Това филосовко нещо го написах преди около 2 седмици. Идеята беше освен да напиша нещо по - филосовко и да разчовркам тази тема. Тя е изключително обширна и имам още какво да кажа по нея. Който иска може да се включи и да доразвие темата със свои размисли, или просто да каже какво мисли за това, което съм написал по - долу. А продължението на темата ще е разказ за един човек на кого просто не му оставя избор...

Чудя се от къде да започна. Темата е адски обширна, а може би вече и доста изтъркана. Има много мнения по въпроса. Даже прекалено много според мен... Любов! Дума, която всеки се надява да изрече заради някого. Нещото към което се стремим през голяма част от живота ни. Има различни видове любов. Приятелска, любовта на родителите към децата си, любов към половинката ти... Често страдаме заради липсата на някоя от тези видове любов. Често се караме с роднините, родителите си. И любовта изчезва, някак си постепенно, или може би изведнъж подпомагана от определено събитие предопределило живота ни да тръгне в дадена посока. Често губим и приятелите си, дори и най – верните. И защо? Не мога да отговоря. Може би заради нещо дребно, заради жена, или мъж, заради спор по даден въпрос или тема, заради загубата на доверие, особено заради последното. Защото е тежко, ако някой предаде доверието ти. Тежко е, ако се окаже, че най – добрият ти приятел или приятелка само се е възползвал от доверието ти, от теб самия, от теб самата. А ти си си мислил или мислила, че помагаш. А всъщност не е било точно така... Но може би най – голяма болка ни причинява загубата на любимия човек. Много хора го преживяват тежко. Дори твърде тежко. Някои от тях загубват вярата в себе си, някои се изолират от всичко и всички, някои забравят да обичат, някои намират утеха в чашката и стават пияници, а други намират изход в самоубийството... Нищо не може да се сравни със загубата на любимия човек. Дори и загубата на роднина вероятно, защото, ако загубим любим човек болката трае дълго и често не минава до края на живота ни. Много хора са погубвали живота си заради загубата на любимия човек, напуснал ги неочаквано или заради несподелената любов на този човек... Тежко е! Тежко е човек да остане сам, или да бъде сам твърде дълго. Защото постепенно този човек се деформира. От времето, от хората около него, от обстоятелствата, ако искате. С времето част от хората стават студени към всичко и всички, стават самовглъбени, престават да се забавляват и се отдават на едно единствено нещо, което да им помогне да не мислят за проблемите си. Да не мислят за това, че са сами, че в трудни моменти могат да разчитат само и единствено на себе си. На своите знания, умения и способности за справяне с проблемите. Тези, които са избрали пиенето намират утехата си в бутилката евтино уиски, водка – менте или спирт както наподобяват повечето от евтините такива или в долнопробната ракия, направена от някого и с твърде съмнителен вкус и произход. Другите се затварят в себе си, потапят се в измисления си и идеализиран дрийм – ленд, докато някой не ги изкара от състоянието им на забрава, докато някой не ги разтърси из основи, не ги свали на земята, не им покаже жестоката реалност и не промени мирогледа им. Но съществува и една малка група хора. Не знам как точно да ги нарека. Обществото им е дало много такива имена. Някои обидни, други поставящи ги едно ниво над останалите. А всъщност те са хора, каквито сме всички ние. Те не се различават от нас, просто се представят за нещо по – различно, не влизат в калъпа на обществото ни, не вместват в рамките, които сме поставили на всякъде и които ни ограничават по всички възможни начини. Те не са по – добри. Те не са и по – лоши. Те са просто обикновени хора, като нас, но може би просто не знаят, а някои и не искат да се държат както останалите. Но това си тяхно лично право... И в тази група от хора, често поругавана, оплювана, осмивана и пренебрегвана има много от тези нещастни хора. Много от тях – хора с голям потенциал, умения, знания, но въпреки това отхвърляни от обществото. Те – хората „мухльовци” и „обитаци”. Те – хората неспособни да завържат и най – елементарния разговор, без да изтърсят нещо, от притеснение естествено, особено, ако държат много на човека пред себе си. Тежко е да си сам, защото самотата убива човека. Убива го, дори и ако не го усеща. Тя изцежда силите му, както ние изстискваме портокала или мекия плод, от който искаме да си направим плодов сок. Прави го неспособен да се справя с проблемите и с трудностите, дори и най – елементарните. Самотата се обвива около сърцето му, като гъста черна мъгла, и го превзема, правейки го безчувствено за всичко. И тогава човека започва да има бучка лед или тежък камък, както си мисля, че беше в приказката на Вилхем Тел, и новото му сърце