Автор |
Съобщение |
emi
|
|
Регистриран на:
22 Яну 2006 10:07
Мнения: 11
|
|
Заглавие: something like a story Публикувано на: 22 Яну 2006 17:39
„Онова, което не разбирате не ви принадлежи”, е казал Гьоте.
Онова, което не разбирате не ви принадлежи. То трябва да бъде оставено, да бъде пуснато на свобода, да бъде винаги свободно. Никога не го задържайте до себе си, любувайте му се отстрани и не се опитвайте да проникнете в него, защото ще го загубите завинаги. Пуснете го като птица да отлети, ако ви обича ще се върне.Не му налагайте своите възгледи, защото не разбирате неговите. Обичайте го такова каквото е, не се опитвайте да го промените, защото ще отлети безвъзвратно. Не се опитвайте да притежавате непокорния му, волен дух, защото в желанието си ще го претопите и повече няма да видите радостта, уникалността в него. Ще го загубите завинаги! Ако не го разбирате не ви принадлежи и никога няма да може да го наречете ваше, направите ли го, ще го загубите завинаги. Аз имах най-прекрасното същество, живяло някога на този свят.Видях го как израстна пред очите ми. За мен то беше всичко. Обичах я. Обичах всичко в нея: косите, лицето, очите, въцете... Всеки миг прекаран с нея беше най щастливият в живота ми. Всяка дума, която произнасяше, беше музика в ушите ми. Обичах я повече от себе си. Но любовта е егоистично чувство и като всеки обичащ човек, аз желаех обекта на моите желания да е само мой. Колко глупави сме ние хората понякога! Тя беше уникална. Имаше своите малки странности, неща, които не разбирах. Може би така и не пожелах да ги разбера. А може би тя не ме допусна напълно до себе си. Имаш нещо прекрасно, но не можеш да го разбереш, значи не го притежаваш изцяло. Тази мисъл ме гореше, изяждаше ме с вски изминал миг и аз се страхувах, че ще я изгубя.Не се страхувах от някого, знаех, че в сърцето й съм само аз. Но изпитвах натрапчивото чувство, че тя ще се изгуби в своя собствен свят.Никога не е била като другите хора. Живееше в свят, различен от нашия, по-добър от нашия. И аз се страхувах именно от тзи идеал, който тя олицетворяваше. Цялото щастие, изпълващо душата й, цялото спокойствие, което притежаваше, се преливаше в мен, виждайки усмивката й. Така и не разбрах какво я караше да бъде щастлива, не можах да проумея от къде черпи сила да вярва в добротата и любовта, в хората... Понякога седя и си мисля какво всъщност представлява тя. На моменти имах чувството, че няма връзка с реалността. Не можах да разбера, че любовта й я привързва достатъчно. Един вид не повярвах в нея. Вместо това се страхувах да не я изгубя. Притиснах я към себе си. Пазех я, бдях над нея, бях с нея, опитвах се да променя нравите й, опитвах се да изгладя някои черти в характера й, опитах се да я пригодя към моя свят, за да не я изгубя в нейния. Така и не й дадох свободата да живее за самия живот, за мига, необременена от планове, от проблеми, от човешки дребнавости. Така и не разбрах някои черти от уникалния й нрав, от характера й. Понякога беше невинна като дете, друг път красива и зряла, понякога ми приличаше на видение, на мечта. Мечта, която аз бях превърнал в реалност. Тя беше един мой сън, оживял за да докосне най-нежните части от душата ми. Тя сякаш беше създадена за мен, но не ми принадлежеше и това ме погубваше.
Един ден я погледнах. Беше прменена. На устните й беше пак същата красива усмивка, но го нямаше сиянието в очите й, нямаше го искреннто, неподправено щастие, нямаше го нейния съвършен свят. Бях я променил. И сега плащам цената на тази промяна. Попитах я , дали иска да правим нещата, които винаги са я правили щастлива. „Не мога, каза тя, вече не съм свободна, за да бъда волна като птица.” И осъзнах, че аз съм нейната клетка. „Искаш ли да си свободна?” „Защо?, попита тя, Аз избрах да бъда само за един човек, аз заключих вратичката, за да пея само за дин човек, човекът, когото обичам най-много.” Каза, че е щастлива. Но знаех, че никога няма да е истински щастлива, че винаги ще копнее по изгубената свобода. Бях убил това, което обичах най-много. Бях изгубил най-ценното в нея – нейната уникалност. И знаех, че и двамата ще страдаме, защото бях достатъчно глупав, за да не приема това, което не разбирам, а вместо това да избера живота на обикновените, скучни хора. Не разбрах, не пожелах да разбера, че тя бе избрала да бъде с мен по свой си начин, а й наложих моя. И осъзнах, твърде късно, че бе пожертвала живота си, за да бъде моя така, както аз желаех. Аз ще я обичам винаги, защото тя винаги ще бъде съвършената за мен, единствената. Но ще страдам и ще се надявам, заедно с нея, за изгубения идеален свят, за изгубеното, неподправено щастие, за убитата надежда и пречупената вяра. Да, тя вече е моя, само моя. Но каква цена плати! Тя задуши най-ценното, за да мога за я притежавам и обичам без страх, за да мога да я разбе, такава, каквато бих я разбрал. „Онова, което не разбирате, не ви принадлежи”. Задъжите ли го, то вече не е същото! И никога няма да бъде...
