На ръба е студено. Мрачни мисли се въртят из главата ми докато гледам надолу. Спомням си колко лесно ми беше да ги намразя, тях, онези малки фигурки, сега разхождащи се точно под краката ми. Всяка от тях, запътила се нанякъде, заела се със своите си малки, лични, незначителни проблеми. Зимният вятър вее право в мен, но се опитвам да не му обръщам внимание. Чудя се, как се стигна дотук. Миналото, като тиня на дъното на морето, колкото повече се ровиш в него, толкова по-мътно става. А и вече бях толкова далеч от Рубикона, че не помня как изглеждаше, когато го преминах. Допушвам последната цигара и хвърлям кутията. Седем минути. Слънцето бавно се спуска зад хоризонта и хвърля ослепителна сянка върху покрива срещу мен. Едно предимство има слънцето. Знае, че след като си отиде, на следващия ден ще може да се върне. Не мога да кажа това за себе си. Не знам дали някога ще се върна, или ще мога да си тръгна. Вече не го правя и заради адреналина, правя го, защото това съм аз, и не мисля да се променям. Наричат ме пропаднал. Геният на дупката - независимо колко време се изкачваш, можеш да паднеш за части от секундата. А аз имам чувството, че се намирам в бездънна яма, всеки ден падам надолу и по-надолу. Опитвал съм да се изкачвам обратно, но все не се получаваше. Затова открих правилната стратегия - хващаш се за един ръб, и не се пускаш. Не трябва да се даваш на обстоятелствата или злобарите да те дърпат след тях. Тогава изкачването, като на магия, се случва от самосебе си. Ако повече хора знаеха този метод, мисля, че света щеше да е доста по-подреден. Не мразя хората, но не ги обичам. Мразя постоянният им стремеж им за пари и власт. Помня как, и аз преди, бях като тях, заблуден, погребан жив в собственото си злато, Докато не го изгубиш, и всичко, в което си вярвал се срине, и всичките ти фалшиви приятели те напуснат. Вече знам, че на края всички сме сами, няма на кого да разчитаме освен на опита и интуицията си. Две минути. Допивам последната глътка Спрайт. Не знам, защо точно Спрайт, винаги ми е допадала марката. Една минута. Зареждам чисто новят далекобоен снайпер Драгунов и го поставям на статива. Слънцето залезе. Времето дойде.

Много ми хареса.
Само това мога да кажа

GJ дуде! Наистина... Даже за момент(колкото и малък да беше той) се вмъкнах в кожата на героя ти... За съжаление нашия свят е такъв, всичко е преходно всичко те напуска/изоставя или просто казано "изтива"
пС Спрайт рулира ТТ

Готино е! Заначи героя е наемен убиец така ли?