започва да бие по различния си, собствен ритъм. А в един момент дори и ново му каменно сърце престава да бие в обичайния си ритъм и сякаш спира, а с това спира и живота ни. Или поне изчезва човешкото в нас и ние се превръщаме в сянка. Сянката на човека, който някога сме били или е трябвало да бъдем... Но още по – трудно е, когато някой човек започне да играе с чувствата ни. Особено, ако вярваме безрезервно на този човек и сме готови на всичко за него. Когато човек се превърне от личност в марионетка, управлявана от умел кукловод или в послушно кученце, водено за къса каишка и на което са му извадени зъбите, за да не хапе... Много хора са способни на това, както и много хора са склонни да се подложат на това, въпреки че очакват негативния резултат, но видели поредния шанс, поредната прашинка шанс открил се на пътя им. И въпреки всичко и всички те се насочват към тази прашинка, сграбчват се за нея като удавници, каквито всъщност са и се подлагат на всякакви и дори целодневни страдания, само и само да постигнат нещо. Но не нещо за себе си, не! По – скоро нещо, което ще оправи настроението на човека, когото обичат, въпреки че са развалили своето собствено. Нещо, което знаят, че ще ги зарадва, въпреки че тях ги наранява дълбоко. Ще кажете, че тези хора са мазохисти. И сигурно ще сте прави. Да! Те за мазохисти. Но просто за тях не съществува друг начин да покажат уважението и чувствата си от начина да се раздават на 100 процента. Те правят всичко възможно, по всякакви начини. Скоро ми казаха, че човек трябва да обича себе си, за да го обичат и другите. Не знам как да отговоря на това. Но мисля, че тези мазохисти не обичат себе си. Дори се мразят и ненавиждат. Мразят това, което са, това, в което са се превърнали, мразят това, за което ги приемат хората... Но хората трябва поне да уважават тази малка група от хора, защото на тях човек винаги може да разчита, когато изпадне в беда, когато иска да бъде изслушан и разбран, когато поиска съвет. Дори и да не ги познава добре, а само бегло... Те са разбрани, верни и се опитват да бъдат максимално искрени с всеки. Те се раздават максимално и правят всичко по възможностите си, за да направят някого по – щастлив, ако е по възможностите им. Те търпят пренебрежението и студенината на човека, на когото държат. Усмихват се на нещо казано от любимия им, а хубавите думи стоплят вледенените остатъци от сърцата им. Карат ги да се чувстват желани, търсени, а дори и обичани. Но е тежко, когато разбереш, че човека срещу тях не е сигурен в чувствата си, че не обича да рискува, страхувайки се да не стане като тях – отритнатите... Тежко им е и когато човека срещу тях с думите си, дори и неволно си няма и на представа колко много ги наранява. Една дума, едно изречение или отделна фраза и след това целият им ден се проваля, настроението им се губи, изпадат в депресия и губят желанието си за каквото и да е било, дори и желанието им за живот. И в точно този момент, когато са на прага дори да свършат с живота си, чуват от любимия си поредното изречение, малка дума и отново разцъфтяват като цвете, независимо дали това се е отнасяло до тях самите. Страшното е, че някои хора просто не могат да разберат колко сложни могат да станат нещата, а може би и тези хора се правят, че не разбират, а просто не искат да разберат. Или пък слагат поредната маска на лицето си. Маска предназначена за пред обществото. Много хора носят такива маски, а особено онези по – горе. Онези отритнатите, онези отказали се от живота и от забавленията си и посветили се само на един човек въпреки дълбоките си убеждения, че сигурно нищо няма да излезе. А маската помага, но само до едно време. След това човек започва да си личи. Да си личи, че е в дълбока депресия и криза, въпреки пресилената усмивка на лицето му. Може да се види, че страда жестоко, въпреки привидното му добро настроение. А веднъж попадне ли човек в депресия, сам е почти невъзможно да се справи с нея. И ако не се справим с нея, тогава изходите стават два – смърт или подадената ръка от някой, истински го е грижа...
За това написах и всичко по – горе! За да се замислим. Да изберем най – накрая по кой път да поемем! Да рискуваме поне веднъж! Да подадем ръка на изпадналите в пропастта на депресията, но не от съжаление, а защото наистина ни е грижа, да свалим маската си поне пред любимия човек, което отчаяно сме опитвали, но, но до сега не сме успявали. И най – важните неща: да не губим доверието на хората, на които държим, да не чакаме дълго, защото може да не ни дочакат и най – важното: да не си играем с чувствата на човека, който ни е истински близък и веднъж и завинаги да решим в какви отношения да бъдем с него – приятелски, никакви или нещо повече от приятели. Аз мислих по въпроса и взех решение. А взехте ли и вие?!?!?

