел предишните версии, така че няма много какво да кажа за редакциите
Все пак радвам се, че продължаваш да пишеш. Има много проблеми по стила, но тва е нещо, което идва с времето. Сори, ама не мога да ти посоча баш кво не е наред, просто на места "се усеща" някак си грешно. Тва се оправя като не спираш да пишеш и като четеш книжки.

П.С. Друг е въпроса, че аз го научих от уроците по френски

Ако искаш да те включа в разказчето,само кажи като какъв

Не можах да спя цялата нощ.Лежах в леглото си,целия потен.Нещо ме разкъсваше отвътре.Имах чувството,че на утрешния ден нещо лошо щеше да се случи.В този момент ми се искаше да ни вдигнат от леглата и направо да тръгваме към Крайова.По пътя никой не знаеше какво щеше да се случи.Единственото нещо,което знаехме със сигурност е,че щом стигнехме там,щеше да стане по-лошо...
Не знам дали съм подремнал или съм стоял с отворени очи до изгрев слънце,но не бях уморен.Момчетата се разбудиха от алармата на часовника.Беше точно седем часът.В очите им се четеше страх колкото и сънени да бяха.В стаята се усещаше стреса,долавяше се лошото чувство,подтискащото...Тихо се облякохме и заскърцахме по дъските.Навън сякаш беше различно.Слънцето вече не галеше нежно с лъчите си.Зъзнехме от студ.Всеки взе от готвача по една паничка с храна,нещо като попара-страхотно да започнеш деня.Хапнахме кишата,след това всеки правеше странни физиономии.Подполковника излезе навън.Личеше си,че не е спал по торбичките под очите си.Той се приближи към студената маса и едвам отваряйки устни прошепна:
-Момчета,искам да ви дам един последен съвет...Когато завземете Крайова,там ще изградите щаб...Аз вече няма да съм ви главнокомандващ...Ще ви поеме някой друг...Искам да бъдете ВИНАГИ един до друг.Бийте се рамо до рамо.Ако някой от вас падне,веднага се върнете за него каквото и да ви коства...Бъдете екип с който родината да се гордее...Пожелавам ви успех и дано всички оцелеете...За превоза не се притеснявайте.От тук до Крайова са само петдесетина километра...Мислехме,че с джип ще е прекалено опасно,затова решихме да ви спуснем с парашути отново...Няма да тръгвате сега,а късно вечерта.Искам сега да отидете някъде да подишате чист въздух.Лейтенант Георгиев иска да ви подготви за приземяването и камуфлажа.Вървете сега...
И Караиванов умислено влезе в щаба...Ние станахме от масата и под командата на лейтенанта тръгнахме към малка горичка на север оттук...Спряхме се на една мъничка полянка пред гората.Строихме се в една редица,а лейтенанта заговори:
-За да сте добре подготвени за вечерта,днес ще направим подготовка,за да проверим какви умения сте придобили и дали въобще ги имате!Донесъл съм бои за всеки от вас.Искам да се камуфлажирате добре преди кацането!Дори милиметър непокрита кожа ще ви издаде и по вероятност може да ви доведе до гибел...Затова сега аз ще ви покажа най-важните места!
Лейтенанта взе огледало и започна да се маже по носа и скулите.След това всеки от нас нанесе слой след слой тъмнозелена и светлозелена студена боя.Георгиев ни огледа.
-Много добре,момчета!А сега искам един от вас да се скрие в гората,а другите да го търсят,за да видим дали добре сте се дигизирали!Ти,момче,как се казваш?
-Марин,лейтенант!
-Тичай в гората и се скрий,имаш 3 минути!Тръгвай!Хайде,нямаме цял ден!Разделете се на два отбора,за да го намерите по-бързо!Ти,ти,ти и ти(Валентин,Пламен,Станимир и Иво) !Първи отбор!Ти,ти,ти и ти(посочи мен,Ивайло,Георги,Симо)-втори отбор.Тръгвайте веднага!
След около десетина минути навлизане в гората,аз се сетих да поогледам и дърветата.Тогава забелязах нещо,което приличаше на...Но това беше Марин...
-Ето,тук е,намерих го!-Извиках аз.Събрахме се всички и започнахме да викаме на Марин да слиза долу.
-Хайде,де,слизай,намерихме те!
Беше тъмно в гората и не се виждаше много добре,но това на дървото беше човек с каска и униформа.След миг забелязах,че Марин е със затворени очи.
-Качвам се на дървото!-Казах аз.-Може да е заспал!
