С широка и доволна усмивка мога да кажа, че не съм плегиятствал от никъде. Радвам се, че недомислиците са толкова малко. Тоя път и правописа е по-добре. Абе развивам се, вие да видите първи ми разказ, в Арена първи кръг...ще кажете че твва е божествено направо. Ама аре да фана да направя и боя, интересно ми е да видя кой ще спечели. Абее, пишете хора, чувството е доволно е на доволство.
п.с. Много често ми казват че плегиятствам, това ми доказва че нещото което съм наисъл е найстина добро, макар че малко ме и дразни тва съмнение защото много обичам хвалите, а съмненията не са добро нещо. А и друго съм забелязъл, че когато повзаимствам нещо от някъде и никой не познава, може би защото аз го правя да изглежда тъпо за да не си личи че е плегиятствано. Е тва не е. хЪ, даже за добро или за лошо не знаех и не знам кво ще стане нататък, но квото меч покаже.

Едит. А-а май съм леко разсеян или може би тъп. Сам казвам че плеиятствам в миналия си пост. Абе то е подсъзнателно и не го усетих, всеки като пише и котсъзнателно взаймства неща от други работи които е чел, за съжаление аз нацелих тва което е точно над мен. Става въпрос за проекцията на Боговете в хора. Принца на персия(напътстван и поткрепянот Арис), Ахил си е Ахил (той си е почти Бог), Бризеида е Афродита(е тва е вече абсолютна проекция на богиня).

HellWind да ти кажа за разказа, много ми хареса начина ти на писане! Много поетичен такъв. Имам една критика и тя е сериозна: Много пренасищаш нещата, чувства та мисли та незнам си какво много се обърках аз и много тежко ми дойде! Чак ми мина мерака да го чета по едно време. Та не разбрах точно какво се случи. В началото яко чувства после яко действия. Лудница! Малко ако по на порции поднасящ всичко ще стане на 100% !!!

