"Обичам те!"

Звънецът изби. Иначе така отвратителното дрънчене на училищното пособие бе така приятен звук за всички ученици. То означаваше, че часът е свършил, имат междучасие за разпускане и отдих и каквото им хрумне, а и че са с един час по-близо до заветното приключване на учебния ден.
Ваньо излезе от стаята си по география. Беше тежък час, в който всеки един се спотайваше и надяваше да не го изпитат. Както и да е, свърши. Иван бе сравнително добре сложено и дори хубаво момче. Дванадесетокласник, видял вече някои неща от живота, той го живееше ден за ден, както го правеха всички останали на неговата възраст.
С видимо облекчение на лицето момчето се отправи към следващия си час - философия. Това му беше лесен предмет - разбираше философията никак не лошо, освен това винаги успяваше да разбере вложения в изучаваното смисъл. А когато го пречупваше през призмата на собствената си гледна точка, винаги получаваше похвала не само от учителката, но и от вътрешното си "Аз".
А защо беше такъв? Много от съучениците му го смятаха за зубрач. При това от онзи най-ужасен тип "зубър" - сдухан, смотан и тъп. Е, може би имаха право. Момчето беше наистина тихо и спокойно, обичаше реда и дисциплината. Не обичаше да поема рискове и не нарушаваше правилата. Всичко това го караше да изглежда загубеняк в очите на другите, надъханите и готини момчета, но и момичетата, които вече живо интересуваха Иван.
Междувпрочем, не само те го мислеха за такъв. Той сам се определешя по този начин. Не еднократно се бе обвинявал за изключителната си срамежливост и нерешителност, за изпитвания страх и безсилие във важна ситуация, от която може да получи много. Болеше го, защото нямаше много приятели. Искаше му се да е силен и решителен, смел и безстрашен. Но не беше... Искаше му се да бъде като останалите, непукист, "гъзе" както се изразяваха някои, да дружи с такива като тях. Но и това не беше така...
А от всичко най-много искаше да си има приятелка! Отдавна вече беше навлязъл и преминал пубертета, беше усетил влечението си към срещуположния пол, беше открил красотата му. Но просто не беше от предпочитаният от момичетата тип момче. Всички те "си падаха" по готините момчета, с голям кураж и воля, както казваха още "нахаканите пичове". Или пък момчетата с пари, синове на по-богати родители, които получаваха всичко или почти всичко, което си поискаха, а това им даваше и завидна доза самочувствие. Но Ваньо не беше нито едното, нито другото. Всъщност дори беше много назад и от двете...
Едно време, преди година и нещо, той имаше друг, малко по-различен проблем. Не беше се влюбвал! Лично смяташе това като едва ли не дефект, грешка в себе си, защото вече всички бяха се влюбвали, всички говореха за това колко "си падат" по еди-кой-си или еди-коя-си. А той не беше така, не беше усещал онази празнота, когато любимият не е наблизо, онзи трепет, който влюбеният изпитва, когато обектът на желанията му е наблизо, онази тръпка, когато говори с него, онова желание, примесено с надежда, когато е много близо до него. Не беше изпитвал нищо от това, тези така прекрасни чувства, които влюбеният изпитва. Все още не знаеше, че те често носят и болка и нещастие...
Е, тогава, напълно неочаквано за Ваньо, той се влюби. "Прекрасното нещо" се случи и на него. Дълго време сам не можеше да разбере как бе станало, но истински се радваше, че това се бе случило и на него. Възлюбената му се казваше Мария и беше хубаво момиче. Живееше наблизо до неговата къща и беше една година по-голяма. Това ни най-малко не му попречи да се влюби в нея. Отне му близо половин година за да стане наясно с чувствата си.
Уви, късметът не беше на негова страна и щастието не го сполетя. Мария си хвана гадже, момче от нейното училище, една година по-голям от нея. Това бе много тежък удар за крехкото сърце на Ваньо, който досега не беше изпитвал горчивината от несподелената любов. Още по-тежко беше, понеже продължаваше да се вижда с нея сравнително често. Дори признаваше сам на себе си, че умишлено търсеше повод да се види с Мария. Едновременно с това смяташе, че бе нещо като прокълнат вечно да скита необичан, с разбито от несподолената любов сърце. Чудеше се дали някога все пак ще получи тази благодат, отредена явно само на най-отбраните. Надяваше се, че един ден ще бъде щастлив, щастлив с новата си възлюбена, но лично въобще не вярваше, че такава ще се появи.
