В тази тема се пишат само разказите на участниците и нищо друго.Всички критики похвали,.коментари и откровенни псувни по повод на моята(и тази на участниците) некадърност е желателно да бъдат отправяни в темата за правила и мнения.


Залеза обливливаше с червения си пламък имението Блеик.
Мъжка фигура гледаше през прозореца на огромна стая кабинет фонтaна в градината.
След толкова време дори и на такъв запален ценител на античните изкуства не му правеше впечалтение иначе грандиозната композиция от женски фигури, митологични същества и орнаменти с цветни мотиви.Никалъс небрежно погледна чесовника си-7:30..още само няколко секунди 3,2,1.Слънцето изчезна напълно зад хоризонта и ноща обгърна в нежната си прегръдка света правеики го едно по-приятно място за тези като него.
Бавно и с лека аристократична стъпка Блеик се насочки към огромнот бюро от черен мрамор в средата на кабинета си.На него нямаше нищо друго освен малък поднос с крислано шише и 2 чаши на него,малка купчинка книжа,вградена масилница напълнена с чевено мастило,пистолет изработен от наи-добрите оръжеиници на клана в продължение на 20 години(прекрасно оръжие не използваше патрони а собствената му кръв превръщики я в нажежен до червено куршум) и естествено символа на клана му-малък нож за хартия с формата на анк-подарък от създалтеката му.Замисли се къде ли е тя в момента...последния път когато я бе видял беше на връщане от Лос Анджелес след малкия инцидент с тамощиня принц и обявяването на града за неутрална територия.Тамощиня лидер някаквъв си Родригез много се изненада когато видя един от лидерите на анархистите в Лондон е Вентру.Никалъс извади елегантна малка писалка от джоба на сакото си и я потопи в мастилницата.Извади бял лист замисли се за монент и написа:
“Уважаема госпожице Глеид(отлично знаеше какви са Торедаор и че споменатата дама е всичко друго но не и госпожица но все пак етикета задължава) има удоволствието да ви поканя на бала организиран в моето имение на 15.10.2005(петък).На съответното събрание ще бъдат обсъдени въпроси и разкрита информация от огромно значение за нашето общество в близко бъдеще.За нас ще бъде чест(да бе само тва ми трябва-още един Торедаор) да ни удостоите с присъствието си.”
Искренно ваш: Никалъс Блейк

След това Никалъс взе ножа за хартия и леко поряза пръста си капна няколко капки кръв връху плика в които постави писмото и и ги удари тежко с печата на пръстена си.Символа представляваше орел кацнал на анк около които се е увила змия..След секунди раната на пръста му вече не съществуваше.Прибра пислаката в джоба си и остави писмота на бюрото.Слава богу това беше последното...за последните 3 нощо бе написал около 500.Беше изпратил писма на повечето вампири в Европа това което щеше да се случи беше толкова важно че се наложи да изпрати покани дори на някои от лидерите на Сабат.Отвори шишето и бавно наля червеникавата течност в една от чашите на подноса.Обърна креслото си към камината и с цялто удоволстиве на света отпи.Леко соления вкус съчетан с сладникави нюанси му напомни точно на кого бе принадлежела течноста...още помнеше Алексис запозна се с нея в един клуб.Беше толкова красива и темпераментна че не посмя да я убия. Но това не му попречи да я направи своя дъщеря.Още се чуствше виновен че не можа да направи нищо кагато Ловците нахлуда....проклети фанатици.Още помнеше ужаса в очите й,страха от Последната Смърт и животинската жестокост на “избраните от бога”.Е поне кръвта й му напомни за нея..Тъкмо когато се бе онесъл в в мисли за произхода на гоблена над каминта когато на врата те се почука:
-Да Едуард?
-Сър опитах се да ги спра но те настояха да влязат!!!-каза иконома на видима възраст около 34-35 години.
В този момент в стаята влетяха хора облечени с кафяво кожен шлифер с фанатичен пламък в очите.
-Вие ли сте Никалъс Блеик?
-Да.А вие сте?
-Твоите наи-страшни кошмари слуга на Луцифер.
С почти нечовешка бързина 4тирмата нападатели извадиха по един дървен кол от задните си джобове.
-Господа сигурен съм че има някаква грешка,ако ми позволите да го обясня.
-Единствента грешка тук си ти изчадие адово.
-Едно не ви разбирам фантаици такива защо винаги трябва да стане по трудния начин.

С светкавична бързина той надигна ножа за хартия и с отработено движение преряза грълото на първия ловец.Останалите 3ма изглеждаха видимо разколебани но продължиха своето настъпление.Никалъс скочи и в следващя миг се бе озовал до тях.Единият посегна да замахне но ръкта на Никалъс се стрелна към кола и в следващия момент тои вече беше дълбоко забит в корема на нападателя.Остнаха 2ма.
В този миг и Никалъс осъзна че докато е елиминирал гърчещия се в момента на пода ловец другия е успял да замахне и в момента кола беш на около 15тина сантиметра от сърцето му.Никалъс погледна човека на когото принадлежеше ръката която щеше да го изпрати в кома в очите и времето сякаш спря.Ловеца се вцепени милиони гласове в главата му нашепваха “Тои не е вампир не виждаш ли вампира е там до онази закачалка,не тои е самата закачалка убии вампира убии закачалката” (Домниране/Вградена мисъл)Кола се спря на сантиметри от сърцето на Никалъс.Ловеца се обърна и с лудешка скорост и фанатичен вик се нахвърли върху закачалката в ъгала на стаята.Последния ловец го изгледа уплашено.Блеик погледна и него в очите.Вече нямаше потенциялна опасност...реши да се позабавлява.Гласовета започнаха да шептят и в неговата глава “Виж своя приятел виж го колко е жалък,не го ли презираш...не ти не го презираш ти го мразиш осети омразата освбоди гнева си....убии го”(Присъствие/Обвързване на емоциите).Ловеца се обърна и с цялата сила на света заби кола в гърба на бившия си събрат...чу се звука от чупенето на връта на биещия се с закачалката ловец.Гнева напусна последния отселял и тои видя клането.Понече да избяга панически но в този момен нещо остро и дълго се заби в гърба му.....От ножа за хартия стърчеше само диямантената му дръжка......
-Едуард...били извикал прислугата...мисля че стаята има нужда от малко почистване.Приближи се до ловеца убит с ножа за хартия.Никалъс се навде иго извади огледа покритото с кръв острие.Извади малка кърпичка от джоба на сакот си и вниматлоено избърса острието.Постави го внимателно на бюрото си и отново седна пред камината с чашата в ръка.
“Значи са ме открили.....Жалко тъкмо си мислех че са ме забравили но човек никога не може да бъде сигурен с тази сган....Защо им е да го правят...акво сме им сторили...какво им беше сторила Алексис...Е нищо пак ще се наложи да изпратя някои в обществото на Лиополд да им даде фалшива следа.А дотогава явано ще се наложи да подсиля малко охраната за бала....само времето ще покаже дали нещо на тази среща ще промени историята ни или все така ще продължим да се носим по течението не осъзнаваики че скоро ще стигнем водопад”

"Нощта настъпи и нощните същества излизат наяве. Нека видим какво ще ни поднесе тази прекрасна нощ" помисли си Селена и извади меча си от едно от окървавеното тяло. То се свлече по наклонената метална плоскост на която беше поставено и след малко тупна в нещо като огромен буркан. След малко буркана се плъзна по улей и се смъкна в мазето, където имаше много като него. Последните нападатели бяха добро допълнение към колекцията и. Тя избърса острието в една кърпа и погледна отново меча си. Очите и блеснаха. Всеки път когато го видеше и нещо се надигаше в нея, още малко оставаше на сърцето и да затупти. Тя остави меча, приближи се до огледалото си, което всъщност държеше само за окраса, и върза косата си на опашка, след това смени оплесканите с кръв дрехи с нови и това бяха всичките и приготовления преди да излезе. Ноща вече беше дошла, а Селина не обичаше да я чакат.
Излезе и се запъти към един от верните си гулове-информатори, тя обичаше да знае всичко. Движеше се пеша, обичаше хората да я гледат и да и се възхищават. Всъщност щом излезе от къщата си пробяга известно растояние, защото така и така в покрайнините нямаше много хора. Когато навлезе в по-оживената част тя забави ход и се усмихна лъчезарно. Няколко минувача веднага обърнаха глава към нея. Това я развесели. Тя се запъти към "приятеля" си.
Когато стигна тя отново се усмихна, пусна косата си свободно и почука на вратата. След минута се появи един от портиерите и я изгледа подозрително. Тя спокойно го погледна. Нещо не му беше на кеф, явно беше имал кофти ден.
- Гаден ден, а? - попита момичето.
- Може да се каже.
- Какво ще кажеш да го разнообразим след като ме пуснеш да вляза, и без това сигурно смяната ти свършва скоро- каза тя и се усмихна.
Той също се усмихна и я пусна да влезе. "Значи вече и закуската е осигурена."
В къщата имаше парти, или както Селена обичаше да казва "група танцуваща храна". Никъде не се мяркаха вампири. Единствената от децата на Кайн в къщата се запъти към стълбището, като в същото време хвърляше предизвикателни погледи на някои от мъжете в голямата зала. "Трябва и аз да организирам някое парти в скоро време" помисли си тя "липсват ми годините на огромните балове в замъка."
Тя знаеше точно къде е гула. Почука леко на стаята му и зачака. След малко едва се чу едно сподавено "влез" и тя отвори вратата. Гула седеше на стола си и пишеше някакви документи. Всъщност тя се чудеше как все още той не е станал вампир. Настани се удобно срещу него и го изгледа с жаден поглед. Той естествено я видя, дописа документа и се облегна назад.
- С какво мога да ви помогна мадам- каза той гладко и отпи от чашата си. Лицето му видимо се освежи и вампира знаеше, че това в чашата не е някое скъпо червено вино. Всеки вампир можеше да подуши миризмата на кръв от растояние. Селена също се сложи лакти на бюрото и се наведе към него. Макар и гул, той не можа да пренебрегне гледката.
- Виждам, - каза той леко глуповато - искаш някаква услуга.
Тя се усмихна.
- Искам информация, последните новини, всичко.
Гула предвкусваше хубава кръв.
- Да кажем, че има нещо интересно... но и то си има цена.- той отпи няколко глъдки от чашата си и след малко в нея нямаше нищо.
Селене се усмихна и я придърпа към себе си. Взе ножа за писма от масата и прободе ръката си. Кръвта текна от нея и се изля в чашата. Тя се напълни, но кръвта вече беше спряла. Раната я нямаше, а единствената капка кръв на дланта Селена облиза жадно с език. Гула се ухили и очите му заблестяха. Жадно взе чашата и вкуси.
- Да... добре...- каза той и след малко се опомни - има нещо, което се върти покрай анархистите... но все още не знам какво.
- Нещо друго?
- Не, не съм чул.
Селен стана рязко и тръгна към вратата. Преди да излезе, тя се обърна към гула:
- Нали не възразяваш да взема един от охраната на входа за вечерта - след което облиза показалеца си.
Гула кимна смутено.

Когато се прибра малко преди изгрев слънце тя намери писъмце от някакво конте, благородник, който я канеше на "важно събиране". Колко ли му е било неприятно докато го е писал...

Внезапно се изправи. Виковете отново я бяха събудили. Беше претърсила цялата къща, но не намери виновника. Въобрази си, че не ги бе чула и стана от рафта, на който допреди малко спеше. Провери през прозореца - беше тъмно като в рог, предполагаемо някой от ранните часове на утрото. Седна на "леглото" и облече дънкеното яке, с което се бе завила. Метна старата си раница на гърб и за последно огледа стаята. Ъглите бяха покрити с мрак, а прозорците бяха заковани с дъски или стари и изпочупени щори, които едно време са служели на собственика да препречват пътя на слънчевата усмивка навътре в стаята. Стените бяха дървени и лакът по тях отдавна се беше олющил и едва личеше, лиспваха някои дъски. По стените имаше окачени картини, всички покрити с плътна прах и някои от тях със счупени или накривени рамки. Подът беше покрит с оръфан и видимо стар килим. В стаята имаше един единствен дървен шкаф, който скриваше един-два прозореца и хвърляше идеална сянка. Дори и за една нощ, Вероник се чувстваше привързана към това място. Харесваше й и й напомняше за старото убежище. Излезе през задния вход, защото централният беше запечатан от няколкото дъски, заковани за вратата. Не си струваше да го отпечатва и да привлича ненужно внимание. Заобиколи през задния двор и излезе през входната порта. Загледа се за последно в съборетината, която й бе послужила за убежище през деня. Личеше си, че къщата скоро ще поддаде под тежеста на втория етаж. Обърна се и извади един омачакан лист от раницата си. Препрочете го. Беше покана за някакво важно събрание на Събратята, бал, адресирано от господин Н. Блейк. Нямаше спомен да е чувала фамилията преди. Може би Ребека й го бе споменавала. Може би. Вероник не помнеше имената, не си го поставяше като цел, не беше толкова забавно, колкото измислянето им. Любопитство и донякъде желанието да се срещне с други себеподобни я подтикнаха да приеме. Като малка я бяха учили, че е учтиво да потвърдиш присъствието си. "Ха. Ха. Ха. Това го каза онзи, който помогна на хвърковатите демони да я удавят в реката на изкушението!" Устата й се разкриви в грозна и злобна усмивка. Засмя се. Припомни си образа на свличащото се от стола, окървавено тяло, прободено с нож в гърба. Мразеше го повече и от лудостта и неразбирането на заобикалящите я. Подпря листа с поканата на една стена и нахвърли набързо два реда с много ненужни зврънтулки, сърчица, меченца, ченгелчета и един съвсем неразчетим подпис. Бръкна в близката пощенска кутия и извади един плик. Внимателно го разпечата, извади писмото и пъхна поканата на негово място. Задраска стария адрес и преписа адреса на господин Блейк от плика, в който бе пристигнала поканата. Запечата плика с целувка и го пусна в пощенската кутия, а писмото остави на улицата.
Запъти се към близкото клубче. Не очакваше по това време да бъде претъпкано. Така и се оказа. Повечето хора танцуваха.
Тръгна към бара, където барманът, човек с достатъчно неприветлив вид, нашепваше с явно редовни клиенти и негови приятели. Вероник седна на едно от столчетата и си поръча чаша вода. Барманът само я изгледа и се върна към разговора си. Момичето се усмихна и повтори поръчката още веднъж. Този път мъжът не си направи труда и да я погледне. Вампирката скочи на бара и мина от другата страна, като по този начин успя да прекрати разговора и да предизвика любопитните погледи. Самообслужи се, постави чашата на бара и по същия начин се върна на мястото си. Но момичето не беше и помисляло да пие водата. С едно тренирано движение бутна чашата. Барманът въздъхна, наведе се да вземе парцал и да почисти. Докато се изправи, Вероник вече бе прибрала повечето монети, поставени и грижливо подредени върху чийнийка под барплота. Някой от клиентите може би я бе видял, но всички бяха прекалено стреснати от постъпката й, за да кажат каквото и да било. Бавно закрачи към дамската тоалетна. По пътя оглеждаше танцуващите. Едно момиче привлече окото й. Не беше много красива, даже напротив. Никой нямаше да забележи отсъствието й.
Отвори врата на тоалетната и влезе. Макар и дамска, мястото беше доста неприветливо. Стените бяха изписани и издълбани, а по каменния под имаше локви вода. Две от трите мивки бяха строшени и само огледалата над тях стояха непокътнати. Докато минаваше покрай едното, вампирката спря и се огледа. Имаше слабо и нежно лице, кожата й бе кремаво-бяла. Отдавна се бе отказала да използва кръвта, за да придава цвят на лицето си. Може би след като разбра, че това си е чисто хабене на течното изкушение, нужно на всеки един от Събратята. Устните й розовееха, а долната беше продупчена от една малка сребърна халка, горната пък, от своя страна, при Вероник слабо личеше. Около сребристо-сините й очи личаха леки тъмни кръгове от будуване посред смъртния ден и умора. Момичето злобно се засмя. Отмина огледалото и влезе в една от кабинките. Там, затвори капака на тоалета седна и качи краката си отгоре му. Подложи дясната ръка под главата си и се облегна, а с лявата хвана един кичур от сребристо-сивата си коса и започна да го върти около пръста си. Зачака.
След няколко мига Вероник усети отварянето на врата и чу нечий леки и несигурни стъпки. Внезапно врата на кабинката й се отвори, но вампирката не се стресна, а продължи да върти кичура около показалеца си. Дори не погледна кой отвори врата, защото знаеше, че това е момичето, което преди малко бе забелязала на дансинга. Вместо това я поздрави:
- Диана, богиньо моя, един танц под ясната Луна?
Ухили се.
- Откъде, по дяволите, знаеш името ми? - попита момичето стреснато.
- Не смятам да ти подам цветето наготово, трябва сама да го посадиш и отгледаш. - отвърна вампирката.
Бавно се изправи, пристъпи крачка напред към момичето и неочаквано я целуна по бузата. Диана стресната от постъпката на Вероник заотстъпва назад към вратата и побягна навън.
След няколко секунди, нахлулите вътре мъже, не намериха нищо освен отвореното прозорче, водещо към една влажна и тясна уличка.
Явно Вероник бе грешила - все някой щеше да забележи липсата на момичето от дансинга.

