То затова пише, че изглежда сякаш шиповете от гаусовите пушки не нанасят щети на зийлотите!

Прекрасно вкара любимата ми раса. Продължавай напред разказа е СУПЕР!!!

Не само на теб е любима !!

Новата глава ще излезе скоро. Известнотозабавяне се дължи на факта че напоследък се занимавах с раазказа за конкурса на "мастхед студио". Не се притеснявайте не съм прекратил работа по разказа си и главата ще излезе скоро

страхотно тъкмо се чудех вече дали да пиша касе изгуби

мм давай го по бързо щото чакам новата част за да мога най накрая да си драсна мнението за разказа като цяло

17 Глава-Инвазията продължава


Огромната сянка хвърляна от кериърите достигна до “Форт Надежда”. От човешката авиация не беше останала и следа, но Генерал Криик се надяваше да удържи позициите си с помощта на пехотата и голиятите. Все пак при напечени ситуации пехотинците бяха успявали да се справят и с доста сериозни въздушни нападения от страна на зергите. Само че това не бяха зерги. Скоро от вътрешността на кериърите излетяха хиляди малки роботизирани изтребители наречени интерцептори(Interceptor). Те бяха по-малки от скаутите и корсарите, но в тяхната многобройност се криеше и мощта им. Снарядите от антиматерия валяха като градушка в базата, причинявайки невъобразим хаос. Голиятите и пехотинците се целеха в безброй многото интерцептори докато самите кериъри се носеха необезпокоявани над тях. Майкъл се прицели в поредният интерцептор. Стрелбата му беше безпогрешна, както винаги и скоро видя как от машината започва да излиза синкав дим. Тя загуби контрол над полета си и се разби в земята. Това обаче беше като капка в морето. Хилядите малки изтребители не намаляваха въобще за разлика от човешката армия.
Беки оказваше помощ на един от многото пострадали, когато в близост до нея се взриви една от малкото оцелели ракетни установки. Навсякъде се разхвърчаха отломки и тя покри ранения с тялото си за да го предпази. Когато вълната отмина, продължи да го лекува и скоро изправи пехотинеца на крака, само за да види как след няколко крачки той бе разсечен на две от сноб антиматерия. “Зергите почват да ми липсват” помисли си Беки, когато на фона на всеобщият хаос се взриви и последната оцеляла казарма.
Генерал Криик заедно с целия висш команден състав, отдавна се беше оттеглил далеч от региона на бойните действия, но от своята позиция той продължаваше да ръководи войниците си. Виждайки ниската ефективност на противовъздушната отбрана, генералът даде команда на всички да игнорират интерцепторите и да се целят само в гигантските кериъри. Протоските единици притежаваха плазмени щитове, които ги предпазваха от първоначалните попадения. Ето защо, когато първите ракети на голиятите се взривиха в корпусите им, нямаше никакви поражения, виждаха се само енергийни отблясъци на местата на попаденията. Майкъл заедно с всички пехотинци около него също се целеха в един от огромните протоски кораби. Скоро отблясъците спряха и по корпуса започнаха да се образуват видими следи от гаусовите пушки. Междувременно, много пехотинци гинеха под ударите на интерцепторите. Медиците почти не бяха в състояние да направят нищо за да ги спасят. Тъкмо когато дори Майкъл започна да губи надежда, че ще постигнат нещо, небето засия от гигантска синьо-бяла експлозия. Един от кериърите се взриви! Секунди по късно цялото пространство наоколо се изпълни от десетки микроексплозии на интерцепторите принадлежащи към този кериър. Без енергийната връзка с кораба майка те не бяха в състояние да съществуват дълго. Генерал Криик съзря в това начинът, по който може да се справи с протоската заплаха. Въпросът бе дали армията му, която се стопяваше с всяка изминала минута, ще бъде в състояние да продължи борбата още дълго. Скоро в небето бе озарено експлозиите на още няколко кериъра. Въпреки това натискът почти не намаля.
Преторът Дриомис наблюдаваше случващото се с нарастващо безпокойство. Той смяташе, че с помощта на кериърите ще успее да унищожи човешката база, без да понесе никакви загуби, но вече бе загубил няколко кораба. Не можеше да си позволи да жертва тези мощни и изключително скъпи единици още в самото начало. Ето защо той даде заповед на кериърите да се оттеглят. Базата беше достатъчно опустошена, сега сухопътните протоски сили щяха да свършат останалото...
Майкъл не спираше да стреля, но положението изглеждаше отчайващо. Около него всяка секунда падаха бойните му другари, повалени от снарядите антиматерия. Изведнъж той видя как хилядите интерцептори, които изпълваха пространството, изведнъж се прибраха в гигантските кораби, давайки възможност на слънчевата светлина отново да достигне до осеяното с трупове бойно поле. Оцелелите хора ликуваха при вида на оттеглящите се кериъри. Майкъл откри Беки и двамата се прегърнаха.
-Успяхме ли!?!-Попита го тя.
-Надявам се че успяхме!-Отговори той, но надеждите на всички скоро щяха да бъдат попарени. Оттеглянето на кериърите бе само тактически ход от страна на Дриомис. Скоро към базата започна да се придвижва целокупната протоска войска. Зергите бяха разбити и сега всички единици щяха да се хвърлят в атака срещу човешката база. С изтерзани погледи Майкъл и Беки гледаха към хоризонта пред себе си. Те усещаха, че тази битка ще бъде по-тежка от всички други до сега. Когато протосите се доближиха достатъчно се чу канонадата не сейдж танковете, които бяха значително намалели след атаката на кериърите и сега нямаха същия опустошителен ефект, както в началото на сражението. Освен това протоските единици се оказаха по-издръжливи от зергските. След първият залп хората изпаднаха в отчаяние виждайки, че приближаващите зилоти и драгуни остават невредими. След вторият залп обаче, много от зилотите се изпариха, а кибернетичната обвивка на някои от драгуните се разби и те се разпаднаха, като около тях се образуваха локви от физиологичният серум, в който беше потопен протоският мозък. Това се случи и при следващите няколко залпа. Въпреки загубите, протосите не спираха да напредват и скоро първите зилоти достигнаха до бункерите. С ужасна скорост те започнаха да ги разрушават с помощта на лазерните си остриета. Това им се отдаваше значително по-лесно отколкото на зерглингите. Пехотинците ставаха лесна плячка на зилотите след като бункерите биваха разрушени. Протоските войни срещаха по-сериозна съпротива, когато човешката армия се събираше в големи отряди. Беки се намираше в средата