AAA...остави ме без дъх...

мноо ме радва човече продължавай в същия дух че ми се чете.

Супер готин разказ - гоЛем кеф да четеш такова нещо
ама плийс продължавай шото и на мен ми се чете!!!

molia te produlgi go che posle cial sedmica niama da moga da vlizam

Приличаше на мен, но носеше дрехи които не бях виждал досега. Явно ги беше купил.... не, щеше да ги купи някъде в бъдещето. Гледаше ме сякаш очакваше да започна да му задавам въпросите си; нямах търпение за това, а пък той явно нямаше търпение да дава отговори. Беше се крил в моето настояще прекалено дълго.
- Как стана всичко? - попитах го.
- Какво всичко? Кажи какво точно искаш да знаеш първо. - сякаш се опитваше да ми намекне нещо, което аз не разбирах особено.
- Защо просто не ми разкажеш всичко - как дойде, какво искаш...

Той започна. Разказът му беше поразителен.
Не можеше да ми каже как е успял да отвори пролука в тъканта на времето, за да пропадне тук. Най-вероятно дори не е станало по негово желание - не знам. Той ме увери, че ако узная какво ще се случи, ще се затворя в някакъв много объркан времеви парадокс. А аз никак не исках да разбера от опит какво значи "тялото да се разпредели едновременно в два вектора по линията на времето". Както и да е, беше дошъл тук и искаше да ме предпази от своето бъдеще. Не знаеше дали с действията си дотук е променил достатъчно реалността, но не смяташе да рискува. Искаше да сложи край на всичко веднъж завинаги. А през това време аз усещах как ще ме помоли за помощ...
Когато дошъл тук, първият човек с когото се запознал била Лора. Тя му помогнала да остане известно време, преди да се свърже с мен; и ако нещо се случело с него, винаги съм можел да повикам Лора. Когато го попитах обаче какво всъщност може да се случи с него, той не посмя да ми отговори. Вместо това продължи разказа си.
Доколкото разбрах, трагичното събитие в бъдещето е свързано по някакъв начин с Вики или Алекс. Точно затова, когато видял Вики да ме води нанякъде, решил да ме стресне. От там и побоят - нищо сериозно, но достатъчно свидетелство какво може да ми се случи ако не зарежа историите на двамата ми бивши приятели. А аз, глупакът, не го послушах... сега разбирам защо беше побеснял втория път.
- Все пак можеше просто да ми кажеш. - прекъснах го по някое време. - Нямаше нужда да идваш през две седмици и да ме биеш. И защо се забави толкова?
Той изглеждаше фатално объркан.
- Седмици ли? Но аз... аз те виждах всеки ден. - след кратък размисъл добави: - Извинявай, но за мен времето има различни нюанси. Боя се, че още не съм се отървал напълно от времевия заряд, който съм натрупал около себе си. От колко време съм в това настояще?
- От седмици, явно. Ако искаш ще ти покажа дневника си...
Порових се малко, но не открих книгата, където записвах всеки ден от живота си. Винаги я слагах на точно определено място, не можеше да съм я загубил; трябваше да е някъде тук...
Когато бъдещото ми аз видя трескавото търсене, попита:
- Някакъв проблем ли има?
- Дневника ми го няма, а аз съм сигурен, че оставих тук... Както и да е.
Но той беше наистина потресен.
- Някой външен човек влизал ли е тук скоро? Някой да го е взимал?
- Не, на никого не бих дал дневника си. И никой не идва тук... само сутринта Вики...
И усетих как, неволно, без изобщо да го искам, лицето ми се изкриви в противна гримаса.
- Мамка му.
- Къде е тя сега? Трябва да я намерим!
- Какво толкова могат да направят с един дневник все пак... - опитвах се да се утеша. Бъдещото ми аз ме хвана за раменет и ми каза:
- Този дневник е огледало на живота ти. Всичко, което ти се е случило, цялата линият на времето в твоята реалност е отразена в него. Повярвай ми, ако са намислили нещо гадно, и един дневник им е достатъчен.