Слънцето погали красивото му лице, докосна очите му с копринена нежност, пролетния ветрец се заигра с косата , лека усмивка изгря върху топлите му устни когато крехка ръка прегърна едрото му релефно и голо тяло. Ахил погали с поглед черните очи на момичето. Любовни думи изпълваха ухаещия пролетен въдух, устните се доближиха, срещнаха се, изпратиха душите и на двамата във рая. Нямаше наоколо нито поля, ни планини, градска суета и викове и песни и пияници, че и войната-нямаше ги. Там беше само любовта, любовта чиста и искрена. Силните ръце на доблестен мъж и крехкото тяло на вярна жена само тях имаше.Целувката не свършваше, беше вечна и перфектна, като любовта, в която Ахил вярваше и се кълнеше.
И той не искаше това да свършва, за първи път виждаше в една жена не придобивка, не вещ. За първи път почувства тази слабост, която толкова му хареса. Не, той нямаше да воюва отново утре, нямаше вече да сее смърт, да жъне слава и после пак да убива. Не искаше нищо, за първи път почувства че има всичко, всичко от което се нуждаеше, всичко...
Утре силната и горда гръцка войска щеше да се влезе в решителен бой пред вратите на Троя. Двете войски щяха да се врежат една в друга като две огромни остриета на мечове убийци, стоманата шеше да запее песента на смърта.Полето щеше да се превърне в сцена на смъртта и хауса. На вечерта едните щяха да пируват в градините на златния град, а труповете на другите щяха да посрещнат залеза безжизнени предали се във кал и кървави парчета плът.
Но Ахил нямше да бъде там, не битката на живота му, сватбата му за любимата слава нямаше да се състой. Много хора щяха да кажат, че в решителния ден великия Ахил бил покосен не от люто острие или тежък удър, а е паднал в нозете на жена. Когато другарите му са мрели в локви от кръв той се е валял в леглото с троянка. Нямаше вече името му да се изговаря с вчерашната почет и въодушевение, на утрото той щеше да е слаб, щеше да е загубил битката без дори да е сложил доспехите си. Непобедимият беше победен.
Това би притеснило и огорчило гордия пелеев син, би го ядосало, после вдъхновило, би вляло умраза и яд в кръвтта му, би накарало сърцетто му да забие в ритъма на мечовете и щитовете, но то сега биеше в един друг такт. Целувката свърши, за да доиде нова.
По време на пищния и вкусен обяд двамата влюбени обсъждаха предстоящите си действия и създавха план по който Ахил да напусне гръцкия боен стан. Всъщност само Бризеида показваше видимо притеснение относно дизертьорството на другаря си. Елинския войн добре знаеше, че няма кой да го спре и да оспори решението му. А въплатяването на този може би подъл и недоблестен план не беше никак далеч. Напротив, всичко беше готово, бойна колесница ги чакаше само наняколко метра и два от най-силните коне пасяха на тучното поле пред погледа им. Сладките думи и вкусния обед свършиха. Ахил хвърли последен поглед на многобройната войска приготвяща оръжия за утрешната сеч. За момент му се прийска отново да погали острието на огромния си меч, да усети тялото си в светлобронните доспехи, да пришпори гарваночерния кон и да полети към победата, но непреодолима сила погали сърцето му с меката сладост на дълбоките очи на Бризейда, той уверен в правотата на избора си се изправи подавайки кавалерска десница на любимата. Двамата се отправиха със горда походка към колесницата и Ахил плесна с лютия камшик. Зад тях остана само прахта от бързите копита колелата и слисаните и притеснени погледи на войниците, който си задаваха важни въпроси относно утрето, а отговорите и догтките бяха смущаващи.
Целта на пътуването на леката и бърза колесница беше първото срещнато селище, там Ахил и Бризеида трябваше да отседнат, да пренощуват и да намерят бърз и евтин път до родните земи на русокосия бивш боец. И пътя беше дълъг, и обеда мина а цивилизация все така нямаше, следобедни облаци натежаха над ведрото небе. Мириса на буря се стелеше над буйната, но и малко зажадняла трева. Но топлия пролетен вятър замина, профуча покрай колесницата. Вихрите и дъждът поразиха места на около 10-15 километра зад тях, сигурно дъжда отмиваше кръвта на загиналите бойци, зашото точно от там идваше Ахил, там къдто животинска, не по-зле човепка сеч вилнееше. И следобедните часове прелазиха по високите била на планините, меката слънчева топлина отстъпваше място на нощния хлад, бодрата дневна светлина поруменяваше и предаваше същноста си на красивия залез.
И ето вече дългото търпение и надежда на пътниците намираха покой, посрещаха подаръка си-неголям град със малки, но сияйни огньове. Градът беше още далеч, а ноща лазеше по лъскавите треви и запълваше малките трапчета. Но хан а не дъждовна вечер чакаше двамата, пътуването продължи.
С приближаването огньовете ставаха все по-големи, все по-ясно си личеше че това вече не е град а опустошена местност. С яростен удър по коня Ахил пришпори колесницата напред. Бризейда го подкрепи с чувствен поглед показващ вяра в него и преклонение пред силата, справедливоста и яроста изпитвани в момента от победоносния войн. Дим и пламаци галеха ясното нощно небе, отломки и писъци зовяха, молеха за помощ, за помоща на Ахил. Трудно дори най-силния и глупав войн би се престрашил да се изправи сам срещу цяла армия, но Ахил не беше обикновен боец, в кръвта му течеше божия благословия. Пътя се ровеше под колелата на колесницата, елитните коне препускаха с всичка сила, потни с пърхащи ноздри. На около 200-300 метра от себе си Ахил съзря човешка фигура, тя беше точно по средата на пътя, разтоянието бързо се скъсяваше. С всеки метър, с всяка секунда той виждаше все по-детайлно, забеляза че е облечен в дълга бяла дреха,не това беше женска роба, жената бе скръстила ръце и с бавна крачка и наведена глава крачеше на нкъде...