на голямо формирование от пехотинци и файърбати. Те бяха сред първите, които влязоха в пряк сблъсък със зилотите. Предната линия се заемаше от файърбати, които обляха с високотемпературна плазма приближаващите протоси. Няколко зилота загинаха, но скоро останалите се врязаха в човешката армия и настана истинска сеч. Беки веднага се хвърли да помага на първите пострадали. Много от тях загинаха още преди тя да се доближи, но скоро забеляза в прахта един ранен пехотинец, който все още се гърчеше. Тя започна да го лекува, но преди да успее да го възстанови едно лазерно острие се заби в гърдите на пехотинеца оставяйки огромна зееща дупка. Беки вдигна глава и видя над себе си грамадният протоски войн. Тя разбра, че ще бъде следващата му жертва и не можеше да направи нищо за да се предпази. Зилотът вдигна лазерното си острие готов да нанесе следващият си фатален удар, но в този момент няколко метални шипа минаха през главата му. Светлината в очите му изведнъж угасна и след секунди той се разпадна оставяйки разсейващ се син пушек след себе си. Рефлекторно Беки се извърна по посоката откъдето бе дошъл откосът и видя Майкъл. Погледите им се срещнаха, но това продължи само миг. После той се извърна и започна да стреля по следващата си мишена.
Докато пехотинците и файърбатите водеха отчаяна битка със зилотите, отзад настъпваха драгуни, който необезпокоявани обстрелваха човешката армия избивайки мнозина с антиматериалните си снаряди. Виждайки това Майкъл даде команда на заобикалящите го десетина пехотинеца да го последват. Беки заедно с още няколко медици също тръгнаха с тях. Те успяха да се проврат през линията от зилоти и откриха огън срещу драгуните. От своя страна гигантските механични създания също им отговориха обсипвайки ги с антиматерия. Майкъл видя как първите няколко драгуни се пръскат и физиологичният им серум попива в почвата наоколо, но скоро самият той бе уцелен от снаряд. Удърната вълна го изхвърли малко в страни, но бойният му костюм издържа и той продължи да стреля. След секунди обаче последва и втори удар и този път антиматерията проникна през костюма му. Той се свлече по гръб и в зрителното му поле попадна единствено небето. То бе мрачно и гъсти облаци хвърляха своята сянка над бойното поле. С приглушен тон до него достигаше тътенът на сражението и крясъците на умиращите войни. Това усещане беше познато. Майкъл чувстваше за пореден път как живота го напуска. Крайниците започнаха да се вдървяват и погледът му се замъгляваше. Надеждата обаче не го бе напуснала. Знаеше, че неговият ангел хранител бди и няма да го изостави дори сега. Малко преди погледът му да бъде забулен от мрак той видя ангелското лице над себе си.
С треперещи ръце Беки насочи медицинският си пистолет към Майкъл. Енергията го обля, но той продължаваше да лежи безжизнен. Тъкмо когато батерията на пистолетът щеше да падне той помръдна, след което се опита да се изправи. Тя се хвърли на врата му и той усети горещите и сълзи, които намокриха лицето му.
-Мислех, че съм те изгубила!-Каза тя.
-Знаех че ще ме спасиш.-Отговори Майкъл и я целуна. След това двамата се изправиха.
Беше пристигнала нова заповед от командването-пълно оттегляне. Базата щеше да бъде превзета от протосите и никой не можеше да направи нищо по въпроса. Сега целта на Генерал Криик бе да спаси колкото се може повече от войниците си. Хората бяха толкова уплашени от новия си враг, че замисленото като “тактическо отстъпление”
се превърна в паническо бягство. Бяха дадени координатите на няколко бази по-на юг където войниците можеха да се оттеглят. Форт Надежда много бързо се опразни защото хората се пръснаха в различни посоки. Преторът Дриомис даде заповед на няколко малки отряда да преследват остатъците от човешката армия, но това сега не беше приоритет. Най-важното бе да се създаде тук, на богатите с минерали и газ находища, добре укрепена протоска база.
Майкъл избра пътят, по който двамата с Беки да се движат при отстъплението. Той знаеше, че е възможно протосите да изпратят отряди, които да преследват човешките части. Ето защо беше добре да не се движат в голяма група, която можеше да се окаже апетитна плячка за преследвачите. Те вървяха без да спрат почти шест часа. Привечер достигнаха до развалините на малък провинциален град.
-Трябва да си починем.-Каза Беки.
-Да и да намерима някаква храна.-Добави Майкъл. Не се бяха хранили почти два дни. При влизането си в града те видяха табелата, която все още стоеше непокътната-“Меривил-население 10 000 души”. Естествено от тези хора нямаше и следа. Някои от тях може би бяха успели да се спасят при инвазията на зергите и сега се сражаваха в редиците на човешката армия. Майкъл и Беки вървяха по главната улица. Тя беше задръстена от отломки, а повечето ниски постройки бяха напълно разрушени. Все пак имаше и някои, които стояха почти невредими. Такава беше и сградата на местният ресторант “При Бил”. Двамата влязоха в сградата и успяха да намерят доста консерви и други полуготови храни, все още годни за употреба, с които си устроиха истински пир. Когато слънцето залезе напълно, Майкъл и Беки легнаха един до друг, в това което някога беше салонът на ресторанта. Нощта бе топла и звездното небе се виждаше през една грамадна дупка във фасадата. Двамата се чувстваха щастливи, че отново са заедно и поне тази нощ могат да забравят за войната и хилядите трудности, които им предстояха. Изведнъж този миг на идилия бе прекъснат от странен шум. Точно над тях по дървеният таван се чу трополенето на НЕЩО познато. В този момент те разбраха че не са сами. До сега не си бяха дали сметка, че е възможно в опустошения град все още да се спотайват зерги. Майкъл грабна гаусовата си пушка и напрегнато започна да следи движението на стъпките по тавана. Когато съществото се спря на едно място той натисна спусъкът изпращайки в тази посока десетки метални шипове. Те пробиха дървеният таван и се забиха в тялото на съществото. Скоро на мястото на стрелбата старите дъски не издържаха и окървавеният трупът се срути на пода пред Майкъл и Беки. Беше зерглинг.
-Какво ще правим сега!?!-Попита уплашено Беки.-Щом има един значи има и други! Майкъл се замисли. Всъщност нямаше какво да се направи по въпроса.
-За сега ще останем тук.-Каза той.-Утре призори ще тръгнем към новата база и се надявам да не срещнем повече зерги по пътя си...
µ ?????µ?‰???µ?? ???????µ?‡?µ ?·?µ?????? ???? ?????‚?? ????...

