Иди на:  
търсене   регистрация   чат   помощ   правила   влизане в сайта
Автор Съобщение

Аватар
Регистриран на:
27 Дек 2005 22:04
Мнения: 51
Местоположение: далеч от този форум
Заглавие: "Пробуждането ба Дракона" - началото на книга
Публикувано на: 05 Мар 2006 18:35


Преди известно време бях пуснал увода, но никой не се обади. Аз като упорит човек ;) го пускам пак, заедно с част от 1-ва глава.
Всъщност това е края на историята, започната с "разказа за монетата", първият ми разказ, постнат тук.
Фирзен, в теб ми е надеждата, давай критики!
Да поствам ли останалото?

Увод

Гласове нарушиха тишината на пещерата и колебливата светлина на прожекторите разкъса напластяваната с години тъмнина. Търсачът на групата намери една ниша, не по-различна от десетки други и спря.
- Пристигнахме пет минути предварително. – Каза той.
Сагриел се обърна към войниците зад себе си.
- Слушайте ме внимателно. Когато влезем ще ни следвате плътно. Ако се отдалечите на повече от десет метра ще се изгубите. Вратите се отварят само за дванадесет секунди и ще ги минаваме на бегом. Изпълнявайте каквото ви кажа безпрекословно и ще се приберете още днес. Ясен ли съм?
Командосите закимаха неуверено. Още бяха стреснати от минаването през пространствените портали и се чудеха кога чудесата ще свършат.
Сагриел би предпочел да няма жители на света Старк в тази мисия. Горчивина го изпълваше при всяка молитва. Спасителят бе дошъл от Старк, бе върнал добротата и волята за борба със злото на Аркадия. А после се бе завърнал на своя свят, само за да бъде разпнат. На хората от Старк, с малки изключения, им липсваше онази вяра, която крепеше Сагриел.
Това не бе толкова важно точно сега. Дразнещ бе начина, по който те се пулеха на всяка магия. Тези хора си мислеха, че знаят всичко и блокираха, когато се сблъскваха с нещо ново. Но господарите на Старк нямаше да дадат атомната бомба, ако не я носеше някой, избран от тях. И сега обемистият товар стоеше на гърба на як негър, стискащ спусъка в изпотената си длан.
Откакто тези бомби бяха измислени Сагриел отиваше на тези мисии с по-леко сърце. Те даваха голям шанс за спасение, ако нещо се объркаше. Не спасение на отряда, разбира се, но на останалите светове.
Но докато липсата на вяра бе обяснима у тях, както и наивността им, то търсачът нямаше извинение. Неуважението, което показваше към мисията и към самият Сагриел бе непростимо. Да се държи така с...
Изведнъж дъното на нишата се плъзна настрани с леко стържене, откривайки тесен коридор. Отворите се напаснаха и Търсачът пристъпи напред. Сагриел застана до него и призова магия за светлина. Не усетиха нищо нередно и затичаха напред, последвани от чиракът на Търсача и командосите.
Храмът се състоеше от бавно въртящи се пръстени и можеше да се влезе само когато отвора на най-външният пръстен съвпаднеше с нишата, издълбана в пещерата. Сагриел и Търсачът поведе групата през лабиринтите, почти тичайки. До момента, в който трябваше да се прехвърлят на вторият пръстен оставаха минути.
Половин час по-късно влязоха в залата в центъра. Кръглият купол се извисяваше над тях, подпиран на дванадесет колони. Единадесет кристала на пиедестали хвърляха постоянна светлина, а последният кристал бе поставен над вратата. По средата на стаята се намираше предмета, заради който бе построен този храм – затвор. Огромна двуметрова сфера от черен кристал, висяща от тавана на дванадесет вериги. Окова на една прокълната душа. Сагриел не долови нищо опасно и махна да другите да влязат.
Търсачът и чиракът му се насочиха към сферата, а Сагриел се огледа. Всичко бе както миналият път. Нямаше прозорци, светлината никога не се променяше. Нищо не показваше времето навън, ден или нощ, лято или зима. Всеки миг бе точно копие на предишният.