Закатерих се по мокрото студено дърво.След няколко подхлъзгания бях при него.Бутнах го да стане,но той не помръдна.Косата ми настръхна.Проверих за пулса му,но преди да го пипна,клона се отчупи и той се строполи.Слязох за секунди.Всички наобиколихме трупа му.Побутвахме го,но не реагираше.Пламен извика:
-Боже Господи,убили са го!Вижте,има кръв по врата!Срязали са му гърлото!
Настъпи момент на паника и ужас.Пламен се наведе,повърна,започна да храчи и припадна...Две момчета му помогнаха.Аз се наведох над Марин и започнах да се питам:
-Защо,защо все най-добрите ми хора?
Този момент беше неописуем.Човек,който познавам от гимназията,сега гледам мъртъв...Другите се доближиха до мен и някой прошепна през зъби:
-Мръсни копелета!Само да ви докопам!
Аз едвам протегнах ръката си,за да взема отличителните белези на Марин.Не мога да опиша какво почувствах тогава.Останах на земята,с наведена глава.Мислех си какво щеше да стане в Крайова щом на наша земя ставаха такива кланета.Нещо в главата ми ме жегна.Прободе ме като копие мисълта...Без да се замислям извиках:
-По дяволите,ЗАСАДАААААА!!!
От всички страни прииждаха силуети.Движеха се като бясни бикове.Откриха огън по нас.Но ние нямахме оръжия.Бързо трябваше да измислим нещо...Трескаво работеше мозъка ми.Дадох заповед:
-Бързо,всеки да хвърли всичките си гранати по врага!ВЕДНАГА,въпроса е на живот и смърт!
От стреса ръцете ми затрепераха и едвам извадих предпазителя.Не знам в тази гора как съм хвърлил граната,но се чу глух гърмеж и яростни викове.Пред мен падна разкъсан крак.Бях шокиран от това,което сторих.Паднах назад и се завлачих по рамене.Няколко души се затичаха към мен с приклади,готови да ме размажат.Аз със сетни сили извадих пистолета си и започнах да стрелям напосоки.Кървави схватки с моите хора и нападателите се водеха.Как щяхме да се измъкнем?Въобще щяхме ли да се измъкнем?Всякакви ужасии изникнаха в съзнанието ми.Стрелях в тъмното,хвърлях граната след граната,всичко наоколо ставаше все по-пепеливо.Едно дърво се строполи,след него още няколко и лъчите на слънцето проникнаха.Изпитах странно чувство,прилив на енергия от незнаен източник.Можех да забележа вече нападателите,които бяха румънци.Но не войници,а граждани от близко село.Извадих ножа си и започнах да размахвам заплашително.Изведнъж отнякъде притича слаб мъж с огромно оръжие и започна да стреля на откати по хората.Те побягнаха навътре в гората.Беше лейтенанта.Всички бяхме в шок от случилото се,никой не помнеше и не беше на себе си.Всички бавно се изправихме.Гледката беше потресаваща-надупчени от куршумите ни жени и мъже,органи,глави,откъснати крайници и съборени дървета бяха разхвъргани по терена.Щом пласта пепел се снижи,успях да видя пораженията по моите хора.Не пожелах да гледам повече.Лейтенанта ни изкара от гората и ни върна при поляната.Разказахме му какво се е случило.Докараха медицински екип,за да ни превърже.Повечето от хората ми имаха дълбоки рани по ръцете и краката,но сериозни наранявания нямаше.На мен ми промиха крака.Имах многобройни рани по ръцете,но те бяха нищожни.Умълчани,шокирани и стопроцентово объркани се затътрихме към щаба.Подполковника излезе на двора,прошепна:-Боже...Защо...-И се строполи на земята.Получи гърч и пяна започна да капе от устата му.Очите ми се разфокусираха...Времето беше като на забавен каданс.Санитарите го отведоха незнайно къде.Аз усетих,че ми е лошо,зави ми се свят,започнах да губя равновесие и се строполих...Беше ужасно,всичко беше тъмно,всички гадни чувства сега изпитвах-болка в цялото си тяло,мъка,тъга,ужас,страх,стрес...Исках да се събудя...Крещях...не,не искам,не издържам повече!Крещях с цяло гърло.Събудих се целия изпотен и с крясък.Момчетата бяха около мен.Целите в превръзки.Как можеше да скачаме с парашути така?
Георгиев съобщи мрачна новина-Подполковника е починал...Било е неизбежно...