сега стана по-яко...само не се гаврете с момичето

Готино продължение - ама виждам че ги разбираш нещата - кво е тва тялото да е на два вектора - да не би да е - хем в настоящето хем в бъдещето

бате къртиш мивки супер яко става.Направо има6 талант.

Супер много си прав човече

Става въпрос за пространствен вектор. Тялото може да бъде разтеглено на два вектора - да се появи две години назад в миналото, и същевременно да изникне в радиус от три метра. Ще се разплеска, а това не е приятно.

Аха. Разбрах го. Еми на теб само ти остава да продължиш да пишеш готиният разказ и да го донапишеш!!!

- Глупак такъв! Как си можал да се оставиш да те заблуди? Това момиче е зло!
- Откъде да знам? Нали ти си този, който все си трае!
- Аз съм ти. Ако ти беше в моето положение, и ти нямаше да искаш да разкриеш собственото си бъдеще.
Замислих се. Нямаше смисъл да се караме, дори и бъдещото ми "аз" да ме нарича глупак.
- Какво пишеше в дневника ти?
- Не знаеш ли? - учудих се аз доста пресилено. - Нали идваш от бъдещето ми?
Той въздъхна доста тежко, като че го бях издразнил до висша степен. Приготвяхме се да излезем някъде, доколкото разбрах - да намерим дневника, да им го върнем тъпкано на Алекс и Вики, и после този да си се върне в своето настояще. Но той каза нещо, което ме притесни изключително и ми даде допълнително храна за размисъл:
- Нещо в бъдещето се промени. Не знам точно какво, но някой в миналото сгафи и обърка хода на събитията. После се случи с мен и с времето... но не мога да ти кажа какво. Дойдох тук с намерението да разбера какво става...
- И се оказа, че ти самият в момента се намесваш в историята си, нали?
- Бързо схващаш.
Обух си обувките и се приготвих да слушам нарежданията му. Той знаеше много повече за мен, отколкото аз самият. Знаеше какво ще стане с мен, с Вики и с Алекс, познаваше трагични събития преди още да са се случили. Това беше власт. А Алекс искаше тази власт, независимо дали ще ме мами, използва и дори... дали ще нарани някого. Тази мисъл се заби в съзнанието ми и не ме остави на мира.
- Откъде Алекс стана толкова опасен? - попитах аз.
- Той е опасно момче с опасни идеи. - отговори ми той. - Каквото и да е намислил, едва ли историята ще завърши щастливо. Не бива в никакъв случай...
Думите му бяха прекъснати от телефонен звън. Извадих от джоба си мобилния си телефон и го включих.
- Ало?
- Хе-хе. Здрасти. Би ли ми дал Кристиан, ако обичаш?
- Аз съм Кристиан.
- Не ти, идиот такъв. - присмя ми се някой от другата страна на линията. - Искам да говоря с другия.

Подадох телефона на бъдещото си аз. Той послуша малко гласът на човека, но постепенно лицето му се изопна и той стана изключително сериозен. С погледа му можеха да се трошат бетонни блокове, а решимостта му напомняше мощен вулкан, готвещ се да изригне.
Той затвори и каза:
- Алекс е хванал Лора. Иска да отидем веднага, или и той не знаел какво ще направи.
- Блъфира. - предположих аз, но не прозвучах много уверено. - Какво може да й направи?
- Например да я убие с пистолета на баща си. Той е луд, не разбра ли!?
Луд, а... значи Вики беше права поне за това.





Част 4
Безкрайният път към себе си

Когато питаш, не е важно да получиш отговор. На това се бях научил след много проби и грешки в живота си. Търсиш някои отговори цял живот не заради самия отговор, а за да проумееш въпроса си. Нямаше начин да науча нещо от бъдещия Кристиан. Той беше точно като мен - никога не би престъпил този принцип, не в името на собственото си спокойствие, а заради самия принцип. И аз, и той знаехме, че човек без принципи и някакви опорни моменти в мисленето си не живее. Той просто съществува.

