--Доста редактирано... enjoy

Ripe

Everything has been the same these past few weeks. I get out of bed at around 3am. I no longer remember sleeping as the full moon has been dancing in my head for as back as I can recall. My stomach growls, so I go for a snack. I do not even know what it is, how long it has been there, is it spoiled, does it taste good. I just eat it, go back to bed and bury myself in the pillow. The voices in my head call again:

“Did you know a person's scent is transferred to their pillow?”
“No, I didn't know that. Wanna exchange pillows?”
“Sure.”

Another ruined memory.

The alarm clock goes off; it is 6 am, time for school. The wind at the bus stop is cold and piercing, but I keep my hat and gloves in my pockets. Anything is better than the thoughts of my wandering mind. The bus finally arrives, and the first thing I notice is the dirt. The bus is both dusty on the outside and muddy on the inside, the inevitable cosequences of winter and pollution. It is, as usual, packed with people. At such proximity no one dares look in another's eyes. Not because of shyness but because of fear. We are all very, very afraid. Afraid of seeing ourselves. That's why we all stare down at the mud.

The bus finally arrives at my stop. It is also the final stop of the line and so all of us literally pile down on the sidewalk. Ten minutes later, I am sitting in a classroom, waiting for the excrutiatingly boring lecture to end. No one cares what the teacher is saying. Most of the students are talking among themselves, some are listening to music, some are playing cards. The importance of the parallax effect flies unnoticed through the air. No one can believe in heaven when hell is all we've known.

The bell rings and hordes of students stampede into the cafeteria, down the stairs, through the halls, out of the classrooms. All are standing in line, waiting for the cash register to frantically take their parents' money in exchange for a crappy cold pre-made sandwich and an artificial flavored and colored 'healthy' drink. That's why I started carrying my own food from home, less time wasted, increased lifespan. Not that it matters.

I sit down on one of the less crowded tables and take out the sandwhich from yesterday. I look at it, and throw it back in my bag. I'm not hungry. I wasn't hungry yesterday as well. So this sandwhich must be from the day before. Or maybe it is even older. I can't really remember anything anymore.

I spend my time looking at the game of cards played at the opposite table. There is nothing better to occupy my mind with and I definetely do not want to think about myself.

“Haven't seen you around.” - she says. My eyes' focus shifts back a couple of feet. I see a girl. No, I see someone more, someone that's worth spending time on. Someone that doesn't look away when I look straight in their eyes.
“Yeah, I usually eat in one of the classrooms 'cause it's usually too noisy in here, gives me a headache.” - I respond.
“Yeah, it is noisy” - she says - “So what's your name?”

We start talking, revealing names, where we live, funny stories, jokes. I hadn't talked like that for a while. Her look mezmerizes me, brings back my long forgotten friend, desire. This whole conversation is really an excuse. An excuse to admire her long straight red hair and perfect white skin, her black shirt and white striped sleeves, her delicate hands and sharp manicure. An excuse for feeling something, someone new.

The chilling metalic lifeless sound of the bell interrupts us. We exchange a 'see you later' and part. I trace her with my eyes. During the last 20 minutes, or was it seconds, she has enthralled me. Just watching her walking, the way she reaches out for the door handle fills me with something I hadn't felt for a long time. But the delight and pleasure fade away as she walks through that door. My mind tries to lash out at me; memories struggle to break through to the surface. I concentrate completely on the floor tiles. I cannot allow myself to breakdown here; my pride is the only feeling that has not deserted me.

History class saves me. The lectures on all the carnage and destruction of the past are truely entertaining. What more proof do we need for the crap we humans are. And we are getting worse as well. Once people had pride, and had the dignity to face another in battle. People were willing to lay their lives to waste for their ideas, feelings. Now what do we have? A history teacher with a greasy smile, greedy blood-filled eyes, hypocrisy dripping from his every pore telling me:

“You're going down, my friend. You should get your act together. You're capable of much more than what you're showing me and I want to see that. You shouldn't waste your potential like that”. He says it just as I'm leaving the room, no time to confront him.
“Yeah, I know” - I answer him, and get out, almost suffocating. I resent his sleepy voice, and humble posture, all a charade so he can put a knife in your back and then twitch it a bit. Just for the thrill of watching you suffer.