Не знам как съм реагирал,но със сигурност исках всичко това да свърши.Аз и момчетата изглеждахме като пребити...Само да спре тази болка...Не знам как съм се озовал в нашата стая с момчетата.Всички бяхме...сломени от случилото се.Някои от нас опитваха да не мислят за това.Трябваше да се стегнем,но не можехме...Запалихме свещи за загиналите.Сълзите от очите на някои от момчетата тръгнаха сами...После си пийнахме вино и всеки се озова в кревата си...Сънувах поредния кошмар,който продължи цяла вечност...На сутринта не си усещах тялото...Имах мускулна треска на всеки мускул...Всичко ме болеше,гадеше ми се,затова не хапнах нищо.Момчетата също.Останахме в стаята и бяхме се умълчали.По едно време влезе лейтенанта с радиоприемник.Постави го на масата и го включи.Имаше току-така весело изражение...Загледахме го със странни погледи.След така познатото до болка изпръщяване на радиото,последва мъжки глас:
-Вие сте с радио Фронт,а аз съм Филип Величков.Водещите новини от фронта:
Хърватските части на Балкански Сили са удържали успешно Словения.Сега се водят битки за освобождаването на страната от австрийските набези,съобщи кореспонданта ни преди броени минути...
Друга важна новина е,че видинските части са навлезли в Калафат рано тази сутрин.Храбрите бойци от седмици неуспешно се опитват да пробият и да преминат Дунава...Сега те се намират буквално на метри от вражеския щаб...Украйна вече е мобилизирала войските си и се очаква да нападне Август месец Румъния и Молдова,но засега трите страни са сключили договор за не-нападение...По-късната емисия е от 18:00 часа,благодаря,че бяхте с мен,успех на храбрите бойци и приятен ден...
Тези новини що-годе замазаха ситуацията.Дори всички се почувстваха по-добре и сякаш промяната в настроенията се усещаше.Изведъж у мен напря глада.Стомахът ми нервно избълбука.Излязохме навън,където загряхме стомасите си с топла супа.Излъскан джип спря пред щаба,а от него излезе петдесетгодишен,но добре поддържащ себе си полковник.Той приближи и заповяда:
-Една минута мълчание в чест на загиналите бойци и също така на подполк.Караиванов!
Всички мигновено се изправихме и отдадохме чест.Полковника влезе в голямата зала,където се правят планове за хода на войната.След яденето ни казаха да влезем в стаята.Насядаме по трърдите столове.Беше тъмно и студено.Чу се пук и на белия екран пред нас се появи картина.Полковника заговори:
-Вашата мисия бе запланувана за тази вечер.Поради нещастията,които са се случили днес,вие сте боенеспособни.Затова мисията се отлага докато можете да скачате с парашут и ефективно да използвате оръжие.Знайте,че на всеки пет минути умира по един войник на Балкански Сили.Искам колкото се може по-бързо да се възстановите и да поемете към Крайова.Сега ще добиете представа за какво става на въпрос...
Последва друг остър звук.На екрана се появи снимка,на която се виждаха пленени румънски войници.На следващите се виждаха снимки на разузнавателни самолети над Крайова.
-Вие ще трябва да действате сами.Града обаче ще бъде бомбардиран от самолети,минохвъргачки и оръдия.Вашата цел е щаба.Превземете ли него,съобщавате по радиото на мен кода "Има буболечки,пуснете "Райд""...Тогава ще трябва да претърпите огромно земетресение,защото така давате заповед на всички бойци от нашите с всички налични огнестрелни оръжия да сравнят града със земята.Имаме планове да построим на мястото на града огромен военен гарнизон.
-А след като го превземем каква цел ще имаме,полковник?-Попитах смело аз.
-Сине,недей да бързаш,още не сме превзели Крайова.Да съм обещавал по-нататъшни мисии?Когато ти съобщя за такива,имаш правото да ме питаш за тях...Сега нямаш,защото нищо не е сигурно!Свободни сте!
Следващата седмица прекарахме в игра на карти,слушахме радио "Фронт",научихме,че Словения е свободна и сега войските на Словения,Хърватия и Босна щели да направят офанзива срещу Австия.Сърбите направили отчаян опит да прегазят Дунава.Само един сърбин успят да докосне румънския бряг,но бил засечен с картечница.Жертвите наброявали стотина души.След като повечето от раните ни заздравяха и вече бяхме по-боеспособни,завеждаха ни на стрелбище,където прекарвахме часове.Изглежда дори надминахме способностите си отпреди седмица.Всеки стана все по-добър в боя.
