Мартин бавно отвори очите си. Първото, което усети беше, че не може да мърда. Ръцете и краката му сякаш бяха независими от тялото и вече не изпълняваха командите му. Срещу него имаше големи лампи, които го караха да присвива очи. Отначало ушите му бучаха, но постепенно слуха му се върна. Някакви гласове смътносе чуваха. Мартин се съредоточи и успя да чуе част от разговора, който се провеждаше.
- Готово! Раната е зашита. Сестра, гипсирайте крака и закарайте момчето до стаята му.След половин час ще мина да го прегледам.
Мартин се отпусна и затвори очи отново. Операцията беше минала успешно. Упойката щеше да го държи в това състояние поне още 3 часа . Мъките идваха след тези три часа, когато болките щяха да станат непосносими. Сега не му се мислеше за това. Чувстваше се твърде отпаднал. Колко ли кръв беше изгубил по време на операцията? Изведнъж усети, че тялото му променя положението си. Отвори очи и видя сестрата, която се беше надвесила над него.
- Всичко е наред момче. Операцията мина без никакви усложнения. Сега ще те преместим в болничната стая.
Мартин кимна едва забележимо с глава и отново затвори очи. В операционната влязоха двама санитари. С общи усилия двамата преместиха момчето от операционната маса на подвижното легло до нея. През следващите 5 минути той чуваше само потракването на колелцата при допира им с ръбчетата на плочките, които покриваха пода. Щом стигнаха до стаята му, санитарите вкараха леглото вътре и застопориха колелцата. Следващия един месец щеше да се наложи да лежи на това легло. От мисълта за това, което тепърва му предстоеше не му стана никак леко и той реши просто да не мисли за нищо. Светлината все още дразнеше зрението му и той с мъка отвори очи, когато чу вратата да се отваря. Веднага позна своите родители. И двамата пристъпваха тихо, защото си мислеха, че още спи. Настаниха се на съседното легло, което не беше заето. Мартин бавно обърна глава към тях и успя да каже само "Здрасти", след което се насили да се усмихне. Майка му и баща му веднага отидоха до леглото и се надвесиха над него. В дъха им ясно се усещаше миризмата на цигари. И двамата бяха отказали цигарите отдавна, но сега те бяха единственото средство, което моеше да отпусне нервите им. Погледите им бяха изпълнени с тревога. Майка му иксаше да го попита как е, нуждае ли се от нещо, но виждаше, че не му се говори затова реши да не го безпокои с въпроси. Тримата седяха мълчаливо известно време. Всеки мислеше за това, което предстоеше. Внезапно вратата на стаята се отвори лекарят заедно с няколко стажанти нахлу вътре. Отиде до леглото и махна одеалото, което покриваше Мартин. Внимателно прегледа гипса, за да види дали не е прекалено стегнат. След като се убеди, че гипса няма да убива на Мартин, той започна да обеснява на родителите му колко време ще отнеме възстановяването:
- Ще трябва да задържа сина ви поне три седмици. Нормално за толкова време връстниците му се възстановяват достатъчно, за да могат да ходят без патерици. Въпреки че дните за свиждане са само два, ще можете да идвате всеки ден. Аз ще минавам всяка сутрин, за да го преглеждам.
- Кога ще престане да действа упойката, докторе - разтревожено попита майката
- По принцип действието изчезва след три часа, но при вашия син се наложи да сложим малко повече от обикновеното, така че сигурно ще са необходими 4 часа. Когато започне да усеща болки ме извикайте. Ще му донеса болкоуспокояващо. Съветвам ви да не му задавате много въпроси, защото през първите два дни ще го боли много и няма да му е до приказки. Сега трябва да ви оставя, защото ми предстои друга операция.
Доктора покри Мартин с одеалото и излезе от стаята. Тримата стажанти, които преглеждаха момчето го последваха. Следващите два часа преминаха в пълно мълчание. Мартин неуспешно се опитваше да заспи, а родителите му пушеха цигара след цигара на терасата. Упойката постепенно отслабваше парализиращото си дейсвие, но заедно с това идваше и болката. Първо беше съвсем слаба, сякаш го бодяха малки игли. Постепенно започваше да се усилва и да пулсира в коляното му.
- Мамо! Извикай доктора. - промълви умолително той.
Майка му веднага отиде до кабинета на лекаря и му съобщи, че сина й излиза от упойката. Той й даде няколко хапчета, които трябваше да притъпят болката. С помощта на майка си, Мартин се повдигна и изпи хапчетата, след което отново се отпусна на леглото. Баща му погледна към часовника си. Имаше още 4 часа до затварянето на болницата.
