15.08.2004 сега е 22:00 ч българско време . Започвам да си водя гласов дневник .
Вчера 14.08 се случи нещо ужасно но нека започна историята от самото начало .
Беше 12:30 когато със семеството ми и тримата ми съквартиранти тръгнахме към НДК . Там щеше да се проведе празненството по случаи сватбата на близки семеини приатели . Празненството мина без каквито и да е засечки . След края на офицялното празненство аз , родителите ми и съквартирантите ми потеглихме към часната резиденция на младоженците . Часът бе 20:00 . Пристигнахме във резиденцията без каквито и да е проблеми . Настанихме се във подземната зала на имението . Обширна стая с множество удобства . Отново всичко бе прекрасно и никой дори не подозираше какво ще стане какъв ад ще настъпи . Сега като се замисля не знам дали ние бяхме благословени или прокълнати . Не знам и не разбирам . КОгато и часното празненство свърши бе късно можеби към 2:00 посреднощ . Аз и съквартирантите ми - Иван , Митко , Виктор и аз Ицо потеглихме към квартирата ни близо до ЦУМ . Тогава не знаехме още , още не подозирахме нищо . Когато се прибрахме разбрахме истината горчивата истина която ни беше обрекла . По телевизията даваха извънредните новини . Малко преди 22:15 същата вечер столицата била обгазена . Тъмно червения облак минал през целия град но източникът му не бил известен . След тази ужасяваща новина почнаха съвети за предпазване . Но източникът на обгазяването не се спомена . Аз бях изтръпнал а и приателите ми също . След кратък разговор с тях се разбрахме че във подземната зала не е имало начин да се заразим . Легнахме да спим .
15.08.2004 часът е 22:50 след кратката почивка съм готов да продължа .
Днешния ден бе истински ад . Водеща новина продължаваше да е обгазяването на градът . От всички информациони емисии ни успокояваха че заплаха няма , че всичко е наред . Но това бе лъжа . Нищо не бе наред и можеше лесно да се види . Навсякъде по улиците хората повръщаха и припадаха . Болниците бяха претъпкани . С приателите ми се опитахме да стигнем уневерситета с личния ми автомобил - градския транспорт не работеше . Навсякъде имаше изоставени коли , трамваи , тролеии . Бях изплашен . В университета ни посрещна същата гледка . Малкото останали на крака хора повръщаха неистово . Който вече бяха изтощени бяха налягали на земята и се молеха за лекарска помощ .
ПОдивях от страх .
Веднага се прибрахме . По точно се опитахме повечето от пътищата бяха блокирани от тежки катастрофи . Когато в краина сметка намерихме път бензинът бе на привършване . Зарязахме колата и се отправихме с бърза крачка към убежището ни .
Разговарях с нашите и убедих бащами да вземе всичко необхдимо и да отведе майками в Шумен при роднини където заедно да останат и да ме чакат . Убедих го ще съм добре - излъгах знам че няма да съм добре .
