Цялото съществувание е основано според закономерности. Закономерности, които не могат да бъдат пренебрегвани или нарушавани. Не може да има сянка без светлина,смърт без живот, добро без зло. Всичко е част от кръговрата на безкрая, който от незапомнени времена, е посял семето на живота.
Едната противоположност е равна на другата и никоя от тях не е по-силна. Нищо в природата не се губи, то просто преминава в друга форма. Това е същността на всичко. Това е същността на безкрая.
глава IXX от "Догмите на Безкрая"

******************

Също като при везните, когато едната от тях олекне, другата натежава. Така и в земите на Kламатх - дом на хора и елфи, злото успя да натежи. От 300 години войните между тях подхранваха силата му , докато тя не стана достатъчно могъща за да излезе на бял свят. Спящите демони се пробудиха от писъците и страданието, и привлечени от тях , първичните сили на злото нахлуха в твърдините на Кламатх - светът между двете крайни противоположности. Като черен облак те се извисиха над всичко и го погълнаха. Като черна вълна те отмиха всичко, което лежеше пред тях. Миризмата на скръб и агония се разнасяше навсякъде откъдето минеха...
……………………………………………………………………………………………………………..
...хората тичаха в неистов ужас. Всеки грабваше най-необходимото и хукваше да бяга без да поглежда назад. Женски писъци и детски рев огласяха селото. Мъж и жена с невръстното си детенце се опитваха да догонят вече отдалечилите се, изплашени до смърт селяни. Мъжът куцаше и нямаше сила дори да си поеме дъх, но въпреки това той продължаваше да носи детенцето си в едната си ръка, а с другата дърпаше своята болна съпруга. Но не след дълго мъжът рухна на земята от изтощение. Жена му се опитваше да го изправи, но в нежното и тяло нямаше толкова сила. Тя погледна назад и видя селото, обвито в пламъци. В далечината вече се чуваха свирепите ревове на демоничната орда. Скоро от гората, в гръб на бегълците заскачаха безмилостните, кръвожадни изчадия. Виждайки своя край жената падна на колене и прегърна съпруга и детето си. От очите и се зарониха едри сълзи, които се стичаха по бузите и и попиваха в косата на своя възлюбен. Може би -в този момент силата на тези сълзи стоеше над всичко останало, над всичко живо и неживо, над всичко вечно и тленно.Сякаш в този момент цялата вселена бе обърнала очи към нея. Усещайки,че това е краят и спасение няма, тя прошепна нежно едно последно сбогом на двете си най- обични същества. Миг по- късно Демоните ги връхлетяха и погубиха. Но като по чудо детето се спаси от гибел. Точно пред лицето на смъртта, майка му успя да го предпази с тялото си, давайки нейния живот, с надеждата,че по този начин ще запази този на сина си.
Скоро всичко премина. Замлъкнаха звуците на природата. Единствено лекия ветрец се бе осмелил да се раздвижи. Беше настанала гробна тишина.
Часове по-късно армията на крал Зилстрад стигна до това, което бе останало от малкото селце. Зилстрад яздеше пред строя, яхнал великолепния си бял жребец. Сърцето му се сви от зловещо предчувствие. То започна да го гложди отвътре и не му даваше покой. Зениците му се разшириха в мига щом съзряха покъртителната гледка на избитите жени и деца. Лицето му придоби страшни очертания. По тялото му плъзна студена вълна, която го накара да потрепне. Десницата му се сви в юмрук. Той усещаше пулсирането на изгарящата от ярост кръв във вените си.
Господи!-прошепна тихо той, след което вдигна едната си ръка и даде знак на своя син да се приближи.- Сине, погрижи се за ранените и нареди да погребат телата!-обърна се към него с прикрито спокоен глас.
Луур кимна и без да отрони и дума, препусна напред, последван от малка групичка войни.
Зилстрад слезе от коня си и плахо започна да крачи между безжизнените трупове. Погледа му се движеше хаотично, сякаш едната част от него не желаеше да гледа всичката тази болка, но нещо го подтикваше да продължи да се взира в нея.
-Какво ли е сторило всичко това?-мислеше си той- Малцина са способни на такава жестокост. Кълна се, ще намеря изчадието извършило това и лично ще го убия!
Внезапно до слуха му достигна някакъв приглушен звук. Прекалено неясен да се определи точно какво го издава. Зилстрад веднага извърна глава по посока на едва доловимия стон. Пулсът му се ускори. Звукът се усилваше с всяка негова крачка. Пред погледа му се изпречиха телата на мъж и жена застинали във вечен сън, прегърнати един друг. Той се затича към тях, защото неясният стон започна зловещо да наподобява детски плач. Кралят внимателно повдигна рамото на жената. Под нея лежеше малкото и детенце. Нещо в сърцето на владетеля трепна. Без да се замисля, той свали металните ръкавици от ръцете си и нежно издърпа момченцето изпод родителите му. Притисна го внимателно до гърдите си и му прошепна:
-Не се бой! Вече нищо не може да ти се случи.