отново прекрасна част...Какво мога да кажа,давай следващата час:)))

Guess who's back .Какво мога да кажа - разказът се развива чудесно.Последната глава е на досегашното добро ниво.Само една малка забележка- драгуните не може да стрелят с антиматерия, просто защото тя се разпада и при най-малкия контакт с каквато и да е материя(дори въздух).Но това е по-скоро дребна неточност, за която можем да си затворим очите .Иначе- продължавай в същия дух братле

Andrey358, братле днес прочетох целия разказ до 17 глава(включително) и съм изумен.Прекрасна работа наистина Върна ме към старите спомени на прекрасни StarCraft битки
Мога само да кажа ПРОДЪЛЖАВАЙ В СЪЩИЯ ДУХ

_________________

18 Глава-Последна грижа


-Сър, връзката ще се установи всеки момент!
Президентът на Земният съюз Джеф Нелсън се настани в креслото си пред големият монитор, където след няколко секунди се появи образът на Адмирал Виинсънт Блейк.
-Адмирале, докладвайте за цялостната ситуация във всички райони на бойните действия!
-Господин презиодент-Започна Адмиралът-Положението е сериозно. След намесата на протосите на планетата Ендария, започнахме да водим една съвсем нова война. Нашите сили изнемогват и отстъпват позициите си с всеки изминал ден. Ако нещата продължават в същото темпо до един месец ще загубим войната и цялата планета ще падне в ръцете на извънземните!
-А как е положението на планетите Стон1 и Стон2?-Попита Президентът.
-Там нещата са под контрол. С цената на големи загуби успяхме да изолираме тези две планети и сега зергите на Ендария не могат да получават подкрепления. Силите ни обаче не са достатъчни за да ги превземем.
-За сега и това е достатъчно!-Каза президентът- Но войната с протосите е обезпокояваща. Свързах се вас Адмирале, за да Ви съобщя, че новата ни флота вече е готова. Вие сте най-кадърният ни адмирал и следва да поемете командването над силите, които ще сложат край на тази война.
-Какво точно искате да направя, господин Президент?
-Оставете някой от Вашите подчинени да ръководи блокадата над Стон1 и 2. Генерал Чапмън ще продължи да се бори с протосите и зергите на планетата Ендария, както може. Вие ще поемете командването на новата и много по-модерна човешка флота и ще ударите в сърцето на нашият враг протосите-тяхната главна планета Лекса!
-При цялото ми уважение Сър,-Възрази Адмиралът-смятате ли, че е удачно да отваряме нов фронт. Не е ли по-добре да пратим тези сили в подкрепа на Ендария.
-Ние не отваряме втори фронт.-Обясни Нелсън- За сега няма да се опитваме да освобождаваме Лекса. Само ще нанесем стратегически важни удари върху протосите, на тази планета, защото повечето им сили идват от там. Тогава и армията им на Ендария няма да оцелее дълго.
-Да Сър!-Каза Адмиралът и отдаде чест, след което връзката прекъсна. Президентът Нелсън бе замислил рискован ход, но според него само такива смели решения са ключът към крайната победа.

* * * * * *

Първите лъчи на утрото озариха мрачната картина на разрушеният град. Майкъл и Беки се приготвяха за да продължат пътя си. Те тръгнаха призори и докато напускаха града непрекъснато бяха нащрек за дебнещи зерги. За щастие такива не се появиха и скоро двамата се отдалечиха от разрушеното селище. Те прекосяваха обширни открити пространства и живописни местности. Тук природата бе непокътната и следи от войната нямаше. Почти. По пътя си от време на време се натъкваха на корпусите на разбити бойни крайцери или други човешки единици. По обяд, когато слънцето се издигаше високо над тях, те се спряха за да си починат и да се подкрепят с част от консервите които намериха в ресторантът “При Бил”. Майкъл дори бе взел със себе си една от покривките за маса и двамата си устроиха нещо като пикник. Скоро обаче те трябваше да продължат пътя си. Привечер достигнаха до крайната си цел. Укрепената база се намираше на нещо като обширно плато. Тя бе построена до малко находище на минерали и веспин газ. Като размери - несравнимо по малка от Форт “Надежда”, на военната карта бе отбелязана просто като Форт 280. Майкъл и Беки бяха доста уморени от