Приказка за душата


Имаше една пустош, която ,странно защо, бе наречена земя. В огромните й поля, гъстите гори, високите планини, живописните й дефилета гъмжеше от живот. Там се раждаха растения,там живееха животни, ала бе пусто. Пусто по свой неопределим начин.
Така се роди и Душата. Тя нямаше баща, нито майка, ала това, което бе по-важно, е това, че тя бе сама. Уникална сред всички останали. Тя бе сама, бродеше сама из полетата на своята лудост. Надрастнала своята същност тя бе едничка. И се лутаеше из пустотата...
Една нощ, докато се мотаеше загледана в нищото, душата чу... поредица от странни шумове, завързани по странен начин, който граничеше с невъзможното, пародийното, невероятното, необичайното.Такова нещо нямало досега, поради тази причина душата се учуди. Сепна се леко и се задвижи към шума. Това, което първоначално едва-едва я дразнеше, сега бе просто част от фона - промените на пътя, на обстановката. Безкрайно изглеждащата пустиня се замени от цветове, вплени в безкрайна ферия, сякаш малки фей се движеха и хвърляха цветове върху сивотата. А междувременно шумът се усилваше. И се променяше... От прости звуци се промени до подгласяне на хиляди гласове. Димът и прахът на грозният свят се вдигаше и се махаше, з да отдаде своето място на един нов свят.И изведнъж мелодията, която бе завладяла душата избухна в експлозия на спиритичното...
Тихата музика спря, на нейно място дойде цял вихър... който накара душата да затанцува и да изобразява сложни фигури, плетеници из атмосферата. Всяко ново движение оставяше пъстри следи... вихър от светлинки, от бяло, синъо, жълто,червено, зелено и черно... вихър нарушаващ покоя на нощта...
Мелодията пак се смени - на място на буиния вятър дойде една затрогваща, така както я нарече душата, песен. На мястото на лудешкия радостен танц дойдоха сълзи и бавни стъпки, неопределени махове с ръцете... Шумът се промени. Пак. И пак. И пак. Вдъхна радост у душата, всели тъгата, скръбта, а най-накрая мисълта... И изведнъж пътят свърши, а душата не бе вече душа, а Човешка Душа. По-късно стана.... човешко същество. Вече не бе сама. Вече бе част от цялото. Част от магията на нощта и заплетения смисъл на деня.

Е?

Доста добро

Ами не е лошо, макар и че не е кой знае какво. Красиво е на моменти, а по-сложните думички и словосъчетания радват окото.
Въпросът обаче е какво точно искаш да изразиш чрез този разказ?!
Според мен пътят, по който върви душата, символизира развитието и/или еволюцията. И идеята е, че за да се превърнем в истински човешки души трябва да преминем през всяка една от емоциите, т.е. да преминем през много красиви неща, но и през много трудни моменти.

Така възприемам написаното аз.

Не е лошо. Не дразни. Но пък и не е нещо кой знае какво.

Мен пък ме радва и то не малко. Кратко, интересно, леко... хубаво, дори красиво... и донякъде философско Нестандартно със сигурност... харесва ми