Back at home, I get some food and lay down in bed since there is nothing else to do. I put on some music but all it does is remind me more and more what I want to forget. Slowly, surely, painfully the memories finally crawl out. They're everywhere, bleaching my skin, draining my eyes, dripping from my lips. My mind feels as if on fire. Each blazing tongue peels of more and more of the old scabs. I see shadows, moving about in the room, pointing, dissolving, staring. I hear screaming, whispering, crying, laughing, all intertvened between each other. Questions without answers. Accusations with no accusers. Defenders without a defence. I also want to scream but I cannot gasp for air. I feel my blood clotting inside my brain, slowly filtering all thought, leaving me alone with the pain. And then, for one perfect little moment, everything is crystal clear. And then the ringing phone shatters it all appart.

"Yeah?" - I answer.
"So are we going to the movies or what?" - she asks.
"It's six already?" - I ask suprised.

I had forgotten all about her and the movie we were going to see. We ralked only four hours ago but now she seems so distant, as if her voice was coming from the bottom of the sea. But it sounds so much more human than anything I have been hearing lately. The little consciousness I had left takes over and I say yes. We arrange the meeting place, I take a shower, washing the chaos from my skin and go outside.

Thirty minutes later, I meet her at the bus stop.

"Hey!" - she smiles but must have seen one of the shadows following me and asks - "Something wrong?"
“I'm fine.” - I say, but I don't feel fine. I haven't been fine for quite a while.
“You are lying. ” - she counters.

I'm tired, I no longer have the will to carry on fighting. So we go to that park a few blocks away and sit on a bench. And I tell her everything. Slowly, I pick up and arrange all the pieces that used to be my heart. How it all began, all the happy moments, all the bad times, the struggles and joys, and then the tragic end. Throughout the story, I break into sobs, my voice cracks. The shadows try to embrace me and pull me away. But I remain, talking, struggling for the words, struggling for my voice.

Then, when I finish the story, she hugs me. She doesn't say anything, just holds me softly and firmly. I let myself go, just enjoying this one simple pure moment. I start crying, not from sadness, but from joy, never wanting this moment to end. The emptiness inside me that had teared me for so long, has disappeared. I look straight in her eyes and see two lakes of empathy. Her sincerity is overwhelming and for the first time I feel safe, not alone. She is not doing this for herself, there is nothing she can gain from it. She doesn't even know me. Or maybe now she knows me better than anyone else. But she is willing to help me, to help someone she has met just a few hours ago. And that gives me hope. Hope that, no matter what happens, everything is going to be OK.

“Thank you” - I whisper.

Е тва беше the final piece...Много е добро..и тъжно , от една страна..:/ И все пак , тя е права ..Life goes on ..No matter what you do..It just do.

Идеята не я разбирам много добре.. Това че си намерил надежда не значи че си узрял. Това че паднал духом и след това стъпваш и се захващаш за едната идея според мен не е узряване. От разказа излизаш малко наивен. Американска сапунка.. В началото всичко е скапано, ти си обикновен ученик, непукист "Whatever, like I care" и накрая се леят сълзи и крокодилски сополи, вече осъзнал "Надеждата".. за съжаление от разказа не оставам с впечатлението, че ти си узрял за "Надеждата" и останалите превратности в живота.



Тук се усеща някаква глобалност (поне аз я усетих).. Според има нещо от "1984" на Джордж Оруел. Но само тук. Както ми става интересно и усещам някаква потиснатост и болка, желание да споделиш със света, че, да виж, ти разбираш за какво става въпрос. Но също така виждаш, че няма изход, че това е начина. И пак се връщам на репликата "Whatever, like I care" и пак ми се разбиват надеждите за някаква сериозност.