дългият път и изкачването по склона на платото им се видя като истинско изпитание. Когато все пак се изкачиха картината, която се разкри пред очите не вдъхваше особен ентусиазъм. Базата изглеждаше пуста. В средата имаше три казарми и сграда за производство на амуниции и бойни костюми (Engineering). В далечината се виждаше и командният център където, няколко SCV носеха товар от минерали. Защитата се състоеше от бункери и ракетни установки във видимо лошо състояние. Из цялата база се въргаляха разсъхнали се зергски трупове, които никой не си бе дал труда да почисти. Двамата се разхождаха известно време докато срещнат първата жива душа. Това беше войникът намиращ се на наблюдателната кула. Той пушеше нещо и погледът му се рееше нейде из пространството напред. Майкъл му извика и чак тогава войникът ги забеляза.
-Кои сте вие и какво по дяволите търсите тук?-Попита пехотинецът с не особено учтив тон. Той бе брадясал, а бойният му костюм-мръсен и очукан.
-Аз съм Лейтенант Терзиев, а това е Лейтенант Паркър. Бяхме предислоцирани тук.-Отговори му Майкъл, както е по устав, след което продължи:
-Къде можем да намерим командващият Ви офицер за да му се представим?-Войникът се изсмя при този въпрос.
-Ами ние доста отдавна нямаме офицери в лагера. Избиха ги и от главното командване не са ни пращали подкрепления кой знае от кога. Всъщност мислех, че вас са изпратили с тази цел.
-Все пак някой трябва да командва това място!-Майкъл започваше да се ядосва.
-Да, ефрейтор О’Брайт. Той е най-старши и в момента “командва”, ако може така да се каже...
Двамата се насочиха към командният център където се намираше О’Брайт. На входа имаше табела “Форт 280”, а отдолу някой бе издраскал с ножа си “Последна грижа”.
Когато Майкъл и Беки влязоха в кабинета на О’Брайт младият мъж се занимаваше с изчисляване на ресурсите добивани от минералните находища. При вида на двамата офицери той се изправи и небрежно отдаде чест.
-Вие сигурно сте новият ни командващ офицер.-Обърна се той към Майкъл.
-Изглежда така ще стане, но не ме изпратиха тук с тази цел, а просто ни дадоха координатите на базата Ви при оттеглянето.
-Зергите пак ни насмитат нали.-О’Брайт все още не беше чул за битката с протосите.
-Всъщност не-Намеси се Беки - неочаквано бяхме нападнати от протоси. Сега те напредват в тази посока и трябва да подготвим базата за евентуална атака.
-Протосите! Тук!-Ефрейторът се облещи.- Добре поне, че вие имате някакъв опит с тях!
В следващите няколко дни Майкъл пое командването над базата и се зае с оптимизиране на защитата. Всичко беше твърде занемарено и на него му коства големи усилия да убеди всички, че трябва да работят здраво за да оцелеят. Самият гарнизон се състоеше от около стотина пехотинци. Файърбати и медици нямаше. Това усложняваше задачата и на Беки. При евентуална атака тя щеше да поеме грижата за всички ранени. Още докато играеше “Star craft”, Майкъл имаше таланта да разпределя ресурсите възможно най-рационално. Това му беше от полза и този път. С помощта на малкото добиви от мините той успя да стегне максимално базата и да я превърне в добре укрепен за размерите си лагер. Той се надяваше че Форт 280 е “Последна грижа” не само за главното командване, но също и за протосите и те няма да изпратят тук огромна армия.
Една седмица по-късно Майкъл и Беки се изтягаха на покрива на командният център. В следобедните часове те намираха усамотение на това място. Двамата гледаха в хоризонта пред себе си. Сега вече базата наистина изглеждаше респектиращо и бе готова да поеме известна “доза” протоски войни. Това обаче коства на Майкъл огромно количество нервни усилия и той се чувстваше изтощен.
-Нямаше да се справя без теб-Каза той на Беки и двамата се целунаха. Тя бе единствената му подкрепа през цялото време. От своя страна Беки за първи път го видя в друга светлина, която я впечетли още повече. Той имаше невероятен организаторски талант и успя да превърне това място от развалина в изрядна военна база. Тя знаеше, че се намира в прегръдките на един изключителен човек и той ще остане с нея до край.

