тва определено е стойностно. Напомня ми за една книга - Само Напред. Започва съвсем обикновено и непретенциозно, за да прерастне в най-оригиналната и грабваща история, която съм чел някога. Надявам се, че и тук ще се развива по същия начин. Само не спирай да пишеш!

С изгряването на есенното слънце за мен дойде и поредната седмица в училище, която трябваше да изтърпя със стиснати зъби. Когато хладната светлина на утрото обля лицето ми, се нуждаех от няколко секунди, зада осъзная къде се намирам и да си припомнякакво се бе случило през последния ден. Станах, облякох се, написах си домашните и по обяд вече бях готов за тръгване. Докато си обувах обувките, си мислех как ли ще изкарам деня без да полудея. Ето например миналата седмица...

Замръзнах. опитах се да си спомня какво се бе случило, но... така и не успях. Имах бяло петно в главата си, сякаш почти пожех да напипам мисълта... усещах какво исках да кажа, но веднага идеята ми се губеше. Като че някой бе изтрил паметта ми с мокър парцал.
Разтърсих глава, завързах си връзките на обувките и излязох навън. Имах половин час да стигна до училището. И може би щях да успея да стигна до там, ако...


- Малко закъсняваш. - чух вече познатият глас зад себе си. Кога се обърнах, Вики идваше към мен с бърза крачка, и когато се изравнихме, аз и казах малко грубо:
- Какво искаш?
- Искам да видиш за какво те извиках вчера. Не бъди такъв мухльо, а ела и с малко късмет ще стигнеш в даскалото за часа по психология.

Не знаех дали да й се доверя. По принцип нямах голям опит с момичетата, не разбирах какво се опитват да ми кажат. Винаги съм мислел, че по-лесно ще се разбираме, ако ми каже всичко в прав текст. Но точно сега не исках пак да ме пребиват, затова реших да не рискувам.
- Не, благодаря. Ще испусна автобуса, а и не обичам да се завирам из разни мазета. Тя спря; не знам защо, но не успях да се контролирам и спрях забързания си ход заедно с нея. Тя ме погледна с онзи укор в очите, който я караше винаги да изглежда толкова сериозна, и същевременно така желана. Тя се приближи бавно към мен; аз потреперих, но не от хладния вятър около себе си. Отново ме обгърна приятният аромат на цветя, гледах потрепващите й в очакване устни и затворих очи. Тогава тя... ми прошепна:
- Хайде, ела. Едва ли толкова ти се учи психология.
Тогава се отдръпна и тръгна напред. За втори път оставах на този тротоар, гледайки я как се отдалечава, и за втори път не се сдържах и я последвах.

ама знаеш как да поддържаш напрежението у читателя. Много ми е интересно какво ще стане по-нататък. Аре чакаме следващата част

Ами старая се да дам точното количество информация, за да остане напрежението все така на линия в разказа. Освен това се постарах да го натоваря (в умерени количичества) с онова тягостно усещане, което почти всеки е изпитвал - на самота, на отдалеченост от света и т.н.

айде чакаме нова част

Днес нямах достъп до компютъра, но утре ще пусна нова част. И ще се постарая да е по-дълга.

Давай 4е тва ме заинтригува

Хайде, имаш ли "достъп" до компютъра

браооо бе как можа да ги измислиш

- Ах! Лара. - каза Вики, докато минавахме през нещо като малък парк; често се бях разхождал там като малък. Покрай нас минаваше само един човек - момиче, горе-долу на нашата възраст, в бели дрехи. Всъщност тогава изобщо не разбирах от мода и затова и представа си нямах какви са тези дрехи, въпреки, че приличаха просто на обикновена блуза и панталон.
Тя ни погледна и на лицето й веднага се изписа усмивката на някой луд.
- Вики! - викна тя, хукна насам, и започна да говори с изумителна бързина, неприсъща на повечето ми познати. - Как си, какво правиш?
- Ами, мотаем се.
- Супер, не очаквах да те видя тук!
Двете говореха, и говореха, а аз се чудех откъде познавам това момиче.
- О, имаш си и приятел! - тя се обрна към мен, очите й пробляснаха на светлината на умиращото есенно слънце, а аз няколко пъти отворих устата си, без да промълвя каквото и да било.
- Ох, съвсем те забравих. - каза ми Вики, представи ме на момичето, което преди малко бе нарекла Лара.
- Приятно ми е да се запознаем, Лара.
- И така, - прекъсна ме Вики. - Ние имаме малко работа за вършене, затова бързаме. Ако искаш, ще се видим по-късно.
- Добре. Чао! - каза ни Лара и продължи по пътя си. Ние също тръгнахме накъдето се бяхме запътили и преди срещата. След малко попитах Вики:
- Каза, че имаме работа за вършене. Какво ще правим?
- Ще те запозная с мисията ти.
- Така ли? И каква ми е мисията?
- Тя.