Из покрайнините на града имаше много пустеещи поля, където единствено разни животни, като кучета преживяваха, преди да решат да се преселят в града. Тям почти не живееха хора, защото нямаше какво да задържа някоя разумна форма на живот из тези пустеещи земи. Там, преди години, когато градът още не се е бил разрастнал толкова, родителите на Алекс бяха построили нещо като малка вила. Веднъж, когато бяхме по-малки, отидохме там тримата, за да пренощуваме и да си разказваме разни страшни истории. Беше доста страшно, но и забавно да си с най-добрите си приятели. Никога няма да забравя този момент - беше като истинска сбъдната мечта за детето, което бях тогава. Каква ирония - точно там Алекс щеше завинаги да заклейми живота си с убийството на Лора, само и само за да разбере тайната на времето... Трябваше да го спрем.

Колата спря пред вилата. Така и не разбрах откъде се появи тази кола, но бъдещият Кристиан ми каза да не питам.
Постройката беше сравнително такава, каквато я помнех. Само изглеждаше по-западнала и прогнила, сякаш е издържала няколко доста силни земетресения. Беше на два етажа, имаше и таван с още две стаи. Удивително как бързо се връщат спомените, когато човек се опитвада не мисли за тях.
- Алекс! - викна Кристиан номер две. - Алекс, покажи се!
Никакъв отговор в продължение на половин минута.
- Дали не ни чува? - Предположих аз, а двойникът ми направи знак да продължим напред. Когато стигнахме до прага, на вратат имаше бележка:

"Лора е вътре. Дори не си помисляйте да правите глупости, защото ще си го получи."

- Банално, а? - каза той. - Алекс никога няма да се научи да бъде поне малко оригинален.
Гледах отстрани как блъскам вратата и влизам вътре. Наложих си да мисля, че това не съм аз, но вече настоящето изобщо не ми беше ясно. Усещах особена връзка с двойника си, сякаш мислехме на една и съща честота и част от неговото съзнание оставаше в мен. Той се страхуваше.

Влязох след него. А вътре, насред антрето, Алекс седеше в някакво прашасало кресло и гледаше часовника си.
- Малко подранихте.

- Къде е Лора? - попита спокойно бъдещият ми аз.
Алекс се ухили в противна гримаса и попита:
- Защо бързаш? Нека седнем, да пием по кафе, да ми кажеш тайните на пътуването във времето...
- ТИ СИ ЛУД, АЛЕКС! - креснах му аз. Той искрено се учуди. - Какво, за мекотело ли ме мислеше? Мислеше че ще ме използваш като щит срещу самия себе си ли, Алекс?
- Крис, млъкни... - прошепна двойникът ми. - Алекс, няма смисъл да го правиш. Ще страдаш завинаги от това, което смяташ да извършиш. Няма смисъл! Тежестта на времето е прекалено тежка за твоите плещи. Тя е проклятие, което ще те погу...
- Тя е благословия! - викна той. - Сам го знаеш, защото я чувстваш! Искам тази сила и ти ще ми я дадеш, ако не искаш милата ми асистентка да разпилее мозъка на приятелката ти по стената.

Като в някой гангстерски филм в стаята влезе Лора, бутана от Вики. Втората държеше пистолет, опрян в главата на момичето, а пръстът й лежеше на спусъка. Ситуацията беше абсурдна - и Алекс, и Вики бяха обхванати от някаква лудост. Тя като че беше заразна - просмукваше се във всеки и всичко около тях, объркваше околните и ги караше да вършат неща, които не биха направили. Вики дори не би се замислила дали да дръпне спусъка - прекалено дълго беше под хипнотичното влияние на Алекс и считаше всички останали за... вещи.
Лора ме погледна в очите. Искаше да ми каже нещо, но знаеше, че няма да разбера докато тя е пред дулото на пистолет. Алекс говореше нещо на двойника ми, но аз изобщо не го чувах. Гледах само очите й - тези красиви очи, изпълнени с жар и надежда. Тя беше станала участничка в тази безумна история не по свое желание... а аз не исках тези красиви очи да угаснат.