* * * * * *

Новият колосален Нексус се издигаше на мястото на някогашният Форт Надежда. Стотици проби доставяха до него минерали и газ от близкото находище. Вече бяха построени и голяма част от необходимите военни сгради. Междувременно Преторът Дриомис Ръководеше своята разделена на две армия. По-голямата част напредваше на север срещу позициите на зергите. Те оказваха учудващо голяма съпротива. Явно бяха успели да се развият твърде много на тази планета и “изкореняването” им от тук щеше да се окаже по-трудна задача отколкото Дриомис предполагаше. Все пак нямаше причини за притеснения. Протоските сили напредваха бавно, но сигурно и докато от Лекса идваха редовни подкрепления победата нямаше да им се изплъзне. Що се отнася до хората те също отстъпваха под напора на протоската армия. Дриомис бе решил, че при тези обстоятелства ще е най-добре да си реши проблема с тях като ги отстрани от тази планета по възможно най-бързия начин. Сега предстоеше нова голяма офанзива срещу цяла линия от човешки бази на юг.

* * * * * *

С помощта на офицерският си идентификационен код, Майкъл имаше достъп до част от разузнавателната база данни на главното командване. Той редовно проверяваше информацията за наличието на протоски сили в близост до Форт 280. За една седмица откакто командваше, протосите не се бяха появявали в района-до днес. С нарастващо безпокойство двамата с Беки четяха военният доклад, в който се споменаваше за малък протоски отряд състоящ се от приблизително стотина зилота и толкова драгуни. Отрядът беше малък-по принцип, но за Форт 280, чиито личен състав наброяваше около сто човека това си беше голяма армия. Майкъл се замисли, след което каза със сериозен тон:
-Така няма начин да се справим! Ще минат през нас без да ни усетят.
-Можем да построим още няколко бункера-Предложи Беки.
-Това няма да реши проблема. Без танкове и дори без файърбати и медици нямаме никакъв шанс!
-Какво мислиш да правим?-Попита го Беки. Тя знаеше, че той няма навика да се предава.
-Не ми остава друго освен да се свържа с главното командване. Ще им поискам подкрепления, а ако откажат ще държа да ни дадат координатите на друга база където да се изтеглим. При всички положения не могат да ни оставят на заколение.
Няколко минути по-късно Майкъл установи видеоконферентна връзка с офицерът, който отговаряше за този регион. С най-голямо учудване двамата с Беки видяха на екрана лицето на техният бивш командир майор Дъглас, който вече носеше пагони на полковник.
-Кого виждат очите ми!-Възкликна той.-Пак вие двамата. Мислех, че сте загинали. С какво мога да ви бъда полезен?
Майкъл разясни накратко ситуацията, в която бяха поставени и предложи двата възможни изхода. Полковникът се замисли. От една страна подкрепленията не достигаха, а от друга не му се щеше да губят позиции. Все пак накрая той обеща на Майкъл и Беки да им изпрати подкрепления без да уточнява техният размер.
-Между другото госпожице Паркър, изглеждате ослепително както винаги. Гледайте някой зилот да не ви “разкраси” допълнително!-Добави шеговито Дъглас преди да прекъсне връзката.