- Аз ще отида да му купя някои неща, които сигурно ще му потрябват. Ще те оставя за малко сама с него.
Майката само кимна и той се запъти към паркинга. Ладата запали от третия път и със силен съпътсващ звук идващ от двигателя се понесе към близкия пазар. На Мартин щяха да му трябват много течности, както и плодове, за да се възстанови по-бързо и баща му му ги осигури. Точно преди да се качи отново в ладата, погледа му срещна някаква книга на витрината на един антикварен магазин. Заглавието й беше написано с едри букви и можеше да се прочете от разстояние "Скандинавски легенди". Макар и на 14 години Мартин силно се интересуваше от митологиите на различните народи. Много обичаше да чете книги на такава тематика, а и в болницата нямаше да има какво да прави. Можеше да уплътнява времето си с четене. Баща му остави продуктите на задната седалка и се насочи към антикварния магазин. Когато отвори вратата някакво звънче иззвъня и извести за присъствието му. Един стар човечец излезе от малката стаичка в дъното на магазина. Косата му отдавна беше побеляла, но почти не беше окапала. Цялото му лице беше покрито с бръчки и тук таме имаше по някоя брадавица, която му придаваше още по-отвратителен вид.
- Искам да купя тази книга - каза бащата и я посочи - колко пари искаш за нея.
Стареца го огледа любопитно и каза:
- Ще ти я дам безплатно. И без това няма нищо интересно в нея. Бащата на Мартин беше свикнал да се сблъсква с алчността на търговците ежедневно и жеста на стареца доста го учуди, но пък това си беше в негова полза и той се възползва. Взе книгата, благодари на стареца и излезе от магазин. Продавачът проследи с поглед своя клиент и на лицето му бавно изплува усмивка. Със същия рев ладата се понесе обратно към болницата. В стаята Мартин лежеше неподвижно и охкаше. Болката се беше усилила и въпреки болкоуспокояващото, започваше да става непоносима. Момчето отвори очи, когато баща му влезе в стаята. Погледът му бе привлечен от книгата, която се виждаше през прозрачната торбичка. Зачуди се каква ли е книгата., но отново го проряза болка в коляното и го отклони от мисълта му. Баща му и майка му се спогледаха. Оставаше им още половин час. Не им се искаше да оставят сина си сам, но някой трябваше да гледа малкото му братче вкъщи. Бащата извади нещата, които беше купил от пазара и ги подреди на шкафчето до леглото на Мартин, така че да може да ги достигне. Най- накрая извади книгата и я подаде на Мартин:
- Мисля, че това ще ти е интересно. Поне за първата нощ ще имаш с какво да си запълваш времето. Утре ще ти донеса телевизора, за да не скучаеш. Сега трябва да те оставим сам. Не се безпокой. Сестрата ще минава от време на време, за да види дали имаш нужда от нещо. Ако болката се усили натисни ето това бутонче (на стената имаше бутонче което алармираше дежурния лекар, че пациента има нужда от нещо) и лекаря ще дойде да те види. Хайде лека нощ и не се притеснявай утре ще дойдем пак.
- Лека нощ, тате. - каза Мартин.
Ако я нямаше болката сигурно щеше да се натъжи, но сега не можеше да мисли за друго. В продължение на половин час се опитваше да намести крака си, така че болката да е най-слаба, но такава поза не съществуваше. Не му се спеше. Следобедът бе преминал в спане. Трябваше да измисли нещо, за да не мисли за болката. Погледът му попадна върху книгата, която баща му му беше купил. Взе я от нощното шкафче. Погледна заглавието. Любимото му четиво - легенди и митове. Заглавието беше написано на нещо като подвързия на самата корица и Мартин я махна, за да не му пречи. С голяма изненада откри, че всъщност заглавието на книгата бе съвсем друго: "Скандинавски окултизъм и магии". Под буквите, с които бе изписано беше нарисувано някакво грозно същество, което приличаше на дявола според представите на Мартин. Беше ниско и гърбаво, с дълга и рядка бяла брада. От главата му стърчаха два закривени рога. Устата му се беше разтеглила в голяма усмивка, която разкриваше острите му зъби. Между краката на съществото се виждаше голяма опашка с остър край. Легенди или не, Мартин нямаше нищо друго за четене. Той разтвори книгата и от нея изпадна някакво листче. Момчето го повдигна. На късчето хартия бяха изписани някакви знаци. Въпреки че не ги разбираше, някъде дълбоко в мозъка му се зароди някакво усещане. Някакво усещане, че знае смисъла на тези знаци и че нещо ужасно ще се случи. Болката която за миг избухна в коляното му го накара да забрави това усещане. Мартин веднага разтвори книгата и започна да чете. Не искаше да мисли за болката и книгата щеше да му помогне за това. До известна степен успя. Съдържанието на четивото беше доста интересно и момчето се сещаше за болката само когато се усилваше повече от нормалното.
