С това участвах в конкурса на Хермес и си спечелих място сред петорката победили. Разказчето не е лошо, но беше направено набързо и (определено) мисля, че можех да се справя и по-добре. Пускам го тук поради проявен интерес. Благодаря за вниманието.
-------------------------------------------------------------------------------------------------
Из "Легендата за Третия Месия"

От стотици години в Канадар царуваше мрачния крал Гидиън. Завоевателят, прегазил мирната държава, стъпи на трона сред реки от кръв и въпреки човешкия си произход все още царуваше. Никой не знаеше как е жив след толкова време, но по-учените сред народа го отдаваха на това, че почиташе нечистите сили на Бохор, един от най-зловещите богове в познатия пантеон.
За столица и седалище беше избран градът Канд, най-добре укрепения от всички в царството. Канд бе метрополитен град, препълнен с жители от всички раси и съсловия и тук всеки можеше да бъде полезен с нещо. Дори орките, хищни и могъщи създания, смирено обикаляха улиците на величествения, но вече мрачен и потискащ град. Университетът на Просветителите беше един от големите бастиони на знанието дори в тежките, диктаторски дни. Ораторите и деканите, в белите си туники неотклонно събираха знания, дешифрираха информация и записваха факти. Учениците им чинно ги следваха с тежки наръчи книги в ръце. Джуджетата, непокорна и варварска раса, товареха и разтоварваха стоки на дока. Нямаше индивид, който да не е останал потресен от величието на Канд дори под тираничната ръка на Гидиън. Една постройка обаче завинаги промени града и разтрепера жителите му.
Всички тези мъже в бели туники, орки, ученици и затворници по нещо си приличаха: един и същи страх ги пронизваше винаги щом вдигнеха поглед към кулата, която се извисяваше над целия град! Кулата, обитавана от великия жрец на култа към Бохор, Господаря на мрака...
На самия връх на внушителната главна кула, която му служеше за бърлога, познатият силует на Сянката крачеше по облицования с каменни плочи под на една лаборатория, пълна с книги и инструменти. Беше побеснял.
Писарят Ломго, който все още държеше в ръка посланието с лошата вест, трепереше като лист от глава до пети. Свит на топка край стената, той се мъчеше да се смали така, че да стане незабележим. С ужас наблюдаваше господаря си как се мята насам-натам и как късовете сянка, които падаха около него, пламваха при допира си с камъка, разнасяйки отвратителна миризма на изгоряло.
Внезапно Сянката се извърна и хвърли изпепеляващ поглед към писаря, който още повече се сгърчи.
- Измъкнали са се... Тия проклети коригани са ги оставили да се измъкнат... Безмозъчни джуджета... Некадърници... Предатели... жестоко ще си отмъстя...
Сянката простена и вдигна ръце към небето.
- Толкова близо, толкова близо до целта... Имам ръкописа... липсва ми само детето... Не мога да чакам повече... Трябва да ми го доведат... Ломго...
- Да, господарю! – отзова се мъжът и се хвърли на пода, сякаш да измоли милост от демона.
- Искам най-верните ми служители... да излязат от сянката... Искам детето... на каквато и да е цена... Пиши им... Искам детето тук... до два дни... нито ден повече... Иначе гневът ми ще се стовари върху им с цялата си мощ...
Писарят се изправи, треперещ, на крака и се втурна със ситни крачки към писалището...
Вратата на лабораторията се затвори тежко.
- Повелителю! - на свой ред се сви Сянката. На един близък стол, преплел крака седеше мъж в разцвета на силите си - около тридесет годишен, слаб и не особено атлетичен, с черна къса коса и пронизващ, кристално син поглед. Тъмносивата му туника беше покрита от ален плащ, който се спускаше на сантиметри от земята. Това бе Гидиън, столетния тиран.
- Наистина, не знам какво да правя с теб. - рече той леко незаинтересовано, което обаче не заблуди Сянката. Тя се хвърли на пода и разля безплътното си тяло наоколо.
- Простете ми Господарю! Слугите ми ви провалиха... - скимтеше демона.
- Ти ме провали, Шахзат. - изрече безстрастно Гидиън, без да се страхува от изричането на истинското име на демона. За миг мрак се сгъсти около краля; отсянка на демоните, чули споменаването на името на техен брат.
Сянката се стелеше по пода и угодничеше с милозливи приказки. Беше се принизила до стъпалата на Гидиън. Той се протегна надолу и докосна Сянката. Вместо демона да погълне плътта му, той се дръпна с писък - пръстите прогориха материята му дълбоко.
- Чакам, Сянко. Мразя да чакам. - добави тирана.
- Да, Господарю... Няма да ви карам да чакате дълго, господарю... - Сянката сведе поглед, имитирайки смиреност. Когато вдигна поглед, Гидиън го нямаше.
Сянката бавно се изправи. Дупка зееше в материята и. Когато вече бе сигурен, че краля го няма, той изрева:
- Смъртен боклук! Докопам ли се до детето, не само няма да ти го връча на тепсия, но ще те и снема от трона!
Ломго дръпна ухо от вратата. Беше го страх, много страх, но знаеше, че вече има огромен коз за по-нататъчното си издигане...
----------------------------
- Когато нещо не е добре... - въздъхна Исак - ...значи скоро и друго няма да е добре.
Ситуацията му току-що се бе влошила. За трети път младия полумъртъв изнасяше нелегален концерт на тази пряка и този път вече го бяха усетили. Не му ли стигаше онзи път преди седмица, когато шайка джуджета го изпуснаха на косъм... Сред типичната тълпа от млади и красиви кандаранки и гневни на света младежи си пробиваха път двама от градската стража със сопи в ръце. И не само това, ами и Горт не беше дошъл още, а в тази ситуация му трябваше точно приятелска оркска ръка за да се измъкне. Изпод дъгата си, снежнобяла коса Исак беше забил сивкави очи в приближаващите се стражи и бавно отстъпваше с мандолина в ръце. Градската не обичаше алтернативна бардическа музика. Гърбът му се опря в стена. Момчето изстена наум. Иззад него ръка го хвана за рамото и Исак се сепна.
- Изненада. - изръмжа Горт, подал се от близък прозорец.
- Време беше! - притеснено изрече Исак и се метна през прозореца, помагайки си с подадената му ръка. Попадна в скромна стая от нечии дом.
- На седемнайсет сме, а ти още не умееш да внимаваш за стража в тълпата! Кълна се, някой ден ще отнесеш побой и оттогава ще си отваряш очите. - пошегува се орка - снажен, мускулест, с открито лице и чисти, кафяви очи.
- Спрете в името на реда! - изкрещя глас пред прозореца. Тогава орка грабна един близък стол и го метна навън. Чу се трясък и нечия ругатня.
Младежите само това и чакаха - хукнаха нагоре по близките стълби...
Вратата на покрива се отвори с шут и Горт се изстреля напред като куршум - хищническата му природа го изпълваше с адреналинов екстаз в такива моменти. С един скок прескочи нисък комин и се закова на ръба на покрива. Задъханият Исак се появи десетина секунди по-късно. Двамата погледнаха напред, а след това надолу. Най-близката сграда бе на пет метра, а паважа беше четири етажа по-надолу.
- По дяволите! - изруга Исак. - Сега какво?
Чуваха тропот по стълбите. Горт присви очи за секунда, след което необичайно спокойно каза:
- Когато те спусна на етажа под нас, тичай по стълбите надолу и бягай навън. Аз ще те чакам пред входа. - След което пусна авантюристична усмивка.
