Проклет ден...
Отново.
Както всеки ден...
Не ми стигаха всички проблеми, умората, досадата, скуката, а сега и забравих ключа от вкъщи. Малоумен идиот.
Не ми оставаше нищо друго, освен да изчакам пред блока да се прибере някой, за да ми отключи.
Светеше слънце, беше приятно. Децата играеха наоколо. На мен не ми правеше впечатление, бях твърде кисел. Седнах сърдито на една пейка и зачаках, зяпайки упорито в една точка и още мърморех полугласно. Дразнех се от това, че наоколо е хубав ден и хората се веселяха, а аз - не. И настроението ми се разваляше още повече. Изведнъж от мрачните ми мисли ме извади тънък глас:
- Един ден ще летя... високо в небето.
Обърнах се леко, за да видя, че някакво хлапе ме гледаше сърдито. Явно то ме бе заговорило. Направих се, че не съм го чул и погледнах още по-сърдито и съсредоточено в земята.
- Ти мечтаеш ли си да летиш? - продължи то.
Тогава търпението ми свърши и му се озъбих:
- Махай се!
Детето обаче остана невъзмутимо и продължи да ме гледа. Реших отново да се направя, че не го виждам, за да ме остави.
- Защо не си мечтаеш?
Сега вече нервите ми се скъсаха и станах от пейката с намерението да разкарам наглото хлапе.
- Защо забрави мечтите си? - зададе отново въпрос, когато бях съвсем близо до него.
В този момент се втрещих на място и го погледнах учуден. Малкият продъжаваше да ме гледа сърдито и ме осъждаше с поглед. За миг останах неподвижен. Не знаех какво да кажа, как да постъпя. Вгледах се пак в очите на момчето. В тях се четеше... болка, мъка и жестокото обвинение. Чии бяха тези очи?
Изведнъж хлапето се обърна и се затича.
- Чакай... - извиках след него, но за секунда го изгубих от поглед и повече не го видях.
Останах на мястото си като втрещен. Образът на детето още беше пред мен и ме укоряваше с мълчалив поглед.
Моят ли беше този поглед?
Очите ми ме преследваха безжалостно. Вината е моя.
- Защо забравих мечтите си... - повторих трескаво като на сън думите му и останах дълго загледан в празното пространство. - Не трябваше да забравям...
Проклет ден...
Тъжен ден...

Първокласно.
Нямам думи просто...Наистина ме накара да се замисля.
--
Явно не погрешно доста те определят за един от най-добрите творци тук...

Аз пак ще изкажа прослувутот си мнение за кратките разкази-ултра положително!!! .
Много беше добро, замислящо те-да, като стих малкък и красив.

Приятелю,знаеш,че отдавна съм те признал за талантлив автор с бъдеще пред себе си.Моето мнение ти е известно,но не можех да не те похваля отново за чудесното разказче(защото е късо,не защото е маловажно).По-добре ще е обаче ако раждаш такива творения по-често,а не за големи празници и събития.Успех за напред.

Охооо... Някой май е чел Оскар Уайлд (в частност - "Ледената градина на великана" май се казваше). Това бе един от любимите ми писатели на приказки като малък. Но все пак, вложил си в голяма част авторски елемент. Можеше да го продължиш още малко. Иначе е много добре.

Ами и аз ще повторя казаното от другите - уникално.Едновременно кратко и задълбочено,мен лично малко неща успяват да ме накарат да се замисля в няколко реда и това определено е от тях.И съм сигурен че всички чакат някакъв разказ от теб и аз в това число.

Много добро. Както винаги. Радвам се, че пак започна да пишеш.

ММ.. това е от преди година


П.п. Наистина добро произведение Илфирине!Просто на тази тъжна меланхолична вампирска музика .. много ми дойде

Е, аз чак сега го видях. Какво да се прави. Доскуча ми и реших да се поровя за нещо стойностно за четене и на какво да зема да попадна... Пък и няма лошо да се дава нов живот на хубавите стари теми, нали?

Така си е!