Е, и това се случи. Отне му още половин година за да се справи с този проблем. Помогнаха му две неща. Първото бе, че Мария замина да учи за друг град, по-голям и по-хубав от неговия роден и по този начин той не я виждаше и я позабрави. А второто бе, естествено, че се влюби отново. Така той, чрез втората си любов, забрави първата. Или по-скоро не забрави, просто вече не беше влюбен в Мария. Новата му изгора се казваше Константина и беше от неговия клас. Хубаво и приятно изглеждащо момиче, културно и не особено "нахакано". Ваньо си мислеше, че тя бе идеалната за него, точно такава, каквато бе и той. Вече малко по-опитен в любовните проблеми и малко по-смел, той се реши да говори с нея. Един ден я помоли да излязат само двамата, на разходка. Нищо неподозиращото момиче се съгласи. Отидоха в парка и седнаха на една пейка. Там той и разкри чувствата си, каза й колко много я обича и че е готов на всичко за нея. Каза и сакралните думички "Обичам те!" право в очите, смел, безстрашен, решителен...
Но за негово огромно нещастие, магията отново не се получи и Константина го поля с нова доза, сваляща на земята, студена вода. Дълго време той бе съкрушен, отново, прегазен и унищожен. На раздяла само едвам промълви отново същите думички... "обичам те"... Без резултат...
Всичко това се бе случило само преди месец. Оттогава Константина го избягваше и се пазеше от него. Това го нараняваше, но пък какво друго можеше да направи тя. Сега Ваньо се опитваше да се поуспокои и да се съвземе, да събере отново сили и да продължи напред. Беше станал малко по-силен и уравновесен.
Звънецът изби втори път, часът по философия започна. Иван седеше на един чин близо до прозореца в най-лявата редичка. До него нямаше никого, понеже единственият му приятел от класа отсъстваше този ден. Той седеше и се бе замислил за себе си и живота, който водеше. Припомняше си отново и отново много неща, повечето болезнени и неприятни. Така правеше от доста време насам, от близо месец...
Както винаги часът по философия се превърна в пълен хаос и анархия. Учителката, сравнително добър човек и преподавател, както винаги не можеше да въдвори ред в класната стая. Учениците си приказваха и се смееха помежду си, напълно необръщайки й внимание. Двама дори се гонеха, напълно игнорирали виковете и заканите на по-възрастната си преподавателка.
Учителката се ядоса от лошата дисциплина в часа и реши да ги сложи на място, задавайки им труден въпрос, на който никой нямаше да може да отговори.
- Кажете ми - започна учителката - какво искаме да кажем, когато произнасяме думите "обичам те"? Който отговори на този въпрос, веднага ще получи шестица!
Настана тишина в класната стая. Вниманието на учениците беше привлечено от предложението за лесна шестица. Всеки започна да мисли усърдно, впрягайки всичките си знания и опит. Но след няколко минути в главата на всеки един започнаха да се въртят мисли подобни на "какво по дяволите искаме да кажем с думите "обичам те"?! Откъде да знам какво! Казвам "обичам те" и това си е". Всеки беше страшно объркан, по лицата на много от учениците се появиха недоумяващи физиономии. Напрегнатите от мислене лица започнаха да придобиват изражение на неразбиране и почуда. Един по един всички се отказаха, никой не можеше да измисли отговора.
Нито един от учениците не вдигна ръка за да отговори на поставения въпрос. Никой не се престраши да направи опит, знаейки, че нямаше да познае. А и всъщност всеки просто беше стигнал до извода, че "обичам те" си е "обичам те" или до много сходни по значение неща. По лицето на учителката започна да се очертава триумфираща усмивка. Напрежението на учениците започна да се усеща във въздуха. И тогава, за един кратък миг само, гробната тишина, възцарила се в стаята, беше прекъсната от двете думички, тихичко промълвени от Ваньо: "Обичай ме!"