___________________________________ If the story's written on my face, does it show Am I strong enough to walk on water Smart enough to come in out of the rain Or am I a fool going where the wind blows
|
|
|
|
|
Existence
|
|
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
|
|
Заглавие: Публикувано на: 22 Яну 2006 17:58
Мило е, но дали всички ще го разберем както ти си се почувствала докато го пишеш?
Дали ще усетим това, което ти си вложила в него?
Далеч от "общо" творение е. По-скоро (както вече ти и казах) е нещо лично, което е предназначено за точно определен човек, опитай да го дадеш на него... и това да не г-жата ти по литература Която между другото трябва да е много глупава за да не разбере какво искаш да кажеш.
Можеш и по-добре, но... ти си го знаеш това... и аз също го знам!
___________________________________ Ahhh, she looked into your jingles, And saw what laid beneath, Don't try to save yourself, The jingle is complete
Fading gently, Jingling through
Nothing else can jingle
|
|
|
|
|
emi
|
|
Регистриран на:
22 Яну 2006 10:07
Мнения: 11
|
|
Заглавие: Публикувано на: 06 Фев 2006 23:53
…За любовта…..
- Прекрасни са, нали? Виждала ли си някога нещо по-красиво? Нещо толкова пленяващо, нещо толкова далечно и толкова близко, като че ли можеш да ги пипнеш…нещо толкова малко и толкова величествено… - Звезди……. - Как така “звезди”? Това е най прекрасното нещо, което можеш да съзерцаваш нощем…. - Но те просто седят там и блестят! - Един ден ще разбереш, мила…. Звездите и човека си приличат – никога не са това, което изглеждат, че са… Всяка звезда е късче вечност, всяка звезда е парченце време… И ако кажеш, че тя просто блести, все едно казваш, че човек просто съществува! Един ден ще разбереш. Повярвай ми….. А сега ги погледни и кажи не са ли наистина прекрасни! - Сякаш са безкрайни… Красиво е… - Нали?
От няколко часа лежаха и съзерцаваха звездите. Звездите, обсипали цялото небе. Една топла лятна нощ. “Красива нощ”, мислеше си тя, “наистина красива.” Тя беше щастлива. Един от малките моменти, в които беше щастлива. Казваше, че е влюбена. Всички казваха така… Това беше една спокойна и красива любов. Безкрайна любов, която знаеше, че ще пази, някъде дълбоко в сърцето си, до самия край. Това беше една дълбока, постоянна и силна любов. На нея не й трябваше друго. “Какво от това,”- мислеше си тя – “какво от това, че я няма онази луда, пламенна страст… За какво ми е страст… Страстта е пагубна за човека, пагубна…” Той я обичаше, силно, както обичаше звездите. Звездите. Неговата най-голяма страст. Той твърдеше, че като умре ще стане звезда и ще се докосне до вечността. Казваше, че само когато гледа звездите забравя за всичко, че само тогава се чувства по-добре. Казваше, че всеки път, когато има пристъп и припада, вижда раждането на една звезда. И знаеше, че когато дойде момента да напусне този свят, ще успее не само да го види, но и да го почувства – ще се превърне в звезда. Той оприличаваше всичко със звезди. Дори първата им целувка. Да, първата им целувка, тя си спомняше добре. Беше тъмно, нямаше звезди…Бяха се качили на хълма, но звезди нямаше…облаците ги бяха скрили в обятията си, а те седяха и разговаряха. Тогава, и тя не знаеше как точно стана, но стана. Беше красиво. Той каза, че е като да вкусиш звезден прах – илюзорно, но красиво… Като раждането на една звезда… Но от всичките спомени за него, тя помнеше най-добре онази вечер на хълма… и краткия им разговор. “Един ден ще разбереш”, каза той. И тя разбра. Но него вече го нямаше, нямаше го и тя не успя да му каже колко прав е бил. Тогава цяла вечер седяха сгушени на хълма, а на другия ден, на път към магазина, той получи последния си пристъп, строполи се на улицата и припадна. Няколко часа по-късно почина. Издъхна, а от последното му дихание се роди една звезда. Красива и вечна. Една звезда, която осветяваше пътя й. Но беше само една звезда, отдалечена на милиони километри разстояние от нея. И тя не можеше да я прегърне, да я целуне, да каже колко я обича… Сълзите се стичаха по лицето й. От няколко дена тя плачеше. Плачеше и плачеше… Кротко, но дълбоко тя преживяваше загубата. И скъта любовта си, красивата любов. И повече не я изпита. Само когато гледаше звездите, сълзите напираха в очите й, търкаляха се по бузите й и й напомняха, с топлината си, за пламъка на любовта. От тогава изминаха години. Дойде ред и на страстта. Но беше страст без любов. Беше просто физическа жажда, човешка нужда, а не душевно удоволствие. Тя се омъжи за обекта на страстта си. Към него изпитваше симпатия, но го нямаше пламъка в очите, нямаше я тръпката по тялото… нямаше я любовта. Ала времето летеше, а тя беше сама… Ако звездите наистина са къс от вечността, нейният живот се изниза покрай наблюдаване на парченцата време, а не остави време за себе си… Омъжи се. Беше ли щастлива? Да. Имаше дом, семейство…спомени. Можеше да получи повече от живота, но тя се задоволяваше с малкото и не се оплакваше. Можеше да изживее живота си по-добре, но тя избра да гледа звездите. Съпругът й беше добър човек. Живяха спокойно. Имаха страстна връзка и приятен съвместен живот. Той почина преди година. Сърцето му не издържа товара на времето. Пръсна се като звезда в последния й миг. От тогава се качваше на хълма все по-често и по-често. Спомняше си младостта, припомняше си любовта и парещата болка в сърцето й се върна. Сълзите пак пълнеха очите й всеки ден, всяка нощ. Вървеше все по-трудно, но продължаваше да се изкачва. Защото всеки път горе, на хълма, сякаш отново виждаше него. А тя беше там, сгушена в обятията му, и гледаха звездите. “Ще разбереш”, беше казал той. И тя разбра. Разбра, че живота на човека е като живота на звездите. Всеки се ражда, гори цял живот, изгарян от собствените си чувства, а накрая пламъка угасва и остава една въздишка, само една въздишка… А онзи миг горе, на хълма, беше като идна малка вселена. Беше къс от вечността, живеещ в паметта й. И тя искаше да се почувства пак така желана и обичана, както най-ярката звезда. Легна на тревата, затвори очи и отново си представи любимия да лежи до нея. Затвори очи и повече не ги отвори, никога. Една въздишка се изтръгна за последно от уморената й гръд…И тя се пренесе в онзи миг, късче време…пренесе се във вечността….
