Всички бяха насядали и с интерес слушаха поледователността на плана на Блейк. Разочароващ план. Просто отиваха в Москва, срещаха се с Юриел и започваха да действат в този последен момент, когато може би върколаците са готови да предвидят всяко тяхно действие, ако изобщо дори имаха шанс за такова. Явно беше, че между Блейк и трамера нещата не вървяха добре, щом като англичанинът беше така зле информиран. Но и сляпата подкрепа на вентруто, всичката тази съпричастност и желанието да помогне на другаря вампир и да се справи с умразните врагове вълците не беше просто ей така. Силв познаваше тези два клана, занеше особености, за които другите имаха само догатки в главите си. Сигурен беше, че тези два принца работят по подробно обмислени схеми, а останалите нагли мутри по дървените столове, бяха безмозъчните пионки от този маскарад на доблестта. Силв нямаше да бъде фигурка върху игралната дъска. Щеше да разбере накъде водят пътищата и как веят ветровете, щеше да сложи прът в точилото на колесницата и да смъкне платната на каравелата. В един момент от скучното разтегнато говорене Никалъс започна да заинтригува гостите. Нов метод, метод за телекомуникация, нова трамерска магия. Едно полезно нововъведение, нов коз за предстоящата игра на куче и котка. Блейк простря ръката си и се леко се поряза. Кръвта струйна по китката му и закапа в чашата. Но червената течност беше някак различна. Силв много пъти беше виждал, още повече проливал кръвта на могъщи вампири и това не му беше въздействало, но сега сякаш звяра се пробуждаше, усети как мусколите му пращяха под тесния половер, като чели кучешките му зъби се увеличаваха , ставаха по дълги и остри, звяра идваше и малко оставаше докато излезе от контрола на потискащия го мозък. Още няколко импулса на агресия последваха, кой от кой по мощен. Силв разбра, че няма да издържи още дълго. Не знаеше какво да направи, с всяка секунда мисълта му се оттегляша, оставяйки мястото си на черната мъгла в погледа му. Изведнъж всичко изчезна. Когато дойде на себе си почувства всичките странни погледи на останалите представители. Вдигна главата си, огледа ги и после протегна ръка към чашата, която му подаде накой. Ритуала свърши, както и сбирката. Всички тръгнаха към забавата в обширното, помещение в имението на Блейк. Силв реши да поразгледа тамушната обстанова и слезе заедно с другите опътили се на там. Разбра, че вече някой от просветените опитваха от новото си приспособление. Селена му се "включи" с един интересен въпрос, чийто отговор би бил интересен и за самия него:
- Здравей, Силв, надявам се инстинктите ти на бружа вече да са утихнали. Жалко, че звяра не излезе наяве, наистина исках да го видя, особено в теб...
- Любопитството този път беше по-слабо от обикновенно. А и пазя звяра за по-полезни случай - Силв се зарадва, че дори смеха се предаваше по телеаптичния телефон.
После той седна на една от празните маси, посягайки към една от керамичните чаши. Зажднялия звяр само се подразни от свежата залъгалката. Силв погледна още един, последен път и реши да излезе на улицата, където са по-обикновенните жертви. Точно преди да напусне един звук на счупена чаша го накара да се обърне. Един паднал келнер беше привлякал всеобщия смях. Силв отново се опъти и излезе от имението. Навън имаше една кола със огаснали фарове, но с човек вътре. Когато мина покрай нея врата се отвори. Силвестър обърна цялото си тяло към излизащата фигура.
- Ела бързо, Юриел намери начин да се свърже с теб, така както заслужаваш, каза че е много спешно и също толкова интересно за тебе.
- О приятни негъре - в несмешката нямаше агресия, дори подигравателния тон беше по-мек от обичайния - добре си ме заварил. Хайде да бързаме тогава!
Задната врата на Мерцедеса се отвори и колата изрови калта изпот гумите. Хубава скорос, в хубава кола, с хубава компания(за щастие тъпия негър беше млъкнал).
Стигнаха до познатия бар и влязоха в познатата стая. Силв отново видя псведу приятеля си които го поздрави с:
- Добър ден господин Силвестър, предполагам е излишен въпросът как чувствате...
Силв се зарадва на това, че може да говори толкова истински с руснака и не издържа на изкушнеието.
- Очаквах да задаваш излишни въпроси, нали си кустюмар, - пак ли напомняше тези факти, и дали те бяха обидни, може би с този тон... - но радваш ме, продължавай да си все така свеж. Та сигурно искаш да си полафиме малко а!Скучно ли ти е?
- Предполагам разбирате деликатността на този разговор ,така че нека започнем... - Да започнеме де, нетърпението беше доста истинско.
-Нека...-В изражението на Юриел нещо се промени и то не за добро, Силв пък изглеждаше все по-добре.
-Чували ли сте за Македония г-н Силвестър ,предполагам ,че не сте...-Оу, бяхме станали закачливи.
-Чувал съм,и бях добър ученик по история-Един все така полезен факт дори и след смъртта, довлство на Силв щеше да прелее чашата ако имаше такава.
-Значи предполагам няма да ви е нужнио онова книжле наречено „История на България” ,все пак го прегледайте , защото на там ви водят пътищата....-хЪ, значи трамера започна да си вкарва привилегийте на принц. Силв го прекъсна, а нотката на радостно доволство беше заменена с раздразнение.
- Пътят ,който ти ми избереш ли?Да съм проклет ако ще гледам как някое кустьюмарче ме бута наляво и надясно!- Юриел хвърли един поглед тип "Хайде мойто момче!" и прескочи тази трънлива реплика.
-Предполагам ,че вниманието ви ще падне на една личност от онези земи ,Крум - Знанията на Силв май бяха малко поуграничени, сети се че това е някаъв владетел на дунавска България и че е покръстил българите, но дори не беше сигурен в това. Щеше да отиде до някоя книжарница и то много скоро.
- Нещо напоследък започна много да пътува и малко да пее ,затова бих ви помолил да го посетите и да му напомните за кого работи, а и предполагам че ще намерите информацията му за много интересна...
И какво мога да очаквам от този Крум? И какво ще очаква той от мен. И не трябваше ли да замина за Русия, не за България. Не искам да бъда изненадван, а и в тази игра не губя сам, така че разказвай ми... - Нетърпеливостта и нервния тон на всяка втора дума може би не беше праилния начин, но какво да ги правиш, младежи, Силв не мислеше да си налага цензура на приказките. - Къде отивам и защо?
-Еххх......всичко ще ви стане ясно по-късно ,повече информация ще намерите в един плик под леглото си във вашето временно убежище ,съжелявам само ,че не можах да ви осигоря първа класа. Пожелавам ви приятен ден г-н Силвестър. -Бъразаше ли за някъде...Няма значение по добре, че не му каза мищо, можеше пък да го излъже.
-И на вас, това са едни от последните приятни дни...господин Юри хех ел.
Лицето се скри и на негово място остана само някаквъв шарен надпис. Силв стана от стола си и тръгна да излиза. Преди това се разбра с негрото, щеше да му бъде осигурен полет за утрешната вечер. Чак сега се усети, че няма да присъства на едно друго оредено събитие с шеф другия сценарист - Блейк. Е, такива са нещата, сега Силв вече си представяше как прекарва поредната безсънна нощ в прелистване на тежки и безбройни страници, супер...и без това изпитваше носталгия по колежанските години.
Взе си книгите по темата Балкани и дунавска България в раннто средновековие и се опъти за хотела... Чете почти цяла нощ а през деня спа, около 20 часа се събуди, изкъпа се подреди отново съоръженията в сака си и зачака мерцедеса от вчера. Когато той дойде запалиха към летището.
След няколкочасов полет беше слезнал от самолета, носеше тежкия, съдържателно пълен сак през рамото си и се оглеждаше наоколо. На летището нямаше много хора, така че трябваше лесно да забележи свързващия човек. Но така и нямаше такъв, който да тръгне към него. Силв реши да не мърда много и остана на мястото си, трябваше да чака. Постоя около десет минути, после седна върху сака си с явно ядосано лице, но постепенно потъна в размишленията си. Прелисти големия списък от спомени. Разгледа действията и многото грешки и следващите ги последствия. Стъпките му бяха лишени от каквато и да е логика. Често и той не знаеше какво мисли, често не мислеше, просто правеше едно или друго. Но често това "едно или друго" беше я убийство, я нов член на съюза от врагове. Трябваше да сложи ред в бардака от мисли и действия. Хубаво беше че е непредсказуем, хубаво беше, че е силен и самоуверен, но сега може би предстоеше най - голямата война, в която ще влезе някога и трябваше да внимава не само в последния час от битката, а още преди да е влязал в нея. Нямаше място за повече врагове, нямаше място за инпулсивен темперамент. Не беше чувал много за върколаците, но все пак знаеше повече, от повечето събратя. От бой с върколак е трудно да се излезе. Един от тях беше способен да разкъса няколко елитни бойци, а сега бяха на глутница. А колкото и добър Силв беше само един елитен боец. Сега щеше да открие този Крум и да научи всичко нужно. А какво да прави с информацията и успехите, които постигне? Какво да прави с Юриел? Явно беше, че този принц сигурно борави с поне няколко такива като него. Може би и сега в момента няколко вампира с посичащи остриета в себе си го следяха. И нямаше да го испуснат от поглед. А дали Крум беше като него или беше като Юриел...?
Нямаше търпение да го види. Тази мисъл го пробуди от дълбокия размисъл и той вдигна глава. Точно на време, за да види един добре сложен за възрастта си българин със светло-кафеникава шуба и плешиво теме.
Стигна до Силв и му подаде ръка. Американеца изправи двуметровото си мусколесто тяло и хвана ръката на човека. Английския му беше сравнително добър. Сивл беше ходил в Ромъния преди няколко години, там акцента беше много смешен, но в гласа на Димитър се осещаше някакво мъжество. Докато му говореше Силв имаше възможност да го поугледа по-добре. Вече беше прехвърлил педесетте, сериозна възраст за един гул, ако изобщо беше такъв. Мускулите му бяха стегнати, но не чак силни, което си пролича в ръкостискането. Единствено в погледа се долавяше силата на този мъж, но дори и там понякога се прократваха сенки на умора. Димитър го покани да влезе в една кола, маслинено черен Ягуар с всичката елегантност прилежаща на тази марка автомобили. И двамата седнаха на задните седалки, а отпред ги чакаше шофьорът. Младплик мъж на около 30 години, отново гологлав, но за разлика от Димитър - обръснат. Той запали автомобила и сви по отрупаната с коли улица водеща към магистралата.
- Няма да имаме работа в София - започна разговор Димитър - Отиваме в един малък град в подножието на планина Рила - Там си почива царят.
- Добре, ще се радвам да се запозная с него - думите на Силвестър не бяха били толкова престорени от много време насам, но трябваше да свиква.
След тези думи на американеца Димитар не каза нищо. По пътя бързата кола изпреварваше много автомобили, значителна част, от които съветски. Силв знаеше малко неща за тази страна и едно от нещата, за които беше сигурен бе ниския стандарт на живот. Убеди се в това при вида на всияко тук, може би е имало трета индустриялна ревулюция, която още не е дошла в България, засмя се той на ум. Но положението никак не беше такова във високопланинския хотел на Крум. Думата палат беше първата, която му дойде на ум. Дори в Америка рядко се срещаха такива китни кътчета. Природата беше прекрасна. Чиста и безкрайна гледка се спускаше по склоновете на високата планина. Вътре в хотела вичко беше много луксозно. Обстановката малко му приличаше на тази в имението на Никалъс, но тук изящните произведения на изкустовто бяха малко по-скромни, това пък се заместваше с внушителните размери на ресторанта, в който имаше само един човек. Това навярно беше Крум.

Блеик отиде до голямото огледало в ъгала на стаята.Принциноп не беше суетен но реши че му трябва едно голямо венециянско огледало точно там-придаваше някаква завършеност на стаята.Огледа се костюма му беше леко измачка но все още имаше повече от задоволителен вид...Все пак Никалъс реши че ако човек ще се бие с върколаци овицялния вечернен костюм не е наи-подходящото облеколо...Отиде то шкафа и го отвори.Вобще не се двоумеше какво да облече-може би поради факта че в шкафа имаше точно една закалачалка и на нея висеше едимственото нещо по-различно от костюм което Блеик някога бе обличал-изтъркани черни дънки,кожено яке,кубинки с метална подметка и фанелка на Меидън.Това беше може би и единствената следа от първите нощи на Блеик в света на мрака тогава когато огънят на бунта и желанието му да се наслади напълно на своята свобода бяха дори по-силни от повика на Звяра и от иначе силната връзка с законите на поведение на клана които бе придобил с Превръщането си.Повече то му споменя бяха от тези 2 години бяха свързани предимно с пиянски свади в барове,бродене из улиците заедно с с бандата “Воините на Каин”(една от наи-големите анархистки банди в Лондон),един подпален факултет по право(по някаква “абсолютна случаиност” този в които Блеик бе прекарал около 2 години от живота си) и безборините битки за власт с сабатаджииските “глутници”.
”Да хубави времена бяха а не като постоянните конференции и събирания на Клана...Но стига мисли за миналото...то не е важно...важните неща ще се случат скоро”
Облече се набързо и прибра любимия си “кръвострелен” пистолет в вътрешния джоб на якето.Излизаики от стаята си много предпазливо се насочи към кабинета си.Ходеше много бавно и постоянно имаше чуство че някои го следи.Обърна се и се вгледа в сенките на мрачния коридор...бяха мрачни и плътни а по-спецялно тази в до маста с вазата беше прекалено плътна,неестествено плътна.
“Така значи явно нашия асемаитски приятел иска да си играе на шпионин...е и аз го мога това”
Продължи към кабината си все едно нищо не беше видял.По пътя продължи да се оглежда за да задържи у асамаита илюзията че все още не е забелязал присъствието му.Когато стигна до кабината си влезе и леко затвори вратата...Стаята беше обляна в кърваво червена светлина сякаш бе задържала в себе си последните умиращи лъчи на залязващото слунце-истината беше че на вън беше тъмно а нежната и притъпена червана светлина беше плод просто черваените пламъци на камината в ъгала на стаята.
Никалъс се доближи до рамката на една картина и натисна 2 бутона:първият повика скиритя зад стената ансансьор а втория спусна масивнте стоманени щори на прозорците.Блеик си пое дъх(по навик а н защото имаше нужда да диша) и застана до врата.След около секунда без абсолютно никакъв шум вратата се отвори и Валенс предпазливо влезе в стаята...В следващия момент пистолята на Блеик беше опрян в слепопочието му:
- Пълен е със някои от най-смъртоносните вещества за един вампир, господин Валенс. Така и не научих последното ви име. – чу гласът на вентруто в главата си.
- Не ти трябва и да го знаеш. – изсъска асамаитът.
- Благодарете се, че сте един от избраните, господин Валенс, иначе вече щяхте да лежите мъртъв. Щеше да е жалко за килима, но... все пак, това е просто един килим. Тъй като сте от избраните, мисля, че имате право да знаете какво правих тук.
Блейк свали пистолета си.
- Мъдър избор, – каза Валенс спокойно – но искам да знаете, че преди да още да си бяхте помислили да натиснете спусъка, вече щяхте да сте мъртъв.
- Хм... интересно ми е как щеше да стане това – подхвърли небрежно домакинът – последвайте ме, моля...
Блеик се насочи към камината и натисна малкото копче като не пропусна да спомене:
-Няма смисъл да се опитвата да го активирате без аз да знам.Генетично кодирано е...
Блеик влезе в ансансиора и с подканващ жест на раката каза:
-Извинявам се но беше наложително да вляза първи.-Така си беше всеки човек или обект по лек или по тежест с повече от 1кг от Никалъс щеше да пропадне в дълбока около 50м шахта и това щеше да е наи-малкия му проблем акознаеше какво има на дъното.Затова винаги се налагаше Никалъс да влиза пръв зада дезактивира системата с собственото си тегло.
Повечето хора(и или всичко друго хуманоидно) имаше глупавия навик да си мисли че сензорите за тегло се поставят само пода и че е особено хитро от тяхна страна се закаат за станите или тавана на ансансиора...Посления наемен убииец които опита това осъзна колко е болезнено да усетиш как стените постепенно се нажежават и бавно почват да прогарят плътта ти....
Валенс влезе и вратата на ансансиора се затвори оставяики зат дебе си .Никалъс се доближи до таблото и набра комбинация от цифри.След около 2 минути на възможно наи-интензивно мълчание между 2мата вампири на около 30м под земята ансансиора спря и стабилната бронирана врата се разтвори разкириваки пред себе си невроятна гледка.Блеик погледна към убиеца ако не притежаваше такъв огромен контрол над емоциите си вероятно щеше да остане с отворена уста(буквеално) както всички хора до сега които бяха виждали това.Озоваха се на огромен подземен перон ба които бе спрял внушителен черен влак стрела.10ки гулове внасяха метални контеинери в последния вагон на влака.Никалъс остави няколко секунди на Валенс да осмисли видяното и след това каза:
-Това пред вас е “Черната Стрела”..Знам името е клиширано но е краино подходящо за целта.Наи-бързия влак на земята до момента...носи се на магинтна възгланица и може да измине растоянието Лондон-Москва точно за 24 часа.Снабден е всички възможни удобства за възможно наи-конфортно пътуване.Според всички смъртни единствената съхоземна връзка на Англия с Европа е тунела под Ламанша...Истината е че освен него има и друг посторен паралемно с него...спецялноза нуждите на нашата общност....Отколнява се на около 50км от глания тунел и излиза на повърхноста в една безлюдна облас от където има железо пътна линия право до Москва и през някои от по-големите градове по пътя....Офицялно линията не съществува и до сега няма дани някои да знае за съществуването й.....
Асемаита не изглеждаше особенно впечатлен...в конкретния момент тои внимателно наблюдаваше гуловете и това което те товареха..обърна се към Блеик и попита:
-Ами те?Какво товарят те?Какво има в касите?
-Направо на въпроса а?Едобре щом настоявате.
Блеик се доближи до единотворен контеинер точно до вратата на ансансьора и му подаде един от мечовете които се намираше вътре:
-Това господин Валенс е нашето таино оръжие в предстоящата не даи боже воина с Кучета.Традиция и технология,чисти ковачески умения съчетани с последните откриятия в областа на химията и тавматургията.Метала от които е направен се нарича адамантин и е наи-твърдата сплав на света.Острието е посредбрено допълнително.
Имаме около 800 броики като тези 13 които бяха предвидени за клановете са допълнитено закалени и олекотени.
Никалъс потупа контеинера и каза:
-Ето тези тук са за представителите на Клановете а този които в момента държите в ръце може да го задържите тои по право е ваш...Имате предвид че мечовете са напълно еднакви.
Валенс погледна меча и го прибра(къде точно оастана загатка за Никалъс но тои знаеш че принципно Убииците имат 10тки скрити джобове в дрехите си..не би се учидил и ако имаше и скрита ножница).Никалъс погледна чесовника си и каза:
-Ако нямате повече въпрости ви предлагам да се връщаме в кабинета ми...Останалите би трябвало да доидат скоро.
Валенс само кимна в отговор и 2мата се насочиха към ансансиора.След около 2 минути вече седяха в камината на Блеик и чакаха.Вече беше към 9 без 15.Първа(след Валенс) се появи Селена.Явно не и се говореше много защото тя просто влезе усмихна се леко на Валенс и седна на стола си.Един по един представителите на клановете почнаха да се появяват(В случея с сестрите Ласамбора по три)Малко след Селена се появи представителката на Тземици този път тя беше заменила крилата с интересни навид шипо подобни израстъци на раменете си...Още с влизането си Блеик забеляза че 2те с Селена се гледат леко злобно(но не до толкова че да направи впечатление).След нея се появиха сестрите ласамбора,след това Места,младата малкавиянка и представилата на Тремиар София Сергеевна...Е изглеждаше че всички са там.Никалъс се обърна към събралите се представители и им каза:
-Преди да заминем за Москва трябва да ви уведомя че господин Силвестър представителят на Бружа няма да доиде с нас..В момента тои е в България-една малка бълканска страна в която се наблюдава също голямо струпване на кучета.Да се надяваме че макар и да работи вече за нашия съюзник господни Юриел все пак ще се свърже с нас ако открие нещо важно.....Също така искам да знаете че болшинството от нашите събратя вече или са в Москва или разузнават в областите където има повишена линкатропска активност....
Никалъс реши че сега е подходящо време да изпробва кръвната връзка която беше създал между вампирите вчера и изпрати послание на Силвестър..То беше кратко и ясно:
“Наистина Силв колко време си мислеше че ще ми тряваше да разбера къде си?”
-И така освен ако има някакви въпроси ще ви помоля да ме последвате...
Огледа залта всички мълчаха тишината в този случаи можеше да значи само 2 неща:
1.Отчаяние и страх
2.Решителност....Никалъс искренно се надяваше да бъде 2рото но за съжеление не беше сигурен.Изведнъж младата малкавиянка каза нещо:
-Тои ни чака...луната е млада но те вече са там и го търсят....те са силни...луната е тъжна...Тъмната господарка е тъжна тя вижда отражението си в кръвта на невинните...но тях ги няма...невинните ги няма те първи ще паднат...
Това определно не повдигна много боиния дух на вампирите повечето от тях се спогледаха притеснено....Блеик се опита да запази спокоиствие и каза:
-Е ако сте готови моля последваите ме.....
Блеик се доближи до камината и натисна копчето асансиора се появи на мястото на камината.Не си беш направил труда да включва наново защитните ситеми затова направо подкани другите да влязат...
След около минута вече бяха на поземаната гара.Като изключим гула които стоеше до контеинера с сабите перона беше абсолютно празен...Никалъс продъли към влака и каза:
-Дами и господа ако бъдете така добри да вземето екипировката от нашия сътрудника там и да ме последвате.Всеки от вас ще получи по една сабя и една карта за достъп...Всеки има на разположение по един вагон всеки пригоденза характерните нужди на клана.Аз вече съм получил своята..Ако ви трябвам за нещо съм в вагон номер 5.Имаите предвид че влака няма машинист маршрута е предварително зададен в бордовия комютър на влака няма да има никои освен нас и около 800броики от тези прекрасни оръжия които държите в ръце.