16.08 в момента мисля че съм на сигурно място , часът е някъде междо единаисет дванаисет вечерта . Още от самото начало на денят всичко тръгна на много зле . Сякаш адът се отвори и със всички сили се опитваше да ни погълне . Навсякъде бе тихо - ужасяващо тихо . По улиците лежаха хора но вече никой не стенеше - явно всички бяха мъртви . Но освен ужасяващата тишина имаше и още нещо - ужасяваща смрад . Тя се бе пропила навсякъде . Имах чуството че влиза в мен - отвратителната смрад на разлагащо се месо . Знаех от къде идва но предпочитах да не го знам . След кратък разговяор със съквартирантите ми решихме че трябва да бягаме - бяхме единодушни . Събрахме всикчо което можеше да ни влезе във употреба . Фенери , манерки с вода , храна - само вакумираната , дрехи , дребни сечива и всичко което можеше да ни свърши някаква работа . На излизане от входа видях хазяиката ни - по-добре да не бях я виждал . Лицето и бе мъртвешко бяло , очите и замъглени и изпълнени с кръв а от носът и течеше гъста кръв . Предположих че бе паднала от прозореца поради простата причина че кракът и бе счупен и остра кост се подаваше от мястото на което някога е стояла капачката и ! Реших че не е правилно да я оставам просто така на улицата - тя бе добра жена . Свалих якето си и я покрих . Виктор от своя страна произнесе тихо поменание . Не разбирах как можа това да се случи - наистина как можа ? Рязко якето се надигна нагоре - всички изпищяхме взимно . Помислих си че вятара просто е вдигнал якето от трупът но после видях една искрящо бяла кост да се търка в плочките . Не можех да повярвам . Нима тя е жива . Сега се питам защо повдигнах якето вместо да избягам но тогава не мислех . Ужасяващата гледка ме блъсна наравно с ужасяващата смрад - бях вдигнал якето . Лицето на хазяиката бе разкривено . Целюстите и се разтвараха бавно и с пукут после се прибираха в хищна захапка . Когато отново си отвори остата от там потече гъста каша от зъби и кръв с лиги . Не вярвах на очите си . Мозъкът ми зверски крещеше да бягам а явно и умът на другите ги съветваше същото . Всички се вслушахме във вътрешния си глас а плътно зад нас се чу пронизващия леден писък на някога приятната женица превърнала се във това ... това ... "нещо" . Около нас навсякъде труповете започнаха да се изправят . Кървавите им погледи замъглени от смъртта се впиваха бездушно във нас . Нов ад ни посрещна от края на улицата по която тичахме . Група от тези "неща" се бе навела над тялото на малко дете и хищно късаше от месото му . Щях да повърна ! Навсякъде се търкаляха тела на изядени . Няколко коли горяха безпомощно прегърнали в прегрътките си тяхните шофиори . В края на улицата два автобуса също горяха и преграждаха улицата . Сега вече настана неистова паника . Нямахме кола и разполагахме с някакви ножчета . ПРодължихме да бягаме като използвахме някакво кафе за проход през барикадата . Минахме през витрините му и продължихме да бягаме . Навсякъде пред нас се разкриваше една и съща гледка . "Неща" ядящи трупове и катастрофи . Няколко згради потъваха в адски огниове но нямаше кой да ги загаси - сигурно защото всички бяха мъртви каквито скоро и ние щяхме да бъдем . Изведнъж дочухме изтрели . Засилихме се натам като си представяхме спецялните части как се сражават за да стигнат до нас и да ни спясят . Всичко във мен говореше че това не е възможно но надеждата ме крепеше . Когато стигнахме до източникът на истрелите пред нас се разкри жалка гледка . Самотен полицаи в раздърпана и окървавена униформа бе притиснат във ходът на някаква кооперация - авно входната врата е била заключена . Пред него десетина "неща" с бавни несигурни стъпки - сякаш бяха пияни се добилижаваха все повече до него . Макаровия в ръката му неспираше да подскача но това просто не спираше чудовищата - някога плащали данъци и носили гордото име граждани . Полицаят презареди за пореден път пистолетът си . ПРоизведе нова серия от дузина изтрела по "нещата" но те просто отказваха да умрът . Вусящите меса от главите им просто ритмично потреперваха когато бяха оцелени . Сега вече знам какви са тези същества - живи мъртавци върнати на този свят просто за да