На следващия ден ни съобщиха,че вдругиден трябва да се качваме в самолета,защото все повече съюзници разчитали на нас.Излежавахме се по леглата,вдигахме си оръжията вместо гири,тренирахме,тичахме по поляните за издръжливост.Вечерта спах като къпан,въпреки,че не се бях къпал...За пръв път откакто съм в Румъния не сънувах кошмар.Не сънувах нищо.Събуди ме радиото,което пищеше:
-Очакваните дивизии от гърция и македония подкрепят сърбите в опита за пробив...Засега са убити 1/3 общо всички бойци на сръбския фронт.Такова поражение не е имало в историята на която и да е война...
Другата новина е,че 3-та въздушнодесантна ще се приземи вечерта точно над самия град Крайова!Тези удивителни новини ми съобщи полковник Петров,който сега е комдващ на 3-та поради загубата на миналия им командир...
Само това ми трябваше-да ми припомнят какво се е случило.Облякох се и заедно с момчетата се изнизахме от студената стая.Както винаги хапнахме,но този път боб в големи количества.Попръцквахме си един на друг от скука.Заведоха ни на стрелбището,където се поупражнявахме с нов модел автомати,изработени в България.Това бяха БГК 09(БГ Карабина 2009).Оръжието беше страхотно,тридесет патрона,леко,дръжка от ясен,супер мощно.За Пламен имаше специална доставка-най-новият модел снайпер модел 2014 година-БЯ 14 (Балкански Ястреб 2014),дупчи бронирана жилетка от най-издръжливите,но трябва да си добре с калция,защото при изстрел дръжката буквално ти чупи ключката...Всички се радваха на новите придобивки,но на някои от нас им взеха карабините и им дадоха
по една винтовка от най-добрите,използвани от "Балкански Сили"-"Планински Орел".С кеф изхабихме два килограма патрони,доставени ни от завода в Казанлък.Сигурни бяхме,че ако застреляш някой в крайника с тези оръжия,остава инвалид.Прибрахме се в стаята си,където всеки старателно и с любов почистваше новата си придобивка.Щом свършихме,не ги отделяхме от ръцете си,но за да няма friendly fire-приятелски огън,махнахме пълнителите...Приказвахме си вицове и забавни и измислени истории.Много рано вечерта слязохме,за да хапнем шопска салата,да пийнем ракийка и по някое кюфтенце...По заповед на полковника се наплескахме с бои и награбихме екипировката.Качихме се в камиона и потеглихме към летището.Щом стигнахме,стомаха ми стана на топка.Бях забравил,че аз поемам отговорност за хората си.От малка къщурка изскочи генерал Викторов-герой от Ирак и войната в Косово,ветеран...Той се доближи до Пламен и го попита:
-Блед си като платно,страх ли те е,момче?
-Не,генерал,не ме е страх,защото аз бих умрял с гордост за родината си!
-Браво,момче!Ти си истински патриот!А вие,момчета,няма за какво да се притеснявате,цели 200 души чакат вие...кой ви е командир?
-Аз,генерал!-Казах на висок глас аз.
-Сине,тези двеста души,български войници,чакат ТЕБ да изречеш кода,ако изпаднеш в беда,извикай бомбардировачите!Няма страшно,десетки минохвъргачки,гранатомети и оръдия чакат твоята заповед!Влез в щаба и нямай милост!Избий всички,дори генералите,задето убиха стотици наши хора,както и съюзници!Давай сега,стотици хиляди хора разчитат на теб и екипа ти да спрете тази тирания!
-Да,обещавам,че ще изпълня дълга си към родината,генерале!
Викторов насълзен влезе обратно в къщурката.Полковника доведе...старшия!
-Радвам се да видя,че сте живи,разбрах за Марин,това ме сломи...
-Но къде е Виктор и целия 2-ри екип?
-Попаднахме на засада...Убиха всички,аз успях да спася три момчета,но снайперисти ги убиха...Очистихме града,но...мен ме спасиха от танковите части...Хайде,имаме нещо по-важно на главите си!Качвайте се в самолета,че закъсняваме!Трябва да се приземим точно в 22:00 часа!Хайде,хайде!
Влязох в така познатия самолет.Насядахме един срещу друг.Пилота дойде и седна в кабината.Запали и...потеглихме.Замислих се...Дали това,което ще се случи в Крайова няма да е просто едно от десетките приключения,но този път с хепи енд?Или не?