Вампирите разгледаха мечовете си...Явно всеки хареса своя.Само тезмицито и сестрите погледнаха своите недоверчиво.В последствие сестрите си ги прибраха но Валана продължи да гледа своя и накрая каза:
-Ние усещаме че вътре има нещо живо господин Блеик...Случаино да сте използвали Плътосклуптора при изковаването на тези оръжия.....
Блеик я погледна пусна една фалшива усмика и каза:
-Госпожице Валана как можах те да си помислите такова нещо никога не бихме го направили но както казват “целта оправдава средствата” а в нашата ситуация всякакви средства да позволени......
След това Блеик влезе в влака.Купетата макар и строго индивидуални имаха тесни кридори които ги свързваха,така че да не е нужно един човек да стои в вагона си по времето на цялото пътуване.
След няколко секунди размисъл всеки се насочи към вагона си.....

След 5 минути те потеглиха към свотя съдба или може би към нещо много повече от това....

Чу се един проглушителен звън щом Юриел се качи на покрива.
-Какво ли може да те задържи на легло-Носфератато погледна Тремера с подигравателен поглед-Не ,не се притесявайте Ваше величество ,мога да ви закарам обратно в леглото ако се наложи.
Виктимити го ,очакваше ,плоските шеги на обезобразения ,бяха най-малкото неумесни.
-Ахххх....въздуха ,надушваш ли идва онази паплач предвождана от Блейк-острите зъби на Сетил се отвориха в широка усмивка-ще минат с влака през онзи тунел ,който ти зазида преди шест месеца.
Тунелът трябваше да се затвори заради Сабата ,а.......една нощ да беше отсъствал и вече целият град се бе вдигнал на крака образуваха се действия ,които той неможеше да контролира и навсичко отгоре нямаше никаква новина от клана му ,като чели се бяха изпарили.Вече се бяха появили слухове,че Юриел използвал своята висша магия ,за да се принесе при анархистите ,и че те го били нападнали и с помоща на върколаците унищожили него и свитата му от магьосници ,като благодарение на свръх способностите си е успял да се измъкне ,а също се твърдеше ,че принцът на Москва се бе съюзил с демони.Каквото и да казват фактите бяха ,че нямаше и следи от Тремере ,а той се бе върнал полу-мъртъв от експеримента.
-Знаеш ,че трябва да ги изгониш ,независимо дали онова ,което казват е истина-вече всички бяха срещу анархиста и групичката му-не видя ли ,че веднага след като се събраха кучетата се разкриха ,онези предатели ще дойдат и ще помогнат на върколаците ,след което.....
-Ще избият върколаците ли ,или ще се помирят с тях-това беше опънало нервите на принца-Герол(Носфератото) ,аз не вярвам ,че те имат нещо общо с това събиране ,а й да имаха едва ли щяха да успеят да съберат осемстотин вамп...
-Значи са били прави ,принце на демони, ти си бил с тях ,пролял си кръвта на братята ,си за да повикаш демони да подчинят онези зверове и после ,и после ти и онзи Силвестър сте ,сте.....няма по-мръсно дело от твоето принце на демони ,отиди в пъкала ,от който си дошъл!
След като го каза носфератото скочи от покрива и изчезна от погледа на Юриел.Значи бяха разбрали за Бруджата, а точно този вампир беше асото ,което му трябваше ,сега беше гол в тази игра.Ако останеше в този град щяха да го диаблеризират ,ако избягаше някой щеше да се качи на негово място и щеше да обяви кървав лов в световен мащаб ,колко приятно ,винаги губиш.Трябваше да се маха преди някой със снайпер да го беше очистил веднъж завинаги.
Улиците изглеждаха толкова пусти ,толкова мрачни ,но сега тази тъмнина се свиваше около него в една схватка , готова да вземе безсмъртието му ,онова проклятие на Каин ,което бе превърнал в дар.Един инцидент в неправилното време ,на неправилното място ,на неправилния човек.....всичко!Всичко се сгромолясваше ,една бомба със закъснител и най-лошото ,най-лошото беше ,че неможеше да се защити ,всички факти ,всяка логика , всичко беше срещу него.Ако още нещо се случеше ,всичко щеше да отиде по-дяволите ,целия град.Озова се пред кабинета си ,а вътре го чакаше Елизабет.
-Само не и ти....-тореадорката му беше любовница ,но в такива времена....
Изведнъж красавицата се разсмя ,като чели в този момент Виктимити изгуби всякаква тежест ,падна наколене и се просна на пода.
-Носферато ,излез от стаята ми!-изведнъж въздоха около него се размърда и вратата побутната като чели от вятара се затвори ,винаги забравяха ,че той виждаше аурите им-Какво да правя?
-Ако можеш да ти отговоря на този въпрс мислиш ли ,че нямаше аз да седя на този стол сега.-усмивката от лицето на Тореадорката не изчезваше.
-Знаеш ,че всичко това е изгубена кауза ,винаги съм знаел ,че това е крехка игра ,но.....-Юриел беше уморен като , чели всички тези години се бяха върнали при него ,като тежест носена от някой смъртен.
-Миличък-лицето и вече придобиваше загрижен вид-ще се оправиш винаги си се оправял.-приближи се до него и нежно го целуна по челото.Юриел стана въпреки всичко преживяно ,стана въпреки всичко което щеше да се случи, стана противоречайки на всякаква логика.
-Ако Блейк не дойде сме загубени ,ако пък дойде вампирите ще се обърнат срещу него ,а напрежението ще докара момчетата на онзи вентру Ехер Вон Щрубер до полуда ,а от там....
-Щрубер?-Елизабет изглеждаше объркана.
-Кой мислиш ги раздухва тези слухове?-всичко се подреждаше в главата на Юриел
-Всички виждат ,че е един лукав бизнес мен ,но явно сега го подкрепят ,да.-Елизабет погледна гузно стола-Една далечна мечта.
-Чист кошмар-Юриел вече беше взел решение-ще се обадя на групичката ,която идва насам ,не мога да си позволя да дойдат ,немога да допусна това да се случи.Ако те дойдат всичко ще свърши преди да е започнало.
Бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон.В този момент в стаята нахлу едно носферато.
-Вълците дойдоха ,минали са през канала.-в лицето на „изрода” се четеше провал-Съжелявам ,че не можахме да....
-Идвам ,ако умра втори след мен е Ехер Вон Щурбер-така ако оцелееше щеше да има коз ,а ако умреше ,е тогава нямаше да му пука.
-И аз идвам-Тореадорката стана толкова бързо и излезе със същата скорост ,така ,че тремера нямаше време да възрази.
-Извинете мога ли да ви.....-носфератото се запъна.
-А ако ти кажа ,че не съм ще ми повярваш ли?-Носс-а се замисли ,явно го мислеше за виновен.
След десет минути се намираше на точното място.Двайсет вампира се бяха подредили с пики в ръце ,насочени право към един тунел ,зад тях имаше десетима с горелки и около още двайсет с пушки ,имаше от всички кланове с изключение на маговете ,къде бяха подяволите когато ти трябваха.
-Каналите са прекалено тяснии за повече хора-това си личеше ,пиките бяха в четири линйи ,щяха да паднат ,но щяха и да вземат няколко със себе си.А този ,който го казваше беше невидим-Момичето ти вече го няма.
-Момичето?-Юриел изглеждаше объркан.
-Първата стена беше в по-долните етажи ,прекалено бързо падна ,затова и ти дойде чак за втората.
Виктимити усети онази празнина ,която бе усещал някога всичкия смисъл ,всичко за което се биеше ,се бореше го нямаше.Онова безсмъртие ,онова което беше взел от Каин ,проклятието ,което бе избегнал с чувства ,нямаше вече смисъл.Чу се звук кожа’о’желязо ,битката бе започнала канала вече бе облян в кръвта на върколаците ,а те се придвиждваха бавно ,oколо двайсетина ,най-накрая сбараха копиеносците ,тогава момчетата побягнаха назад(сигърно към по-задни позицйи) и дойдоха на предна линия горелките.Вълците започнаха да скимтят ,а под напора на пушките паднаха няколко. Юриел разбра.Оставили са го да умре ,знаели ,са че тази група е обречена ,както и другите назад ,знаели са ,че оттук ще нападнат и скоро няма да бъдат спрени ,знаели са ,а Елизабет и нея ли са изиграли така ,и тя ли е била жертва на глада на този Вентру?Изведнъж разбра ,че върколаците разкъсват и последните му сабратя ,двама се опитваха да избягат.”Не няма да ги хванете ,аз съм принца ,ще трябва да минете през мене” и тогава Юриел скочи в битката.Целият покрит с кървав щит в пълната си ярост меча му режеше плът оставяйки рани ,скимтенето от ударите беше жестоко.Започна да цеди кръв от някое от онези животни и то падна безжизнено на пода подсилвайки неговата ярсот.Заби си меча в сърцето на един върколак,явно останалите се бяха оплашили и тръгнали да бягат.Юриел спря двама с помоща на тавматологията си и те почнаха да плюят кръв ,единият го рани жестоко ,а другия уби после продължи по-пътя си.Общо мъртвите върколаци тази вечер бяха дванайсе(ако битката не беше в канал сигурно загубите им щяха да са по малко ,а загубите на вамповете-повече) от който четири негови ,искаше още и продължи да ги гони.....
И изведнъж разбра ,че вече всичко беше свършило.Намираше се на една поляна ,входа към канала беше малко зад него ,на околко 200 метра ,воден от яроста си се бе озовал в капан.
Бяха го заобградили като един кръг от сенки и изведнъж на пред пристъпи една по-голяма ,не, най-голямата от всички.Юриел вдигна меча си ,битакта започна!Вампира започна да се върти в смъртоносен танц ,но той беше изнемощял ,изтощен ,изгубил голяма часто от силата си ,а онзи срещу него беше като нов ,стоял настрана от битката , козината му беше като непробиваем щит.Виктимити хвърли меча си ,вече нямаше сили да го носи.Започна да рита,дращи и да се върти докато накрая върколака не хвана главата му в десницата си и не стисна ,Юриел стана на прах.


-------------1 час и 45 минути по-късно....
-Значи ,върколаците са се разчистили ,Юриел ги е махнал-Ерех говореше с Герол Сетйр по мобилния-значи е повали 4-5 така ли?Е магията и меча бяха добра комбинация ,поне накрая съюзниците му го предадоха.Някакви следи от Тремере?Няма!Намери нещо ,нямам цял ден за глупости.
Ерех остави телефона на масата и се обърна към помощника си.
-Кажи на онези предатели да не ми стъпват в градът ,защото ако посмеят ще ги избия ,а ако някой заблуден дойде го искам във вериги!Е к’во гледаш обади им се!И още ли държиш онази тореадорска курва ,ама добре излъгахме „принца” ,звяра ,с който той се беше съюзил, наделя и играта свърши и моля ти се доведи ми я.
След малко врата на бившия кабинет на Виктимити се отвори и в стаята влезе Елизабе.
-Още никой не те е направил принц предателю!-Тореадорката се дърпаше ,но здравата хватка на шерифа беше силна ,прекалено силна за нея.-Юриел ще те убие!
-Така ли?Ако искаш да знаеш твоят Юриел умря-Злобна усмивка се изписа по лицето на бизнесмена-Беше обхванат от звяра ,с който се беше съюзил ,след като разбра ,че ти си умряла....аз му казах.
Тореадорката гледаше с поглед съдържащ ярост и невяра и изведнъж шерифат я удари и тя падна в несвяст.
-Затвория я някъде ,повече не ни трябва.-Погледна компютъра-Юриел е говорил с някакъв си Силвестър Джаксън ,трябва да му е съюзни ,обявавам кървав лов-в световен мащаб!Първо обаче трябва да отменя бедственото положение ,щом приятелите на върколаците няма да нападнат от зад ,тези мастйи няма да посмеят да атакуват.Ето виж за една нощ оправих всичко ,какво ли е харесала камарилата на Виктимити?