Насълзените детски очи се взираха страшно в неговите и сякаш те носеха някакво скрито послание.
-Вече нищо не може да ти се случи! Обещавам ти!….Обещавам!
Той приклекна и покри двете тела със своя плащ, след което погледна нагоре към мрачното небе.
-Не се страхувайте, отсега нататък аз ще се грижа за сина ви и ще го обичам като свой. Нека душите ви намерят покой!
След което се изправи и се върна при хората си.
Не мина много време. Задуха силен северен вятър ,които разпиля наслоената по земята пепел. Тя се издигна високо във въздуха и почна да се сипе на едри парцали. Зилстрад се вкопчи силно в детето, притисна го здраво и се обърна, така че да го предпази от вятъра. Злокобното му предчувствие нарастваше със всеки изминал момент.
Ненадейно някакъв писклив, прегракнал глас стигна до слуха на Зилстрад.
Те са тук! Навсякъде са! – крещеше неистово един от хората на принца, който току-що бе изпълзял измежду гъстите храсти. – На оръжие! На оръжие, хора!.
Зилстрад се затича към запъхтения, из понадран от тръните войн.
Какво се случи? Кой идва? Кои са “те”? – подхвана го с въпроси владетеля.
Войникът го погледна стреснато в очите и с треперещ глас продума:
Демони, господарю! Демони! Изчадия Идват насам!
- Къде е синът ми? – попита Зилстрад разтревожен. – Защо не се върна?
Войнът сведе поглед, свали шлема си и го пъхна под мишница.
Връхлетяха ни изневиделица докато оглеждахме за ранени. Бяха хиляди … Цяло море от тях. Не им се виждаше края. Изненадаха ни. Нямахме шанс за бягство. Бихме се храбро и съсякохме мнозина, но повярвайте, и чудо да беше не можеше да ги спре. Младият господар не успя да се спаси. Малко преди смъртта си, той нареди да ви предупредя.
Сякаш в този момент хиляди ножове пронизаха сърцето на Зилстрад. Той почна да усеща как губи почва под краката си. Миг по-късно се свлече на коленете си. Очите му се насълзиха и дишането му стана на пресекулки.
Не отне много време болката да премине в ярост и жажда за мъст. Той вдигна ръце и сложи детето в скута на най-верния си генерал и приятел - Атрагон. Зилстрад се надигна и му стисна рамото.
Атрагон, приятелю, искам да вземеш това дете и да го отведеш далече от това място. – заповяда той с властен тон.- Пази го с живота си. Ако не успея да се върна жив ти ще се грижиш за него като. Върви! И нека бог да е с теб.
-Но господарю, не мога да ви оставя сам.- отвърна Атрагон.
- Върви, приятелю! - подкани го владетеля.
След което Зилстрад целуна детето по челото и се извърна. Нахлузи металните ръкавици, издърпа яростно своя меч и с бърза крачка, той се отправи към вече строената войска.
Долината в която лежеше селцето започна да се изпълва с адска сган. Отвсякъде заприиждаха всевъзможни гротескни същества. Горещи пламъци блеснаха в очите на Зилстрад. Той вдигна меча си високо и без капка колебание, пришпори белия си кон и с вик се втурна напред. Верните му войни го последваха неотлъчно и като блестяща бронирана река се спуснаха към връхлитащия ги враг. Миг по-късно двете армии се врязаха с рев една друга и предните редици паднаха покосени. Земята се заогъва под натиска на хилядите тела. Зилстрад успя да се гмурне под първите удари и навлезе дълбоко във сганта. Като обладан от зъл дух той сечеше всяка твар изпречила се на пътя му. Острието му свистеше около него и сееше смърт. Той изливаше целия си гняв върху грозните изчадия и продължаваше да ги сече без умора. Вдъхновени от храбростта на господаря си войните бързо поваляха вражеските редици, но на тяхно място прииждаха нови и нови. Настана касапница. Навсякъде хвърчаха крайници и бликаща кръв. Накрая, след дълга и свирепа битка, заобиколен от бързо топяща се групичка войници, Зилстрад хвърли своя шлем и заби меча си в пропитата с кръв почва, след което коленичи.
Господи, - продума той със смирен глас. В теб се уповава вярата ми. От теб аз черпя сили. Бъди мой щит и кула, за да запазя чиста и ненакърнена душата си. Помогни на народа ми да се избави от гибел. Помогни и на детето, на което дадох клетва че ще го пазя, че ще съм винаги до него. Не удържах клетвата си. Моля те за прошка. Дай ми сила изживея последните си няколко мига с чест и смелост, така че да не мога да се пречупя ред лицето на смъртта!
Юмрукът му се уви здраво около дръжката на меча. Останал сам сред демоничната орда, той се хвърли в една последна атака. Противниците му падаха един след друг. Всеки негов удар намираше целта си, докато нечие острие не прониза плътта му и прекрати завинаги жизнената му пътека.
С последен дъх, смелия владетел сподавено из клокочи от пълната си с алена кръв уста:
Благодаря ти Господи….- гласът му замлъкна.
Великия Зилстрад загина геройски сред море от зло.
След време легендите щяха да разказват за случилото се на този ден. Как Зилстрад, владетелят на Азерот падна в името на светлината с чест и смелост, и не се пречупи пред лицето на смъртта.