Това е доста... хаотично да го кажем. Текстът(и съответно мисълта) е труден за следене, защото му липсва структура. Това наистина са просто размисли, поток на съзнанието както май се наричаше.

Иначе всичко изказано е вярно, но се дави в себе си. Малко параграфчета, абзаци, нови редове, паузи ще свършат много добра работа в тези размисли.

А смисълът на тази тема да оценяваме този текст или и собствени мисли по темата да споделяме?

За мен пък нямаше никакъв проблем да проследя мисълта му. Може би, защото до известна степен съвпада и с моята...

Райвън, нищо не мога да кажа по темата ти. Ти си написал повече, отколкото бих могъл и да си помисля, пък какво остава да го напиша. Мога единствено да се съглася с размишленията и позицията ти.

За съжаление, малко ще са хората, които биха могли да оценят темата ти. Все пак, едва ли някой, който няма поне 16-17 години би се опитал, дори, да разбере човекът, от който в момента няма нужда. Групата, за която говориш винаги са били, са и ще си останат неразбраните аутсайдери. Освен, ако не намерят сили да променят нещо. А сили трудно се намират, дори и някой да ти ги поднесе наготово...

Ми май грешно място си избрал... Тука като гледам няма много философи. И аз не спадам към последната група. Прочетох го по-рано днес. Успях да проследя мисълта, но не претендирам, че съм разбрал всичко. Преди време и аз бях направил некви такива размисли, ама не намерих подходящ край и изпратих .txt в кошчето... Keep it good work, при положение, че отдавна в Творческия няма нещо, което да ми е привлякло вниманието.

Аз взех решение Riven и ето какво ще ти кажа...никога не съм обичал темите и разсъжденията върху любовта, не си падам по сълзливи, подсладени думички за определение на това чувство...измамно или не каквото и да е не желая да го охарактеризирам...Но това, което аз открих като скрит смисъл в твоите думи бе следното...Дали е вярно ти ще кажеш, а ако не искаш не го прави, но зад "тях", "онези", "им", "отритнатите", "самотните", аз виждам теб...И виждам теб не за друго, но защото твърде ясно определяш чувствата на онази "друга " страна...
Самотата била прокълната и нещо като наказание...не мога да се съглася...самотата е просто един от начините да се опознаеш, да се погеднеш, да видиш себе си...самотата дава отговори и често е по- ценен спътник от най- добрия приятел...Когато си сам ти живееш, дишаш, усещаш с всяко свое сетиво, цялото ти същество е подчинено на измерението около теб самия, на битието, на небитието...Ти си там и ти си вик без глас...нарече го сянка...Ти си единак и в очите на другите си страшен, защото си различен...Казват, че единаците не оцеляват, но всеки страни от тях поради боязън..Различието не се толерира, а се пренебрегва..различието е непознато и поражда уплахата.Сега ще кажете, никой не иска да бъде сам, всеки желае да остарее с човек до себе си и най- ужасна би била реалността да се изправиш пред ръба, пред Смъртта, без опора зад себе си..но всяко правило притежава своите изключения...
Наистина нахвърляните размисли щриховат едни от проблемите и излагат твоята позиция...Мисля, че добре си я защитил за себе си и мисля също, че ще се получи интересен сблъсък на различни гледни точки...