- Моля? Как така ще ме спусн... - сепна се Исак, но не можа да довърши, защото Горт го грабна за ръката. След което скочи нагоре и леко напред. Извъртя се във въздуха и точно когато двамата започнаха да падат, Горт хвана ръба на покрива с дясната си ръка. Едновременно с това орка засили приятеля си към прозореца под тях и Исак се разби в него със звучен писък. След като беше сигурен, че приятелят му е в "безопасност", оркът се пусна и след секунда свободно падане се хвана за перваза на долния етаж. След което отново се пусна...
- Скапан, откачен, подивял, горски туземец! - редеше Исак, отърсвайки се от парчетата стъкло. Ръцете му бяха издрани, но той не спря да се превърже, защото трябваше да бяга. Спусна се обратно по стълбите, по които се беше качил. За половин минута взе и четирите етажа и изхвърча през изхода, където го чакаше Горт. Двамата хукнаха надолу но улицата. На покрива се виждаха стражите, които ги сочеха и крещяха след тях.
- Кълна се, ще те убия, когато стигнем до безопасно място! - гневно говореше полумъртвия на приятеля си.
- Безопасно място? И какво е това? - смееше се орка.
Половин час по-късно, те седяха в прашно мазе, пригодено за тяхно убежище при спешни нужди. Една от почитателките на Исак му беше предоставила това място - сладката, около двадесетгодишна чернокоска Лин, която фанатично го преследваше от изпълнение на изпълнение.
- Знаеш ли какво... - каза Горт, ни най-малко уморен от спринта през града. - Живееш си страхотно.
- Какво...кххх....имаш....предвид...? - успя да сглоби Исак, дишайки на пресекулки.
- Имаш си занаят, момичета, луди по теб, приключения и вероятно ще реализираш мечтите си. - сви рамене Горт.
- Ще...реализирам...мечтите си...ххх... - задъха се наново Исак - ...когато...спра...да...бъда...
Чу се захлопване на врата, меки стъпки по стлбите към мазето.
- ...Преследван? - довърши малко детски, но суров глас. - Исак, честно, ти си малоумен!
Появи се дребно, хилаво и русоляво хлапе на около дванадесет, облечено в дълга, свободна бяла туника.
- В какво се забърка пак? Знаеш ли колко твои портрета са разлепени в Университета? - момчето беше свило пестници и го гледаше яростно с пъстрите си, кафяво-зелени очи. - Защо мислиш, че те търсят толкова много напоследък? Та ти си просто бард бунтар! На никой не му пука за теб. В нещо друго, в нещо голямо си се забутал! Съвсем скоро по петите ти ще са слугите на диктатора... А ти се криеш в мазе!
Исак и Горт се спогледаха полу-изненадано, полу-уплашено. Орка запита първи:
- Хей, Ард... По-спокойно, "шефе"... Обясни ни за какво става дума. Защо крал Гидиън би преследвал Исак?
Момчето, чието цяло име беше Ардуил и мразеше да го наричат Ард, изпусна шумна въздишка. Напрежението в помещението увисна неловко във въздуха.
- Търсят приятеля ни, барда. Из Университета, по магьосническите магазини, из местата, където се навъртат ловци на глави... Негови магически портрети и четирицифрена сума в злато за този, който го доведе жив. По заповед на Негово Величество Гидиън.
- Това е...безумно. - процеди Исак. - Ард, прекарваш твърде много над приключенските романи в Университета.
Ардуил избесня.
- Имбецилен полумъртъв! Слепец! Не виждаш ли света около теб, извън песните ти и момичетата и откачените ти мечти! - млечната кожа на момчето доби морав цвят.
- Исак, той е сериозен. - Горт сбръчи вежди и дълбока резка проряза челото му - наследствен белег. - Властите са след теб. Трябва да те измъкнем.
- Горт... Ард... Момчета... Та аз нищо не съм направил. - обърка се полумъртвия. - Нямам никаква представа защо ме гонят...
- Ти никога, нищо не знаеш. Да се свържем с учителя ми. Той винаги е в течение. - предложи Ардуил. - Просто трябва да се върна до Университета. Горт ще дойде с мен, а ти, музикална наша гордост, остани тук и се покрий.
Предложението бе одобрено; орка и ученика се запътиха към вратата.
- Момчета? - обърна се към тях Исак. Те спряха. - Защо, по дяволите, ми помагате?
Двамата се спогледаха, ухилиха се и запелтечиха един през друг:
- Ами знаеш... Имам да ти връщам услуга... Черпил си ме в страноприемници... Запознавал си ме с хубавици... Свирил си на рождения ми ден... - и докато ръсеха извинение след извинение, излязоха през вратата.
Исак остана сам, усмихна се и им благодари наум. Нямаше да намери втори приятели като тези.
----------------------------
Горт и Ардуил се движеха забързано по широк, но сравнително празен университетски коридор. По пътя насам - на почти всяка колона за информация - имаше лика на Исак, изрисуван с магически багрила и изглеждащ потресаващо близък с оригинала. Оркът не можеше да изтрие от ума си представата за най-добрия му приятел, хвърлен в затворите на Канд. Съществата от расата му имаха повече образно, отколкото фактологично мислене и това усилваше ефекта на притеснението. Отърси се от кошмарните си видения чак когато Ардуил го побутна да спре да ходи. Бяха стигнали до невзрачна дървена врата.
- Изчакай тук. - отсече момчето и почука. Секунда след това влезе.
Ардуил се огледа наоколо и веднага съзря учителя си сред купищата книги. Гном, облечен в бяла роба и с отличителни знаци на преподавател му махна да дойде.
- Вижте, млади приятелю... - започна гнома. Въпреки високия си пост, Невин никога не се обръщаше към момчето повелително. Както всички от семейството му - почтени и благородни гноми - той вярваше в приятелството и взаимопомощта, не в опеката. - ...шестокрилна пеперуда Архангилис.
В малката си ръка гнома държеше хербарийна шестокрилна пеперуда.
- Невероятна е, стари приятелю. - дори Ардуил, въпреки притесненията си, не можа да не се възхити на шестте млечнобели криле пред него. - Но идвам по работа.
Ардуил имаше пълно доверие на учителя си, при това с право. Гномът изслуша внимателно историята, която момчето му разказа и отвърна:
- Приятелят ти се е забъркал много надълбоко, при това не по негова вина. - тъмните очи на добродушния гном посърнаха. - Гидиън търси момчето от пророчествата на Бохор. Твоят приятел е третото поредно такова същество. На равни интервали от седемдесет години, Гидиън има нужда от нова месия, която да жертва, за да поддържа тялото си живо. Не знам защо или как приятелят ти е станал поредната месия, но имам теория какво ще стане. Според логиката на манускриптите на Деморн - изследовател на дяволите отпреди стотици години - хора като Гидиън правят пакт със същества от адските измерения и стават лични любимци на богове като Бохор. Не след дълго подобни "гостоприемници" на демони престават да имат човешка същност, но запазват тялото, в което са дошли. За да остане то по-дълго, те използват некромантска енергия, но тя бавно се изчерпва. В критични моменти богът-покровител на връзката - в случая Бохор - изпраща некромантска енергия в случайни жив носител, но дава ясна представа на любимеца си - тук е Гидиън - как изглежда месията, чрез видение.
- Затова властите знаят как изглежда Исак! - възкликна Ардуил.
- Да, а освен това го знаят и жреците начело със Сянката, а скоро ще го узнаят и най-верните хрътки на тирана. Исак е в огромна беда. Няма да те лъжа. Много е вероятно да загине от ръката на Гидиън. Но има и още нещо... Скоро след като Бохор всели енергията в месията си, тя започва да се проявява...