********************************************************



Верен на господаря си, Атрагон отведе детето със себе си. Той се бе запътил към северните земи – домът на Кадамите. Кадамите някога бяха защитници на светлината и воюваха за справедливост, но войната между хора и елфи ги накара да се оттеглят в мълчание, тъй като за тях, това беше война за интереси, в което нямаше и капка справедливост, макар че и двете страни твърдяха обратното. Единствено при кадамите детето щеше да е на сигурно място, но пътя дотам бе дълъг и изпълнен с опасности.
Свечеряваше се, а Атрагон не бе почивал от дни и нямаше да спре докато не бе сигурен че е в пълна безопасност. Въпреки вече премрежения му от умора поглед, той успя да зърне подходящо място за пренощуване. Той слезе от коня си и се насочи към корените на едно от големите дървета. Арагон внимателно пое спящото дете, гледайки да не го разбуди, после го положи на меката трева и взе да разседлава жребеца. Накладе огън и легна до детето. Лека полека взе да се унася в сън. Клепачите му започнаха да залепват, въпреки желанието му да остане буден. Не след дълго заспа.
Луната изгря над короните на високите борове. Някъде в далечината се чуваше злокобен писък на сова. Вятърът докосваше леко величествените стволове на дърветата и издаваше тънък свистящ звук. Гората се готвеше за сън. Живота притихна. Въпреки умората си, като отличен войн, Атрагон бе научен да спи леко и да реагира мигновено дори и на най-малкия признак на опасност.
Както си лежеше, той усети нещо. Усещаше нечие присъствие. Ръката му се плъзна съвсем внимателно към ножницата на меча, който лежеше до главата му. Усещането за присъствие растеше. Не след дълго се дочу едва доловим звук, идващ иззад отсрещните дървета. Атрагон отвори рязко очи и със светкавична бързина издърпа стоманеното острие от ножницата. Изправил се на крака той бързо зае позиция за бой. Погледът му внимателно обхождаше всяко дърво. По нищо не личеше че там има някой, но Атрагон усещаше нeщо. Някакво дразнение се докосваше до сетивата му, но не можеше да определи какво е то Без да губи и минутка, той грабна детето и се качи на коня и го пришпори напред през леса.Спокойствието на гората бе нарушено. Детския плач отекна в тъмния лепкав сумрак и бавно затихваше с отдалечаването му. Миг след като силуета му изчезна сред сенките, от короната на едно от дърветата изплува призрачна фигура, обърнала поглед по посока на отдалечаващия се Атрагон.
При зори Атрагон бе достигнал портите на Екта Бахана - икономическия център на империята. Това бе най-богатия град в света и в него обикновено кипеше оживена търговия. Генералът отчаяно се нуждаеше от почивка, но надигналата се буря от въпроси в главата му не му даваше покой: Какво ли се е случило със Зилстрад? Защо го оставих сам? Ами ако не е успял да удържи злото в боя…Господи, тогава… - лицето му придоби разтревожен вид. Погледът му бе празен, и бе отстъпил място на неговите мисли. Сега най-важното е да отведа детето на сигурно място. - при тази мисъл празният му поглед изчезна. На лицето му се изписа решителност и сила .