Вече бяха минали наколко месеца от онази нощ в Ирак. Цялият му живот се беше променил само за една вечер. Беше горещ летен ден. Всъщност май всички дни в тази забутана арабска държавица бяха горещи и летни. Примрялата съпротива на верните на Садам бойци само изнервяше рейнджърите. Мерките за сигурност бяха много строги и се спазваха много прилежно. Макар много от войниците да знаеха, че всичките тези правила са прекалени те се отнасяха сериозно. Всички имаха семейства и приятели, за разлика от фанатичните мюсулмани. Войниците бяха там само за няколко месеца и щяха да изпълняват всяка заповед. Никой не искаше последния куршум във войната да отцели точно него.
Горещия летен ден не се различаваше по нищо от предишните. Групата под командването на Силвестър Джаксън трябваше да се премести от някакъв неголям град към столицата, където имаше множество мародерски изцепки и там момчетата имаха нужда от помощ. Разстоянието не беше много голямо. Около 100 километра. Няколкото военни джипа караха по зле поддържана магистрала към Багдат. Тъпа работа, един от тях се повреди. Естествено крупните мерки предвиждаха такива неща и за няколкото рейнджъра бързо се откри качествен транспорт. Все пак това ги забави. След няколко часово нервно чакане най-после тръгнаха. Няколко минути и слънцето залезе. Още няколко и пълен мрак се разстла над пътя. Уличното осветление беше силно, повредено или по-скоро слабо поддържано. Уживената доскоро магистрала се бе превърнала в самотна и тиха провинцялна улица. Чуваха се само мощните мотори на автомобилите, през минута две колоната се разминаваше с някоя и друга руска колица, но и това ставаше все по-рядко. Силв се возеше в първия джип. Фаровете озаряваха пътя на около 50 метра напред. Момчето до него му говореше за родното си място. Бил също от Чикаго. Запалянко на великия баскетболен отбор. С усмивка на лице двамата се вайкаха от слабите игри напоследък. Момчето от задната седалка заядливо и подигравателно се подсмиваше и пускаше по някоя и друга шега. Скоро разговора се изчерпи. Очите на Силв натежаха и той се облегна на неудобната седалка. Няколко минути, в които нищо не стана...Силв заспа.
Изведнъж шофьора спря. Джиповете зад него също. На пътя пред тях имаше гола жена с окъсано фередже което не можеше да прикрие голотата й. При вида на машините и слизащите от тях хора момичето коленичи и се сви. Войниците приближиха с внимателни движения. Не искаха да изплашат момичето. Тя се изправи. В ръката имаше малка кама. Лицето и беше влажно от сълзите, които се стичаха по врата и гърдите й. Там се смесваха с размазана кръв, беше издрана. Един войник подаде ръка приближавайки се, говореше й, но тя явно не разбираше. Мъжа вече беше само на крачка от нея. Тя изпъна врат, стисна зъби и с бързо движение преряза гърлото си. Войникът бързо я хвана преди да падне, но тялото беше безжизнено, очите празни, дъхът секнал. Всички говореха за случилото се, някои псуваха, други се чудеха, какво е станало. Един мощен изстрел прекъсна думите им. Всички извърнаха глава към джиповете откъдето беше дошъл шума. Още един изстрел, после още един. Стрелбата неусетно стана автоматична. Един от джиповете избухна в пламъци. Всички залегнаха. По дяволите, бяха излезли без оръжията си. Из пламъците излязоха няколко фигури. Войниците бързо различиха силуетите и разбраха, че тези не са техни. С ловки оттренирани движения се издърпваха от лентата, опитвайки се да се скрият. Първите скачащи към канафката отстрани на пътя бяха простреляни. Още едно момче опита да се изправи, последва го същата съдба. Чу се силен вик "никой да не мърада". Около 20-те райнджъра бавно се изправиха и вдигнаха ръце. Петте човека вече се приближиха. На главите си носеха прилежно увити чалми, бяха облечени доста странно. С широки цветни шалвари и странни горнища. Един от войниците, който беше учил история в Кливланд, лесно разпозна традиционното за ориента облекло от 15-16 век. В ръцете си държха автомати "Калашников". Бяха петима. Единия започна да им говори. Имаше добър английски. Каза да се обърнат с гръб и да поставят ръце на тила си. Никой не оказа съпротива. В това време Силв беше успял да се измъкне изпод канонадата на куршумите. С тихи движения докопа своя автомат М 16 и се запромъква зад противниците. Пръста му вече беше на спусъка. Бързо прецени ситуацията и възможностите си. Това бяха няколко арабски терориста, който може би можеха да орат с рало и да пасът кози, но не бяха тренирани и едва ли щяха да се осъзнаят, дори да ги колеше отзад. Силв се засмя леко, но и злобно и прати по куршум в гърба на двамата от ляво. Останалите се обърнаха със стрелящи оръжия, но истрелите им бяха на сляпо, тъй като още не виждаха целта си. Следващия откос уцели средния в ръката, което го принуди да изпусне оръжието си, с другите двама бяха повалени с точни истрели. Силв се приближи с насочен автомат. В момента когато щеше да стреля се сети, че вече нама патрони и хвърли оръжието настрани (срещу него стой вампир от клана Ласамбра, който му внушава да хвърли автомата). Нищо, щеше да го натупа и с голи ръце. С две бързи крачки смали дистанцията и замахна. Май беше подценил противника, който с ловко и бързо дейстиве го хвърли на 5-6 метра назад. Силв се изправи въпреки силната болка в десния крак. Извади от някъде немалък военен нож, с който щеше да довърши и без това ранения противник. Но още на втората крачка пак беше повален. Вампира стоеше насреща му и се хилеше, до него бяха и останалите 4-ма. Войникат, който го удари замахна отново. Силв припадна...
Войника ръзтърси ръка. После бавно се изправи и сложи ръце на врата си. Обърна гръб. Другарите му направиха същото. Ласомброто, който явно беше предводител на групата представи свойте приятели.
-Запомнете имената на тези вампири, мили деца. Това са Кул-ти, бурджа. Този е Абдул, също бурджа. Този тук е Крейзи, малкавиян, най-добрия малкавиян, който съм виждал. Онзи с пробитата глава е Осман. Ние сме черният Сабат, аз съм техен лидер.
После ласамброто се засмя звучно и изпрати няколко откоса към безпомощните мъже. Един по един всички се свлякоха. Пълнитела свърши, на улицата срещу него стоеше само един висок и рус мъж. Ласамброто застана зад него, объра лицето му към себе си, после жадно впи зъби в голия врат. Останалите 4-ма започнаха да правят същото. Прехвърляха се от труп на труп и оставяха телата сухи, изцедени и безкръвни. Но Сабатите не бяха доши само на обилна вечера. Повтаряха един ритуал с всички. Един и същ. Пореха собствената си плът и даряваха войниците с няколко капки от нея, по този начин ги даряваха и с още нещо - вечен живот. Накря всичката работа беше свършена. Но оставаше една последна част. До пътя предвидливо бяха изкопани наколко метрови дупки. Там 5-имата хвърлиха все още безжизнениете трупове. После нахвърляха пръст, с която заличиха дупките. Сега най-силните щяха да излезат. Другите не заслужаваха да се наричат синове на Сабата. Вампирите седнаха отстрани и зачакаха. Вече бяха минали 5 минути, но трябваше да чакат поне още толкова. Това не беше проблем. Всъщност те нямаха проблеми...или поне така си мислеха.
Силв отново се запромъква зад гърба им. Отново ги смяташе само за групичка бездарници въпреки всичко което беше видял. Но този път не грешеше. През тези няколко минути се бяха променили безброй много неща. И изненадващо в душата му гореше не жажада за мъст, а жаждата за кръв. Звяра се пробуждаше в него. Един няколко метров скок му стигна за да се озове върху гърба на най-едрия бурджа. Впи мощни зъби във врата му, отхапа огромно пърче месо от него и с хищен скок се хвърли срещу следващия. Слабакът се опита да прехвърли разярения хищник зад гърба си но движението му беше напразно. Когато Силв падна зад вампира, той вече държеше гръкляна му в ръката си. Едри капки кръв се стичаха по брадичката на кръвопиеца и с тиха прегръдка се впиваха в рохавата пръст. Голямо тъмно петно се беше пропило в униформата му. Живителната течност се стичаше от гърдите, ръцете и устните му. Силв стоеше изправен на крака, със стиснати юмруци и изостерени зъби. Жадни зъби. Няколко патрона се впиха в гърдите му. Голямото петно беше напълнено от множество малки. Но куршумите бяха като капки от бурен, летен дъжд, големи, студени и приятни капки. Силв разпери ръце в чудовищна усмивка, с която се подигра с триамата останали живи. Единия пълнител свърши. Бързите ръце на малквияна с изпразнено оръжие напипаха още един и бързо го набутаха в калашниковия. Когато Сабатът погледана отново към мишената си и прати нова порция олово, с изненада забеляза, че там няма никой. Още по-голямо беше очудването на тези, които го загубиха гледаики в него. Силв беше някъде наоколо. Паниката във вените се повишаваше. Тримата се въртяха опрели гърбовете си един в друг и от време на време пощракваха, мощните дула пращаха неадресиран зов за помощ. Зов изпълнен със страх и безпомощност. Истрели изгубили се в тъмната нощ.
Нов импулс превърнал се в мощен скок. Още една жертва. Силв отскочи с трупа някъде в тъмното.В прегръдката на новия вампир малкавияна потрепваше за последен път. Главата увисна надолу. Двамата останали живи побягнаха към колоната от джипове. Шмугнаха се в една от машините и запалиха мотора. Въпреки неловките движения ласамброто успя да запали. Гумите изсвириха по асфалта и заиграха с бясна скорост, триейки грайфери в асфалта и изхвърляйки зад себе си малки камъчета. Силв чу запалването на джипа и моментално излезе на улицата. Видя как автомобила изчезва в тъмното. В краката му се гърчеше първата жертва. Силв се задоволи с неговата кръв.

Погледна още веднъж своят меч......за разлика от другите мечове този можеше да се използва и като пистолет ,е пистолета не е нещо особенно срещу вампири ,но ги разсейваше ,а това беше достатъчно.Друга особенност на това оръжие беше посребреното острие ,сигурно това щеше да се стори доста нафукано на някои човек ,но не и на варколак.
Колата спря .След няколко минути щеше да свърши ,гнусна работа ,но предпочиташе той да я прави ,виждаше му се човешко.Излезе ,бедния квартал беше целият в завои така ,че всеки можеше да се скирие ,затова и не си прибра меча...Колко време вървя ,незасече ,но беше сигурен че е пристигна.Вратата беше леко изкривна ,но главното ,по което позна мястото беше червения знак на дръжката.
-Здравейте ,предполагам не закъснявам.-отбеляза той щом влезе.
Там го чакаха две Носфератота....тях предпочиташе да ги няма ,това което му трябваше беше онзи Бруха, който беше добре закуван за стената.
-Арух Сон Трах-започна направо ,необичаше да се бави-осъден си на последна смърт ,за опит за убйисто на събрат ,дезартиране и неспазване на маскарада.Искаш ли да натопиш и тези които те изпратиха ,преди да си унищожен.
Брухата заочна да се смее ,винаги го правеха и той така обичаше.Вдигна меча и му отряза главата доката се смееше.
-Е поне си замина с усмивка на устата.-така предпочиташе ,един чист удар докато се хили и край ,без мъки и излишно молене.Обърна се към носфератотата-Разчистете!(не ,че имаше нещо за разчистване ,но той обичаше да го прави)
Докато се върнеше в колата беше съвсем изгубил представа за време.
-Как мина ,сър-Попита Велерис.
-Чисто-Каза Юриел ,докато си чистеше меча-карай към офиса ,а и колко време остава до изгрев?
-Четири часа-каза гула и насъпи педала.
Офиса беше едно съвсем скромно място.Имаше компютър ,камина ,няколко кресла ,шест картини на норвежки бигове и две на Каин ,стените бяха от дърво и добре лакирани и в допълнение три библиотечки.Юриел беше заобичал тази стая ,много ,имаше си всичко ,което му беше нужно.
Веднага щом влезе намери едно писмо на бюрото си ,отвори го и почна да чете ,предпочиташе да седи прав и по възможност да върви.
“Уважаем господин Юриел Виктимити имам удоволствието да ви поканя на бала организиран в моето имение на 15.10.2005(петък).На съответното събрание ще бъдат обсъдени въпроси и разкрита информация от огромно значение за нашето общество в близко бъдеще.За нас ще бъде чест да ни удостоите с присъствието си.”
Искренно ваш: Никалъс Блейк
Щом видя ,че е Николас Блейк му се зави свят.Откога пък анархистите вземаха важни решения за цяло общество ,че нали затова бяха анархисти ,интересуват се само от себе си ,пък и какво щеше да е толкова важно ,че да го отлепи от креслото ,беше принц от десет години и за тези десет години беше преживял доста ,а сега пак се бяха появили Сабата ,пак трябваше да ги рита от Москва.Спря.Изеднъж разбра ,че няма нито възможността ,нито желанието да отиде ,но все пак трябваше да разбере какво става.Седна на бюрото си.
-Велерис ,намери София Сергеева(на нея вярваше ,всъщност беше спечели обичта на всеки от общността) и и кажи да дойде(там щеше да и е добре ,нали беше Вентру) ,а и ми донеси малко кръв.-каза на слугата си и го пусна.
Вече пиеше кръвта когато влезе една жена в офиса му ,беше с кестенява коса стигаща до средата на кръста и облекло типично за клана-официално.
-Ели ,ще бъдеш ли така добра да ми направиш една ослуга-започна той.
-Искаш да отида в Лондон да те заместя ,нали?-трябваше да си поговори с Герол за това ,какво на кой казва и разбира се и как го разбира ,но след този разговор щеше да се случат две неща-щеше да продължи да пее и щеше да си задържи тайната ,затова го пропусна.
-Да ,вземи първият само....-изведнъж вратата се отвори-Добре де знаеш какво да правиш.
Погледна кои е влязал Ехер вон Щрубер ,представител на Вентру и още по-лошо май беше надушил какво става.
-Г-н. Виктимити ,разбрах ,че сте щели да....-започна немца
-Не няма да излизам и не си мисли ,че с любезности ще ме изгониеш толкова бързо.-Ако Юриел заминеше край с тези години труд това Вентру щеше да ги излапа за секунди.Знаше ,че е научил ,все пак от цяла европа лидери отиваха към Лондо ,а той като чели беше единствения които се интересува от съдбата на всеки един принц.
-Но....как може да го кажете ,та аз никога не бих искал да ви изгоня-знаеше ,че лъже-приятелю ,наранихте ме.
-Нещо друго?
Вентруто излезе ,пак Юриел беше останал сам и това не го притесняваше.

Ноща бе погълнала всичко. Планината беше притихнала, всичкиживи същества се бяха скрили в своите обежища. Само скалите се извисяваха и хвърляха причудливите си сенки. Някаде сред тях беше той, Валенс. Седнал на една скала надвиснала над поредната пропаст, една от всичките които опасваха планината. кръстосал крака и оставил вятъра да развява дълагата му коса Валенс се бе отдал на размисъл. Имаше навика от време на време да се оттегля в планината за да осмисли нещата, които му се случваха. А сега имаше доста неща за които да мисли. Една бесхе последната поръчка, която бе приел да изпълни, неиния краи се оказа доста неочакван.Но затова беше винивен поръчителя.Още в самото начало, при първата им среща Валенс му бе казал че веднул сключена договорката между тях неможе да бъде променяна. А той направи точно това пеши че нвговата плячка нетрябва да умира и трябвасхе да плати за това свое отклонение от уговорката. Една вечер след като беше приключил със своята част от сделката се отби при поръчителя на убийството.

Още помнеше усмихнатата физиономия на своя домакин, съобщаваща му, че няма да получи пари за убийство което не е било искано. Валвнс му бе отвърнал спокойно, че ако не получи своето заплащане дребния плъх няма да живее още дълго, в този момент една тежка ръка се отпусна върху рамото на Валенс но тои бе готов за това и беше извадил своята кама която криесхе в своите дрехи. Валенс се изправи светкавичко, като резултата от това бодигарда беше останал без едната си ръка. Докато той се зрирасхе невярващо в чукана останал на мястото на ръката му Валенс се завъртя леко и изяштно на пета и с един точен и примерен ритник изшрати своя противник на пода, след което се хвърли на гърба на жертвата си забиваики камата си дълбоко във врата на нещастника. Другия здравеняк бе имал време само да извади своя пистолет, докато гледаше как неговия другар бива заклан. Опита се да стреля но страха го бе завладял напълно и краиницитему отказваха да се подчинят на волята му. Преди да оспее да се окопити Валенс бе впил зъби във оголения врат на совята жертва. А във стаята се носеше най-сладкия и опияняващ аромат, този на чистия и първичен страх, ах тази миризма го караше да изпада в екстаз. След като задоволи своят глад за кръв Валенс се приближи към треперещия човечец които вече бе изгубил голяма част от своя разсъдак. При тази жалка гледка се смили над него и му подари бърза смърт, едно премерено движение му преряза гърлото.