----------------------------
Това бяха най-дългите три часа, които Исак бе изживявал някога. Сам, изолиран и скрит в тъмното мазе, с живот в смъртна опасност той никога не се бе чувствал така уязвим. Не смееше дори да свири на мандолината си, от страх да не го чуят и открият. Просто седеше в ъгъла, прикрит в мрака и гледаше към входната врата на помещението. Броеше секундите наум.
И тогава дойде болката.
Силен спазъм премина през торса му. Коремът и гърдите му горяха. В първият момент той се опита да задържи вика, но беше нетърпимо и изкрещя. Ризата беше като нажежено желязо върху кожата му и той я разкъса на две. Гърбът му се долепи до стената, той я почувства като пещ и моментално стана. Болката обаче го преряза наново и той се срина на пода - но досега на корема му с пода беше като потапяне в лава и той се претърколи с писък. Когато се озова по гръб, последва нова вълна от огън. И така той се въргаляше и пищеше в мрака около половин час, като болката не му позволи дори да припадне. Постепенно тя утихна и изтощен, той заспа.
Събуди се от допира на корава ръка до челото му. Отвори очи.
- Не е трескав. - обяви Горт.
- Знам, глупако. Виж тялото му. - сопна се Ардуил.
Газена лампа се доближи до него.
- Приятели... - каза Исак със слаб глас. Погледна нагоре и видя Горт. Виждаше сълзи в очите на орка. Момчето до него имаше полу-сериозно, полу-угрижено лице.
- Искаш ли вода? В момента си обезводнен. - информира го момчето, преди дори сам да го разбере.
- Да, благодаря... - Исак се повдигна и пое каната с вода в ръце.
И на светлината на лампата видя торса си. За малко не изтърва каната.
По гърдите и корема му имаше огромна диаграма със сложна плетеница от букви и символи във и около диаграмата. Тя беше с неправилна форма, като на гърдите му имаше кръг, спускащ се към корема под формата на три големи лъча. Цялото изображение беше като татуировка, но изглеждаше в пъти по-сложна и неразбираема и от най-добрата, която беше виждал. Черното мастило ярко контрастираше върху снежнобялата му кожа. Буквите и символите също не бяха нещо познато.
- Какво, в името на пантеона е това? - стъписа се барда.
- Манифестация на некромантска енергия. Първата от няколкото. - изстреля Ардуил, сякаш това беше всеизвестен факт, след което изреди всичко, което беше разбрал от учителя си.
- Какво ще правя сега? - запита се на глас полумъртвия.
- Упълномощен съм от ментора си да те придружа до най-близкия храм на Петимата Светци. Намира се на запад, в Теодей. Ще трябва да преминем отвъд реката.
- И аз ще дойда с вас. - кимна решително орка. - Нямам друго семейство, освен Исак.
Прехода им през града беше бърз, неспокоен. И тримата се оглеждаха постоянно. Барда беше загърнат в плътно кафяво наметало и от него се виждаше само някой случайно развян кичур коса. Спряха в една от преките до дока и Горт излезе напред, за да разузнае. След минута-две се върна и каза на приятелите си:
- Има една удобна шхуна. Пази я само един рибар. Нужно е само да го сплаша и е наша. Не виждам много гардове да се навъртат наоколо, а докато работниците се притекат на помощ ще сме я отвързали и ще плаваме.
- Имаме ли всичко необходимо? - попита Ардуил.
- Суха храна за три седмици. Петдесет златни монети. Спални чували, огниво, въже. Мехове с вода. Раници и резервни дрехи. - изброи Исак машинално.
- Страх ли те е? - попита орка немъртвия си приятел.
- Не. - излъга той.
Горт кимна и тръгна към шхуната.
- Чудя се как ли ще го убеди? - запита Ардуил, надзъртайки зад ъгъла на сградата, зад която се криеха.
Орка се засили и от две стъпки заби пестник в лицето на рибаря, който пазеше. Той падна от дока право във водата.
- Сега! - изкрещя Горт и скочи в шхуната.
- Знаех си! - въздъхна Ардуил и хукна напред. Исак се ухили и го последва.
Оставаха му пет метра и стрела се заби в сгъвката на дясното му коляно. Исак се срина на паважа с вик. Ардуил спря и се хвърли до него, трескаво започвайки да оглежда откъде е дошла стрелата. Съзря фигура в тъмно червени одежди да скача от прозорец на втория етаж на отсрещната сграда. Тя се приземи на крака и се засили към двамата.
- Хрътка! - изкрещя момчето и с едно силно и болезнено движение изтръгна стрелата от крака на Исак. Той изви от болка. - Влачи се напред! Ще се опитам да го забавя.
Барда се подчини и започна да се движи бавно към шхуната. Горт скочи обратно на дока, затича се към приятеля си и извади кама, с която да се защитава. Ардуил направи жест във въздуха - образува правоъгълник с дланите си - и тичащия напред убиец се заби в невидима преграда. Момчето се обърна, помогна на Горт да вдигнат полумъртвия и го завлачиха към шхуната.
- Трябва да срежа въжето! - когато оставиха приятеля си на борда. - Прикривай ме с фокусите си, Ард!
На друго място и по друго време Ардуил би се ядосал, но сега само кимна. Орка скочи отново на паважа... и се изправи лице в лице с Хрътката. В един безкраен миг преди двубоя си спомни всичко, което бе чувал за тях. Убийци и ловци, фанатични последователи на Сянката и верни служители на Бохор. Способни да пренебрегнат самосъхранението си, за да постигнат целта си. Представи си Исак, хванат и мъчен от Хрътка. В следващия миг заби прав юмрук в зъбите на противника си със сила, която би вкарала челюстта в гърлото. Чу се глухо изпукване, но Хрътката дори не трепна. От забуленото му в червени шалвари лице само изхвърча кръв, примесена със слюнка. Последва контраатаката - Хрътката извади с плавно движение ятаган и го насочи по десния диагонал, но Горт успя да го отбегне, скачайки назад. Последва втора атака обратно по диагонала и една хоризонтална, но орка отново успя да ги избегне с кълбо назад. Озова се точно до въжето и с едно движение на камата го сряза, след което се хвърли в посока шхуната. Не се беше засилил добре, но успя да се хване за перилата. Хрътката понечи да скочи на кораба, но Ардуил заби същото заклинание право в лицето му и той падна. Горт се прехвърли на борда. Шхуната бавно се отдалечаваше от брега, а момчето държеше заклинанието центрирано върху Хрътката. Убиеца удряше по невидимите стени около себе си и ругаеше на неразбираем език.
----------------------------
Половин час по-късно, Исак седеше в шхуната до двамата си приятели и държеше превързания си крак. Бързата река плискаше наоколо, но шхуната се движеше неотклонно към Теодейския бряг. Спасението му, според учителя на Ардуил, се криеше там... Но дали беше така? Напоследък нищо хубаво не се беше случвало и полумъртвия беше почти скептичен. Залеза галеше хоризонта над върховете на дърветата далеч напред, но красивата гледка не успокояваше. Накъде водеше приятелите си? Какво щеше да стане с него? Каква беше това "проявление"? Защо крал Гидиън го мислеше за месия? И дали наистина не беше? Той затвори очи и се опита да успокои главата си с шума на течащата вода...
-------------------------------------------------------------------------------------------------
Както виждате, края е много отворен. Колебая се обаче дали да го продължа. Очаквам конструктивна критика/мнения (време е да ми кажете колко много ме обичате ) и т.н.