Постепенно Мартин започна да се унася. Клепачите му натежаха. Той погледна към часовника - беше 11:40 часа. Четеше вече три часа и реши да продължава да го прави докато не заспи. Не успя да издържи и 10 минути повече. Изтощението и загубата на кръв и енергия през деня му дойдоха в повече и той заспа.
Часовникът му беше настроен да звъни по веднъж на всеки час. Десет минути, след като Мартин заспа се чу иззвъняването. Но звукът не дойде сам. Беше придружен от някакво тихо съскане. Нещо странно ставаше в стаята. Съскането се усили. От корицата на книгата започна да се издига първо слаб дим, който постепенно се сгъстяваше. Изведнъж навън се появи силен вятър. Черни облаци, появили се незнайно откъде започнаха да изпълват небето. Светкавица падна наблизо и се чу силен гръм, сякаш някой удряше силно по някаква тенекия. Съскането в стаята беше прераснало в нещо като пращене. Нова светкавица раздра небето. Този път гърма събуди Мартин. Бавно и мъчително той отвори очи. Светлината не му позволяваше да ги отвори рязко. Внезапно токът спря. Светлината изгасна и момчето можеше да отвори напълно очите си. Огледа стаята и успя да различи силуета на нещо голямо на съседното легло. Поредната светкавица освети всичко наоколо и за стотни от секундата Мартин успя ясно да види съществото от корицата на книгата. Беше седнало на леглото и го гледаше със червените си очи. От ноздрите му излизаше дим. Рогата и брадата му, всичко беше точно както на корицата. Устата му беше застинала във същата усмивка, разкривайки огромните му остри зъби. Мартин се вцепени. Беше забравил болката напълно. Очите му се бяха разширили и се бяха втренчили в ужасното същество. Студена пот изби по челото му. Искаше му се да вика, но устата му беше скована. Съществото само седеше и го гледаше с изцъклените си червени очи без да предприема нищо. От устата на Мартин се изтръгна някакъв стон, но нищо друго.
За пореден път падна светкавица. Изведнъж, като по сигнал съществото се раздвижи. Стана от леглото и започна да се приближава към малкото момче. Мартин продължаваше да гледа втренчено. В погледа му се четеше отчаяние и безпомощност. Съществото се приближаваше все така неумолимо. Опашката му се клатеше зад него. Направи още няколко крачки и вече се беше надвесило над момчето. Отвори голямата си уста. Беше като черна дупка. От ноздрите на Мартин започна да излиза на вълни нещо подобно на дим, което влизаше в зейналата паст на съществото. Едва тогава Мартин се откъсна от вцепенението си. Ръката му се протегна и започна да натиска бутона за помощ, като едновременно с тов викаше като обезумял.
Токът беше прекъснал, но крясъците му свършиха работа. В стаята дотича една медицинска сестра, която носеше фенер. Насочи го към Мартин и застина от ужас. На мястото на детското личице сега имаше лице на старец покрито с бръчки и ужасни брадавици. Очите му бяха изпълнени със страх и гледаха в някаква точка на тавана........



На няколко километра от болницата в един антикварен магазин двадесетгодишния продавач захвърли в ъгъла на магазина си стара пожълтяла книга със загалавие "Скандинавски окултизъм и магии". Нямаше да му трябва през следващите 40 години.......................


--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Разказът е вдъхновен от една от нощите, които прекарах в болницата след операцията на коялното ми.

Най големия проблем е, че го претупах малко. Писах го много късно(вижте часа). Например накрая можех да вкарам малко повече описания, но умората бе виновна. При следващия опит ще се постарая повече

Надявам се краткия ми пост, поне да не е толкова мако съдаржателен :
Достъчно добро, може да се върви на горе, но и надолу може.
Избери посоката сам, но най важното е да вървиш пътя(тоест да продължаваш да пишеш).

Хехе добре бе Ловецо . Започва обикнвенно после преминава в почуда какво ще стане и завършва със адски оригинален краи ! Уви оригиналноста и малкото време не вървят ръка за ръка . Трябвало е да зичакаш и да развиеш идеята ! Но като цяло положителна оценка получаваш !

Малко кратко като за цял разказ !