Ами - велик човек, велик писател. Четете и няма да съжелявате за изгубеното време:


ЩАСТЛИВИЯТ ПРИНЦ




Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.

Всички много му се възхищаваха.

- Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да се спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност беше.

- Защо не си като Щастливият принц? – запита една разсъдлива майка малкото си момче, което плачеше, без да знае защо. – На щастливият принц и на ум не му идва да плаче за нещо!

- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.

- Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.

- Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.

- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – отговориха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.



Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперуда, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря, за да й заговори.

- Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпя направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.

- Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.

След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.

- Тя не умее да води разговор – каза птичката – и се страхувам, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятъра подухнеше, тръстиката правеше най-грациозни поклони. – Признавам, че има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.

- Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-сетне то, но тръстиката поклати глава: тя беше твърде привързана към своя дом.

- Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И то отлетя.

То летя целия ден и надвечер пристигна в града.

- Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.

Тогава вида статуята на високата колона.

- Ще се настаня тука! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц.

- Аз си имам златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.

- Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм.

В този миг падна втората капка.

- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.

Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то?

Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.

- Кой си ти? – попита то.

- Аз съм Щастливия принц.

- Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.

- Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, - аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд стената, понеже всичко около мен бе тъй красиво. Моите царедворци ме наричаха Щастливия принц и аз действително бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.

“Как нима не е целия в злато?” – помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.

- Далече оттук – продължи статуята, - далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите избодени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цвета върху сатенена рокля, която най- хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.

- Мене ме чакат в Египет – каза лястовичето. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите цветове на лотоса. Скоро ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки... На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш тук при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна!

- Аз май не обичам момчета – отговори лястовичето. – Миналото лято, докато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замеряха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз принадлежа към семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.

Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.

- Тука е много студено – каза то,- но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.

- Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.

И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.

То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Едно прекрасно момиче излезе на балкона със своя любим.

- Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!

- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му тя. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!

Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с друг и да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше задрямала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубина на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилца на челото на момчето.

- Колко ми е хладно! – каза то.- Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.

Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.

- Интересно – забеляза то, - сега ми е съвсем топло. Макар че е толкова студено.

- То е, защото си извършил добро дело – каза принцът.

Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.

Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.

- Какво забележително явление! – възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.

- Довечера потеглям за Египет каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: “ Какъв именит чужденец!” – и това му доставяше много голямо удоволствие.

Когато месецът изгря, то се върна при Щастливия принц.

- Имаш ли някакви заръки за Египет? – извика то. – Аз вече тръгвам!

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?

- Мене ме очакват в Египет – отговори лястовичето. – Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново млъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, и на ревът им е по-силен от рева на прага.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, - далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, трупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменуги. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да довърши една пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.

- Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. – И на него ли ще занеса рубин?

- Уви! Нямам вече рубини – отговори принцът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го занеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.

- Скъпи принце не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!

Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил глава в ръцете си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.

- Хората започват да ме ценят! – възкликна той. – Това е от някои голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И съвсем се развесели.

- На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. “А-у-у-у руп!” – извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.

- Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.

- Дойдох да се сбогувам – извика то.

-Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?

- Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и мързеливо гледат наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, аз трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса пак два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза а сапфирът ще е син като безкрайното море.

- Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Изтръгни и другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.

- Аз ще остана с тебе още една нощ – каза лястовичето, но не мога да ти изтръгна окото. Ти тогава ще си съвсем сляп.

- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!

Тогава лястовичето изтръгна другото око на принце и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.

- Какво хубаво стъкълце! – извика момиченцето и засмяно изтича към дома си.

Тогава лястовичето се върна при принца.

- Сега си сляп – каза то, - затова ще остана при теб завинаги.

- Не малко лястовиче – възрази бедният принц, - ти трябва да отидеш в Египет.

- Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.

Целият следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите се с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.

- Скъпо малко лястовиче – каза принцът, - ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш.

Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят под портите им. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.

- Колко сме гладни! – мълвяха те.

- Не бива да лежите тука! – закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.

Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.

- Аз съм покрит с чисто злато – каза принцът, - трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни: живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.

И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чисто злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.

- Сега си имаме хляб! – викаха те.

После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали, висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.

На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.

Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.

- Сбогом принце! – пошепна то.- Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?

- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, - ти се застоя тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.

- Аз не отивам е Египет – отговори лястовичето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?