Аз молих за сила ..., а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.
Аз молих за мъдрост..., а животът ми даде проблеми за разрешаване.
Аз молих за богатство..., а животът ми даде мозък и мускули, за да мога да работя.
Аз молих да мога да летя..., а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.
Аз молих за любов..., а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.
Аз молих за блага..., а животът ми даде възможности.
Не получих нищо от това, за което молих... Но получих всичко, което ми е нужно.

Riven, ако не искаш сила, няма да имаш трудности.

Хммм. Не бях влизал известно време и днеска видях отзивите. Първо наистина е леко хаотична но това беше с цел не да объркам нещо, но първо си бяха размисли и второ както казах по - горе в предишния си пост темата е много обширна и исках да кажа прекалено много неща а нямах много време а и може би за доста от тях не съм се сетил в момента. После за параграфите - имаше но в Word. Като го постнах форума премахва всички параграфи и т.н. а няма да тръгна да ги оправям поеденично... И накрая дали по - горното се отнася за мен? Не точно. Вярно е, че като го писах сложих вътре и неща за самия мен. Неща хубави и лоши... Но както казах не е точно. Защото идеята ми беше не да се оплаквам от нещо, защото тук не е нито мястото нито времето, всеки си има достатъчно проблеми за да занимавам хората и с моите такива. Идеята наистина беше нещо по - общо и размислите бяха базирани както на личния ми опит, така и на наблюденията които съм си вадил през годините...
И накрая смятам да продължа темата, този път с разказ по същата тема, който леко наподобява по идея един от моите (щото темата е изтъркана, 100 % ще си го помислят и кажат много хора, но пък отлично се връзва на моята тема). После ще продължа с някои стари и позабравени проекти, които ще станат, когато са готови ...

П.П.: А за философите, не е нужно да си филосов за да размисляваш над някои неща и да изкажеш наблюденията си...

Ах,това беше...красиво...и най-лошото е че почти всичко написано намерих в един човек,човекът който съм...
Разказа(въпреки че не е точно разказ...) ти успя да ме разчувства(не чак толкова...),и може би до някъде да ми посочи правилният път...Не се чувствах отритнат,но като се замисля...в момента нямам никой на който да се доверя,а и почти никой не е оправдал доверието ми,дори не знам за какво живея...

Мда...увлякох се малко,но все пак,браво,много е добро,и за жалост...реално...

Еми според мен любовта е супер яко чувство, ама е много гадно (както ми се случва всеки ден), когато стане следното : "Той обича нея, тя обича онзи!"! Абе направо незнам! КУЧКО! И КОЙ НАРЕЧЕ ТЕ ЛЮБОВ!!!???(май беше на някои подписа) Много е трудно деиствително да се скиташ самотен по света. Много по-лесно е ако знеш, че има някой който се грижи за теб и знаеш, че ще е винаги с теб. Момичето което ми владее сърцето е ме приема като брат, а тва е много лошо понеже няма да иска да си разваляме отношенията като станем гаджета. Е за тва се раскъсвам всеки ден! Плюс тва си има приятел, който ми е един от най-добрите приятели и ми става много гадно като се целуват! Направо,честно, ме избиват сълзи!

Еми тва е просто

Цялата екзестенциална философия...

А може би трябва да отвориш сърцето си и не да искаш, а да даваш. Защото, както сигурно си забелязал, всичко се връща. Бъди студен с хората и те ще бъдат студени с теб. Обичай ги и те ще те подкрепят по пътя. И нима някой може да те отдалечи от целта ти, щом си дотатъчно уверен?
Нямаш на кой да се довериш? Имаш ли хора, които се доверяват на теб? Имаш. Сигурен съм. Много хора, за които значиш нещо, хора, в чиито живот си оставил следа и които ще те помнят. Замисли се - дори в този форум има много хора, които те уважават и които подкрепят мнението ти. Тези хора, включително и аз, вярват в теб. Те могат да ти бъдат приятели, ако поискаш. Не се страхувай и не отричай - самотата боли.