- Сферата е празна. – Обади се Търсачът.
- Моля! – Сагриел не можеше да повярва.
- Празна е. Няма го. Искаш да ти го нарисувам ли?
- Как можеш дори да го кажеш? Обикновено ти отнема поне десетина минути да се увериш, че е там.
- Да, но сега го няма.
- Как е излязъл? Къде е отишъл? Разбери как се е измъкнал или ще останеш тук до следващата експедиция, която ще намери какво си написал и ще те погребе с почести.
Търсачът вдигна рамене и продължи да проучва сферата. Капитанът на пехотинците обаче се засегна.
- Сър, не мога да позволя да го оставите тук. Това би било нечовешко.
- Ти нищо не разбираш. Не знаеш колко ни отне да го хванем миналият път. Ние ще трябва да платим цената отново, ако се измъкне, а не ти и твоят президент. Съществото, което бе затворено тук, трябва да остане тук. На всяка цена.
- И все пак не...
Нервите на Сагриел не издържаха и той сграбчи капитана за гърлото и го вдигна във въздуха. Другата му ръка хвана оръжието, което командоса се опитваше да насочи към него, и стисна. Металът отстъпи пред пръстите и гнева на Сагриел.
- Никога повече не ми противоречи. – Изсъска той в лицето на капитана. Осъзнаваше, че останалите командоси са вдигнали оръжията си. – Знам какво правя и защо. Довери ми се.
Сагриел пусна треперещия човек на пода. Постъпи глупаво, но това бе едва втората му мисия и всичко се обърка.
- Извинявай. Не биваше да правя така. Но наистина е важно да разберем какво е станало тук. – Капитанът не каза нищо – бе забил поглед в деформираното си оръжие.
След двадесет минути търсачът се отдръпна от сферата и махна на Сагриел да се доближи.
- Малко ми е трудно да ти обясня, но ще опитам. Душата поглъща и излъчва енергии, както тялото – вещества. Докато човек е жив енергиите се осигуряват от тялото. Една от целите на експедицията е да поставя необходимите излъчвания в сферата и да махна ненужните. По количеството енергия в сферата прецених, че е изчезнал преди осем години.
- Но как и къде? Махай подробностите, имаме много малко време.
- Смятам, че душата е открила начин да спре поглъщането на енергия и да... хм... да гладува до смърт. Открих излъчвания, които вероятно са парчета от душата.
- Значи е мъртъв?
- Има малък шанс да се е спуснал до ниските енергийни нива на съществуване. Там материята е безсмислена и той би бил свободен.
- И защо не преценихте това когато го затворихте!
- Защото по-голямата част от нещата, които научихме, ги научихме тук от това! – Търсачът ядосано посочи сферата. – Или мислиш, че сме експериментирали многократно. Това което е направил е равносилно на гладуване докато може да мине между решетките. Във всеки случай душата не може да издържи на ниските нива. Дори ако обитателите там да не я разкъсат ще се разпадне сама. Не е пригодена за онова място. Ще й трябва особено силен и стабилен енергиен Кладенец, за да се върне на това ниво, и тяло.
- На този свят няма животни. Бяха унищожени, за да не бъдат покварени от него, още при строежа на храма. Може ли да вземе тялото на растение?
- Малко вероятно. Много са различни. И да го направи няма да е опасен още много време.
- Ще поведа извънредна експедиция, която няма да влиза в храма, а ще провери растенията. И Наместника трябва да разбере за това.
- Остават пет минути до отваряне на обратният път.
- Добре! Слушайте ме всички. Огледайте се много добре за паднали на пода предмети. Трябва да оставим всичко така, както го заварихме. И се стягайте за път. Няма какво повече да направим тук.
Десет минути по-късно тишината пак завладя пустата зала, както бе властвала за години.




глава 1.
Десет години по-късно. Ню Йорк.

