В тази тема приканвам всички, които имат идеи за кратки разказчета за живота и т.н., лични разсъждения представени чрез средствата на лириката... Всичко от рода на:

Той я докосна. В последно време дори и тази проста ласка му доставяше удоволстви и го успокояваше. Чувстваше се добре с нея и искаше да й отдаде цялото си време и внимание. И го правеше доколкото обстоятелствата му позволяваха.
Погледите им се преплетоха и давамата застинаха в момент на разбиране и приятно чувсто на изпълненост и пълноценност. Обичаха се. Обичаха се безкрайно и всеотдайно и бяха готови на всичко един за друг. Все още се гледаха… Моменти като този бяха най-голямото им щастие, през годините се бяха научили да се разбират и без думи и когато се погледнеха си казваха всичко, което бе нужно. Казваха си колко много се обичаха, колко много държаха един на друг…
Дори съдбата да би ги разделила и морета и океани да бяха пречка пред любовата им. Дори да срещаха само неразбиране и врагове на любовта, те биха продължавали да се обичат и да държат един на друг. Любовта им не беше само чувство, фарс на суетата или илюзорен параван на физическата нужда. Тя беше истинска дотолкова, доколкото можеше едно човешко чувство да бъде истинско в света на заблудата, иронията, съдбовните обрати и безсилието на едно същество пред законите на вселената.
И двамата понечиха да се прегърнат едновременно и с лека усмивка на удоволствие се държаха и не искаха да се пуснат. Не и докато не умрат, въпреки, че осъзнаваха колко невъзможно е това. Бяха готови да се отакажат от всичките си физически нужди за мигове като този и само това ги крепеше на моменти.
Тръпки на удоволствие преминаха през телата им, подскачайки от него на нея и обратно. Щастието им бе пълноценно и дори да беше за миг, мисълта за него продължаваше през часовете, когато бяха заедно.
Те се одръпнаха леко един от друг и сляха устните си в нежна целувка. Неговата сила премина в нея и нейната надежда се предаде на него. Те образуваха едно цяло. Несломимо пред съдбата и човешкото неразбиране…

Тежкото бронирано стъкло се затъмни. “Времето свърши ако искате да продължите пъхнете сто чипа в отвора.”-прогърмя безчувствен глас. Дебелят човек стоящ зад него стана. Беше прилежно подстриган, облечен в скъп костюм, а на ръцете му имаше златни гривни. Щеше да се върне. Те всички се връщаха водени от човешката нужда за щастие и мечти.

…действието на хормоните свърши. И двамата спряха да се целуват изведнъж и се погледнаха с недоумение и неразбиране.
"Коя пък е тая?!"
"Кой е този, че да ме целува?!"
И двамата бяха приспани от служителите на комплекс “Щастие”. Трябваше да бъдат подготвениза следващия клиент.

Откровено казано, не ми хареса. Като разказ е добро дори доста. Имаше само една малка грешка и това беше "Тръпки на удоволствие преминаха през телата им, подскачайки от него на нея и обратно". Не звучи добре. Иначе като изпълнение е перфектно. Но идеята...идеята куца. Именно самата концепция, че любовта е просто химическа реакция е това, което не ми допада. Ти усещал ли си го? Усещал ли си мигът, секундата нежност, която може да значи цялата вселена? Усещал ли си непобедимата сила, която това чувство ти дава. И знаеш, усещаш, че то ще продължи вечно... Някои неща никога не си отиват. А за много неща на този свят не може да се намери обяснение. Любовта не може да бъде сведена до формули и изчисления. Тя не може да бъде обяснена. Тя не е "защо", нито "как", тя просто Е. Един свят, в който магията на любовта е принизена до равнището на плътта би бил странно място наистина. Може би би било най-близко до понятието "ад".

Това ми е виждането за бъдещетето... Това е моето виждане за израза "недалечното бъдеще". "Дебелите чичковци" дават пари за да гледат една илюзия, която никога няма да изпитат. Стриптиз клубовете в наше време са нещо подобно. Да не кажа същото.
Акцентът е върху илюзията, която се купува с пари, а не любовта. Мислех си че края ще засенчи останалото. Ама май не съм постигнал желания ефект...

Инрересно интересно..
И моя стил н моменти е такъв, харесвам лоши и изненадващо лоши крайща. Мене ми хареса, беше със силно послание и убедително звучене. Е че тази реалност е не е хубава-не, че се доближава до определението ад-приближава се. Но разказа си е хубав. Абе не съм писъл толкова слаб пост от много време, може би вече не владея изкуството да иказвам мислите си посредством клавиатура...