Не е точно така. Има случеи в които се раздаваш на 100 % а в краен случей не получаваш нищо дори уважение а се оказва, че само са те използвали заради знанията, уменията или нещо което можеш. Иначе с другото съм съгласен с теб...

Райвън ли се чете, Ривен ли е, приятелю... Писанията ти са стойностни като смисъл, но честно казано като реализация са на доста слабо ниво. Поне според мен. Но няма да задълбавам, phr34k написа същото. Само ще допълня и че според мен малко доста си/сте се кривнал от темата в друга насока. Както и да е...

Относно това, което си написал... За съжаление, ако се загледаме малко по-внимателно в заобикалящия ни свят, ще заключим, че всеки един (или почти, ама почти всеки един) е егоист и всъщност разсъждава само спрямо неговата си гледна точка. Защо казвам това? Защото по този начин много по-лесно ще разберем защо "става така", защо "тези" хора са отритнати, използвани и често... похабени. Какво са те - едни рицари на новото време, герои с идеали, често романтици... Но днес живеем в един друг свят, в който царуват други "добродетели", целите и способите за постигането им са различни и съответно "тези" хора не постигат нищо. Да, всеки погледнал ги ще каже "да, те заслужават много", но горчивата истина е, че просто няма кой да им го даде... Затова и тези хора започват постепенно, малко по малко, да кривват от своите разбирания за света, да се променят, макар че по този начин и изневеряват именно на себе си и на същността си. Но е просто саморазрушително да си такъв, типа човек, който ти си описал. И тези хора се променят, често към до преди ден определяното от самите тях "лошо", но те самите съзнават, че това е за тяхно добро. Започват да помагат по-малко, не са чак толкова себеотдайни, започват да отделят по-голямо внимание на самите себе си, т.е. заживяват за себе си, не за другите, както е било допреди. И това е начинът да се оцелее, защото да се остане на старата плоскост, на старите разбирания и произхождащите от тях действия, е пагубно за идеалиста-романтик-всеотдаен човек. Да, истински голям щастливец ще е този, който успее да се запази такъв, какъвто в същността си е, непокътнат от грубоста на реалноста. Но това са изключително единични случаи, чисто проявление на шанса, късмета, както искате го наречете. Да има човек, който да откликне на тяхното старание, любов и помощ. Но не всеки може да чака това да се случи, още повече като съществува толкова голям шанс така и да не го дочакат. Затова "нашите" герои, истински доблестни рицари, захвърлят бляскавата броня и оставят красивия меч. На тяхно място вземат бронежилетка и лека картечница и се впускат в детмач-а наречен "живот". Но пък бих казал, че мнозинството от тях все пак запазват същноста си, дълбоко вътре в себе си, макар и скрита под дебел слой защита, изградена точно за да пази вътрешния свят на човека, може би от самия него. И тази стаена същност винаги си остава готова да се появи отново на бял свят и да вземе връх. Но пък и не при всички е така - нерядко човек завинаги губи съзиданието си, обичта към ближния и става един от многото егоисти по света, влива се в "тълпата" от такива хора и може би никога не излиза от нея.
И да, накрая ще кажа, че и аз до голяма степен бях един от описаните от автора хора. Но светът бясно препуска по своя си път, времената се променят, с тях и хората. Аз също се промених. Сега мисля съм доста по-умерен в помощта и любовта, която давам (макар и да продължавам да се себераздавам напълно, когато стане дума вече до действия). Започнах малко повече да уважавам себе си и да зачитам своите си интереси пред тези на останалите. И честно казано, сега ми е по-добре! А дали е правилно? Не знам, може би не, може би светът има нужда от точни такива хора, хора които като "различни" ще го променят към нещо по-добре. Може би, но истината е, че сам човек трудно може да постигне това. И затова може би е по-правилно и той да се "спаси", макар и "видоизменен", с което ще запази и това, дълбоко скрито в него...

п.п. Хм, малко също стана доста нахвърляно, но нищо... Повече ме притеснява, че на моменти май доста глупости казах...