Бравата изщрака и вратата се разтвори широко. Колин влезе в дома си, затвори и заключи механично, докато съзнанието му блуждаеше далеч. Някога това бе мястото, където бе прекарал щастливо детство, убежище, изпълващо го със спокойствие и безопасност. Жилището не се бе променило оттогава, но той – да. Пусна чантата на пода и влезе с обувки в кухнята. Измъкна някакъв сандвич от хладилника и го задъвка без да усеща вкуса. Понечи да мине през шкафа, където баща му държеше алкохолните напитки, но се отказа. В това състояние алкохола не му действаше, бе се опитвал да забрави и преди.
Колин не можеше да се оплаче от живота си, разбираше се отлично с доста богатите си родители, с многобройните си приятели, беше популятен сред момичетата, постигаше успехи в училището и в спорта.
Но нищо от тези неща не можеше да го успокои сега.
Остави сандвича още преди да го преполови и измъкна нож от едно от чекмеджетата. Постави острието на вените си. Едно рязко дръпване, след това трябваше да седне на стол пред мивката и да пусне топла вода на раната. Всичките му проблеми щяха да изчезнат. Да изтекат в канала. Всичко щеше да свърши бързо, лесно и почти безболезнено.
Няколко капки кръв се стекоха на масата.
Не биваше да остава в този коловоз, ден след ден да се преструва, че нещата са наред. И така до следващата криза, или до по-следващата. По-добре да умре тук и сега, да се пречисти с кръв и топла вода и забрави.
Но през всичките му седемнадесет години мисълта за самоубийство бе чужда на Колин. Да пролее собствената си кръв... която би могла да спаси някой друг... Това просто му се струваше погрешно. Не можеше да го направи. Колин запрати ножа настрани, отвратен от собствената си слабост.
Легна в стаята си без дори да се събуе или да обърне внимание на дълбоката драскотина на ръката си. Сви се на кълбо, измъчван от спомени, които скоро преминаха в кошмари.
Бялото болнично легло, ледено като снежна пряспа, и на него Анна, бореща се за живота си. Измъченото й лице, което досега бе винаги подвижно, постоянно говорещо в безсмислено предизвикателство срещу мълчанието отвътре. Сега безмълвието бе завладяло това лице и животът се бе отдръпнал дълбоко навътре, свит на кълбо и покрит с рани.
Изживяване, което да накара човек да осъзнае крехкостта и ценността на битието. Но ето леглото сега беше празно, А Анна отново давеше живота си в алкохол и го тровеше с наркотици...
Колин се събуди задъхан и потънал в пот. Седна в леглото си и отметна дългата си коса.
- Някой само обвиняват боговете за бездействието им. Не осъзнават, че сами са виновни за страданието си. А ти?

Колин рязко се обърна. Говореше жена, носеща се няколко педи над дебелият килим. Кожата й излъчваше бледо синьо сияние и Колин виждаше предметите през нея. Нормално това би го изплашило, но точно сега нищо не можеше да ги изкара от мрачното безразличие.
- Коя си ти и какво правиш тук?
- Мислиш ли, че ако можеше да се изпълни едно твое желание, това щеше да спре болката? – Тя не обърна внимание на въпросите му.
- Нека позная, идваш да ми изпълниш три желания. – Гласът му бе натежал от сарказъм.
- Трите желания са за Пепеляшка. Принцовете получават едно... ако го заслужат. Съществува камък, сътворен от боговете, способен да изпълнява желания. Намира се в един храм...
- Ако наистина го имаше всички щяха да се втурнат натам. – прекъсна я грубо той.
- Не е толкова лесно да се стигне дотам. – Жената вдигна ръка и до нея се отвори портал, тъмносиня овална рамка, обграждаща прозорец към друго място. Колин видя огромни дървета и път. – Ако смяташ, че си заслужава...
- Как да знам дали ми казваш истината? – Попита Колин.
- А ако не я казвам какво имаш да губиш? Щеше да прережеш вените си преди няколко часа. От какво се страхуваш?
Колин реши бързо.
- Ще се задържи ли това... – Той неуверено посочи портала. – Трябват ми пет минути, за да се приготвя.
- Нека да са десет. Пътят ти от там до храмът ще е десет дена. Приготви се добре.

* * *
И ето Колин стоеше на път, постлан със сиви плочки, натоварен само с малко трескаво събрани вещи и указание „Върви към изгрева”. Порталът зад него се затвори и му оставаше само да тръгне към изгрева или да остане на място и да съжалява за решението си. Не беше труден избор.