Вероник отвори вратата, която водеше към личния й вагон. Личен. Тази дума не й харесваше. Поне досега не бе спала сама. Дори и в безлюдните стаи на почти срутените къщи, които наричаше убежища, дори и в мръсните помещения, където периодично я тикаха, под предлога, че била луда, дори и в тях усещаше присъствие. Но стаята, която се разкри пред нея я обливаше с безразличие, а вагонът с липса на жива душа. Стените, сиви и гладки, сигурно повечето подобни на нея биха предпочели нещо екстравагантно, пприкрито от повечето цветове на дъгата или дори изрисувани с маркер, стига да не бяха сиви и голи, както сега, но не, тя лично бе избрала сивия цвят сред всички други. Помещението разполагаше с още едно легло, няколко шкафа и тоалетка. Подвуоми се дали да светне лампата. Предпочете мрака. Все пак, за разлика от преди, очите й се справяха завидно добре в различаването на фигури в мрака. Часовете безцелно взиране си бяха казали думата. Момичето се запъти към тоалетката и тръшна опакованата кутия, която жадно стискаше още откак се бе събудила в склада на магазина за велосипеди, която стискаше, докато закъсняла бягаше към имението Блейк, която стискаше дори и по време на събранието на избраните. Избраните. Никой не я бе избирал за нищо. Просто се озова в стаята по подходящото време, в подходящата компания. И реши да не излиза. Седна на столчето и се замисли. Опита се да си представи Москва. Не постигна успех. Сред всички европейски столици, сред всички ненадейно попаднали на пътя й градчета, Москва не взимаше участие. Единственото, което бе чувала за този град беше ледената зима. Но надали скоро щеше да й се отдаде възможност да я види. Всъщност Москва й миришеше на смърт, смърт на Събратя, смърт на Гару, смърт и на безброй невинни смъртни. Реши да сподели това с другите избрани, но съдейки по реакцията им, не постигна желания успех. Избраните. Все още не се бе запознала с никой от тях. Надали знаеха и името й. Но реши да не избързва, все щеше да има време да се запознае с всички, в една или друга ситуация, един или друг момент.
Отърси се от мислите си. Сигурно бяха минали няколко часа от пътуването им. Няколко часа, прекарани в безцелно съзерцаване на околния мрак, няколко часа и Слънцето отново щеше да смени Луната. Вероник реши, че ще е най-удачно да си легне. Пътят към Москва беше дълъг, а кой знае колко по-дълъг щеше да е пътят през Москва. Седна на леглото, затръшна раницата си на покрития с килим под, протегна се, светна лампата и легна. Затвори очи и се опита повторно да открие безразличния гласец в главата си. Никой не се обади, явно него го нямаше. Тишината скоро я обгърна и тя задряма. Сънищата й се окончаваха в разноцветни платна и картини, на фона на истеричен смях и громък шепот. Сякаш някой изричаше присъда, а смехът му пригласяше. Напомняше песен, нервираща песен ...
Момичето се изправи в съня си. Гласовете продължаваха с нервиращия си ек. За секунда изпита неудържимото желание да ги изтръгне с клещи от съзнанието си, в следващия момент вече не ги забелязваше, не ги възприемаше. Знаеше, че после горчиво ще съжалява за това, но скочи от леглото си, грабна опакованата кутия и с ритник отвори вратата на спалнята си. Сигурно всички други спяха, дремеха или поне никой не излезе да провери какво става, за което Вероник им беше сърдечно благодарна. Затича се към задната врата на вагона и мина през нея. Чистият въздух често й влияеше добре, успокояваше я. Този път само я разгневи допълнително. Стисна кутията до гърдите си, засили се и скочи надалеч от шума, далеч от Събратята, далеч от избраните. Не усети нищо от удара на краката си в земята, никаква болка, нищо. Засили се отново и се затича през мрачната гората. Беше нощ, тъмна нощ. Предполагаемо Слънцето бе залязло преди час или два. Което означаваше, че е спала през целия ден. Чувстваше се по-зле и от момента, когато я свестиха след първото й видение, чувстваше се гладна. Но не за жива кръв, а за нещо друго. Продължаваше да бяга. Малките клонки се чупеха и се забиваха в босите й пети. По-големите клони, дърветата я шибаха по цялото тяло. Никаква болка. Момичето продължаваше да бяга. Чувстваше, че ако спре ще експлодира, ще се пръсне, а желанието да излезе по-бързо от сгъстяващата се гора я караше да набира все по-голяма и по-голяма скорост. Внезапно спря. Беше достигнала магистрала. Празна магистрала. Звездите ярко й се усмихваха от нощтната синева. Може би бе тичала часове, но малкавиянката не бе усетила абсолютно нищо. Въздъхна. Сега съжаляваше, че е скочила от влака. Но виновник нямаше, тя просто се опитваше да се оттърве от дразнещите гласове, докарали я до лудост. Въздъхна отново и осъзна, че все още жадно стиска кутията в ръцете си. Заби нокти в картона и го разкъса. Извади по-рано купената, по доста необичаен начин, тротинетка. Рзтегна я и я приспособи за каране. Не че знаеше как се управлява подобно нещо, но стъпи с единия крак отгоре й, а с другия започна да набира скорост. Скоро качи и него отгоре и се понесе напред по магистралата. Внезапният повей на вятъра я зарадва. Усети някой зад себе си. Със задоволство установи, че този някой притежаваше кола. Спря земния си полет и хвана тротинетката подмишница. Явно вида на момичето все пак успя да привлече вниманието на шофьора. Че кой ли не би спрял при вида на раздърпано рошаво хлапе в нощница, стискащо тротинетка в едната си ръка и юмрук в другата, с видимо разранени ръце и крака?
Вероник само и това чакаше. Втурна се към колата, разби стъклото от страната на шофьора с кормилото на тротинетката, а самият шофьор срита. Изненаданият човек бързо разбра какво имаше предвид момичето с ритника си и се смести. Малкавиянката с мъка напъха остатъка от тротинетката и го набута в лицето на шофьора. Зае мястото му, завъртя ключа и натисна газта с всичка сила. Шофьорът видимо стрснат и уплашен не проговори през цялото пътуване и, за щастие, не създаде никакви излишни проблеми на момичето. Единственото, към което Вероник се стремеше в момента, беше да стигне до Москва. По възможност, преди влака на Блейк.
Наближаваха Москва. Спрян от желязната плоскост, която малкавиянката притискаше към врата му или от простото нежелание да си намира повече проблеми от досега създадените, шофьорът мъчно се опитваше да покаже на околната среда, че не съществува или поне че няма желание да мърда. Скоро след това, Вероник рязко дръпна ръчната спирачка и излетя от колата, минавайки през предното стъкло на автомобила, изоставяйки и мъжа, и остатъчка от тротинетката си в колата. Падна на асфалта и отново не почувства никаква болка, освен желанието да си бе сложила колана преди да бе потеглила. Вдигна глава и се озърна. Бяха стигнали Москва. Усещаше жуженето на града в главата си. А на прага му я посрещнаха и двама представители на клана Бруджа. Двама огромни мъжаги, ако не с оръжие, имащи поне юмруци винаги готови да я повялят. Не се бе надявала на подобно парти по посрещането, още по-малко от Бруджа, но прие изненадата с усмивка. Сигурно някой ги бе пратил да пазят 'портите' на града от натрапници. Трябваше да се запознае с този някой. В последен опит да се скрие, двамата мъжаги я забелязаха и само след секунди се озоваха до нея, извивайки ръцете й зад гърба. Нямаше смисъл да се съпротивлява, особено като знаеше, че ако проявеше някакво нежелание да ги последва, нямаше да има възможността да прекара вечния си живот или поне да се възползва от вечната си свобода още дълго. Захили се истерично, в опит да ги накара да забравят за мъжа и колата му. Отпусна се и остави мъжете да я влачат.

Kрум седеше на една от мнгото маси в неприлично празния за момента ресторант. Явно пристигането на Силв беше случка, иначе българина не би нарушил плътния цикъл на своя хотелиерски бизнес. Стоящия до големия американец Димитър се спря до вратата, погледа уверените му стъпки, а когато Силв седна, просто притвори вратата и обърна гръб.
Руокосия сложи ръка върху студената чаша и погали с пръст гърлото й. Крум следеше действията му със спокоен, аристократичен и доминиращ поглед. Очи пълни с плътна тъмнина, преливаща от зениците и насищаща всичко наоколо. Силв отпи. Крум също погледна към препълнената си чаша. От златната ивица на гърлото неуверено потрепваше малка капка.
- Предполагам си изморен, извиняваме се за лошата организация, но такива са времената.
- Извиняваме? - попита изненадано Силв.
Хм... - дълбокоокия се усмихна непринудено, личеше си, че усмивка рядко има по лицето му - Не исках да преливам от мъдрост - отново същата добряшка физономия - добрия е силния цар, добър значи човечен, да човечен, към свойте. И аз не вярвах, но верността е по - силна дори от хватката на дългите ми зъби. Вампирите ми ме обичат, другите мой са само пешки, не им трябва чувство, но най - близките, те отдавна не са такива. Но това е тема на един друг разказ, затворен от дебели корици и прашни рафтове, в другата ни история.
- Значи си пръв сред равни?
- Американски другарю - Крум доста успешно си играеше с думите и смиволите, които остсаваха сред изричането им - рано ти е да знаеш, какво е власт и колко апсолютна може да е тя. Слушай думите и мълчи повече. Истината е там.
- В тишината?
- Именно!
Именно, не именно, на Силв не му харесваше да се държат с него както с малко дете поверено на гувернантка. И все пак сега не беше времето и мястото за показване на разюздените нрави, пък и бащиния тон на Крум му харесваше, макар да отричаше това със съзнанието си.
- Юриел помоли да дойда тук. Защо? - Силв преминаваше на въпроса.
- Юриел е добър принц, наградите му са скатани, но е още нетърпелив. Ти също. Сега отиди в стаята си. Там те чака чернокоса девственица. - Крум се усмихваше приятелски - това е специялен подарък, не традиция. Утре ще говорим, когато си сит от кръв и удоволствия.
Силв се почувства длъжен да послуша съвета на домакина си. Поклати глава в съгласен жест и се изправи. На изхода го чакаха две големи момчета, които се захванаха да го придружават до спалнята. Явно тия бяха от пешките. Пожелаха лека вечер и единия остави в дланта на Силв ключа. Той се усмихна приятлески на грубовато и глупаво изглеждащия гул и сложи ключа в медената ключалка. Едва когато го направи си спомни за обещаната гарванокоса вечеря. Влезе, лампата беше загасена. Заопипва стената в търсене на ключа, като ухилен очакваше я някоя ваза, я някой стол да се стовари върху му. Но когато светлината положи длан върху объркващата тъма Силв видя нещо много по - друго. Корниза от който се спускаха двете тежки червени завеси беше изкривен от тежестта на омотан по средата кабел. Беше го изкубала от нощната лампа която сега тъжно лежеше върху изрядната завивка на широката спалня. Беше се обесила. беше още дете, на 13 или дори по - малко. Страните й все още бяха мокри от студените сълзи. Имаше красиви светлокафяви очи и по детското му найвно лице. В него нямаше толкова страх колкото мъка, само мъка и сълзи. Имаше надежда, толкова много и силна. Имаше воля и смелост. Смелост пред кабела. Надежда за иконата над леглото и мъка по усмихнатите снимки в розовото й албумче. Пръстите бяха вкопчени един в друг, а малките юмручета опорито стискаха последната секунада живот. Силв затвори врата и седна на леглото. Не искаше да гледа в празните очи и да пита прежулената шия с радостния поглед на жив мъртвец, на дявол. Наведе глава. Вкуси вина в преглътнатата слюнка. Виновен и тъжен. Беше забравил това чувство, всъщност ги беше забравил всичките. Това е да продадеш душата си на дявола, и не само душата, а и тялото, още по - жалко, защото какво само правеше това бездушно тяло. Беше само коса от раждясал метал. Мъртво острие в черна костелива ръка. Може би сатаната режеше с него? Посичаше, душеше и пиеше. Имаше всичкото време и всичката сила, но те бяха нищо. Нямаше човек които да им се зарадва, нито сърце което да потрепери. Един звяр имаше. Едни очи пълни с лунен блясък, едни устни пиещи майчини сълзи. Звяр, дебелокож крокодил с ненаситна паст прикрит зад ведрата усмивка на русокос младеж. Това беше тъжно. Силв ровеше с пръсти из гъстата си коса и гледаше със затворени очи в непрогледната тъмнина на безкрайно гробище, забравено от слънцето, забравено от попове и от роднини, в което мъртъвците идваха със своите крака и лягаха в меката влажна пръст, скриваха голата си плът в купища есенни листа или коленичеха, над каменистата земя с издрани колене и молещи ръце. Очите им посърваха, а телата се измаряха от молитва, и от мъка по покойника. Всички носеха по две нежно изваяни дупки върху свойте вратове. Но сега влизаше едно момиче с нежно бяло и недокоснато тяло. Тя погледна с нейните си засмени очички останалите и продължи по каменистата алея. С леки и бързи крачки измина пътя до края й. Там където където алеята свършваше я чакаше мраморната плова, с малка засмяна снимка, с чернобяла лъчезарност. Отзад имаше правоъгално трапче. Можеше да се влезе там. Беше пълно с щукащи насам - натам мравчици, овиващи се едно в друго червейчета. Детето побърза да скочи в трапчето и да започне да играе с животинките. После тъмата стана още по непосилна. Чуваха се само писъците отекващи в полския нощен безкрай.
Силв поклати глава и стисна ръката си. Не искаше да идват още момиченца. Стана от леглото и сведе клепачите на детето. Разплете овързания около врата и кабел и я постави върху леглото. Погледа още малко. После покри лицето й с някакво вълнено одеало (родобско) на червени жълти зелени и какви ли не карета.
Стори му се че чу нещо навън. Плач, викове... Вярваше, че слуха си играе с него, но все пак отвори прозореца. И наистина навън имаше една жена която с все сила раздираше нощното спокойствие, кълнеше през сълзи. Следяха я няколко светлини. Жената беше над средната възраст, без много да разсъждава Силв се сети, че това е майката на детето. Чак сега различи една друга фигура сред нощните сенки. Ето и той се обади. Явно говореха на български и Силв не разбираше неищо. Всъщност не, всичко разбираше, макар да не му се щеше. Точните думи не бяха важни, а техния смисъл не се криеше в нощта, той забиваше стъклени стъргутинки на вина в сърцето на американеца, скоро от него бликна кървав яд.
Най - силния писък беше последван от два или три истрела. Жената се свлече в снега и това щеше да е всичко. Но Силв не искаше повече от същото. Сложи крак върху перваза и потърси с поглед най - лесната жертва. Скочи върху гърба на един от тях и с рязко движение му строши врата. Изненадата на другите трима беше съпроводена с няколко слепи изтрела. Със смъртта и на втория вече започнаха да се появяват кървави петна върху ризата на Силв. Но в гърдите му крещящия гняв заглушаваше болката. Разкъса всички.

Селена влезе в купето си и пусна малката си пътна чанта на земята. Тя протегна ръка към гърба си и от новопоявилата се ножница там извади новата си придобивка. Развъртя острието във въздуха. Мечът описа няколко плавни дъги, след което бе захвърлен върху леглото в далечната част на фургона. Селена въздъхна. Взе своето оръжие, докосна го нежно, погали стоманата, но скоро блясъка в очите и се изгуби, вниманието и беше привлечено от нещо друго и тя метна собствения си меч при събрата му на леглото. След миг вече беше отворила гардероба и избираше новата си одежда. Избра нещо наистина нестандартно за вампирските разбирания за облекло. Скоро двете оръжия, които беше сигурна, щяха да и служат добре, се отзоваха пристегнати към елегантния и колан. Тя завърза косата си на опашка, за да не и пречи при битката, която вероятно ги очакваше когато пристигнат - дори върколаците да бяха вече отблъснати, в което искрено се съмняваше, тя все пак не очакваше топло посрещане. Тръгна към един от общите вагони.
Още първото същество, което видя, не знаеше дали е случайност, беше представителката на тземитси. Тя, вероятно нарочно, се блъсна в Селена, след което я погледна пренебрежително.
- Какво си ти, по дяволите! Елф ли? Поне придържай някакво благоприличие! - изсъска Валана.
- Дръж си езика зад зъбите, тземитска курво! - извика раздразнено представителката на Треадор - Това как се обличам е моя работа!
Въпреки това, нещо, под странното зелено облекло беше удовлетворено, когато завитите костни нараменници на Валана се превърнаха в заплашително шипове.
- Търсиш ли си го, треадорска кучко? - изсвистя отново гласа на тземитсито - Мога да ти гарантирам, че ще си го получиш!
- Защо не, а какво ще кажеш, да си го получа точно тук и сега?
- С удоволствие!
Двете жени отскочиха едновременно назад, а окрашенията по гърба на представителката на тземитси, не преставаха да се менят. От просто изкусни форми на изкуството, сега те придобиха по-използваем и жесток вид. В другия край на вагона, извадила двата си меча стоеше нейната опонентка. Зелените и одежди, плътно покриващи тялото и, и маниакалният и поглед и придаваха заплашителния вид на човек, който е на прага на лудостта и всеки момент е готов да направи стъпка напред. Всъщност точно така си и беше. Изнасилвана, не веднъж или два пъти през живота си като човек, захвърляна като парцал, пребивана, смачквана и психически и физически, сега яроста и я захранваше отвътре и я хвърляше в лудостта на звяра. Въпреки това тя обичаше неговата прегръдка, нежната му милувка и не на последно място, екстаза, който получаваше всеки път когато той я обгърнеше със силните си, но нежни към нея, ръце. Хиляди пъти беше се възхищавала на Гангрел, заради близостта им с него, и на Бружа, подтискащи го в себе си, но най-добре чустващи страста му. Битката започна.
Всичко ставаше невероятно бързо и дори вампир трудно можеше да следи всяко действие. Селена сечеше с мечовете си стотиците изникващи всяка секунда израстъци. Силата на другата обаче сякаш нямаше свършване и тя дори беше превърнала меча си в част от ръката си, вероятно възможно заради плътоскулптурата, която дори и Селена усещаше в оръжието си. Няколко минути непрестанна сеч, а все още нямаше превес нито на едната нито на другата страна. Шипове се появяваха навсякъде от тялото на Валана, но вихрушката от стомана, ги посичаше почти на момента. И все пак, формирането на шипове от страна на клана тземитси не беше трудно в сравнение с посичането им. Беше само въпрос на време преди силите на Селена да и изневерят и тя да допусне грешка. И ето че това стана, един пропуснат шип се заби в коляното на треадорката и тя изкрещя от болка. Изпусна мечовете си, които в енерцията си, изхвърчаха и се забиха в стените на вагона, още няколко шипа се забиха в тялото на Селена. Скоро атаките спряха и тялото на вампирката се свлече плавно на земята. Валана се наведе триумфално над нея и я изрита силно в корема. Селена изкашля няколко храчки кръв и те се размазаха мазно по паркета, покриващ пода на вагона.
- Харесвали ти, псе - позлорадства победителката. Гласът и все още съскаше - ти направи последната си грешка днес като ме предизвика.
Още един ритник, този път в главата, накара Селена да изплюе отново солитно количество кръв, придружен от други, много по-нечисти флуиди. Валана вдигна меча си над гърчещото се от болка тяло, готова за последен, довършващ жертвата удар.
- Умри, кучко! - Селена се надяваше на смъртта си, не можеше да понесе да се гърчи и миг повече в краката на противната тземитси. Тя стисна очи и зачака удара на острието да завърши завинаги нещастния и живот и да отведе право в ада, проклетата и от векове душа. Удар не последва. Единствено гласът, разнесъл се из целия вагон. Селена успя да различи единствено последните думи изречени от него, преди да усети как токът, пронизващ брутално гърба и, се отмести. Запомни тези думи може би до края на живота си. "...за мен, тя е по-ценна, дори от спасението на душата ми..." Чии е този глас, тя така и не успя да различи...
Събуди се в леглото си, все още мръсна от битката предходната нощ. Косата и беше рошава и спластена. Дрехите и, разкъсани от множеството проболи я шипове, бяха оплискани със собствената и кръв, но раните под тях вече бяха заздравяли. Въпреки това ужасна болка се разля по цялото и тяло, когато тя се опита да се изправи. Полежа така, гледайки тавана, мислеше си, чии беше онзи глас и как е успял той да я спаси. Чудеше се, на кого му пукаше за нея, когато гласът на Блейк се разнесе по мегафоните в целия влак и огласи това, тя искаше да чуе най-малко в сегашния момент. "Пристигаме Москва след час, моля всички да се приготвят за битка."