Само бих могъл да поздравя автора за лаконичността и въздействието на разказа.

- Мое малко дете...
Дребната фигурка се размърда сънено и отвори очи. Огря я светлина, ярка, много ярка.

Видя лице. Тъмно. Кичури коса падаха надолу. Беше копринена, галеща, приятна. Две тъмни очи му пращаха любов. Безплатна, неонова. Безвредна.

- Спи. Аз съм майка ти. Ще те пазя. А утре ще пратя хора да те вземат... Сега заспивай.

Унасяща милувка. Нежна плът, ухаеща, топла. Кратка като затваряне на очи.

Изключи лампата. Светлината дразнеше очите и. Стана от ръба на леглото и изчака, за да се увери, че всичко е тихо и спокойно. После бавно пренесе лампата до изхода на стаята.

- Те искат още едно. Казаха, че ще платят добре.
- Твърде рисковано е... Някой ще усети, че децата липсват.
- Никой не го е грижа за нас. Действай. И без много шум. Още едно. След два дена ще ни дадат парите. Защо ли трябваше да те слушам...?И после разкарай тази лампа!
- Така е по-лесно за децата. Не се страхуват... И...
- Глупости - другата фигура обърна гръб. - Просто действай и по-бързо.

Жената измина няколко крачки надолу по разбит под в прашен коридор. Друга врата. Тихо скърцане и пак унасяща тишина. Чувство на лекота. Правеше всичко за тяхно добро. Навън щяха да живеят по-добре.

Поне така смяташе. Пазачът не и казваше всичко. Опасяваше се, че ако разбере къде заминават децата, може да се откаже. Дори да го издаде. Затова със себе си винаги носеше и нож... За всеки случай.

Смяташе, че може да го използва. Че трябва. Беше въпрос на време.

Жената влезе. Сиропиталището тъмнееше. Чувстваше го като жив организъм, пулсиращ. Намести лампата удобно, прикри леко очи. Беше си направила дори чифт хартиени криле - вече смачкани, изцапани. Включи лампата.

- Мое малко дете...

Тук. Без причина. Знам, че е слабо. Трябваше просто да го напиша.

Не знам защо казваш,че е слабо...просто стилът ти е много добър.

Много добро! Може да е от преди година, но къса.

Привет. Тук отново. Смятам отсега да са в една тема, по-прегледно е (въпреки някои по-различни мнения).
Поздрав всекиму и дерзайте. Следното е просто забавна мисъл и няколко часа дрънкане на китара.


Избери си заглавие

Да... Да... Да...
Отново.
Отново.
Безкрай.

В сънищата. Материята се движеше с най-малкото раздвижване на телесните мускули. Предизвикваше земетръси, разпорваше земята през самата й утроба, сваляше слънчевия диск отново под света. В сънищата. В умовете.
Безкрай.
Арлекинът си играеше. Гримът му никога нямаше да е пак същият. Нито дрехите, нито звънчетата по дългите му обувки.
Безкрай.
В реки от кръв. Както винаги е. Избра си друга кожа.
Написа на стената: "Отгатни коя?" Запя песен. Бърза, подвижна, трепетна, раздвижвайки въздуха с радост. Сякаш само смях, дълбок и искрен. Глупав. Може би само за някои...

Защо всичко започва ТАМ?
- Защото е логично... - отвърна тънкият глас отвътре.
- Така ли?
- О, да.
- А ти кой си, бе?!
Една книга тупна в краката му. Падна. От звездите.
Определено странно. Глупаво даже. Може би само за някои...
Куриерът я вдигна и погледна адреса.

Дъската се нареждаше. Остана само да бъде изобретен шахът.


Спеше на бюрото. Нормално бюро, както не би казал Флобер. Но не в дванадесетте страници на описанието на това така нормално бюро се криеше зрънцето, което правеше ситуацията необходима за описване.
Книгата стоеше там. Пакетирана старателно, оставена с разписка, подписана, от куриерската фирма. Странното беше, че човекът, заровил глава в малка купчина листове, нямаше как да я е подписал. Беше твърде изнервен, уморен, объркан. И мъртвешки пиян.
Странен факт - подписът беше негов.