Е вярно след тази нощна авантюра беше изминал почти месец и резултата бе доста отрицателен, не бе получавал поръчка от този момент на сам. Но тръпката, която изпита онази вечер беше достатъчно оправдание.
А и това писмо, което полуи преди време, то запулвасхе изцяло неговото съзнание и го караше да си блъска главата над доста въпроси, защо бе включен в списъка на гостите, та нали беше вараг на всички,които имат нещо общо с останалите проклети кланове. Но имаше нещо което го тревожешв нещо не бе наред и любопитството му го караше да провери какво се готви в средите на неговите себеподобни. Да щеше да отиде но не и официално, поне докато не се обедеше не не го грози никаква опасност. Пък и това реши той ще му се отрази добре, стига се е излежавал без работа.
Доволен от взетото решение Валенс се запъти към своето убежище...

Блеик огледа залата.....Сякаш всички вампири в Европа се бяха събрали в неговия дом ”вероятно е и точно така”-замисли се Блеик.Навярно това беше наи-голямото събиране на вампири след срещата за преразпределние на зоните на влияние между клановете след падането на берлинската стена”В името на Тъмния баща...като си помня какво клане настна след като доидоха представитлеите на Сабат не ми се мисли какво може да стане сега”...Огледа балната зала..меката светлина бе предоставяна единствено от гигантски кристален полюлеи с размерите на малка стая.Из между гостите сновяха облечени и зачервено от пот кленери които разнасяха подноси с кристални чаши изпълнени с селекция от кръв с наи-изтънчен произход и вкус.Колкото до госите Блеик имаше чустовото че единствените в злата които не са облечени в вечерно облекло бяха Малкавиянците(крещяшите им шарени дрехи бяха като малки пламъци сред иначе плътното море от черни костюми и рокли) и Носфератутата( в интерес на истината Блеик не бе видял нито едно до сега”Нищо чудно...нали точно в това са наи-добри”)
Блеик се насочи към малкия подиум в края на злата...там беше поставна малка банка направна от абанос и издълбан на нея анк..Единсвеното нещо на банката беше малък микрофон.Блеик застна зад банката доближи чашата си и до микрофона и я почука с пръст...кристалния звук беше многократно увеличен от микрофона и в следващиуя момент всички погледи бяха насочени към него....Блеик пое дълбоко дъх(не че имаше нужда но все пак навиците от Живота трудно се забравят),прокашля се и заговори с равен и спокоен глас:

-Дами и господа немога да опиша радоста си че всички от вас сте дошли и ме удостоявате с присъствието си тази прекрасна зимна вечер.Още когато писах поканите ви не вярвах че толкова голяма част от вас ще се отзоват-Забеляза отегчение и невярващи погледи на част от гостите “е явно този път часта с сладкодумието ще трябва да я пропуснем”-каза си Блеик и кимна към един от слугите в ъгала на стаята.Гула се насочи към един пулт и в този момент зад Блеик се появи огрромна холграмна карта на Европа.-Събрали сме се тук зада ви уведомя за едно тревожно откритие което екип от наши разузнавачи направи преди време...В някои части на Европа се забелязва повишена линкатропска активност.Изглежда че нещо кара върколаците да се групират в определени точки на континента с традиционно слабо тяхно присъствие.За сега се забелязва видимо увеличаване на тяхната активност и броика в зоните на някои от по големите религиозни центрове в Европа и Близкия Изток....Рим,Истанбул,София,Москва,Киев и няколко по-малки селища в Източна Европа където по наша информация е имало доста случеи на паранормална активност.Не става дума за малки “ловни групи” от по 5-6 линкатропа а за огромни за върколашкото общество...струпвания от по 100-150 линкатропа на едно място....Това е краино обезпокоитоелно имаики предвид че върколака е анти-социялно същество и е единак.Нека се изразя по каратко и ясно:Върколаците подготвят нещо голямо и ако не разберем какво е то само Тъмния Отец може да ни помогне.....
Из залата се разнесе тревожен шепот..Всеки знае на какво е способен един върколак а да бе говорим за толкова големи срупвания на линкатропи...вероятно дори 50тина върколака биха могли да избият повечето вампири в залата....Какво остава за 100 или повече кучета(така вампирите презрително наричат върколаците).

-В момента сме изпратили отряд от наи-добрите ни шпиони да пручи какво точно целят върколаците.Ако не се лъжа в момента можем да осъществим връзка с един от нашите агенти в Рим.Доктор Франс Фон Албрехт и неговия екип бяха изпратени там преди 2 седмици за да разузнаят.
В следващия момент картата беше изчезнала и на неино място се беше появил холограмен екран.След минута на него се появи лицето на млад вампир на човешка възраст около 25-30....В деиствителност повечето вампири знаят че доктор Албрехт вече 200 години обикаляше света и търсеше корените на вампирите и изгувения Първи Град.....

-Добър вечер докторе....Бихте ли бил така добър да осведомите нашите гости какво точно открихте по нашия кучешки проблем....
-Добър вечер дами и господа за съжеление трябва да ви осведомя че за сега не сме успяли да намерим нищо същесетвено изглежда нещо тласка върколцаите към места с голяма концентрация на Вяра.Сякаш са мухи блускащи се в нощна лампа.Единственото което успяхме да открием за сега е че лидера им тук се нарича Анараи и че приблизителнта им броика е около 120 линкатропа.Също така те сякаш търсят нещо или по-скоро някои...обръщат се съм предмета или личноста като Ключа излежда са обекта за които става дума е много важен за тяхната хммм..религия.Също така......
Връзката се разпадна,появи се бял екран изведнъж ужасяващ мъжки писък раздра въздуха,чу се ръмжене и някакви неразбираме думи.чу се звук от борба и разкъсване на нещо.Връзката отнов се появи.Всичко в стаята беше изпотрошено..имаше кръвави петна по камерата..Едиственото което се видя беше едра фугура която отнася доктора в сянката на ноща....
-Дами и господа-заговори Блеик-всичко това е краино обезпокоително...изглежда кучетата отвлякоха доктор Албрехт....Предлагам клановете да се съберат и да изберът един свои представител...ще помоля избранниците да се съберът в кабиета ми където да обсъдим по нататъчните ни деиствия..през това време моля чустваите се свободни да прекарате вечерта си колкото се може по-приятно в моя скромен дом възползваики се от всички удобства за ваш конфорт.....изглежда това ще е една дълга нощ......

Какво събиране на вампири щеше да има ако не беше пълнолуние? Селена погледна към гардероба си, трябваше да облече нещо подобаващо. Тя се поразрови малко и реши какво ще е. Облече се и се погледна в огледалото. Бялата блуза и отиваше. Също и дългата черна... може би пола... Да, беше пола, просто две цепки минаваха по цялото протежение на крака и и откриваха бедрата и. Всъщност беше доста практично, тя можеше да се движи съвсем свободно и в същото време изглеждаше елегантно. Селена се усмихна. Колко ли смъртни биха вперили поглед право в нея ако я видеха. Тя се обърна. Оставаше само едно нещо. Все още помнеше какво се случи на миналото събиране. Тези глупаци искаха тя да се върне в Сабата... получиха си заслуженото. Тя взе меча си и го издърпа от от калъфката му. Огледа се в остриетата. Катаната в ръцете и можеше да сее смърт съвсем свободно. Двете остриета, поставени на около 2 сантимерта едно от друго можеха съвсем лесно да одрежат ръката на всеки, който би посегнал към наглед нежната и снага. Тя се полюбува още малко на оръжието си, след това го прибра и го окачи на гърба си вместо дамска чантичка. Излезе.
Луната осветяваше пътя и. Тя не бързаше, имаше още време докато се съберат всички. Тръгна бавно и по улиците. Всъщност къщата където отиваше не беше далеч от дома и. Усмихна се и закрачи бодро.
Още отначалото и се стори, че има нещо странно в сенките около нея. Нещо сякаш я следеше. На половината път вече беше сигурна в това. Тя спря, извади меча си и зачака. Нещото в сенките видя как до голия и крак се появиха голите остриета. Татуировките, най-вече дълги и засукани черни листа, сякаш нарочно предизвикателно опасваха цялото протежение на крака на вампирката и викаха врага. Нещо прошумоли в храстите.
- Хайде, миличко, излез от скривалището си – предизвикателно извика тя.
Кучето не чака повече. То изскочи от сянката и по време на полета си към нея започна да се уголемява и озверява. Селена за миг се вцепени, но се опомни и успя да се дръпне от пътя му и дори да одраска гърба на върколака. Той се приземи на крака, опипа двете кървави линии на гърба си и изръмжа ядосано. Селена реши, че е крайно време да вдигне темпото. Тя приклекна с меча си в ръка. Полата свободно падна на земята. Селена дебнеше, кога той ще направи грешка. Миговете и се сториха цяла вечност. Върколака помръдна, пристъпи назад. Селена се изтреля и завъртя меча си в ръка. Върколака също се втурна към нея. Точно преди сблъсъка тя се завъртя на 360 градуса, размина се на косъм от ноктите му и заби меча в гърба на звяра. Кръвта се стече по двете остриета излизащи през корема му и се разля по асвалта. Животното още мърдаше, но беше здраво приковано към земята от натиска и върху него. Тя завъртя оръжието. Ограните на кучето станаха на пихтия, кръв започна да капе от устата му, и все пак то се опитваше да се мръдне. Жалките му задавени с кръв стонове очароваха вампирката и тя се наслади на мига. Селена завъртя още веднъж, след това настъпи звяра и извади меча. Бутна го и тялото падна, като все още то се опитваше да се въстанови и да продължи битката. Животното застана на колене. Момичето вдигна меча и удари. Селена се усмихна на резултата - главата, тялото и врата на върколата паднаха разделени. Тя избърса острието в козината на кучето и го прибра в калъвката. Погледна разсечения върколак и го ритна за да се увери, че не все пак няма да започне отново да мърда. Започна да го рита до канавката и с последния ритник тялото се отзова в нея. Едва ли някой щеше да го намери до сутринта. Сед изгрев то щеше да се превърне в човешко, което можеше да се талкува от хората като брутално, но все пак нормално убийство. Селена се усмихна. Тя погледна часовника си. Ако не побързаше щеше да закъснее. Тя се затича в мрака. Докато бягаще в главата и се въртяха мисли като защо върколака я следеше и наистина ли са станали чак толкова глупави. Вярно - беше млад, но дори и той можеше да различи лесната плячка от възрастен вампир. Е, нямаше значение, вече пристигна. Тя почука на вратата, изчака любезно портиера да отвори, влезе и се сля с гостите. Видя много познати лица, но предпочете да не ги заговаря. Започна речта. “Глупост” помисли си Селена отначало, но след малко очите и се разшириха. Всичко започна да и става ясно.
-Дами и господа-заговори Блеик-всичко това е краино обезпокоително...изглежда кучетата отвлякоха доктор Албрехт....Предлагам клановете да се съберат и да изберът един свои представител...ще помоля избранниците да се съберът в кабиета ми където да обсъдим по нататъчните ни деиствия..през това време моля чустваите се свободни да прекарате вечерта си колкото се може по-приятно в моя скромен дом възползваики се от всички удобства за ваш конфорт.....изглежда това ще е една дълга нощ......
Проследи Блейк с поглед и го видя да влиза в някаква стая, вероятно кабинета му. Без да губи време се отзова до вратата и, поне се постара да е така, влезе незабелязано. Видя как вампира преглежда някакви книжа. Селена закрачи към него безшумно. Едва ли не я беше усетил, но може би беше помислил, че е иконома. Тя се приближи и с един пръст отмести книжата от погледа на вампира и го насочи към себе си. Блейк се изненада видимо.
- Мъжленце, нека сме ясни, аз идвам с теб и избраните.

Над градът се беше спуснал мрак ,за пореден път.Всичко беше затихнало в този късен час ,не се мяркаха хора.Това не се харесваше дори на вампир ,беше прекалено тихо.
Юриел скочи на следващия покрив.Продължаваше да тича и да тича ,Москва щеше да се промени.Още един скок.Беше се подсилил благодарение на тавмутарологията ,ако не беше тя сега той да приличаше на пепел.Скочи на следващия покрив.Ако не побързаше щеше да стане на прах ,а това не е добре за здравето.Скочи от покрива към улицата ,хвана се за лампата залюля се и след това скочи на покрива на къщата от съседната улица.Това беше чудесна нощ да си забрави оръжието ,даже прекрасна.Още един скок.Трябваше да прави като Вентру-то седиш в офиса и не мърдаш , никакво тичане за здраве.Скочи ,но този път сградата беше прекалено висока ,хвана се за един прозорец.Само това му липсваше да се прецака в последния момент.Почна да скача нагоре и нагоре по прозорците докато не се качи горе.Днес беше пълнолуние ,поне осветлението бе на ниво.Скочи на следващата сграда.Усети ,че нещо се хваща за ръба на покрива.Спря.Премести кръвта от краката към юмрука ,показа се една муцуна и без да се замисли я удари ,чу се едно ТУП!Продължи да бяга ,знаеше ,че не е само един.Нямаше къде да скочи ,падна на улицата и започна да свива в разни ъгълчета.Имаше два вида върколаци-едните бяха баш мастйи(прецакани от съдбата) ,а другите бяха големи ,свирепи и неприятни(в този случей вампира е прецакан от съдбата).Събори едната кофа за боклук с надеждата ,че ще намали скороста на някое от тези същества.Имаше някакво съвещание при Анархистите и беше пратил свой човек там ,не съжеляваше ,е добре де в момента съжеляваше.Стигна до задънена улица ,подяволите!Показа се муцуната на единия ,то излезе срещу него.Тази идея да се бие с върколак и на всичкото отгоря космясъл и вмирисан ,не му харесваше.Животното скочи и посегна към него.Изведнъж вампирът се покри с кръв ,целият-от глава ,до пети.Така лесни блокираше ударите.Заби един ритник на върколака и после почна да се катери по стената.Направи няколко крачки по стената,после се изтласка към съседната ,хвана се за един прозорец и се качи на покрива ,вече нямаше помен от щитът му.По-добре да не се беше качвал чакаше го номер 2.Огледа се ,имаше връзка между този и следващия покрив-една малка дъска.Започна да ходи по нея и върколака го последва ,късмет.С един ретник счупи малко пърче от „моста” и двамата паднаха.Докато падаха вампира взе парчето дърво и го заби в шията на върколка..Днес определено не беше една от онези хубави нощи.Озова се при първият.И точно в този момент една стрела се заби в гълото на върколака.Юриел погледна назад и не видя никой ,погледна нагоре и видя Джон Келенс.Този вампир тип машина за унищожение беше единствен по рода си.Носеше сребърна броня ,имаше джетпак на гърба си.Към джетпака беше превързна една базука и един снайпер.Към едната длан имаше закрепен арбалет ,а към другата горелка ,носеше си меч и сгъваемо копие ,беше олицетворение на психопатизъм и типичната свобода на Бруха.
-Явно съм ти длъжни-започна Юриел-казвай!
-Еми искам....-щом видя изражението на Тремера разбра ,че под „казвай” се има на предвид „докладвай” –Ъъъъ.....носфератотата са забелязли голямо раздвижване при върколаците и ъъъъ увеличават бройката си.
-Колко?-попита Виктимити(Юриел)
-Сто ,след около две луни-трябваше да му забрани да пие малкавианска кръв-ще са сто и петдесет.
Това беше вампир ,който всеки ден пиеше кръв от свой санародник(тъй да кажем) ,предимно малкавианска ,смяташе да му забрани-отново.
-Отиди при Носфератотата и им кажи ,че искам след изгряването на следващата луна всеки в града ,които е от Камарилата да е в гостната ми ,ясно?-Май щеше да повтаря.
-Да.-О чудо, той беше разбрал.
-Добре до утревечер-тръгна към дома си.

***

-Велерис ,преготви ми банята!-сега щеше да си вземе един душ ,вунеше много и знаеше ,че не се разлага.
-Да ,сър.-започна гула-Носфе....
-Разбрах.-прекъсна го Принца(Юриел)-Приготви гостната!
Отпусна се във ваната.Добре трябваше да измисли какво да прави сто и петдесет върколака и можеше да се отбият през града ,а това не беше хубаво.Трябваше да посрещнат противника ,трябваше да го спре.Стана му смешно войска от кръвопйици ,защо пък не!?Колко чудеса беше видял за 200 години какво му пречеше да види още.Е имаше шанс и да не дойдат ,разчиташе носовете(Ноферато) да му кажат „ОК сме!”.Изби си всичко от главата.
След като излезе от банята се натъкна на една приятна гледка за очите-носферато.Сгърченото тяло и миризмата на канал много си подхождаха с неговата ухаеща на сапун и прилежно вчесана коса.
-Докладвай!-трябваше да се признае на Юриел ,не беше много учтив-Аре бе чове...тъй де докладвай.
-Ще дойдат около 400 вампира-значи имаше и такива ,които бяха отпрашили към Лондон-150 бружа ,30 вентру ,50 тремер ,70 носферато 35 гангрела 25 тореадора и 40 малкавианци.
350 щяха да се бият ,добре!Всъщност вече се досещаше за какво вдигаха врява анархистите.Усмихна се.
-Да ,добре!-Юриел смяташе вече да свършва ,беше му дошло до гуша от всичко тази нощ ,гонеха го върколаци, после същата сган можеше да създаде проблеми ,нямаше ги 60% от хората му и все още не бе пил кръв ,неможеше да си представи нещо по-лошо ,е всещност можеше ,но не там е въпросът-Нещо друго?
-Според нашите изчисления и тяхните кординати на предвиждане ,те ще минат централно през града.