Селена скочи. За момент и се прииска да не го беше правила, с извивката на тялото и в сложна дъга изпука всяка нейна костица, заболя я всеки мускул, за този един момент тя почуства как в мозъка и се появява звяра, но сякаш и той не издържа на болката и се скри в сенките като подритнато пале. Предвиденият скок завършваше с падане на крака, но вместо това тя се просна по лице върху, за щастие мекия, килим. Опита се да се изправи, но залитна и отново се отзова на пода. Изчака няколко минути така, докато започне да чуства тялото си отново нормално. Следващият и опит бе овенчак с успех. Полюшвайки се наляво надясно тя стигна до гардероба. Когато го отвори, откри приятна изненада. Някой беше предвидил състоянието и и беше оставил две банки кръв върху единствените дрехи, които бяха останали там. Селена се строполи по колене и жадно заби зъби директно в опакованата кръв. Почуства силата да се разлива в тялото и, да я изпълва, да изостря отново сетивата и, да я преражда за нов живот. Кръвта на древен!
Когато изпи и последната капка от банките, тя най-после се чустваше наистина отлично. Помисли си дори, че по-добре никога не се е чуствала. Захвърли кървавите си дрехи от вчера и облече новите – памучна блуза, която прилепваше плътно по тялото и и обикновен дамски панталон – и двете черни. Намери мечовете си, прилежно прибрани в ножници, сложени до леглото и. Тя побърза да намери коланите си и бързо те прилепнаха на кръста и. Откри мечовете си, прилежно прибрани в ножници, сложени до леглото и. След миг те послушно висяха на кръста и. Е, беше време за действие.
Влакът спря. Тя изскочи възможно от вагона си и се затича към изхода при локомотива. Не видя другите по пътя си, вероятно я бяха изпреварили. Стигна до вратата и я изрита силно, скочи навън и... се оказа сред сътрудници си, обградена от малка армия вампири, едни насочини пушки към дружинката, а други, стоящи пред стрелците бяха заели финна бойна стойка. Все още не бяха извадили мечовете си, но бяха готови да го направят при сигнал. Селена направи няколко странични, малко налудничево изглеждащи крачки, и се отзова до замръзналия Блейк, вече извадил своя меч в едната ръка, а в другата държеше пистолета си, готов да стреля, ако му дадат повод. Другите бяха в подобно състояние, само Селена все още не бе извадила оръжията си.
- Какво по дяволите става тук? Очаквахме да се бием с кучета, а не с наши кръвни братя! –нервно изсъска тя в ухото на благодордника.
Един вампир, носещ военна униформа, която Селена не познаваше, присъпи към тях. Блейк видимо се вбеси при тази му постъпка.
- Как смееш, куче, да ме заплашваш, когато съм тук под протекцията на Юриел и съм дошъл да ви върша мръсната работа!
Вампирът явно не бе смутен от тези думи, дори бе леко зарадван. Той направи още крачка-две напред и заговори дипломатично:
- Юриел... беше предател. Сега той е мъртъв, а това че сте имали някакви отношения с него, може единствено да ви навреди. Моля да ви гарантирам и, че проблемът с кучетата е решен. Ако желаете можете да останете мои гости в този град, докато влакът ви е готов за връщане към собствените ви земи. Мога да ви предложа само това, но не и приключенията, за които сте дошли...
Блейк вдигна ръмене. Всички се спогледаха и изглежда никой нямаше нищо против такъв развой на нещата. Въпреки това всички бяха люнопитни как точно за отблъснати зверовете. Въпреки това новодошлите прибраха оръжията си и допълнителните си израстъци, които ги имаха, и зачакаха реакцията на военния пред тях. Вампирът се усмихна и даде някаква заповед на руски и няколко вампира от частната армия се стреланаха напред, най-вероятно за да претърсят спътниците на вентруто за някакви нелегални... неща, каквито и да можеха да са те. В последния момент преди войниците да стигнат до групичката, военният отново каза нещо, неразбираемо за Селена. В следващия миг Блейк се опита да изкрещи нещо, но гласа му секна рязко. Чуха се виковете на тризначките на сянката и след това този на Валенс. Селена успя да види как колът се забива в сърцата на всеки един от тях, но не успя да направи нищо за да спаси своето от същата участ. Викът и отекна, всичко пред очите и стана тъмно за миг... Тялото и се свече, безжизнено на земята.
Следващото което видя беше тавана на затворническата килия, в която я бяха напъхали. Беше сама, а дупката в сърцето и все още зееше, макар и бавно да заздравяваше. Възможно беше да стане и да се разходи, но нямаше смисъл, нито пък тялото и сили. Виждаше катетърът, който се впиваше в ръката и и вливаше това, което я беше съживило. След време щеше да направи нещо, за да се измъкне от това място, но реши сега просто да почине. Беше изпаднала в кома два пъти за два дена, това беше повече отколкото тя можеше да понесе.

Веднага след като влезе в купето си Никалъс започна да преглежда плановете на москва,имена на информатори,места където се събират Събратята и места с концентрация на линкатропска активност.Привидно всичко беше наред,имаше само един проблем,канал под операта в опастна близост с подземната гара и пряк достъп до перона беше станало свърталище на кучетата в последните седмици.Според информатори кучета се инфилтрираха в града точно от този канал и от там плъзваха из канализацията на целия град.Само Бащата можеше да знае какво ще ги чака там....
Заби глава в плановете на града търсеики евентуални места където биха се скрили Кучета и в следващия момент в които погледна чесовника си беше 6 сутринта.Никалъс вдигна щората на затъмнения прозорец и погледна навън...Виждаше само безкраини полета и красивото звездно небе.Звездния ловце(Орион)беше точно над него.Това значеше че вече бяха на територията на Украина...наи вероятно близо до Одеса.Никалъс погледа небето още малко и видя първите лъчи на слънцето на хоризонта.Бързо спусна щората и с също такава бързина отиде до леглото и заспа.
Никалъс отвори очи и първото нещо което видя беше масивната дърворезба на тавана на вагона...изобразяваше изговането на Лилит от Рая.Блеик погледна през прозореца.Слънцето вече беше залязло а в далечината нощоното небе беше осветено от милионите светлини на Москва.”Един празен град,куха бляскава обвивка и вероятно наша бъдеща гробница...само за нас и кучетата.Добре поне че Юриел успя да евакуира града” помисли си Блеик и отиде до поставения на бюрото микрофон и заговри с бавен и възможно наи-спокоен глас:
"Пристигаме Москва след час, моля всички да се приготвят за битка.След 45 минути всички в вагон номер 7".
Блеик въздъхна.Замисли за престоиящата битка,за всички които щяха да умрът в ръцете на кучетата,за цялта лудост в която щеше да се превърне това място,за 100ците убити,за смърта за мрака които завинаги щеше да остане заселен тук след предстоящашата касапница.Смъртинте можеби никога нямаше да го уцетят ноа Москва никога вече нямаше да е същата.И за Ловците..естествено нямаше начин тази паплач да не е разбрала за това.Всеки момент щяха да са появят и да застанат посредата на конфликта.На Никалъс почти му стана жал за настоящите глупаци и бъдещата кървава каша в която щяха да се превърнат...почти....в този момент си спомни за нея..може би за единственото същество което някога беше обичал и как онези животни му я отнеха...Не нямаше нужда да изпитва съжеление към тях..Не и след това което причиниха на Алексис.В този момен стоманено хладен женски глас разсея Блеик от мислите му оповестяваики:
“Пребятствие по зададения мрашрут.Преминаване невъзможно..сблъсък след 15 мин. Господин Блеик моля веднга се явете в 1 вагон за пренастроиване на бордовия компютър”.
Блеик отпи голяма глътка от чашата оставена на бюрото и с бърза крачка се насочи към 1ви вагон.Всъщност вобще не бе очаквал нещо друго.В момента му беше чудно само какво е и от кого е поставено “пребятстивето”Ловците или Кучетата? Нямаше особенно значение...и без това всичко скоро щеше да свърши.Всички щяха да умрът кучета ,вампири,ловци....всички.
Блеик влезе в вагона на машиниста.Отвори вратата на вагона и се озова с помещение напомнящо гигантски комютър погледнат отвъте.От апаратура,измервателни системи и навигационни такива нямаше празно място по стените.Всичко изглеждаше норално един савършен оркестър на премигващи зелени и жълти светлини,на тихото вумолене на охладителните системи поддържащи цялата тази хардуеърна утопия.Само самотния пресветкащ в червено монитор на навигационния компютър нарушаваше иначе хладното математически точно метално съвършенство.Блеик се доближи до монитора и го погледна.Влака беше навлязъл в тунела под Москва.Пътуването протичаше точно както беше планирано по график.С изключени на “пребятствието” по пътя на “Стрелата”.А то поне изобразено на бордовия компютър представляваше наскоро излята желязобетонна стена запушваща целия тунел.”Това не е добре.Нито ловците нито Кучетата биха построили това нещо..Не за толкова кратко време.Те дори не трябва да знаят че този тунел съществува”.Пребятсвивето щеше да сблъска в влака след 5 минути.Блеик зададе на терминала да започне спирачни маневри и след секунда усети как влака бавно и сигурно е почнал да забавя скороста си.”При тази скорост би трябвало да спрем на около 50тина метра от стената”.Блеик се насочи към купе номер седем като по пътя сключи телпатична връзка с Валенс и Миха молеики ги да отидат веднага в общото купе.
Когато пристигна асемаита и носфератуто вече бяха там и се гледаха недоверчиво правеики нелепи опити да прикрият явната неприязън и недоверие един към друг.Макар и да бяхацели трима души в купето то изглеждаше изключително празно.Сякаш някои беше изтъргнал въздуха от помещението и го безаменил с мрачна тишина.Блеик не знаеше какво става но усщаше че нещо определено липсва в помещението,сякаш самото купе беше свои самотен спомен.Другото което направи впечатление на Никалъс бяха кръвта по пода и откъснато парче от зелена копринена дреха опръскано с кръв.Никалъс нямаше точна идея какво е станало но мислеше че се досеща какво се бе случило тук докато е спал.Обърна се към Валенс и носфератуто и заговри с лек страх дали превзелата мястото тишина няма да погълне думите му..за щастие тези му страхове се разсеяха щом произнесе първите думи:
-Господа имаме проблем.Между нас и подземната гара наскоро е била издигната стена.След около 2 минути влака ще спре на 50тина метра нея.Нямаме никаква информация кога и от кого е била изградена.Знам само че ни пречи и ни дели от нашата краина цел.Знам също така че положението в Москва вероятно се влушава с всяка минута и всяко забавяне е фатално.Бих помолил да ме придружите до стената и да ми помогнете да се справим с проблема колкото се може по-бързо преди да сме изгубили прекалено много време.
Новината че наи-накрая ще слязат от влака видимо оживи 2мата вампира и те само кимнаха в мълчаливо съгласие и инстинкитивно провериа дали целия необходим инструментариум е по местата си.След това отново тишината превзе помещението.
След малко влака спря и тримата изляоха в сумрака на тунела.Стената беше на малко повече от 20 метра от първия вагонна влака.Още докато се приближаваха на Блеик му направиха впечателние странните черни кутии разположени из тунела и факта че огромната желязна врата на входа на тунела се беше затворила.Още преди да се доближът достатръчно Блеик почна да се досеща какво става и да се опасява от това какво вдеиствителност представляват кутиите разположени на различни места из тунела....
Митик се обърна към Блеик и каза:
-Шефе от тука надушвам миризмата на солна кислеина..или някои случаино е разлял някои и друг бидон тук или онези кутии там са със закъснител и взривател на кисленна основа...
-Митик за твое собствено добро искренно се надявам да не си прав.Ако си при тези количестваи при факта че тунела е затворен наи-голямото нещо което ще остане от нас и от влака ще може да се побере на върха на кърфица.
Засъжление Митик се оказа прав.Блеик не знаеше какво да прави усети как страха бавно но сигурно поема контрол над мислите му...Звяра не искаше да умира...не тук не и сега.
Валенс се проближи до една от кутиите поогледа я и каза:
-Всъщност може даже да са ни от полза.Които е решил да се отърве от нас определно е бързал...кутиите не са запечатани.Пък и до детонацията им остава цял час.
След това Валенс се съсредоточи за момент и повдигна един от съндъците.
Остави го на земата и кажа:
-Ако успеем да отстраним достатъчно от ексползива и да преместим повечто от сандъците до стеанта бихме могли да взривим стената....Естествено шанса ексползията да отнесе нас и влака си остава огромен но поне можем да опитаме.
Никалъс се замисли..не че беше нужно..на практика нямаше особен избор или щяха да се взривят стената и да се надяват че налягането което ще се освободи при експлозията няма да го направи на прах или просто щяха да станат на прах.Блеик се доближи до сандъците.Пластичен експлозив “Черна Глина”...Любимия екслозив на наемниците-мек,лек и без никаква миризма.Дори и граничарско куче не можеше да го усети.Лесно се деформира а и без взривател си е просто безопасно парче черна глина.Мачкаш го настъпваш го..просто безопасно парче глина.Никалъс се съсредоточи и надигна един от сандъците.Стори му се лек като перце.Може би все пак щяха да успеят...може би....
Разпределиха се по стени и започнаха да събират сандъците към зазиданата част на тунела.След 30 минути единственото което оставаше беше да намерят детонатора.Оказа се невинно изглеждащото ел.табло от дясната страна на тунела.Паролата не беше особен проблем за Миха.Това което притесни Никалъс беше символа които се заемаше горния ляв ъгъл на екрана..беше малък червен анкх..с орел кацнал на него.
”Прекрасно дори и всички да сме пред смърта опасност джихада ще си подължи..явно някои неща не се променят.Винаги ще има някои които ще иска цялта власт..ако ще и да е единственя от нас пак няма ще иска да има власт и ще вижда предателство дори в сянката си...колко типично за нас.Сякаш факта че сме малко не е достатъчен а се и избиваме по нежду си сякаш за да направим работата на Кучетата по-лесна”
.Миха се обърна към Никалъс и Валенс и каза:
-Ако не ви се иска да се срещнете с Големия Шеф преждевременно ви съветвам да легнете и да скриете хубавите си личица с длани!!-Каза го с някаква особена доза злоба и злорадство присъща за Плъховете.....
Никалъс се прикри зад вратата на влака а Валенс...Валенс просто изчезна.Миха вече беше заел място в импровизираното си изградено от строителни отпадаци убежище и натисна копчето..
Огроми оранжеви пламаци погълнаха целя тунел. Чу се тътен и след това ослепителна бяла светлина изпълни всеки милиметър от тунела.Никалъс почуства жега като че ли идваща от самите пламаци на преизподнята.Усети как титаниевата врата на влака почва да се нажежава.След миг всичко беше приключило а гъстата мъгла от прах и разхвърчали се отломки вече почваше да се разнася....Единственото което Никалъс видя беше че като по чудо релсите бяха непокътна ти....Всичко в тунела беше почерняло...Стените толкова черни бяха просто спонтанно подължение на мрака настанал в тунела след експлозията...След като видя Миха да се появява от убежището си и следкато усети появяването на Валенс буквално от нищото вентруто,носфератуто и асемаита се качиха в влака които след отстраняването на “пребятствието “ вече беше почнал да набира скорост да подължи по пътя си.Женската част от Избраните вече беше почнала да се събира в купето.На Блеик му направи впечатление че младата малкавиянка я няма.Опита се да се свърже с нея но единственото което постигна бе силна болка в главата сякаш идваща от вътре.Явно или я нямаше или бе намерила начин да се “изключи”.Нямаше значение..след 5-10 мин щяха да пристигнат на “гарата”.
”Стрелата” отново почна да забавя скороста си.Първото което Блеик видя беше самотна фигура на перона(на около 1км от него) след товяа видя как през близката стена още 4 по едри фигури се нахвърлят върху чакащата фигура.Смотната сянка извади меч от ножницата си и почна да контира атакитена атакувалите я с нокти кучета.Никалъс се отчая...знаеше че с сянката няма шанс срещу 4ри линкатропа..никои няма шанс срещу 4тири върколата освен може би изпаднал в безумие Грандел но съдеики по изяществото и грацията в движенията на самотния дуелист на Блеик му стана ясно че това може да е само жена и то жена Тореадор.Само те се стремяха да издигнат дори кръвопролитията до нивото на изкуство не че това помагаше но поне ако умряха в битка умираха верни на Клана и на традициите му. На тристния метър от гарата Никалъс не издържа...спомените му нахлуха в главата му като водопад от тъмни игли и със същата тази рязкост се забиха в сърцето му.Спомни си за Алексис и как я бе оставил по същия начин..нямаше да позволи това да се случи пак.Не издържа и скочи отвлака.Остави се в ръцете на Звяра и побягна.На около 50 метра от гарата видя как жената падна на земята и подължи да отбивя яростните удари на кучетата.Нямаше да издържи.В този момент с цялата мощ на съзнанието си изкрещя заповедно в умовете на Кучетата ”Оставете я” ...Знаеше че няма да им подеиства но поне отклони вниманието им от жената на земята.Върколаицте насочиха вминанието си към мрачния благородник и с едни скок се озоваха на опасно близко растояние до него.Единя се засили към него и изръмжа:
-Глупав жалък червеи ти и твоите “братя” няма да ни спрете не и сега...скоро Тои ще се събуди и този път вашия баща няма да наблизо да ви спаси.А сега умри нищожство.-С тези думи се нахвърли върху Блеик.
Никалъс извади меча си и скочи за да пресрещне във въдуха големия ураган от нокти в които се бе превърнал първия въколак.Усети как с дъговидно движение меча прорязва дълбоко меката плът на кучето.Почуства как кръвта бе погълната от острието и как то почна да се нажежава.В този момент в цялта си лудост и гняв Никалъс се почуди на какви чудеса е способна тавматургията.Кучето изрева от болка но в последния момент преди да се стовари тежко на земята успя да забие острите си като ятаган нокти в ребрата на вампира.Никалъс усети как кожата му бе разкъсана от точния удар на линкаторапа. Този момент 2рия върколак се опита да скочи на гърба на блеик но единственото което постигна беше да получи дълбака рана в връта от острието на Никалъс.За съжеление докато се занимаваше с 2рия Никалъс усети как другите 2ма вече бяха успяли да се доберат до него и в този момент почусвта прогаряща болка в стомаха когато лапата на едния се заби дълбок там.Кучето си плати скъпо...с едно движение вентруто отряза ръката на кучето което усетило на къде отиват нещата се отдърпна и почна да планира следващата си атака.Дълбоката рана в корема беше почнала да взема своето и Никалъс усети как силите почнаха да го напускат...Тои губеше кръв...много кръв.Всичко притъмня.С последни сили тои се обърна към вече ранения във връта върколак и с цялта злоба и гняв на света отсече главата на псето...след това припадна...