И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.

В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се беше счупило. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.

Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване покрай колоната той вдигна очи към статуята:

- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливия принц! – каза той.

- Колко жалък наистина! – възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.

- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!

- Той почти не се различава от просяк – повториха общинските съветници.

- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. – И градския писар си взе бележка за предложението.

Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.

- Понеже не е красив, не е вече и полезен – каза професорът по изящни изкуства в университета.

След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да прави с метала.

- Трябва, разбира се, да направим нова статуя – каза той, - и това ще бъде моя статуя.

- Моя статуя – каза всеки един от общинските съветници и те се скараха.

- Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. –Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.

И те го хвърлиха на бунището, където лежеше мъртвото лястовиче.

- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.

- Правилно си избрал – рече бог, - защото в моята градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливия принц ще ме възхвалява в златния ми град





ОСКАР УАЙЛД

СЛАВЕЯТ И РОЗАТА


Тя каза, че ще потанцува с мен, ако и донеса червени ризу – възкликна младият студент, - но в цялата ми градина няма нито една червена роза!

Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.

- Нито една червена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. – Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, пораади липсата на една червена роза, животът ми е разбит!

- Ето най-после един истински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него макар и да не го познавах; нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тънна като зюмбюлов цвят, а устните му са червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила свля печат на челото му.

- Принцът дава бал утре вечер – мълвеше младият студент – и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стисне нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.

- Това безспорно е истински влюбен – каза славеят. – Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-драгоценна от изумрудите и по-скъпа от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато.

- Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да и дам червена роза. – Той се хвърли на тревата, зарови лице в ръце и зарида.

- Защо плаче? – попита едно зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича към студента.

- Защо ли наистина? – пошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.

- Той плаче за червена роза – каза славеят.

- За червена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.

Но славеят разбираше странната мъка на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.

Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като сянка се понесе през градината.

Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя и се спусна към него и кацна на малко клонче.

- Дай ми една червена роза – извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

- Мойте рози са бели – отговори той, - бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлеятя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.

- Дай ми една червена роза – извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

- Мойте рози са жълти, отговори той, - жълти като косите на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше подс прозореца на студента.

- Дай една червена роза – извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

- Моите рози са червени – отговри той, - червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.

- Една червена роза е всичко което искам! – извика славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бий могъл да я получа?

- Има начин – отговори храстът, - но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.

- Кажи ми го – рече славеят, - мене не ме е страх.

- Ако искаш червена роза – каза храстът, - можеш да я създадеш от музика и лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне в сърцето ти и кръвта на твоя живот да ппотече в моите жили и да стане моя!

- Смъртта е голяма цена за една червена роза – извика славеят, - а животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора да гледаш слънцето в неговата златна колесница и луната в нейната бисерна колесница. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината и изтравничето, което цъфти поо хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една причка, сравнено със сърцето на човека?

И той разпери кафявите си крила заа полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студенат ощ лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все пще не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.

- Бъди щастлив! – просикна се славеят. – Бъди шастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика и линна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сътце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е катодъх на тамян.

Студенатът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славят, защото знаеше само това, което е писано с книгите.

Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.

- Изпей ми една последна песен! – пошушна той – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.

Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболяща от сребърно гърне.

Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.

- Има форма – каза си той, докато се връщаше през горичката, - това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че ума красиви нотки в глада му. Колко жалко, че не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ рой пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му, и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо рой пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, докато една песен следваше друга. Бледа беше тя отначалото, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на риза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

- Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, - илиденят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-силна и по-силна взе да става еговата песен, защото той пееше за разждането на мъката в дущите на мъж и девойка.

И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха когато целува устите на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал до неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славеят може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славеят да се притисне по-силно към шипа.

- Притисни се по-силно, малко славеяче – извика храстът, - защотоденят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйнаставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.

И великолепната роза стана червена като изгрева в небето. Червен бе венецът от листенца и червено като пубин беше сърцето.

Но гласът на славеят започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песентаму и той усети нещо да го задава в гърлото.

Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори своите листнеца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.

- Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова.

Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.

- Я какъв чуден късмет! – възкликна той, - Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе и я откъсна. След това се сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.

Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.

- Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза! – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя че ти разказва колко те обичам!

Но момичето се навъси.

- Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, - пък и племеника на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъка, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.

- Честан дума, ти си много неблагодарна1 – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.

- Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, като племенника на шамбелана! – И тя стана от стола и влезе вътре.

- Какво глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина толкова полезна, като логикатам защото нищо не диказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност ря е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практиен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.

И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

Ех,чел съм го...
Много е хубаво!Ако не сте го чели,това е първата ви работа!

СЕБЕЛЮБИВИЯТ ВЕЛИКАН


Всеки следобед, на връщане от училище, децата се отбиваха да поиграят в градината на великана.

Това бе голяма, хубава градина с мека зелена трева. Туй-там от тревата се издигаха цветя, прекрасни като звезди, и имаше дванадесет праскови, които на пролет се покриваха с нежен розовобисерен цвят, а наесен даваха богат плод. Птичките кацаха по дърветата и пееха тъй сладко, че децата прекъсваха игрите си , за да ги послушат.

- Колко щастливи сме тука! – викаха си те едно на друго.

Един ден великанът се завърна. Беше отишъл на гости на своя приятел, огромния корнуолски людоед, и беше останал при него седем години. След като седемте години бяха изминали и бе казал всичко, което имаше да казва (защото говорът му беше ограничен), той реши да се върне в собствения си замък. Като си дойде, видя децата да играят в градината.

- Какво правите там? – извика той с много груб глас и децата избягаха. – Моята градина си е моя градина – продължи великанът. – Всеки може да разбере това и аз не ще позволя никому да играе в нея освен самия аз.

После я загради от всички страни с висока стена и сложи табела : НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПРЕСЛЕДВАНИ

Той беше много себелюбив великан.

Бедните деца нямаха къде да играят. Опитаха се да играят на мътя, но той беше прашен и осеян с остри камъни и не има се хареса. Те обикаляха около високата стена, когато излизаха от училище, и си приказваха за прекрасната градина от другата й страна.

- Колко щастливи бяхме там! – казваха си те.

После дойде пролетта и по цялата страна имаше цветенца и птиченца. Само в градината на себелюбивия великан бе още зима. Птичките не искаха да пеят в нея, понеже нямаше деца, а дърветата забравиха да цъфнат. Веднъж едно хубаво цвете подаде глава от тревата, но като видя табелата, стана му толкова мъчно за децата, че отново се скри в земята и потъна в сън. Единствените, които бяха доволни, бяха снегът и мразът.

- Пролетта е забравила тази градина – викаха те – и ние ще си живеем тук цяла година!

Снегът покри тревата с голямата си бяла наметка, а мразът посребри всички дървета. Те поканиха северния вятър да им дойде на гости и той дойде. Загърнат с кожи, той ревеше по цял ден из градината и събори шапките на комините.

- Това е чудесно кътче – рече той. – Трябва да поканим градушката да ни споходи.

Така дойде и градушката. Всеки ден по три часа трополеше тя върху покрива на замъка, докато почупи всички плочи, а след това се втурваше с всички сили да обикаля градината. Тя беше облечена в сиво и дъхът й бе като лед.

- Не мога да разбера защо пролетта е толкова закъсняла – казваше себелюбивият великан, докато седеше пред прозореца и гледаше навън към своята студена бяла градина. – Надявам се, че ще настъпи промяна във времето.

Но пролетта не дойде изобщо, нито лятото. Есента даде златен плод във всяка градина, ала в градината на великана не даде нито един. “Той е твърде себелюбив” – рече тя. И там все си оставаше зима и северния, и градушката, и мразът, и снегът кръжаха между дърветата.

Една сутрин великанът лежеше буден в леглото, когато чу някаква музика. Тя прозвуча много сладки и той реши, че сигурно наблизо минават царските музиканти. Всъщност това беше само една малка сипка, която пееше пред неговия прозорец, но той толкова отдавна не беше чувал птичка да пее в градината, чр му се стори да е най-хубавата музика на света. Тогава градушката престана да танцува над неговата глава, а северният вятър спря да реве и чудно ухание го лъхна през широко отворения прозорец.

- Пролетта, изглежда, е дошла най- после – рече великанът, скочи от леглото и погледна навън.

Какво видя той?