В същото време в столицата на империята - Азерот.

Абе не тача много да хваля хората но това бе наистина силно . Прекрасни описания спиращи дъхът и прекрасна атмосфера . Трябва да споделя че сред нас се е появил нов талант и то добър . Пожелавам ти плодотворно творене !

радвам се че ти хареса. Мерси за пожеланието

Ако искате ще набера останалата част, ама кажете , щото иначе ша ми окапят пръстите докат го напиша

Аз лично очаквам втората част но . Сега ще те предопредя за нещо ( правя го със всеки нов ). Когато пишеш нещо е добре - да не казвам задължително - да си го пишеш в една тема . Това за Матрицата просто няма да го коментирам . Не разбирам защо направи втора тема ? Не го прави повече . Критика по този въпро ще получиш от почти всички просто още не са видяли темата . Ткааче за напред не прави тема за всяка следваща част . И междо другото матрицата бе забавна ама много къса ( не че съм се хили но ми бе гот да чета и да се кефя на тоталната абсурдност на ситуацията ).



П.П. Надявам се да приемеш съвета ми насериозно !

Съгласен съм с Evil! Наистина си добър!А за темите, май мернах нещо, но съм съгласен с Evil И по този въпрос.

В същото време в столицата на империята - Азерот.

Имперският съвет се бе събрал в огромната зала. Цареше хаос. Бушуваше виелица от гласове... Императорът и синът му са мъртви!...Тронът е без наследник... Трябва да изберем.... Един от нас! ...Един от нас!!! Изведнъж оглушителен тътен разтресе залата. Всички гласове замлъкнаха. Юмрукът на Лорд Митирил се бе стоварил върху абаносовата маса. - Вие, алчни псета, замълчете преди да съм ви запушил устите със стомана! На лицето му бе изписана безумна ярост. – Императорът още не е погребан, а вие се хвърляте да делите нещо което не ви принадлежи! Отвращавате ме! – презрителния му поглед обхождаше всеки един от присъстващите – Вчера бе пролята царска кръв. Загубихме десет хиляди верни другари...Кълна се, че всеки посегнал на Азерот ще си плати скъпо и прескъпо. Да съм проклет ако стоя безучастно докато империята се разпада пред очите ми!
Лорд Митирил се обърна рязко, отметна плаща от раменете си и напусна залата с бърза крачка. В главата му се въртеше една единствена мисъл. Как да опази империята от връхлиташия я враг и най-вече от собствените й благородници.
Над градът витаеше велика скръб. Майки ровеха с голи ръце в пръста и плачеха за изгубените си синове, зовяха ги с надеждата, че те ще се завърнат по домовете си, но напразно, черните траорни флагове на кулите плющяха зловещо от прокобните ветрове носещи звуците на умиращи души от слорошното сражение. Те бяха вестители на смърт. Всякаква надежда бе изгубена в дълбините на окена от болка. Страданието бе изсипало цялата си мощ върху народа на Азерот.


