Посветено на Еми...

_________________________________________________________


Навън беше нощ. И валеше, дъждът падаше тежко по калта пред къщата, стичаше се по сламения покрив и се втурваше надолу към малката рекичка, която набираше скорост по улицата. Или пък блъскаше по прозореца сякаш в безумен опит да достигне изуменото лице зад него. Детето гледаше омагьосано как дъждовните капки се стичат по стъклото и изчезват в тъмнината. Смееше се тихо докато протягаше ръка и се опитваше да ги улови, и ахваше когато не успее. Зад него майка му го гледаше с мил поглед и за пореден път си каза, че не може да го разбере - не беше първият път когато вижда дъжд, но никога не изпускаше да застане до прозореца и да наблюдава. Да наблюдава и да се смее на... нещо свое. Обърна глава и се загледа в пламъците на огнището - те бяха нейното успокоение, само те сякаш изгаряха мислите й и същевременно ги подхранваха, около тях тя се чувстваше по-жива от обикновено. Затова сега впи поглед и разтвори съзнанието си за света наоколо, заброди на всички страни едновременно и затърси. Чудеше се къде е бащата на детето, отдавна бе загубила връзка с него и притеснението бавно се прокрадваше в ума й. Или може би страх - от много време нощта се ползваше за плашене на непослушните деца, и не без причина. Но каква точно беше тя никой не знаеше, всичко се обясняваше с това, че когато нощта падне идва и мракът. А с него - безсилието. Силните ставаха слаби, храбрите - страхливци, умът замръзваше в паника, а възприятията се пренасищаха. Затърси по-надалеко, прехвърли северния хълм, препусна по поляните на изток, заброди из южните гори, гмурна се в западните води, ала съзнанието което искаше да усети така и не се появи. Бавно и с нежелание отпусна мрежата си, сви устни и зачака.
Дъждът намаля до монотонен ръмеж, ала детето продължаваше да наблюдава с нестихващ интерес. Беше отпуснало уморено глава на прозореца, но очите му стояха широко отворени и следяха всяка една капка. Движеха се с танца им, проследяваха живота им и се преместваха към следващите. Беше като в транс, детското му съзнание не можеше да обясни странното чувство, но вроденият му инстинкт му подсказваше, че това е хубаво. Казваше му, че ако иска може да стои така вечно, че ако поиска може дори да се слее с дъжда.... и да танцува. Майка му вдигна глава от пламъците и го погледна за пореден път. Зачуди се дали синът й вече не проявява афинитета си към определена стихия. Това би обяснило вълнението му всеки път когато завалеше, но... не беше ли все още прекалено малък? Трябваше да го обсъди с баща му... от когото нямаше и следа. Набръчка притеснено чело и кимна на себе си.
- Аза, време е да лягаш - изправи се и тръгна към сина си. - Татко няма да се прибере скоро, а ти трябваше отдавна да си в леглото.
- Но... майко, навън още... - момчето откъсна поглед от дъжда и погледна умолително майка си.
- Сега не е време да спорим. Веднъж направи каквото ти се каже без обяснения!
Аза скокна уплашено и се втурна към една от вратите. В очите му блеснаха сълзи, но успя да ги задържи докато тръшне вратата зад себе си. Това не беше майка му, тя нямаше да му се скара, но... дали наистина беше така? Легна на леглото си и покри глава с възглавницата.
А в другата стая майка му наметна тежко вълнено наметало на раменете си, въздъхна дълбоко и излезе навън. Запъти се по разкаляната улица към гъстия лес. Около нея се редяха силуетите на къщи, ала всички прозорци бяха покрити с кепеници и светлината се процеждаше едва едва през процепите. Вятърът виеше протяжно и пращаше дъждовните капки право в лицето й, роклята която носеше под наметката плющеше диво.
- Къде си, Рен, къде изчезна този път... - сви се още повече и наведе глава. - Меи, ти си глупачка. Не само, че няма да го намериш, ами и себе си ще изгубиш...
Но не се обърна и дори не забави крачка. Стъпка след стъпка, след стъпка, Меи крачеше непоколебимо към гората. Дъждът се усили, а притихналите къщи останаха зад гърба й. Старите дървета се извисиха зловещо над нея, а клоните им се залюляха заплашително. Никой не влизаше доброволно в южната гора. Меи спря и огледа замислено мястото, в което се канеше да навлезе. Вероятно щеше да намери Рен вътре, да го изведе за ухото и да се приберат обратно у тях преди Аза да е разбрал, че я няма. А можеше и да се загуби и никога да не се завърне. Дали си струваше риска? Притаи дъх и закрачи навътре, към неизбежното. Противно на очакванията й вятъра не утихна, само засвистя безмилостно из клоните. Листата зашумоляха, а краката й кършеха клонките под тях, и с всяко изпращяване Меи подскачаше уплашено. Все по-навътре и по-навътре, входът отдавна се беше загубил зад стената от дървета. Изведнъж светлината на луната освети широка поляна. Меи се спря в средата и завъртя глава - нищо освен дървета, високи и заплашителни. Седна внимателно на тревата и се отпусна. Освободи отново съзнанието си и затърси. И този път се разпростря във всички посоки, запълзя между дърветата, затърси познатото усещане на Рен. Още. Още малко. Може би е малко по-нататък. Главата й загоря, по тялото й преминаваха болезнени вълни. Трябваше да е някъде там, съвсем извън пределите на усета й, затова опита да разшири границите отново. И отново не усети никого. Не можеше да се откаже, сама не би открила пътя наобратно, нямаше и сили да се върне. А ако му се е случило нещо? Ако нещо го е...
- Рен! - вика й бе подет от вятъра и запратен над короните на дърветата.
Главата на Меи залитна. Погледът й се премрежи, света се звъртя около нея и изчезна.