Самолетът набираше скорост,аз все повече се радвах,че поне за няколко минути ще се отделя от тази изпълнена с негативизъм румънска земя.Бученето на самолета бе зловещо и сякаш ни
Повтаряше:”Не скачайте!Няма да успеете…Ще се погубите…”През прозорчето можех да видя Мъгуреле който сега бе заприличал на окръжност в която шават малки пламъчета,а наоколо са нацвъкани малки оръдийца…Ако времето беше по-ясно,можеха да се видят градчета на десетки километри.От пилотската кабина избуча шум,който прониза главата ми:
-Дръжте се здраво,момчета,сега ще преминем през неколкостотин оръдия!!!Затегнете коланите!
Това не породи добри мисли в съзнанието ми…Но бързо забравих щом наоколо започнаха яростно да се взривяват
снаряди.Един след друг те се разбиваха под нас или отстрани.Невероятен шум се вдигаше от земята.Сега за обстрела по нас бяха ангажирани стотици вражески пехотинци.От кабината се чу приглушен глас.Беше от радиоприемника:
-Трябва ви помощ!Няма да успеете,ще ви свалят!Изпращам десет бомбардировача!Това е заповед,край!
-Разбрано.Край.
Бомбардировачите се появиха на хоризонта след толкова дълго…Или на мен ми се стори така.Сега можех да си отдъхна,защото знаех,че сме защитени…
Само след минута покрай нас започнаха като орли да прелитат и да пускат бомби над десетки румънски селца и
подозрителни взривопроизводни и взривоизстрелващи предмети.За броени секунди огънят по нас започна да притихва.Но това не беше всичко.Точно срещу нас в далечината се белнаха носовете на вражески самолети.Студена
вълна ме обля и косата ми настръхна.Нашите бомбардировачи на мига започнаха да ги обстрелват.Водеше се страшна битка с още по-страшни последици.Шума бе невероятен.Въпреки,че свалиха почти половината от нашите самолети,румънските вече бяха история.Всеки продължи курса си сякаш нищо не се е случило.Пилотът спонтанно съобщи:
-Момчета,остават още три минути!
Само още някакви си три минути.Трябва да издържим,трябва да оцелеем…Няма как,дори да ни нападнат и няма друг изход,ще скачаме!-Тези мисли ме вдъхновиха и ми дадоха нови сили,за да дишам свободно.Загледах се по-детайлно във вътрешността на самолета.Картината наистина не беше една от най-хубавите,но червената светлина,която като ламя поглъщаше самолета се запечата трайно в паметта ми.Бученето на мотора също не може да се забрави.Но най-ясния ми спомен е как сигналната лампичка за скачане от червена стана зелена.Тогава старшият сякаш много въодушевен ми заповяда:
-Застани на вратата!Закачи си парашута!Всички го направете!
Вече наистина гледката беше страшна…Под краката ми имаше хиляди метри.Безкрайна равнина се ширеше докъдето времето позволяваше да се види.Долу,пътищата бяха жълти,светеха от стотиците фенери…Хиляди дървета и каменни зидчета се виждаха ясно…Искрите от оръдията издаваха местоположенията им…Глухият притъпен глас на старшия сякаш се блъсна в каската ми:
-Скачай!
В този миг сякаш невидима ръка ме бутна и аз полетях стремглаво надолу.Стомаха ми се обърна наопаки и имах чувството,че ще го изплюя.Кръвта в главата ми закипя…Парашутът ми се отвори и рязко ме спря.Ръцете ми изпукаха…Бях обзет от страх и погледнах с надежда нагоре към отминаващия самолет,за да видя дали някой от екипа ми не е скочил…Но нямаше никой.С триста зора се насилих да погледна надолу.Приземявах се точно на стотина метра от входа на града…Е,изглежда нямах късмет,защото се оплетох в едно широколистно дърво,ударих си главата в дебел клон и изгубих съзнание…

Всичко стана черно...Имах чувството,че съм в много тясно пространство...Всяка клетка от тялото ми се бореше за...СВОБОДА!!!Борех се само и само да се измъкна...Рязък глас ме стресна:
-Горши Рущи!(горе ръцете на румънски)
-Слащ!(слизай)
Събудих се,висях на два метра от земята.За мой ужас,румънски войник бе насочил оръжието си към мен.Викаше ми нещо на румънски,но не го разбирах.Беше уплашен.Аз му казах на английски:
-I can't!(Не мога!)
Последва доста сдъфкан въпрос на развален английски:
-Who you?Where others bulgarians?(Кой ти?Къде други българи?)
Отговорих му с:
-I don't know!I am a bulgarian paratrooper!(Не знам!Български парашутист съм!)
-Get down of tree or I shoot!(Слез из дърво или аз стреля!)
-I can't,I'm stuck,you idiot!(Не мога,заклещих се,идиот!)