към неизвестното, или просто бягаше, с тъжен и бавен изморен ход. Жената изправи наведеата си фигура, имаше стройно тяло, и черна дълга коса също като Бризейда. Ахил още не можеше да види лицето и, той и не гледаше в него, чак сега забеляза, че няколко конник преследва крехката девойка. Той извади меча си, и с още по бесен галоб се приближаваше. Вече оставаха само няколко десетки метра до жената. Конника беше още далеч, Ахил започна да намалява скоростта си. Спря, вече беше достатъчно близо, попита момичето някакъв незначителен въпрос, колкото тя да вдигне лице към него. А когато това стана той подскочи на място от изненада. Това беше лицето на Бризеида , смееше се с искривена и грозна усмивка. Очудата на Ахил не му позволяваше да прецени каквото и да е. Той побърза да извърти глава наляво където трябваше да е тази жена за кото толкова неща би направил и щеше да прави, за която би дал живота си името си, всичко. Извърна глава и видя само червената роба, мръсна и смърдяща, в нея нямаше тяло, конски лайна се бяха разпилели по пода на колесницата, те изпълваха робата. Когато питащото лице на Ахил погледна пак на пред то видя меч в ръцете на любимата си, огромен кървав меч. Меч който с огромна мощност и бързина полетя към него. Меч който търсеше врата на му, и се заби само сантиметри встрани, хвърлен с ужасна сила, той летеше 10-тина метра а Ахил едва го видя, а меча беше огромен. Ахил побърза да напусне спрялата колесница, с оттренирано салто той се призими на мократа влажната земя и посегна към дръжката на оръжието си. Когато се изправи бризеида държеше още един мея, този път по голям.
-Защооо!-Силно и жално изрева той.
Но в отговор получи нов замах, остриетата се срещнаха,
Една Богиня гледаше това със стиснати юмрици и зъби. Яден и бесен поглед изпиваше бойната сцена. И знаеше Богинята, Ахилова майка, че друга богиня се бие със сина и. Афродита беше го подмалила, беше си играла с него, Афодита, тази която се подигра с цял Олимп а Зевс и пръста си не мръдна да спре тази нечестност. Напротив забрани да се помогне на Ахил. А играта беше много по-завъртена и сложна. И Бога на войната се намесваше във свещенната битка между град и държава (Гърция и Троя). Огромните Персийски орди беше повел буреносния Арес, и те полеха, насилваха, колеха градове и села а войските на един народ се биеха помежду си. Войските на Троя и елинските полиси пореха собствена гръцка гръд, а персийците грабеха, колеха и плеха. И никой от началниците на двете армий не беше още чул тази скръбна вест.
А конника сам, той беше лицето на Персийския боен дух. Техен принц, техен вдъхновител и най-смел измежду тях. Отдели се той от плячкосваното село, и знаеше сега. че битката на живот и смърт между
най-силните войни, богове и държави се водеше на този мрачен, и износен път, и тука се чертаеха съдби и диви нрави и остри мечове и гъвкави тела ковяха историята на свойте народи.
---------------------------------------------------
Принцът пришпорваше все по яростно юздите на вихрения си кон. Приближаваше към успорваната битка, неканен, неочакван с бърз и ловък меч в ръка той пореше ноща и яростно летеше към ядрото насъбрало толкова войнска мощ. Персийския принц беше сключил плодоносна уния със самия бог Арес, и следващите битки щяха да са без интрига без успешна съпротива, щяха да са триумф за него и страната му. Но сега трябваше да отцелее само той, да повали другите две могъщи сили в краката си.
Принца вдигна ръка в победоносен жест, смъртоносна дъга описа смъртен символ зд гърба на Ахил. Принца вече виждаше как русата коса на противника му се обагря в плисналата се наоколо кръв. Но Афродита в същаото време отправи удър към шията на гръцкия герой. Той рязко потъна и двете остриета погалиха плътта си над главата му, разминавайки се със невиждана скорост. Ахил побърза да отвърне на богинята. Пробождащия му удър се стрелна към корема на чернокосата красавица. Тя пое въздуха си и си в последния момент успя да отстъпи с може би милиметри, който обаче бяха достатъчни. Ахил възстанови равносвесие и зае бойна стойка. С изненада той наблюдава акобатичното испълнение на новодошлия войн. Той се оттласна от седлото си и с премерено движение нанесе посичащ удър срещо крехкото на пръв поглед тяло на Афродита. Меча и беше толкова лек, в същото време толкова голям. Блясъкът му напомняше злато, но здравината му понесе и този зверски удър, отправен и от принца. Салтото си той приключи с меко призимяване и също толкова умело вдигане на крака. Когато принца погледна бойната сцена той видя един епичен и славен момент. Ахил Държеше с двете си ръце меча който се набиваше отнво и отново в нежната гръд на Афродита. Но тя сякаш имаше своите последни сили, огромото и оръжие започна последния си поход, пътя на меча към голя врат на Ахил беше безпрепятствен. Острието вече се бе опътило към целта, мирмидонеца не можеше да помръдне, сякаш бе хипнотизиран от този път тоолкова празните очи на богинята манипулаторка. И вече виждаше се края, един славен край. В този миг принца също замахна. Дори боговете затвориха очи за миг, когато ги отвориха на земята лежеше знаменитото оръжие на богинята на любовта, но ръката и все още го дъжеше. Пръстите пулсираха предавайки последни сили на смъртта, от отрязания лакът бликаше топла, пареща кръв. Ахил погледна новия си приятел с доблестни очи. А Тетида, майката на знатния мирмидонец награждаваше лицето си със самодоволни, злоради усмивки.