___________________________________
напуснал този форум в знак на протест срещу простащината


Профил

Цар
Аватар
Регистриран на:
31 Яну 2003 12:18
Мнения: 1408
Местоположение: София
Заглавие: Re: началото на книга (надявам се)
Публикувано на: 05 Мар 2006 19:21


coleto написа:
Фирзен, в теб ми е надеждата, давай критики!

НЯМА! :twisted:
...
...шегичка. Значи стилът отново е много добър, има една идея по-бързо и кинематографично действие. Нещо не разбрах какво е избягало, но май това е търсен ефект. :wink:
Направи ми впечатление колко доверчив е Колин, може би само бързото му съгласие ми се наби на очи; аз май не бих реагирал така. :D
coleto написа:
Да поствам ли останалото?

И питаш?!
П.С. Последните две изречения са култови

ЕДИТ: Я вземи и кръсти разказа по малко по-ефектен начин... 8)

___________________________________
Come, my raven, it could be a lark.


Профил

Аватар
Регистриран на:
27 Дек 2005 22:04
Мнения: 51
Местоположение: далеч от този форум
Заглавие:
Публикувано на: 06 Мар 2006 08:18


И отново денят е спасен,
благодарение на Фирзен.
:D
Хм, не, предполагаше се да се разбере какво е избягало, особено от теб. Тази книга (ако стане на такава един ден) се предполага да е разширение на "Кладенеца на свободният избор". Избягала е душата на един много зъл пич, и сега косата на всички, дори на лошите, се изправя. Едните са го предали, другите са го затворили, и сега той е много сърдит.
Колин е доверчив и съгласителен, защото е отчаян. В началото положих много усилия да покажа това. Не му пука дали от другият край няма да го насекат за органи. Няма какво да губи (всъщност има, но не му пука за това).
Да, последните изречения се получиха супер, други части (диалозите предимно) не ми харесват, но това не е окончателната версия (опазил ни Бог). Ако си помислите "Ей, това звучи мн тъпо и наивно, няма ли да е по-добре ей така..." не забравяйте да го напишете и постнете.
Приемам също предложения за заглавие (може би малко по-късно, още не знаете за какво става въпрос, освен Фирзен, ако си спомни). В момента е работното "Пробуждането на дракона". Какво да се прави, за заглавията съм като Леонардо ди Куирм. Ха сетете се кой е това.
П.П. Фирзен, уговорката за черпня остава, най-вероятно след като ни поканят от Хермес.



Колин не бе излизал често сред природата, но обичаше да се разхожда с часове из града. Пътят бе прав и равен, твърде подобен на тротоар. Колин не се съмняваше, че ще може да ходи по десет часа на ден. Най-големият му страх оставаше студът, защото нямаше палатка. Спалният му чувал, взет в последният момент, не би го опазил от сняг. Но засега времето бе топло, дори горещо, въпреки гъстата сянка. Това правеше половината му дрехи безполезни, но и го успокояваше.
Младежът погледна часовника си, за да планира периодите на ходене и почивка. Разбира се цифрите показваха три през нощта, макар в гората сякаш бе късно утро. По-сериозен проблем бе че часовникът бе спрял. Колин го сложи в раницата си. Очевидно това преживяване нямаше да се побира в планове и графици. Усещането да няма диктатор на китката си му даваше непознато досега усещане за свобода.
Колин закрачи към слънцето, обмисляйки къде ли се намира в момента. По климата и часовата разлика не трябваше да е много трудно...