Аз и преди съм ти коментирал разказа, но сега е официално - много е добър. Създаваш пълен свят със собствена митология и това ми харесва.
Само не ми стана много ясно какво е полумъртъв. Имаще подобен в Evil dead : regeneration и в Heroes 4, но не си ги представям с мандолина, заобиколени от момичета. Малко пояснение ще е полезно. Откъде взе идеята?
Очакваме продължение, няма да ти се размине току-тъй.

Разказа ми хареса, тръгва малко бавно, но след това се пооправя. Има малко недоосмислени неща, но те се пренебрегват. Описанието на героите и средата е малко постно, но пък за това самото действие можеш да си го представиш като филмче(има ли нужда да казвам, че това е добре;))

Разказа е невероятен...4етох го с голямо удоволствие и бих бил приятно изненадан ако го продължи6 ж сущия стил и на4ин на мислене...ахахаха...даже измислих анимационно филм4е(подобно на Vampire Hunter D)...даже ще е хубаво да буде преведен на англииски и буде пратен на WB или 24century fox...за будещо спонсориране...аххаах ...но ина4е ако ще издавасх книга ...Кажи ми да си я купя...

Горт държеше здраво руля и шхуната неотклонно се движеше към брега на Теодея. Могъщата река Орат се пенеше около малкото корабче, но дори в беснеещото средно течение орка не поддаде и удържа курса. В каменния му поглед се четеше възбуда от досега с опасността. Ардуил се обърна към Исак, и двамата вкопчили се здраво в перилата:
- Знаеш ли, въобще не съжалявам, че го взехме.
Полумъртвия погледна Горт и кимна. Погледа на Исак се плъзна напред и нагоре. Той вдигна ръка и извика:
- Вижте! Над дърветата!
И тримата загледаха в посоката, която посочи. Над върховете на няколко дървета, недалеч напред се подаваше дървен пост. По груби изчисления, шхуната щеше да достигне брега някъде близо до нея.
- Не трябва да показаваме страх. Тук сме с мирни намерения, нека не се опитваме да отклоним маршрута си. - предложи Ардуил. От поста се чу тръбенето на рог. - Вече знаят, че сме тук.
След не повече от десет минути шхуната опря в съседния песъчлив бряг. Тримата скочиха в плиткото и задърпаха шхуната. Скоро се чу тропота на копита. От един разчистен път до водата излязоха шестима конници. До един те бяха в средно тежки брони, излъскани до блясък, и бяха качени на расови, кафяви коне. Един от тях имаше златен кръст на бронята си. Друг - пурпурен. Шестимата обиколиха в полукръг новодошлите и ездача със златния кръст - явно водач - излезе напред с изваден меч. Той го насочи напред, докато коня му бавно приближаваше. Мечът беше оформен в лека дъга и заострен само от едната страна. Катана. Ардуил на свой ред пристъпи напред и се поклони леко.
- Кои сте вие? - запита с формален, но леко враждебен тон водача. Имаше къса, гарвановочерна коса и красиво лице - зеленикави очи и кожа с лек загар. Веждите му обаче бяха свъсени и издаваха безпокойството му. Останалите петима също се приближиха с извадени катани, насочени към Ардуил и Исак. Никой не беше насочил оръжие срещу Горт. Повечето дори леко се поклониха от седлата си на младия орк.
- Идваме в земите Ви с разрешението на Университета на Просветителите. - кратко информира младия ученик и подаде навит пергамент на водача. Той го разгъна и зашари с поглед по него. След малко кимна.
- Документите ви са в ред.
- Имате и моята дума. - рече вежливо, но дълбоко Горт.
Водачът се поклони с искрено чувство, доколкото му позволваше седлото.
- Документите и думата на орк ми стигат. Добре дошли в Теодей.
И шестимата прибраха мечовете си. Ардуил помоли да превържат Исак наново, защото не беше сигурен в успеха на своя опит да дезинфекцира раната. Рицаря с пурпурния кръст се зае да смени превръзките и да слага лекарства. През това време Горт обясни семпло защо и накъде са се отправили. Накрая добави:
- Опасявам се от преследвачи. Можете ли да ни помогнете с ескорт?
Ако някой друг бе попитал, Гейбриъл би се посмял, докато отказва абсурдната молба. Но никой теодеец не можеше да откаже молба на орк. Преди петдесет години, южната империя Сувам нападна Теодей със серия светкавични атаки, които сломиха неподготвения народ и навлязоха дълбоко в териториите на неголямото кралство. То вероятно щеше да падне за месеци, ако войните на Сувам не бяха направили една фатална грешка - не бяха подпалили гората Диона, свещена за оркския народ. Гората се намира в основата на планината Диомир, откъдето се спуснал гневния чук на единствения оркски легион. Подлудени от религиозна ярост, за по-малко от седмица те обърнали изненаданите нашественици в бягство. Оттогава в Теодей съществува силна, почти братска връзка между хора и орки.
- Ще ви придружа, заедно с още двама от бойците ми. - кимна отсечено Гейбриъл.
Той раздаде заповеди и трима си тръгнаха назад по пътя, от който пристигнаха. Останаха той, войнът с пурпурния кръст и един редови рицар. Исак благодари сърдечно на войните. Разпределиха се по двама на кон и потеглиха към храма на Петимата Светци. Слънцето бавно се потапяше в залеза и къпеше небето в огненочервени краски, а конете се бяха понесли в тръс през горския път.
Бяха изминали едва два часа, но Исак изведнъж се почувства неспокоен.
----------------------------
- Какво искаш, бедняк? - изръмжа стражът към Ломго. Писарят се намръщи:
- Това писмо да стигне до краля.
Стражът се изсмя и понечи да удари дрипавия нещастник, но после видя печатът на кулата на Сянката. Кимна леко в знак на почит и хвана предпазливо писмото. Пазачът се зачуди защо личният писар на върховния жрец е дошъл в дрипи, но реши да не задава въпроса си. Ако дребното човече го обвинеше в държавна измяна, екзекуцията щеше да е кратка.
Гидиън стоеше пред огромен глобус и бавно го въртеше във въздуха. Малка четка също се въртеше във въздуха и отбелязаваше бележки със ситен, червеникав шрифт. На вратата се почука два пъти с кратка пауза. Идваше съобщение.
- Влез. - изрече безстрастно владетелят. Млад прислужник в тъмнозелена ливрея влезе, веднага се поклони дълбоко, остави плик с писмо на малка масичка и излезе, без да поглежда Гидиън в лицето. Такава беше заповедта. Деспотът махна леко с ръка и насочи показалец надолу. Глобуса спря на място. Четката спря по средата на изречението. Гидиън взе писмото. Печатът го изненада, но въпреки това той разкъса плика и извади писмото. Погледът му зашари по листа. Лицето му се изкриви за секунди, после се разля в жестока усмивка. Той хвърли писмото в камината и затвори очи за секунди. След това излезе и даде кратки и точни указания кого да търсят и къде е той.