В следващата секунда светът изчезна за мен. Усетих как някакво отдавна забравено чувство се надига като огромна приливна вълна и помита всички останали следи от здрав разум; нямаше го Алекс, нямаше го и другият Кристиан, нямаше я нуждата от сън, нямаше го и чувството за самосъхранение. Там бяхме само аз, Лора и пистолета. Скочих напред с протегната ръка към оръжието на Виктория...

Нещата не се случиха бързо и мъгляво, напротив. Всичко сякаш се проточи във вечността - отблъскването от пода, трите бързи крачки, изненаданото изражение на Вики... хванах ръката й и я вдигнах във въздуха, като в същото време чух изстрел; от тавана се посипа прах...
Вики се опитваше да се отскубне от мен и да измъкне пистолета. Чувах как бъдещият Кристиан ме вика, но вече беше късно; бях направил избора си и след секунда щях да съжалявам...
С ловко движение Алекс скочи към мен и ме събори на земята, а Виктория, отърсила се от шока, се прицели в мен и стреля.

Чакаме следващата част!!!!!!!!!!!!!(последна?)

Ако можех да кажа нещо в момента, в който куршума летеше към мен, сигурно щеше да е нещо като "Мамка му". В крайна сметка, за тази частица от секундата човек не може напълно да осъзнае ситуацията, затова смъртта настъпва без много вайкане и тревоги. Но... нещо се обърка при изстрела. Вместо куршумът да ме прониже, аз виждах как той лети все по-бавно към мен, нажежен и привидно тежък като камък . Беше увиснал във въздуха и се плъзгаше съвсем бавно към мен... Пред очите ми лумна светлина и аз изчезнах. Колко бързо стана ли? Ами милион пъти по-бързо от куршумения изстрел...

Беше красиво.

Носех се в чистата светлина; чувствах как всеки неин фотон минава през мен... но нямах тяло. Щях да се побъркам. Не знаех дали сънувам или е истина, дали съм умрял или още съм жив. Попитах:
- Това Вселената ли е?
- Не. Това е Времето.
Позамислих се.
- Кой си ти?
- Аз съм ти.
- Не си много сговорчив.
- Не съм.
След кратка пауза отново попитах:
- Какво правим тук?
- Откраднах ти малко време за живот. Трябва да поправя дейстията ти. Това, което направи бе изключително глупаво.
- Знам...
Всяка една дума отекваше в безвремието на светлината. Нямах уста, но пак можех да говоря; само че тук думите не просто се чуваха, а влизаха директно в съзнанието на човек - като телепатия. Моментът беше невероятен и вълшебен, но събеседникът ми беше доста скован.
- Значи ти си Кристиан от бъдещето?
- Тук няма бъдеще. Това е затворена времева зона. От тук можеш да отидеш навсякъде, по всяко време.
- Ахам. И... какво чакаме?
Въпросът увисна в нищото. Част от идеята за ставащото ми се губеше - явно се дължеше на факта, че ме застреляха и изведнъж се оказа, че нямам тяло.
- Чакаме прикачването.
- И как точно ще разб...
- Няма да го пропуснеш. То само ще те грабне.
"Хубаво" - помислих си аз. Странно, нямаше нито умора, нито гняв, нито скука... само светлината и очакването. И тогава то просто се случи.

Една черна точка мигна сред златистите лъчи на вечността и всичко се вля в нея като в черна дупка. Бях пометен от сила, милиард пъти по-силна от гравитацията на най-плътното небесно тяло и после захвърлен нейде из пространството и времето. Помислих си:
"Е, ако сега вече не полудея..."

Браво! Наистина ми хареса! Особено като се комбинира с точната музика и имам чувството, че не чета, а виждам... Браво!