Целият изтръпнах.

аре продълзюжавай

Интересно... интересно. Има напрежение в разказа, а и е достатъчно добър. Ще го следя с нетърпение да вида какво ще стане...

мале как съм го написал

а бъъъъъ супер е

аре де пиши още не го оставяй така недовършено

Част 2
Три въпроса

- Ето тук. - каза тя, докато минавахме покрай някаква на пръв поглед изоставена сграда.
- Няма ли да ме заведеш пак в някое подземие? - на шега попитах аз.
- Не. Алекс реши, че е прекалено стресиращо.
Реших да си замълча, защото все още помнех Алекс и знаех, че щом идеята да ме доведат тук бе негова, значи наистина беше важно.
Алекс беше, поне както го помня, беше будно момче с доста жизнена енергия. Винаги беше готов да прави каквото му хрумне, или каквото се иска от него, защото беше лоялен и обичаше приятелите си. Обичаше нас.
Всъщност, помнех много малко от онзи период, когато бяхме по-близки с тях двамата - Вики и Алекс. Вървяхме неотлъчно заедно близо 2 години, след това обстоятелствата ни разделиха и никой така и не знаеше какво е правил другия през цялото това време. Но... може би така си мислех тогава. Може би всъщност те знаеха какво съм правил.

За моя голяма изненада влязохме в едно... кафене. Очаквах Вики да ме затвори в някое мазе или Бог знае къде, н явно този път бше решила да не прекалява с търпението ми и да не рискува отново да си тръгна уплашен. В крайна сметка, когато ме подкани да седна на една маса, ми трябваха около 3 секунди докато разпозная Алекс. Беше се променил доста, косата му беше станала пепелява, но пък все още си имаше характерните за него черти. Сега си седеше на масата, явно очаквайки нас. Двамата с Вики седнахме. Аз мълчах.
- Привет. - каза ми той и се усмихна толкова изкуствено, че чак ми стана жал за него. - Отдавна не сме се виждали.
Протегна ръка към мен, но след като не получи отговор, се отдръпна.
- И тъй. Видяхме Лора. - съобщи му Вики.
- О, Лора! Чудесно. Симпатично момиче, а?
- Не знам. Какво общо имам с нея? - попитах аз, може би малко по-грубо, отколкото трябваше. Но в крайна сметка неговото гримасничене и постоянно мазнене ми лазеха по нервите.
Вики заговори по-тихо, когато ми обясни как стоят нещата:
- Лора е нова тук. Родителите й се преместиха в квартала преди няколко дни и сега я записаха в твоето училище. В твоят клас. - произнесе последното изречение сякаш очакваше да схвана нещо, но аз продължавах да я гледам.
- И аз какво общо имам?
Тя ме гледаше с каменно изражение. Никога не я бях виждал толкова сериозна, беше се променила плашещо много за това време. Вече не се отнасяше с мен като с приятел, а като с познат. Като с подчинен.
- Искаме от теб... тоест, искам от теб да се сприятелиш с нея.
- Моля? - това ми дойде като гръм от ясно небе. Алекс все така мълчеше.
- Никаква работа не е, само да си поговорите, да си станете по-близки, и после да я попиташ за нещо, което искам да знам.
Обмислих го. Не звучеше страшно, едва ли щеше да ми отнеме много време, пък и беше за предпочитане всеки ден Вики да не ме дебне из уличките. Беше примамливо лесно. Чак подозрително.