-Me beet you!(Аз теб бие!)
-Да,бе,да!
Той се доближи към мен,вдигна оръжието си и точно преди да ме удари,ритнах пушката му,а после до хванах с крака за врата.Душих го доста дълго.Накрая той падна и неговата тежест ме повлече и аз паднах от дървото заедно с парашута.Свалих го набързо.Погледнах към часовника си и с ужас установих,че са изминали 30 минути!Бързо грабнах карабината си и се затичах към добре осветената Крайова.Придвижвах се бързо,но тихо.До едно дърво видях сенките на трима мъже.С ужас забелязах обесен парашутист.Тези мъже се смееха и го ритаха.Приближих се достатъчно близо до тях и открих огън.За нещастие,те се скриха из храстите.Хвърлих бързо граната.За да не ме засегне,отдалечих се с десетина метра.Горките,така и не са разбрали,но след секунди гранатата гръмна,освети терена за секунда и аз видях,че те са мъртви.Притичах приведен към дървото,за да видя дали обесения не е някой от моите.Не беше за щастие.Погледнах към небето,което вече не беше разпаряно от снарядите.И като че ли шума от зенитния огън го нямаше.Сега се чуваха изстрели от румънска пехота.Дълго се скитах по безкрайното поле извън града.Но не ми оставаше още много.Наближих един съборен ясен.Зад него бяха клекнали две момчета.Поглеждаха отгоре и пак се скриваха.Аз реших,че са врагове,но за да съм по-сигурен се приближих.Все по и по-ясно виждах униформите им.Румънци!Надигнах карабината,приклекнах и се прицелих в главата на единия.Точно преди да дръпна спусъка,пред дървото се взриви снаряд от минохвъргачка.Тя повали румънците.Уплаших се много,защото започнаха да ме обстрелват със снаряди.Не знаех накъде да бия.Залегнах,но огъня продължаваше,сякаш беше сън,но...О,не...
Бургхчшспрт!Мощен взрив се разби в стеблото на стар орех,който започна да пада стремглаво.Щеше да се стовари върху мен!Нямах време,НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!
Баааааам!Огромното дърво се стовари отгоре ми и ме заби в калта.Като по чудо нищо не ме болеше и не беше засегнато.Изпълзях изпод дървото.Изглежда съм бил в нещо като яма,когато дървото е паднало не е могло да ме сплеска,защото съм бил в ямата...Е,отдъхнах си и продължих напред.Водеха ме светлините на града.Целият бях окалян.Тежах с няколко килограма повече заради калта по мен.Не беше се стъмнило и що-годе можеше да се види полето.Започна минохвъргачката отново да ме замеря със снаряди.Бързо залегнах и запълзях трескаво към ясно открояващ се окоп.Снаряд се разби зад мен.От ударната вълна ме преметна по очи в окопа.Забих се в калта...отново...Щом се надигнах доста трудно,забелязах до себе си човешко лице...Обзе ме силен страх,че това може да е враг.Обърнах се по гръб и се затътрих по лакти назад.Щом се отдалечих,ясно съзрях униформата му.Той беше от българските части,но не от моите хора...
Попита ме:
-Какво става,лейтенант?Уплаши ли се?Аз съм ефрейтор Тодоров от спецчастите...А ти си?
-Младши Лейтенант Димитров,3 екип на въздушнодесантните части на Балкански Сили...
Момчето протегна ръка и се здрависахме.Попитах стреснат и задъхан:
-Какво става тук,къде се приземиха другите?
-Спокойно,лейтенант,разбрах,че само вашия екип е спуснат днес...Видях петима с униформите на Патриотичните Сили да се придвижват на север,в момента са ето на това хълмче ееееееееей там!
И той ми посочи ясно отличаващ се хълм на стотина метра оттук.
-А ти защо стоиш тук?
-Заповед от Плевенския щаб...Трябва да съобщавам за вражески...
-Ами ако те нападнат и убият?-Прекъснах го аз.
-Заповеди,лейтенант.
-Добре,аз трябва да ходя.О,и между другото вземи гранатите ми...
-Благодаря,лейтенант.Ще са ми от полза...
Излязох от окопа и се затичах със сетни сили към хълмчето.Изкачих го с много усилия,въпреки,че беше десетина метра високо.Отгоре се чу:
-Пламене,виждаш ли онзи артилерист?Искам да го убиеш!Сега!
След това се чу изстрел.Видях откъде се наддига шумотевицата.Извиках:
-Балкански!
-Сили,кой е там?