На първият лист се изписа - "Познай кога?".
Ако въздухът можеше да се усмихва, щеше да се хили неспирно, широко.

Да си учител е тегава работа...
Зарязвайки младежкия ентусиазъм на излизане от университетската аула с прясна диплома в ръка и фактът, че си влюбен до уши в колежката.
Не и когато я свариш пет години по-късно с преподавателя по физическо в собственото си брачно легло...

А и нямаше пари за по-свястна бутилка. Лошо.
Събори нещо, не го интересуваше. Малко неща го интересуваха сега, всъщност. Разбута всичко, доволен от звъна на счупено в пода. Нямаше къде да отиде, освен в училището. Не че вече го интересуваше кой ще го види пиян до козирката в кабинета му.
Книгата отново се качи на бюрото, подлепената картонена обвивка сама падна. Кожената подвързия лъсна, осветена от лампата на улицата.
Колко ли беше часът?
Усмивка. Кикот. Отговорът - точен.
Арлекин се забавляваше. Червеите пълзяха по ръцете му, гризейки ги.

Книгата се изпълваше с редове от мастилени мисли. Обвиваха го в приятни идеи и гъделичкащи желания. Изведнъж се усети адски подтиснат, изморен, отчаян и разочарован.
А смехът пукаше прозорците в стаята.
Смехът убиваше.
Хорският смях.
Да...
Хорският.

Гримът е само покритие.
Събуди се едва седмици по-късно. Разни хора го питаха защо го направи, гледаха го, разпитваха го, изследваха го. Пратиха го в клиника, за да се лекува. Едва там разбра, случайно, от сестрите. Беше ги убил, беше убил не само тях, още много, и деца, непознати... Беше убивал наред, говореха, а той не вярваше... Чувстваше само мъглата, тя отвътре е сива, лепкава, почти течна, вдишваш я, подушваш я...
Чуваше смеха.
Кънтеж.
Една нощ разбра. Нямаше да го пуснат. Смятаха го за луд.
Луд ли беше?
Сънуваше червеи. Пълзяха по него, по труповете на убитите, в локвите от кръв, разяждаха телата на умрелите, дълбаеха цели тунели в тях, там живееха, хранеха се с тяхната енергия.
Живееха от тяхната енергия. Мразеше червеите.
Полудяваше. Вътре.
Минаха още дни. Още много. Седмици.
Намери книгата. Под леглото си. Стоеше там в тънката прах, още така блестяща на светлината. Отвори я. Търсеше отговор, изход някакъв, тунел.

Намери галериите на червеите.
В неговия мозък. Вътре.
Намери отговор, мастилен, пресен:
"Homo homini ludus"

Арлекин се смя дълго на отговора. Смя се до умора.
"Човекът е училище за човека".
Обичаше двусмислици:
"Човекът е игра за човека".

Прати по дяволите книгата. Тя изчезна изведнъж. Сложи си нов грим, звънчетата на острите му обувки весело потропваха. Написа на стената, как не знаеше, но написа със самия себе си:

... homini...
... за човека...
На човека.
На него. Вътре в него. За него. Арлекин разбра. Човек по образ и безподобие. Амин.
Сети се за името си - Лумбрик. Червей.
Видя стария надпис: "Отгатни коя е?". Отгатна. Отговорът му хареса. И го натъжи.
Закикоти се щастливо, захвърли старата си кожа и бетонът на лудницата не го удържа. Отлетя далеч.

- Иване...
Събуди се. Усети, че не е сам. Изръмжа тихо.
- Ставай, трябва да се приготвим.
До него беше Мила. Трябваше да става. Днес се дипломираше, щеше да стане учител.

Капки дъжд биеха по прозореца.
Отново.
Отново.
Безкрай.


Точка. Отново - поздрав.