Личеше си, че тази сграда преди е служела за църква, но срутените стени, падналия покрив и други малки подробности подсказваха, че това време е било в далечното минало. Това не пречеше на едно прозорче да свети. Всъщност прозорчето беше на една от малкото крепящи се стени и собственикът явно не се притесняваше от възможността останките да се срутят отгоре му. Вероник се приближи и погледна през светещия прозорец. Не видя нищо, което да привлече интереса й. Наблизо намери количка пълна с пръст и лопата. Вдигна лопатата. Беше точно такава, с каквито бе свикнала да 'работи' - права. Замахна и я превъртя в ръка. Тръгна по пътечка, водеща към едно малко и занемарено гробище. Тревата стигаше до колене, а плочите наколо бяха плътно покрити с тръни, та дори и надписите почти не се различаваха. Продължаваше да крачи бавно и безшумно. Съзря една фигура, която привидно копаеше. Момичето продължаваше да се приближава леко, на пръсти. Спря на един метър от прегърбения мъж. Не я усетиха нито забелязаха. "Напредък... ". Замахна с лопатата и цапардоса човека по тила. Фигурата моментално се срути на земята. Вероник изрита лопатата от ръката му и обърна тялото по гръб. Не напипа пулс.
- Шегичка? - ухили се. - По дяволите неиздържливата смъртна кръв.
Закрепи своята лопата за колана и хвана трупа подмишниците. Този човек явно беше собственикът на малката стаичка. Имаше дълга прошарена брада и беше облечен в черна кърпена роба. Завлачи го през тревата, продължи по пътеката, докато не стигна до срутената църква. Остави трупа и влезе в светещата стаичка, за да се преоблече. Извади от раницата си една тясна, светло виолетова рокля без ръкави. Облече я и върза розова панделка около кръста си. Сложи си черните кожени ръкавици и взе лопатата в ръка. Изгаси газовата лампа, която осигуряваше осветлението за цялата стая и излезе навън. Хвана тялото за едната ръка и продължи да го влачи по пътя. Винаги беше приятно да имаш компания, когато си тръгнал на път, особено ако тази компания не прекъсваше мислите ти, не противоречеше на всяко твое решение и не се съпротивляваше, докато си се вкопчил в ръката му и насилствено го караш да млъкне. Перфектната мълчалива компания, поне за нея... След известно време мъчно лутане из черните пътечки, Вероник най-сетне стигна до една гола поляна, плътно заобградена от едната страна от дървета. В мрака нещо блещукаше. Пусна ръката на човека и продължи безшумно да крачи към запаления огън. Колкото повече се приближаваше, затягаше хватката си около дръжката на лопатата и тялото й ставаше все по-неразлечимо в мрака. На около тридесеттина метра от огъня, Вероник съзря един от най-големите си живи страхове - преобразен върколак. Ноктите й се впиваха в дръжката на лопатата. Не върколак, а върколаци, със съжаление осъзна тя. На всичкото отгоре бяха четирима. Необичайно беше да са се събрали повече от двама .. около огън. Все пак беше пълнолуние, нощта, когато са в най-голямата си мощ. Обикновено скитаха по един-двама из горите, но не беше виждала, нито чувала да се събират повече. Продължи напред. Лесно можеха да я усетят, но поне фигурата й си оставаше неразличима за тях. Беше на десет метра от единия Гару, стискайки здраво лопатата в двете си ръце, когато един от тях скочи на крака и тръгна в близка до нейната посока. Момичето не се стресна, а съвсем спокойно се обърна, загуби невидимсотта си и побягна, толкова бързо колкото роклята й позволяваше. Отмина трупа на мъжа и продължи да тича през горските пътеки. Накрая шевовете около краката й се разпраха, предоставяйки й възможността да ускори темпото. Излезе на главният път, водещ към имението на господин Блейк. Обърна се и погледна към пътеката, но с леко разчарование установи, че никой не си беше направил труда да я последва. Изтупа дрехите си, прокара пръсти през коса, колкото да й придаде по-приличен вид и да я изчисти от всичките клончета и прашинки. Замисли се за видяното. Не стига, че бяха няколко, но и не проявиха никакъв интерес. Явно дебнеха нещо по-голямо. Сигурно това щяха да съобщят на бала. Като се сети за бала, Вероник погледна часовника си. Вече закъсняваше с около половин час, а оставаше поне километър път, докато стигне имението. Затича се.
След известно време стигна пред портите на една огромна къща. Не, повече й приличаше на дворец. Не беше виждала дворци, но в мечтите й представляваха нещо подобно. Хвърли лопата, която все още стискаше и влезе вътре. В коридора съзря групички, шепнещи си Събратя, обикновено разделени на кланове, макар и често да се забелязваше обратното. Влезе в балната зала, където остана очарована от гледката. Толкова много вампири, за чието съществуване дори не беше подозирала, камо ли предполагала. Някои се веселяха, други говореха притеснено. Ушите й започнаха да жужат, а в главата й отново започнаха да звучат познатите гласове и молещи викове. Прокле лошия си късмет и се облегна на най-близката стена. Отпусна се и позволи на тялото си да се свелче надолу по стената. Притисна уши с длани ситисна клепачи. Постепенно гласовете престанаха. Разтръска глава и разтърка слепоочия. Бавно се изправи и отново се огледа наоколо. В залата имаше толкова много вампири и най-странното беше, че някои от тях не бе виждала през живота си, а имената им се въртяха в главата й. Не. Те знаеха името й, но преди момент тя дори не бе подозирала за съществуването им. Дори името на Ребека присъстваше там. Тръгна към една от масите, като, докато вървеше се усмихваше заядливо на всеки понечил да пресече пътя й. Взе една полупразна чаша от масата и се усмина чаровно на човека, стоящ от другата страна. Обърна се и с бавна крачка запристъпва към изхода на залата, продължи по едно от многото разклонения на коридора.

--------------------------------------- Барната на края!-------------------------------------

От последния ден, в който Силв беше съзрял слънцето, минаваше вече втора година. Две много дълги години, след тях вече нищо не беше както преди. Беше срещнал човека, убил го, същия този вампир беше негов баща във втория отвъден живот. Силв беше научил всичко за света на вампирите от баща си. Който беше много стар и силен вампир, но и много злочест. Кървавия лов беше начин на живот за него, но с всяка битка края идваше все по-реален и близък. Преди шест месеца неизбежното стана. Но преди това Фрост беше научил детето си на много. Помогна му да опознае свойте почти безгранични възможности и да ги използва оптимално добре, научи го как да разпознава враговете и първото което да вижда в тях да са техните слабости. Дори името му не беше същото. Вече трябваше да го наричат Шин, въпреки това той се представяше с чошкото си име. Силв беше колкото силен толква и неудобен войн, това му навлече яда на силните в града, дори на самия принц. И очакваното стана факт, за него беше обявен кървав лов.
Опитите за убийство бяха посрещнати от точни куршуми и дълги остриета. Но преследвачите нямаше да се откажат от сладката плячка и рано или късно щеше да дойде последната нощ. Сам срещу всички "късното" нямаше да е много далеч в бъдещето. Силв трябвашеда отстъпи или да умре правейки грешките на баща си. И вече беше направил своя избор. Пътуваше в първата класа на самолет с последна дистинация Лондон, а билета му беше най-еднопосочния от всички.
След като самолета кацна младия вампир се опъти към багажния отдел където намери голям си сак. Отвори ципа и погледна съдаржанието. Всичко беше ОК. Разглобен арбалет, който работеше с интересно действащи дървени стрели. Елегантен кинжал с посребрено острие, напомнящо му за престоя в Арабия, и едно прилежно завито пакетче, с размерите на малък кашон. Пакетчето беше пълно с банкноти станали жертва на един нощен обир в иначе надеждно охранявана банка.
Подписа се върху поредната формалност на гишето. За щастие се оказа последната. После преметна сака си през рамо и премина през изхода на огромното летище. Излезе на широка пешеходна улица и повървя няколкостотин метра. Европейците с които се размина далеч не бяха мсутакатите чичковци с бумбета и изгладени костюми а госпожиците не носеха вечерни рокли. Бяха като в Америка. Дори тукашните момичета му се сториха по-красиви. Преди години би казал "готини хора", сега най-сексуалното нещо у една жена беше нежния й врат. Силв винаги умело бе прикривал сексуалните си фантазий за наслилие и страх. Вампирските рефлекси и сила му даваха възможност да ги реализира, той така и не свикна да убива, винаги когато умъртвяваше някоя жертва изпитваше същото щастие както първия път. Можеше да изпита тази блаженност когато поиска, сега искаше. Лицата на момичетата подпалваха страста за убиване. Неизбежния щастлив край го възбуждаше. Огледа няколко хубавелки, но реши да не ги преследва, първо щеше да си намери хотел. Спря се пред една огромна сграда пред която стояха двама гвардейци. Един от най-хубавите Лондонски хотели, предполагаше. Визията му прилягаше на съдържанието в пакетчето. Силв не се тревожеше за парите, предстояха му само хубави работи. Той отвори вратата и влезе. Поздрави мъжа от регистрацията, отговори на няколко въпроса и взе ключовете си. Едно младо спретнато и стегнато момче го придружи до асансьора, после му показа и стаята. Силв отвори вратата, хвърли сака върху леглото и излезе. Навън валеше, едрите капки дъжд се люлееха в небето и се блъскаха с все сила в земята. Хората предвидливо си бяха взели чадъри, но на Силв нищо човешко не му беше присъщо и той се усмихна с типичната за него мимика на шизофреник.
Обърна се назад и видя едно познато лице, носещо стилни слънчеви очила. Явно големия негър в стегнат костюм го следеше. Това беше вампир, усетил го беше още преди да влезе в хотела. Любопитството на Силв надделя и той се обърна към мусколестия тип с цялото си тяло. Не изпитваше нищо, просто тръгна към вампира, гледаше го право в очите, знаеше че чернокожия прави същото през тъмните очила. Силв стигна достатъчно близо за да се обади:
-Здравей приятелю, явно се познаваме!?
-Познаваме? - очудата на негъра беше колкото непринудена толкова неефективна. Сивл продължи мисълта си:
-Или поне ти познавш мене. Казвай каквото има да се каже, или иксаш да се биеме.-Американецът се усмихна, но думите му не звучаха като шега за събеседникът.
-Добре, няма да го овъртам. Моя господар се казва Юриел, силен и властен принц. Той те приветства с добре дошъл на стария континент и те иска да те приеме в земите си. И има подарък за теб, но иска да говорите лично.
-Знаеш ли приятелю, с теб сме много различни. Аз нямам господар.
-Юрел знае много за теб, знае за проблемите ти и знае, че имаш нужда от помощ. Юриел знае много. Знае, че не може да те контролира и да бъде твой господар, но иска да ти е съюзник, не враг. Юриел знае за силата ти.
-Води ме при Юриел тогава!
Двамата се огледаха за такси и след малко негъра вдигна ръказа да спре един от жълтите автомобили. Качиха се в колата, негара посочи нещо на шофьора, който показа че е разбрал. После колата се смеси с другите коли от нощния трафик. Дъжда продължаваше да съединява земята и небетоа капките ставаха все по-едри.
След около час пътуване таксито стигна до желаното място. Скромно заведение със задимен въздух и недружелюбни посетители. Естествено това бяха вампири и гулове. Типично свърталище. Силв се зачуди какво прави тук и защо не е с някое момиче в хотелската си стая. Отпрви върос към слугата на Юриел:
-Тук ли живее господаря ти, ебаваш ли се с мене? - Нервноста беше добре престорена, Силв обичаше да оставя погрешни вечетления за себе си у непознатите.
-Запази търпение, Юриел не разочарова приятелите си. - Очакван отговор, Силв обичаше всикчо да е наред.
След като се разминаха с няколко вкиснати бруджа двамата стигнаха стигнаха до една врата надрскана врата която негъра отключи. Влязоха вътре, интериора беше много по-ралзичен от досега видяното. На стената имаше голям плазмен екран, той обля леко осветената стая със изкрящо бяла светлина. После се появи лицето, на Юриел.

Блеик погледна красивото женско лице срещу него...Вампирката имаше поглед на същество което би убило някого само заради това че не си е издухал носа с правилната ръка....
-Ааа госпожице Глеид.Темпераментна както винаги.Оценявам вашата самотверженост и ентусиязъм но сигурна ли сте че наистина искате това?-кафевите очи на Блеик добиха онзи характерен за клана му пронизващ вид а цялото съзнание на Селена почна да крещи”не го искаш”.Тя разтръска глава усмихна се леки каза:
-О стига Никалъс това беше толкова жалко та почти мило....почти.....Сега преди да са се дотътри ли другите представители на Клановете ще ти кажа само 2 неща....Аз идвам с вас...един бъхливец днес едва не ме уби....И 2торо сега ще ми кажаеш какво точно знаеш...всичко....
-За съжеление знам точно толкова колкото и ти...Нещо кара върколаците да се събират на големи групи в някои градове и да търсят нещо.....
-Сигурен ли си?-Попита го тя-Зна че аз нямам твоите умения но пак ще разбера ако ме лъжеш..ранно или късно....
-Да сигурен съм...Сега ако желаеш вече можеш да седнеш на мястото си..
Блеик посочи масата която като от нищото се бе появила в центъра на кабинета....на гърба на всеки от 13те стола около нея беше издълбан знака на съответния клан.Блеик отлично осъзнаваше че вероятно само часто от клановете ще излъчат свои представител но все пак реши да покаже по този начин че всички кланове имат право да участващ в задаващите се събития.Селена се насочи към стола с издълбана на гърба черна роза седна и започна да оглежа стаята за нещо което да подскаже поне някаква слабост на домакина и....След около 2 минути осъзна че това е невъзможно.....
В този момент в стаята влезе едър бял мъж с мръсно руса коса.....Имаше вид на човек които току що е излязъл от затвора:
-Господин Сирвър предполагам?Как мина полета ви?
-А вие сте Блеик...не знам от къде знаете кои съм но в момента единственото което е важно е че съм дошъл да представя клана Бружа.
-Надявам се оставил сте всичките си проблеми в Америка...все пак тук в Европа законите на кървавия лов са малко по хм...милостиви...Докато сте на моя територия може да се чуствате в пълна безопастност.Така че моля ви отпуснете се и заемете мястото си.
Силвър се огледа и след кратък оглед на масата зае мястото си настола с избълбания синвол на клана му върху него.В тоиз момент някои..или по-скоро нещо влезе в стаята...То беше вампир в това нямаше съмнение...но имаше крила....огромни прилепови крила прикрепени за гърба му.Фигурата беше женска,висока около 1,80 с дългачерна коса,бледа кожа и чисто черни очи....Ако незнаеше на какво са способни Тземици Блеик би си помислиш че е застанал очи в очи с някои паднал ангел...Жената проговри:
-Наричат ме Валана и съм дошла за да представям клана на Дракона(така наричат себе си Тземици)-Фигурата подаде ръката си и в следващия момент Блеик се видя принуден да целува ръка на представите на клана които наи-много презираше...
-За нас е чест.-Едвам успя да изплюе през зъби Блеик целуваики(всъщност ръката не се целува просто човек доближава устните си на милиметри от ръката) ръката й.Мразеше да говори за себе си в 3то лице но знаеш че Тземици обичат традициите.
Когато отново вдигна погледа си крилата бяха изчезна ли и пред него стоеше една напълно нормална на външен вид жена.Валана се насочи към стола с фреска изобразяваща дракон прехапал ошаката си....
Блеик усети нещо зад гърба си а в следващия момент чу:
-Дали съм тук...или може би там зад вратата или пък съм точно зад вас господин Блеик...точно зад вас държащ брадва в ръжете си?Само аз бих могъл да зная за това нали...
-Познавам гласът ти Места...покажи се знам че си тук....-каза с леко отегчение Блеик...
В този момен от нищото бавно се появи един вампир...беше синкаво-зелен,плешив и с котешки зеници.Определено беше Носферату на които при Прегрътката му се беше разминало превръщането доста леко....
-Шефе да знаеш че наще хора не искат да се намесват в тази работа.....Казват че последниото място на кмоето ще видиш Кучета е в каналите...все пак избраха мен...-Каза Места и се запъти кум мястото си.....
Голямата дървена врата отнв се отвори и от там влезе млада делово облечена жена...Блеик я познаваше.....Името и беш София Сергеевна.Вентру отрекла се от клана си и работеща за клана Тремиар по спецялно за принца на Москва...Носеха се слухове че даже е посветена в някои от по низките кръгове на Ордена на Черодеите(така наричат клана Тремиар)....
-Ааа София...мина толкова много време от последната ни среща в Сант Петербург.
-И аз се радвам да те видя Блеик.Но нека го кажа направо-тук съм за да представям клана Тремиар и да защитавам неговите интереси.Също така нося послание от Юриел и информация относно последните деиствия на линкатропите в Москва.А сега ако ми позволиш.-Тя му обърна гръб и се насочи към мястото си.....
Изведнъж прохладния вечерен въздух нахлу в стаята...Един от прозорците се беш отворил.Блеик се обърна погледна го натина едно копче на маста и прозореца се затвори.Докато вниманието му е беше отконило от стаята зад него се материализирали 3 женски фигури....Всъщност при по щателно вглежане човек може би щеше даси помисли че става дума за една жена но умножена троино....
-И това ако не са моите любими шпионки.Какво ви води насам о прекраси.....
-Никалъс,-каза първата “Лидия-помисли си Блеик-едиствента синеока в целия клан”
-Никалъс,-каза втората”Лора-дости се Блеик-ах какви измуително елмазени очи”
-Никалъс...чаровен както-”Лилит-спомни си Блеик-вина ги съм казвал че кафявия цвят на очите й винаги й е отивал”
-винаги.-Каза Лидия.
-Тук сме за –Започна Лора.
-защото бяхме единодушно-Продължи Лидия.
-избрани за представителки-вметна Лилит.
-на клана на Тъмната Мощ(Ласамбора)-Завърши Лора.
Никалъс все още се опитваше да се съсредоточи,принципно му се отдаваше лесно но присъствието на 3те наи-красиви представителки на клана го разсеиваше.
-Е изглежда сме готови да започваме...-Предполагам другите кланове няма да успеят да излъчат представител.
В този момен огромен прожекционен екран се появи по средата на масата...
Никалъс се обърна към София и каза:
-Госпожо Сергеевна бихте ли била така добра.
София се обърна към него и с отегчен глас каза:
-39 158 5А
-Благодаря.-Каза Никалъс и набра комбинацията на малката клавиятура до неговия стол(представителите на Вентру единодушно го бяха избрали)....
В този момент на екрана се появи лицето на младолик вампир с продълговати черти и черна коса.Беше облечен в стилен червен костюм....Това беше принца на Москва-Юриел Виктимити.Изглежда нещо го притесняваше...изглеждаше по блед от обикновенно:
-Добра вечер Никалъс...при други обстоятелства не бих ви лишил от присъствието си но в Москва положението се влушава...забелязва се засилено присъствеи на линкатропи в областа....Предполагам че и това е целта на срещата която си организирал...Ако броиката им продължи да се увеличава така до следващото пълнолуние ще са над 3000 а всички знаем на какво е способно едно Куче при пъълнолуние.....В момента наши хора са започлаи да евакуират града а строителнакомпания по д наш контрол почна ограждането на града с огромна сиока на 20м стена...Офицялната версия е че в града има заложено ядрено устроиство и с невиждани размери...Предполагам осъзнавате че евакуацията на 28 000 000 милиона души не е лесна работа за щастие около 1 000 000 са или наши агенти или гулове или просто хора които знаят за нашето присъствие...За сега сме успели да евакуираме около 5 000 000.Това е всичко за сега...По нататъшните решения оставям на вас....за сега ние тук ще се опитваме намалим жертивте и очевидците след цивилното насление до минимум.....