* * * * * *

Малката совалка кацна на един от доковете на огромният космически кораб. Главният люк се отвори и от нея, с горда походка слезе Адмирал Винсънт Блейк.
Група от висши офицери го посрещна на дока и всички отдадоха чест при появата на Адмирала.
-Добре дошли на борда на “Империал”, Сър!-Извика един от тях.
-Заведете ме в командната зала!-Заповяда Блейк. Империал беше флагманският кораб на новата човешка мега флотилия, която трябваше да сложи край на войната и да изгони извънземните от световете принадлежащи на човечеството. Адмиралът бе усетил многократно силата на двете раси при битките с предишната си флота и докато пътуваше към новото си назначение, го тормозеха известни съмнения в способността на хората да се справят със ситуацията. Когато стъпи в командната зала на Империал обаче, всички съмнения веднага се изпариха и той отново придоби своята предишна самоувереност. На големият екран в залата той пожела да види панорамна гледка на новата си флота. Тя изглеждаше зашеметяващо. Никога до сега дори не си беше мечтал да види толкова много Бойни крайцери и други космически машини на едно място. Това наистина представляваше резултатът от неспирните усилия на цялото човечество. Новата флота бе уникална не само по своята големина, но и представляваше еволюционен скок в технологично отношение. И цялата тази мощ беше съсредоточена в ръцете му. Разполагайки се удобно на командният стол той зададе координатите на Лекса. Хилядите кораби превключиха на хиперсветлинна скорост и няколко дни по-късно се озоваха в близост до планетата.
Адмиралът нервно обикаляше в командната зала, докато чакаше разузнавателните данни. Когато те най-сетне пристигнаха се оказа, че около планетата на орбита е стационирана протоска флотилия състояща се от неколкостотин кериъра и поддържащи единици. Това някога беше респектираща цифра, но не и сега. Блейк беше уверен в надмощието си и даде заповед за незабавна атака.
-До всички бойни крайцери, целта е набелязана! Атака!-Заповяда той.-Нека им покажем с кого си имат работа...

Гууд Джоб ... за тази глава просто нямам какво да кажа... разказа ти се развива чудесно!

Best PC Mania topic ever

Публикувай новата глава по-скоро, вече нямам търпение.

Перфектна работа Чакам 19 глава
Някой ще ми акже ли как се казват третите части от поредиците StarCraft и WarCraft


_________________

Съответно "Скоростта на тъмнината" и "Последният Пазител".

Thanks DUDE

_________________

Продължавай велико е !!!!

19 Глава-Червена точка!

Екзекуторът Ендеро се намираше в главният нексус на планетата Лекса, когато до него достигнаха вестите за неочакваната атака от страна на тераните. Те изнемогваха на Ендария и никой, дори Дриомис не предполагаше, че са способни да ударят тук на добре укрепената протоска планета. Все пак нямаше причини за паника, на орбита се намираше флотилия от двеста и петдесет кериъра, които бяха предназначени за Ендария, но сега щяха да послужат, като защита срещу човешката инвазия. Само че, Ендеро грешеше в предвижданията си. Той нямаше представа за мащабите на човешката флотилия. Установявайки телепатична връзка с командирите на корабите той започна да усеща сериозното положение, в което се намираха. До него достигаха данни за хиляди терански крайцери. Кериърите биваха разрушавани един след друг с такава скорост, на каквато Екзекуторът никога не бе ставал свидетел.
Адмирал Блейк седеше изправен в командната зала на Империал и наблюдаваше битката. Той беше възхитен от начинът, по който неговата флота смазва протоските кораби. Два изстрела на оръдие ямато бяха достатъчни за да превърнат един кериър в около-орбитален отпадък. Битката продължи много кратко. Скоро от протоската флота не остана и следа, а Адмирал Блейк не бе загубил нито един крайцер. Това беше нечувано постижение дори за него. Сега предстоеше по-интересната част. Трябваше да нанесе стратегически важни удари над протоските бази на планетата без да затъва в продължителна сухопътна кампания. Вече бе измислил стратегията си...
Ендеро стоя като замаян известно време след като загуби телепатична връзка с командирът на последният кериър. Сега му предстоеше да се свърже с Дриомис, който в този момент предвождаше армиите на Ендария за да му съобщи, че цялото им начинание е застрашено от нападението, което хората можеха да осъществят тук на Лекса.