Това е егаси лудият разказ. Когато го четох слушах Gorilaz: Clint Eastwood и много яко се вързваше. Разказа рулз, давай все така.

Привет-поздрав.
Отново тук. Уви.

Нещо в тази насока. В последно време натам ми клонят мислите. Пускам с ясната идея, че е недовършено и доста жалко подобие на далеч по-идейни творци и творби.


- Доктор! Има ли доктор тук? Повикайте доктор!
Тълпата остана.
- Моля ви, направете нещо... - плачеше жена на средна възраст, облечена семпло, с побеляла коса. - Моля ви, моля ви...
Няколко души се затичаха към платното, впивайки поглед в отминаващата кола. Беше вече далеч. Червен автобус "Икарус" премина мудно, бълвайки кълбо дим. Малко по-надолу спря.
Часовникът на спирката отброяваше - 3.13.
Автобусът отмина все така бавно, няколко души се отдалечиха, пращайки скришом заинтересован поглед към малката сцена на няколко метра от тях.
Жената все така придържаше главата на детето на краката си, плачейки с глас. Наоколо хората се гледаха в недоумение.
- Срамота!
- Горкото дете... - казваха те.
Майката се тръшкаше, викаше, молеше. И хората я съжаляваха.
Часовникът отброи 3.18. Мина още един автобус. Този път по-бързо, припряно, гонейки график. От кабината шофьорът изцъка в движение и бракна в кутията за цигара. Отпускаше го. Изпусна си запалката и наби спирачка. Няколко души изпсуваха полугласно и се хванаха по-здраво за дръжките. Продължиха по пътя си.
Един човек се спусна към полулегналата майка, свали си сакото и зави детето, лежащо в несвяст. Жената ужасена се отдръпна, прикри сина си и захленчи по-силно.
- Всичко е наред. Знам какво правя, уча медицина... - избълва на един дъх човекът, после продължи да гледа в една точка. - В един учебник пишеше...
Но явно беше забравил. Тълпата се засмя. Някои го освиркаха.
- Авторът беше един професор, който ми проподава, отличен специалист.
Жената гледаше все така ужасено, забравяйки дори да плаче.
Тълпата се смееше. Някой се сети да повика линейка. Часовникът на спирката отброи 3.27.
Санитарите слезнаха спокойно. Разбутаха тълпата, скараха се на няколко по-нагли зяпачи. Скараха се и на майката. Тя не ги чу. Отказа да стане. Само притискаше главата на детето до гърдите си и викаше.
Те се опитаха да я повдигнат, но не успяха. Студентът по медицина се опита да й обясни нещо, после се отказа. Скочи яростно и нервно запали фас. Един от санитарите застана до него и хвърли небрежно-разбиращ поглед към него. Студентът му подаде фаса. После се заприказваха.
- Всичко е под контрол, можете да си ходите вече... - увещаваше другият санитар тълпата. - Вървете си, свърши вече.
Някои си тръгнаха, други останаха. Освиркаха и санитарите. Първо, че се забавиха. Второ, че не си свършиха работата. Трето, поискаха пари от жената, която още седеше на оцапания в червено паваж.
- Как не ви е срам! - викаха те.
Медиците се отказаха. Обадиха се да пратят психиатър от болницата. Обясниха как след малко ще дойдат специалисти, за да се погрижат за пострадалите и как те не трябва да мърдат от там. После линейката потегли към следващото повикване. Изпратиха я няколко недоволни погледа.
Студентът по медицина захвърли угарката на земята и с широка крачка се отправи към спирката. Закъсняваше за лекции.
А жената все така притискаше детето до себе си и стенеше, вече тихо, останала без глас:
- Има ли някой? Помощ... Помогнете... Има ли някой, хора...?

Точка.
Дерзаене.

Отне ми доста време,но ги прочетох.Стилът е наистина много добър.Имаш талант,личи си.Наздраве

Поздрав-привет.
Писано заради Човека с Големия Телескоп и нощното небе под Смолян.