Сега правя ЛЕГЕНДА на объркания ми разказ, щото много хора си мислят за много от работите че са недомислици, но винаги има адекватно обяснение . Значи започваме с плановете на Афродита: Отначало тя иска да издебне Ахил и да го убие. Но в никоя от досегашните вечери в който са били не е имало досатъчно удобен момент, а и тя не е искала да го убива в бойния стан защото по този начин ще навреди на рабинята си Бризеида чието тяло Афродита убитава. тя решава да го изведе от лагера и там даа го ликвидира, но е разкрита от Боговините закрилници на Ахил( в случая Атина и Тетида) който се оплакват на Зевс, който забранява на Афродита да деиства толкова подло. Тя е принудена да се изправи очи в очи с боеца и това е случката когато Ахил язди към селото. В този момент се включва и Бог Арес който решава да изхитри и двамата и да вземе победата. Но в последния момент той сключва зделка с Тетида и накарва полуобладания от него принц на Персия да помогне на Ахил. След тзи битка обединените персийски и гръцки войски разграбват и превземат Троя. От троянски кон няма нужда.

Пак казвам, много добър стил на писане! Поздравления! Битката малко не ми хареса, като действия. Начина по който е написана е много добър, малко обърква на моменти, но пак е добър! Поздравления HellWind сигурно ще победиш! Моят стил е по-семпъл... и изобщо разказа ми не стана много, много...

Абе сигурно ще победи undeadgirl, иначе съгласен съм с критиката ти, и аз усетих че е твърде тежко. Другия път ще се пробвам, но съм съгласен и че кефи. Никога не съм писъл толкова добро нещо(това е едва третия ми опит де, без верижните разкази) и много добре се чувствам. Еми остава ни само да чакаме последния разказ (може би на Мистрал) и мяркането на Мистрал в темата.
п.с.Разказа на Грийни е много добър бе, не се ебавай със себе си Грийни.

Хм, сега май за пръв път чета условията на "Арена"... Не знам защо, ама май все ги имах за нещо много подобно на "Олимпийските игри", която идея не ми допадна много или поне нямах май какво да напиша за нея. Обаче тази идея тук ме кефи именно за това, че не е нужно да правиш много история и т.н., а само да "мелиш"... Не съм чел въпреки това разказите тук, така че може и все пак малко да се бъркам.
Това което искам да попитам е дали ще може да се включа, но проблема е, че разказът ми представя битка между един персонаж и още около 20 други (ставащи набързо на кайма), но всичките те са измислени от мен. Ако мога да го постна, ще го направя веднага, защото той е готов (част е/ще е от мой разказ, който "пиша"). Така де, описана е точно баталия... Злия го е чел и ако може да каже дали има смисъл да го поствам. Та въпросът ми е дали ще може да участвам с него или ще трябва да творя нещо ново?
Обещавам и че ще прочета писанията на другите автори в най-скоро време.

Значи точно така целта е само да мелиш макар, че поне аз жестоко се отклонявам от това условие. По принцип можеш да пишеш за квото си искаш, ние гласуваме за него, дали го харесваме, а после и Мистрал отнема точки за това, че си използвал непозволени персонажи и т.н. Е при тебе проблема с непозволените хора май ще е значителен, но иначе може да си постнеш. А единствената неприятност която може да те сполети е да си на последно място в класирането. Но миналия път и аз бях там...не боли много .

Ами остави, проблема е, че мислех, че си го имам на харда, но се оказа, че греша... Затрило се е с последния "формат" на харда... Сега цялата ми надежда остава в Злия да го намери (защото съм го пращал на него на ЛС и каза, че ги пази всичките) и да ми го намери... Но ако не успее, става лошо. Първо ще рече, че сега ще пиша собствен разказ и второ че ще трябва и него да го пиша наново... АРГХ, как ме е яд понякога на брат ми! Как може да си прехвърляш информацията от един хард на друг и да не прехвърлиш папката "ДЕСКТОП"???????? Ей това не мога!?!?!?!?!?!?! По!?!л!ш п!/!а!а "някога може да е много глупав!
Та значи явно ще е план Б... Ще пиша наново... Обаче първо ще прочета вашите...

Значи разказа ми хареса, беше наистина много интересен! Имаше си го стил и интересен "пиниз" в победата на Тириел над Глад. Много е добро, хареса ми. Има някои слабости в описанията, но иначе всичко останало е на ниво. И сюжетът е на ниво.
Май ще трябва, ако ще пиша и аз, да не е просто "мелене"...
Колкото до самия бой - добро описание. Сравнително динамичен и изпълнен с напрежение. Хареса ми.

Епа ей т'ва ме изкъдри на макс! Много е забавно и страшно смешно! За пореден път се доказва, че не е необходимо да блика простотия и порнография във всички посоки за да се получи нещо комично и забавно. Поздравления!
Иначе самата битка е пресъздадена доста интересно. Но от толкова кумизъм ми се струва, че самите "бойни действия" останаха на заден план. Не че прави разказа слаб, нищо подобно, по-скоро ако целта е да гледаме само битката, то лееееекичко издъхва на моменти. Или поне аз така мисля. Още веднъж, поздравления, Ужас!

Момчета, искам да ви питам нещо - могат ли да се използват герои, които вече са използвани от други автори?
Колкото до моето, Злия ми каза, че не може да го намери, така че много кофти...
Ще пишем ново явно, така че го очаквайте скоро. Може би днес, като се прибера у нас.