Бий се.
Моля?
Бий се. Само така ще я спасиш.
Ами... мислех, че ти ще я спасяваш. Нали си по-старшият от двама ни?
Скоро няма да бъда. Кръгът трябва да се затвори. Всичко ще разбереш.
Виж, знам че не ти е лесно, но може ли да се изразяваш по-точно?
След кратко мълчание отново чух гласът си: Трябва да се слеем. Само така ще затворим кръга на времевия парадокс.

Не виждах, не усещах и не чувах нищо. Долавях единствено гласовете в главата си, които сякаш спореха. Единият бях аз, а другият беше бъдещият Кристиан. Вече не го усещах близо до мен, беше като разтворен във въздуха и само мислите му ми даваха знак, че още съществува. Започвах да разбирам какво се опитваше да направи и ако бях прав, предстоеше ни голямо изпитание. Единият щеше да умре.

Лежах на пода във вилата на Алекс - картината беше потресаваща. Всичко наоколо бе замръзнало; Алекс, отскочил настрана, Лора падаше назад, а Вики все още стовеше с пистолет насочен към мястото, където бях лежал и куршумът, летящ натам. Не виждах другия Кристиан, но това не ме безпокоеше точно сега. Само секунда след като се опомних, очертанията на стаята започнаха да се свиват пред очите ми, после да се разтягат и сякаш между другото времето отново потече във вените на всички присъстващи. Лора падна на пода, Алекс се олюля, куршумът се заби в пода сред малко облаче от прах и тески; всички гледаха опулени към празното място, където съм седял допреди секунда и не вярваха на очите си.
Бий се. Бий се!
Но как? Та те са въоражени, за бога!
Оръжията нямат значение. Ти имаш дар... и аз съм с теб. Аз съм ти. Бий се!

Изправих се и направих две крачки назад, но всички обърнаха погледите си към мен.
- Не го изпускай, стреляй! - викна Алекс и Виктория вдигна пистолета си за трети изстрел; уплашен, вдигнах ръце за да се предпазя... и последва гръм.

Обгърна ме хлад.

Но нямаше болка. Отворих очи и хвърлих един поглед към Вики. Тя стоеше безмълвна, пистолетът й беше насочен към мен, а куршумът отново беше спрял насред полета си; само че този път по него преминаваха сиви и черни линии, сякаш пътуваше през някаква гъста течност, докато не се разпадна на прах.
Алекс още ми се пулеше и проумя истината дори преди мен.
- Той използва силите си... Кристиан, сляли сте се с другия!
- Какво...? - попита Вики, сякаш забравила че ме държи на прицел.
- Той вече има силите на другия. Не видя ли как състари куршума с няколкостотин години!

Тези двамата ми се сториха трагично смешни, дори в такъв напрегнат момент. Да, Кристиан наистина го нямаше, но чак да сме се слели...

Вярно е.
К-к-какво?
Сега сме едно. Само така можем да затворим кръга. Чудеше се откъде имам силите си, нали? Ето сега ги предавам на теб. А аз съм ти. Предавам тези сили на себе си. Само така ще затворим кръга.