* По оригиналните думи на В. С. К.

С тази тема искам и да поставя и въпросът какво мислите за тези две думички, слети в едно звучно словосъчетание... Е, не забравяйте и да драснете някои и друг коментар за произведението ми де...

Само ще ти кажа (не нам да е защо подяволите написа таз тъпа тема) това коетп шрочетох по-горе беше нещо наистина Мого добро и интересни и изобщо нямам думи ако наистина си го писал ти е Наистина много добро.

Ами TengaM, току преди 1 час го писах. Е, идеята ми е по-старичка де... Т.е. аз съм го писал, да. "В такъв случай" ти благодаря за комплимента. Само не можах да разбера за каква "тъпа тема" говориш!?!?!

MEH ME кефи....мойе ли да продължа?

Първо за произведението ти. Хареса ми много, при положение че в момента съм на такава фаза и темата ми интересува както в личен план така и в по - широк и филосовски. Нямаш правописни грешки или поне не видях, което прави много добро впечатление. Също така добре си се справил и с описанията но може би трябваше да опишеш малко по - добре главния герой и момичетата от които се е интересувал, макар че в случея разказа ти може да мине и без тях. Много ще кажат, че идеята за несподелената любов и любовта като цяло не е нова и въпреки това на мен темата ми харесва много и си мисля, че винаги има какво да каже човек по този въпрос. Друго като се замисля... Не съм много сигурен но си мисля че чувствата вложени в разказа ммм липсват или поне не са много. Разбира се и това е една част от идеята на разказа, но все ми се струва че когато се пише за любов трябва да има много и най - разнообразни чувства. Винаги присъства ревността, стремежа да се отдадеш нацяло на любимия човек, стремежа да го накараш да бъде щастлив и сигурен. И понеже темата наистина ми е близка поради ред причини си мисля, че е можело мааалко още да донапишеш за чувствата, които са го вълнували, защото те не са едно две а много и разнородни...

После за "обичам те". Не мога да не призная но думичките "обичай ме" страшно много съответстват на това, което искаме кажем, когато изричаме "обичам те". И не знам, може би до сега не съм се замислял достатъчно или просто не съм обръщал внимание, но това определено е така. Когато казваш нещо такова на човека до теб, трябва да го казваш искрено и ако това е така значи наистина изпитваш нещо силно към него, нещо което трудно би могло да се опише с думи, да се изпее в песен или да се нарисува на картина. Когато казваш това на някого ти жадуваш, дори и ако не го осъзнаваш, отговора на човека до теб да бъде "и аз те обичам". И често си задаваш въпроса "дали ме обича?" и се молиш да те обича, поне толкова колкото ти я/го обичаш. Човек дори и да не си го признава жадува с цялото си сърце да чуе заветното словосъчетание. Някои хора цял живот го търсят и не го намират а други не го търсят но ги намира случайно. А други, за тях оставя шанса...