Първият ден мина безпроблемно. На обяд похапна малко и продължи. Водата бе в изобилие, десетки поточета шумолеха наоколо, няколко дори минаваха под пътя по изкопани канали. Вечерта малко преди залез Колин започна да се оглежда за подходящи за нощувка места, когато забеляза светлината на огън пред себе си. Може би там щеше да има някой, който да го упъти... или може би да го ограби. Малко предпазливост нямаше да е излишна.
Първият му импулс беше да приближи откъм гората, но няколко крачки го убедиха колко шумно е това. Под краката му пукаха съчки и щумяха сухи листа. Тихото придвижване би било твърде бавно. Колин тръгна по границата между пътя и гората. Едва когато приближи огъня слезе от пътя и заобиколи покрай дърветата. На светлината на огъня се виждаше само един човек, но Колин го познаваше.
Младежът излезе на светлината.
- Майк, какво правиш тук.
Седящото до огъня момче подскочи от изненада.
- Колин, човече, изкара ми ангелите! Защо излизаш от гората. Да не си изгубил пътя? Я сядай тук да разказваш. Да ти се намира нещо за ядене?
Колин се разположи до приятелят си от детството и с въздишка на облекчение остави раницата до себе си. Извади единият хляб и скоро двамата разговаряха оживено с пълни усти.
- Та видях един старец да виси пред мен, прозрачен, нали се сещаш, и аз го помислих за призрак. – обясняваше разгорещено Майк. - Смешно ми е сега, нали живея в нова къща, направиха я скоро и няма как да има духове. Каза ми той за камък, изпълняваш желания и аз се навих. Десетдневна разходка сред приридата и после – желание. Това се казва сделка. Ще си пожелая един милиард долара и ще си живея като богаташ цял живот.
- Не се радвай предварително. Има още девет дена път. Ако изобщо е вярно това, което са ни казали. Много подобно на приказка ми звучи. – Отвърна Колин.
- Не си прав, нали минахме през онази дупка в пространсвото. Аз като я видях повярвах. Събрах си това – онова, ножа и запалката взех, готовата храна не ми се носеше. На обяд изядох малкото, което взех и сега си се чудех какво ще ям.
- И мойте запаси не са вечни.
- Ама си и ти. Все за нещо ще се притесняваш.
Разговорът продължи с това кой какво е взел и как ще се оправят. Когато си легнаха сънят ги откри веднага, воден от умората на дългият ден.

___________________________________
напуснал този форум в знак на протест срещу простащината


Профил

Аватар
Регистриран на:
27 Дек 2005 22:04
Мнения: 51
Местоположение: далеч от този форум
Заглавие:
Публикувано на: 06 Мар 2006 18:03


Давам още малко. Нямам време да поправям грешките и недомислията, давам ви го сурово. А пък вие гледайте да ме наплюете малко, или да ме подкрепите, не е редно само фирзен и аз да си лафим тука.
БТВ обявявам оттеглянето си от активен флудърски живот за отшелничество във творческия форум.
Сега малко за разказа. Началото е малко по-различно като стил от останалото, тук героя още не е придобил способностите си. Когато и това стане ще има купон, но дотогава ще потраете малко.