В този момент нещата започнаха да ми се изясняват. Усещах спомените му в главата си, но все още бяха прекалено бледи... Но нямах време да мисля. Трябваше да изпълня молбата на другия Кристиан.
- Пуснете Лора! - викнах и протегнах ръката си напред. Двамата предвидливо отстъпиха назад, но в един момент лицето на Алекс придоби маниакалнот излъчване на триумф.
- Той дори не знае как да ги използва. Хехе.
Замахнах заплашително към него, но... въпреки че имах силата да контролирам времето, предпочитах точно сега да имам огнестрелно оръжие. Или пък да съм мноого далеч от тук. Усещах се много по-различен, главата ми тежеше и започваше страшно да ми се спи. Въпреки всичко, въпреки вярата и мощта на другия Кристиан, въпреки насъбраната злоба към Алекс, не можех да изкарам от себе си силите на времето. Все още не ми се подчиняваха както исках.
- Та да се върнем на темата. - каза Виктория и насочи пистолета си към Лора, която дори не беше продумала.
- Вики, не го прави. Алекс те е побъркал! - казах й аз, но тя ми викна:
- Мълчи! Не знаеш НИЩО за мен! Няма да задържиш тази власт само за себе си!
- Точно така. - присъедини се и Алекс. - Ако не ни дадеш силата си, Кристиан, никой няма да я получи. Двамата с тая кучка ще си умрете точно тук, в тази миризлива дупка.
Умруците ми се свиха.
- И не само това. - продължаваше той, като пристъпваше към мен. - Интересно какво ли ще обясним на близките ти, когато не се появиш тази вечер. Някой може и да им подшушне къде сте... и те ще намерят труповете ви тук, прегърнати като някакви развратни псета...
- СТИГА! - викнах аз и златно сияние избухна в ослепителен взрив насред стаята. Сиянието ме отблъсна назад, както бях закрил очите си. Парещата болка се просмука чак до мозъка ми и единственото ми желание беше тя да спре...
И тя заглъхна.

Когато с мъка отворих очи, стаята гореше. Мамка му, какво направих? - помислих си аз и станах. Вики лежеше на пода с овъглено лице, Лора се беше свилав един ъгъл, трепереше и плачеше. Отидох бързо при нея, хванах я за ръката и казах:
- Стани, трябва да изчезваме.
Тя ме погледна с тъжен и изплашен до полуда поглед, но се изправи.
- К-к-какво става... - проплака тя.
- После ще ти обясня. Сега трябва да се омитаме възможно най-бързо.
- Къде е другият... Какво стана... Кристиан, страх ме е.
Не исках да й обяснявам какво стана с бъдещият Крис. Тази част от мен, която всъщност беше той, ми подсказваше да не натоварвам момичето с подробности за това. Тя беше страсирана и дезориентирана - явно си беше ударила главата някъде, защото говореше несвързано и не можеше да обмисли ситуацията... почудих се дали да оставяме Виктория сред пламъците, но нямаше смисъл. И двамата лунатици вече бяха мъртви...
Мамка му! Алекс не беше в стаята!...
- Лора, съсредоточи се. Трябва да ми кажеш къде отиде Алекс. - казах й аз, докато бяхме в коридора. Тя гледаше вяло, като в някакъв транс.
- Лора! Къде ... е ... Алекс.
- Тук съм, Кристиан.
Още щом се обърнах един юмрук се стовари върху лицето ми и аз залитнах назад, блъскайки се с гръб в стената на коридора. Алекс направи крачка напред и започна да ме бие като побъркан; а аз нямах никакви сили да го отблъсна.
- Така и не разбра, че няма смисъл, нали? - каза той, когато се свлякох на пода. Усещах вкуса на кръв във устата си и исках повече от всичко да бях някой друг. Да не съм тук, на това забутано място, далече от всичко което обичам, далече от себе си и от надеждата за нормален живот. Налагаше ми се да вярвам в неща, които бих сметнал за поредната фантастична измислица на някой писател, но ето че то беше факт. Не знам какво е искал да поправи Кристиан в моето настояще, но ето че аз изпортих работата - смъртта ми бе неизбежна, също като изгрева на слънцето за останалата част от света... Не исках да се примиря със съдбата си.

Никога няма да забравя изражението на Алекс - застанал над мен в трагична поза с блясък в очите; но след като се чу хрущенето и пукането на кост, триумфът му се преобрази в... изненада.
Алекс падна мъртъв, от гърба му стърчеше дълго и тънко парче метал, а Лора гледаше трупът му и не вярваше.
- Аз... аз...
- Спокойно. - казах й. - Помогни ми да се изправя.
Дрехите й бяха опръскани с кръвта на човек, когото смяташе за приятел. Всички смятахме Алекс за приятел до едно време. Не можеш да си представиш какво може да стори човек на неговата възраст, ако не го видиш с очите си.