* * * * * *

Майкъл нервно гледаше небето на юг. От там трябваше да пристигнат подкрепленията. По последни данни протоските сили се намираха на няколко часа път от базата. Ако подкрепленията не пристигнеха скоро, всички във Форт 280 щяха да бъдат обречени на гибел. Нервите на Майкъл бяха изпънати до крайност, измъчваха го съмнения дали Полковник Дъглас наистина имаше намерение да спази обещанието си. В този момент в далечината се появиха множество черни точки. След няколко секунди започна да различава силуетите на дропшиповете. Това беше транспортна ескадрила от тридесет кораба. Скоро те кацнаха в центъра на базата и люковете им се отвориха. От тях започнаха да излизат бойните части на, които Майкъл толкова се надяваше. Те наброяваха двадесет сейдж танка, една рота медици и две роти от файърбати и пехотинци. Това заедно с пехотата в базата вече беше стабилна войска. Към Майкъл се насочи един младши лейтенант, който му връчи електронен документ, какъвто военните използваха за да предават официални заповеди и съобщения. В документа се казваше, че поради мащабите на армията, която му се поверява, повишават Майкъл в чин капитан.
-Повишават те!-Каза Беки.
-Да сега ще нося двойно по-голяма отговорност за живота на всеки един от тях!-Отговори той и погледна към войниците, които заемаха позициите си. След това разпредели сейдж танковете на различни места така, че да не стават лесна плячка на отделни зилоти, които евентуално щяха да се промъкнат през защитата. От своя страна Беки, както обикновено започна да инструктира по-неопитните медици, с цел помощта им да е най-ефективна по време на битката, а тя щеше да започне скоро. В далечината се забелязаха фигурите на приближаващите се протоси. Сейдж танковете откриха огън. Пехотинците изчакваха зилотите да попаднат в обхвата им. Майкъл се намираше на първата отбранителна линия. Той нямаше намерение да се крие в тила под предлог, че е командир. Тактическият дисплей беше вграден във визьора на шлема му и с помощта на радиовръзка щеше да контролира останалите по време на боя. Сейдж танковете не бяха достатъчно много за да избият значителна част от протоската войска преди тя да се добере до бункерите. Когато това стана, започна същинската част от сражението. Протоските сили бяха повече отколкото Майкъл очакваше и по всичко личеше, че битката ще е на живот и смърт. Първите зилоти се врязаха в защитната линия и с характерна за протосите самоотверженост започнаха да разбиват бункерите, докато те бълваха хиляди шипове и огнени пламъци от плазмените огнехвъргачки. Други зилоти преодоляха загражденията и попаднаха в окопите сред пехотинците, където наставаше истинска кървава баня. Сейдж танковете продължаваха да стрелят по прииждащите протоси, но човешките позиции също биваха подложени на масиран обстрел от страна на драгуните настъпващи малко по-назад.
Беки спаси поредният тежко ранен войн, след което видя как един от бункерите се разпада. Останалите на открито пехотинци бяха повалени от няколко снаряда антиматерия. Въпреки, че в момента на това място нямаше никакви хора, без да мисли за собствената си безопасност тя се хвърли в тази посока. Докато тичаше около нея се взривиха със своя син пламък няколко драгунски снаряда. Най-сетне Беки се добра до разрушеният бункер. Биоскенерът показваше, че двама от пехотинците са все още живи. Тя се насочи към единият от тях и бързо го вдигна на крака. Когато той се изправи, започна да стреля, с гаусовата си пушка, срещу приближаващите протоси, за да спечели време, през което Беки успя да съживи и другият пострадал. Тримата се изтеглиха малко по-назад при останалата част от основните сили. Докато лекуваше ранените Беки следеше и развитието на самото сражение. Протосите бяха твърде силни. Защитната линия беше само една и те скоро можеха да я превземат.
Майкъл не спираше да стреля. Той видя как под ударите на металните шипове поредния зилот се изпари на метри от защитниците. На тактическият дисплей се виждаше, че човешката армия макар и малобройна е добре разположена и успява да окаже максимално ефективна съпротива на протосите. Въпреки това имаше огромна опасност обвитите в енергийна плазма същества да надделеят. Скоро зилотите почти изчезнаха от бойното поле. Файърбатите и пехотинците ги бяха избили, но фанатичните протоски войни си бяха свършили работата. Те нанесоха големи щети на защитната линия и сега драгуните напредваха уверено. Бункери почти нямаше и пехотинците бяха подложени на дъжд от антиматерия. Файърбатите не можеха да достигнат до далекобойните драгуни и за това, по заповед на Майкъл, вкупом се хвърлиха напред срещу гигантските, четирикраки, механични създания. Първата линия от драгуни понесе големи щети от огнените струи. Много от тях се пръснаха от горещината и кипящ физиологичен серум се разля по цялата околна повърхност. Изстрелите на по-отдалечените драгуни обаче избиха смелите файърбати. Повечето от тях загинаха от газовите си бутилки, които експлодираха при досега си с антиматерията. Майкъл гледаше как хората му гинат един след друг в пламъците на метри пред защитната линия. Почувства болка каквато не бе усещал до този момент, защото сега той бе изпратил тези хора на сигурна гибел. В този момент обаче нямаше време да води диалог със собствената си съвест. Трябваше да направи всичко възможно за да могат останалите да оцелеят. Чувстваше се най-добре, когато собственоръчно избива колкото се може повече протоси.
Макар и бавно сейдж танковете започнаха да разчистват бойното поле. Пехотинците не допуснаха зилотите и драгуните да пробият линията и това даде възможност на далекобойната артилерия да си свърши работата. Скоро малка част от оцелелите драгуни започна бързо да се отдалечава. Майкъл не нареди на пехотата да напусне позициите си и да премине в преследване на врага, защото това можеше да бъде капан, а и силите на всички бяха на изчерпване. След битката двамата с Беки отидоха в командният център, където трябваше да се изчислят загубите и наличните сили.
-Ти успя!-Каза му Беки.-Спечели първата си битка!
-Спечелихме я всички-Каза Майкъл. Той винаги бе смятал, че отделният войник е истинският герой на сражението и сегашното му положение не промени в него това схващане.-Аз само взех решения, за който ще се питам цял живот дали са били правилни.
Беки разбираше какво има предвид.
-Ти постъпи правилно-Каза му тя-Ролята на командира е да спечели битката, знаеш го най-добре! Иначе всички бяхме загубени.-Тя го целуна.-Нека тази вечер бъде само наша...