На другата сутрин хванаха първият си улов – чисто бял заек. Майк си носеше мрежа, а животните тук изобщо не се плашеха от тях. Останалото беше касапска работа. Майк се погнуси, и затова Колин се захвана с нея. Скоро месото бе опечено и след скромна закуска двамата продължиха напред.
Майк не бе навикнал на толкова ходене и Колин носеше повечето багаж. Вечер хващаха нещо и Колин го приготваше. Не се оплакваше, защото повечето вещи, които използваше бяха на Майк. Сутрините дояждаха остатъка от вечерята и тръгваха.
Пътуването продължи по-скоро скучно, отколкото трудно до сутринта на петият ден.
Целият четвърти ден хълмовете вляво от тях ставаха все по-високи и стръмни, докато накрая не се превърнаха във висока стена, пазеща сянка на пътниците. Петият ден обаче стената зави остро надясно и се изпречи пред тях. Пътят стигаше до стръмната скала и продължаваше отвесно нагоре.
- Това не беше честно. – Майк бе изумен. – Как ще минем оттук? Този път за паяци ли е правен?
- Можем да се върнем назад и да се качим по полегатото. Или да се катерим.
- Няма да се връщам назад. С пот минах тези километри и проклет да съм ако ги мина още два пъти! И да изгубя още два дена.
- Ще се катрерим тогава. Случайно да си носиш въже?
- Не.
Двамата огледаха стената. Качването по пътя бе изключено, плочите бяха напаснати гладко. Но вляво и вдясно имаха някакъв шанс. Скоро си избраха място за катерене.
- Ще трябва да махнем част от багажа си. – Каза Колин. Той изхвърли спалният си чувал, повечето дрехи и резервните обувки. И без това бе прекалено топло и не му трябваха. Майк не бе въодушевен, но също остави малко вещи.
Два часа по-късно и стотина метра по-нагоре си устроиха почивка на тясна площадка.
- Колин, няма да се справя. – Майк не пребледнял и трепереше. – Имам страх от високото.
- Защо не искаше да се върнем тогава?
- Тогава не знаех. Досега не съм висял на сто метра над земята без въжета и натоварен като кон!
Колин се замисли.
- Аз ще ти нося багажа, но ми дай да изхвърля което преценя. Обличаме най-здравите си дрехи и ще изхвърлим останалото. И храната, можем да изгладуваме останалите дни, важното е да преминем сега.
- Но дрехите ми са изпокъсани и мръсни! Приличам на плашило.
- Като си пожелаеш милиард долара ще си купиш нови.
Майк сви рамене.
Колин остави само най-необходимото – водата, ножа и мрежата, за да имат храна, запалката и аптечката.
Продължиха катеренето мълчаливо. Почивките станаха все по-чести и дълги. Късният следобед бяха на площадка само на три и половина метра под горният ръб, но стената ставаше гладка.
- А сега какво? – Майк вече лазеше по нервите на Колин, но му бе приятел и Колин преглътна хапливият си коментар.
- Остави ме за малко да помисля.
Ако навържеха дрехите една за друга... но нямаха кука за захващане. Да се мине по толкова гладка стена бе възможно само с екипировка, но тък бе толкова близо.
- Ако се кача на раменете ти ще успея да се хвана за ръба. Ти ще се покатериш по мен и ще ме издърпаш. Предварително трябва да хвърлим багажа горе. Не знам какво има там, но иначе и без това ще го изгубим.
- Не ме притеснява багажа. Ще ти се наложи да носиш общата ни тежест на ръце. Ще се справиш ли?
- Ако имаш други идеи готов съм да ги изслушам.
- Да се върнем към къщи. Майната му на храма. Дотук беше екскурзия, но това е сериозно. Не ми се умира за това.
- А ти ли ще отвориш портал назад? Ако не стигнем храма няма да се върнем. Цял живот ли ще прекараш тук? За да получиш всичко, което желаеш трябва да рискуваш всичко, което имаш. Пътя е само напред.
Да се прехвърли багажа не бе трудно – не бяха оставили почти нищо. Колин стъпи на раменете на другаря си и се хвана за ръба. Височината бе прекалено голяма, за да се качи и да подаде ръка на Майк. Ръба бе нащърбен, но Колин се надяваше да издържи. Хвана се здраво и извика.
- Добре, дръпни се.– Камъчета се забиха болезнено в дланите му, когато Майк престана да поема тежестта му. Колин стисна зъби и съсредоточи цялата си воля в пръстите, готов да поеме предизвикателството. Пое си няколко пъти дъх и стисна зъби.
- Качвай се. – Едва тогава се сети, че би могъл да свали дрехата си и да я застели на ръба, но Майк вече се катереше и трябваше да повтарят всичко отначало. Колин реши да си замълчи.
Болката се появи отново, по-силна от всякога, по-голяма от света, който измести, потапяйки го в океан от страдание. Тласъците агония минаваха през него, докато най сетне съзнанието на Колин угасна.

___________________________________
напуснал този форум в знак на протест срещу простащината


Профил

Аватар
Регистриран на:
13 Дек 2003 12:57
Мнения: 5224
Заглавие:
Публикувано на: 06 Мар 2006 18:37


Не знам точно какво, но нещо в повествованието ме дразни. В идеята има потенциал, но до тук... не знам, нещо не върви както трябва, поне според мен. Някои изрази са пълна скръб, трябва да ги прочетеш поне веднъж след като си ги написал ;)
И добре дошъл сред отшелниците.

___________________________________
We're nothing like God. Not only do we have limited powers, but sometimes we're driven to become the devil himself. What's your answer this time?
Repeat carefully after me! This world is made... This world is made of... made of... LOVE AND PEACE!


Профил
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  

Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
 
Иди на:  
cron
© 2009 PC Mania | Реклама | Контакти web by: ilyan.com