Никалъс видимо прибледня.Изключи екрана и се обърна към представителите на клановете:
-Е дами и господа за сега изглежда кучешката криза в Москва е наи-сериозна....
Мисля че е краино време да решим какво ще правим....Някакви идеи?
Изведнъж вратата се отвори и Блеик видя млада жена с хмм нека го наречем “интересно” облеко.Тя каза:
-Кът кът..Тук ли е курника?....а ама те маслинките вече били тук.....
“А да...краино време беше и Малквианците да излъчат своя представител”помисли си Блеик.
-Е някакви идеи госпожице Вероник?-каза Блеик гледаики към малкавианката...

Селена се усмихна леко когато влезе американеца. Напомни и за отдавна отминали времена. Хареса и и нрава мук дори разбран от няколкото прости думи, които каза той. Май беше от вечните бунтари... това и харесваше... само дето той бружа бяха бунтари без кауза, а нима това е един истински бунтар или просто вечно негудуваща отрепка... Не, определено нещо в него и хареса. Но нещата бързо промениха атмосферата в стаята. Новодошлата Тземитси беше повече от глупава кранта – тя беше глупава и надута крава от Тземитси. “Само Тземитси може да измайстори тъпи крила за да всяват ужас, има толкова по-добри начини...” помисли си Селена. Когато съществото заговори мечът на гърба и, се измъкна с половин сантиметър за стотна от секундата. Светлината се отрази в острието и за съвсем малко заслепи новодошлата “лейди”. Едва ли Блейк успя да забележи разменените гневни погледи, когато той целуна ръката и. Обстановката се нажежяваше. Но ето че дойде и моментно спасение. Гласът се разнесе във въздуха и скоро се появи, за някои грозния и ужасяващия, но за Селена прекрасния образ на дошлия посланник на Носферату. Селена не се издаде с нищо, но вътре в себе си, тя се радваше като малко момиченце стоящо пред най-прекрасната кукла на света.
- Ааа София...мина толкова много време от последната ни среща в Сант Петербург.
Тази реклика изведе втренчения и поглед от носфератуто и го насочи към новодошлата. Беше чувала много за София Сергеевна, но повечето беше като част от нещата, които беше чувала за Юриел Виктимити. Ето това беше вампир, който тя желаеше да срещне. Отново се размечта. Селена беше прекалено особена, дори за вампир от нейния клан. Тя можеше да намери красота както в очарователните носферату, така и в най-обикновен човек... А Юриел беше повече от просто обикновен човек... много повече... Тя харесваше някак начина му на държание, неприсъщ на клана му. Той беше благородник и въпреки това не беше Вентру, той беше от клан на магиосници, и все пак беше войн, и беше някак си... изискан, може би... Селена не знаеше точно, просто го харесваше... А, дали...
Мисълта и беше прекъсната от смахнатото чуство, че я наблюдават осръдно. И наистина, когато се обърна на масата седяха още трима души... три жени с различни очи, но всички втренчени в нея за част от секундата.
- Е изглежда сме готови да започваме... Предполагам другите кланове няма да успеят да излъчат представител. – каза разсеяно Блейк и тогава от никъде, по средата на маста се появи голям прожекционен екран - Госпожо Сергеевна бихте ли била така добра.
София каза някакъв код, който Селена дори не се постара да запомни, Блейк го набра и пред всички тях се появи лицето, което Селена преди малко си бе мечтала да види на живо. Въпреки това думите му бяха адски тревожни. Изглежда в Москва положението беше бедствено. Много, наистина много кучета се бяха събрали там. Бъхльовците изглежда правеха нещо адски голямо. Всъщност в москва наистина щеше да настъпи ад - адът на войната, и то не каква да е, а между две тайносъществуващи раси, между които такъв голям сблъсък можеше да доведе само до едно – разкриване на съществуването им. Дори от главата на малкавианец не би излязла такава мисъл. Точно навреме беше и мисълта за малкавианеца. Вратата се отвори и в стаята влезе младо момиче с леко казано смахнати дрешки, които много допаднаха на Селена.
- Кът кът..Тук ли е курника?....а ама те маслинките вече били тук.....
- Е някакви идеи госпожице Вероник?-каза Блеик гледаики към малкавианката...
Нямаше начин хлапето да е избрано от малкавианците - те бяха луди, не глупави. Селена стана рязко от стола си:
- Извинете ме за малко, просто ми дойде в повече. – каза тя и излезе през широко отворената врата.
Селена беше бясна. Никога не би тръгнала с такава компания към Москва. Въпреки, че можеше да се довери на американеца, София и хлапето да и пазят гърба, другите все пак щяха да забият нож в него. Тя излезе на терасата за да се полюбува на луната. Винаги беше вярвала, че луната и дава сили, а и беше кръстена на нея, така че може да се каже, че я обичаше. В този момент едва забележима друга фигура се пяви до нейната. Беше мъж, изглеждаше млад, но в очите му се четеше, че е живял достатъчно. Дългата му черна коса се люшна на вятъра.
- Прекрасна е, нали? – каза той най-ненадейно.
- Да – отрони Селена още по-неочаквано.
- Изглеждате прекрасно на светлината и... – започна той малко неуверено - ... как ли ще изглежда тя отразена в меча ви – той се усмихна.
- Да... прекрасно оръжие – тя го извади – изкате ли да го подържите?
Той кимна и хвана дръжката.
- Наистина е изумително... но аз предпочитам камите.
- Нима? – той и подаде меча и тя го прибра на гърба си – с кого имам удоволствието да разговарям?
- Госпожице Глейд, моля да се представя, казвам се Валенс и съм от клана Ассамаит. – той изплю последната дума с видима ярост – моля за вашата помощ.
Селена се усмихна и го погледна право в очите. Освен мъдрост в тях се четеше и много ярост и тъга. Тя кимна.
- Искам да дойда с другите водачи на клановте, имам нужда от това, от пътуване, по време на което да размисля. Моя клан – отново яростта надделя над спокойстието – не ме избра. Въпреки това не мисля, че и вашия е избрал вас.
Селена кимна.
- Да, така е – каза тя все още загледана в луната – аз сама се избрах, можеш и ти, ще трябват много души в Москва.
- Значи е решено.

„Господин Силвестър ,съжaлявам ,че немога да се запозная лично с вас ,но уви времената не са добри за патуване.
Може би се чудите ,защо ви търся.За жалост немога да ви кажа ,не и така ,сигурно този запис е минал вече през стотина ръце.Много бих се зарадвал от една ваша визита в моя скромен град.За жалост отново времето ме притиска ,но преди да завърша искам да ви задам една гатанка „Аз съм поданик на бог ,аз съм забравен ,аз съм изоставен ,но във времето тъмно съм запазен ,кой съм аз?” ,приятен ден!”
Юриел взе касетата и я постави на бюрото си ,скоро щяха да я вземат ,но нямаше време да ги чака.
Натисна копчето за най-долния етаж.Асансьорат започна бавно да слиза.”Добре значи сега ще ме карат да им казвам какво да правят” , това не му харесваше ,ако се случеше нещо цялата сган щеше да се разбяга.”Ако ги въоража рискувам много ,ако ги евакуирам губя още повече ,а ако ги оставя в ръците на съдбата все едно съм загубил всичко”.Вратата се отвори.В един тесен кръг се бяха събрали всички представители на клановете „13 глупака ,кой от кой по-голям” ,а в един друг по-голям кръг ,който заобикаляше по-малкия имаше различни вампири ,не бяха всички ,само тези ,които бяха проявили повече любопитство „Скоро ще се научат”
-Добър вечер скъпи приятели ,днес сме се събрали ,за да.....
-Ги изколим всички-един от новаците се беше обадил ,чудеше се дали този е Бруджа или Малкавиан ,все пак реши ,че е Бруджа.
-Да и предполагам вие ще водите отряда ,който ще се вреже в 5000 върколака....
-Кучета ,те са по-низсши от нас-онзи беше напорит.
-Да предполагам ,че като им го кажете в очите и те ще станат по-снизходителни към вас-в очите на Юриел съвсем ясно се прочете „а след като им го кажеш ще ги ядосаш още повече”-това обичат да го чуват вампирите от по-висша класа ,сега ако ме оставите да продължа.
-Чуролик ,чуролик-това беше един малкавианец ,за който единственото описание беше-умопобъркано ,тъпо същество ,единственото което правеше беше да издава звуци на животни ,дори и луд не можеше да се нарече.
-Когато луната изгрее и мага прекъсне тогаз животинският глас ще запее-това вече беше представителя на Малкавианците , Герос Братенберг ,много симпатичен кръвопиец.
-Искам да помоля Тремерето да.....
-Какво печелим-винаги го казваха и никога не минаваше номера „Моята благодарност” ,Емира Синдор не беше направена представителка на клана Тремер за едното нищо.
-Какво искате?-Юриел знаеше ,че каквото и да предлага ще искат повече ,така че в този случай искаха по-малко.
-Трябва ни театара и каналите под него-това беше странно искане ,значи нещо не е наред.
-Така да бъде-вече районът беше отцепен ,но пък и договор щеше да има ,което предаваше повече стойност.
-Ще помоля клана Тремер(откакто станах принц понякога забравят ,че и аз съм от тях) да постави значи при всички ходове на града ,които да прогонват върколаците.
Това вече обърка тремерката ,така естествено всичко беше в негова полза ,сега щеше да направи нещо глупаво или поне на това се надяаше ,докато Малкавианеца не му разби и тези надежди.
-Може и ние да помогнем-Край!Сега Тремер щяха да се докопат до това ,което много искаха ,а то им беше достатъчна награда.
-С радост ще поставим знаците-Емира изглеждаше по-щаслива от всякога ,а това не се харесваше на Юриел.
-Добре да има някакви други въпроси?-все пак трябваше да попита.
-Аз имам- Родриго Сенчесе ,представител на Бружа ,за този човек имаше три заповеди в живота-„Карай мотор,чисти си мотора и не си продавай мотора” ,всъщност едва ли имаше да пита нещо свястно,важно или ест. ,но все пак го правеше за ефекта.-След като града е ,почти пуст можем ли да превишаваме скоростта?
В погледа на Виктимити(Юриел) се четеше „Че то като имаше над десет милиона ,вие спазвахте ли я?” ,това беше една черта ,която принца обичаше-един поглед и които и да беше пред него схващаше ,че е време да се омита.След Бруджата други нямаше и слава ,е едва ли може да се каже богът ,защото ,както знаем от историята Бог не е фен на вампирите.


София Сергеева погледна чесовника ,след малко щеше да започне срещата.Ако продължаваше така скоро можеха да я направят ,принцеса.Пак отпи от чашата ,стар навик ,когато мисли ,да надига чаша.Е откакто „умря” тя само дигаше чашата като някаква гиричка.”Добре ,ще се събереме ,но в такова събиране ,какво могат да искат Тремер” , това я мъчеше ,трябва да представя и защитава интересите на нещо ,на което си нямаше никаква представа какво му е нужно” ,само да не ми обещаят от онези талисмани,статуй и т.н. дето съдържат кръв ,вече клана си ги имаше в производствени количества.Значи ни трябва нещо ново ,нещо по-силно.Пак погледна чесовникът ,вече се виждаха няколко човечета на него ,този часовник и беше подарък от Юриел ,малкавианска изработка ,този вампир(Юриел) беше маниак на тема малкавианци. Пак вдигна чашата ,едва ли щеше да направи мусколи и да искаше.”Да не забравям ,че съм представителка на Москва ,а не на Тремер ,но явно ще се наложи да предстввям и клана.”.София винаги вършеше каквото и се каже и главно заради това се беше издигнала толкова високо ,а причината поради която можеше да се издигне по-високо беше липсата й на всякакви умения на водач.Камината огасна ,дяволите обичаше да гледа пламаците.Пак вдигна чашата ,но за сметка на предишните пъти тя не я свали ,а
се вгледа в нея ,преди години беше пила много ,прекалено много и сега страдаше заради това-не можеше да потъне в пиянска забрава.Стана.Крайно време беше да тръгва за срещата.Коридорът не беше кой знае какво в личната вила на Юриел(в Берлин), беше крайно.....странно ,веднъж я бе пуснал вътре и тя се изгуби осем пъти.Отвори врата ,вече я чакаха.

Не го забелязваха и в това му доставяше удоволствие.Герол Сетис беше доносник ,както всяко носферато той бе прегърбен ,уродлив и имаше тринайсет остри като шипове зъби.От покрива на старата къща се виждаше доста ,но скоро върколаците щяха да го надушат ,а това се свързваше с три неща-бягане,викане и в най-лошият случей кремиране.
Няколко сенки се раздвижиха.Май трябваше да побърза.Скочи на земята и от там в канала ,поне в тези дебри не го търсеха или поне тези ,които тръгваха да го търсят не виждаха светлина. Кемиар Соват ,Петриша Калинихта , София Сергеева ,Родриго Сенчесе ,Герос Братенберг ,Николас Белезен ,Емира Синдор ,Елизабет Нихтир и Юриел Виктимити-всички те щяха да се заинтересоват от това ,което щеше да им каже ,но нямаше да им даде тази информация туко-така ,всеки си имаше цена ,дори дребните ,прегърбени ,отхвърлени от общество и често вземани за талъсъми носфератота ,замисли се дали наистина си имат цена.Това беше един от проблемите при носфератотата-често губеха самочувствието си.Е ,често е пресилено ,всъщност само като си видат отражението във вода или огледало ,а те живееха в канал ,това не беше много приятно навсякъде имаше плъхове.
Замисли се какво може да му дадът или с кого трябва да е в добри отношения ,Петриша Калинихта като един добър Тореадор веднага отпадаше от списъка ,а Юриел ,е това беше неговият град ,но пък носфератото не получаваше много от него ,може би Кемиар Соват щеше да му даде доста ,обаче идваше проблема с това ,че и той е носферато ,колко много избора.Подхлъзна се.Откакто се роди си беше карък ,а и след „смъртта” не се промениха нещата.Нестига ,че бе паднал ,но си беше загубил и запалката.Влезе още по-надълбоко в каналите.