___________________________________ If the story's written on my face, does it show Am I strong enough to walk on water Smart enough to come in out of the rain Or am I a fool going where the wind blows
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:03
Много добро.Знаеш ли,хванах момичетата от моя клас да пишат подобни неща,но тяхните просто не могат да се сравняват с това(визирам второто,първото едва ли се пише в час).Красиво е...
___________________________________ Стилян.
http://en.wikipedia.org/wiki/Autism
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:22
Както често съм казал - да, хубаво е, поради няколко причини: (за второто става въпрос, но важи отчасти и за първото)
Написано е много емоционално, по начин близък на повечето от нас.
Третира въпрос, върху който колцина не са размишлявали?
Ето пък какво не ми харесва, като извод от горните две положителни качества:
Това не е твой стил. Не е ничий стил, явно мнозина го копират един от друг, или и аз не знам как се получава така - всеки трети с любовни проблеми се пробва да напише нещо "от сърцето" - не повече от два-три абзаца, без особена история и изпъстрено с недомлъвки, странни метафори и много експресионизми, които наистина са красиви, но някак не върви да се състави разказ от тях. Не казвам, че е написано като копиране на чужди идеи, просто този начин на писане е хубав, когато го четеш първия път - нататък става толкова предъвквано, че и някои от самите автори не са много наясно какво правят.
Като извод от горното следва и още нещо, далеч по-обезпокояващо: всички подобни разкази са еднакви. Забележи как на тези разкази се отговаря с "Красиво е" и "Много е хубаво", просто защото в тях на очи бие завъртеният стил, който усуква структурата на произведението до неузнаваемост, и го превръща просто в красиво изреждане на изречения, пълни с експресионизми и често нищо друго. Отново да се подсигуря - не казвам, че и тук е така, опитвам се да ти обясня какво не ми харесва в този тип разкази. Така, и ето тук е разковничето: освен красивите думички, няма какво друго да открием тук. Всички сме изпитвали радости, любови и мъки, така че нищо ново не ни се дава.
Аз вярвам, че можеш да покажеш още - да се откъснеш от тези толкова оригинални и обичани писаници, че вече са се превърнали в клишета за всяко влюбено момиче или момче, което се опитва да излее някакви чувства на листа. Трябва да направиш нещо по-дълго, поне със сюжет, с някаква не толкова обстойно смилана тематика, за да блесне талантът ти. Тогава вече наистина ще ме зарадваш.
|
|
|
|
|
emi
|
|
Регистриран на:
22 Яну 2006 10:07
Мнения: 11
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:31
Mago de Oz написа: Аз вярвам, че можеш да покажеш още - да се откъснеш от тези толкова оригинални и обичани писаници, че вече са се превърнали в клишета за всяко влюбено момиче или момче, което се опитва да излее някакви чувства на листа. проблемът тук беше, че съм писала без да чувствам, беше за една игра по дадени думи. имаше любов, звезди целувка, а аз вече се бях записала, и какво да правя - пиша. Доста по-далеч от сърцето и по-близо до клишето, не съм твърдяла противното. Но щом може да мине за "Хубаво е" съм доволна. колкото до: Mago de Oz написа: Трябва да направиш нещо по-дълго, поне със сюжет, с някаква не толкова обстойно смилана тематика, за да блесне талантът ти. Тогава вече наистина ще ме зарадваш
ако открия нещо такова ще го пусна.
___________________________________ If the story's written on my face, does it show Am I strong enough to walk on water Smart enough to come in out of the rain Or am I a fool going where the wind blows
|
|
|
|
|
Firzen
|
Цар |
|
Регистриран на:
31 Яну 2003 12:18
Мнения: 1408 Местоположение: София
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:37
emi написа: проблемът тук беше, че съм писала без да чувствам, беше за една игра по дадени думи. имаше любов, звезди целувка, а аз вече се бях записала, и какво да правя - пиша. Доста по-далеч от сърцето и по-близо до клишето, не съм твърдяла противното. Но щом може да мине за "Хубаво е" съм доволна.
Тамън и аз да скастря тематиката, и ти обясни положението. В такъв случай е много добре структурирано и написано! Поздравления и напред в необятните възможности за литературни изяви.
___________________________________ Come, my raven, it could be a lark.
|
|
|
|
|
emi
|
|
Регистриран на:
22 Яну 2006 10:07
Мнения: 11
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:40
еех - да донапълня положението и стига толкова за една вечер. попринцип разказите не са ми силната страна...