Грийни, несъмнено е добро. Но някак в началото липсваше доброто качество на останалата част от двубоя и изглеждаше като написано от начинаещ, какъвто обаче по-късно си проличава, че не си.
Друг проблем е, че някак липсваше красотата от битката - бързото движение, динамиката, напрежението... Да, определено имаше грандиозност (все пак се бият богове), но като чисто битка, мисля, че не беше на толкова добро ниво.

И да попитам, това част от по-голям твой разказ ли е?

Значи, Ветрец, разказа беше страшно добре написан..., но до момента, в който започва битката. Дотам просто всичко беше 6 - атмосфера, описания, начин на водене, събития, разкриване на ставащото и т.н.
Обаче самата битка беше доста слаба - липсваха интересни действия и определено беше доста кратка. Отново беше добре описана, но не и на нивото на първата "част".
Все пак наистина е добро! Поздравления!

Прочетох вашите неща. Мисля, че сега ще дойде и моят ред. Очаквайте писанията ми в скоро време.
Имам обаче и още един въпрос - ще може ли да участвам с повече от един разказа, разбира се, всеки от тях класиран самостоятелно?

Еми радвам се че четеш все хубави разкази напоследък мгр. Иначе на последния ти въпрос може да си отговори само Мистрал, е ако някой ме пита мене бих казал че на никой не пречи да има повече разкази та били написани и от само един човек. Ама може пък да си пазиш силите за следващия крък където да сервираш втория си разказ. А 3-тия кръг наближава.

Адския вятър как се надъхва!

Greeny, HELLwINd, а ве честно да ви кажа имаше един момент и при двамата, когято щях да заспя за малко, но продължих и не съжелявам. Е, HELLwINd, малко края беше смахнат и ... кратък, но като цяло е добре.

Абе сигурно си чел първия ми разказ в Арена(или поне си се опитал). Е сега определено имам израстване, макар и да не съм на желаното ниво. И все пак е добре...
Живот и здраве критиките ще намалеят и вие все повее ще чакате началото на някоя нова моя творба, а не края и (прозявайки се).
МГР, очаквам нещо диво от теб.

Бих казал, че на разказа на Адския Вятър наистина имаше такъв момент, но не беше скучно във всеки случай. На Грийни творението обаче въобще не беше така - интересно ми бе от началото до края. Ще взема някой път да прочета цялата серия за Сийрдъм.
Моето разказче се изпича, ама имам още един въпрос... Ъъ... такова, 32хил. знака е, а е в средата някъде. Та въпроса ми е дали ще да е за Арена или по-добре да си го пусна като самостоятелен разказ, а за тук да напиша нещо друго?
А колкото до Сентри, днеска май ще очакваме разказа му...