What can I tell ya.. sort of "American Dream"



За жалост не е така в живота.. Поне не в повечето случаи. Всички губим сили и после пак всичко ставаме и се мотивираме да извършим някаква глупост.. Така докато не установиш, че е безмислено да хабиш електричеството на АЕЦ или каквото и да е в твоя случай. Мозъка е излишен баласт, мехур, докато не се научиш как да го използваш..

phr34k какво ти става бря? Какъв е тоя разказ, необмислен? Придай му дълбочина. Учудих се от написаното, защото очаквах наистина нещо - "по". Уви.. С друго впечатление бях останал.. Приеми критиката (Аз лично не бих мохъл да нарека това "нещо" критика) приятелски и не се засягай лично от мнението ми е. Целта ми е да съм обективен. И не ми минавай с "Whatever, like I care".

btw Колко е часа?

Ставааа и е готинко.
Признавам че прочетох половината...

Започва многообещаващо - отношение към живота тип "Radiohead"... Но твърде бързо се олекотява. There's not always something positive. Worthwile. Такава бърза и внезапна промяна у героя? Мнението ми съвпада с това на Wicked Spirit.
Ако не те мързи, можеш да му удариш една сериозна редакция.
By the way - ти си ми бил адаш (и а зъм Владо)

Бъмп...

Сериозна редакция му ударих и сега го поствам... пак... чакам нови мнения...

Допада ми стилът... някак си ученически, мрачен. Харесаха ми и вътрешните противоречия у героя.
Едва ли мога да се изкажа професионално, защото не съм по литературните оценки, но като цяло ми хареса. Особено, че героя е намерил изход от проблемите, а може би така му се струва.

It IS better!
Разказа е поел нова посока - по-мрачна и съмняваща се, или поне така ми се струва. С лъч надежда в нейния образ...
...а и вече много ми напомня моя любим тип музика - emocore...
което си е бонус от моя страна .

Хареса ми, хареса ми много. Ако трябва да го оценявам, вероятно единствено фактът че не е на български би му смъкнало точките, но иначе определено ме грабна. =) Пробвай се и с нещо със сюжет, би се получило още по-добре.

Ripe

"Another ruined memory."

Мисля, че вече заглавието не се връзва, не пасва в пъзела.



Ако махнеш “Sure.” ще се получи по-добре.



Обърнал си внимание на детайлите. Похвално, до колкото помня и в предишната версия пак беше обърнал внимание, на същите детайли. За мен те правят разказа много по-пълноценен. Карат те да се замислиш, да станеш съпричастен към преживяното, да се пренесеш на мястото и да останеш там.



Харесват ми тези последните изречения от някой абзаци. Трябваше да завършваш всеки абзац или със сентенция или някаква такава мисъл, която логично носи някакъв смисъл и те кара да я анализираш.



Напомня ми на "Max Payne" и неговите култови фразички, в които на пръв поглед няма смисъл. Като цяло целия разказ може би му подхождало повече Insomnia, отколкото Ripe..



Times change.. Life cycles repeating..



Същите разговори ги провеждам сам пред огледалото..



Спомени и болка.. Няма човек, който да не свързва тези две думи една с друга. Но веднага четейки този абзац мога да те критикувам безмилостно докато не припаднеш. Всичките тези мисли и чувста, които си описал много лесно могат да се отнесат към юношеските години. Когато всичко ти се променя за буквално минути. Сега искам да се самоубия след две секунди ми се обажда гаджето и вече искам да тичам гол от радост из гората. Разбираш ли ме? Тази болка, тази празнота, това е временно. Но от друга страна, това е целта на разказа, за това смешната ми критика е смешна.



За жалост в моя живот, никога не е ставало така, което може би ще докаже, че явно не съм провокативна и интересна персона за големия кръг общество.

Съжалявам че чак сега си давам рецезенцията, въпреки че текста ми беше в ръцете отдавна. Съжалявам, че пак не мога да се концентрирам както си му е реда. Все пак напредъка е голям. Според мен трябва да се добавят още сентенции и още размисъл, да се поизчисти малко и тогава ще бъде в завършен вид. Поне за мен. Поне така аз го усещам в този момент.

Евала Владо! Въпреки че вече си далече от нас, твоята мъдрост ни топли.

Има ли ПС Мания в САЩ? А и що ти се е преебал сайта на хитбг???