Сигурно не знаете, че 90% от хората казват, че биха се втурнали в някакво шеметно приключение, от което да излязат като герои. Е, аз се убедих, че реалността стои по-различно от това, което казваме, защото на живо нещата изглеждат много по-опасни и на човек не му се иска да се заема с каквото и да било, което да наруши спокойният, почти летаргичен пулс на съществуването си. Затова и аз забаламосах някак Алекс и Вики и излязох максимално бързо от кафенето под предтекст, че закъснявам за училище. Не ми се струваше сериозно това, което искаха от мен - като че не бяха обмислили добре лъжата, с която ме примамваха да стъпя и с двата крака в нещо, което не разбирах. И точно когато излязох навън осъзнах, че наистина закъснявах за училище... някак си изобщо не ми се ходеше, защото понякога (точно като днес) се чувствах изключително уморен още преди същинският учебен ден да започне.

Хукнах с всичка сила към автобусната спирка.

Часът вече беше започнал, затова и коридорите бяха почти празни. Когато влетях тичайки през входната врата, охранителят сам ме погледна учудено, но когато минах покрай него, той се обрна сякаш не беше видял нищо. Продължих напре по сивия коридор, стъпките ми отекваха по каменния под и като че отлитаха нейде нагоре, по стълбите, чак до края на света. Спрях рязко пред вратата, успокоих дишането си и влязох.

- Закъсняваш. - каза ми учителката по френски, когато престъпих прага. - Къде беше?
- Бил на спирка. Камиона не дойде. - отговорих на толкова неправилен френски, че чак се уплаших. - Тоест, автобуса не дойде.
- Сядай.
Седнах на мястото си, отворих протритата си чанта и извадих от там леко раздърпан учебник. Сигурно съм се бил изчервил до ушите. И точно когато се опитвах да схвана какво преподаваше учителката, чух една тихо "Bonjour" до себе си. Обърнах се и видях до себе си... Лора, приятелката на Вики.
- Какво правиш тук? - попитах аз учудено. Доста се стреснах, защото незнайно как не я бях забелязал когато влизах.
- Вики каза, че може да те видя тук. Сладурско, нали?
Хилеше ми се като заек, а и почти викаше шептейки.
- Да... - обърнах се към дъската и започнах да пиша в тетрадката си. - Сладурско.

Имаш дарбата!Продължавай все така!

Айде пиши кво се чудиш.Не че искам да те претискам но ПИШИ

Ами аз бях излязъл в малка почивка ( ), но щом настоявате ще продължа.

____________________________________________

И така, без особено намесване от моя страна, Лора буквално ми се натресе на главата. През следващите пет дни вървеше неотлъчно след мен в училище, а когато се прибирах, пътувахме заедно в един автобус. Веднъж дори се опитах да се прибера по друг път, защото все се страхувах Вики да не си помисли, че съм приел задачата й, но Лора постоянно изникваше от някъде и с прекалено весел и писклив глас ме питаше къде съм се загубил. На моменти се чувствах сякаш не мога да се отлепя от нея. А може би така си беше.

Всъщност, след известно време прекарано с нея осъзнах, че не е чак толкова досадна, колкото си мислех че е в началото. Дори свикнах с присъствието й и изобщо не се притеснявах, когато приятелите ме видеха с нея. Беше симпатично момиче, но с толкова странен и вдетинен характер, че можеше първоначално да изплаши човек и да загубиш желание за всякакво общуване с нея. Не разбирах какво иска Вики от нея. Дори в главата ми се зароди съмнението, че Лора бе просто произволно избрана фигура, че на нейно място можеше да е абсолутно всеки; и че тази така наречена задача беше насочена не толкова към нея, колкото към мен. Какво ли искаше от мен?

Но дните минаваха, проточи се почти цяла седмица без следа от Вики. След прекараните месеци в нейно отсъствие явно се беше преместила някъде другаде, защото не успях да я намеря там, където живееше преди; сякаш просто се беше изпарила, и се показваше само когато тя поискаше. Все още не разбирах целта й, нито методите, които използваше за да ме държи под наблюдение.

Или поне така леко вървяха нещата, до една съботна сутрин...