Последният слънчев лъч
Животът е тежък. Така говореше Сара. И наистина “Животът е тежък” звучи трогателно и дълбокомислено от устата на едно двадесет годишно момиче. Така щеше да звучи и от нейната уста, ако беше на двадесет. Но Сара беше на осем. Въпреки това, този факт не попречи на въздишката, изтръгнала се от дълбините на детското ù сърце. - Животът е много, ама много тежък. – повтори тя и затвори учебника. Тя мразеше географията. Като се замисли, не се сещаше за нещо от училище, което да обича. Освен, може би, междучасията, но те бяха рядкост в пансиони като нейния. Тя се различаваше толкова много от сестра си, която събираше всички очаквания върху своите крехки плещи. Но сестра ù беше силна, стройна, красива и-и-и би било наистина хубаво, ако все пак имаше сестра. Но тя нямаше. Нямаше и брат, малък и лош, с който да си прилича. Нямаше и добра, мила и любяща дойка, която да я приспива. Въобще, Сара нямаше никого, освен баба си за една седмица на месец и писмо всяка седмица. Но баба ù беше заета, много заета стара жена. И все пак, това не ù пречеше. Поне в пансиона имаше деца, учители, сестри… Сега вече наистина се чувстваше самотна. Вярно, баба ù идваше далеч по-често, но тя беше самотна на това място, сред тези хора. Сара беше само на осем, но не беше никак глупава. Напротив, тя беше едно живо, малко дете, с тъмна, къдрава коса и големи пламтящи очи. Не беше много висока, но това нямаше никакво значение, животът бе пред нея, тя щеше да порасне. Но Сара знаеше, че това не е така. Както вече казахме тя беше доста прозорливо момиче и още от първия ден разбра къде се намира. Тогава тя попита баба си: - Бабо, много ли съм болна? - Защо?- отвърна притеснената жена. - Ами от доста време при мен идват различни лекари, сега съм в болница, а и тази болка… Какво ми е? За съжаление никой не можеше да отговори на този прост въпрос. Сара лежеше, а парещата болка изгаряше тялото ù. Тя лежеше и мислеше: “Колко хубава била географията, колко интересна е историята. Ако имах време, щях да прочета всички книги в библиотеката на баба, а тя е доста голяма. Ако имах време. Но аз не знам колко време имам… А и тази болка, защо не спира?... Влезе баба ù , придружена от старата ù болногледачка. Преди Сара се питаше кой кого гледа, но сега двете жени ù се видяха ведри, бодри, млади… живи. А тя, тя чувстваше, че умира. Баба ù се наведе над нея. - Сара, миличка, трябва ли ти нещо? - Светлина. - Какво? - Моля те, бабо, дръпни пердетата. Искам да видя слънцето. Да, слънцето, - каза момичето, когато меките лъчи на залязващото слънце погалиха кожата ù. - Сара, миличка, боли ли те нещо? Сара се замисли. - Не, знаеш ли, колко интересно. Вече нищо не ме боли, болката спря. Жалко, слънцето залязва. Но знаеш ли какво… Тя млъкна, вдиша дълбоко и бавно, сякаш да успокои някакъв порив, затвори очи и на лицето ù се изписа спокойна, радостна усмивка. Тя промълви: “Поне вече не ме боли…”, и заспа. Своя вечен сън. Слънцето огря косите ù за последен път и залезе. Баба ù се олюля. Болногледачката ù я хвана под ръка и я сложи на един стол. Самата тя потърси нещо, на което да се облегне. - Сара… Сара… Сара…- шепнеше графинята,- защо ме остави сама…
От тогава минаха два месеца. Голямата къща беше винаги тъмна или ако светеше нещо, то беше приглушена светлина, идваща от слугинското отделение. Графинята казваше, че и последната светлина в живота ù е угаснала. Денем тя седеше в стаите със спуснати пердета, а вечер почти не палеше лампи. Рядко излизаше. Седеше и размишляваше. Това беше горе-долу единственото ù занимание. Мислеше за смъртта. Всички нейни близки я оставиха, умряха, отидоха си преди нея. Първо брат ù, който загина във войната. После две от децата ù, които дори не вдишаха от въздуха на Земята. Съпругът ù почина в леглото, повален от тежка болест в разцвета на силите си. Остана само синът ù. Той се ожени и след време се роди това прекрасно малко момиченце. Катастрофа отне на майката синът и жената, която ù беше като дъщеря и остави момиченцето само, без родители. А сега злата съдба ù отне и последната искрица надежда, последният лъч светлина. През прозореца мина някой с фенер в ръка и ярката светлина пробуди жената от унеса ù. На вратата се почука. След малко се дочуха гласове. - Не, сър. Графинята не може да ви приеме. Тя е прекалено уморена за такива посещения. - Но господине, разберете, аз трябва да говоря с нея. Графинята слезе по стълбите. - Уолтър, кой е натрапника? - Мадам, моля ви, аз трябва да говоря с вас. Мъжът, или по-точно момчето, защото той бе на не повече от двайсет-двайсет и пет години, пристъпи смело към нея. Уолтър, икономът ù, го хвана рязко за ръката и го дръпна назад. - Пусни го Уолтър, нека влезе. Тази рязка промяна се дължеше само на един факт – когато фенерът освети лицето на момчето тя забеляза огромна прилика с нейния син, а и с внучка ù, защото тя беше точно копие на баща си. Момчето имаше прави черти, леко гърбав нос, но високо и ясно чело, с тъмна коса и живи, светли очи. В този момент графинята се олюля, за малко си помисли, че отново вижда момчето си. Благодарение на тъмнината никой не видя объркването ù, но тя чувстваше, че все още е твърде бледа, за това помоли момчето да изгаси яркия фенер. И така тримата тръгнаха по коридор, осветен от малки свещи, които сякаш увеличаваха тъмнината, тъй като бяха много рядко срещани. Графинята знаеше пътя наизуст. Шейсет години беше вървяла по този коридор. Но момчето имаше нужда от помощ – за него беше трудно да върви в този полумрак. След малко стигнаха пред една врата и влязоха в обширна стая, явно кабинет. Графинята