* * * * * *

Минералните находища до голямото солено езеро на планетата Лекса бе превърнато от протосите в една от най-големите бази за производство на кериъри. На това място непрекъснато функционираха седем Старгейта (stargate), от които излизаха готовите кораби. Те обаче не напускаха веднага базата, а оставаха на “сух док” още няколко дни, защото трябваше да се заредят с интерцептори. В момента в период на зареждане бяха около сто и петдесет кериъра. Значително количество, което бе предназначено да окаже помощ на Дриомис, воюващ с тераните и зергите на Ендария. Освен това базата се охраняваше от петстотин драгуни и множество фотонни оръдия (Photon canon).
Бледа сянка се спускаше по склона на възвишението до гигантската протоска база. Той се стараеше да бъде незабележим и единствено стъпките оставяни в снега свидетелстваха за неговото присъствие. Джак бе изпратен тук със специална мисия. Той се прокрадваше криейки се зад скалите и дънерите на голите дървета. Когато доближи базата включи специалната маскировъчна система на костюма, която за кратко време го правеше невидим. Така той съумя незабелязано да мине покрай патрул от няколко драгуни. Скоро достигна до първия защитен пояс от фотонни оръдия. Гоустът знаеше, че тези защитни системи са снабдени и със сензори и щяха да го разкрият, ако се приближеше повече. Това обаче не бе необходимо. Старгейтовете и кериърите бяха в обхвата на неговото тайно оръжие. Той приклекна и се прицели. Една съвсем незабележима червена точка се появи в центъра на базата.
-Делта 1 до Империал “рибката е в тигана” повтарям “Рибката е в тигана”!-Съобщи Джак по радиопредавателя.
-Империал до Делта 1, прието “ще я изпържим”!!!
В този момент един от шлюзовете на флагманският крайцер се отвори и от него бе изстреляно най-новото оръжие в арсеналът на хората. Ракета тип “апокалипсис”. Създадени на базата на ядрените бомби, тези ракети бяха много по-мощни, но за сметка на това не оставяха радиация и територията “третирана” с тях беше използваема непосредствено след взрива.
Винсънт Блейк наблюдаваше с видимо нетърпение резултатът от акцията. Ракетата летеше към целта си насочвана от лазерният маркер на Джак. Ако протосите разкриеха гоустът преди ракетата да се е насочила достатъчно попадението нямаше да е точно. За всички хора беше важно тази мисия да е успешна, тъй като новото оръжие не беше изпробвано до сега в реални бойни действия и не се знаеше до колко ще е ефективно срещу протосите.
Беше минал половин час, ракетата все още пътуваше от космоса към повърхността на планетата. Джак продължаваше да насочва лазерът усещайки как цялото му тяло постепенно се схваща. Не биваше да клати мерника понеже това можеше да отклони снаряда. Най-сетне слушалката в ухото му пропука:
-Империал до Делта 1 време е да “вдигнем тигана”, повтарям “вдигай тигана” момче!
-Тук Делта 1 прието!-Това беше сигнал, че Джак има няколко минути да се измъкне от периферията на районът, който щеше да бъде засегнат от взрива. Той тичаше с все сили, тичаше за живота си. Минаха няколко минути, които му се сториха като мъчителни часове. В съзнанието му изплуваха спомени от времето, когато го обучаваха и трябваше всеки ден да прави убийствени кросове. От тогава не се беше чувствал толкова изцеден. Изведнъж се спря. Светлинна диря подобна на падащ метеор озари небето насочвайки се към протоската база. Миг по-късно Джак беше заслепен от невероятно ярка светлина. Звукът беше толкова силен, че сетивата му отказаха и той потъна в несвяст. Когато отново отвори очи осъзна че лежи на земята почти затрупан от снега. Единствено бойният му костюм го бе предпазил от “бялата смърт” поддържайки постоянна телесната му температура. Когато се изправи гледката го порази. На мястото на протоската база имаше огромно черно пространство на фона на снежният пейзаж. Някой от по-големите сгради като нексусът и част от старгейтовете, не бяха напълно разрушени, но от тях се издигаха сини пламъци. Най-брутално от всичко бе липста на цялата протоска флотилия, която до преди малко стоеше тук на “сух док”. Сред отломките на базата се различаваха части от корпусите на гигантските космически кораби.
-Мисля, че ще се задържа на тази планета още известно време!-Промълви Джак и беше прав. Оръжието бе оправдало очакванията и на Гоустът му предстояха още подобни мисии.

ето това ме събори от стола
Страхотно, продължавай...

_________________