Никалъс беше сам в стаята..стая с хиляди врати и входове....или може би изходи. Блеик стана и се насочи към произволна врата с надеждата да открие изхода..Отвория и там видя момиче..малко момиченце държащо плюшено мече.Вгледа се в него и не видя нищо друго освен очите му.2 огоромни тъжни черни празни очи.В този момент то побягна.Никалъс понече да каже “Чакаи” но не чу дори собствения си глас...побягна след него..накрая го настигна и го хвана.То се обърна към него погледна го и....и се усмихна..Беше онази чиста детинска усмихва която човек винаги губи от тежеста на греха и годините..и то заговори:
-Те са тук..вече са дошли....няма да вземат Него но вече знаят къде е Той..те го искат...
И Змията го иска но ти няма да позволиш на Змията да го взема..Луната е червена..невинните платиха цената за да спреш Змията...а сега си върви..те те чакат....още много луни ще видиш преди да се върнеш тук и да ти покажа пътя.....Пази се от чашата кято ти дава Змията..само мрак ще видиш в нея....
И стаята и момиченцето изчезнаха.Блеик остана сам в мрака..и чу глас като далчен шепот:
-Шефе..шефе ставаи..шефе недеи така....кучетата ги няма вече...
Никалъс отвори очи...определено това което видя беше последното което някои човек би искал да вди когато отвори очи а именно ухилената физиономия на някое носферату на сантиметри от лицето му.
-Ааа ето че се събуди.Да ти кажа шефе тука бяхме почнали да се притесняваме за теб.
Никалъс стана рязко и се обърна към Миха:
-Кучетата къде са те?
Миха обърна глава и му посочи купчината трупове в ъгала.След това се обърна към Блеик и каза:
-Имаш си и малък сувенир.-каза го подаваи ку му върколашката лапа която тои бе отрязал преди да пропадне в кома.
-Благодаря но не...Задръж го...Какво стана с Тореадорката?
-Ами дадохме и да си пиине малко иначе щеше да опъне жартиерите..кучетата здраво я бяха подредили..но сега маи е добре...Маи трябва да отидеш при нея..Настояваше да говори с теб.
Блеик се изправи и закрачи към тореадорката..Забеляза че Селена още не бе слязла то влака.В този момент Блеик тежки стъпки от към тунела.Груб мъжки глас изкрещя:
-Всички хвърлете оръжието си на земята и никои няма да подстрада!!!Бързо!!!Имаме заповеди от Принца да заловим всеки нарушител на 2рата догма на Максарада в този тунел!!!
От мрака излязоха окло 20 вампира облечени в непознати за Блеик военни униворми с видимото намерение да стрелят на месо.Спомняики си думите на момиченцето от съня Блеик вместо да пусне оръжията си реши и да извади своя пистолет и го насочи към предполагаемия главата на малкия отряд.С силен руски акцент едрия новодошъл вампир подигравателно вметна:
-Та значи ето ги “подкрепленията” от Лондон....Предатели..кръво отстъпници....ако зависеше от мен щяхте да умрете веднага но Принца ви иска живи.
Блеик не знаеше какво да прави.Реши да даде на вампира чуство за превъзхосдтсво и прилежно застна в спонтанно формиранта редица като не спусна нито за момент пистолета си от удобна за стрелба позиция.В този момент Селена наи-ненадеино изкочи от влака....

След превръщането си , вампира губи голяма част от себе си или това което наричаме хуманност.Всички вампири се опитват да запълнят този недостатък.Камарилата го затруппва със свойте закони,цели и престижи.Сабата запълва тази „дупка” използвайки звяра.Доколкото Анархистите ,те гладуват.....

Ехер Вон Щрубер ,новия принц на Москва прегледа отново SMS-а си.Бяха хванали една от онези отрепки, докато тя се опитвала да мине през неговите добре обучени непобедими Бруджа ,който можеха да размажат черепа на сто като нея и да пазят него от такива предатели.Все пак беше прекалено важен за фатална смърт.Изведнъж на вратата се почука.Не разбираха ли ,че неговата работа е прекалено важна за да бъде прекъсвана?
Изведнъж врата се отвори.В стаята влязоха двама Бружда и мъкнеха едно момиче „предателката” помисли си немецът.Беше висока към 1.69 със сиво-сини очи и сива коса ,външния и вид почти я правеше стара.
-Какво прави тази предателска утрепка тука?-неможеха ли да разберът ,че той не бива да се излага на риск?Че е прекалено важен за такива низши същества общуващи с върколаците ,какво подяволите си мислеха тези двамата?Едва ли не щеше да ги пребие ,но се сети ,че ако удари някой тази уродка може да се освободи и да търси мъст за онова предателче Юриел „Дори и след смъртта пак ми създаваш проблеми!” помисли си Щрубер.
-Предателска отрепка ще викаш на огледалото, след като застанеш пред него!-Малкавианка ,че те бяха най-опасни.Как смееха тези двамата да му водят нещо толкова психически нестабилно ,онази най-голяма отрепка от децата на Каин ,която неможеше да каже две приказки ,за колко глупав го вземаха онези вълколюбци?
-Къш,къш няма да говоря с едни умопобъркани глупаци!-сега трябваше да я отведът ,но онези статуи май не загряваха какво става ,проклети глупаци ,немогат ли да свършат нещо като хората.Естествено ,че немогат ,нали бяха прекарали много време като слуги на това Тремере.-Господи ,кой е разрешил на малкавианците в камарилата ,та те са ненужни ,да ненужни!-Този диалог почваше да се превръща в надвикване и това не се харесваше на Вентруто ,а най-много се дразнеше от това ,че без да иска бе изрекъл своя мисъл ,трябваше повече да внимава. Никога неможе да си сигурен в това ,което става.Но наистина онази глупава паплач трябваше да се махне от камарилата ,само накърняваха достойнството й.
-Господине, спестете им приказките, те не искат да ви слушат!-толкова спокойно го каза ,че чак тръпки полазиха по гърба му.Нима това същество имаше наглоста да си превива най-спокойно езика ,това беше за болни.Направо неможеше да повярва ,че тази пикла най-спокойно му каза да си гледа работата.Щеше да си намери мястото след време.
-Ето виждате ли ,сложете я в някоя килия и не я хранете ,да ,не я хранете ,всъщност за какво ги държим в града? Само проблеми правят.Аре чиба ,къш!-Така де ,това вече си беше прекалено дълго излагане на риск ,който не си заслужаваше да поема.Риск който беше прекалено голям за него ,трябваше да направи от това същество нещо като звяр „Да се унищожи врагът със собственото му оръжие” ,тази мисъл му хареса.
-И защо дирите на подчинените ме доведоха в покоите на синята кръв?-наистина ,защо я бяха довели ,да не би искаха да видят дали е добър принц?Абсурдна мисъл ,естествено че беше ,нали той оправи кашата на онзи нехранимайко Виктимити и намери начин да спре върколаците ,просто това да е принц му беше в кръвта.-И защо смъртта му ви донася щастие?
-Какви ги дрънка тази тука ,искам обяснение ,защо още не е в килията си?-наистина искаше обяснение за онези два пукала и онази умопобъркана глупачка.
-Какво терзае душата на синьокръвния, откраднатото съкровище, или ножът в гърба му?-„Ножът в гърба му!” ето значи какво искаше да направи ,да го убие ,но тя неможеше да го убие.Той беше много силен ,да, прекалено силен за нея и щеше да я унищожи ,да, тази пача не мислеше за собствената си кожа ,проклета фанатичка!Успя да си върне самообладанието.
-Ха ,ето видяхте ли ,предател ,предател!Охрана ,охрана ,защитете ме!Не се знае дали това чудовище неможе да избяга.-добре де ,можеше и да се справи по-добре ,но само при мисълта ,че имаше някой толкова близо до него и в същото време беше толкова покварено същество отвращаваше вентруто.
Изведнъж тази умопобъркана се отскубна от хватката на бруджите.Това накара Щрубер да подскочи назаде ,тогава онова глупаво същество се приближи до прозореца.Дали щеше да скочи срещу него или щеше да извади отнякъде нож ?Сигурно до прозореца се криеше някакво тайно ножче ,неможеше да рискува!
-Ааааааа.......спрете я ,опитва се да ме убие!-разбираше какво става ,да не го смятаха за толкова глупав?Сега щеше да им покаже че грешат
-Господине, синьокръвни, неговата участ ще ви настигне!-умопобърканата се усмихна-неизбежно е.
-Спри!-явно онази малка кучка си е мислела ,че може да скочи и избяга от неговата доминация ,е това ,че се закова като пирон на едно място му даде първият признак на успех.
Единия Бруджа я хвана и захвърли момичето на перваза ,всичко се изпочупи.Втория я хвана за врата ,вдигна я и започна до я налага с все сила в лицато.Един удар ,два удара ,три удара ,вече започна да кърви, четири удара,пет удара ,раните по лицето й се увеличаваха ,а кръвта в тялото и спадна драстично.Шестия удар вече поукраси окото ,момичето падна и в този момент единия и заби ритник право в главата ,после в стомаха ,хвана я и й счупи една чаша в лицето ,тогава се появи другарчето на онзи ,който я налагаше.Държеше в ръката си едни куки ,а те от своя страна притискаха един въглен.Бруджата взе въглена и почна да и го натиска в бузата.
Вероник Брюньон ,Малкавианка ,част от групата на Блейк целяща да спре тази лудост изпищя под напрежението на въглена малко преди да изгуби съзнание.

Елизабет Нихтир отвори очи.Килията беше влажна и студена.Затвори си очите ,не искаше да повярва.Толкова много бе отдала на този вампир ,толкова много пъти бе трепвало мъртвото и сърце всеки път щом го е видела.Но сега Юриел беше мъртав изпарен от времето ,само спомен в архивите на Тремере.Отново отвори очи ,една сълза капна.Защо?Любимият и беше добър към всички не го заслужаваше!Нали?Изведнъж и стана хладно ,да изгубиш всичко към което си се стремил...отвратително.Бяха я наказали ,живота без сеньора и беше обречен ,изхабена карта ,ненужен.Дали не я бяха пощадили за да страда?Но това не беше пощада ,беше жестокост.
Изправи се.Толкова трудно беше да стой на краката си ,сгромоляса се.Започна ,какво?Усещаше невъобразима тъга ,едно смазващо чувство.Звяра?Но той изпълваше с гняв и сила ,не това бе проклятието на тореадор.Да могат да обичат и да гледат края на любимия си ,това беше непоносимо.Опита се да стане ,хлъзна се и пак падна.Нямаше смисъл да се пробва повече ,за нея всичко беше свършило ,може би ,може би така щеше да е най-добре ,да падне ,да не стане ,да остави светът да се развива извън килията й...извън нея.Дали беше спасение ,не!Това беше отлагане на неизбежното ,значи оставаше само едно.Щеше да убие Щрубер ,да го пасира и след това и тя да умре.Опита се да стане ,и този път без успех.Започна да плаче-нима това беше останало от нея?Едно хленчило предало се на съдбата?Нямаше да се унизи така ,не би могла ,нали?Стигна до стената или по-скоро пропълзя.Заби ръце в камъка.Отмъщение ,мъст ,смърт,вентру,вентру,ВЕНТРУ!Осъзна се ,беше изкопала дупка в стената ,махнала камъните ,и започнала да копае.Погледна ръцете си ,кървяха.Беше изкопала дупка ,започна пак да копае ,все по-усилено и по-усилено ,изведнъж стигна до някаква стена.Рзплака се ,неможеше да мине през стена ,нали?Взе един от камъните който бе изкарала при изкопаването на път през килията.Как бе минала.Започна да удря с камъка ,засили се с всичка сила и изведнъж се оказа от другата страна.Падна във водата на канала ,каналите?Бе се озовала в каналите?Как подяволите бе стигнала дотук?Изведнъж хвана плъх и изпи кръвта му.Това ли бе без любимия си?Една жалка вампирка смучеща плъхове.Отново капна сълза ,но този път трябваше да е силна ,трябваше да е силна за да отмъсти......

Сто и петдесет?-Щрубер погледна пак данните.Бяха очистили над сто вампира при частичното унищожаване на влака.-И сте пленили двеста?-Защо беше притеснен.Не трябваше да е притеснен ,онези кучелюбци бяха в затвора на сигурно ,поне така се казваше в доклада.
-Какво ще правите сега?-беше му интересно какво беше намислил този Бруджа
-Смятаме да изгорим по-голямата част ,а....
Съветника бе грубо прекъснат от отворилата се врата.В стаята влезе една жена с дълга кестенява коса и както винаги официално облекло-София Сергеева.
-Добре Ехер ,докарах ти ги ,сега казвай каквото искаш да казваш?-София не беше предала екипа тука така и в замяна очакваше нещо и то голямо.
-След малко напускам Москва-знаеше ,че става опасна ,за толкова важни личности като него-и трябва някой да ме замести.-и да се погрижи за тази нецивилизована паплач.-Ще се справиш ли?
-Онези глупаци?Щрубер за каква ме вземаш?-София се усмихна.Значи това бе златния шанс да се докаже пред камарилата ,сега бе неиния час.Всичко щеше да се реши в този кратък период ,тя щеше да поеме контрол над някой град ,възможно най-скоро ,а след това може би и вътрешния кръг.
-Естествено ние ще се погрижим за повечето ,защото като те знам какво си момиченце ще вземеш да оплескаш нещата.-Сега немския вампир си даде сметка ,колко ще му липсват силните рамене и плочките по стомаха на бруджата.-И моляте ,гледай да запазиш всичко докато дойда.
-А тази кутия?-Нямаше смисъл да спори ,но кутията която вентруто взе изглеждаше привлекателна.
-Съдържа нещо наречено ключа и не е твоя работа какво прави.-Ето къде била едната част ,в Юриел и този глупак го е плячкосъл.
-Добре ,съжалявам ,че трябва да те напусна ,но трябва да заминавам.-Вентруто се изниза с невероятна скорост.
Значи този идиот си бе заминал ,добре ,сега тя щеше да въдвори ред ,какъвто трябваше.Чу писъци ,газовите камери ,трябва да е натикъл значителна част от групата и да ги е унищожил преди да тръгне.Нищо ,главните играчи бяха все още живи.Блейк бе затворен в нещо като килия-сандък и закъчен на покрива да дочака слънцето ,което да го изгори жив ,а останалите-в килийте ,реши да се погаври с тях.Използва връзката ,за да им причени болка ,след което я прекъсна.Чу един хеликоптер....сега беше нейният момент!Щрубер бе отлетял.