могът да отмъстят на целия свят за жалката си смърт . Полицая бе повален след малко и оглозган . Стоях вцепенен и гледах гротеската сцена и не можех да помръдна . БЯГАИ ГЛУПАКО - беше изкрещял Виктор и ми бе ударил доста силен юмрук . Това ме бе съвзело . Сега тичахме и тичахме не помня колко но стигнахме комплекса Лиляна Димитрова и тъкмо когато щяхме да го подминем се сетих нещо . Тук като малък бях идвал да стрелям . Стрелбището бе изгоряло но орънжцения магазин още работеше . Набързо обясних на другарите ми какво става и че имам идея . Те се съгласиха . Когато влязаохме във коридора всеки от нас трепереше - дългото бягане ни бе изморило а ужасните гледи стресирало . И да бях прав там пред нас в дъното бе магазинът . Явно някой ни бе изпреварил - вратите бяха широко отворени и някой от оръжията на витрината липсваха . Но голяма част от останалите заключени оръжия вно си бяха на мястото . Оспяхме да отворим малките сеифове с помоща на щанга и чук . Изпразнихме дрехите от раниците и вътре натъпкахме всичките муниции който докопахме . Всеки от нас разполагаше със по един пистолет различен калибър , ловна пушка дванадесети калибър а аз и Иван имахме и по картечен пистолет "Оса" . В един от стъклените сеивове открих три гранати който не оспях да разпозная дали са бойни , димни или учебни . Събрахме всичко и се приготвихе да продължим бягството си въпреки прекомерния товар . Но бяхме сгрешили срещу нас по коридора се клатушкаха двадесетина трупа - вече бях сигурен това са зомбита сякаш излезли от филмите на ужасите и рс игрите ! С другарите ми се подредихме в редица и стреляхме , стреляхме , стреляхме . След като всяко оръжие ищрака напразно и патроните за пушките в джобовете привършиха стрелбата спря . Опитах се да видя какво става по продължение на коридора но не успях . След тази усилена стрелба целия коридор бе погълнат от гъст пушек . Направо не повярвах на очите си когато пушекът се разнесе а пет зомбита продължаваха да се влачат към нас . С Иван презаредихме картечните питолети и ги изпразнихме във живите мъртви . Те паднаха . Тресях се от умора . Побягнахме за пореден път като прескачахме разскъсаните от изтрели трупове и се отправихме към улицата . Там вече имаше педесетина ходещи трупа . А точно зад тях имаше лъскав джип със широко отворени врати . Всички с един поглед стигнахме да единно заключени - джипът трябваше да е наш . Но зомбитата бяха прекалено много а и се увеличаваха със всеки изминал миг . Реших да проверя какви са гранатите . Хванах едната и изтеглих щивта след което я запратих право към центара на мъртвата пасмина . След няколко секунди улицата бе разклатена от мощен взрив . Покраи нас полетяха парчета кървави меса . Добре това значи че имаме значителна мощ . Побягнахме в ждипа . Както и предполагах вътре имаше само кръв а ключовете висяха на таблото . Предишните собственици явно го бяха изоставии с надежда да се скрият някъде докато всичко отмине - стана ми жал и аз не знам защо . Изтърках кръвта от седалката поради опасението че кръвта е заразена . След двучасово въртене из улиците на мъртвия град се оказа че по главните улици няма как да се измъкнем . Поехме по второстепени те улички . Стигнахме до жк. Младост 1 . Тогава си припомних благата , нежна усмивка на единствената ми любов от гимназията . Пре умът ми мина идеята да я потърся . Можеше да е още жива някак можеше да се е спасила - ами ако не бе се спасила ако се наложеше да я застреля ! Мъката ме прояздаше . Разкото натискане на спирачките изкара от повърхностния сън моите другари . Те ме запитаха какво става а аз ги запитах просто " Доверявате ли ми се " след кратка пауза те поклатиха глави в знак на съгласие . С пилене на гуми джипът се извъртя на деведесет градоса и мръсна газ ние полетяхме към бл.10 където живееше тя . Стигнахме без проблем . Навсякъде бе тихо , не се виждаха никакви трупове и унищожения сякаш това не бе квартал на София . Надеждата в мен се разрасна . Взех пистолета и помолих другарите ми да пазят джипа и входа където влизах . Те се наредиха така че обрзуваха не много стегнат кордон около вратата . С тиха и лека крачка се заискачвах