помоли Уолтър да запали няколко свещи за да не дразни силната светлина очите ù, но в същото време да разгледа момъка. След няколко минути стаята се огря от мека, приглушена светлина. Графинята се разположи в едно кресло и посочи на момчето друго, където можеше да седне. Изминаха няколко дълги, напрегнати минути, мълчаливи минути, предназначени за “опознаване на противника”. “Момчето наистина прилича на сина ми”, помисли си графинята. И въпреки това имаше някои очевидни разлики. Седящият пред нея трябва да е на най-много двайсет и пет. Повече не можеше да му даде. Беше по-нисък от сина ù, а и очите му бяха светло сини. Да, в този момент тя изпита леко разочарование. Сякаш искаше отново да поговори с обичаното си момче. Но и гостът успя да разгледа графинята. Никога не я бе виждал и въпреки това се изненада. Тя беше висока, изправена и стройна жена. Косите ù бяха леко сиви, но лицето ù не бе покрито с бръчки като на някоя стара жена. Имаше замислено и уморено изражение. Лицето ù беше бледо като на недоспал човек. Недоспал от два месеца насам. Всички знаеха историята на тази силна, волева жена. Тя бе понесла храбро загубата на всичките си роднини, но смъртта на внучка ù я съкруши. Тя рухна. Никой не я бе виждал да излиза от къщата. Тя стана затворница на мъката, пленница на тъгата и отчаянието. Всички тези чувства се впиваха дълбоко в сините ù очи. Да, тя малко приличаше на сина си и внучка си. Те сякаш не бяха нейни близки. Поне на външен вид. От нея бяха наследили непоклатимостта, решителността, смелостта и мъдростта на една графиня, но не и красотата. Тя никога не е била красива. Винаги се е водила за стройна, привлекателна, може би чаровна, но не и красива. Орловият ù нос се извисяваше над тънките ù, сякаш стиснати устни. Очите ù бяха големи и студени, а лицето ù продълговато. Но тя не излъчваше студенина или злоба. От нея лъхаше добродетелност, която привличаше. И въпреки злобните думи и студените, ледени погледи, които, понякога, имаше навика да хвърля, тя беше добра жена. Добра, но вече стара и самотна, тъжна и безразлична към живота. И именно това безразличие я убиваше. Тя, която винаги е обичала живота и е извличала само най-хубавото, гледала е винаги от положителната страна на нещата, сега, малко по малко, се давеше в своето отшелничество. Но нито едно от тези не се изписваше открито на лицето ù. Въпреки мъката и отчаянието тя все още се държеше достойно при разговорите си с хората. Все пак беше преди всичко графиня. И така тя заговори първа: - Казахте, че желаете да говорите с мен спешно. С какво бих могла да съм ви полезна? - Умолявам ви да спасите дъщеря ми. - Какво? – не се сдържа графинята. - Моля ви да изпратите дъщеря ми в пансион, за да я спасите от една болест, една страшна болест, която върлува в селото. - Но господине, заразна ли е тази болест? Кажете да повикаме лекари… - Не мадам, - прекъсна я младежът. – Лекарите са безполезни в този случай. - Но каква е тази болест? – учуди се графинята. - Глад. Моля ви, изпратете дъщеря ми в пансион, а аз ще работя тук каквото кажете за да изплатя дълга си към вас. - Колко годишна е дъщеря ви? - На осем. “ На осем,- помисли си старата жена, - като внучка ми.” Естествено тази мисъл ù причини болка, но тя придаде на лицето си израза на невинно любопитство, примесено с голяма доза решителност и продължи: - Добре, но аз трябва да знам какви хора наемам. Сега е късно. Но чуйте моето предложение. Тази къща е голяма, а аз съм сама. Елате утре със семейството си. Ще живеете тук един месец, докато почне новата учебна година. После ще изпратя дъщеря ви в пансион, а вие ще продължите работата си тук. Утре ще уточним подробностите. И така младежът си тръгна. Когато дойде на другия ден къщата му се стори далеч по-ведра и привлекателна. Той водеше дъщеря си, а един лакей, изпратен от графинята, сваляше багажа им. Графинята беше тактична жена и за това не попита нищо пред детето, а остави въпросите си за младежа, когато го повика в кабинета. - И така, - започна тя, - слушам ви. Разкажете ми всичко за вас и семейството ви. - Мадам, няма много за говорене. До петнайсетата си годишнина живях със семейството си. После загина майка ми, а скоро след това и баща ми. На деветнайсет се ожених за най красивото момиче на света. Обичах и бях обичан – друго не ми трябваше. Живяхме щастливо една година. След това тя забременя и почина при раждането. От тогава, вече осем години, се грижа за момиченцето си сам. Искам да ù осигуря бъдеще, щастливо бъдеще, а за това ми е нужна помощ. Това е причината да съм тук, мадам. Той каза всичко това спокойно, лицето му не трепна. Графинята разбра, че той, въпреки годините си е преживял доста. И тя разбираше спокойния тон, с който разказа драмата, трагедията на своя живот. “Просто – мислеше си тя, - когато си загубил почти всичко, надеждата, силите ти се отправят само в една посока, а за останалите мъки вече говориш като за нещастията на някой друг.” Тя го разбираше, тя го съжаляваше, тя чувстваше, че започва да се привързва към този млад човек и прекрасното му момиченце, чувстваше ги като последен пристан в бурното море от мъка, превърнало я в удавник. На нея не ù трябваше нещо повече. Този мъж върна отчасти светлината в нейния мрачен живот. Но, въпреки, радостта, която я изгаряше, тя остана с каменно лице. След няколко минути повика иконома си. - Уолтър, заведи тези хора в стаите на втория етаж и им обясни правилата в тази къща. Момчето щеше да полудее от радост. Но и той, все пак, имаше своето достойнство и остана спокоен. Само промълви: - Безкрайно съм ви признателен, мадам.