- Мамо! - Аза скочи от леглото си и се втурна в съседната стая. - Мамо? Мамо! - Къщата беше празна.
Момчето излезе навън и затърси на двора, по улицата, в хамбара. Викаше с пълно гърло майка си ала без успех. Падна безсилно на колене в калта, а дъжда се смеси със сълзите му. Ръцете и главата му трепереха, започна да си мърмори несвързано. Така го намери и баща му.
- Аза! Какво има? - високият мъж тичаше през дъжда към сина си и падна до него. - Какво е станало?
Детето успя да вдигне уморен поглед и да промълви тихо:
- Мама...
- Какво? Къде е тя? Аза! - баща му скочи на крака и се втурна в къщата. - Майка ти е вътре, нали? Меи? Меи! - върна се обратно при сина си и го разтърси. - Аза! Къде е?
Момчето можеше само да стои и да хлипа докато баща му го засипваше с порой от въпроси. Главата му се мяташе отпусната а сълзите продължаваха да се стичат безшумно.
- Аза... Аза моля те... - баща му го прегърна отчаяно. - Къде е мама? Къде е...
- В гора... на поляна. Имаше светлина и тя стоеше в средата. Легнала. Да спи.
- Какво? - баща му вдигна глава. - Отишла е в южната гора?
Ала синът му отново бе навел глава и мърмореше тихо.
- Аза, влез вътре и стой там.
Рен се изправи и погледна към леса. Ако жена му беше там... легнала да спи? Откъде знаеше Аза какво прави тя там? Но... може би е била ранена, ако е така нямаше никакво време за губене. Взе подпрeния на стената до вратата кривак и се затича към гората. Тичаше под монотонното блъскане на дъжда, а сърцето му биеше в такт. В главата му кръжаха всякакви мисли, но всичи те се събираха в една - Меи. Случаен корен закачи крака му и лицето му се заби в разкаляната земя. Изправи се стиснал зъби и продължи да тича напред. Клоните сякаш му пречеха, шибаха го през лицето, прикриваха дърветата и го отклоняваха от пътеката. И така тича докато краката му не загоряха, след това тича още и още. Дъжда се сгъсти и затрополи с все сила, после пак утихна. Спъна се отново, ала не забави темпото. Погледът му бе впит право напред. И скоро видя мрачна поляна. А по средата на поляната - прегънал гръб, клекнал силует.
- Меи! Меи! - Рен се затича към фигурата пред него. И се закова на място.
Бяха двама. Един легнал на земята, положил глава в скута на друг превил тяло над него. Бяха Меи и Аза. Момчето все така хлипаше прегърнало главата на майка си, която стоеше отпуснато в ръцете му.
- Какво става тук? Аза, какво правиш тук? Меи? Защо не мърда?
- Мама спи. Спи много дълбоко. Може да не се събуди.
Рен клекна до тях и погали Меи нежно.
- Какво говориш, Аза, разбира се, че мама ще се събуди. Трябва само да я занесем у нас...
- Те я искат - момчето не говореше на никого определено.
- Кой я иска? Какво говориш?
- Те са тук, и я искат.
- Аза...