Ломго чакаше на една пряка оттук, и опрял гърба си в стената си подсвирваше импровизирана мелодия. Познатия му страж го приближи.
- Знаеше, че ще те потърсим, нали? Затова не си отишъл далеч.
- Сам ли се сети? - озъби се Ломго. - Води напред.
Стражът премълча живописната ругатня, която му дойде наум. За по-малко от двадесетина минути Ломго беше пред изпитателния поглед на Гидиън.
- Казваш, че Сянката смята да ме предаде. Каза, че знаеш подробности. Разказвай.
Ломго си извади една поука от днешния ден: дори и най-страшните и могъщи същества могат да страдат от бича на измамата. Отвори уста и избълва премерен и достоверен разказ за плановете на Сянката, който беше пълна и чиста лъжа. Часове по-късно, той беше отново в Кулата. Нощта се беше спуснала, но не го ловеше сън. Играеше много опасна игра. Разчиташе на преврати; живота му беше заложен на карта, но той знаеше, че ако не рискува, никога няма да спечели.
----------------------------
Току що бяха спряли да лагеруват, когато странното чувство заседна в ума на полумъртвия. Той прекъсна мелодията си и секна песента. Другите подготвяха лагер - Гейбриъл и двамата му бойци бяха насядали около огъня, Горт раздаваше дажбите, а Ардуил четеше на светлината на пламъците - но всички вдигнаха поглед, когато Исак замръзна. За секунда никой не помръдна, но в следващия миг тримата бойци грабаха дръжките на мечовете си и станаха. Горт се доближи до Исак, а Ардуил затвори книгата и заоглежда нервно, запитвайки:
- Какво стана?
- Там. - посочи полумъртвия. Ръката му се зарея към дърветата на запад. - Усещам някаква странна сладост... Идва оттам.
- Моля?! - попита Гейбриъл.
- Не знам как да го обясня по-добре... - каза смутено Исак. - ...сякаш...
- Чувстваш, че изпълняваш дълга си. Мамка му! - изруга Ардуил, хвърли книгата в чантата си. - Гответе се за битка, всички! Барда усеща приближаването на слуги на Бохор. Затова чувства, че изпълнява това, за което е предназначен.
Тримата теодейци застанаха на три стъпки от Исак и на три стъпки един от друг, с извадени мечове и се взряха напред. Горт извади камата си и заедно с Ардуил се приближиха плътно до Исак.
- Изгубвам ги от чувствата си... - обяви той.
Мина една напрегната минута.
- Ето ги пак! - почти изкрещя. Очите му се разшириха и той погледна нагоре. - Над нас!
Всички се обърнаха точно навреме, за да видят връхлитащо туловище, черно като нощта. То се спусна с трясък на земята встрани от групата и вдигна облак от прах с крилете си. Всички изгубиха ориентация за момент, но Ардуил направи вълнообразно движение с китка и лек бриз отнесе прахта. Противникът им беше внушителен - четириметров звяр, с люспесто катранено покритие и лъскава черна хитиновка обвивка на гърба. Крилата му останаха встрани, разперени - матови, но прозрачни. Черна, триметрова опашка се виеше като змия зад него. Дългата му шия завършваше с драконоподобна глава, с два големи рога от двете и страни. Той изви главата си нагоре и повдигна предните два от четирите си крайника. В един безкраен момент той замръзна във внушителна и горда поза.
- Бехерит! - изпищя Ардуил и се хвърли настрани, избутвайки на земята Горт, който събори и Исак.
В следващия миг бехеритът се стовари обратно на земята, наведе глава с бясна скорост и зина пастта си. Лумна червеникав, адски огън в арка напред. Ако Ардуил не беше скочил, вероятно нямаше да съществува.
Не същия късмет извадиха обаче тримата войни. Арката премина за секунда право през тях. Войнът с червения кръст изгоря за секунди. Другият пое ударната вълна на топлината и бе отхвърлен метър назад. Рефлексите на водача, Гейбриъл, сработиха колкото да намали щетите. Един от езиците на огъня мина през лявата му ръка, докато той отбягваше настрани и загоря жестоко. Войнът се претърколи, за да я изгаси и успя да се изправи, стиснал меч.
Горт вече беше на път към звяра. Той извади камата си и спринтира в диагонал, стигна до туловището на Бехерита и заби оръжието си между две люспи. След това скочи, стъпи на камата и се оттласна нагоре, към гърба на чудовището. Но не прецени правилно, стъпи върху гладкия хитин и се подхлъзна. В последния миг се хвана за една от дебелите люспи и увисна. Бехеритът изрева, отвори ноктеста лапа и посегна към нахалния орк. Ардуил реагира веднага и кръстоса длани. Лапата спря, но започна да се съпротивлява.
- Мечът ти, сега! - изкрещя Горт към Гейбриъл. Теодееца се хвърли напред, и когато скъси достатъчно разстоянието хвърли меча си на орка.
Бехеритът отби меча настрана с главата си и той се приземи встрани, далеч от орка. Лапата на съществото надделя над магията и хвана Горт през кръста. Той се опита отчаяно да се отскубне, но в слеващия миг бе хвърлен в короната на близко дърво. Тялото му строши голям клон и се започна да пада, удряйки се във всеки друг. Накрая падна и орка не помръдна. Ардуил изкрещя яростно и тръсна китка вълнообразно. Невидима сила удари Бехерита през лицето и то се извърна назад, изненадано от удара.
Исак почти не забеляза всичко, което се случваше. Откакто започна битката, сладостното усещане бе заменено с нов вид болка. Сякаш символът върху тялото му искаше неистово да се свлече от кожата му. Изгаряше го ту в гърдите, ту в слънчевия сплит, ту в раменете. Болката премрежваше очите му и крадеше гласа му, за да не може дори да изкара болката си навън. В момента, символът беше рана, внимателно и равномерно посипана със сол. Той отне силата от тялото на Исак и той не можеше да помръдне. Но волята му крещеше: "Стани... Не се предавай сега, докато хората се жертват за теб... Вдигни се, Исак!"
Полумъртвия не успя да се изправи. Успя само да застане на колене и да прочисти погледа си. Видя труповете на войниците. Видя изгорения Гейбриъл. Видя безжизненото тяло на Горт. Видя омаломощения Ардуил. "Не..." - помисли си той.
Символът на гърдите му избухна. Лъч бледосинкава енергия във формата на символа изригна от торса на барда и се заби право в тялото на Бехерита. Кръв рукна от устата на Исак и той припадна.
----------------------------
Това е засега от мен! Както винаги, коментар в винаги добре приет.
P.S. Какво, по дяволите е Исак като раса, ще разберете скоро.