ДА това наистина ми харесва.Поздравявам те пи4.Наистина добра идея.:)

Пак ме разби. Точно от нещо такова имах нужда след тежкия гаден, изпълнен с кофти тръпки ден. Като освежително душче ми подейства. Хах и аз с моите сравнения..
Започвам да чета и си мисля, че долавям прилика със "Сънят" поне малка...В начина на развитие , водеЛената любов,оде"зъняа лпбне в отхвърлянето, в описанието на героите. Имах някакви минимални леекички идеи за миниатюрни корекцийки, главно в някои изрази, несмесващи се добре с целия стил някак си. Но леле като стигнах до кулуминацията всичките се изпариха. Дори не помня вече какво трябваше да "мъмря". И такъв нестандартен завършек. Толкова простичък, ясен и сякаш винаги си го знаел...а в бързането да повтаряш до клиширане тия две думички забравяш смисъла им. Това вече не го очаквах от тебе, Рекс! Надмина себе си..или поне това, което написа до сега. "Отлично" или "божествено" или "неописуемо" са нищо в сравнение с оценката, която заслужава разказчето, сюжета още повече. Не ми стигат думите...

А наистина колко са "сложни" и безсинонимни тези 7 букви...И натоварени със смисъл, който пренебрегваме. На мен например ми е много по-лесно да кажа "обичкам си те"(макар и видоизменена форма на "Обичам те") в смс, в писмо, на немски, на английски, на френски и испански... да го доказвам, да го показвам, да го мисля (най-вече ) но не и да погледна човека, когото наистина обичам в очите и да му кажа "Обичам те!"... Сякаш в 8 знака(като броим интервала ) се събира философията на целия ни живот...Строим небостъргачи, превземаме планети, летим, създаваме машини, по-умни от човека, клонираме хора...Превръщаме лятото в зима и обратно, нощта в ден и обратно...Знаем цената на всичко, знаем причини и начини за всичко, можем всичко...А не усещаме, че в забързаното си ежедневие забравяме най-важните четири съкровени думи, заради които живеем, от които се нуждаем: "Обичам те, обичай ме!".

Хм,мда,наистина е много добро.Само че леко скучно...не знам,може би ако имаше още малко подробности,и разни "глупости"(както обичам да казвам...) между главните моменти щеше да е по-добре,защото в момента не оставяш време за концентрация на читателите за по-важните моменти,и става някаква бъркотия...
Но все пак е "страшно"

Хм,тфа "обичам те" ми изглежда като думата "свобода",няма човек който да я определи .Пък и даже и даскалката ми по философия потвърди че няма точно определение за любовта,така че...

Ии,Рекс,на мен ли така ми се струва,или тоз Ваньо е някаква част от теб?Или може би страховете ти? Мда,знам че съм досаден

Първо да кажа, че направих една малка промяна. Няколко реда в часта със срещата на Иван с Константина. Мисля, че ще внесат малко по-голяма драматичност на разказа. А и да си кажа, това го бях мислил и преди, ама не знам защо ми обягна докато го пишех. Май не трябваше да го поствам веднага след като го написах... Но просто ми хареса достатъчно тогава..., а и бях обещал на Фрешчето...
Не съм описвал много подробно персонажите поради няколко причини. Първо не искам разказът да се възприема като конкретна ситуация и композиция от събития и хора. Исках всичко е да е един вид "универсално", т.е. валидно за всеки. Затова и не исках да характеризирам и описвам много героите, защото по този начин щях да ги персонализирам.
Богата гама от чувства също не исках да описвам. Все пак основната ми идея и не беше да пиша за любовта, не беше да пиша за несподелената любов. Исках да напиша нещо, чрез което да ви обърна внимание на истинското значение и цел на тези две думички, те са в центъра на творбата и основен замисъл. Дори си мисля, че малко прекалих с "останалите" неща - историята и т.н. Както каза Грим, някак чрез това много дълго въведение (дефакто идеята на разказа бе и е само в края му, в класната стая) малко отвличам вниманието на читателя от основната ми цел. Но пък от друга страна исках да придам малко драматичност на това, защото иначе щеше да изглежда прекалено сухо и... философски казано. Знаете, философията е суха наука. За да се постигне желаният ефект трябваше да придам поне малко плътност/пълнеж на думите си, да ги заредя с малка доза чувства и емоции за да повлияят на читателя и да го накарат да се замисли. Първоначално разказът беше написан от края си - случката в класната стая. Това го написах почти веднага след като "ми отвориха" и на мен очите за "Обичам те!" словосъчетанието. Но после, поради големия ми мързел, не го дописвах дълго време. Все пак измислих детайлите за героите и какво да напиша за тях. Така струва ми се, всичко придоби един реален вид, стана като нещо, което може да се случи на всеки и е за всеки.
Но пък от друга страна не исках да го претрупвам с толкова много чувства и значения. Отново изпадаме в персонализацията, която така исках да избегна. Както виждате повечето неща са разказани доста напряко, на бързо и между другото - за да не се пренаводни действието и разказа.
От друга страна все пак исках да ги има, защото желаех да покажа изгарящата нужда на това момиче някой да му отвърне с думите "И аз те обичам!". Това желание, надежда, което изпитва всеки един от нас, произнасяйки заветните думи пред любимия човек. А също така и да покажа, че често точно тези, които не са имали много срещи и/или сблъсъци с любовта, точно те я разбират много по-добре от огромния брой "гъзета" и любовни терминатори, които я срещат и черпят от нея всеки ден. Исках да покажа, че един малък човек, с малко опит в любовта, с още по-малко постижения и истински изживявания, започва да разбира любовта. Исках да кажа и "забележете какво реално искат да ви кажат тези хора с тези думички", да кажа "и малките хора обичат и искат да бъдат обичани". Затова и разказът е повече от случката в часа по философия.