Във всяка една история има по една жена. Понякога фатална, понякога любовта на живота, понякога гадна кучка, понякога неразбрана готова на жертви лъвица. Какво е общото? Всяка една от тях е неповторима.
А какво представлява една такава жена? Дали има своя прототип в действителността?
Отговорът, както на всеки един такъв въпрос е едновременно сложен и прост, смислен и безсмислен. Каква е необходимостта от такава героиня? Защо? Защо винаги има по една жена, защо тя играе толкова фатална роля? Защо винаги всичко се върти около тях, жените?
Приятелю, сякаш ти не ги познаваш... И сам можеш да си отговориш на този въпрос, но не намираш думите, не намираш пътя да го изречеш...
Защото ние така желаем... Всеки мъж има по една жена. Има, казах, не казах намира. Както и всяка жена има по един мъж. Красиво и детско, но реалността пак се намесва – не всеки мъж може да намери своята жена и да я има. Жените, жените, жените...
Дали щях да пиша така, ако бях жена? Дали те знаят това? Сигурен съм, че всяка една от тях го разбира дълбоко в себе си, всяка една търси своята половинка... Като огромно стъкло, счупено на мънички парченца в зората на времето, чакащо парченцата да се съберат и да се обединят в едно. Сякаш когато се съберат света ще се преобрази в едно красиво и прекрасно място...
Детинщини. Детски приказки. Няма никакви парчета. Има само жени и мъже. Една игра от зората на времето, игра с два отбора и една обща цел, които обаче играят един срещу друг.
Метафора. Жената е една метафора вградена толкова дълбоко в нас, че не можем да я намерим и произнесем, нищо, че го знаем. Жената до голяма част е в нас. Жената е името на всичко, което обичаме и мразим.
Нека ги мразим приятелю. Нека излеем всяка капка разочарование. МРАЗИ ГИ! Те те мамят, лъжат, дават ти дълбока вътрешна сигурност, която никога не би показал и накрая те отново лъжат. Винаги е така. Не и с любовта.
Да ги обичаме. Нека мислим за нощта, за телата им, за целувките им, за косите им. Нека мислим за тях. Един за друг, едно цяло.
И защо толкова много ги величаем? Та ние не можем да решим дали да ги мразим или да ги обичаме!
Величаем ги, защото те са нашият скрит идеал. Нашата мечта. Всичко, което искаме или някога сме искали. Това са те, но ни е срам да го признаем.
А защо тогава те искат такива подаръци? Гримове? Парфюми? Колиета? Рокли? Заради нас ли се разкрасяват? Защо по дяволите? Но не, те не се разкрасяват точно заради нас. Те обичат да се сравняват с другите жени. Така както и ние обичаме да сме с най-красивата жена в заведението или на срещата. Искаме всички да ни виждат, да те виждат как я целуваш, как се смее на шегата ти, как те слуша пламенно. Те се разкрасяват, защото знаят, че ние искаме красотата. Защото те са в постоянно състезание за мъжете. Не го знаят, нали така?
Не, жените винаги знаят. Винаги. Те знаят какво искаме, знаят какво искат. Искат мъж, за който да им завиждат другите жени. Не, не ги псувай, да не и да искаме нещо по-различно? Любов ли? Няма любов. Всичко е привличане. Има обич. Любовта е онова, за което говорим винаги, но тя си е просто една илюзия. Жените за нас са просто едно средство за престиж, а любовта е... чисто оправдание. Та какво харесва един мъж в една жена на първо място? Красотата. Иска нещо красиво. Иска тя да е неговото украшение. Обичта, тя е скрита дълбоко в него.
Жените са нашата слабост. Ние сме тяхната сила.
Не, не съди тези, който биха правили всичко с теб заради парите ти! Не ги съди, защото и те имат своята цел. А тяхната цел не е по-мерзавска от нашата.
Но ги обичаме, нали? Прекрасни са, нали? О, трудно е да те убедя след всичко, което ти казах. Но ти не ме разбираш. Те са ни нужни. Трябват ни за да знаем какво сме.
Затова ги възпяваме. Заради всички тези причини. Не е ли парадоксално? Но да, приятелю, ние сме жив парадокс. Знаеш ли защо? Защото никога не можем да бъдем заедно по ред причини. Толкова са маловажни и нищожни тези причини, толкова са глупави и детски... точно толкова колкото е и детска илюзията за любовта ни.
Пеем за тях, четем, гледаме и слушаме, защото само в песните, картините и разказите можем да си мечтаем за жените такива каквито искаме да бъдат.


Това е доста старо, от едно време...
Да, инфантилно е на моменти, но си го харесвам.

Интересно е, донякъде вярно, донякъде - не... дай още, аз поне им се кефя на тия неща

Този път написаното беше доста по-добро от предходното. Хареса ми да следя логическия ход на разсъжденията на лирическия герой. И освен това, думите, които изрича, действително са в много голяма степен верни.
Интересно ми е, че е представил няколко от основните гледни точки по въпроса за разбирането на жените и тяхното място в света. И след като авторът ги излага, по-скоро оставя на читателя да избере своята, а може би и комбинирана с още някоя, вместо да натрапва собственото си мнение.
Добро беше. Наистина на моменти доста инфантилно написано, но пък това внася и една романтика в разказа, която и дефакто е едно от вижданията, за които говорех преди малко.

Вторият разказ е много добър...някои елементи са доста относителни,но ми хареса.