Показах се на хората си.Те се зарадваха да ме видят.Старшия приклекнал ме свлече на земята с думите:
-Залегни,по дяволите,има снайперисти!Виж,тук сме целия екип.Разполагаме с една картечница,снайперист,радиоприемчик и останалите четирима плюс теб-допълнителен огън.Сега искам Иво на картечницата!Пламене,намери удобна позиция!Валентин,включи радиото и насочвай минохвъргачките(екипа)накъде да стрелят!Разполагаме само с три от тях,затова внимавай с координатите!Димитров,само започва да става горещо тук!Очакват се призори към стотина души вражеска пехота!Искам да се стегнеш!През нощта ще се пробват да пробият,но няма да им даваме!Ще се редуваме на смени по четири човека-едните спят,другите-стража!Когато стане напечено,няма сън!Залавяйте се за работа,момчета,имаме линия да удържаме!
Погледнах към равното поле,откъдето 100 на 100 можеха да навлязат не само пехотинци,но и танкове.Затреперан попитах:
-Ам,Старши,ами ако дойдат танкове?
-Няма,отсъстват!Сега са на сръбския фронт!Изпълнявай задачата!Ето ти бинокъл,наблюдавай за...Я по-добре иди до Валентин!Съобщавай координатите за минохвъргачите когато забележиш повече от десет човека да приближават...Действай!
Грабнах бинокъла и застанах до Валентин.Запулих се и огледах хоризонта.Беше чисто засега.След няколко часа-до около три през нощта не можеше да се види нищо и никой.Стъпките на дебнещия враг бяха прикривани от далечните глухи изстрели.Аз бях от стражарите заедно с Валентин,Старшия и Иво.Най-важните от отбора.След минути обаче чух шум от стъпки.Наострих уши.Казах на старшия:
-Сър,най-добре да събудим останалите и да ги подготвим.Имам план.
-Дано си заслужава,Димитров.
След кратко будене,всички бяха на линия.Снайперист,картечар и четирима допълнителен огън.3 минохвъргачки точно зад нас,чакащи команда.Хитро...Заповядах на момчетата да бъдат готови за здрава престрелка...Прошепнах на Виктор:
-Заповядай да осветят терена...
Всички стегнаха пръсти на спусъците и зачакаха.Можех да видя ясно как момче...но това беше момчето от Спецчастите...
Той извади нещо подобно на граната и го хвърли към полето,където се предполагаше,че е врага.После изчезна и се върна в окопа си.След секунда полето беше осветено като слънце.Стотици румънски бойци лежаха на земята...Имах чувството,че се намирам в ада.Секунда тишина...после извиках колкото сили имам:
-ОГЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪЪН!!!
Започна страхотна пухотевица и първите десетина румънеца останаха на земята,покосени.Другите се разпръснаха и откриха огън по нас.Започнах да викам координатите на Валентин:
-Шест,Осем,Нула,Три!!!(Гледах картата на полето)ОГЪН!
-Валентин заповяда:
-Открийте огън!
Минохвъргачките зареваха и обсипаха терена със снаряди.Момчетата от екипа ми се сражаваха люто...Румънците губеха хора...Ставаха все по-малко и по-малко...Неколцина избягаха.Веднаха се заех да ги стрелям.Но уличих само единия.Другите се изгубиха...
Иво се тресеше от картечницата,но солеше добре.Пламен се справяше доста добре.Старшия и останалите хвърляха пълнител след пълнител и след минута бяха затънали обувките им от гилзи...За нещастие румънците(тези,които избягаха)се върнаха с малко оръдийце.То вся страх у всички ни...Старшия щеше да заповяда:
-Из...изтегле....изтеглете....изтегляме...се...
Но той започна да заеква...Сякаш се задушаваше.Строполи се на земята.Аз притичах до него и проверих пулса му...Губеше се!Започнах сърдечен масаж...
-ГУБИМ ГО!!!-Извиках панически аз...
-Помагайте!Той получава инфаркт!
Всички се обърнаха към мен с ококорени очи.Извъртаха главите си ту към мен,ту да стрелнат към врага...
Продължавах със сърдечния ритъм,но пулса отслабваше,отслабваше!
-Никой ли няма да помогне?!?-Рагневено попитах аз.
-Димитров,върни се или всички умирамееееееееее!-Изкрещя Валентин...
-ОСТАВИ ГО,МЪРТЪВ Е!
Забелязах,че е улучен в областта на сърцето.Чак сега видях кръвта по ръцете си...Не знам какво изпитах тогава...Само исках всичко това да свърши!Но той простена със сетни сили:
-Димитров...използвай...план Б...