Този месец се изниза неусетно. Графинята, строга в умерени граници, се привърза към момиченцето, което за нейна голяма изненада носеше името на внучка ù – Сара. Съвпадение? Не, тя отдавна не вярваше в съвпаденията. За нея това бе последния лъч светлина, последната искрица надежда, припламнала в старческото ù сърце. Но дойде денят на заминаването и Сара потегли към пансиона си. Баща ù не заемаше някаква особена длъжност в къщата, а и не вършеше кой знае какво. Графинята го държеше на работа само за да не нарани достойнството му. Тя обичаше младия човек като свой собствен син. В този момент, от доста време насам, тя се чувстваше истински щастлива. Всяка седмица получаваха по едно дълго, изчерпателно писмо от Сара и двамата го четяха и препрочитаха, правеха планове за бъдещето на момичето и се надяваха тя да живее по-добре от тях.
Изминаха три щастливи години. Но злата съдба не позволи на графинята да се порадва на това краткотрайно щастие. Така в един топъл, слънчев ден през юли, мъжът се разболя. Силна треска изгаряше тялото му и не му даваше нито минута спокойствие. Той се мъчеше, бълнуваше, ревеше, докато накрая почина. В къщата беше тихо. Сара се беше върнала и сега ридаеше. Но на графинята ù дойде много. Този път тя не издържа. Стана да прегърне, да утеши момичето и се строполи на пода. Сара хукна към нея. С помощта на Уолтър я пренесоха до стаята ù. Там графинята лежа една седмица. Една дълга седмица. Един ден тя извика Сара и ù каза: - Сара, миличка, аз съм щастлива, че си тук, с мен. Сара, аз напускам този свят и благодаря на Бога за това. Животът ми не бе никак лек, но аз издържах. Сара, и ти трябва да издържиш. Не, не плачи. Чуй ме, не трябва да плачеш. Трябва да понесеш всичко с достойнство, защото от днес нататък ти си преди всичко графиня. Тя млъкна. Изминаха няколко напрегнати минути. Тогава старата жена промълви: - Сара, миличка, дръпни пердетата. Искам да видя слънцето. Странно, това бе последното желание и на внучка ми. Тогава тя каза, че вече не чувства болка. Сега я разбирам. Дори бих определила това чувство като блажено спокойствие. Жалко, слънцето залезе. Но ето го моят последен слънчев лъч, тук до мен… Тя се усмихна и издъхна. Сара остана като вцепенена. За една седмица тя бе загубила баща си и баба си, защото тази жена ù беше като баба. Тя остана сама. Но стана графиня, трябваше да бъде силна. Опита се. Не успя… Сега новата графиня плачеше сама в голямата къща……
… Сара живя и умря сама. Почина съвсем млада. Така и не успя да намери своя лъч светлина, за да се вкопчи в него и да изживее своя “щастлив живот”. Нейният последен слънчев лъч угасна със смъртта на старата графиня, заляза с последното за нея слънце.
___________________________________ If the story's written on my face, does it show Am I strong enough to walk on water Smart enough to come in out of the rain Or am I a fool going where the wind blows
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:52
Абе, Еми, ти ме уби, дете. Защо не пусна ПЪРВО този си разказ, той е в пъти по-добър от другите два! Напълно откровено казвам, че ми хареса още първия път като ми го прати, даже го бях постнал и някъде тук, но си остана в миналото. Сериозно, ако човек не прочете нещо такова би останал с грешно впечатление за възможностите ти. Имаш бурни аплодисменти от мен.
|
|
|
|
|
Existence
|
|
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:56
Невероятно... Така да се каже... нямам думи, не можела да пише разкази... ти... ти... подценяващо способностите си глупаво, глупаво момиче! Никога повече дори не си и помисляй, че не можеш да пишеш...
Еми еми еми еми... *въздъхва* знаеш колко много те обичам, нали
___________________________________ Ahhh, she looked into your jingles, And saw what laid beneath, Don't try to save yourself, The jingle is complete
Fading gently, Jingling through
Nothing else can jingle
|
|
|
|
|
Stiiv Olstin
|
|
Регистриран на:
07 Сеп 2005 13:19
Мнения: 151
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Фев 2006 00:59
Прекалено е тъжно..Прекалено е мрачно,тъмно,отрицателно..Прекалено е..Красиво.Да , красиво е , красиво е като разказ , но е грозно като история .Грозно по онзи начин , който кара нещо в теб да потрепери , да скърби..Просто заради една история .Защото знаеш , че тази история може да е реалност .Защото знаеш , че има много хора със същата история , или поне подобна.Не четох първите ти две произведения , но последното наистина ми хареса.Самият стил на писане ми хареса ,цялото това описание , отрицание , навързване на брой моменти един след друг , придават нещо като динамичност на моменти , както когато превърташ касетка и я спираш на моменти за да видиш докъде си стигнал .