Грим, ще ти отговоря - не, Ваньо не съм аз (макар да се получи с доста допирни точки с мен (може би подсъзнателно отново съм го направил такъв, кой знае), все пак сме различни). "Вдъхновението" за разказа ми дойде, докато бях в Бургас на едно състезание. Тогава една приятелка от друг клас ми каза за подобна случка в час по философия - учителката/учителя задал/а подобен въпрос. Целия клас мълчал и никой не можел да отговори. Тогава едно момче, което също познавам и ми приятел, отговорил по този начин. Веднага го разбрах какво е имал предвид, замислих се и установих, че действително е така, ТОВА е самата истина. И от тогава го знам и истински се замислям, когато казвам обичам те. За мое неучудване се оказа, че както и винаги досега, продължавам да казвам тези думички дори почти с единствената цел да ми отговорят с "И аз те обичам!". И така реших да напиша разказа. Ситуацията нямаше нищо общо с мен. А иначе този В. С. К. (момчето, чиито думи са това) доста ми напомня на Ваньо и се водех предимно по неговия образ за прототип на героя. Е, не го познавам достатъчно, още по-малко в интимната му страна, затова някои неща си ги измислих, но "наблюдавайки го" и правейки си някои изводи за него. Това е историята на творбата.

Както и да е, отново казвам, че темата бе и да ви обърне внимание на значението на "Обичам те!" и може би да се повдигне една дискусия. За съжаление, сега трябва д ставам от компютъра и няма да мога да говоря и за това. Друг път, може би утре!

Ще кажа малко "мисли" тук, надявам се че въпреки, че са по-глобални, могат да се приемат към темата.

Най-мълчително е когато човек стане заложник на собствените си чувства. Тогава съзнанието му подтиска и не приема чувствата, но както знаем, никога не успява, ако влюбването е истинско.
Има ли любов от пръв поглед? Да. В много случаи - едностранна и несподелена. Да обичаш човек, който не изпитва същото към теб и да му кажеш "обичам те" - голяма грешка. Той ще си играе с теб, с докато не му омръзнеш и не те зареже.
Любов по взаимна изгода? Да. Обикновено продължава много късо, когато и двете страни знаят, че връзката им се крепи на взаимното благополучие и използване.
На кой трябва да кажем - "обичам те"? Не на този, който ни привлича и го искаме, понеже той е като мираж - един идеал, който едва ли някога ще бъде достигнат, но помогнал, за да се разбере къде е върха на планината, а на този, който го привличаме и ни иска, понеже единствено и само във втория случай компромисът и последната дума зависят единствено от нас.

