Цялата трепепиш.
Купчината фасове в пепелника
изведнъж те изплаши-
нали не те боли, нали си силна?!...

Преглъщаш болката.
Хладната бутилка с алкохол е станала
странно-страшно лека.
Още боли! Дори след последната чаша...

Нишичко не виждаш.
В сърцето ти е зейнала дупка,
която просто кърви.
Трябва и време. И още огнена терапия...

Цялата пулсираш
от болката, която цял живот си отричала.
Молиш се на нощта-
да дойде и да те прегърне, да поплачеш в шепите и...

И утре, когато
Слънцето те целуне, скрита зад тъмни очила.
отново ще вървиш
силна и горда. Напук на болката и себе си...

„Дух”

Вървя бързо по прашната улица. Забързвам хода си. Не гледам хората около мен, не чувствам присъствието им, не долавям чувствата им. Продължавам напред... Стигам до близкото кръстовище и се оглеждам. Няма никого, нито дори една кола, автобус, човек, животинка дори. Никого! Пресичам бързо, но се подхлъзвам... Ръцете ми се опитват да се докопат до твърдата земя, но не могат. Достигат я, най накрая... Срещат се с влажния и студен асфалт, а кръвта им го стопля и оцветява в алено, увековечавайки по този начин срещата между дланите ми и него – асфалта, този бездушен предмет на прогреса... Изправям се... Изтупвам дрехите си. Джинсите ми са се прокъсали на няколко места... Няма значение... Ще се оправя... Както винаги. Внезапна болка раздира гърдите ми, изпълва съзнанието ми. Погледа ми се премрежва, а аз със сетни сили се оглеждам за помощ от някого или от някъде... Такава няма! Болката се усилва, започва да превзема тялото ми, а то въпреки отпора си се предава... накрая... Краката ми се подкосяват и аз падам на средата на улицата. Удрям главата си в негово величество асфалта... Това е последното нещо, което някога ще вида. След време ще ме намерят, надявам се свит на улицата, сгърчил се от студа и с изтерзано изражение. Ще се запитат кой ли е бил този нещастник, сигурно някой пияница, а аз ще се опитам да им кажа, че съм жив, че не съм пияница, а най – обикновен човек, но те няма да ме послушат, те няма да могат да ме чуят... Кой съм аз, ли? Аз съм дух, сянка на някого, когото си мислех, че познавам цял живот, а явно не го съм познавал дори и за миг...

чувствам се аз...

Облян с мека топлина
Загърнат в няма красота

Прокълнат от вечната зора
Поробен от неземна красота

Отново жив сред живите
Отново благ сред благите



Пасаж от стихотворението " Три дни кръчми - три дни радости . "

прехлупване->студено е навън
очакване->почукване отвън
споделяне->наяве и насън
разбиране->трудно е да съм
-----------
изгубване->страхът е надделял
напиване->отново неразбрал
приятелство->крепежен материал
зората->ще ми се да бях поспал
------------
ела и прибери ме...страхът ме е смръзнал.

когато е утрин
проблясват криле на птици
и сълзи се стичат
и съм далече
и съм сама

Може ли да те е страх от загуба,при положение че НЕ притежаваш?
Може ли да ти липсва,нещо,което си нямал?
Може ли да очакваш завръщане,без да си отпращал?
Може ли да пожелаеш...без да осъзнаваш?

Може ли?

Леко стъпвай – ще уплашиш сърната.
Седи кротко на сянка – слънцето силно я кара да плаче.
Наоколо пеят щурците...
Не че е нощ – просто си спомнят как е протекла предишната вечер.
И тихо е – леко пристъпва вечерният вятър.
Поправя си път сред гъстите пари – цял ден мъгла се стеле навред.
Момичето крачи и пее си тихо.
По пътя сънят ще я дебне, но тя ще е будна, когато му дойде времето.
Сърната избяга...
Тръгни да я гониш и стигнеш ли гроба й – да знаеш, че той е и твой.

ОФТОПИК - просто не се здържах .

desi|re ( отбележи как ти пиша ника плс ( с много старание )) . Та моме да отбележа че направо ме изплаши това дето си го писала - специялно последните два реда . Не че казвам че е лъжа ама бах и аз не знам ама моля не плаши дъртото зло така !

ОФТОПИК

Аз няма пиша нищо щото съм прекалено хепи и просто няма да е готино написаното !