AshamanBG, ти имаш едно много красиво мнение за това, какво е любовта. Трябва да ти кажа обаче , че гледаш твърде наивно върху заобикалящия ни живот. Любовта вече много често не е това, което явно си научил от училище или може би си изпитал (а може и да не си). В един грешен и кървав свят като нашия не винаги съществуват нежни и непобедими чувства. Разказът просто представя тъмната страна на земята, ако мога така да кажа.
Необясними неща и противоположни мнения винаги ще има. Аз лично не изключвам нито един светоглед на нещата - бил той критичен или положителен, защото всички мнения, според мен взаимно се допълват и казват по една нова истина. Да, духовни чувства има - това са висши... добродетели може би. Но не трябва да отричаме и чисто предметното разбиране на нещата. Това, доколкото ми е известно, е спорът между нематериалистите и материалистите. Въпрос на вкус.
Иначе разказчето ми харесва. Честно, отначало дори бях песимистично насторен, защото мислех, че ще прочета поредната сърцераздирателен емоционален изблик на някое момиче - тъп и скучен. Но останах приятно изненадан. Ба си разказа, копеле (ако мога така да се изразя)

Позволих си малко Copy->Paste, извинявам се на AshamanBG, но разказа много ми харвесва... и искам малко пропаганда на "мисълта" и мисленето да направя!
___________________________________________________

Author: AshamanBG

Човек
- Какъв искаш да бъдеш? - попита Обществото.
Човекът се колебаеше...
Обществото му се усмихна сякаш с намигване и го подкани с жест.
Човекът разкри душата си. Обществото слушаше с усмивка. Човекът взе да се разпалва - той беше творец, самодеец, тайно от всички обичаше Изкуството... Не беше добър творец, но искаше, имаше заложби, беше един истински неоткрит талант. Обществото слушаше и кимаше.
- ...защото всичко е Изкуство, нали? - викаше Човекът.
Обществото се съгласяваше и слушаше търпеливо.
Човекът обясняваше, но постепенно угасваше и накрая млъкна, гледайки очакващо Обществото.
Обществото се изкашля и погледна строго Човекът.
Той сякаш се смали и прие виновно изражение. Обществото беше отиграло отдавна този трик и почувства доволство.
- Но... - каза Човекът. Обществото отново се изкашля.
От Нищото изникна Изкуството - разля наоколо сияйната си светлина и пусна една дружелюбна усмивка.
- Творец? - каза. Чудесно, а как твориш?
- С прозрение и самота - Човекът се бе обнадеждил отново.
- Кретен - сподели Обществото.
Тримата се гледаха.
- А как се виждаш между хората? - попита отново Изкуството.
- Честно не се виждам между хората. Странна птица съм...
Обществото смръщи вежди, а Изкуството се усмихна благо:
- Да... Истински творец си ти,Човеко.
После Изкуството въздъхна:
- Да... Творци... Всичките са едни и същи...
И после изчезна обратно в Нищото...
Обществото погледна надменно Човека и той се предаде в ръцете му. Обществото го затвори във висока сива сграда от железобетон, настани го зад компютър в малка сива стая, с едно полупрозрачно сиво прозорче.
Той остана там до края на дните си.
А после дойде Нищото и презрително се изпика на гроба му...

_____________________________________________________
С извинение! Отново...

Наивен? Creator, това е така, може би, но това е, защото аз самият съм избрал да бъде така. Да, аз съм виждал и другата, мрачната страна на нещата. Изпитвал съм болка и страдание, достатъчни да променят човек завинаги. И да. Аз се промених. Преди гледах изцяло от мрачната страна, но белегът ми ме научи ... На много неща. Изумително е колко можеш да проумееш, когато целият ти живот се срине до основи. Когато загубиш всичко, което някога си искал или имал. Когато това, което смяташ за вечно ти бъде отнето завинаги. Може да се каже, че съм видял прекалено много от мрака и затова сега виждам само светлината. Да, аз наистина загубих всичко и точно тогава аз станах свободен. Свободен, защото нищо вече нямаше значение. Но сега вече има. Ако аз мога да използвам тези две ръце, за да предотвратя това, което ме сполетя да се случи и на други, то нищо друго няма значение. Да, аз СЪМ наивен, но просто защото друг начин няма. На този свят, разполагащ с безкрайни възможности, човек нерядко се намира на кръстопът. Свободен да избира. Но дали изборът му ще бъде правилен или грешен ще покаже само бъдещето.
П.С. И все пак, всичко се връща, нали? Не можеш просто да загърбиш миналото.

"Когато стигнеш дъното, не ти остава нищо друго освен да изплуваш."

разказа е добър даже много....пиши повече такива

Чудя се дали ще има интерес към темата ако я дръпна напред...