Е , накара ме да се замисля за някой неща и според мен наистина можеш да пишеш .Сега с удоволствие ще прочета и другите ти неща . Кийп ъп дъ гуд уърк и т.н. , мисля че го можеш и че ти идва отвътре .
___________________________________ Stiv 6te vi pomete ...............OTNOVO!
LedEINIQ !!!!!
|
|
|
|
|
Omega-x
|
Супер Марио или Смърт |
|
Регистриран на:
01 Фев 2002 23:43
Мнения: 4868 Местоположение: Demented Mind
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 02:03
Абе хора,можете да депресирате някой с тия истории...:/ Кога някой кадърен ще напише нещо весело..
___________________________________ <3Bandaids don't fix bullet holes<3 Taytay.
|
|
|
|
|
Existence
|
|
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 07:13
Omega-x написа: Абе хора,можете да депресирате някой с тия истории...:/ Кога някой кадърен ще напише нещо весело..
Ей ей, всички обиждаха горките ми приказки!
После искате нещо весело, е make up your mind, people!
А сега горките не могат да спрат да плачкат, изоставени, подценени... true true
Ама е много добър разказ, нали
___________________________________ Ahhh, she looked into your jingles, And saw what laid beneath, Don't try to save yourself, The jingle is complete
Fading gently, Jingling through
Nothing else can jingle
|
|
|
|
|
AcTivE
|
The King of Kings |
|
Регистриран на:
26 Дек 2002 14:16
Мнения: 3480
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 10:46
Existence написа: Ама е много добър разказ, нали
Не мисля, на мен второто не ми се понрави много
В този разказ умряха повече хора, отколкото в цял роман на Стивън Кинг
И не е завладяващо или приятно, а по-скоро - лигаво.
Момиче, get a life, а относно за първото повече ми хареса сякаш...
Различни хора - различни интереси.
___________________________________
Цитат: az se nadqvam planeta turneto da e ludnica taq godina!
|
|
|
|
|
Stiiv Olstin
|
|
Регистриран на:
07 Сеп 2005 13:19
Мнения: 151
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 15:05
AcTivE написа: ....Момиче, get a life... Много подходящо изказване !11онеоне..
___________________________________ Stiv 6te vi pomete ...............OTNOVO!
LedEINIQ !!!!!
|
|
|
|
|
Existence
|
|
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 18:18
d4rk.1nside написа: AcTivE написа: ....Момиче, get a life... Много подходящо изказване !11онеоне..
Актив - с теб съм съгласен - различни хора - различни интереси.
Не съм съгласен, че е лигаво... може да е всичко, но не и това А за да напишеш нещо такова не може да си невинното момиченце което няма какво да прави и пише ей така и се мисли за величие... Не ти ли прилича по-скоро на човек изпитал мнооого от горчивината на живота, с перфектната мисъл какво иска да каже... Погледни го от страдалческа гледна точка, а не разказ писан за форума, защото не - не е писан за този форум, нито за който и да било друг.
А и не мога да не отбележа, като съм тръгнал, техническата ти грешка - в разказа не е умрял почти никой, по-скоро е споменато за нечия смърт, хайде да не коментираме разказите в които се говори за някаква си война, защото хилядите и хиляди хора, които умират там Стивън Кинг не ги е виждал толкова много през целия си живот
Последен коментар - това "get a life" стана банално и не го казвам просто така, ами се замисли защо се употребява. Тъй като се съмнявам да си го написал с някакъв смисъл, а по-скоро механично (вродено усещане за заяждане поради дългия престой в този форум), та нека да видим какво казва това "get a life" - разказва за едно самотно същество, без приятели, без цели, без мечти, което, както вече споменах горе, в повечето случаи копнее за внимание и се чуди как да го привлече към себе си - и как, как - ами като напише нещо "дълбокомислено". Дотук с обяснението, вярвам, че си ме разбрал. Сега се замисли всички утвърдили се писатели, които са писали такива неща и на тях ли би казал "get a life", а? Или просто защото са велики и всички са ги признали, значи и ти трябва да си благосклонен към тях.
Мда, тук леко те обвиних в липса на мисъл когато си изразяваш личното мнение.
Не забравяй - всеки е тръгнал отнякъде, а "get a life" не се води градивна критика, която би насърчила човек да продължи да твори... Нито би го насърчила да се обърне отново към теб за мнение.
Спирам с коментара, сигурен съм, че си ме разбрал.
Колкото до Дарк Инсайд - Ти Пък Де Се Вреш!? Ще кажеш ли нещо по темата, или си от купищата останали глупаци, които се опитват да се правят на интересни като цитират нечие чуждо мнение? Не заслужаваш дори да ти се говори...
___________________________________ Ahhh, she looked into your jingles, And saw what laid beneath, Don't try to save yourself, The jingle is complete
Fading gently, Jingling through
Nothing else can jingle
|
|
|
|
|
EviL
|
|
Регистриран на:
11 Дек 2002 22:21
Мнения: 893 Местоположение: Д'Драгонленд в крепоста Д'Драгонхарт !