И той издъхна...План Б,какво е план Б?Какво по...Дръннн!Улучиха ме в каската и бързо залегнах.Установих,че половината въобще е изхвърчала...Изхвърлих я набързо...План Б...В съзнанието ми изплуваха следните думи:
-Сине,тези двеста души,български войници,чакат ТЕБ да изречеш кода,ако изпаднеш в беда,извикай бомбардировачите!Няма страшно,десетки минохвъргачки,гранатомети и оръдия чакат твоята заповед!Влез в щаба и нямай милост!Избий всички,дори генералите,задето убиха стотици наши хора,както и съюзници!Давай сега,стотици хиляди хора разчитат на теб и екипа ти да спрете тази тирания!
-Да,обещавам,че ще изпълня дълга си към родината,генерале!
Естествено,бомбардировачите!
-Валентине,код "Има буболечки,пуснете "Райд""!БЪЪЪРЗООО!!!
И той съобщи по радиото:
-До всички бомбардировачи,тук е "Домакина","Има буболечки,пуснете "Райд""!Координати:Шест,Нула,Осем,Три...Край!
-Разбрано,"Домакина"!
Само след миг на терена се изсипа напалм и подпали горките румънци...Но онези на оръдието останаха живи и откриха огън...За части от секундата всички залегнаха и се хванаха за каските,а аз повалих Валентин долу.Снарядът се разби в хълмчето и ни разтресе.Аз отхвръкнах назад и видях,че другите са в безсъзнание за части от секундата.Строполих се на земята и поради липсата на каска,ударих главата си.Стана ми много лошо и изгубих картина.Събудих се от силен продължителен шум.Моите хора бяха на крака и стреляха по оръдието.Преди румънците да презаредят оръдието си,Валентин слезе от хълмчето,сложи щика на оръжието си и започна да вика:
-Размажете гиииииииииииииииииииииии!
НЕ,ВАЛЕНТИНЕ,ЩЕ ТЕ УБИЯТ,ВЪРНИ СЕ!-Раздрах гърлото си аз.Но той не спираше.Хукнах да го гоня.-СПРИИИ!!!
Но последва мощна искра от оръдието.Успях да го хвана,но не и да го съборя на земята.Снаряда се разби пред нас.Успях само да видя как той прехвръкна на няколко метра над земята.После изгубих съзнание...
-Заспа ли,Димитров?
Стреснат станах от земята.Намирах се на хълмчето.Беше Иво...
-Но какво стана?
-Когато ни уцелиха първия път,изгуби съзнание и докато беше в безсъзнание си заспал.-Към мен дойде Валентин.
-Но как?Ти се засили към оръдието и то ни просна...
-Сънувал си нещо,Димитров!-Засмя се Валентин.Разказах им за съня си...Те ме успокоиха:
-Всички за живи и здрави!Освен Старшия...Уби го снайперист...
-Вярно...-Навъсен се сетих,че не съм сънувал как го убиват,а в действителност е мъртъв...
-Научихме,че бомбардировачите са напълнили гащите на румънците и не са посмяли да излязат от града.Постреляхме само за да сплашим тия с оръдието,защото то засече!После го взривихме с минохвъргачката...
Беше рано сутринта,затова решихме да похапнем малко паста от онези тенекиени кутии и да затоплим стомасите с чай...След като удовлетворихме нуждите си,по радиото се чу:
-3 Екип,навлизате в града след половин час!Ясно ли е?
Аз усмихнат взех слушалката и казах:
-Тъй,вярно,Генерал,тъй вярно...

Първо да се извиня,че ви трясвам тази може би не толкова стара творба.Обаче има нещо наистина вдъхновяващо в нея и ще е много кофти да я изоставим,нали?Изчетох целият разказ цялата минала седмица и много ми хареса въпреки,че в началото беше доста "бъгаво".Особено в последните глави е показано творчеството,описанието,което кара косата на врата да настръхне.Понеже ми харесват такива сюжети,реших да видя мнението ви по въпроса.Не си струва да изоставяме хубавите творби или тези "автори",които искат да се развиват,нали?Все пак това е една от темите,която има най-много продължения,а те показват желанието да бъде написан този разказ.По-добре разказ с 5-6 лоши,а после развитие от лошо->средно->що годе задоволяващо->добро->много добро->прекрасно.А не като някоя хубава творба,която се заорава с две продължения от мързел.Пак се извинявам и съжалявам много за това,че
ви натрапвам стар разказ,който както си личи,не сте харесали много.Наистина е за съжаление,че е положен труд и си личи...