Джоин, ясно разбирам, че ти си човек индивидуалист, разчитащ на себе си и в това обичащ да е сам. Много хубаво качество е да можеш сам да се справяш с проблемите си. Хубаво е и да се опознаеш сам себе си, както каза често постигано чрез осамотение. Но кажи ми, така като се затваряш в себе си, не се ли нараняваш много? Защото сам се измъчваш за проблемите си, няма с кого да споделиш, а като не споделяш няма и откъде да дойде помощта. А често, много често животът просто не предоставя шанс да се справим сами с проблемите си. Кажи ми, не чувстваш ли, че изпускаш много покрай себе си, не изпускаш ли другите хора да минат покрай теб с всичко онова, което те могат да ти дадат - помощ, радост, приятни емоции, мисли, знания, идеи..., любов? Чрез самозатварянето вътре в себе си не издигаш ли и една висока стена, която просто всеки "го мързи" да преодолее за да погледне какво има отвъд нея и може би да остави малко от себе си там, частичка дори, нещичко... на теб! Накрая, кажи ми, не ти ли омръзва да си сам? Не си ли омръзваш сам на себе си? В крайна сметка самите ние сме нещото, което познаваме най-добре. А в такъв случай, то тогава то бързо ще ни се разкрие в цялата си същност и ние просто ще изгубим интерес към него. А с тази висока стена, издигната около нас, никога няма и да получим това разнообразие в живота, което може да ни даде само "другия", независимо кой... Помисли над думите ми!

AshamanBG,прав си,но в този свят не получаваш това което си заслужил...С какво аз съм заслужил и най-малката глупост да е способна да ми развали настроението за цял ден,че и повече?С какво някакъв боклук,занимаващ се с някой мръсен бизнес е заслужил да живее в охолство и лукс?Не,нищо не се връща,не и такова каквото трябва да е...
Пука ми и за хора които почти не познавам,и ако мога бих им помогнал,но никой не ми е "върнал услугата" до сега...Има и хора за които ми пука повече от другите.Техните проблеми понякога ме болят повече от колкото тях самите,но пак правя и невъзможното за да помогна,но продължавам да го правя,и само едно нещо ме държи,задължава да го правя - надеждата,желанието да донеса щастие на другите,въпреки всичката болка която поемам аз...Надявам се и аз,като Рекс-а някой ден да се променя,но до тогава,да не познавам никой - боли,а да познавам някой(съответно да ми пука за него,2те неща вървят ръка за ръка...) ,боли още повече...
Какво е решението на проблема?Времето?Смъртта?Не знам,ще започна с времето,само то може да покаже,дали ще дойде ред на Смъртта,а до тогава,не ми остава нищо друго освен да търпя,да търпя както търпях до сега,да ме боли,но да не го чувствам...
Имам хора на които да се доверявам(съответно и те на мен,тук няма да включвам всичките хора които не са оправдали доверието ми...),но те,хората заради които съм си изплакал очите,хората които са ме карали да се чувствам...безсилен...слаб,за това че немога да им помогна,те,са ми донесли повече болка от колкото хората на които не се доверявам...

Форумът...Тук съм изписал много повече за себе си,от колкото съм казал на който и да,и ако някой се заеме да прочете всичките 1145 поста които съм написал,от както съм регистриран тук,ще ме познава много по-добре и от най-добрите ми приятели.Дори ще види промяната в характера ми за тези година и 4 месеца от както пиша в този форум.Ще види,че в началото,от индивид с нищо различаващ се от "стадото" съм станал това което съм сега,пак във "стадото",но същевременно коренно различен от него...

Защо немога да отворя душата си,и да бъда такъв какъвто съм,а не такъв,какъвто ме прави въпросното "стадо"...Отговора е един - страх...Страх от отхвърляне,страх от самотата,страх,дали ще те харесат такъв какъвто си всъщност.Това е причината на всички,да се правят на различни от това което са,и все пак го правят,и аз го правя.Това е част от законите на поколението,и докато не се превърна в личност,аз трябва да ги спазвам,защото не го ли направя,рискувам да бъда отхвърлен от "стадото",а това,може да има катастрофални последици за остатъка от мизерния ми живот,че и не само за него...

