Това е едно непретенциозно разказче, в което съм базирал на истински случай, но съм вложил голяма фантазия, сами се убедете
Имената не са инстински, нито следващите събития
Иван безмълвно стоеше в стаята си и внимателно разглежаше учебникът по история. Вечерта бе сънувал странни неща, които не си спомняше, но се надяваше да си ги припомни, като четеше. Изведнъж вратата се отвори.
- Какво... - с досада промълви Иван.
- Днес е щастливият ти ден - извика глас от вратата.
- Стига татко, сега не съм в настроение...
- Не се шегувам - влезе в стаята г-н Трифон Генчев, бащата на Иван. - Всъщност, днес е почивен ден, а и от много време ти бях обещал да те заведа на риболов.
- Да... Май че обещанието ти датира от преди 2 години - тъжно иронизира Иван.
- Казах ти, сериозен съм. Приготвяй се, и чичо ти Стойков ще дойде.
"Военният"? Това бе човека, който Иван искаше да прилича - твърд, широкоплещ, но и с чувство за хумор и умение да разпуска.
- Засега добре... Но не сме готови, нямаме стръв, въдиците не са готови.
- Не се притеснявай - намигна родителят. - За всичко съм се погрижил.
Джейк повдигна дясната си вежда. Ясно ми бе, че баща му си бе наумил нещо.
Час по-късно тримата пътуваха. Джейк говореше остроумно, за да впечатли "военния". Всъщност, Стойков имаше висок чин в армията, но не се хвалеше с това. Бе скромен.
- Къде сме - попита тихичко Иван.
Не си спомняше да е заспивал. Все пак, последвалата прозявка показа, че го е направил.
- Засега близо.
Автомомбилът навлезе в някакво село, където на табела прозрачна пластмасова табела пишеше с едри червени букви "Redrob fo eht noisnemid".
- Ама че работа. Българско село - с английско име. И това доживяхме - промърмори Трифон.
Селото изглеждаше пусто. Нямаше нито един човек. Иван си помисли, че селяните предпочитат да избегнат сутришният августски пек. Изобщо селото изглеждаше неприветливо, дори странно. Прашните му улици, порутените къщи създаваха това впечатление. Стигнаха до висок жълт хълм, препречващ се на пътя им. Тент се смръщи и извади картата.
- Хм... Според картата, язовира трябва да е в ляво от края на селото, а тук виждам черен път, който явно се вижда, че води до някъде. Ляв път няма! Тези картографи май наистина са чертали както им скимне, докато са правили тази карта.
- Изглежда доста стара все пак. Явно е от много време. Нормално е да има неточности. Все пак, нали идвахме онзи ден - констатира Стойков.
- Идвали ли сте - изненада се Иван.
- Всъщоност да - виновно отвърна баща му. - Вчера. Заложихме една мрежа в реката, която пълни язовира. Все пак, мисля, че строго се придържахме към картата, не помня, майките на картографите да са ми минавали през ума...
- Аз също. Все пак, май нямаме голям избор...
Тент кимна недоволно и отби в дясно. След дългото нагорнище, стигнаха до голям воден басейн.
- Е, това е мястото.
Иван се почеса по главата. Мястото не изглеждаше зле - брега не беше стръмен, наоколо тук-там имаше дървета, които хвърляха сянка, но самият язовир бе под всякаква критика. Водата миришеше отвратително (първото за което се сети Иван бе мърша), а и дъното излгеждаше доста замърсено с тиня. Водата изобщо не бе дълбока - момчето прецени, че максималната дълбочина едва ли е повече от 2-3 метра.
- Иване, ние ще отидем да вземем мрежата. Реката е доста далеч, а ние сме с лодка. Намери си занимание за следващия половин-един час.
- Няма проблеми, татко. Ще ви изчакам и тогава ще хвърлям, понеже съм намислил съревнование.
- Както искаш.
Стойков през това време беше напомпил надуваемата лодка и с Трифон загребаха. Иван проследи лодката, която зави зад един хълм и се скри от погледа на момчето.
- Е, късмет - помисли си той.
Иван реши да се поразходи. Все пак, не му се искаше да се отдалечава много от колата, понеже августското слънце печеше жарко, а той не обичаше да се напича. Той направи няколко "жабки", поразгледа наоколо и се върна в колата.
Реши да пусне радиото. За съжаление баирът не позволяваше да бъдат уловени никакви станции. Отчаяно се присегна към копчето за спиране, но слаб сигнал привлече вниманието му. Той фиксира сигнала и наостри уши. "Тъ тъ тъ тътъ тъ тъ тъ" - пищеше радиото.
"С.О.С.?" изненада се момчето. Той се огледа наоколо, но не се виждаше нищо. "Кой по дяволите изпраща този морзов код?". Не, не можеше да види нищо наоколо. Изведнъж от язовира започна да кипи вода. Иван зяпна с уста като поразен и се втренчи във водата. От нея се показа черен метален корпус.
- Сънувам ли или това наистина е подводница??!!!
Момчето излезе от колата и застана на брега. Издигащата се подводница от някаква локва като този язовир изглеждаше меко казано ЧУДО. Подводницата опря в брега застана пред Иван.
- Подводница. Подводница в язовир. Язовир с подводница - шепнеше невярващо момчето.
От шлюза излезе мъж, около трийсетте, с генералска униформа, а зад него застанаха четири матроса с карабини. Те прекосиха корпуса на подводницата и задружно слязоха на брега.
- Момче, това тук ли немскят бряг ли е - прозвуча английска реч.
Иван трепереше и гледаше като вкаменен. Английският му бе доста добър, затова можеше да постигне контакт с военния. Опита се да отговори, но от устата му излезе само едно "ъх". Направи втори опит:
- Съвсем не, сър. Това тук е само един български язовир, който няма излаз нито на море, нито на някой друг подобен воден басейн. Не знам кои сте и защо сте тук, умирам от недоумение...
- Как е възможно? Вече две години кръстосваме океаните, но не можем да намерим немският бряг. Чух че там е най-напечено, затова сме изпратени от президента Рузвелт за да потопим немския флот.
- Моля?
СЛЕДВА...