Атрагон яздеше бавно по една малка, тъмна уличка. Умората вече взимаше превес над съзнанието му. Той имаше отчаяна нужда от почивка, но знаеше че небива да спира, усещаше някаква опасност и небиваше да рискува. Генералът сведе поглед към детето.Устничките му бяха напукани от непоносимата жега. Водата им бе свършила преди ден. Атрагон посегна към меха и изцеди няколкото останали капки в устата на бебето.
Минаха часове. Войнът вече беше извън пределите на Екта Бахана, бе влязъл във вековните гори – пределът на империята. Отвъд бяха владенията на елфите. Той чувстваше че силите го напускаха. С усилие се крепеше на жребеца си. Ненадейно до слухът му достигна игривото ромолене на някакво поточе. Сърцето му се изпълни с надежда. Атрагон слезе от коня си, коленичи до кристалната вода и отправи очи нагоре. – Благодаря ти господи. Той потопи шепите си в животворниа елексир и отпи няколко големи глъдки. Живот плъзна във вените му. Съзнанието му почна да се избистря със всяка следваща глъдка. Атрагон побърза да напълни и меха за да напои детенцето, което вече бе почнало да гасне. Но този момент на на радост бе кратък. Атрагон го усети отново. Същото злокобно чувство, което бе изпитал по-рано. Призрачния силует се появи отново. Десницата на генерала се уви около меча му. – Кой си ти! Какво искаш! Говори или ще усетиш острието ми! -нежен глас погали слуха на имперския войн. – Не прави глупости, Атрагон. Не искам да проливам кръвта ти. Искам само момчето. –Атрагон пресви очи. – Искаш момчето?! Можеш да го имаш единствено когато преминеш покрай безжизнената ми плът! – мечът му изсвистя със звънлив звук и излезе от ножницата. Гласът отново се обади, но този път бе по-дълбок и спокоен. – Не желая смъртта ти. Не е писано да умреш днес. Просто ми предай момчето и живей! – гласът проникваше дълбоко в съзнанието му. Караше го да се подчини. – Този глас.... – ръцете му започнаха да треперят, не след дълго войнът се свлече на колене. – Този глас...Зилстрад....няма да се проваля...Господи, дай ми сила... НЕ! –мощен рев разцепи гората. - Няма да ти дам момчето! – пръстите му отново стиснаха стоманеното острие и със сетни сили се изправи на крака. Дишаше тежко, от очите му бяха бликнали сълзи. Ужасна болка бе изписана на лицето му. Атрагон се хвърли срещу силуета, но тялото му не издържа. Войнът падна в безсъзнание.

преди всичко се извинявам за стилистическите и правописните грешки. Просто още не съм редактирал текста. Не ми остана време, но се надявам, че въпреки всичко ще му се насладите.

Извинявам се за дългото си отсъствие от форума, но бях на почивка (не че ви интересува нали ). Имам намерение да продължа разказа си, ако нямате нищо против разбира се. Ако можете да отделите малко време да ми направите рецензия и да ми дадете някой друг съвет ще ви бъда много благодарен. Е, това е за сега. Захващам се с разказа

Безсмислено е да питаш, дали някой ще има нещо против. Давай смело нататък и ни зарадвай с продължението.
Аз съм мързелив тип който не обича много да рецензира други хора, само ще те помоля да си редактираш оформлението на предишната част за да се чете по-лесно (диалозите имам предвид).

Mерси много, приятелю. Ще се постарая над това . Разказа върви добре и съвсем скоро ще постна и следващата част. Наявам се да ви се хареса.