Радва.
Не ми стана ясно как Теодей и Канадар са само на няколко часа път разстояние. Все пак едното се управлява от демоничен крал от векове, и се предполага той да го паразшири доста. Освен ако не смята да завладее света наведнъж като отвори ада или нещо от сорта щеше да завладее околните земи. Ако имах планове за световно господарство щях да се погрижа столицата ми да е на поне няколко дни разстояние от врагове. Околните може да са ми васали, но ще мога да им се бъркам в работите по важни въпроси. А Теодей е малко и слабо кралство.
Отначало помислих, че Теодей е град от Кандар и храма е полу-независим от държавата, както църквата през средновековието.
Гейбриъл показва отлични умения, много обещаващо начало, но после само си хвърля меча. Не можеше ли да вземе друг меч от някой умрял страж? Щеше да е гот да е някой легендарен войн ех, мечти...
Общо взето е супер, не ми обръщай много внимание на мрънкането за подробности, просто се радвам, когато аз го получа.
Поздравления, че си си седнал на... хм... компа и си писал.

Като за войн с обгорена ръка се справя доста добре да даже (вземайки предвид шока и болката, когато нещо такова ти се случи).
Мисли за Теодей като за Ватикана. Това обяснява защо Гидиън не напада (ходи се разправяй с другите правоверни после). Канд е столица и по други причини (а и който иска да нападне, ще трябва да гази реката... неизгодно за атака). Ще има и още разяснения, скоро.

Отново бях доволен от разказа само се 4удя защо Ардуил е толкова силен не е ли прекалено млад?

Ардуил не е силен - знае две-три заклинания, но умее да ги използва добре.
В практиката на повечето магьосници на път малко, но практични заклинания са по-добрия избор.

про-дъл-же-ни-еееее!

моля?

Da vqrno... Какво стана бе Фирзен?4акаме отодавна...!?!?!?Все пак не бурзая важното е да е в сусхтия стил написаното щото е мн добро!

"Има нещо върху лицето ми." - беше първото нещо, което си помисли Исак, когато се свести. Отвори очи. Над него стоеше Ардуил; лицето на малкото момче беше уморено и мрачно. Беше сложил на челото му компрес.
- Събуди се. - каза момчето с тъжна усмивка. - Беше трескав до тази сутрин, не очаквах да се събудиш така бързо.
Исак погледна до себе си. Под главата му имаше бял парцал, напоен с кръв. Неговата кръв.
- Горт...? - попита той.
- Жив е. Много натъртен, три счупени ребра, но е жив. - насили усмивката си Ардуил. - но двама от спътниците ни нямаха този шанс.
Немъртвия се надигна и се огледа. За миг му се зави свят, но след секунда се оправи. Горт лежеше на две стъпки от него и спеше. Жестока рана в десния му крак беше напоила панталона му в алено. Ръцете му бяха изпъстрени с резки. Торса му беше превързан. Недалеч Гейбриъл стоеше над два простички гроба и четеше от малка, вероятно молитвена, книга. Лявата ръка на война беше изцяло бинтована. Исак посърна и извърна погледа си.
И тогава го видя.
Огромния, катранено черен труп на Бехерита беше на двадесетина крачки от него. От мъртвата му плът вече се долавяше неприятна миризма. Няколко дребни хищника се хранеха от грамадното тяло и дори не обръщаха внимание на групата. Пробойни, големи около петдесет сантиметра зееха на три места в трупа - в главата, която беше почти изцяло обезобразена, в гърдите на съществото и в дясното му крило.
Ардуил го приближи и постави ръка на рамото му:
- Имаш ли представа как направи това?
Исак погледна празно трупа.
- Не. - извърна се обратно към Гейбриъл. - Какво прави той?
Високият войн беше вдигнал във въздуха бронираната си дясна ръка и изсвири звучно.
- Твърди, че ще извика сокол, който да пренесе съобщение до храма. - изсумтя Ардуил. - Но е лишен от всякакви магически способности, което ме кара силно да се съмнявам в...
Звучен писък долетя от небето. Едър сокол се спусна с грация върху ръката на рицаря и изписка отново, плющейки с крила. Ардуил преглътна изречението си. Теодееца привърза с лекота малка бележка за крака на сокола и го пусна отново. Могъщата птица се стрелна нагоре и се изгуби над дърветата. Гейбриъл се приближи.
- Оживя... - обърна се той към Исак. Думите бяха безстрастни. Немъртвия мълчеше. - А двама от мъжете ми загинаха.
- Гейбриъл... - нервно започна Ардуил.
- Млъкни! - избухна войнът. - Приятеля ти уби Бехерита за секунди! Защо не го уби веднага, щом го видя?! Защо изчака до последния миг?!
- Гейбриъл, овладей се. - процеди магьосника.
- О, върви по дяволите с университетските си претенции и светското ти образование! - рицаря се свлече на колене до барда и го хвана за раменете. - Защо не уби проклетото чудовище?! Защо?!
Сълзи се стичаха по бледото лице на Исак; той не знаеше какво да каже. С треперещ, тънък глас той промълви:
- Не мога... да го контролирам... не се беше случвало преди.
Рицаря отслаби хвата на ръцете си и погледна безпомощно.
- Не можеш...да го контролираш...?
Исак поклати отрицателно глава. Гейбриъл въздъхна, пусна момчето и наведе глава.
- Съжалявам... Действах грубо и прибързано. Не знам...как се чувстваш ти самия и избухнах. Искам...само да знаеш, че двама добри войни умряха, за да те предпазят.
Барда кимна отсечено и двамата се дръпнаха един от друг, сконфузени. Горт се размърда в постелята си. Ардуил и Исак веднага се завтекоха. Чистите, кафяви очи на Горт фиксираха приятелите му; устните му се отвориха.
- Горт, как си? - попита угрижено Ардуил.
- Ох... - обобщи орка.
Двамата подхванаха Горт и го повдигнаха леко. Нямаше болезнени реакции, орка дори успя да се задържи седнал. Телата на орките заздравяваха бързо, особено сред по-младите. Горт попипа раните си, шумно изпускайки въздух на всяка. Накрая каза несигурно:
- Мисля, че мога да стана.
И наистина успя, с помощта на двамата си приятели. Гейбриъл настоя да побързат, затова само хапнаха на крак и се качиха на конете. Вече имаше четири свободни коня и всеки се качи на отделен и препуснаха под горещото слънце...
----------------------------
Аркис Трети, главен жрец на Петимата Светци, стоеше на огормния балкон на втория етаж на храма и гледаше спокойно земите наоколо. Храма беше на хълм и балкона откриваше невероятна гледка. Беше ранната вечер и луната даваше първите си сребърни отблясъци в небето. "Толкова е красиво..." мислеше си мъжът - с горда осанка, околко петдесетте, с изсечено лице и волева брадичка, украсена със строга, сивкава брада. Леденосините му очи оглеждаха спокойно околността, но покоя му бе нарушен от писък в небесата. Без да вдигне поглед, Аркис вдигна ръката си. Соколът се спусна на ръката му и нервно запристъпва по нея. Жрецът сниши ръка на нивото на очите си и погледна птицата. Тя също го загледа с пронизващите си очи. Аркис въздъхна и свали малката бележка от крачето на сокола. Беше познал, че сокола е на пограничната охрана; бележката беше от границата с Канадар. Жрецът пусна птицата и разтвори бележката. След секунда я свали; покоя беше напуснал очите му.
- Невъзможно... - промълви той и влезе обратно в покоите си. Погледна бележката отново, невярващ на очите си. Не беше сбъркал в разчитането на четирите символа - "Престъпена", "Граница", "Нападение", "Канадар". - Гидиън не е толкова глупав.
Аркис излезе от покоите си и премина в главното помещение, обявявайки на висок глас:
- Внимание, чеда на светостта, очакваме важни новини идните дни.
Монасите се стъписаха от внезапната промяна в настроението на водача си и думите на главния жрец бяха последвани от вълна нервен шепот.
----------------------------
- Наведи се! - предупреди Гейбриъл и сам се снижи близко до гривата на коня си. Еднометров гарван мина на сантиметри над главата му. В мига, в който изкривеното от ада изчадие премина, Гейбриъл стрелна катаната в кръгообразно движение и съсече гарвана на две. Остър клюн се отклони в стоманена плочка на рамото му; рицарят благодари наум на бронята си и с плавно движение отсече главата на друга от противните птици. На метри над главите на спътниците му, още пет огромни гарвана с пламтящи очи ги преследваха. Или по-скоро преследваха Исак, а спътниците му отбиваха атаките срещу безпомощния бард. Гейбриъл вече нищо не разбираше. Беше очаквал масова атака над Теодей, беше очаквал границата да бъде обгърната в пламъците на войната. А всичко беше спокойно навсякъде, само малки отряди адски изчадия влизаха дълбоко в Теодей в преследване на младия немъртъв. "Вече никой не води война както трябва" помисли си войнът, отпусна се внезапно назад и разече пространството над себе си в дъга. Острието потъна до половината в поредния гарван и Гейбриъл завъртя меча си в пълен кръг, освобождавайки се от трупа. Той се справяше с обладаните от демони птици, но другите нямаха нито опита му, нито предимството на дълъг меч в ръка. Ардуил прихвана един гарван във въздуха пред Горт и той с бързо движение заби камата си в окото на птицата. Раната му обаче го преряза и не успя да атакува друг гарван, който раздра гърба на Ардуил и впи дълбоко клюн в дясното рамо на момчето. То изкрещя наполовина от болка, наполовина от гняв и направи вълнообразно движение с лявата си ръка. Гарвана отхвръкна назад, блъснат от невидимата енергия и се заби в ствола на близко дърво със звучно изпукване.
При вида на раздрания гръб и окървавената туника на момчето двата останали гарвана полудяха и се хвърлиха към него. Горт хвърли камата си по единия, но само закачи опашката и двете адски птици се нахвърлиха безпощадно върху Ардуил, раздирайки плътта му. Момчето изпищя от пронизващата болка, което още повече въодушеви гарваните. В следващия миг се чу глух трясък и единия гарван падна под краката на конете. Исак беше стоварил мандолината върху птицата и като видя успеха си, извика тържествуващо. Но другия гарван впи клюна си във врата на Ардуил и писъкът на момчето смрази всички. Реакцията на Гейбриъл закъсня само с миг - войнът дръпна юздите си назад и настрани, конят му изостана с крачка и заобиколи групата и когато се изравни с Ардуил, прониза гарвана през гърдите. Изтръгна го от врата на момчето и хвана тялото на адската птица в кожената си ръкавица. Гарвана изграчи немощно и задращи без сила по ръката на война. С изкривена усмивка рицаря прекара острието през гърдите и до главата. Успяха да победят...този път.
Час по-късно, Ардуил лежеше в импровизирания лагер и отвреме навреме поглеждаше намазания си с лечебни билки гръб. Беше намерил полезни лечителски средства в дисагите на коня на покойния рицар-лечител. Беше третирал раните си с нещо универсално и отпускащо, но за истински шевове трябваше да почака. Гейбриъл беше на пост. Останалите спяха.
- Хей, Гейб? - запита тихо момчето. За разлика от него, войнът изглеждаше незаинтересован дали името му беше съкращавано.
- Да?
- Изглеждаш смутен. - заключи Ардуил от близо половинчасовото си тайно наблюдение на теодееца.
- Може би. - каза спокойно война. - Просто... не разбирам. С какво толкова е специален Исак? Защо владетел от ранга на Гидиън би рискувал толкова много, за да си върне "месията"... Не може ли просто богът му да...
И тогава Исак се сгърчи.