Герос Братенберг погледна пак бедното същество.Винаги беше трудно в първите дни след като си получил тъмния дар ,но това вече беше абсурдно.Един новопревърнат изпиваше цяла ботилка водка на един дъх и после със същата барзина я връщаше.Естествено случваше се на пияниците да им мине след втория-трети път да спрът , но пък този беше пил от два месеца и явно се готвеше за още.Защо го гледаше ,незнаеше ,но със сигурност му харесваше.Беше представител на Малкавианците от седемдесет години и по всички критерий той беше смахнат.Новопревърнатия върна още една ботилка.Странно защо ,но никога не се беше чувствал по-добре.
За жалост всяко хубаво нещо си имаше край ,въпреки че не винаги такъв какъвто искаме.Например тази книга-можеше да гори поне половин час ,а тя само десет минути!А точно тази книга не му трябваше ,онази която бе завършил преди час утре щеше да е в ръцете на Виктимити ,приятен вампир.Онази пияница започна да пие гориво , толкова много течност поглъщаше ,че започна да се стича по брадичката му.Герос отхапа от ябълката.Една четвърт от стая беше кръчма ,другата градина ,третата библиотека ,а четвъртата кухня.Глупака който се наливаше с водка и гориво запали цигара.

Вратите се затвориха зад гърбът му.Юриел мразеше да се обяснява на някакви новаци ,а още повече те да му се обясняват.Седна зад бюрото си.Тремер щяха да направят всичко за да държат вълците настрана ,поне докато си имаха театъра.Утре щеше да разгръща книгата ,която бе поръчал от Малкавианците ,а Герол щеше да му каже ако се бе появило нещо ,отпусна се.Днес беше един от най-гадните дни в живота му.Захвана се с оставащата му работа-разрешения за превръщане ,разрешния за убиване(те така или иначе го правеха ,въпросът беше в жеста) и разбирасе всички нарушавания на законите.Свърши по-бавно отколкото се бе надявал и по-бързо отколкото смяташе ,че е възможно.Отиде до прозореца ,валеше ,странно защо ,някоя прищявка на боговете ли ,но валеше , точното време в точното настроение.Улиците бяха пусти ,дали щяха да се напълният?Представи си как хиляди върколаци минават през градът и опустошават всичко.Представи си също и едно пълто от кожа на върколак ,нямаше да е добър избор-миришеше на пот ,а да се явиш пред всички тези вампири по-космясъл и вмирисън щеше да е ужас.Не ,че те щяха да обърнат внимание де ,по-скоро щяха да ти се молят за еди кой си район ,после останалите шест щяха да се присламчат към още нещо и най-накрая щяха да кажат „Че то едно същество дето е толкоз космато и вмирисано може ли да вземе трезво решение”.Запали една свещ и точно в този момент се отври вратата.В стаята влезе Елизабет Нихтир ,чернокоса тореадорка.
-От колко време не сме се виждали?-попита Юриел ,не че беше нужно той си отбелязваше всеки ден от раздялата им.
-Три седмици-отбеляза тореадорката и още тогава Виктимити я целуна.Ръцете му смъкнаха дрехите и ,а после се захванаха да правят това ,което не е за описване без да се интересуван ,че никой не е затворил вратата.

Колко голяма, по дяволите, може да бъде една къща? Продължаваше да върви, водена от любопитство и желанието да поопознае имението. След поредната изкачена стълба чувството, че стените се стесняват се усили. Не бе го изпитвала, откакто се измъкна от последно посетената клиника, където, точно поради същата причина, престоят й не трая дълго. Опитваше се да не ги допира, но те я притискаха и едва й позволяваха да се провре между тях. Спря и рязко разпери ръце, които неочаквано потънаха навътре до лакътя. Сякаш бяха преминали през стената и се озовали чак от другата й страна. Нямаше как да разбере. Отпусна се на една страна, затваряйки очи, но нищо не последва. След момент Вероник осъзна, че се подпира с една ръка на доскоро стесняващата се стена. Коридорът, за щастие, отново бе придобил предишния си вид. Стисна клепачи и разтръска глава. Отвори очи само за да установи, че стените отново са продължили с коварното си дело. Този път момичето се отказа от глупавите опити да установи къде беше грешката, засили се и закова глава в стената. При нормални обстоятелства щеше поне да изскимти, но надали сегашните можеха да се нарекат нормални. Даже напротив, можеха да се нарекат толкова ненормални, че зрителят сигурно щеше да се почуди дали картината е с главата надолу и лице, обърнато към стената. Нещо подтикваше Вероник да мисли по този начин откъм вече десетина години и изминалото време със сигурност я бе отказало от жалките й опити да открие виновника. Всъщност много добре знаеше кой е виновникът и че в момента тя удостояваше с присъствието си гостите долу. За момент й се прииска да потърси крайчето на нишката, та отново да излезе от този лабиринт, да сложи край на всичко, но чувството бързо се изпари. Поседя още минута със залепена за стената глава и отново се отпусна, облягайки се по гръб и свличайки се, докато накрая не достигна до седнало положение. Отвори очи, виждайки нищо по-различно от мрак, сякаш само протегнатият й крак беше огрян от лампата във вече нормалния коридор. Стресната го прибра и уви ръце около краката си, като по този начин почти успя да си придаде вид на невинно детенце, изгубило се в безлюдно и тъмно помещение, без майчина, без бащина закрила. Светлината на лампата внезапно се изпари без да остваи и прашинка помен от себе си. Вероник се огледа, макар и да не очакваше да различи нещо в обгърналия я мрак. Не, това не беше мрак, а просто картината, чрез която художникът, може би щеше да обрисува помещението, ако единственият цвят, останал в палитрата му беше черен. Успя да различи движение пред себе си. Някой се приближаваше, бавно и почти безшумно за смъртното ухо. След момент една суха и кокалеста ръка се протегна към лицето на девойката. Побиха я тръпки, защото приежателят на съсухрената ръчица не се виждаше никъде зад нея, липсваше. Очите на момичето, вече по навик, се затвориха и тя отново разклати невярващо глава. След миг пред нея се откри смайваща гледка. За секунда се бе пренесла в съвсем различно и необичайно помещение. Това помещение представляваше обширна кръгла стая боядисана в, едва личаща, отровно зелена боя и, губещ се в тъмнината таван с малко, кръгло прозорче в центъра, от което си проправяше път единствен лъч светлина, безпощадно раздиращ околния мрак. Момичето завъртя глава, за да придобие по-добра представа за мястото, в което ненадейно бе попаднала. Докъдето стигаше погледът й, стената беше покрита с врати, различни по форма, цвят и големина. Отличаваха се някои кристални, може би приличащи повече на прозорци и други, изкусно дърворезбовани, с месингови брави. Имаше и такива, през които човешко тяло не бе способно да се провре, имаше и врати-стени, дори се отличаваха някои, които бяха боядисани целите с червеникаво-кафеникава боя, подозрително приличаща на отдавна засъхнала кръв. Вероник потрепера от учудване и страх. 'Толкова много изходи... а може би входове без край?'. Вампирката се обърна към съседната врата. Беше от дърво, не много голяма, нито прекалено малка, боядисана в маслено зелено, рамката беше дърворезбована с крехки цветчета, розички, оцветени във виолетово и малиновочервено. Момичето вдигна ръка към тях само за да установи, че дори и с протегната ръка не изминаваше и половината разстояние до вратата. Разочарована, прибирайки ръката си прокара пръст по стената. Странно, но беше застанала на може би единственото загладено и незаето от врати място, единственото, където старата боя още личеше. Най-сетне извърна глава и пред себе си съзря фигура, която досега мозъкът й явно бе отказал да впише в пейзажа. Фигурата принадлежеше на момиченце, около пет-шест годишно, в дълга, бяла нощница, която стигаше до глезените му. Беше стъпило босо на каменния под, стискайки плюшено мече, с разкъсана глава, държаща се само на няколкоте здрави конци. Другата му ръка бе протегната към Вероник. Личеше, че бе плакала. Девойката веднага пое нежната детска ръчица и учудена установи, че момиченцето безпроблемно успя да я изправи на крака.
- Ела с мен, дете мое. - каза то с тънкото си, пискливо, присъщо за нея гласче. Обърна се и с жизнерадостно припкане, включващо и няколко леки подскоци се озова до ниска, розова, изрисувана с молив врата. Вероник неразбиращо повдигна вежда и без да се замисля последва детето. Застина на място, учудена, щом ниската врата пред нея се отвори самичка. Прекрачи прага и отново спря, чакайки детето да стори същото, но нищо не последва. Малката стаичка, в която бе влязла й харесваше. Нямаше лампи, но не беше тъмно. Единствената светлина, която с лекота успяваше да озари стаичката идваше от малко, защитено с решетки прозорче на отсрещната стена. Светлината не повлия на Вероник, дори не я опари, сякаш напълно липсваше. Подът беше каменен, леденно студен и тук-там покрит със слама, дребно накъсани парцали или части от плюшени играчки. Стените, кремаво жълти, целите изписани и изрисувани с молив, бяха покрити с пресни капки кръв. Как ли се бяха появили? Не държеше да разбере, макар и да й бе интересно. В ъгъла свито седеше същото момиченце, захвърлило осакатеното мече настрана и заровило ръце в косата си. Странно, но отново не бе забелязала появата му. Вампирката прекоси стаята и клекна до детето. Посегна да го помилва, но още преди да бе успяла да протегне ръка детето вдигна глава.
- Къде съм? - попита вампирката.
- Къде ли не, дете мое, в твоето съзнание, където слънцето залязва и никога не изгрява, къщата, където се събуждаш всяка Луна, назови го както поискаш...
- В моето съзнание звучи добре, нали?
- Да, дете мое. Исках да ти покажа края на твоето кълбо, но секундите оставащи ни заедно скоро ще изтекат и ще бъдеш събудена, а това не е най-основателната причина, поради която те извиках в моето убежище, може би. Вълците, виждам, че тревожат вашия свят, но начините, по които можете да ги превърнете в малковажност са много и всеки един от вас крие по една възможност. Търси твоята, може би ще те чака след съседната стена, зад вика й. Пътят ни е към своя край...
- Ни?! Значи има и други, които ще страдат? О, кажи ми, къде ще ни отведе светлината на фара?
Истеричен писък раздра мрака. Вероник се стрелна към зеещата врата и понечи да я затвори, но момиченцето я спря с усмивка.
- Не, време е да тръгваш, дете мое. И виждам, че използваш волята си срещу него. Не, недей, това е слабост. Освободи го, позволи му да те обладае, то е твоята неугасваща светлина, твоето смъртоносно проклятие, твоят непрогледен мрак. Не се съпротивлявай... не го потискай!
Вероник се ухили глуповато и приведена напред отново пристъпи прага. Затръшна вратата зад гърба си и усмивката й бързо се изпари. Усети ледени тръпки да полазват мъртвото й тяло, нещо, което отдавна не бе изпитвала. Кръглото помещение се беше изпарило, а неговото място беше заето от друга, ужасяваща стая. Стените й бяха покрити със съхнеща кръв, а мирисът на смърт обгръщаше всеки, понечил да припари до това място. Виковете на други прокълнати души оглушаваха ръмженето на струпалите се в средата върколаци. Те чакаха нещо, дебнеха нещо, невидимо за очите на Вероник. Миризмата се усили, а с нея и умопомрачаващите писъци. Вампирката, ужасена и вцепенена от гниещата миризма, страховитата гледка, престана да чувства тялото си и започна бавно да се свлича на колене. Последното, което видя преди да припадне бяха чифт жълтеникави очи, вперени в безжизненото й тяло.
Някъде там, в един добре осветен коридор безжизненото тяло на вампирката потръпна. Виковете в главата й се усилваха, чувстваше, че скоро ще експлодира. Затисна уши с длани, в мъчен опит да прекрати това безумие. След секунда осъзна, че нейният собствен глас беше преплетен с другите. Млъкна и като по команда писъците спряха. Паяжината пред очите й започна да се изяснява, всичко в коридора малко по малко придобиваше предишната си форма. Залитайки вампирката се изправи и се подпря на стената, която, за щастие, не прояви желание да погълне китката й отново. Поредната стълба, този път изкачена с малко повече мъка и момичето се озова пред врата. Стисна бравата и отвори. Остана учудена от разразилата се пред нея гледка - Господин Блейк, необичайно блед, застанал прав пред бюрото си близо до дълга маса, заобиколена от 13 стола, носещи на гърба си символа на всеки един от тринадесетте. Някои от столовете вече бяха заети. Огледа насядалите Събратя, не познаваше никой от тях лично, но имената им светеха в съзнанието й, сякаш ги беше прочела изписани върху челата им. Но всъщност тя не виждаше и челата им. Госпожица Селина Глейд, симпатичната роза, с разбирания, в някои насоки, неотличаващи се от тези на Малаквиянските чеда; трите близначки-деца на мрака - Лилит, безсмъртната майка, Лина и Лидия; Валана, гарванокосата, дете на Драконовите последователи; Госпожица София Сергеева, беше я виждала наживо, но нямаше удоволствието да се запознае с нея лично и макар преплитането на добрата и отчасти лоша слава, носеща се сред цялото вампирско общество за тази жена, Вероник не проявяваше голям интерес към нея и нейните дела, предимно свързани с клана на маговете. От двата противоположни края на масата бяха заели местата си и другите двама представители на проявилите желание за участие кланове, а именно представителят на клана на свободните - Бруджа и Места, представителят на клана на каналните плъхове - Носферату.
С разпрана по шевовете рокля, боса и разрошена, момичето изглеждаше сякаш е пробягала целия път до имението Блейк. Но не беше ли? Макар и да не го осъзнаваше, още стискаше чашата, която по-рано бе взела от една от балните маси само че сега тя бе празна. Изкриви устните си в една от онези тъжни усмивки, с които хората отбелязват необичайната липса на любимото си хладно оръжие.
- Кът-кът, тук ли е курникът? А, ама те и маслинките вече били тук... - изсъска с леко подправен глас.
Господин Блейк я погледна и прецени набързо.
- Е, някакви идеи, госпожице Вероник?
Малаквиянката запази усмивката си за някои друг път, явно тук нямаше да й бъде от полза. Безшумно запристъпва към стола, носещ счпеното огледало на гърба си, издърпа го и седна, пренебрегвайки въпроса на господин Блейк. Хвърли един жизнерадостен поглед на заобикалящите я дами и господа и се отпусна върху облегалката, намествайки ръцете си зад тила. '... не го потискай!' - повтаряше си мислено.