Той видя най-изумителната гледка. През малка дупка в стената децата се бяха промъкнали в градината и насядали по клоните на дърветата. На всяко дърво, което можеше да види, имаше по едно малко дете. А дърветата се бяха така зарадвали, задето децата са пак при тях, че се бяха покрили с цвят и нежно размахваха клони над главите на малките. Птичките прехвърчаха насам-натам и чуруликаха от възторг, а цветята надзъртаха през зелената трева и се смееха. Картината беше възхитителна; само в единия ъгъл бе още зима. Това беше най-далечния ъгъл на градината и там стоеше едно момченце. То беше тъй малко, че не можеше да стигне клоните на дървото и обикаляше около него с горчив плач. Бедното дърво още беше цялото покрито със скреж и сняг и северния вятър духаше и ревеше над него.

- Покатери се, малко момченце – казваше дървото и навеждаше клоните си, колкото можеше по-надолу, но момчето бе твърде мъничко.

И докато гледаше навън, сърцето на великана се стопи.

- Колко съм бил себелюбив! – каза той. – Сега зная защо пролетта не е искала да дойде тука. Аз ще сложа това бедно момченце навръх дървото, а след това ще съборя стената и моята градина ще бъде детско игрище за вечни времена. – Той наистина съжаляваше за предишната си постъпка.

Тогава той слезе полекичка долу, отвори съвсем тихо входната врата и излезе в градината. Но когато го видяха, децата така се уплашиха, че избягаха и в градината отново настъпи зима. Само малкото момченце на избяга, понеже очите му бяха така пълни със сълзи, че не можа да види приближаващият се великан. А великанът тихичко пристъпи зад него, взе го нежно в ръка и го сложи на дървото. И дървото веднага се покри с цвят, птичките долетяха и запяха на него, а момченцето протегна двете си ръце, обви ги около врата на великана и го целуна. И когато другите деца видяха, че великанът не е вече лош, те се върнаха тичешком и заедно с тях се върна пролетта.

- Сега това е ваша градина, дечица – каза великанът, взе огромна брадва и събори стената.

И по пладне, на път за пазара, хората видяха веилкана да играе с децата в най-хубавата градина, която някога бяха виждали.

Те играха целия ден, а вечерта дойдоха да пожелаят не великана лека нощ.

- Но къде е вашето другарче? – попита той. – Момченцето, което сложих на дървото. – Великанът го беше обикнал най-много, понеже то го беше целунало.

- Не знаем – отговориха децата. – Отишло си е!

- Трябва да му кажете утре непременно да дойде – каза великанът. Ала децата казаха, че не го знаели къде живее и не го били виждали преди, и великанът много се натъжи.

Всеки следобед, когато училището пуснеше, децата идваха и играеха с великана. Ала момченцето, което великанът беше обикнал, не се мярна никога вече. Великанът бе много добър с всички деца, но въпреки това копнееше да види първото си приятелче и често говореше за него.

- Как бих искал да го видя! – казваше той.

Минаха години и великанът много остаря и изнемощя. Не можеше вече да тича и да играе, затова седеше в едно огромно кресло, гледаше децата и техните игри и се възхищаваше на градината си.

- Аз имам много хубави цветя – казваше той, - но децата са най-хубавите между всички цветя.

Една зимна утрин великанът се обличаше и погледна през прозореца. Той н мразеше зимата сега, понеже знаеше, че тя не е нищо друго освен спяща пролет и че цветята си почиват.

Изведнъж той затърка очи в изненада и продължи да се взира и да се взира. Това наистина бе удивителна гледка. В най-далечния ъгъл на градината стоеше дърво, цяло покрито с хубав цвят. Клоните му бяха златни и сребърни плодове висяха от тях, а под него стоеше момченцето, което беше обикнал.

Зарадван, великанът изтича долу и изкочи вън в градината. Но когато дойде съвсем близо, лицето му се зачерви от гняв и той каза:

- Кой е посмял да те нарани? – Защото върху дланите ма момченцето имаше следи от два гвоздея и следи от други два гвоздея имаше на крачетата.

- Кой е посмял да те нарани? – извика великанът. – Кажи ми, та да взема меча си и да го убия!

- Недей! – отговори детето. – Това са раните на любовта.

- Кой си ти? – попита великанът. Странно благоговение го обзе и той коленичи пред малкото дете.

А детето се засмя на великанът му рече:

- Ти ми позволи веднъж да играя в твоята в твоята градина; днес ще дойдеш с мед в моята градина, която е раят.

И когато дотичаха същият следобед, децата намериха великанът да лежи мърътв под дървото целият покрит с бял цвят