А разказът е много добър - опростен, реален и разбираем. Надявам се, че ти не си главния герой, а просто ти е дошла идеята. Но все пак ако си - гледай напред с вдигната глава

Ами имах предвид че има тапаци дето на такива много хубави теми пишат "тъпа тема". Абе не ми обръщай внимание много

Темата изглежда привидно да е интересна, ще постна нещо по текста, след като го прочета. Само едно уточнение : понеже прочетох първото изречение (thank you, people!), много се учудих на израза "Звънецът изби". В такъв смисъл, че тази дума аз я свързвам с изречения като "Изби рибата", "Парното е избило" и тем подобни приятни спомени. Не знам, просто казвам.

Разказа като стил на писане е написан много добре и много увлекателно. Определено имаш талант да пишеш, доста добре си написал разказа.
На мене лично не ми допадна много самият замисъл на текста. Незнам може би, защото главният герои не ми допадна много (като характер). А и някакси всичко звучи малко детско и повърхностно. Самият сюжет ми се стори малко детски.
-------------
Това си е мое мнение, просто така мисля. Но иначе МGR, определено пишеш много хубави разкази. Имаш талант да пишеш, продължаваи да го развиваш....

Ами не знам , защо аз отново трябва да бъда недоказания песимист , но разказа не ми хареса . Напомня ми на малко по задълбочен вариант на лузърските американски комедии от типа "Съседка за секс" , "Американски пай" и "Whos your daddy" . Както и в първия филм , както и в това произведение , задълбоченият начин на разказване на историята , опитваща се да разкрие всеки аспект от положението на самотния загубеняк , който все се влюбва в момичета които не са му на нивото ( само дето нивото му е по високо от на всичките му малоумни връстници - алкохолици ) . Е тук момичетата са по сдържани , но ефекта е същия . Самата история за любовта , която предизвиква съжаление в душата на читателя ( зрителя ) , се експлоатира в днешно време от всякъде . А такава ли е любовта всъщност ? Ваньо , който никога не е харесвал момиче , изведнъж с влюбва ? Как можем да изкараме , че един тийнейджър се влюбил ? И на мен са ми хващали окото красиви момичета , в чието присъствие , дотолкова завладян от обекта на желание , започвам да губя ума и дума и се държа неадекватно ? И аз съм се чувствал виновен , след като съм бил отхвърлян от момичета , и съм осъзнавал че сам съм си виновен за това , но това ли е любовта ? Любовта , отхвърляща думи като ревност , завист и тъга ? Любов в която изобщо не е задължително да си с любимия човек ( интимно свързани ) за да я изпитваш в най-чистия и съкровен вид ... Любов , заради която си способен да простиш всичко ? Любов в която те интересува единствено дали любимия човек е щастлив ? Ами не е - нито може да бъде изпитана в тийнейджърска възраст ... За да я откриеш , трябва да имаш много по пълноценен контакт , с обекта на желание , а не да го зяпаш през прозореца ( или последния чин ) .
Затова и не мисля , че всички тийнейджъри , експлоатиращи понятието любов ( влизащи с никове lov3`edikoisi в чата , пращащи валентинки , със съдържание по просто и завишено от надпис върху чин и т.н. ) , го правят за нещо повече от това да я накарат белким да им пусне . Да , някои откриват и нещо по ценно в нея , но заслепени от ревност и безсилие в опитите да са нещо повече за пред нея , излизат директно от понятието "влюбен човек" . Може би не съм , толкова компетентен , предвид това че съм на 16 , само че съм си говорил на тая тема дори и със хора подобни на описания Ваньо ( най-често им викаме зубъри , въпреки сами не осъзнаваме колко сме по назад от тях , и кои са истинските зубъри ) и дори те си признават , че не са по различни - и тях ги тресе сексуалния нагон в пубертета , и те трудно виждат в момичето нещо повече от стегнатия и задник , и те не се впечатляват от умни , но отвратително грозни момичета . За това и главния герой ми изглежда страшно нереален и въпреки че някои ме наричат "смотльо" и "загубеняк" ( ) трудно мога да се характеризирам с него . Не смятам , че и ако намеря моята Константина , ще и кажа обичам те на пейката .
Ако успяхте да проследите слабо открояващия се смисъл , вложен в предните редове , някъде из всичките локуми , ще разберете и защо отговора на Ваньо накрая ми се вижда малко нереален.