Силв определено очакваше повече от Юриел. Не беше горделив самозванец, но все пак знаеше на какво е способен и какво заслужава в замяна. Той не даряваше лоялността и уважението си без да получи двойна доза от същото. Един стар видео запис...какво разочарование. Американецът вече клатеше недоволна глава.
Симпатичния акцент на дълголикия руснак изпълни стаята с висок и ясен говор. Убедителен, трамиерски глас. Но това беше всикчо, което можеше да се каже. Нищо по-интересно. Нищо интригуващо и заслужаващо си. Никакви предложения, нищо конкретно. Извинения и жалки оправдания. Някаква загатка в края, чийто отговор не знаеше, но не го и интересуваше. Силв извърна нервен, въпросителен поглед към юриеловия...другар.
- Мои руски приятели, защо ме разкарвахте в тези мокри нощи. Тъкмо си бях харесал хотел... Не сте чували за онлайн ли? За това мразя антични боклуци ха-ха-ха. - Силв зърна зараждаща се ярост в черните очи на негъра, което само събуди желанието му за, дори и той не беше наясно за какво, но чувството му хареса. - Хм, ако господаря ти е обидчив му предай още обиди по твое усмотрение и гледай да му стигнат.
- Ти безумен ли си?
Силв го погледна с още по-различни очи. Той обичаше повече враговете, отколото приятелите. От друга страна, не искаше много неприятности, скоро континентите може и да свършат. Явно този вампир носеше много акъл в главата си, типично за клана. Но Силв все пак трябваше да покаже добронамереност.
- Явно шегите на са ти по воля, тук съм за да преговарям, не за да те убивам. Просто съм изнервен от това, че не можах да поговоря с Юриел. И когато е готов нека ми прати някого.
Няколко мига на мълчание, после черня понечи да отвори уста, но Силв го предвари.
-Ааа, и да не забравя, предай му да те убие, не му приличат толкова тъпи слуги, изглежда ми свестен човечец.
Сивл излезе, и се огледа за жълт автомобил. Спря едно такси и се настани до шофьора. Дъжда беше понамалял, както и доброто настроение на Силв. Той отключи хотелската врата и влезе в стаята си. Върху опънатата завивка на леглото имаше малко листче. Той го взе и започна да чете. След 10 минути отново търсеше такси, тръгваше към имението на господин Н. Блейк.
Представител ли? Какъв представител можеше да бъде той. Мислеше се просто за безгрешен оцеляващ, преборил смъртта не веднъж и готов пак да срещне лика й. Без политически мераци, никакви амбиций, никакви лукавства и мекавости. Всеки ден чакаше залеза с античния си кинжал в ръка, всеки изгрев посрещаше с вкуса на прясна кръв в устата си. Един безделник, опасен, но безцелен. Арогантен в жестокостта си и жесток в съня си. Един безкраен кървав сън - всяка нощ. Ха, представител!
Но пък това беше една поредна игра, дори по-хубава от предишните. Беше му интересно да види къде е мястото му в този свят на кристални чаши и дълги маси. Придружаваше го някакъв изтупан и зализан гул, който го отведе до мястото и затвори врата след него с меко и тихо движение. Залата беше почти празна и това не и утиваше. В средата й стоеше дълга маса с изящни дърворезби, нямаше покривка. Пред всеки от столовете стоеше по една висока, мръсна чаша. Кръвта мърсеше най-много. Имаше само двама посетители, явно Силв беше поизбързал. Една чаровна жена с дълбоки очи, пълни с лунния блясък на нощното море. Усмивката и беше мека и блага. Лицемерка, каза си Силв. Все пак някакво чувство го обземаше всеки път когато я погледнеше. Другият човек беше домакина, Никалъс Блейк. Той не остави никакво впечетление у Силв, сигурно това беше обичайно за домакина. Всеки негов жест, всяка дума, бяха като редове от куртуазки кодекс. Силв седна на стола с майсторски издълбана фигура, симовлизираща клана Бруджа. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади кутия скъпи цигари. Щракна с новата си запалка, със зелен огън и запали. Видимата погнуса на Блейк породи доволна усмивка по лицето на Силв, който се наслаждаваше все повече и повече на себе си.
Един по един гостите пристигаха в залата. Някой по-смешни, други още повече. Някой глупави, други скучни. Силв знаеше за какво ще стане на въпрос, но с интерес очакваше реакцийте. Обичаше да чува, лоши новини, пък и те винаги бяха по-лоши за околните отколкото за него. Чикакския изкормвач се чувстваше като на купон. Парад на старсти и уплаха. Неприятните новини бяха най-приятната част. Ето, пристигна и последния гост. Доста по-различен, млада дама с оригинален вкус за външния си вид, странен, но все пак подходящ. С приятелска усмивка на момиченце, но с нокти криещи под себе си надгробна пръст. Изпита страстното желание да й се нахвърли със стиснато в ръката острие. Това беше симпатия, Силв обичаше да убива, още повече обичаше да убива красивото наоколо. За него смъртта не беше грозна. Вероник, както я нарече Блейк, седна до него. Той простря скрита от погледите ръка към нейната. Тя се обърна към него и се усмихна.
В погледа и обаче не се четеше нищо. Просто едно произволно движение, което можеше да бъде усмивка, можеше да бъде и звучна плесница. Силв също се усмихна, но безразличните очи на Вероник отблъснаха топлината в неговия поглед. Учуди се, засмя се на ум. Явно чара му не беше толкова неустоим тази нощ или поне малкавиянката не му се поддваше. Е може би тя беше един от неслучайнтите представители на клана си. Силв пусна ръката й и се заслуша в думите на Никълас Блейк, учтивия домакин или лукавия домакин. Вентру с костюм и сресана коса, беше едно много опасно нещо и Силв се съобразяваше с това правило. Но сега не беше момента за прекалена предпазилвост, дори лице на такъв маниполар като Блейк, не можеше да скрие истиското притеснение на притежателя си.

Младата малкавианка се настани на стола с издълбано на него счупено огледало.Блеик отново разгледа залата.Селена Глеид беше излязла на балкона и се наслаждаваше на лунната светлина,но това не беше интересно...интересното беше компанията с която тя се върна.Беше висок млад мъж с пясъчно руса коса на човешка възръст около 30години,беше облечен в елегантни семпли черни дрехи и наи-важнот носеше обувки от кадифе и без подметки....Това веднага подсети Блеик от кои клан е новодошлия,само единклан изпадаше до такъв фанатизъм по отножение на тишината-клана Асемаит.Това може би беше единствения клан за които Блеик знаеше наистина малко целия беше забулен в таина и много малко хора извън клана имаха каквато и да е идея какво става в изолираните им цитадели далеч в пустинните на изтога.Преди да е успял да разбере каквото и да е за новодошлия Селена се приближи до него и с типичния си глас “Искам нещо и ти ще ми го дадеш” започна да му говори:
-Никалъс да те запозная с Валенс дошъл е да представя клана на Убииците но нали ги знаеш какви са ексцентрични винаги предпочитат да се катерят по покривите ако ще и да има златно стълбище до целта...
Без да обели нито дума Валенс се насочи към стола ситочно между 3те сестри и младата малкавиянка.Госпожица Глеид също седна на мястото си.Блеик отново огледа масата и каза:
-А сега дами и господа предполагам осъзнавате че няма как да пренебрегнем ситуациятав Москва затова ви предлагам следния план за деиствие имаите предвид че участието ви в него зависи изцяло от вас които не е съгласен може да се чуства свободен да си тръгне веднага след като го чуе.Правим всичко възможно да избегнем открита конфронтация с върколаците но за всеки случаи вече съм подбрал 500 от наи-силните ни братя и сестри които ще заминат за Москва...аз отивам с тях ситуацията просто е твърде сериозна зда си останем тук и да гледаме от страни....интересиваме кои ще ме придружат до Москва.Които не желае да се включи в това опасно начинание моля да излезе сега.
Всички останаха по местата си..като че ли представителката на Тземици се разколеба за момент но и тя не помръдна от мястото си....В кабинета на Блеик бе настъпила горбовна тишина.
-Прекрасно отпътиваме туре вечерта а сега преди да тръгнте има още една малка подробност.Предполагам осъзнавате че повечето стандартни методи за комункация се прослушават много щателно от повечето разизнавания в света...Затова ще използваме по различн начин за комуникация.
Блеик стана и отде до малък шкаф в ъгъла на стаята....извади малък ключ от джоба си и отвори стъклената вратичка от там извади масивна инкрустирана с непознати за него мотиви и символи чаша и изящен изработен от слонова кост нож.Заключи вратичката и остави чашата пред себе си.После леко проряза ръктата си и капна няколко капки в чашата.В този момент видя нещостранно в очите на Силвестър в очите му имаше едни ярък почти животински пламък...Никалъс познаваше този поглед,погледа които ге преследваше от ноща на Превръщането,поглед които беше наи-големия страх на всеки от децата на Каин... това беше погледа на Звяра.Никалъс отръска главазада се отърве от ужасяващата мисъл за Звяра и подаде чашата и ножа на носфератуто...След около 2 минути чашатат се бе озовала в ръцете на София.Нещо вдимо се беше променило в погледа на Силвестър коит от пламък вече беше се превърнал в малко подобие на ада а единя му крак нервно сропаше в ритъл със сърцето му.
”Ако това предължи твърде дълго скоре ще си имаме един подивял Бружа в залата и ще се наложи да го приспя”
-Госпожице Сергеева знаете какво да правите.
След като рената на китката й изчезна напълно София го погледна и и извади нещо някакъв прах“По добре да нз знам какво има вътре” и изсипа част от него в чашата...След ота затвпори очи и прошепна нещо неразбираемо на език които Блеик не беше чувало до сега.В този момент кръвта в чашата се запали с ярък синкаво зелен пламък.никлаъс усти леко парене в областа на мястот където се беше порязъл.Явно и други го бяха усетили защотовиодя как малкавиянката нервно се хвана за китката
-Позволете ми да ви обясня какво стна току що.Между нас вече има формирана слаба Кръвна Връзка.Вече ще можем да общуваме по между си чрез една мног интересна форма на телепатия откритна от клна Тремир съвсем на скор.Бързам да ви успокоя и разочеровам че никои няма да може да чете мислите на другите или да чувеа какво си говроят помежду си те използваики Връзката.Мислете за тва каот за вграден в глата ви мобилен телефон....А сега мисля че вече е врем да се разотидем все пак предполагам че имате доста за подготвяне преди отпътуването ни утре.Ако желаеете може да останете в имението ми да пренощувате.Приятна вече и не забравяте утре в 9 часа тук....желателно е да сте точни....Довиждане....
Представителите постепенно почнаха да се разотивът пръв от стаята излезе Силвестър с краино припряна крачка(почти набегом)....След 5 мин стаята беше абсолютно празна.Никалъс се доближи до прозореца и се загледа...Странно до преди 15 мин времето беше напълно ясно а сега вали.....Блеик отиде до камината и натисна едно добреприкрито копче.Изведнъж огъня изгасна и на мястото на огнището се появи малък ансансиор.Тои влезе вътре и набра комбинацията.След минути на около 10 метра под повърхноста на земята ансансиора спря.Никалъс се озова в работилницата си тама около 20 вампира(предимно Грандел или Тремиар) облечени в лаборторно болекло работеха..не работеха не е точно те творяха творяха оръжия извисени до нивото на изкуство...Никалъссе приближи до наи-близкия до него вампир и попита:
-Как вървят нещата Миха?-Така настояваше да гонаричат Михаел не обичаше името си и затова прдпочиташе това...
-Останаха ни само още 100 броики шефе....Кучетата няма да осетят от къде им е дошло като ги ударите с това.-Миха муподаде една мнго заплашитено изглеждаща сабя.Беше масивна но в същото врем по лека от дърво.Беше изработена от странен червеникаво сребрист материал.НикалъсХвана сабята и се обърна към масивен каменен блок поставен на прув поглед безсмислено там.Блеик се съсредот чи завъртя се зада набер инерция и удари.В пъвия моменст си помисли че не е успял да докосне камък.После видя как леко и плавно по диягонал камъка пада сцепен на 2.
-Да прекрасно оръжие-Съгласи се Блеик-но така и не ми каза от какво е направен?
-Чист адамантин..наи-скъпата сплав в света правим я от стомана,дияманти и мед и всичко това го претопяваме при 400 градуса при огромно налягане....След това посребряваме острието....
-До утре в 8 ги изкам готови инатоварени в влака за Москва.Дори една броика да липсва ще те държа лично отговорен.А какво стана с пистолетите?
-Не стана шефе..среброто се разпръсква в въздуха при по далечно разстояяние и неставаза нищо.....
-Добре това няма значение.Е оставям ви да работите...
Блеик се окачи пак в асансьора и набра друга компинация....В следващия момент библиотеката в спалнята на Никалъс се отвори и тои се насочи към леглото си....не обичаше тези класически глупости с ковчезите и свещите...Предпочиташе големи удобни легла.Погледа чесовника беше 3 сутринта а вече се чустваше толкова уморен.Седна на огромното дървено такова в центърана стаята и след минути затвори очи.....

Събуди се рязко...точно както беше и заспал...Погледна през прозореца вече беше мръкнало.Погледна часовника на стената....беше 8:00 след един час влака тръгваше...Реши че е краино време да се преоблече.Добре че повечето от нещата които му трябваха вече бяха в влака....

- Здравей, Силв, надявам се инстинктите ти на бружа вече да са утихнали. Жалко, че звяра не излезе наяве, наистина исках да го видя, особено в теб...
Селена пробваше телепатичната връзка с нарастващо любопитство. Откри, че е невероятно лесно да говориш дори с двама души едновременно, а и сякаш с повече не и трябваше. Тя беше силно раздвоена в избора си. От една страна беше русия, силен американец, от друга беше тъмната и затворена душа на убиеца, който се предвижваше ловко през нощта. След като известно време си играеше е телепатичната връзка като говореше с двамата, накрая опита да останови контакт и с трети човек. Най-подходяща сякаш беше малкавианката. Прати към нея едно “Здравей, момиченце” но хлапето сякаш просто го прие като един от многото гласове в главата си и сякаш не му обърна внимание. Всъщност точно в този момент малкавианката разглеждаше една сочна жълта ябълка, като по погледа и личеше, че се колебае дали да не я захапе, но накрая се отказа и я метна по един от сервитьорите – гулове, който явно беше доста изненадан от това и едва не падна на земята с подноса, който носеше. Е, подноса падна, но не и келнера. Все още беше рано, но битката с върколака беше изморила Селена. И все пак... да, при поредната балада просто не издържа. Изглежда все пак повече хареса белокосия Асамаит, отколкото американеца... или по-скоро той повече се занимаваше с малкавианското момиче... всъщност какво ли значение имаше за нея? Тя погледна предизвикателно към Валенс.
- Хубава песен нали? – дори в телепатията си имаше интунация, нещо, което много се понрави на Селена.
- Съжалявам, но не е по моя вкус.
- И все пак ще е срамота да не поканиш една дама на танц, нали? – Селена вдигна брадичката си и жадно захапа пръстта си.
- Живееш за удоволствията, нали? – погледът на Валенс не се промени с нищо, все още изпразнен от съдържание, той сякаш я пронизваше.
- А ти за да убиваш – тя се усмихна – нека ти покажа моя свят, дори и ти трябва да можеш да танцуваш – той се усмихна, беше много чаровна усмивка, и тръгна към нея с леките стъпки на убиеца. Когато стигна до нея в другия край на огромната зала, лицето и грееше в усмивка, а очите и светеха.
- Един танц, лейди? – това вече беше изречено на глас и с протегната напред ръка. Започна поредната балада.
- Какъв традиционалист – каза тя със звънлив глас, а след това устните и отново светеха в усмивка.
Той също се усмихна. Тя сложи ръката си в неговата и той нежно я пое. Тя обгърна с ръце врата му, а той сложи ръце на кръста и. Тя погледна в очите му. Толкова спокойни и нежни. Следващите няколко минути се губеха в спомените и. Или бяха няколко часа? Тя просто помнеше как той я придружи до стаята и и... не, не помнеше друго. Следващата вечер се събуди рано. Той беше изчезнал. Погледна часовника си. Беше 8 и половина. В съзнанието и веднага изникна нежната му усмивка. Явно беше направила правилния избор... а къде беше той?

Валенс се беше събудил може би час по-рано. Не беше обърнал внимание. Той зави голото и тяло и се облече, без тя дори да го усети. Всички завеси в имението бяха спуснати. Той излезе безшумно от стаята и реши да огледа дали има още някой буден. Когато отиде в главната зала нямаше никой. Изведнъж чу тихи стъпки. Идваха от горния етаж. Валенс побърза да се скрие. И сякаш успя. Когато мъжката фигура се появи на горния етаж, тя продължи по пътя си. Това беше Блейк. Неизвестно защо на Валенс му се прииска да го последва. Не беше чудно, че беше станал толкова рано, имаше да прави някои последни приготовления, но все пак нещо в походката му накара Валенс да го проследи. Благородника тръгна към кабинета си. На няколко пъти се обръщаше за да види дали някой не го следи, но Валенс успешно се измъкваше от погледа му. Когато Блейк влезе в кабинета си, представителя на клана на убийците долепи ухото си до вратата. Чуха се няколко стъпки, някакво щтракване и... това май беше някакъв мотор. Може би някаква макара или... асансиор? Но до къде? Когато шумът притихна, Валенс отвори вратата и... се отзова с насочен в главата пистолет.
- Пълен е със някои от най-смъртоносните вещества за един вампир, господин Валенс. Така и не научих последното ви име. – чу гласът на вентруто в главата си.
- Не ти трябва и да го знаеш. – изсъска асамаитът.
- Благодарете се, че сте един от избраните, господин Валенс, иначе вече щяхте да лежите мъртъв. Щеше да е жалко за килима, но... все пак, това е просто един килим. Тъй като сте от избраните, мисля, че имате право да знаете какво правих тук.
Блейк свали пистолета си.
- Мъдър избор, – каза Валенс спокойно – но искам да знаете, че преди да още да си бяхте помислили да натиснете спусъка, вече щяхте да сте мъртъв.
- Хм... интересно ми е как щеше да стане това – подхвърли небрежно домакинът – последвайте ме, моля...

Селена се облече, погледа меча си известно време, прибра го и излезе. Скоро щеше да бъде време да тръгнат и тя директно отиде в кабинета на Блейк. Там вече чакаха господаря на къщата и Валенс. Стояха мълчаливо на столовете си. Часът беше 9 без 15.

