„Две души”

Две души самотни,
търсещи се всеки миг.
Две сърца разполовени,
жадуващи едно за друго.
Две разплакани очи,
бленуващи за други две.
Една жена самотна,
и още по – самотната и половинка,
двама души търсещи се всеки ден и всяка нощ.
Щастието търсят,
но дали ще го получат?

На всички, които търсят половинката си в живота...
Теодор, София, 28.06.2005 г.

„По – Силен”

Вървя, а не зная къде отивам.
Бързам за някъде, а това, което търся е толкова далеч.
Подминавам хората около мен,
виждам само сенките им,
чувам виковете им,
но те са неразбираеми за мен.
Вървя, а никъде не стигам,
вървя без цел и без посока,
а може би все пак целта ми е известна,
и може би целта е все пред мен,
но забулена е тя в проблемите,
проблемите съпътстващи ме всеки ден,
проблемите изпълващи ме с омраза,
проблеми трудно разрешими,
проблеми невъзможни,
проблеми изсмукващи доброто в мен,
оставящи ме без бъдеще и без надежда.
Надежда ли? Надежда няма.
А как жадувам всеки ден за нея,
И как бленувам и се моля.
Но чувствам, че няма кой да ми помогне,
и чувствам, че няма на кого да се опра при нужда.
Дали? Не знам...
Не мога и да мисля за това.
Надявам се и чакам за бленувания светъл лъч...
Ето го! На хоризонта!
Все още далече е от мен,
но сякаш по – близък става.
Светлината ме обгръща и стопля всичко в мен.
Надежда нова виждам, а също и приятелска ръка,
и чувствам нова сила, с която да живея,
по – силен ставам,
и по – готов за неизбежните проблеми...

Посвещавам това на всички, които са имали през живота си много проблеми и им е трудно или им е било трудно да се справят с тях. Надежда винаги има, колкото и да не се вижда на хоризонта...

Теодор, София, 28.06.2005 г.

Много са добри,особено второто.

Хубаво е, хареса ми...особено това, че е нещо по-различно и оптимистично....Напоследък повечето неща са пълни с песимизъм и тъга, това е нещо ново...хубаво е

Мерси за добрите отзиви, сега мисля за нещо ново, ама нещо съм песиместично настроен, та не се знае какво ще излезе... И кога де.

Ето и нещо ново което написах вчера по време на почивката между лекциите. Уж нямаше да пиша повече тук ама здраве да е, ето го:

Помня те

Помня те,
помня туптящото ти сърце,
биещо забързано върху гърдите ми,
бурно като океанските вълни.
Помня те,
помня те, дете,
бягащо с последният южен вятър,
търсещо поредната звезда в небето,
поредната океанска вълна.
Помня те,
помня те, любов,
защото ти огря домът ми,
защото докосна сърцето ми,
нежно, и завинаги.
Помня те,
помня те, скъпа моя,
защото изпълваш мислите ми,
защото сърцето ми бие забавено,
когато не си до мен,
когато не мога да те почувствам...

Много добро! Браво! Второто е много добро. В този ред на мисли и аз ще споредя с вас нещо по темата. Не съм го писал аз, а Дамян Дамянов. Много ми харесва:
"Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава –
очите ще останат без искри,
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта...
И то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта
и после с песента си недопята
отново да го върна на света."