Снегът блещукаче от лъчите на залязващото слънце.Реджеп, хванал един прът, облечен в дебели дрехи, бавно и постепенно се изкачваше по дрвената планина – Монтариал.Известна със дълбоките си пещери и, доколкото можеше да се вярва на слуховете, със демонът Кроталис, който бил прогонен преди векове, планината се бе превърнало в предизвикателство за всеки приключенец.
Точно такъв беше Реджеп.Известно време послушник на Светлината, този вече застаряващ мъж бе тръгнал по пътя на мрака.Неговата користна цел в случая беше да отвори пътя на Кроталис към света на смъртните.
Според легендите прокуденият демон се намирал в една от многото пещери.Обликът му бил на огромен кротал, октъдето и идва името Кроталис.
Естествено, Реджеп нямаше намерения да претърсва всички пещери.Снабдил се с точна информация къде се намирала пещерата на Кроталис, този приключенец бе уверен в успеха си.
Различавайки няколко фигури пред себе си, Реджеп не можеше точно да я определи заради блестящото му в очите слънце.
Той приклекна.Слънчевият диск се скри зад един връх.Ужасяващата гледка го накара веднага да пристъпи към словото си…
Едновременно редейки вълшебните думи, Реджеп посипа някакъв прашец по снега между него и вцепеняващите фигури – глитница вълци.Те се втурнаха към него.
Продължавайки, макар малко по-напрегнато, Реджеп почти свърши заклинанието.Преспи сняг, посипани с тайнствения прах, се издигнаха във въздуха.Точно когато глутницата беше на около метър от вълшебника, снегът се стопи и се превърна в огнена вода, която обгори вълците.Мирисът на изгоряла козина и плът достигна до Реджеп.
Елементалистът бе доста изморен.Магий от този род го съсипваха.Той вече бе преминал зрялата възраст и енергията заплашваше скоро да напусне хилавото му тяло.
Реджеп бръкна в джоба си.От там извади една вълнена кесийка.Разтвори я внимателно.Вътре имаше метална кутийка.Пантите й изцвърчаха при отварянето й.Вътре, сред множество малки епруветки, Реджеп извади една от поставката й и отново затвори кутийката.Течността бе зелена.Магьосникът отвори с лекота тапата на епруветката и изсипа съдържанието в устата си.
Тялото му потрепера.Епруветката се изхлузна от ръката му и се загуби в дълбокия сняг.Вълшебникът затвори кутийката и я прибра на мястото си.
Силите му се възвърнаха.Знаеше, че това бавно и сигурно скъсяваше живота му.Но с благословията на Кроталис…С нея нямаше да има нужда да възстановява енергията си.
Реджеп извади един пергамент от другия си джоб.Разгъна леко хартията.На нея бе изобразена някаква карта.Елементалистът видя пътя, прибра пергамента и тръгна отново напред…
Сирак от дете, Реджеп бе прибран от свещенници в храма на Светлината.До юношата си възраст това надарено момче се бе издигнало на няколко поста от висшите проповедници.Оставаха му само няколко години преди да завърши учението си и да бъде монах, ръководител на храма.
Но нещо мрачно бе обвзело ума на Реджеп.Той, макар и свикнал, изведнъж започнал да разбира колко затворен и зависим е живота в църквата на Светлината.Всички свещенници смятаха, че е полудял, вземайки предвид възрастта му.
Магьосникът вече бе достигнал пещерата.Вдълбана в един висок връх, тя стоеше там неприветливо и заплашително.Реджеп влезе в пещерата.
Бродейки през безброй “коридори”, които пещерната вода дълбае и продължава да дълбае от милиони години, елементалистът достигна огромна “стая”.Сякаш незасегната, тя, чудно как, се беше побрала в основата на върха.Вълшебникът знаеше, че тук приключва търсенето му.
Един огромен камък в средата на помещението озадачи Реджеп.Някакъв кух пукот го накара да изтърчи, за да надзърне какво имаше зад камъка.
Хванал два смъртоносни меча, мургав мъж, който бе много изпотен и полугол, бе изправен пред огромна змия.Магът веднага разбра, че змията бе Кроталис.
Боецът скачаше наляво-надясно и се опитваше да отсече главата на противника си, който пък от своя страна избягваше ударите и посягаше да налапа Принца.
“Какво по…НЕ!!!”-каза си наум Реджеп.
-Вокана дерминтос!
Биещият се мъж забеляза новодошлия маг.Забеляза и двете огнени топки, насочени към него.Принцът на Персия, или на по-кратко – Принцът, се покатери по гърба на Кроталис, качи се със скок на камъка и със задно салто се приземи от другата страна на Реджеп.
Огнените топки се забиха в камъка.Гласът на Принца отекна:
-Какво правиш, глупако?!Бързо помогни ми да убием този демон!
В отговор прозвуча поредното заклинание на елементалиста, който странно как, се беше качил на камъка:
-Оредон фуртамос!
Две ледени висулки се засилиха бясно към Принца.Боецът направи циганско колело настрани и избегна промушващите, призовани от Реджеп, висулки.
Елементалистът изведнъж тупна на камъка.Силите го напущаха.Отчаяно бръкна в джоба и извади кутийката, откъдето взе поредната епруветка.Изпи я и захвърли всички други на земята.Изправи се отново.Погледът му се срещна с този на Кроталис.
-Вокана дерминтос!
Две огнени кълба се забиха в стъписания Принц на Персия.Тялото му изгоря и остави само пепел.
Съскането на огромната змия започна да прилича на думи…
-Ти…ти го уби!Сс-сега ще те възз-знаградя…
Наоколо потъмня.Очите на демона светеха с червена светлина.
Не можейки да се държи на краката си, Реджеп се строполи.Усети как нещо промушва гърба му и се подава през корема.Очите му съзряха огромната паст на Кроталис.Прободен още веднъж в корема, елементалистът изгуби усет за време, за място.Раздвоеният мускул на змията погали за последно магьосника, когото демонът след секунди погълна…

