Листата падаха по изстиналата земя, образувайки пъстър килим от шума. Червено, жълто, оранжево, кафяво… Дърветата изглеждаха все по-стари и самотни. Скоро циганите, усетили застудяването, щяха да плъзнат с брадви и въжета по горичките. Ноември носи тъгата на всички нещастия и несбъднати мечти, за да може декември да възроди надеждата.
В кварталното кафене на улица 73 настъпи вяло оживление. Беше напекло и сервитьорките изкарваха маси навън. Двамата клиенти, които тъкмо бяха дошли им помагаха. Срещу заведението (което всъщност представляваше леко реконструиран гараж) няколко деца играеха футбол на пътя. Наблизо беше и игрището – неравна поляна с две хандбални врати , на която се събираха всички деца и младежи от квартала. Сега обаче там се строеше нов жилищен блок. Строеше се из целия квартал – бензиностанции, големи магазини, къщи и блокове. И малкото зелени площи ставаха жертва на богати предприемачи.
В кафенето пристигнаха още двама мъже. Единият от тях беше собственика – той влезе навътре с високо вдигната глава. Другият седна при двамата клиенти отвън и си поръча кафе. Дълго. С много захар.
По едно време по улицата се зададе раздърпан мъж, който стъпваше хаотично по асфалта с босите си крака и крещеше нещо неразбираемо. След него тичаха няколко захилени хлапета, които ту се приближаваха близо до него, ту се разбягваха, щом той се обърне към тях. Мъжът беше среден на ръст, на възраст около 50-те, с прошарена коса и рядка брада. Лицето му беше бледо и разкривено от неспирното викане, при което той правеше някакви страшни гримаси.
Когато мина покрай кафенето, децата които играеха на пътя, се разбягаха, но уплахата им бързо премина в любопитство и те побързаха да научат всичко от връстниците си.
Мъжете от кафенето се разставаха и тръгнаха да пъдят човека. Той ги подмина размахвайки ръце. Опитваше се да им каже нещо, но никой не го разбираше. След като се отдалечи мъжете се върнаха на масата си. А мъжът продължи надолу по улицата. Щом го чуеха някои хора излизаха на терасите, или надничаха зад пердетата. След време, децата които го следваха се измориха и загубиха интерес към него. Отидоха да си играят.
Вятъра се засили и донесе искрящо бели облаци, които закриха слънцето. Застудя. На терасите заизлиха майки, които хвърляха якета и пуловери на децата си долу на улицата. Три етажа над кварталното кафе, една жена пържеше кюфтета на терасата си. Мъжете долу пиеха кафе и стомасите им къркореха. По едно време един от тях каза че му е студено и влязоха на завет.
- Хората взеха да откачат вече.
- Да откачат, ама защо не ги прибират по лудниците. Мама му стара. Тоя беше някой познат бе… Не мога да се сетя…
Разговорът се въртеше около темата за лудия. Всички говореха с догатки и предположения, докато не влезе един мустакат, едър мъж с работни дрехи и цигара без филтър опушваща цялото му лице.
- Видяхте ли Станьо – полудял! Нали живее в бараките, и нали сега строят нов блок до тях – някой му казал, че щели да ги събарят и той откачил. И нали е безработен – по цял ден ги гледал как копаят с багери и заравняват терена, не му издържали нервите. Ей сега на Пешо жена му отиде да се обади на бърза помощ.
Вече се беше смрачило, когато пристигна линейката. Изкочиха трима санитари и тръгнаха към босия мъж. Той беше твърде изтощен и болен. Под очите му се бяха образували торбички, челото му беше застинало сбръчкано. Дишаше тежко, но заплашваше всеки, които се доближи до него, размахвайки юмруци с отчаяна физиономия на лицето. Пристъпваше все по-несигурно.
По терасите бяха наизлязли хора. Много от тях познаваха мъжа и му подвикваха да се предаде. Той се обръшаше и им правеше знаци да не се притесняват. От челото му се стичаха капчици пот, които описваха бръчките по лицето му. Вече не викаше, защото нямаше сили. В един момент някакъв съсед се завтече зад него и го събори на земята. Санитарите бързо го прибраха в линейката и отпътуваха.
Повечето хора се прибраха по апартаментите си, а други започнаха да обсъждат случилото се, провиквайки се през балконите. Децата играеха на пътя, под светлините на уличните лампи. Пред входа на блок #3 лежеше пиян старец, а на втория етаж Иванов биеше сина си. Задаваше се дъжд.

Прилича ми на съвременна версия на ЕЛин-Пелиновите разкази или нещо като на Хайтов.Отдавна не бх чел нещо подобно и сега ми стама кофти,еее вгорчи ми играта на УарКрафт .Щом постига такъв ефект,значи е добро.Действителностаа е жестока,особено в Бг

Manny_Calavera, d00d...какво може да се каже...
"Красота". Нищо ново под родното слънце. Всички живеем в този идиличен панелен свят.
Бтв, твое ли е?

Кучетата лаят а керванът си върви .

Да, написах го ноември-декември 2004, но ръкописно и днеска го преписах на компа. Радвам се че го оценявате добре! Хубаво е че има хора, които ценят и реализма... Трябва да публикувам и нещо оптимистично обаче!

Би било добре,хубавите и красивите неща носят радост на душата...

da smart reality

Всекидневната съдба... Не може ли да я променим??? НЕЕЕЕЕ