Той стоеше сам, паднал на колене по средата на тясна уличка, облечен в любимия си кожен шлифер.
Дъждът барабанеше по дрехата и косата му, и двете дълги, обемни и чисти. По уличката не се чуваше звук,
освен тихото капене на дъжда. Никой не знаеше какво му е на този човек. Никой не знаеше, какво е да си дете на мрака, така добре, както той. Демоните го преследваха на всяка крачка... Така и не успя да се измъкне от света на тъмнината... И така, паднал на колене и навел глава, той се готвеше за последна прошка със света. Студен свят, мръсен свят... опетнен свят... Свят на непростими, огромни грехове. Защо ли така изведнъж бе изгубил смисъла... и той самия не можеше да си отговори на този въпрос. Бръкна в джоба на якето... Извада една последна цигара. Вреден навик, определено. Няколко пъти се опитваше да ги спре, но сега всичко това беше далеч от него. Някак си безмислено и глупаво. Както децата, които си играят с пистолетчета, но след време им писва. Това се случи и с Асен. Живота му... като детска игра, изведнъж усети, че не извлича наслада от него. Колко жалко... Толкова млад живот... Избледнял... Но и това едва ли имаше значение тогава. Запали цигарата. Пое дълбоко дим, след което го изпусна, тежко, сякаш с въздишка. Забравен от света, забравен от себе си... Последна цигара... Сладка и едновременно, с характерния тютюнев вкус... Тъкмо извади ножчето от джоба си, и погледа за последен път към тъмното, нощно небе. Една сълза се търкулна по бузата му... Толква истинска, и толкова мрачна и тъжна бе тя. И изведнъж, сякаш от никъде, по улицата заподскача малко момиченце. Облечено в бяла рокля, с бяла панделка на главата си. Носеше червена роза, цялата покрита с бодли. Той се замисли, дали има навършени 10 години... То се спря пред Асен. Клекна пред него и се загледа в зелените му очи. Нейните сини, искрящи очи... виждаше света в тях... Усмивката й... разкриваше му толкова много тайни... Той остана да я гледа със зяпнала уста. Момичето го прегърна, и го целуна по бузата. След което го погледна в очите, и му подаде розата. Обърна се и пак припкайки, се върна по тясната уличка. Асен усети едно затопляне в него. Усмивка...!!! От колко време насам !!! Истинска усмивка се разля по лицето му! Той стана... захвърли ножа, с който щеше да сложи край на живота си, някак си с погнуса и продължи по своя път по улицата.
И остана само тишината...







Един от първите ми опити за писане. Не ми пестете критиката.

П.П. Посветено на човека, който ми върна живота...

Личи си, че е писано от сърце и си вложил чувства. Наистина е добро, хареса ми

"и две дълги, обемни и чисти."


Тия нови редове не стоят добре.
Иначе нещо не ми кацна на настроението - не съм почитател на този тип литература, но е интересно. Бих казал обаче, че е стандартно.

Не че мога да пиша ама нали все пак тряа да изкажа мнение:)

Тея нови редове са се получили като съм го писал на нотпад-а... ;/

Много добро.Прекрасно дори,особено като се има предвид,че е за първи път.Прочувствено...

Dist, още снощи (Надявам се да съм бил първи (; ) ти казах, че е много добро
Сега като го прочетох още веднъж...още повече ми хареса и още повече го разбрах
На мен ми допадат точно такива разкази, така че давай, пиши още (:

Дист, много ми хареса!

Наистина е много добро като за първи път... изобщо не очаквах да се появи това малко момиченце да ти призная. Допадна ми със своята чистота!

Малкуту мумичи рулира
Дист , къртиш? :О

Нали:) , довечера ще ви постна разказа , но от страната на момиченцету:)

Не съм най-добрия критик, по литература съм много зле, но някакси тези редове не звучат...не се връзват с компоцицията като цяло :/

Компоциция яко.
Иначе - самото изречение "Живота му..като детска игра , изведнъж усети , че не извлича наслада от него."е малко неправилно..Ама не е кой знае кфа грешка ;/

Ами , аз исках да сравня живота на героя с детска игра, която му е омръзнала вече... Не мисля, че би ти би извлякъл (вече) наслада от игра с кубчета, пистолетчета и т.н. Явно не съм се изразил много добре, но нищо

П.П. Лина, очаквам с нетърпение разказчето ти

Тишината на момиченцето в бяло...


Събудих се.Беше мрачен ден,мирисът на наближаващ дъжд се носеше из въздуха.Нещо в мен ми подсказваше ,че предстои да се случи нещо странно...Отново, както всеки ден, бях сама,лежах на земята и гледах олющения таван на стаята.Нито звук.Гробна тишина(както обикновенно).Станах...Дъждът румолеше вече по прозореце.Огледах се.На стола имаше поставена бяла рокличка-мой размер...странно,наистина...облякох я.Сресах косата си и я захванах с бяла панделка.Сините ми като капчица вода очи сякаш изгряха на лицето ми...
Отидох в съседната стая.А там-същият хаос ,както всеки ден...Бяха забравили ,естествено,както винаги правят.Ставах на 7, а те бяха забравили...Но имаше нещо различно,което не си беше на мястото...Една червена роза сякаш ме зовеше...седеше там на пода, без картичка , без послание.Усещах ,че не е за мен , че не е за никой от тази къща...Паднах...Изведнъж отворих очи.Тичах.Бягах по една тъмна улица.Не ме беше страх, сякаш цял живот бягам по тази улица, беше ми позната.Чувствах се спокойна,сякаш си играех на катерушките в парка.Дъждът не спираше...По едно време,както си подскачах,забавих крачка...пред мен стоеше млад мъж,паднал на колене,забол поглед в земята...Сякаш стоеше там за последно.Изглеждаше тъжен...под ръкава на вече мокрия му шлифер се подаваше нож...Разбрах ,че той е човека,когото съм търсела и за когото е розата...Странника явно усети присъствието ми,защото веднага вдигна глава.Застана под дъжда като втрещен.Имаше много страдалчески вид, личеше си ,че живота го е напуснал и не ножа беше решението...Приближих се до него...Погледнах го в искрящите му зелени очи , видях своето отражение..едно безкрайно красиво същество-неговото спасение...А той ме гледаше смирено с толкова тъга ,а и в същото време с необяснима любов...На лицете ми изникна обичайната детска усмивка , която озарява детето ,когато отвори коледните си подаръци...това сякаш го успокои.Доближих се , бързичко и по детски го целунах по бузата.Подадох му розата и погледнах бодлите , за да го предупредя...След това се затичках обратно към тъмнината на мократа улица...Усещах как той ме наблюдаваше,но когато се обърнах на негово място беше останал само ножът...и забързах отново към моята тиха самота...

Красиво, много красиво, Лина... Хареса ми много!

Е само дето това не са мисли на 10-годишно момиченце:). Иначе е добро. Ама защо тоя размер? Не ми казвай, че компенсираш обем. Той не е важен понякога.

Оправих редовете. Сега изглежда по-добре

Да си гледал скоро Sin City ???



Иначе коментара ми е, че е много добре изразено като за дебют!

Ами, доста ми се искаше да го гледам, ама не можах да си го намеря ;/