Така и вие разбрахте гледната точка на един истински загубеняк

С две думи - силен край, но слаб разказ.
П.П. Това е моето мнение по въпроса - обясненията Slim_k ги даде.

Хммм. Слим не съм съгласен с теб и ще ти кажа защо. Напълно е възможно един тийнеджър да се влюби. Знам от опит. Но също как може да се каже до кога човек остава тийнеджър. Защото има хора на по 25 години и повече а с акъл на 18 годишни и обратно. И какво имаш предвид под пълноценен контакт? Това не го разбирам. Мога само да ти кажа, че любовта при човек може да дойде съвсем случайно и да бъде истинска и дълбока, а дори и без пълноценния контакт. Но тя съществува макар и да изкризтализира в нещо по - различно. А това къде ще кажеш заветното обичам те няма значение. Дали ще е на пейката, на балкона, в заведение, сред природата, на кафе или на друго място. Защото не е важно къде казваш нещо, а какво точно казваш и на кого. А нагона също го има и при двата пола но не винаги той е водещият, макар че без него не е същото. Но ако освен него има и нещо повече, значи че тийнеджърът вече е пораснал или поне е започнал да се държи като голям човек. А за главния герой да бих се охарактерезирал с него, поне с другото ми аз от преди 3 години. Но вече се промених за добро или лошо...

Малко погрешно ме разбра .
И аз не мисля че има значение къде ще кажем "Обичам те" . Смисъла на всичко , което написах е , дали ще вложим истинския смисъл на тази фраза в цялата работа .
Много често се заблуждаваме , че сме влюбени . И на мен ми се е случвало . Само дето бъркаме любовта с нещо много по низше от нея , най-често със самообвиняване след раздяла и оттам още по голямо привързване и т.н. Аз така се обърках .
Много ми е чудно , как можеш да оцениш , истинските качества на един човек , при положение че всеки ден ти единствено го гледаш ?
Тук става въпрос за повърхностни чуства - нищо повече
ПС - Утре ще седна по сериозно да си поговорим , сега бързам

Ясно. И все пак мисля, че е възможно, макар че в доста случеи наистина се заблуждаваме. Хм. А по това как мога да оценя истинските качества на един човек, ще ти кажа че е възможно. Просто трябва да поставяш дадения човек в определени ситуации за да видиш как реагира. А и ако вярвам до голяма степен в този човек ще ти е някак по - лесно. Лично за себе си мога да кажа, че мога да преценя едни човек дори само по това, което ми пише, без дори да съм го виждал. Интуиция ли да го нарека, но рядко бъркам за някого. А и си личи. И много може да научиш за дадения човек само по това което ти пише, или ако само го наблюдаваш от страни и виждаш реакциите му.

Имаш право за много неща , но действително ... можеш ли да разбереш какъв е един човек , без да седнеш и да си говориш с него , за "малките" неща ( поетично понятие за нещата от живота и ежедневието , ако някой не се е сетил ) . Да разбереш какво не му харесва в хората , как гледа на определени факти и случки , какво мисли че трябва да притежава човека за него ... Според мен , това не става с наблюдения и поставяния в отделни ситуации . И понеже доста се отклонихме от темата , да те попитам - ти на кой и как си казал "Обичам те" .