Нажежаваше се. ''Болката отвътре пари много повече от болката отвън.'' Раните нанесени от двамата пазачи бяха зарастнали, сините изчезнали, но белега от жигосването седеше. При всеки беше различно, някои почваха да го чувстват постепенно, други още при допира със свеж въздух, но жигосването беше запалило у Вероник искрицата на вътрешната болка, на копнежа за отмъщение. Единственото, което изпитваше в момента бе гняв. Гняв, изпълващ цялото й тяло. Вулкан, който с всяко изригване предизвикваше пробуждането на едно ново чувство, на един нов глас, шепнещ в съзнанието й. От щастливи възгласи до кълнежи и обещания, всички гласове нашепваха в главата й за предателя и събуждаха желанието да захвърли слабостта си, да се освободи от ограниченията на тялото и да прекърши волята на заблудения изменник, ако това щеше да спре шепотът. Искаше проклетите гласове да престанат, а ако това значеше да отнеме всеки един живот в тази сграда, то тя би го направила. И все пак малкавиянката си оставаше напълно безпомощна, затворена в килия, лишена от всякакви сили и водена единствено от жаждата. А решетките, сякаш за да я накажат, се приближаваха бавно към безжизненото й тяло, заплашвайки безпощадно да я смажат. Гневът се изпари, оставяйки зад себе си нищо повече от искрица, а на негово място се пробуди страхът. А ако никой не дойдеше? А ако с това пълно бездействие се бе обрекла на вечен престой в това подземие? Липсата на животодаряващата течност, събудила Звяра, но с прекалено крехки сили, за да може дори и да се надигне. И да изпадне в торпор ... Водено от страха, момичето понечи да се изправи, но тялото й едва помръдна. Разочарована продължи да чака и безпомощно да гледа как решетките се приближаваха към босите й ходила. А те приближава ли, приближаваха. Малко по малко, стесняваха се около нея, обричайки я на още болка. За първи път Вероник почувства студенината на пода през тънката материя на нощтницата си, студеният метал на решетките, болезнено натискащи ходилата й. Страхът постепенно се превърна в лед, а ледът в безразличие. Чувстваше как губи съзнание. Решетките застанаха на мястото си. Мракът я прегърна.
Тъмна, размътена сцена. Без публика, без зрители, едва осветена от малкия пламък на факлите. Подът, студен, каменен, поглъщащ всяко движение наоколо, същия както в студената затворническа килия в далечната тъмница. А картината на двамата дуелиращи сякаш се виждаше през повърхността на гневно море. Малаквиянката съсредоточи вниманието си върху дуелът посредата на сцената. Една от непознатите фигури мачкаше другата по всевъзможни начини. Удари, нечестни и неочаквани ритници, юмруци. А другата, от своя страна, беше прекалено изтощена и отдадена на нещо невидимо за малаквиянските очи, за да се защитава и да прояви каквато и да е съпротива. Поглъщаше всеки удар жадно, изтръпваше все повече и повече при всеки нов ритник. Мечовете бяха хвърлени настрана. Други оръжия нямаше. След още един ритник в стомаха и безразлично бездействие от страна на жертвата, слабата сянка излетя назад и падна по гръб. Изправи се на колене, неиздържаща това, което носеше в себе си. Това унижение. Ръката на победителя още веднъж се стрелна във въздуха и зашлеви победения през лицето, карайки го да се свие като пребито псе. Вероник знаеше каква ще е съдбата му, съдбата им. Смърт. Обречен от собствената си слабост. Вечния Джихад и жаждата за власт, за издигане винаги погубваше невинните, въвлечени в битките. Ако можеха да се нарекат невинни. Съчувстваше му, защото усещаше, че в жилите на победения тече същата изгаряща омраза към проклятието, същата малаквиянска кръв. В размътения полумрак светна острие. Един дълъг миг възхищение и то намери целта си. Вълнуването на морето скоро се превърна в мъгла, а мъглата в безцветни и безразлични човешки образи. Все непознати, шептящи хора. Още един пезплътен глас в съзнанието на момичето. Скоро лицата започнаха да се свиват, притискани от невидима сила и да приемат формата на спам.
Малкавиянката любопитно отвори очи. В подземията се разнасяше глух шум от влачене и няколко чифта предпазливи стъпки. Имаше някой. Някой, който водеше безжизнените тела на Избраните към отредените им килии. Гласове не се чуваха, само дишане. Поне носачите не бяха Събратя, а гули. За миг Вероник се възгордя и същевременно поблагодари, че от килията й се откриваше такава добра гледка към централната част на помещението, но помещението се окончаваше с едно малко и почти незабележимо за малкавиянката коридорче. Стъпките приближаваха, ехото ставаше по-плътно с всяка изминала крачка. От изхода влязоха четирима мъже. Трима от тях, влачейки по едно тяло със забит кол в сърцето. Колкото да им спаси живота. Вероник наблюдаваше как тримата носачи се върнаха, за да вземат останалите тела и да ги запознаят с новите им убежища, а четвъртият вардеше вратата. Четиримата подчинени не спряха и за миг, нито проговориха. Съсредоточеността им помогна бързо да изпълнят поставената задача и тримата носачи бързо напуснаха помещението с явно удовлетворение. Четвъртият търпеливо изчака стъпките на приятелите му да заглъхнат в мрака и пое пътя си към изхода. Закова се на място и впери поглед право в очите на момичето, които през цялото време се бе опитвал да избегне. Безразличието в очите й малко по малко изчистваше съзнанието му. Успокояваше го. Сякаш не се намираше в мръсното и влажно подземие, а в сивото небе, сред прегръдката на дъждовните капки, далеч от мрачното си ежедневие, от заповедите на Господарката, от неволите. Падна искра. Сивотата на пространството бавно започна да пламти, а скоро пламъка се превърна в пожар. Цяло бедствие. Огнените езици отразяваха празния поглед на момичето, набивайки го все повече в съзнанието на слугата, унищожавайки всяка малка капка от желанието да се измъкне от неприветливата тъмница и да се прибере в малката си спалня, където ще бъде оставен на спокойствие и възнаграден. Без да го осъзнава, младежът запристъпва към проснатото тяло на вампирката, воден единствено от желанието да изчисти пламъците от съзнанието си. Спря на милиметри разстояние и се хвана за решетките, като неуспешно и глупаво се опита да ги разпъне, да влезе при вампирката и да я лиши от зрението, което му причиняваше това.
Тялото на Вероник по команда се изправи. Тя също се хвана за решетките, докосвайки ръцете на гула. При допира на леденостудената й кожа, прислужникът се отказа от неуспешните си опити и повторно се закова на място като се взираше в очите й. Дори за миг малкавиянката не помисли да откъсне очи от неговите, доволна от постигнатото влияние над слабоумния гул. Тя се отпусна и спокойно уви ръце около врата на прислужника. Заби нокти в тила му и жадно впи зъби в долната му устна. Гулът за секунда излезе от транса, но съзнаването бързо бе заменено от необяснимата привързаност, която почувства към непознатата затворничка. Забивайки нокти по надълбоко във врата на младежа, Вероник пусна устната му и с престорен глас попита:
- Ще позволиш ли на кукувицата да излети, спасителю? Чуролик!
- За теб ... - младежът извади връзката ключове от джоба си, докато млакавиянката отново впи устни в неговите, този път болезнено натискайки главата му към решетките. Но болката, която младежът трябваше да изпитва, сякаш не му правеше впечатление. Пръстите му бавно отпускаха хватката си около ключовете, докато вампирката изцеждаше жизнеността му. С подновени сили вампирката откъсна парчето, което бе захапала от устната на гула и го изплю на земята. Усмихна се. Най-сетне гулът усети липсата на долната си устна. Това беше достатъчно да го извади от транса. Той прочисти съзнанието си от лъжливите емоции и опита да се развика, без да осъзнава, че ръката на вампирката е сменила положението си и вместо в тила му, сега се впиваше в гръкляна му. Ноктите й потъваха все по надълбоко и по-надълбоко, докато накрая Вероник не събра сили и не дръпна рязко стегната си ръка. В жалките си опити да извика, момечето само успя да отвори уста.
След секунди трупът му с глух удар се строполи на пода. Вампирката бързо се наведе , взе ключовете, отключи и излезе, захвърляйки спасението си на земята в близост до трупа. Без да отделя очи от безжизненото тяло, тя изтръска окръвавената си ръка и се залови да оттърва гула от вече ненужните му дрехи. Навлече окървавената риза върху нощницата си и разочарована установи, че дънките му още при изправяне се свличаха от кръста й.
Тръгна по коридорчето, което предполагаемо водеше към килиите на спътниците й. Тясно, дълго и разклонено на много места, същински лабиринт, но малкавиянската й воля бе по-силна от желанието да зареже цялата работа, да се откаже и да си тръгне по обратния път, който отдавна бе изгубила. Сякаш затворниците наистина щяха да си губят времето да разглеждат тесния лабиринт, вместо да се ометат на секундата. Поредният ъгъл. Вероник плахо пристъпи напред само за да се озове ненадейно прикована към стената с адамантен меч, заплашващ гърлото й и едно красиво лице от другата страна на острието. Лицето принадлежеше на Елизабет Нихтир, скърбящата любовница на Юриел Виктимити. Вероник никога не бе я виждала, но само по вида човек лесно би я познал. Най-разкошната роза сред цялата кошница, сред всички други. Младата жена, видимо разгневена и раздразнена от този, който е понечил да разбие лъжливото й спокойствие, което бе намерила в тунелите, гледаше Вероник с омраза. Обичайният Тореадор, искрящ сред всички други, момиче в късните си двадесет. Елизабет имаше нежно, кремаво бяло, красиво лице, умело прикрито зад тънък слой руж, кърваво червени пълни устни, които сега злобно стискаше в отвращение. Сапфирено сините й очи, изпълнени с тъга, преплетена с изгарящ гняв, не се отделяха от очите на малкавиянката, а няколко кичура от гарваново черната й, къса коса нежно падаха и закриваха едното от тях. Вероник усети как ноктите на жената се впиват в извъртяната й назад китка и прекъна зрителния контакт, спокойно опитвайки се да се освободи от хватката. Елизабет приближи острието на меча си с още няколко милиметра към гърлото на малкавиянката, за да я предупреди да не си създава ненужни проблеми, но момичето явно си бе наумило да не обръща внимание на немите заплахи. След известно време мълчаливо дърпане, Вероник успя да изтръгне ръката си от хватката на красивата роза. Нихтир продължаваше да гледа я съсредоточено. Следващото й движение хвана малкавиянското момиче напълно неподготвена. Розата рязко вдигна ръката, държаща меча, във въздуха, раздирайки малкото останало пространство между ниския таван и себе си, като пзоовли на острието да се забие право в босия крак на седящото пред нея момиче. Ужасеният вик на малаквиянката беше приглушен от другата ръка на тореадорката, която моментално я зашлеви през лицето. Още болка и никаква проявена съпротива. След като вдигна глава, белегът на дясната буза на малкавиянката кървеше. Но учудването на малкавиянката не можеше да се сравни с това на тореадорката, щом Вероник самоуверено заговори:
- Гневът над луъжливата Синя кръв няма да ти донесе сън, а още един басейн от страдалчески сълзи. Недей чупи ноктите си, докато копаеш, за да намериш водата в пясъка, за да откриеш смъртта му, кръвта на още невинни ще накваси земята под нозете ни. Кръвта на Събратя, на смъртни , на вълци и на чуждата светлина, огряваща пътя ни ... Отвори кафезите и позволи на птичата песен свободно да се разнесе. Само тогава ще сломиш предателя, ще го победиш в честнта битка и ще му отмъстиш за смъртта на възлюбения ти. Нека Луната ограява пътя на острието ти, цвете. - със самодоволна усмивка завърши Вероник и хвана дръжката на меча, готова да извади острието от крака си. Умело прикриваше болката, но не и пред един Тореадор. Елизабет, предвидила действието на Вероник и видимо доволна, че я вижда слаба, сложи ръка върху нейната и не й позволи да извади меча, а само да го забие още по-надълбоко.
- Добре, мила, но където отивам аз, ти идваш с мен. За примамка. - С тези думи, тя избута ръцете на малкавиянката и извади оръжието си от крака й. Хвана ръката й над лакътя и я избута пред себе си, за да си подсигури, че момичето няма да опита да избяга. Така или иначе все някога щеше да вкуси здравотата на адамантеното острие.

Крум беше в един голям хол, приличащ повече на тронна зала, когато получи обезпокоителната новина, че Силв е под волята на звяра.
- Защо, какво сте направили!? - Беше готов да обвини, беше готов дори да убие. Може би, някой щеше да получи не заслужена хватка ако не се успокоеше.
- За жалост не знаем царю, убил е няколко от стюардите в хотела и е избягал. Искате ли да го преследваме господарю?
По лицето на Крум пролича недоволството, че преследването все още не е започнало, но в опита си да се успокои, той прескочи това си временно нервство.
- Бъдете внимателни! Ако искаме да разберем дали е станало нещо е най - добре да го заловим жив. Но наистина внимавайте много с него, малко сте му.
След няколко минути на страхопочитателно мълчание в залата, почти незабележимия до момента Димитър сложи gsm-a си до ухото. Размени няколко думи и се обърна към Крум.
---
Силв беше някъде из боровата гора. Може би на сторина метра от хотела, може би на километър. Кучешкия лай беше навсякъде. Вамира се беше покачил на едно от многото дървета, заел изчакваща позиция и напрегнал сетивата си, готов за битка. Беше почти във върха и лесно проследяваше движението на хората, ясно виждаше светлините на техните фенери. Силв предполагаше, че тези хора, сред които със сигурнност има и вампири, са достатъчно добре обучени и знаят някои от малките му вампирски трикове. Е, сигурно това пораждаше повече припрян страх, отколкото да им дава особено предимство, но всяка битка се водеше за победа, а победителя беше само предполагаем.
Силв чу поренето на въздуха. Преди да узнае защо, той наведе главата си. И точно на време, един дървен кол с големина около 60-70 см. се закова на предишното му място, достатъчна опастност, дошла за да подчертае сериозността на положението му. Сега трябваше сам да се измъкне, после щеше да му мисли. Просвистяха още няколко стрели. Вампира се хвърли на съседното дъврво, късмета му все още работеше добре и не го бяха уцелили. Направи още един скок от около 10 метра за да се измъкне окончателно от обстрела. Но клона, за който се улови беше изгнил, изскърца и се наклони, полетя надоло заедно с повече от 100 килограмовия Силв. В падането си, той закачи неколко клона, което промени неколкократно положението му. Височината беше зашеметяваща, както и силата на ударите. Мисълта още беше във стреса на изскърцването, но автоматизираните инстинкти бяха на своето място. Успя да се превърти в последните метри и падна на краката си. Погледна левия си глезен и препсува. Беше подвит, коляното не беше на своето място. Болка също имаше, още по - голяма когато намести искълчените стави. Не приличаше много на крак, но щеше да се оправи до минути. Но проблемите не се утоляваха, а прибавяха към мрачната гледка вида на няколко издивели от свирепост родвайлера. Нямаше време за този двобой. Силв се изправи с ловко извъртане върху здравия си крак, направи куц скок към ствола на един от грамадните борове. Кучетата бяха съвсем близо, вече се готвеха за повалящ скок. Силв се зачуди за последно дали да не се хвърли срещу тях, но реши, че 7-те или осем метра нагоре няма да са проблем и отскочи с все сила. Сега висеше с целия си ръст а кучетата лаеха с раздиращи зъби и плашещ рев, от устите им течаха лиги и пяна. Но не четириногите бяха проблема на Силв, занеше, че в момента вниманието на ловците е привлечено там където трябва. Беше му трудно да се катери с все още навехнат крайник , но вече усещаше крака си, дори го движеше макар и ограничено. Но това бе недостатъчно за да избяга достатъчно далеч и светлините се спряха във върха на едно дърво - неговото. Още по ясно се чуваха наразбирамемите за него галсове, които се смесваха с кучешката злоба и свистенето на стрелите, всяка от която губеше заради милиметри от сръчността на Силв, но те не спираха, а още по - злобно се впиваха в кората на дъврото и сякаш надушили плътта все по яростно и многоброино се впускаха в атака, обсада, която нямаше как да се провали. Единствения останал изход, за жалост не беше никак таен, оставаше му просто да вдигне ръце високо над главата си. Редом с този жест истрелите секнаха, но множество червени точици се спрах върху тялото му, нямаше възможност за правене на глупости. Доло бяха около 20-ина, а идваха и още. Сивл стъпи на земята и точно когато понечваше да каже нещо усети остра болка във врата. Обърна се, но отвсякъде започнаха да се забиват успокоителните игли. Това беше някакво чудновато изобретение, защото Силв не беше чувал за такива възможности на опиателните средства върху вампирите.
Когат се събуди се наери в клетка с може би достатъчно здрави решетки. Е, щеше да ги пробва, ако погледа, който го следеше, не беше този на Крум. Когато се исправи Силв усети световътеж и слабост. Бяха твърде силни. Подпря се на стената и наведе глава, опита да се концентрира и да запази достоинсвото си на непобедим боец, но усилията му бяха напразни. Не можеше да си спомни как е попаднал тук. Предположи, че докато е спал са го упоили и довели тук. Крум е предал Юриел, а Силв се държа като наивник. Не знаеше как са успели да се промъкнат в стаята, би ги усетил, но другото обяснение му обягваше. Силв се отблъсна от стената и седна на леглото, беше му по - добре там, дори вдигна поглед и видя исправения до решетките, макар не достатъчо ясно. Крум му каза че е бил обладан от звяра и е трябвало да го отведът тук. Всъщнсот Крум знаеше доста повече за вчерашната ситуация, но не беше сигурен, дали медикаментите ще повлиаят и реши да се застрахова чрез решетките и личното си присъствие. За негова радост, проблем нямаше или поне това се личеше от състоянието на Силв.
- Добре , да предположим, че ти вярвам. Но пък винаги съм контролирал звяра, мислиш ли, че няма да разгадая лъжата, от сега се съмнявм в теб Крум, от сега размишлявам, не си спомням нищо - макар да се мъчеше да звучи уверено, в гласа му се долавяше стонът на умората и болката. Не знаеше какво, ще става, нямаше бъдеще в главата му, само чакане да чуе думите на Крум. Той с интерес очакваше отговор, с нетърпение и със страст го очакваше. не чака много.
- Това което ще чуеш е много важно, може да не е много одобен момент, но време за чакане нямаме. Не знам какво ти се е случило вчра - Крум се радваше, че учените му са успели да заличат всички спомени за онова момиче и са поправили неочкваната грешка. Бъди спокоен, състоянито ти до часове ще бъде напълно нормално. А ето и важната новина - Крум остави интервал от мълчание, а Слив заслуаш с още по - голяма концентрация. Не аз съм проблема на Юриел, както си мислеше той. Сега е мъртав, предали са го някой от хората му. Сега иамме информация, че заедно с някаква група от Лондон верните му хора са замислили нещо, но какво е не знам. А това което търсеше тука е ранода го знаеш, а и без здрава власт в Москва то може да бъде оръжие насочено ен срещу друг а срещу нас двамата. Приканвам те да заминеш като сакут в Москва и там да се представляваш за мой пратеник. Мога да разчитам ан теб, аккто и ти на мене. Прготви се, по - късно ще оточним някой подробности, също не маловажни.
Крум обърна гръб и излезе, след него побързаха да влязат двама едри мъжаги които отключиха.