А "стадото"..."стадото" ме кара да се чувствам в безопасност,то ме води по пътя към живота,то до някъде притъпява чувството за самота,докато то не надделее,и не те накара да потърсиш някоя сродна душа,някой който те разбира,някой който ще ти подаде ръка когато имаш нужда от нея,някой,пред който нарушаваш законите на "стадото",и показваш същността си,и ако той ти отговори със същото,и така докато обвивката и ядрото на душата ти не се слеят в едно.Тогава вече се превръщаш в личност,готов си да поемеш по пътя на живота,такъв какъвто е,а не такъв какъвто си го виждал преди...

Така,ясно ми е че това което написах горе са пълни глупости,поради желанието ми да прегърна възглавницата в едва 10 часа,и един от най-лошите дни които съм прекарвал...И без да рискувам да мина Рекс-а по дължина на поста,ще спра до тук...

Ами Грим, май го мина... Ама не се безпокой, няма да те бия... много...
Иначе бих ти казал, че светът не е справедлив. Или може би, може би е! А в такъв случай просто ти остава да чакаш "нещата да се уравновесят". И все пак ще ти кажа, май последното е по-вярното! Така че не губи надежда!
А и в крайна сметка, имаш ли друга алтернатива? Както и сам каза, или времето, или смъртта ще сложи край на това. Добре че избираш първото. Но да ти кажа, има трети вариант - а именно ТИ да си този, който ще промени нещо. Да, трудно е, но просто трябва да се почувстваш и възприемеш достатъчно силен за да се промениш. Да станеш по-независим от другите. А това да им помагаш, ако както казваш ти доставя удоволствие, не пречи на нищо и може да продължиш да го правиш! Виж, тук не си мисли, че съм се променил чак толкова много. Всъщност промяната в мен се изразява в това, че станах по-уверен в себе си и започнах да зачитам повече собствените си интереси. Нищо повече! С нищо повече не съм се променил! И накрая - за да не се създаде такова впечатление - не ме възприемай като пример за подражание, нито съм направил нещо кой знае какво, нито съм постигнал нещо кой знае какво, нито СЪМ нещо кой знае какво. Върви по собствен път, строго индивидуален за теб. Но важното е да поемеш по него - това е първата крачка, а да го извървиш - втората.
Вярно е и твърдението, че хората които най-много обичаме, ни нараняват и най-много. А това е лесно обяснимо предвид, че разчитаме и се интересуваме най-много от тях. Няма как другояче да е. И единственият начин да се предпазиш от това е като просто няма такива хора, които да обичаш. А както и сам каза, това боли. Може би по-малко, отколкото като си сам, но в един по-общ и голям план, не е така...
За форумът - честно казано и при мен е така - тук съм се разкрил адски много, повече отколкото съм казвал на кой да е друг. Също така съм се и променял, развивал тук, израствал тук! До голяма степен израстването ми, в което се включва и поумняването ми, се дължи на този форум и хората в него.
А за стадото мога да ти кажа, че стадото е "множеството еднообразни хора, с нищо неотличаващи се, както сами по себе си, така и от останалите". Да, стадото те кара да се чувстваш... не, не силен, защитен! Но както беше казал някой, не си спомням кой, всеки един човек от "масата" е произволно заменим с друг от нея! Това може само да те наведе на мисълта кое е по-добре - да си част от нея, или да не си! Сам знаеш, че големите личности са били именно тези, които са се отличили с нещо от останалите, издигнали са се над масата, показали са индивидуалноста си, качествата си. И по този начин са постигнали нещо, нещо заради което са останали в историята. Колкото до това, че ако не си част от масата, то тя ще смачка с отритването и изолацията... това е, защото и тя самата се страхува от теб, от това че си различен, т.е. от това, че си повече от нея, от всеки един в нея! Защото ако си различен и имаш смелоста да го покажеш, то тогава значи си личност, някой, Някой! Не знам дали разбираш това, но помисли си само, кого помниш от бившия си клас, от детската градина, от игрите като по-малък? Освен близките ти приятели ще се сетиш още ЕДИНСТВЕНО за тези, които са били различни, тези които са били нещо, защото са показали себе си, били са запомнящи се! Ако веднъж събереш смелостта да покажеш, че си различен, че си друг, че си Някой, тогава сам ще видиш, как масата ще се опита да те надвие. Но ако и имаш силата да издържиш на това, ще откриеш, че масата ще започне да те уважава, именно за това, че си се отличил с нещо. Ще се превърнеш именно в този Някой с главна буква. И тогава знаеш ли, дори може малка част от масата да те последва по твоя път, като се "залепи" за теб, стане ти приятел и на практика започне да се опитва да прилича на теб, да се идентифицира чрез теб. И тогава дори и никой да не го признае, те най-малко, ще получиш едно вътрешно чувство на удовлетвореност, на радост от постигнатото! А то какво е - станал си Някой, станал си дори лидер! А това само по себе си означава и че имаш качества, способности, а вече имаш и постижения.
Просто се опитай да погледнеш света, хората и самия себе си и принципно лесно се различава кой след кого върви. И ако откриеш, че някой върви след теб, това може само да те радва! И тук още един съвет - помогни му! Насърчавай го, показвай му неща, неща от себе си, за себе си. Но и го насърчавай той също да се разкрие като индивидуалност, личност. А ако това стане, то тогава той ще е способен да ти даде нещо на теб, което никога няма да е излишно и безполезно. А и по този начин и ще затвърдиш приятелството си с него, понеже вече няма да сте на различни равнища (единия следва другия), а ще сте равни. Истинските приятелства, ама най-истинските, се градят според мен на това, че и двамата са равнопоставени и равностойни, никой от тях не надделява над другия.
Така че моят съвет като цяло е: идентифицирай се от масата, стани личност, след това създай едно свое "мини стадо", развий го и накрая ще се окажеш добре поставен и уравновесен човек с група истински приятели около себе си. А какво повече му трябва на човек? Всичко останало ще произтече от това!