Пожарът се бе разпространил и къщата вече се пълнеше с дим. Станах олюлявайки се и някак и двамата се изнесохме навън, където ни чакаше евентуално откраднатата кола на другия Кристиан. Лора предложи тя да кара и аз се съгласих без много да му мисля; с едно парцалче на задната седалка попих кръвта, която течеше от носа ми. Колата изтрака и потегли по каменистия път към дома...

единственото което мога да кажа е че имаш талант и можеш да се реализираш.

Снегът покрива светът и всичко се губи в красивата белота на студените му ласки. Хората без път и цел щяха да намерят нови срещи, нови предизвикателства и нови истории. Части от миналото на пръв поглед ще бъдат забравени, но всъщност завинаги ще останат в сърцата на хората - защото всяко събитие, всяко малко намигване на съдбата, всичко което се е случило или не се е случило, оставя своя дълбок белег в човешката душа. Хората се променят не просто с течение на вермето - защото времето няма значение, а чрез преживяното в живота си. А миналото... просто не трябваше да бъде забравяно. Прекалено много грешки допускаме, за да си позволим да не се поучим от тях.

Колата спря и Лора се обърна назад.
- Какво ще стане сега?
- Хей, ще учим в един клас още няколко години. Не се разделяме.
- Имам предвид какво ще правим оттук нататък. - поправи се тя.
- Ами ще се прибера, ще си закърпя някак раните и ще легна да спя.
- Не, глупчо. - засмя се Лора. - Какво ще стане с всичко това? Изгорената къща, два трупа вътре?
- Едва ли ще ни направят проблеми. - казах аз, умирайки си да легна някъде, където и да е, и да заспя. Лора седеше на предната седалка, беше се обърнала назад и ме гледаше.
- Ами какво ще стане с нас?
Помислих малко и реших да съм искрен, колкото и неприятно да звучеше:
- Всеки ще поеме своя път. Може би никога няма да се видим.
- Може би... а може би не.
Може би... все същата несигурност. Бях решил да живея живота си спокойно, без нищо необичайно, но изненадите просто те вдигат от леглото и те замъкват нанякъде, независимо дали ти харесва или не. За пореден път разбирам как нищо, абсолютно нищо не зависи от мен в този голям и необхватен свят - населен с хиляди хора като мен, всеки със своята собствена съдба. А моята съдба... не включваше Лора.
- Не. - промълвих навъсен. - Ти не обичаш мен; обичаш бъдещият Кристиан, а той вече съществува само като част от мен. - тя ме гледаше неразбиращо, не искаше да проумее истината. - Няма начин! Не ни е писано да бъдем заедно - трябваше да си с него, а той направи своят избор. Съжалявам...
Очите й се насълзиха.
- Какво говориш?...
- Съжалявам, Лора. Ще трябва да си намериш някой друг.
Излязох от колата и тръгнах към дома си - Лора беше спряла на четири-пет минути път от вкъщи, но тав разстояние ми се стори безкрайно. За първи път усещах как казвайки "съжалявам", аз наистина се разкайвах дълбоко в душата си - не исках да причиня повече болка на това момиче, извършило убийство за да спаси човек който вече не съществува.

Всички изстрадахме много и никой не излезе щастлив от цялата тази история. Това ли бе животът? Безкрайното страдание на недоверието и загубите?

Дали светлото бъдеще не е просто поредното оправдание, което да ни тласка напред в живота...

И тогава разбрах, че не мога да дам отговор на тези въпроси.

Само животът щеше да покаже дали съм прав или греша.

А може би съдбата ми е отделила по-особен път.

Някой ден ще разбера.

Може би...

Уф, завърших го най-после. Сега приемам мнения и критики - искам да си подобря писането възможно най-много.

ПП: Ще копирам всичко на Word и ще направя разказчето в един документ. Нефертити, ако още искаш, ще ти го пратя.

EDIT: Мамка му, изтървах си хилядния пост! Исках с него да отбележа края на разказа... ама сигурно точно хилядния е бил някъде сред тези.