Кърт се събуди от алармата за нашествие... отново. Не стига, че никога не беше искал да бъде герой и вече за не знам си кой път трябваше да спасява земята, ами не можеше и да се наспи. Беше му писнало. Облече костюма и отново се превърна в супер герой. Искаше му се да си беше останал чистач. Той излезе от каютата си и отиде до Док.
- Какво е този път, Док?
- Натъкнахме се на странна дупка във времето и пространството, може да води навсякъде... Най-лошото е, че от там излиза космически кораб.
- Пак ли... Мислих си, че вече са свършили.
- И предишния път така си мислихме, и по-предишния, и по-по-предишния... А бе ти не се ли научи, че те нямат свършване?
- Хайде де, Док, не може ли Макс да ги поеме- каза Кърт и погледна към кучето стоящо в ъгъла на стаята, пушещо пура и въртящо пистолети в две от четирите си ръце. То изгледа професора и Кърт злобно и издаде звук подобен на лаене чуто, през тенекиена тръба.
- Прав е, Кърт, той миналия път влиза в стомаха на оня големия гад, сега е твой ред да спасяваш положението.
- Както и да е- измънка Кърт и сложи шлема си. Вече приличаше на птица с клюн и от двете страни на главата. Запъти се към изхода.
По уретбата се чу глас:
- Готов ли си, Кърт?
Бившият чистач изпъна ръце нагоре и се поразкърши малко. Когато тренировката беше приключена, той бавно зае позиция и зачака:
- Да, Док.
Шлюза пред него се отвори и той скочи. Отначало падаше свободно към новопоявилия се кораб, а когато се приземи- разтвори своите крила-парашут. Спусна се спокойно и когато се приземи му се поиска да отвори шлема си и да избърше потта. Задоволи се с простата мисъл "Е, поне този път не ме обстрелваха."
Намери подходящ люк и го отвори. Беше учуден, че досега не е срещнал нито едно голямо или малко зелено същество, което да се опита да му свети маслото. Когато влезе в кораба не завари очакваната обстановка. Тук се беше водила битка. Много същества от най-различни раси бяха пръснати на парченца, стените бяха покрити с кръв... имаше червена, фосфорисциращо жълта, странно зелена, която чудно защо не светеше като жълтата, синя, която обаче си светкаше както се очакваше и какви ли не други цветове. На една стена сякаш смахнат художник се беше опитал да нарисува нещо. Кърт погледа с любопитство и след малко установи, че всъщност това наистина е картина. Е, тъй като нямаше нищо, което да иска да го убие, поне засега, той реши да разгледа по-спокойно. Индикаторите на костюма му показваха, че тук всъщност има кислород. Той накара шлема да се свали и подиша сам. Беше приятно... поколеба се дали да не се опита да подремне, но чуството му за дълг към човечеството, а и за самосъхранение, надделя. Той започна бахна разходка през помещенията в кораба. Той не беше земем, или поне по нищо не личеше да е такъв. Въпреки това, материалите бяха земни. С всяка негова крачка отекваше ламаринен звън. Беше почти невъзможно да се върви тихо в такава порутена желязна бракма. Въпреки, че не очакваше каквито и да е изненади, Кърт държеше картечницата на ръката си в готовност, а ако видеше врага пръв, щеше да му пръсне черепа с един от своите снайпер куршуми. Изведнъж се отзова в зала, в която имаше множество капсули, повечето от тях бяха празни. Всъщност само в една имаше нещо. Кърт се приближи до нея и чукна леко по повърхността и. Някакви механизми се задвижиха. Кърт отскочи назад и отново шлема му се затвори. Капсулата се надигна и започна сякаш да се размразява. Кърт беше очаквал най-малко това. От капсулата се появи хуманоид. И то със скафандър. Беше свикнал да трепе дребни и големи слузести същества, които съвсем малко може да се опреличат на човечета.
Човекоподобното същество се огледа и видя Кърт. Той отскочи веднага и се скри зад ъгъла.
Командирът, известен и с прозвището "главният готвач" изпсува на ум. Беше виждал какви ли не същества, но такова нещо му се мяркаше за пръв път. И той свери сензорите си. "По дяволите, толкова близо до земята?" той взе пушката си "трябва да го спра." Войникът излезе и се огледа. Глупаво щеше да е да последва съществото, но беше единствения му избор, всички други изходи бяха запушени, а и трябваше да го хване.
Кърт чакеше търпеливо. Беше приготвил снайпера си и само чакаше. Само миг и... стреля.
Главният готвач се показа и беше посрещнат от куршум. Той се заби право във врата му, но бойната броня издържа. Въпреки това съществото се измъкна и сви зад следващия ъгъл. Вече знаеше, че ще го чака там.
Кърт стоеше и отново се готвеше за истрел. Повечето от изродите, които беше срещал, бяха тъпи и отново щяха да опитат, не че го радваше, че нещо може да издържи на изстрел от пушката му, но все пак. Ето, още малко, чуваше стъпките му. Вече сякаш виждаше главата... "Ръка?!" Малко парче метал полетя към Кърт. "ГРАНАТА!" Той скочи назад, прелетя малко, но не достатъчно. Гранатата гръмна и той се пльосна на земята по очи.
"Стана" Войникът се показа и изстреля залп по пришълеца. Беше готов да се закълне, че го е уцелил, но същестото успя да се изправи и то стреля на свой ред. Двамата войни се затичаха към потивоположните стени, без да спират да стрелят. Без никакво забавяне и двамата успяха да приклекнат преди да бъдатуцелени по още веднъж. Кърт псуваше всичко, че не бяха пратили Макс, той беше с четворно по-голяма огнева мощ. Елитният войник мислеше следващия си ход. Двамата се затичаха един към друг, стреляйки се помежду си. Смахнато на пръв поглед, отново никой не улучи и двамата се хванаха за гърлата със свободната си ръка. Двамата насочиха картечниците си към главата на другия. В главата на Кърт се въртеше "Добре, ама Макс щеше да има още две свободни ръце сега". Главният готвач се чудеше дали съществото пред него ще натисне спусъка, където и да беше той. Кърт си мислеше, че не би умрял за родината си и се надяваше да не му се налага. Сега предпочете да вижда врага си директно. Шлемът започна да се отваря.
Главният готвач хвана по-здраво пушката и зачака да види ужасяващото лице на някой мръсен извънземен гад. Вместо това обаче видя лице на мъж, не много възрастен, но вероятно състарен от битки, с черна коса и тъмни очи.
- Хайде де, копеле, пробвай си късмета- излая Кърт.
Главният готвач се поколеба, но реши, че щом и той е землянин, може да му се вярва.
- Няма нужда, войниче- Кърт се изненада, смути, дори изплаши и замалко да натисне спусъка. Другият свали оръжието си и отстъпи назад. Свали шлема си и козирува- Генерал-Главен Готвач Джон Картър.
- Не знаех, че готвачите ги обучават толкова добре... е какво толкова. Чистач Кърт Хектик, по съвместителство защитник на земята.
- Значи съм най-после на земята? У дома?
- Да, сега ще се обадя на Док да прати Макс с капсула, за да ни прибере. Макс ще ти хареса, той е най-умното куче, което съм виждал...