Вятърът подухваше леко и разрошваше косата на момичето,седящо до потока.Изглеждаше петнадесет годишно и имаше дълга,сребристо руса коса.Ръцете и краката й бяха издрани,също като дрехите й,които бяха целите в кал.То риташе с малките си боси крачета във водата и се оглеждаше,като че ли очакваше някой.Слънцето бавно се скриваше зад хоризонта,обливайки небето в кърваво червена светлина.Изведнъж откъм другия край на гората се чуха викове и лай на кучета.Момичето внезапно се изправи и хукна към вътрешността на гората.Бягаше в продължение на един час,докато стигна до ствола на едно голямо дърво.През това време слънцето окончателно се скри зад хоризонта и вече из цялата гора цареше мрак.Вятърът задуха силно.Момичето се свлече до ствола на дървото и уморено отметна коси от лицето си.Тя се сви на кълбо,опитвайки се да спре хриптенето.Бавно надигна глава към небето.На него грееше месечината и макар дърветата да му пречеха,детето забеляза,че е пълнолуние.Изведнъж момичето усети приближаващи се стъпки.То бавно се надигна без да се отлепя от дървото и леко се опита да заобиколи от другата страна.Но там я чакаше изненада - малка глутница вълци стоеше насреща й.Няколко вълка направиха 2-3 крачки към момичето без да свалят очи от него.Внезапно единия оголи зъби и се спусна към беззащитната си жертва.Тя отскочи пъргаво и вълкът се удари в дървото.Детето хукна без посока и с надежда в очите,а виенето на глутницата раздираше безпощадно тишината в гората.То тичаше ли тичаше,докато накрая не издържа и спря да си поеме глътка въздух.Девойката усещаше,че вълците не са се отказали и че още са по петите й,затова след едноминутна почивка продължи да бяга.Чувстваше,че освен от вълците е преследвана и от някакви други същества.Сякаш десетки чифта очи наблюдаваха всяка нейна стъпка,всеки нейн ход.Момичето спря.Беше се озовало до голяма пропаст,която зееше под краката й.Тя погледна назад,после към пропаста,опитвайки се да прецени дали има някакъв шанс.Изведнъж иззад дърветата и храстите изкочиха вълци.Те се приближаваха към него,вперили кървясалите си очи.Детето погледна още веднъж към сега ясно различимата луна и скочи в пропаста.
Емануел се събуди стресната от съня си.Тя стискаше здраво чаршафите,опитвайки се да се оттърси от кошмара.Накрая отпусна ръцете си и се загледа в олющения таван.Полежа още около двайсетина минути в уютното,меко легло и стана.Стаята беше разхвърляна до безобразие - лампите,чиито крушки бяха изпочупени,бяха на земята,креслото в единия ъгъл беше с раздрана дамаска,а върху му имаше цял куп дрехи.По земята имаше бележки,химикалки,моливи и красиви портрети на хора.Емануел бързо се захвана да пооправи разхвърляната стая.Тя събра всички неща от пода,вдигна лампите и започна да сгъва дрехите в креслото.После се върна при нощното шкафче и взе от повърхността му една малка метална ботилка и я пресуши на един дъх.Избърса стичащата се от устата й течност с опакото на ръкава и остави ботилката.Погледна механичния часовник над вратата.От циферблата му липсваха няколко цифри,но това не беше беда,защото Емануел го притежаваше вече от около 40 години и беше свикнала с него.Беше 22 часа.Вампирката отвори вратичката на гардероба и се загледа в дрехите вътре.Понечи да вземе една маслинено зелена блуза,но изведнъж някакъв вътрешен глас й каза да облече цикламената рокля до нея.Тя сложи ръка върху роклята,но знаеше,че не иска да облече нея.Насочи погледа си обратно към дрехата до нея,но нещо й заповядваше да сложи ярката рокля.Тя се ядоса,бутна яростно вратата на гардероба и отвори едно чекмедже под него.От там измъкна жълта рокля,с широки ръкави,която се разширяваше от кръста надолу и й стигаше до коленете.Тя я облече бързо,драсна върху устните си червило,върза косата си на две опашки и обу белите си маратонки.После отиде пак до нощното шкафче и измъкна от там два изящно изработени кинжала,които прикрепи към опакото на ръцете си.Хвърли още един бърз поглед към часовника,който показваше 23 часа,изгаси лампата и се шмугна през вратата.
Навън беше тъмно и студено.Емануел вървеше и се оглеждаше на всички посоки.Тя крачеше сякаш бе оставила краката й сами да я водят.След около половин час Емануел стигна до малка уличка,която нямаше изход.Тъмнина я бе обхванала,така че човешко око не би могло да види края й.Една-единствена лампа мъждукаше,осветявайки единствено началото на улицата.Вампирката закрачи мудно по асфалта.Бавно,Емануел навлизаше все по-навътре,докато тъмнината не я обхвана изцяло.Тя се спря пред врата,бодисана в мръсно зелено.Дръпна едва крепящата се топка,служеща явно за дръжка и отвори вратата.
В заведението беше много задушно.Посетителите бяха предимно вампири,но тук-там се различаваха хора.Емануел се насочи към бара.Едва проправяйки си път, тя успя да стигне до него и да си намери място.Скочи пъргаво на един клатещ се стол и заоглежда посетителите.Дансинга беше препълнен с танцуващи вампири,които се забавляваха под светло синя светлина.В другия край на клубчето имаше няколко сепарета, като всичките до едно бяха заети.Но вниманието й беше отвлечено от разговора на два вампира със странна визия,които бяха много подозрителни.
- Та какво казваше за Никълъс Блейк,Антон? - попита единият.
- Преди два дена в имението му бяха поканени около 500 вампира.Толкова вампири на едно място не бях виждал.
- Да,да,не ме интересува броят на гостите,кажи какво каза Блейк,Виктро. - прекъсна го Антон.
- Спокойно,има време.Каза,че върколаците ще нападат Москва или нещо от този сорт. - отвърна раздразнено Виктро.
- Хах,и как ще стане тази работа?Виктимити се грижи добре за града си.Не би позволил да настъпи такъв хаос. - рече Антон.
- Да,ама моя източник ми каза,че кучетата са видели сметката на Виктимити.Значи,ако не се направи нещо по въпроса,ще стане лошо.
- Виктимити мъртъв?! - опули се вампира - Зле.Че ти пък от кога имаш източници? - подхвърли подигравателно Антон.
Емануел скочи бързо от стола и се опита колкото се може по скоро да стигне до вратата.След няколко съборени вампира и ругатни зад гърба си,тя успя да се измъкне от заведението.Профуча с невероятна скорост покрай туко-що минаващите я мъже и се затича към къщата си.След 15 минути тя вече си беше у дома.Тръшна звучно вратата,светна лампата и се зарови из чекмеджетата на бюрото в хола.После преобърна цялата стая,но не откри това,което търсеше.В яда си блъсна китайската ваза на масичката и тя се строши на малки парчета.Отиде и се разтършува из кухнята.Отново без успех.Трепереща от яд се качи по стълбата,която водеше до спалнята й и я преобърна с главата надолу.Най-накрая лицето й придоби облекчен вид.В ръцете си държеше смачкан и разкъсан плик.Извади листа и зачете.Това беше поканата за имението на Никълъс Блейк.Преди няколко дни я беше намерила измежду скиците си и не знаеше какво точно прави там.Беше си помислила,че е маловажно събитие и затова предпочете да не ходи.Но ето,че беше пропуснала много важна среща.
Изведнъж стаята почна да се върти.Пред очите си виждаше черно-бели линии,а в главата й заговориха стотици гласове.Вампирката се строполи на земята с ръце,притискащи ушите.След минута настъпи тишина.Тя отвори очи и отпусна ръце.Вдигна листа от земята и зачете."Емануел Катерин Уест или Ашина"-прошепна си."Ашина,моето име..."В съзнанието й изникна друго име - Михаил.Ашина изпита непреодолимо желание да отиде при него в Москва."Отивай,отивай,трябва да отидеш в Москва,тръгвай!Не стой,там ти е мястото сега,тръгвай!"-говореше вътрешният глас,който принадлежеше на Емануел.Вампирката страдаше още като дете от раздвоение на личноста.Това беше нейното доживотно проклятие.Осъзна,че има сестра по тяло едва когато безмъртието й беше дадено във ръцете.
Часът беше 2 сутринта.Ашина хвана безжичния телефон и набра номера на летището.Зачака.От другата страна на линията се чу уморен женски глас.Ашина каза много бързо нещо на френски език и зачака отговор.Жената й отвърна нещо,след което последва номер на кредитна карта,едно "Мерси" и Ашина затвори телефона.После драсна нещо на опакото на писмото и пак хвана телефона.Набра много дълъг номер,явно чуждестранен.Отговори мъжки глас.
- Добър вечер,Юда ми непокорни - прошепна Ашина.
- Добра ти и на теб,вещице опасна - засмяно отговори Михаил - Какво те подтикна да ми се обадиш в този ранен утринен час?
- Пламъците огнени са били прекалено милостиви,щом още можеш да говориш.Явно Анубис не те е изоставил и бди над теб.Но спокойно,ще дойде време,когато не ще си под зоркия му поглед.Предателю,аз и моята сестрица смятаме да те навестим в утрешния ден,по тъмно,когато мракът е обхванал улиците.Очаквай ни в полунощ. - каза Ашина и затвори телефона.

Блеик се събуди.Главата го болеше.Опита се да опипа врата си за рана но осъзна че вероятно тя вече е зараснала и болката е само закъснял спомен от пропуснатото време.Постепенно спомените почнаха да се нареждат в главата му. Гарата,Селена,воиниците и предатеството на Юриел.Усети прорязваща болка в гърдите си и си спомни за кола и ужасяващия момент в които тои бе пробил немъртвата му плът.Макар и мъртви вампирите чустваха тази болката по силно от всички други живи същества.Очите на Блеик бързо привикнаха към мрака.Намираше се в нещо като ковчег.Метален ковчег.Имаше малко прозорчена горния капак.През него Блеик видя очероваателната бляскава мрачна хубост на Москва.По обстановката осъзна че е на покрив.Зградата беше интересна комбинация от барковова архитектура с резки готически елементи.Личеше че архитекта е имал сериозни психически отклонения или доста странно разбиране за естетика.Това стана ясно на Блеик от нелепо изглеждащото гарголиве от чиято уста се подаваше херовимче свирещо на флеита.Знаеше че Юриел има слабост към макавиянците но да си наемеш архитект малкавиянец това беше прекалено.В този момет Блеик осъзна нещо ужасяващо.Рано или късно деня щеше да настъпи и тогава вероятно изгрева щеше да окъпе в меките си лъчи ковчега и Блеик.Никалъс ости отчаянието.Почна да се бори да се освободи от стоманения си гроб ноп каквото и да опитваше конструкциятаси оставаше непокътната.Блеик почна да се върти неистово с надеждата че ако разклати достатъчно ковечега той ще падне и и може би ще се разбие в таванната плоча.Знаеше че няма смисъл.Плочата беше твърде масивна и тежка.Изведнъж Блеик почуства нещо.Беше лек полух...топъл и миришеша сяра.Блеик затвори очи за да прогони по някакъв начин дразнещата миризма от главата си...не успя.Отвори очи той беше.....Точно това беше проблема.Той самия не знаеше къде е.Мястото беше като пещ.Всичко което виждаше около себе си беше изградено от безкраини оранжеви пламъци.Натрапчивя аромат на сяра все още витаеше из въздуха.Блеик реши че от глад вече е почнал да халюцинира и отново затвори очи.Този път миризмата и топлината изчезнаха.Усещаше само студ.Изгарящ смразяващ кръвта студ.Отново отвори очи.Намираше се насред вихруша...ледена вихруша...ад изграден от вятър,лед и сняг.Напредна зрението си и се опита да различи нещо около себе си.В далечината виждаше масивна изградена от леден крисал арка.Инстинктивно търсеики прикритие от студа(макар и без нужда) се насочи на там.Оказа се че арката е вход на ледена пещера.Блеик започна да си проправя път навъте в нея и усещаше как глъда почва да го разяжда.Трябваше да се храни ако искаше да продулжи да има контрол над тялто и ума си.Наи накрая стигна до огромно помещение.По размерите си можеше да се сравнява с залата за приеми в имението му.Но по красота това помощение определно нямаше равно.Огромни ледени статуи и полупластики бяха изработени с грация и изящешство недостижимо за нито един смъртен склуптор.Някои от тях бяха така изработение че сякаш с формата си откровенно се подиграваха на всички закони на физиката и симетрията.На тавана висеше изящен леден полилеи които въпреки стотиците горящи на него свещи не се топеше.В края на помещението беше поставен огромен леден трон на които седеше някои.Фигурата беше женска в това нямаше съмнение.Щом видя приближаващия се Блеик тя елегантно се изправи и тогава Беик видя това което наистина го притесни.На гърба на жената имаше крила...огормони черни гарванови крила.Но това беше само част от цялостния проблем.Крилата горяха...целите бяха погълнати от огроми оранжеви пламъци както и очите й...сякаш бяха прозорци гледащи към Ада.На фона на цяла бяла красота съчетана със снежно бялата роба на жената черните горящи крила превръщаха всичко в една симфония от отражения и светлина.
Блеик го изпълни непритното усещане че каквото и да стане в бъдеще тази среща ще я запомни...и това няма да е най-приятния му спомен.В този момент жената вече беше се приближила до Блеик и оглеждаше вампира от всички страни.Въпреки изгарящите крилата й пламъци Блеик не усещаше никаква топлина.Само странно чуство за нещо древно и могъщо.В този момент жената заговори с възможно най-прекрасния и ангелски глас на света...ангелски и всъщото време прогарян от мъка и тъга:
-Не се страхува Блеик....няма да ти навредя....за сега.Ти си ни нужен.Скоро предстоят да настъпят някои промени в твоя свят.И ние искаме ти да ни помогнеш да участваме в тях.А ти ще ни помогнеш.Ооо но ти си гладен....усещам го в очите ти вампире.Колко не любезно от моя страна.Ето подкрепи се.
В този момент с мимолетен пламък в ръката ,на както вече се досещаше Блеик падналия ангел се появи бокал изпълнен с животворната за него течност.Никалъс пое бокала и жадно отпи.Дали от глада или просто защото наистина беше така Блеик имаше чуството че това е най-прекрасаната кръв която беше пил от началото на мрачното си съществуване.След като утоли жаждата си Блеик захвърли чашата(сякаш тя нямаше дъно а се пълнеше сама докато той пиеше от нея) погледна колкото се може по делово и спокоино жената и каза:
-Какво искаш от мен о демоне от безната?Коя си ти и какво искаш от мен?Защо ме доведе тук?Познавам теб и рода ти и знам че вие не обичате наишя род както и ние вашия.
-Ах колко грубо.А аз си мислех че това ще е началото на едно красиво приятелство.
-Не увъртаи.Твоя меден език може и да работи при смъртните овце но за мен е просто отрова за душата.
Падналия ангел изгелждаше видимо разочерован.Въздъхна тежко и каза:
-Виждам че все още стареишините ви продължат да ви пълнят главите с глупости но това не е моя работа.Тук съм за да ти предложа сделка.В момента ти...тоест физическото ти тяло е в доста неприятно положение.В Моска изгрева ще настъпи само след около 2 часа а ковечега в които се намира е практически неразруши.Ще те измъкнем от там но.....
-Всичко си има цена нали така?Това е вашия принцип.Съжелявам но нямам какво да предложа тъй като безсмъртната ми душа вече отдавна не съществува затова....
-Затова ще ти предложа нещо.Друго доколкото разбрахме търсиш Ключа нали?
-Да но дори не знам защо го търся.Усещам че е важно.Сякаш е Кръвта ме тласка към него.Какво общо има това?
-Искаме да ни го донесеш.
-Защо от каква полза ще ви е той на вас?Та аз даже дори не знам какво е тойи защо е създаден.
-Но ние знаем.Е приемаш ли?.Твоя немъртъв живот в замяна на малко разбиране и една жалка малка дранкулка?
-Нека обобщим...В момента говоря с демон в някакъв леден ад а тялото ми се намира в Моска и след около 2 часа ще стана на прах.От друга страна ако приема да ти помогна ще си запася живот...за сега.И според теб имам реален избор?
-Не но не мога да сключа сделка без писменното и усното съгкласия на ответната страна.
В ръцете на жената се появиха парче пергамент и абансово черна писалка.Подаде ги на Блеик и го изгледа:
-Хмм...винаги съм си мислел че часта с договорите е само по филмите.-Отгови Блеик с лека иронична усмивка.
-Е сега виждаш че не е.Подпиши се.Той е много стриктен когато опре до сделки.
Блеик хвана пергамента и се вгледа в него.Думите бяха написани на странен непознат за него език.Позамисли се и погледна в очите на демонесата.Не видя нищо освен очакване.Реши че най-лошото на този етап което може да му се случи при никакви положения не е по лошо от смърта и се подписа.В този момент видя как договора спонтанно се самозапали и изгаря в ръката му.Усети нежната но студена ръка на демона на рамото си и я чу как прошепва:
-Това може да те замая малко.
В следващя момент отново гледаше през прозорчето на металния си гроб.Този път обаче не видя ноща Москва.Вместо това на около 5 сантиметра го гледаха любопитните и вманиячени очи на малкавиянката.
“Та ето значи кои били гласовете в главата й” подсмихна се лекичко Никалъс.