Когато се събудя виждам
дланите си – нарязани,
краката си – ожулени,
душата ми – разпръсната от вятъра,
вилнял на воля, играл си с моя сън.
Премълчвам, подминавам следи крещящи
от вероломност своеволна.
Потапям се в море от пясък.
Заривам спомени... отправям се към нови.

п.с. и аз не сдържах да пусна и днес нещо. уви, това е едно от малкото места тук, които все още не ме отблъскват със съдържание и посетители.

Днес голяма радостта,
празнувам си на името честта ,
подаръци,смях и веселба,
това е на живота любимата ми страна,
мързел и тъга пак ме спохожд`а,
когато се сетя за свършващата ваканци`я ,
всички хубави неща,
отиват в на училището пещта,
днес беше за мен голяма радост,
различаваща се от заобикалящата ме гадост ,
казвам на всички унили хора,
да не търсят вечно кавгата и раздора,
да видят красотата
колкото и лощи да са нещата.

Как трудно е да не заплачеш,
когато в тебе болката шепти,
когато искаш да покажеш,
че ти е все едно и не те боли.
Как трудно е да замълчиш,
когато сърцето заповядва "говори",
как трудно е да продълвиш нататък,
когато устните те молят "целуни".
Как трудно е ръка да не протегнеш,
когато обичта ти казва "погали"
и как трудно е да кажеш "сбогом",
когато ти се искаш да извикаш "остани''.

Няма любов...
...само тишина...
...и убийствена самота...

в нощите ми идваш...
кога ли ще останеш

в очите ми се взираш...
кога ли ще ги видиш

в косите ми ръце прокарваш...
кога ли ще ги срешиш

Добре.....
..защото вярвам в "утре"!
Добре защото "тя" е до мен!
Добре защото съм си аз а не някой друг!
Добре защото съм щастлив!

Всичко вечно е преходно
всичко освен чистото зло
отново сред свои
отново сред вражи
с въпрос
" Останаха ли такива ? "

И стъпваш по земя играеща като вълни
и ходиш по огледалото гладко
и спомен виждаш стар превърнал се в руйни
беше звяр сред зверовете, но месото вече не е сладко

Победата изпита, като чербялата свадбена снимка
победи постигнати с меча любим
но нови са хората, не вярват на митове
и трябва нов огън, а не само дим

Усмихнат поглед благ
разкривени устни
смях лудешки
огледална стена .

Скрита същност
зла съдба
веселяк сред веселяци
плачещи със спускането на ноща .

Думи скрити
мисли разпиляни
във прахта на личноста


Ела амур вкуси от моята тъга !

Във нощното небе, над нощни хълмове
над малките треви със черна свежест и роса от кръв
там две крила пищят сред въздуха разпорен
горещи нокти с блестяща острота
и черни люспи от метал и от победа
над вечното море, над есенната скръб
Амур ли ще лети или крещящо зло...?

Носталгия


Уви! Тъмницата вони
проклета дупка сред стени
уви сърцето не трепти
от толкова победи

уви те всички изживяни
уви за нощите пияни
пробяганите слънчеви поляни
защо да искаш много
когато все ще отлети

Когато те застигне нощ
а ти обичаш ясен ден
когато зеят първите петли на нож
а ти летиш със вятъра тъй нощен и студен

Когато свършат тези дни прекрасни
гризат ги червеи и мравки, прах ги скрива
щом имаш мигове тъй красни
ще има нощи дет гърдите свиват

Проклета дупка сред стени
избягай вън сред светлината!
_________________

Бездната на обречените

Малък човек с мечти песимистки
с погледи и къси и ниски
малките успехи на големия провал
малка фигурка летяща по големия овал

Сутрини тъй нежелани
и нощи дълбоко проспани
малките провали всеки ден
режеща тъга със сърп студен

Нисък тъжен смях след поглед празен
лице приведено от вятъра мразен
не искаш, но не можеш
да бягаш само знаеш
назад и по - назад
_________________

Communion

Редом с нас крачат братски народи
с тях задружно вървим във подем
и червеното знаме ни води
към мечтания утрешен ден

нас волни мечти ни събраха
със големи надежди вървим
враговете безбройни ни бяха
но с твърди стъпки ще продължим

Сломили хиляди прегради
с комунизма сме на път
комунистическите сгради
като сърце едно туптят

и макар разколебани
пръснати навред
душите ни не са одрани
и победи и победи, да строиме наший ред!
_________________