Имаме вече достатъчно разкази, така че след една седмица затварям втори кръг и почваме класирането.
Ако още някой иска да участва, или пък някой иска да си прередактира нещо - моля да го направи преди 18ти Декември.

Благодаря

Моя разказ е вече готов! Но понеже Мистрал написа, че до петък ще може да постваме, няма да го "побликувам" още. Ще му направя няколко редакцийки преди това. Към петъка вероятно ще го пусна.
Освен това пак обръщам внимание, че е много дълъг - 54КВ!!! Това ще рече, че е около 11 пъти по-голям от този на Гарда например. Та не знам. Май имам време до петък, ще взема да напиша и още един разказ (казахте, че все пак може), та ако "дисквалифицирате" този, все пак да участвам. Очаквайте творението ми!
Освен това ми се иска да предложа някои нови неща по правилата. Но за тях друг път, като завършим този кръг например.
Още един въпрос към Мистрал - как ще се осъществи точно оценяването и по-скоро къде ще се отразяват наказателните точки? Аз лично предлагам всеки да се оценява по десетобална система да речем, точките се сумират и се вадят наказателните. Или пък да се направи класиране от първо до последно място. Сумират се пак, прибавят се наказателните и печели този с най-малко точки (всичко може и да се обърне "наобратно").

Колкото до двата нови разказа, ето мнението ми:

Гард, разказа ти ми се струва доста слабо изпълнение... Чел съм малко от другите ти произведения и мога да отсъдя, че този е един от най-слабите ти. За съжаление...
Значи почти нищо не се разбира за историята. Някак просто се колят хората и толкова. Имаш един вампир и явно трима преследвачи. Ама тия от бараката к'ви са, що са там, какво търсеше Реджеп там!?!?!?! Само можем да гадаем. Някак просто не се получава смисъла.
Самата битка беше някак си суха и безинтересна. Три-четири движения на кръст. Напиши повечко!
Заключението ми е, че явно си бил пиян или силно депресиран, докато си го писал! Просто няма друг начин това да е излязло изпод перото ти...
И освен това. Някак вече когато чуя вампири или върколаци, веднага ми пада в очите даденото нещо. Писна ми от тая глупава мания. С това не искам да обидя никого, просто казвам, че се изтърка прекалено и т.н. и че не ми харесва тоя аспект от творбата. Но няма значение.
п.п. Малки грешчици: "високата трева.Върховете й се извисяваха високо" Това как ти изгежда? Някак е глупаво да кажеш, че "високата трева се извисява високо над героя". Освен това "той бързо настигна постройката" - думата трябва да е "достигна". Освен това напиши, че освен скелети са "станали" и зомбита, щото човек започва да се чуди отде пък се взеха тези зомбита, за които пишеш малко след това. Даже може да си помислим, че не правиш разлика между скелет и зомби...

За сметка на това, Рийв ми се струва, че се е справил повече от добре! Блестящо дори. Някак разказчето му е малко и симпатично, но същевременно и интригуващо и завладяващо. Прочита се на един дъх и създава доста добри емоции у четящия. Забавно, леко хумористично, с екшън елемент... Какво повече му трябва на човек? Несъмнено ще заеме едно от челните места! Браво Рийв!