Ето, и аз започнах малко така, малко доста глупости да приказвам! Но както и да е, във всяка лъжа=глупост се крие и по капчица истина...

Съгласен съм с това, че хората които обичаме, уважаваме и правим всичко за тях ни нараняват най - много. Но просто няма и как да бъде по друг начин, защото просто ако не искаме да ни нараняват трябва никого да не обичаме, а това вече ще обезмисли живота ни според мен...
После за форума. През дългите години които прекарах във форума разкрих доста неща за себе си. По една частица във всичко което съм писъл, по една частица във всичко, което съм казвал, в критиките и похвалите си, във всичко. Но мога да кажа, че наистина много малко хора ме познават истински, има много малко хора които знаят доста неща за мен, които другите не знаят. А и в повечето случаи се представям с добрата си страна (в повечето обаче, щото си показвам рогата от време на време. Но мога да кажа, че има ТОЧНО 1 човек, който ме познава най - добре от всички, даже по - добре и от роднините ми, просто защото на няго разкрих неща, които не съм желал или съм се страхувал да кажа. Но дори и този човек ме познава на максимум 85 % ако мога да го кажа с езика на математиката. Просто маската с която се показвам е толкова дълбоко залегнала в съзнанието ми, че рядко пожелавам вече да разкрия истинското си аз. Също така рядко, но в някои моменти с всички сили се опитвам да изляза от масата, да бъда това което всъщност съм. Но хо правя, когато счета че ще бъде добре за мен, защото понякога да си по - различен в дадено отношение е първоначално много добре, но после се оказва, че хората около теб започват да те използват, да използват уменията и знанията, които си показал че притежаваш по дадения проблем, предмет или нещо подобно. Разбира се че хубаво да помагаш и до сега не съм отказвал да помогна на никого, с няколко изключения, без да искам нищо в отплата, пак с едно две изключения но нищо повече от съвет или нещо подобно за даден курсов проект или тем подобните простотии, които са ми трудни. За това и не разчитам на никого, почти винаги и спазвам поговорката, че на вълка за това му е дебел врата, защото сам си върши работата... А и да си кажа честно получавам истинско удоволетворение ако съм помогнал на някого и естествено ако този човек ми е приятен...
А за приятелството няма какво да кажа освен, че съм напълно съгласен с теб, за това и ще го повторя "двамата са равнопоставени и равностойни, никой от тях не надделява над другия".

П.П. А за името както ти е удобно. Или Ривън или Райвън, няма значение за мен.