Всяко действие си има и противодействие, нали така? След като единият играч направи своя ход, го следва другия. Така те играят играта до победата. Каква е тази победа? Всеки играе за да вземе своята награда. Каква награда? Различна, за някои това са пари, за други власт, за трети лоялност, много от тях също искат и да докажат себе си. Да, различни награди. И те се печелят заедно с игрите. А колко дълго може да продължи една игра? Минута, две? Може би няколко секунди? А какво ще кажете за дни? Ами месеци, години? Войните се водят години. Да, войните са игри. Те са игрите на силните, те са игри за власт. И за пари. И за слава. Почти като шаха. Да, той е една малка война. Има си офицери, има си кавалерия, има си и артилерия. Една малка война, която завършва с унищожението на най-главния. Добре. А какво ще стане, ако целият свят беше един огромен и сложен шах? Я, ама той наистина е. Само дето тук дори пешките имат своя собствена воля, която трябва да бъде подкупена или изтръгната, за да прави тя, това което иска играча. Да, това е игра като всяка друга. Преди миг единият играч направи своя ход. Какво е противодействието?
Селена отвори очи. Банката кръв беше изчезнала, а на ръката и нямаше дори след от убождането. Тя се изправи, изпука няколко прешлена от тялото си, сякаш за да се разсъни и се усмихна. Някой я обичаше. По друг начин нямаше как да си обясни това, че пред нея, на стената, висеше нейният меч. Дали не беше клопка? Тя пристъпи бавно и внимателно към оръжието. Следеше всяка подробност в стаята, всяко трепване на въздуха, готова да реагира. Тя застана на крачка пред меча си и го погледна подозрително.
- Давай, вземи го.
Селена скочи и се извъртя на 180˚. Там, пред нея, стоеше мъж, вече към края на младостта си и и се усмихваше. Той имаше кестенява коса и добре оформена брада. Очите му блестяха в синя светлина, а тялото му... единственото което можеше да каже за него, беше че е облечено в бели дрехи, които се размиваха в пространството.
- Какво си ти, по дяволите? – изруга Селена.
- Шшшшт, тихо, Шефа слуша. – с тези думи мъжът вдигна ръка нагоре.
Селена стрелна поглед нагоре и едва тогава видя решетъчния отвор на тавана. В следващия момент, когато осъзна думите на мъжа, устата и зейна. Ангелът се усмихна. Селена постоя така няколко секунди, след което се опомни и изграчи притеснено:
- Ааааа, не! Няма да ме вържете тука! По далеч от мен с тия божествени глупости! Аз съм атеист!
Ангелът се засмя.
- Вампир атеист? Такава глупости чувам за пръв път.
- Всъщност и аз. – Селена се намръщи – Но не, не, не! Няма да се забърквам с ангели. Душата си си е моя, така че чупката!
- Ти сигурна ли си, че нямаш малкавианска кръв?
- Я млък! Няма да позволя смеска между човек и гугудкада да ми се меси в нещата!
- Говориш с посланик на Бог.
- Не преговарям с пратеници. – Селена тропна троснато по земята, след което скръсти ръце и седна на леглото си.
- Няма да стане, Той е заета сила.
- Тогава поне с Кайн, отдавна искам да го видя.
- Че ти е вози при него преди седмица.
- Какво?!
- Той е таксиджия в LA.
- Оу... Аз пък си помислих, че е отишъл да посети някой елф.
- Елфи няма.
- Както и да е. То и теб те няма...
- Малкавиан?
- Ако бях, щях да ти говоря в стихчета. Давай по същество.
Ангелът я изгледа странно, след което вдигна рамене и заговори:
- Когато дойдох имаше около 2 часа живот, сега е около час и половина. – Ангелът погледна решетката отгоре – Ако...
- Луната е красива, нали?
Пратеникът я изгледа подозрително.
- Не, не съм малкавианец, давай нататък!
- Както и да е. Та, както казах, няма да живееш дълго...
- Каква е сделката?
Ангелът се отчая. На такова твърдоглаво същество не бе попадал отдавна. Защо Той беше избрал точно нея?
- Свободна си, ако обещаеш, че ще намериш Ключа и ще го унищожиш.
- За коя врата е тоя ключ?
Ангелът въздъхна, вече наистина му писваше.
- Виж, това не обикновен ключ, както го знаете на земята. Това е... нещо друго. Ще го познаеш като го видиш. Просто...
- Няма стане, искам информация.
- Виж какво, Ключът е важен, за Шефа.
- И?
Ангелът се изнерви до краен предел.
- А бе тъп вампир, ти искаш ли да живееш или не?
- Искам.
- Тогава намери Ключа!
- Аз от къде да знам, че това не е ключа към стаята където се пази някаква глупост, която може да опрости греха на Кайн?
- НЕ Е!
- ОК, тогава. И без това не толерирам съществуването на неща, които носят опасно име като Ключа.
- И помни, никой не трябва да знае за тази среща.
- Добре, добре, сега как да изляза.
Ангелът въздъхна и се изпари. Вратата се отвори сама. Селена взе меча си и излезе.Нямаше никого наоколо, а килиите на съпътниците и не бяха наблизо. Тя тръгна по коридора, след време сви на ляво, след това след няколко пресечки – надясно, после продължи напред в търсене на другите. Е, желателно беше да ги намери.

Ние живеем в един свят на промени ,свикнали сме да гледаме как техниката се извисява,границите се менят,хора умират и във всичко това търсим урок.И единственото което научихме ,е че нещата ще продължът да са такива ,ще продължът тези наши боричкания ,или иначе казано докато ни има ще се самоунищожаваме.Странното при вампира е това ,че в него се крие едно подчиняващо се животно ,чйито юзди са прекалено лесни за контролиране и това винаги го е превръщал в пешка.
Ние сме следващата стъпка в еволюцията на вампирите и като такива ние разбрахме какво трябва да се направи.
Из „Доклад за Виена” от Емира Синдор ,Тремер

Беше нощ ,но градът не спеше.О не ,големите градове никога не спът ,понякога леко притихват ,но не заспиват. Берлин не беше някакъв си град ,това беше една от най-големите столици и в съответна близост до Англия.Щрубер погледна към кутията в ръцете си-ключа.Ето какво се бе случло на онази смрад Юриел ,демоните го подкупили ,да подкупили и се съюзил с онези мръсни същества върколаците в опит да унищожи себеподобните си ,но той Ехер Вон Щрубер ,бе успял да премахне това зло.Сега трябваше да унищожи този артефакт ,да го премахне ,но как?Нямаше значение първо трябваше да се погрижи за онези приятелчета на Юриел.Отново това име ,защо винаги се стигаше до него ,Юриел това-Юриел онова смешно беше да се помисли ,че такава долна личност заслужаваше да бъде запомнена.После щеше да мисли и за затриването на тази личност от арх.......Хеликоптера се преземи на площадката ,е сега имаше друга работа.На площадката го чакаше принца и няколко представители.Колко големи изглеждаха те в сравнение с хората долу по улиците ,а черните им костюми ги превръщаха в сенки ,сигурно имаше някаква символика в това.
Здравейто ,о да здравейте ,предполагам ,че сте пригтвили всичко за моето пристигане ,да сега ще се оттегля за да почина.-принца на Берлин почти зяпна ,каква наглост!-Ти момче-Щрубер посочи към единия гул-заповядвам ти да ме заведеш до покойте ми ,да заповядвам.
-Приятелю ,няма ли да ни оставиш да те поздравим подобаващо-приятел ,ха!Нправо беше срам ,че някой бе разпилял чстата арйиска кръв за такива проклетници като това московско лигаве-Аз съм Вайхер ,принц на.....
Чу затварящате се врата ,арогантноста на този човек бе невиждана ,е може би щеше да го учисти ,след време.

Осветлението в театара беше намалено на минимум ,прахта покриваше повечето седалки ,а в някой от тях се бе настанил по някой вампир.Всеки един Тремер се бе вгледъл в сцената напреде.Емира Синдор говореше и целия клан беше в напрежение и имаше защо ,сега щяха да правят това ,което не беше практикувано от векове ,но сегашното положение ги принуждаваше.Към нея с бавна крачка пристъпиха няколко съкланници ,сега щяха да изпълнят ритуала ,естествено всичко щеше да мине по план ,дотук ,останалото щеше да е загадка.Това го можеха ,да са загадка.Изведнъж в залата влезе един гул държащ златна урна в ръцете си ,отиде на сцената и остави там предмета ,който в същия момент бе заобграден от магьосниците.Започнаха да изпълняват ритуала ,щяха да свършат скоро ,хех малкавианците щяха да изпукат от яд.Изведнъж всичко се оцвети в една червена светлинав средата се появи един мъж.Беше висок към 1.80 с продълговато лице ,косата му бе дълга ,не много дълга някъде до раменете ,но всеки видял това лице щеше да си спомни коя беше тази личност фигурата се олюля и падна.Толкова величава и древна фигура ,а сега изглеждаше толкова нищожна.Щеше да се съвземе след време ,но засега всичко бе станало по план ,както трябва да стане.
Озова се в ковчег ,тъмнота ,една безкрайна тъмнота черното се разстилаше на всички посоки ,позна дървения ковчег по размерите на помещението в което се намираше ,усети се ,че бута нещо.
-Променил си се!-Един глас го каза близък ,опасно близък ,но не го виждаше.
-Да ,прекалено много-изведнъж разбра къде е проблема-Знаеш ли ,че съм сляп?-насочи главата си ,очите си ,тези две приспособления за гледане ,които му бяха помагали повече от веднъж ,но му ги отнеха и той трябваше да се примири ,към нея.
-Страничен ефект ,за жалост неможем да направим нищо по въпроса ,всеки трябва да носи отговорност за постъпките си.-Права беше ,но на него не му харесваше тази мисъл нито пък спокойния тон с който му го бяха казали.
-Това означавали ,че няма да виждам светлината на деня?-и двамата се засмяха ,щом щяха да му хвърлят още едно проклятие то поне да даваше стимул или помагаше.
-Юриел ,ти и твоите мисли ме изумявате с всеки изминал ден-отбеляза жената-а на въпроса ти знаеш отговора.
-Жалко ,та след като съм тука трябва да кажа две неща-започна възкресения въмпир-Първо:готов съм да служа на клана и второ:какво искате от мене?
-Неможе ли да приемеш ,че сме го направили от приятелство?
Синдор беше жената ,спомни си името и.
-Ъхъ....и вентру са слезли да подпишат мирен договор със Сабата в подземията на носферато.
-Добре ,така да е.Значи запознат си с битките между рая и ада....-пое си въздух ,явно очкваше той да каже нещо ,е няма пък щеше да се инати.След малко и свърши търпението.-Та онези ключове-това вече беше нелепо!
-Да ,да имах си два ,портали към демоничния свят ,ключ към битката рай-ад-явно жената бе изненадана-Правя си сесйи в тоалетната ,ако те интересува.
-Ти си извратен!
-И нужен!Та нека позная-искате да събера ключовете и да ви ги дам.така ,че да няма нито ангели нито демони.
-Значи разбираш ситуацията ни-явно все пак държеше да го каже-Ако Рая спечели най-вероятно ще ни изчистят или опростят ,особенно ако им помогнем ,а ако ада вземе юздите по-добре да са ни взели ангелите.Та единствения начин да оцелеем е ако ключовете останат да съществуват ,но да не се използват.Така ангелите ще трепнат ,а демоните ще се мръщят в пъкала им.
-Само че пропускаш нещо-СЛЯП СЪМ! –вече му писна от тази игра.
-До няколко часа сетивата ти ще се върнат към нормален режим ,ще се учудиш какъв навигатор може да са те.-как не и свършва възуха от толкова говорене ,сети се-Ти ни трябваш защото си политик ,а за да влязът демоните трябвада се отворят три печата с тези ключове ,единия е тук ,за другите незнаем ,все още.Искаме ти да сложиш тези места под твоя власт ,под твоя и така да се подсигурим ,а в издирването ние ще ти помогнем.
-Естествено всичко за доброто на клана.-Юриел щеше да сътрудничи-сега искам няколко часа уединение ,за да мога да....да....да-изведнъж усети едно тягосно чувство ,чувство за загоба-виждала ли си Ниагарския водопад?Красив е!Отиди можеш да го видиш ,а аз ,аз ще си почина.-последната дума бе казана с тъга способна да трогне дори и безжизненото сърце на вампира.

Силв влезе в една голяма зала. Всъщност го заведуха тук. Тук кадете се чувстваше наистина дорбе. Оглеждаше стените върху които имаше повече предмети отколкото на пода. Всичките тези оръжия хващаха окото му, но той търсеше нещо в което да се влюби. Видя една кама, беше с доста интересна изработка.Назъбено острие, но което беше дълго не повече от 15-тина сантиметра. Но с масивна структура за големината си, когато по хвана в тъка му се стори дори по - плътно отколкото изглеждаше. Огледа го по - внимателно. Когато човека които го "развеждаше" забеляза интереса му започна да му обяснява. Това острие били покрит със специялен слой, от вещество което се свързва с кръвта по много неприятен за кръводарителя начин. Силв се ухили на шегата, хвана ножа и го подхвърли за да свикне с тежеста му.
-Всъщност това не е просто къс желязо, вътре има в дръжката има микроскопични фуги, когато през тях се просмука кръв хелиевата сплав вътре в ножа се взривява. Доста красива гледка е когато острието се е загнездило в туловщето ан някого. Имаме много от тези ками, мисля че ще са хубава изненада за враговете ти.
Силв прие предложенето и взе 5 от тези оръжия. После продължи огледа си, щеше да намери нещо което да е основната му солидност в боя, а няколко ножчета не бяха в таквава роля. Погледа му се спря на една брадва. Много тънка и лека, приличаше на нещо другоможе би. Елегантнто и острие беше не просто остро. То излъчваше някаква енергия, сяка беше магическо, когато Силв хвана дръжката сякаш в ръката му се вля тази сила. Усети зверски порив замахна и разсече въздуха който пропищя със страхлив звук при допира с метала.
- Тази секира (дсота немасивна на глед, има някой прилики с меч, също така и с късо копие, но незнайно защо всеки без да се двоуми нарича това оръжие - именно секира) е била на въховен кръвен магьосник. Изкована в пламъците на ада и изстудена не с вода а с кръв на девици това острие е се свързва с звяра в теб, когато емоцията ти ескалира когато мусколите ти запращят от яд а мозъка напира през очите знай, че тази брафва ще диша в същия ритъм.
Хубава работа - каза Силв. Ще го пусна да си поиграе с домашните любимци на Юри.
Крум беше влязал, а веселия му смях се разнасяше из помещението вещаейки спокоиствие и бъднина вместо типичната за ситуацията мъглява обреченост. Той потупа Силв по рамото, вдигна глава за да срещне очите му и стисна ръката му.
- Радвам се че се чувстваш толкова добре и че ти харесва тук. Сега вече си по - добре и мога да ти поговоря някой приказки за истината в огледалото и за блясъка на луната която толкова бяга от бясъка на сребърния кинжал. Да, върколажкия фарс...

Емануел стоеше на тротоара пред триетажна сграда в лошо състояние.Някои от стъклата на прозорците бяха изпочупени,липсваха тухли,а парчета керемиди падаха от време на време.Вампирката ритна полуизкараната от панти врата и влезе в блока.Вътре беше тъмно и задушно,по пода се търкаляха всевъзможни отпадъци.Емануел тръгна нагоре по дървеното стълбище,но едно от стъпалата поддаде и малкавианката пропадна заедно с него.Чу се шумно изскърцване,след което цялото стълбище се свлече,повличайки и нея заедно със себе си.Емануел лежеше под развалините неподвижно,със затворени очи,сякаш спеше непробуден сън.Дишаше учестено,дори с мъка.Почувства студена стомана да гали гърба й.Отвори очи и съзря босоного момиче в бяла рокля,надвесило се над нея,като мръсни кичури от русата й коса се спускаха пред очите й.Детето подаде изцапаната си ръка,за да помогне на Емануел да стане.Тя я хвана и с усилие се изправи.Краката й трепереха,чувстваше,че вътрешностите й се преобръщат.Намираха се на някаква горска поляна,която беше осветена от лунната светлина.Хванати за ръце двете вървяха известно време,докато не стигнаха голямо езеро.Детето пусна ръката на малкавианката и се отдалечи.Седна на брега на водоема,потапяйки крачетата си в спокойната вода.Изведнъж момичето се обърна към нея и проговори със сух и груб глас:
- Няма къде да избягаш,бъдещето ти е начертано.Върви,чакат те...
Емануел отвори очи,но виждаше само петна,а тук-там се отличаваха няколко предмета от помещението,в което се намираше.Чувстваше огромна тежест на плещите си,а миризмата наоколо беше непоносима.Съзнанието й постепенно се избистряше.Изправи се,изтърсвайки отломките от дървеното стълбище от дрехите си.Огледа се наоколо,но нищо не привлече вниманието й...нищо,освен тялото,лежащо на дюшека е единия ъгъл на стаята."Пропуснала съм тържеството" - помисли си Емануел и се усмихна зловещо.
След минути вампирката беше отново на тротоара пред сградата,вече оставила нещата си в таванната стая на постройката.Без много да мисли,тя тръгна,оставяйки се отново краката й да я водят.Обикаляше улиците като изгубено дете,търсейки нещо,без да знае какво е то.Емануел се вцепени.Някъде наблизо се чу сподавен,женски вик.Мигом нещо вътре във вампирката се разбунтува;нещо,което силно желаеше да се покаже наяве - Ашина.Стотици гласове преплитаха в главата на Емануел,която яростно се съпротивляваше срещу Ашина.Въпреки силната си воля,тя се поддаде и загуби контрол над тялото си,оставяйки властта над него в ръцете на Аш.За миг малкавианката се свлече на твърдата земя,правейки опити да се съвземе изцяло.Вземайки власт над тялото една от друга беше много болезнено за психиката им,но и двете личности успяваха да превъзмогнат това.
Малкавианката се изправи и без да губи време се затече към пищящата жена.Стигна до задънена улица,където завари невероятна гледка: жена от азиатски произход избягваше с огромно усилие ударите на един върколак.На около 4 метра зад звяра беше захвърлен зареден арбалет.Ашина безшумно се приближи до върколака и се метна ловко на гърба му.Удивена,азиатката се вледени,но в същия момент псето замахна и тя падна в безсъзнание с три дълбоки рани в корема.Звярът бясно се съпротивляваше и накрая успя да прехвърли Ашина отпреде си,но неочаквано вампирката заби кинжала си в окото му.Мощният рев на животното огласи околността и то се нахвърли още по-свирепо към Ашина.След два нейни светкавични замаха върколакът остана без ръка.Това бе идеалният момент - малкавианката скочи,заби единия си кинжал в другото му око,а с втория направи трийсет сантиметров отвор в гръдния кош на звяра.На прага на смъртта той нанесе финалния си удар - захапа рамото на Ашина,а с неосъкатената си ръка я хвана отдясно на кръста й,така че ноктите му да се впият навътре в плътта й и я хвърли на земята.
Върколакът се строполи на 3 метра от безжизненото тяло на малкавианката.