Тогава ги чу. Подобно птича песен, изпълнена с печал, долитаща някъде от гората. Красива песен, най-красивата, която бе чувал някога. Мелодията се завъртя в главата му и го накара да се изправи. Искаше да я слуша завинаги, искаше да танцува на нея докато не падне от изтощение на земята. Започна да си тананика мелодията, но от неговите уста звучеше грубо и фалшиво. Сви вежди в неприязън и прехапа език за да спре звука. Опита се да се движи в ритъма, но движенията му му изглеждаха като на кукла, затова хвана кривака с две ръце и го вдигна над главата си...
- Татко... - нещо топло го прегърна през кръста. Погледна надолу и видя сина си. - Татко, не ги слушай.
Рен разтърси глава и се огледа. Около поляната бяха накацали най-красивите мъже и жени които бе виждал. От гърбовете им стърчаха огромни криле покрити с черни пера. Бяха облечени в кожи, а тъмните им коси падаха свободно по раменете. Устите им припяваха вълшебната мелодия с усмивка, в която очите не взимаха участие - наблюдаваха ги с празен поглед.
- Аза - баща му стисна кривака пред гърдите си. - Опитай се да изведеш мама оттук. Аз... аз ще дойда скоро.
- Не. Ще изведа всички.
- Аза слушай какво ти казвам! Това не е молба, а заповед! Взимай майка си и се махайте веднага! Тръгвай!
- Не можеш да се бориш с тях.
- Аза!
Съществата започнаха да затварят кръга около тях. Пристъпваха бавно и сигурно, като не спираха да пеят смъртната си песен. Аза клекна отново и вдигна лице към небето, дъжда закапа по него свободно. Рен стисна кривака и зачака. Очите му издаваха страх, но и непоколебимост. Беше готов да даде живота си за Меи и Аза. Кокалчетата му побеляха, докато вдигаше тоягата над главата си. Само няколко крачки го деляха от съществата. Пет. Дъжда внезапно се усили. Четири. Заваля на едри капки, които биеха жестоко по земята. Три. Дъждовните капки се сгъстиха, почти като стена, беше болезнено само стоенето под тях. Две. Време беше да замахне, погледа му се замъгляваше. Едно. Тоягата полетя надолу. И заедно с Рен се превърна в едно цяло с дъжда. Полетя като капка нагоре към небето и започна да пада обратно надолу. Не, не беше като една капка. Беше все едно е стотици хиляди капки, и всички те летяха в една и съща посока. А когато наближиха земята забавиха темпо и застинаха във въздуха. Дъжда се сгъсти за пореден път и с отслабването му погледът му се прочисти. Пред Рен стоеше собствената им къща. Обърна се назад. Зад него Аза стоеше разперил ръце към небето и Меи - все така в безсъзнание. Пристъпи бавно към жена си, вдигна я на ръце и я пренесе вътре. Сина му го последва докато я поставяше на леглото. Хвана го за ръка.
- Какво и как направи, Аза?
- Не аз. Беше Дъжда. Аз просто го помолих.
- Дъжда, така значи... - Рен погледна през прозореца към отминаващата буря. - Тогава няма да те разпитвам. Но ти благодаря, че направи това, което направи.
- Не на мен - благодари на дъжда - Аза го гледаше с усмивка.
- Да... на дъжда...

Просто едно безкрайно благодаря, разказчето е наистина прекрасно. Красиво, интересно и, както обичаш да казваш, магично.

Още веднъж надмина себе си, наистина е красиво.

Страхотно е. Нямам думи...