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 19:02
Ъъъ демм абе любовта никога не ми е била интересна сама по себеси във разкази , сказания , предания , бля бля бля . Ако любовта го играе нещо като бекграунд в наистина трогателна история изпълнена с тъга и терзания ок . Аз ли нещо съм загубил по пътя или годините ми го отнеха но нищо тука не ми хвана окото . Не че е лошо написано или на беден език просто ... няма искра . Сухо , скучно .
БТВ звучиш ми познато ..... нах съмнявам се .
П.П. Ето това е флуд .
___________________________________ Злото винаги ще е по-силно !
There`s no such priest that can pray me to heaven.
Там където взорът не стига фантазията танцува.
|
|
|
|
|
Stiiv Olstin
|
|
Регистриран на:
07 Сеп 2005 13:19
Мнения: 151
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 21:24
Existence написа: ...Колкото до Дарк Инсайд - Ти Пък Де Се Вреш!? Ще кажеш ли нещо по темата, или си от купищата останали глупаци, които се опитват да се правят на интересни като цитират нечие чуждо мнение? Не заслужаваш дори да ти се говори... Хех , най - лесно е така.Можеше поне да погледнеш , преди да се обърнеш към клавиатурата и като един "стар и отракан юзър" да се направиш на нещо повече от което си в тоя форум.Нито виждам горе да пише "Ексистънс форум" , нито нищо..Следващият път може да погледнеш преди да пишеш. Аз написа: Прекалено е тъжно..Прекалено е мрачно,тъмно,отрицателно..Прекалено е..Красиво.Да , красиво е , красиво е като разказ , но е грозно като история .Грозно по онзи начин , който кара нещо в теб да потрепери , да скърби..Просто заради една история .Защото знаеш , че тази история може да е реалност .Защото знаеш , че има много хора със същата история , или поне подобна.Не четох първите ти две произведения , но последното наистина ми хареса.Самият стил на писане ми хареса ,цялото това описание , отрицание , навързване на брой моменти един след друг , придават нещо като динамичност на моменти , както когато превърташ касетка и я спираш на моменти за да видиш докъде си стигнал . Е , накара ме да се замисля за някой неща и според мен наистина можеш да пишеш .Сега с удоволствие ще прочета и другите ти неща . Кийп ъп дъ гуд уърк и т.н. , мисля че го можеш и че ти идва отвътре .
___________________________________ Stiv 6te vi pomete ...............OTNOVO!
LedEINIQ !!!!!
|
|
|
|
|
Existence
|
|
Регистриран на:
15 Мар 2004 16:58
Мнения: 1868
В момента играе: Medieval 2: Total War
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 21:32
d4rk.1nside написа: Хех , най - лесно е така.Можеше поне да погледнеш , преди да се обърнеш към клавиатурата и като един "стар и отракан юзър" да се направиш на нещо повече от което си в тоя форум.Нито виждам горе да пише "Ексистънс форум" , нито нищо..Следващият път може да погледнеш преди да пишеш.
Да ти кажа да - смятам, че съм заслужил правото си да се държа по този начин.
А ти тогава обясни ми как така си противоречиш? Мда, красиво е, хареса ми, в следващия момент - get a life. Ха обясни ми това? Или си мислиш, че си абсолютно невинен а аз стария юзър само търся да се заяждам с някого.
Освен това остава проблема защо го написа, а? Защо това крайно флуудърско мнение? Нали си каза каквото имаше да кажеш? Защо трябваше да пълниш темата с простотии?
___________________________________ Ahhh, she looked into your jingles, And saw what laid beneath, Don't try to save yourself, The jingle is complete
Fading gently, Jingling through
Nothing else can jingle
|
|
|
|
|
Stiiv Olstin
|
|
Регистриран на:
07 Сеп 2005 13:19
Мнения: 151
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Фев 2006 21:53
Existence написа: d4rk.1nside написа: Хех , най - лесно е така.Можеше поне да погледнеш , преди да се обърнеш към клавиатурата и като един "стар и отракан юзър" да се направиш на нещо повече от което си в тоя форум.Нито виждам горе да пише "Ексистънс форум" , нито нищо..Следващият път може да погледнеш преди да пишеш.
Да ти кажа да - смятам, че съм заслужил правото си да се държа по този начин. А ти тогава обясни ми как така си противоречиш? Мда, красиво е, хареса ми, в следващия момент - get a life. Ха обясни ми това? Или си мислиш, че си абсолютно невинен а аз стария юзър само търся да се заяждам с някого. Освен това остава проблема защо го написа, а? Защо това крайно флуудърско мнение? Нали си каза каквото имаше да кажеш? Защо трябваше да пълниш темата с простотии? Ми , първо да кажа ,че съм от леко флуудърско общество..Но това няма връзка.В случая поста ми беше пълна ирония както се забелязва и от "!11" което е признак за ирония или сарказъм в постовете на човек , или поне по местата по които пиша , това означава , това исках и да кажа.Просто ми стана адски смешно , тоз актив(е па убу се тая ) , дет толко убави неща уж и т.н. , и се изцепва по адски неразбираем начин "гет а лайф" ни в клин , ни в ръкав.Какво искаше да каже така и не ми стана ясно.Какво общо има тази мега_тъп_фраза , почти като тая "Ю ХЕВ НО РЕАЛ ЛАЙФ " , с темата и с това толко хубаво произведение.Просто миссъндърстендинг дет се вика , както и да е .
___________________________________ Stiv 6te vi pomete ...............OTNOVO!
LedEINIQ !!!!!
|
|
|
|
|
|
Вие не можете да пускате нови теми Вие не можете да отговаряте на теми Вие не можете да променяте собственото си мнение Вие не можете да изтривате собствените си мнения
|
|