Отне му толкова години.
Спомняше си как започна като малко дете - гледаше звездите от покрива на блока, а на десет му подариха телескоп - следеше метеоритите и вярваше, че са летящи чинии. После си купи още един, после направи карта на слънчевата система, после направи сайт за астрономия и извънземни... В гимназията, когато с приятели ходеха лятото на планина, носеше един от телескопите си - така дойде и може би най-любимият му прякор - Звездоброеца. После кандидатства и го приеха "физика и астрономия" в София, на втората година беше най-обещаващият млад учен, а година след това го пратиха на специализация в Италия, във Фраскати, където беше центърът за научни изследвания на Европейската Космическа Агенция, беше едва навършил двадесет...
А там му трябваха още двадесет години, за да постигне всичко това. За да постигне този момент... Най-важният в живота му. А после замина за Америка.
Спомняше си и как отпуснаха субсидии за труда му. Почти се бе отчаял, след като 5 години сновеше от Париж до Кьолн, до Дармщад и до Драйдън или центъра "Кенеди", търсейки подкрепа за най-амбициозното начинание в човешката история. И тъкмо когато бе готв да се откаже, му подадоха ръка. И благодарение на Даниел Голдин петдесетте милиарда му бяха осигурени, а с тях и екипът, който му беше нужен. Там започна всичко... Беше деветдесет и шеста...
Спомняше си и как след дванадесет години получи куп награди за откритията си. Връчиха му дори Нобелова награда, година по-късно в Стокхолм. Тогава всички заговориха, че мечтата му е вече възможна, че е въпрос на време наистина да прати сигнал... Да осъществи контакт...
Колко прозаична понякога му се струваше неговата мечта. Едва ли имаше човек на света, който да не е мислил по този въпрос. Има ли извънземни?

Сами ли сме?

Да, това беше основният въпрос. И все повече се учудваше, когато размишляваше и стигаше до извода, че хората не искат да са сами. Хората отчаяно желаеха да открият и други форми на живот, да осъществят Контакта.
Е, той щеше да го стори заради тях...
Погледна часовника на бюрото. Показваше 10:57. Имаше още съвсем малко време. Някъде високо горе се подреждаха сателити и станции, специалистите от неговия екип подготвяха възможно най-големият реактор, съществувал някога в космоса. Само заради един сигнал...
Заради едно копче. Днес даваха материали по телевизията. Щяха да излъчват събитието пряко, по целия свят, навсякъде. Най-съдбовният момент в историята на човешката цивилизация...
Оставаше само да се изчака и три минути след полунощ огромните панели, изведени в космоса преди две години щяха да са подредени по най-добрия възможен начин, космическите тела нямаше да пречат на излъчването, а той щеше да подаде сигнал от вълновия генератор тук, на Земята. Както често бе обяснявал, революционното в неговата програма бе, че след точно 180 секунди щяха да имат отговор на въпроса. Щяха да знаят... А това беше най-важното.

И все пак, сами ли сме?

Понякога наистина се отчайваше или уморяваше и съмнението неспокойно го гризеше отвътре. А ако отговор не пристигнеше? Но дълбоко вътре бе сигурен, че такава възможност не съществува.
Влезе човек от обслужващия персонал. Носеше различни документи, последни бележки и кафето. Излезе също тъй бързо както се озова в кабинета му. Сякаш само след мигове се появи отново на вратата и каза тихо и без емоция:
- Казаха да Ви предам, че е време...
Подсочи и впи очи в часовника - 11:56. Наистина беше време... Как успя да проспи цялото време, залъгвайки се със спомени.
Е, беше време. Отправи се към командната зала. Екипът беше вече там. Въпреки късния час навън небето бе осветено от хилядите светлини на фарове, походни лампи и огньове около палатки. Хората се готвеха. А звездите бяха все така спокойни...
Таймерът отброяваше. 11:58... Четири минути и тридесет и една секунди... Мислите прехвърчаха неспокойно... Всичко ли беше наред? Сам бе провел три инспекции... Връзката с трите станции бе постоянна, на големите монитори вдясно се виждаха безтегловните космнавти, застанали пред пултовете... Подадоха сигнал, че панелите се пренареждат... Трябваше им още минута и половина... 11:59...
Спокойствието се разля в гърдите му като бурно и хладно море.