AaAaAaaaAAaaaAaaA...AHahah :D:D Защо си го завършил така...сега ще ме яде отвътре мисълта за товакакво става с Исак...не..не..не..Някой ден ще издадесх книгата и аз ще съм първият да си я купи!!!!!!!!!!

ПП:Не наистина сериозно се замисли като я завуршиш да я издадесх...наистина те бива явно...

Супер, давай все така. Е, може да направиш и някоя епична битка накрая
Откъде Гейб знае, че Исак е "месия"?
Още не си ни дал обяснение какво е полумътъв.

Знаех си, че трябваше да опиша думите на Горт по-подробно. В смисъл, да, споменава, че "Исак е 'месия', търсена от крал Гидиън", но май го претупах в описанието. оооps!



Да, знам... Ще е в следващата част, вече 100%!

Добре го даваш, продължавай нататък. Само дето Гавраил се държи малко странно, но явно човека не е свиканал около него да се случват такива неща... много бързо забрави гнева си...

Браво мн хубав раэкаэ но само не раэбрах как на немъртвия му е потекла кръв нали е не мъртав.

Много добър разказ, прекрасни описания, интересна история. Само има едно нещо, което не искам да приемаш като заяждане, но започна да ме дразни още от първата част - думата "месия" е от мъжки род(примерно като баща(твоят баща, а не твоята баща)).

Да, разбрах малко след като пуснах първата част. Трябваше вече да съм го оправил, но ей на, до днес не бях.
-> еdited title

Айде ве Фирзен кво стана ве ???4акам от сумати време да изкараш новата глава!!!!!!!!