Пред Юриел се появи лицето на Силвестър ,странно как този Бруджа успяваше да предава едновременно излъчването на сериен убиец и придава привлекателен чар.
-Добър ден господин Силвестър-Юриел си предаде онази мазна усмивка ,която я пазеше за официалните срещи-
Предполагам е излишен въпроса как се чувствате.....
-Очаквах да задаваш излишни въпроси, нали си кустюмар,-кустюмар ,щеше да си го запише- но радваш ме, продължавай да си все така свеж. Та сигурно искаш да си полафиме малко а!Скучно ли ти е?- Сигурно ако не го бяха предопредили за свободния му нрав щеше да избухне.
-Предполагам разбирате деликатността на този разговор ,така че нека започнем....-ако тръгнеше да си лафи сигурно нямаше да издържи.
-Нека...-Силвестър изглеждаше напълно доволен от това ,което каза и кой може да го вини,ако целта му е била да скапа настроението на тремера.
-Чували ли сте за Македония г-н Силвестър ,предполагам ,че не сте...-сигурно Юриел се беше приготвил за отговора и с него една наистина мазна усмивка.
-Чувал съм,и бях добър ученик по история-„Да ,но по история не ти бяха казали ,че Цезар е спечелил цялата тази слава благодарение на нас ,нито пък са ти казали ,че има нещо такова” ,за пореден път Виктимити се замисли колко хубаво нещо е Маскарада.
-Значи предполагам няма да ви е нужнио онова книжле наречено „История на България” ,все пак го прегледайте , защото на там ви водят пътищата....-Юриел тъкмо беше започнал да си затваря и отваря устава когато го прекъснаха отново.
-Пътят ,който ти ми избереш ли?Да съм проклет ако ще гледам как някое кустьюмарче ме бута наляво и надясно!-
Сега Тремера го разбираше и той някога беше такъв ,някога.Затова и му даде онзи поглед гласящ „Че що пък не , ще е забавно”
-Предполагам ,че вниманието ви ще падне на една личност от онези земи ,Крум-По изражението на Бруджата разбра ,че той си няма на представа какъв е този-Нещо наскоро започна много да пътува и малко да пее ,затова бих ви помолил да го посетите и да му напомните за кого работи ,а и предполагам ,че ще намерите информацията му за много......интересна.
- И какво мога да очаквам от този Крум? И какво ще очаква той от мен. И не трябваше ли да замина за Русия, не за България. Не искам да бъда изненадван, а и в тази игра не губя сам, така че разказвай ми... Къде отивам и защо?-
Нетърпеливост и недоверие ,ако Крум не го разкъса щеше да стане от него приятен събеседник.
-Еххх......всичко ще ви стане ясно по-късно ,повече информация ще намерите в един плик под леглото си във вашето временно убежище ,съжелявам само ,че не можах да ви осигоря първа класа.Пожелавам ви приятен ден г-н
Силвестър.
-И на вас, това са едни от последните приятни дни...господин Юри хех ел.-Явно Бруджата щеше да се възползва от всеки един възможен повод за да се заяде.Юриел вдигна чашата си и каза „Наздраве” след ,което лицето на екрана изчезна.
Дълго седя замислен-дали си заслужаваше да се доверя на този вампир ,дали той щеше да се справи ,а ако се справеше прекалено добре?Всичко това обикаляше съзнанието му ,но отговорите бяха или незадоволителни или обеспокойтелни.Все още беше рано да се тревожи за това ,но все пак......
След трйисет минути беше навънка ,вятърат разроши косата му.Отколко време не беше толкова спокоен на открито ,започна бавно да върви по пътеката ,колко ли пъти беше минавал по тази пътека?Пред него беше една зелена пейка , наскоро поставена там ,със сигурност.Седна и се вгледа в ясното небе ,пояса на Орион-светеше прекрасно!Изведнъж усети някакво присъствие до себе си-Елизабет Нихтир.Тази тореадорка го караше да изпитва онова отдавна изоставено нещо-чувството.Странно ,стана безсмъртен за да живее със смъртни несгоди и радости ,е да и двете бяха се променили ,но не чак толкова колкото му се искаше.Хвана ръката и.....нежна и бледа ,като мляко.Изведнъж погледите им се срещнаха ,странно този мъртав поглед беше единственото нещо ,от което се нуждаеше ,много малко вампири се чувстваха като него.Изведнъж устните им се сляха и сякъш всичко изчезна , останаха само двете тела ,като нещо толкова близо и в същото време толкова далече.Мигът свърши.
-Тази нощ си по-красива и от звездите!-Тореадорката изглеждаше изкючително щаслива от това ,но нямаха много време да говорят ,защото както всеки един самоуважаващ се тремер Юриел не си оставаше много свободно време.
Мраморната кръгла плоча върху ,която беше нанесен един символ ,изглеждаше почти красиво.Този проект го беше захвърлил от отдавна ,но някакво желание го подтикваше да го довърши и ето ,че вече тази творба беше готова.
Юриел ,бавно стъпи на творението си и изведнъж светът започна да се променя.Този портал ,бе създаден ,за да го премести в друго време ,създадено от самия тремер ,целият свят изчезваше и се появяваше като се премахваха старите и се слагаха нови нишки ,сякаш някой изкусен шивач се опитваше да направи своето най-голямо творение.
Изведнъж всичко стана една голяма кръгла стая с четири колони ,всичко бе бяло ,на едната стена имаше една колбичка.Приближи се до нея и изведнъж я напълни с кръв....стаята започна яросттно да се мести и изведнъж се озова в „стария свят” падна и последното ,което чу преди да изгуби съзнание беше „Докарайте няколко кръвни банки ,бързо........”.

Щом ги освободиха, Вероник побърза да се изнесе. Реши да остане, колкото да опознае средата, в която й се налагаше да пътува. Не го умееше. Макар и без капка желание, винаги успяваше да отблъсне околните и да се самоизолира. Преди години нямаше приятели, нито пък родителите й я разбираха, никой не разбра кога за пръв път момичто започна да чува гласове и на никого не направи впечатление странното й поведение оттогава нататък. Сякаш никой не се бе интересувал от нейното съществуване, но и тя не държеше да изпъква много сред обществото. Всъщност откак я бяха превърнали в един от Събратята, тя не се бе запознала с много себеподобни и вампирите, които подозираха за съществуването й се брояха на пръсти. Дори и със собствения клан отношенията не бяха гладки, ако някой смееше да го нарече клан. За разлика от другите малкавиянци на Вероник й отне много повече време да осъзнае проклятието като главна пречка за това просвещение беше самата й създателка - Ребека, сякаш незабележимо се бореше срещу проклятието и опитваше да предаде натрупания опит на Децата си. Откакто я бе напуснала преди няколко години, Вероник се чувстваше някак по-независима във всички отношения и свободна, без ллюбовта към създателя, малко по малко придобиваше качествата, полагащи се на децата на Малкав. Седна на първия свободен стол, подпря глава на ръката си и се заслуша в гласовете, жужащи наоколо.
- Не обичам танцуващи динозаври, винаги смачкват чисто новото ми бомбе...
- О, и кога смяташ, че заекът ще докопае по-кратък път до дупката си?
Непознайникът, който говореше сякаш преправяше собствения си глас, така че да изглежда, че до неговата глава е наредена и тази на другиго, още един непознат.
- Не, аз съм сигурен, че щом писъкът на обречения раздере светлината, тя ще бъде там.
- Нима. Е, тогава те съветвам да не пиеш този божествен еликсир.
Шепнеше, сякаш се надяваше никой да не чуе и без това безсмисления разговор.
- Здравей, момиченце. - гласът не прозвуча като предишния - преправен и безразличен, а някак близък и топъл, все едно собственикът шепнеше до ухото на малкавиянката. Беше женски и със сигурност успя да привлече излишно внимание.
- О, я виж какво си имаме тук - воайори?
Вероник се стъписа - на нея ли говореха, или на третия, женски глас.
- Да, на теб говорим. И не си мисли, че само двама шепнем. О, не, повече сме, много повече. Разпери пръстите си и подхвърли банановата кора нататък.
- Но забележи, не я е страх от нас. - преправи гласа си, но не постигна заблуждаващия ефект, на който се надяваше - В много от различните глави, които някога сме посещавали, собствениците поне ги побиваха тръпки. Неблагодарница!
- Добре, наказанието те настъпва по петите, дете, и за да сме сигурни, че няма да издадеш тайната ни никому, ти заповядваме да изядеш ябълката, усмихваща ти се от кораба.
- Да я изяде? Не, по добре да я изхвърли. Виж каква е жълта, не те ли потиска? Не ти ли се иска да я изхвърлиш дори и само с поглед? Да я накараш да избухне, дори и само като си забил нeумолимо пръстите си в нея? Не?
Вероник се плесна по челото. Май халюцинациите бяха по-търпими, поне не даваха безсмислени заповеди или въобще не говореха. Дори и безцелното зяпане в пространството, докато отчаяно се опитваше да се самонакара да излети бяха по-смислени и търпими желания. За миг момичето си пожела отново да се намира в стесняващия се коридор или заобиколена от вълчите сенки. Гласовете бяха започнали да я вбесяват, малко по малко. Прибра ръце под масата и облегна главата си на ръба й.
- О, спяща красавице, времето на съня отдавна отлетя и падна като птица в океана. Сега ти заповядваме да изядеш ябълката!
- Ние? Не, не го слушай, хвърли я! Искам да изчезне в безкрая пред теб! Да, подай ми я.
- Не го слушай, не му пригласяй, как може да пожертваш такава хубост, такова изкушение? Отхапи от нея и се принеси в новия си свят.
Момичето ги остави да спорят поне още минута, после разярена хвана ябълката и я хвърли без да внимава къде ще попадне. За щастие ... или за нещастие, не можеше да прецени, успя да събори таблата от ръцете на един от преминаващите сервитьори. Жалко беше, че не го уцели по главата. Не! Не искаше да го уцели по главата. Проклетите гласове я бяха заблудили. Момичето отблъсна смеха, макар и гледката на мъчителното събиране и поставяне на приборите, да й достави нужното удовлетворение. Всъщност още преди гулът да бе свършил с прибирането, Вероник вече се беше врязала в тълпата от веселящи се и не толкова вампири. Излезе от залата и влезе в първата отключена стая, която се изпречи на пътя й. Както очакваше, там намери и раницата си. В нея държеше всички неща, които смееше да нарича нужни - обичайният си дънкен костюм, който, по една или друга причина, почти никога не използваше по предназначение, малко бяла пудра за лице и малък чук, който при липса на каквато и да е играчка, неотменно беше до нея, помагайки й в трудни ситуации. Нямаше как, момичето се преоблече в дънкения костюм и безразлично установи, че не изглежда чак толкова ужасно. Прибра остатъка от роклята, отиде пред огледалото и за секунда се взря в образа си. Прокара ръка през косата си, колкото да й придаде по-приличен вид, макар и отдавна да бе установила, че я препочита рошава. Отново метна раница на гръб и си погледна часовника. Разполагаше с поне пет часа до изгрев слънце, затова й се наложи да побърза. На бегом излезе от имението и се затича по пътя с надеждата да среще нещо, с което да си прави компания.

За щастие пътят към Лондон скоро видя своя край. Компанията на уличните лампи беше безценна. Градът беше все така тъмен, потънал в сенки и тук-там по улиците се различаваха някои окъснели фигури, отчаяно търсещи надежда в безгрижно светещите лампи. Мракът беше обгърнал всеки един ъгъл, всяка стена. Попаднала беше в един от крайните райони на града. Бързо се влюби в атмосферата, потискаше чувствата й и й вдъхваше надежда. Повечето заведения продължаваха с денонощното си дело, но Вероник не беше гладна и не им обърна повече внимание от нужното - презрителен поглед. Продължи да се взира през витрините и към различните врати. Беше красиво, с удоволствие щеше да прекара остатъка от бесмъртието си тук, но не беше дошла за това. Спешно й трябваха пари. В присъствието на шоколадови бомбони и пари се чувстваше спокойна. Известно време продължи да крачи по замрежените улици, докато не откри перфектното скривалище - къща, която трудно би могла да привлече вниманието на минувача. Леко почука на вратата с обувката си, но достатъчно шумно, за да я чуе целият квартал. Никаква реакция, явно обитателят спеше. Този път реши да използва звънеца. Натисна го и продължи да го държи, докато една видимо раздразнена и сънена физиономия не се появи пред нея. Вероник се усмихна лъчезарно.
- Добра ти луна, пазителю на плъховете, предполагам Тъмната господарка не би имала против един танц с мен?
- Какво търсиш, момиче?
Малкавиянката го избута назад и го срита в стомаха. Мъжът, стреснат от реакцията на момичето, изхвърча назад и след секунди се превиваше на пода. Вампирката влезе и затръшна вратата зад себе си. Отмина мъжа и влезе в единствената стая. Обра скъпоценностите, седящи на тоалетката и се разтърси за пари. След малко със задоволство откри, че мъжът ги крие под дюшека. Колко обичайно. Преброи към тридесеттина паунда и прибра останалото под дюшека. Надникна през вратата, за да види, че мъжът продължава да опознава пода по-отблизо, без особено желание за по-нататъчно съпротивление. Ухили се злорадо. Огледа стаята. Не беше нищо особено. Човек би помислил, че на обитателя му доставя удоволствие съществуването сред безпорядъка, обхванал цялото помещение. Нетипичен англичанин. И все пак мястото не беше толкова зле поддържано, че да остави някакво впечатление в душата на вампирката. На излизане от стаята срита гърчещия се човек в главата. Огледа и тесния коридор, в който се намираше. Първата картина, която видя, откачи от стената. Изтръгна доскоро крепящия я пирон. Небрежно хвърли картината на земята, извади малкия чук от раницата си и клекна до човека, който упорито се мъчеше да излезе от безсъзнанието, в което ненадейно бе попаднал. Постави ръката, с която държеше пирончето над ходилото му, а с другата още по-силно стисна дръжката на чука.
- Закачка, която ще държи устата ти добре залостена, надявам се ... - спря и се замисли. - ... по-добре от входната врата.
Замахна.

След минути излезе от къщата, броейки и преброявайки откраднатите пари. Оставаше поне час до изгряването на слънцето, затова Вероник се спря пред първата изпречила се витрина. Съвсем обикновена, разкриваща гледка към една тясна и прашлясала дървена стаичка. Надеждата, че всеки магазин разполага със склад, удобен за скривалище от лъчите, пламна. Протегна ръка към витрината и я докосна. Усети как нещо започва да я дърпа надолу и принудително да я свлича на колене.
Отново попадна в безкрайното черно пространство, с единствената разлика, че не чуваше нищо, дори и собствения си дъх. Опита да събере разпокъснаите парчета от остарялата си воля на едно място и запристъпва напред, с надеждата, че посоката, която е поела наистина води напред и че наистина някога ще се види краят й. Той не закъсня да се покаже. Скоро, сред нищото, ненадейно се появи дървена врата, осветена от неразличима светлина. Отвория я и пристъпи прага. Беше попаднала сред черна и безлюдна поляна. Усещаше вятъра в косите си и с интерес набллюдаваше плавното движение на стръкчетата трева, заобикалящи я, сякаш сътворени от отлитащия в синевата дим. Всичко беше прекалено неясно и плашеше със спокойтвието, което й вдъхваше. Мястото не беше още един от плодовете на макавиянските й халюцинации, беше почти сигурна в това. Всичко изчезна. Не успя да издържи на рязката промяна и се свлече на колене. Озова се сред друга, още по-плашеща със спокойствието, което излъчваше, поляна. Плахо се огледа само за да забележи, че докъдето погледът й стигаше, пространството бе изпълнено с огромни, мътни сенки, също съставени от дима на гаснещия огън. Сенките се преплитаха, разгъваха и образуваха плътен кръг около нея. Усети, че въобръжаемите им погледи не са вперени в нея, а в нещо, намиращо се точно пред нея, на крачки или може би метри разстояние. Малкавиянката понечи да се изправи, но късно осъзна, че мястото й не е в тази картина, че тя е просто далечен наблюдател на случващото се. Напрегна зрението си, в опит да различи случващото се от страховития фон. Най-сетне забеляза как една огромна сянка успешно успяваше да отбие атаките на видимо изморяваща се по-дребна и крехка фигура. След един неочаквано бърз удар, момичето осъзна, че главата на свличащата се фигура удобно се приюти в огромната ръка на сянката. Вероник опита да протегне ръка към двамата, но остана все така вцепенена. Миг затишие и огромната хватка на чудовището рязко се затегна около главата на фигурата. Вероник се сепна, осъзнавайки, че се подпира с две ръце на витрината. Ядосана тя се оттегли назад и подпря едниия си крак на стъклото. С всичка сила натисна. След секунда наблюдение момичето осъзна, че магазинът е точно такъв, какъвто й бе нужен. Сигурна беше, че собственикът не се бе погрижил за охраната на собствеността си и донякъде успя да се успокои, че излишното бягане от нежелани гости, преди изгрева не бе наложително. Бързо пристъпи зад плота на продавача, намери и взе резервния ключ за склада и се върна към огледа на стоката. Взе онова, което й трябваше и за което бе дошла и бързо се върна да го опакова в правоъгълна картонена кутия. Остави откраднатите пари на плота и отиде до вратата на склада. Отключи я, като в наслоилия се мрак съзря едно приветливо, тясно и сякаш още по-мрачно ъгълче зад един от многото разхвърлени кашони. Нямаше начин да я хванат, не и тук, затова вампирката спокойно се настани в мрачното ъгълче, отпусна се и изпадна в състояние на дълбок размисъл.