Идваше новият Ден.
12:00...
Датата бе 28 ноември 2011 година.

Цифровият календар отброи още ден. Панелите бяха наредени. Сто секунди... На екрана пред него излезе таймер... 99... 98... 97...
Нищо не можеше да се обърка. Всички затихнаха. Няколко оператора бързо се преместиха, за да уловят от по-добър ъгъл таймера на главния компютър... 65... 64... Време точно колкото да се спогледат... Някои от хората в тази зала му бяха станали по-близки от семейството му. Сега му отправиха един след друг окуражаващи погледи... Настъпваше неговият момент. Беше го чакал откакто се помнеше... Сърцето отново заби по-бързо, погледът му леко се замъгли и подпря глава с дясната си ръка. Оставаха мигове... Подаден бе звуковият сигнал. В космическите станции също. Системата работеше... Още съвсем малко... Времето затече по-бързо, изплъзваше се бясно като пясък през шепа и отлиташе, за да не се върне никога. Времето не можеше да бъде върнато... Никога...

5... 4... 3... 2... 1...

Това беше.
Краят. Не очакваше да бъде толкова тихо. Само отвън се чуваха приглушените викове на хилядите стекли се. Но вътре напрежението растеше и никой не смееше да проговори, дори да мръдне от мястото си.

В чакане.
На ОТГОВОРА.
Сензорите трябваше да уловят рефлекциите на излъчените частици и да отчетат тяхното възприемане. Ако някъде там имаше живо тяло, което се движеше, дишаше, по някакъв начин обменяше вещества, то щеше да бъде отразено на мониторите. Оставаше само да чакат...

ХАЙДЕ...
Минута вече измина.
Две минути.

И отново броене. Сякаш винаги не таймери, датчици и сензори са отчитали, а самите хора. Почти чуваше как милиони-милиарди същества брояха на ум. Каква странна мисъл.

Тридесет секунди.

ОТГОВОРЪТ...?

Пресмятаха като машини. Бяха машини. Почти не усещаше човешкото в тях.

Защо?
Защо толкова ги вълнуваше отговорът? Толкова ли беше важен? Наистина ли имаше значение? Какво ако имаше извънземни форми на живот? Правеше ли ги това по-умни, по-добри?

По-съвършени?

Една секунда...
ДА... Заради самия отговор...
Знаеше отговора...


Мониторите останаха празни. И сякаш цялата земя вдъхна шумно въздух и притаи дъх.

12:06:01.

Отговорът вече нямаше значение. Бяха сами. Никой нямаше сили да помръдне. Да каже нещо. Всички се вцепениха, сякаш изпаднаха в транс и продължиха да зяпат тъпо и празно в мониторите, като че наистина все още имаше някакво значение.
Или пък надежда...?
На какво толкова се надяваха...?

Стана рязко и като в просъница се върна в кабинета си. Затвори вратата и се отпусна тежко на мекия тапициран стол. Поръча на момчето, което влезе само преди няколко минути бутилка уиски. То я донесе след мигове. Миговете вече нямаха значение... Извади две чаши и отля с леко трепереща ръка. Беше напълно разрушен, свършен. Беше свършен и го знаеше.
- Е, научи ли резултата? - попита.
- Всъщност не...
- И все пак... - отпи шумно - ... не те ли интересува какъв е отговорът?
- Честно да ви кажа, не съвсем...
Наля повторно. И се загледа над ръба на чашата в младежа.
- Интересно... Твърдиш, че не те интересува съдбата на човечеството, нито в чии ръце ще бъде тя?
Младежът се усмихна, изпи на един дъх кехлибарената топла течност и си тръгна.
- Съдбата ни винаги е била в наши ръце и винаги ще бъдем сами - каза и затвори вратата.


Желая всичко най.