нагоре . Първоначалната ми надежда бе разбита в мигът когато минах първия етаж . Кървави локви се бяха образували по стъпалата , вратите на апартаментите бяха разбити и опръскани с кръв . Навсякъде имаше нахвърляни вещи , куфари . И там на седмия етаж бе вратата на момичето което обичах . Тежката метална врата си бе на мястото . Нямаше следи от опит да бъде откъртена ,но не бе и заключена . Отворих плавно вратата и точно срещу мен в коридора бе майкаи . С кървави премрежени от тежка бяла пелена очи , раздрана кожа и множество струики кръв по тялото . Някога крехката мила женица се бе превърнала в звяр и със всички сили се опитваше да разбие врата на детската стая . А от тям пристигаха тежките обречени писъци на същество толкова мило за мен . Нямах избор трябваше да стрелям . Изкарах макаровия и изтрелях един пълнител като внимавах да не уцеля вратата на детската стая . Трупът на милата някога жена се струполи с глухо тупване и потъна в локва от собствената си противна съсирена почти до краи кръв . Приближих се вратата и се просегнах - вътре плачът бе затихнал . Хванах бравата .......... Десетина истрела долетяха от към паркинга навън . Последва дълъг клаксон и нова поредица от изтрели . Явно бях згрешил тотално в преценката си . Тук бе същия ад както в центара . Нахълтах в стаята където тя ме посрещна с ненормални истерични писаци . Явно тя не можеше да разбере че аз не бях един от тях . Но това бе безмислено нямаше време да и обяснявам . засилих юмрук и я повялих . После я преметнах през гръб и потеглих надоло . По стълбите се катереха със своята пияна стъпка няколко зомбита . Повалих ги с няколко истрела на Оса-та . Доло на паркинга бе настанало истинско кръвопролитие . От околните блокове прииждаха зомбита а другарите му от своя страна насядали в джипа и показали се през джамовете и шибидака стреляха като умопобъркани . Около колата имаше голям кръг от трупове . Нямах време за губене . Притичах до колата хвърлях я на седалата до мен и подкарах джипа . С голяма скорост продължихме обиколките из градът с надежда да открием изход от този прокълнат град . По Цариградско оспяхме да се измъкнем . На последната отсечка имаше барикада от воени машини . Помислих си че спасението е близо но бях згрешил . Стотиците трупове на униформени веднага ме подсети за огромния брой заразени които бяха минали от тук . Все пак имаше едно проходче междо два камиона . Минахме без проблем а гледката зад барикадата ни порази със ужаса си . Навсякъде лежаха разкъсани тела - не малко и на деца . Сякаш апокалипсиса бе започнал . Решихме да не се застояваме но това бе невъзможно . В следствие двете престрелки който претърпяхме и не особената ни точност в стрелбата почти нямахме патрони . Аз притежавах трисет патрона за картечния пистолет и двадесет за Макаровия . Моите другари бяха останали само с по един пълнител за пистолетите си . След кратко търсене намерихме един вагон на който пишеше "Оръжеина " . Вътре намерихме дузина калашници , голям брои патрони и картечница "МГ-42" - оръжие колкото старо толкова и сигурно . Щом се превъоръжихме потеглихме отново . От един камион задигнахме две туби бензин и сега бяхме сигурни че ще се справим . Не тръгнахме по магистралата а избрахме по-малките пътища с надежда да не са барикадирани . Оказахме се прави - но надеждата ни заразата да е изолирана в София бързо рухна - гледката от столицата присъстваше и тук . По пътя имаше трупове а из нивите до него се клатушкаха познатите фигури на мъртвите . Стана ми изключително тежко . ПОмолих Виктор да ме замести зад волана а аз седнах до нея . След кратко побутване оспях да я свестя . Тя ме погледна с неразбиращи очи . Очи съчетаващи щастието че е жива и от мъката че всичко това се случваше . Гледахме се дълго така след което я прегърнах - не исках да и казвам какво съм сторил за да я спася . След около час стигнахме до някакъв хотел - малък с висок каменен зид и сигурна порта . Спряхме пред него и предпазливо влязохме вътре . Същата гледка като от блока на "нея" . Кръв и разпиляни вещи обсипваха двора . Това бе без значение . Вкарахме джипа на сигурно и залостихме портата . Подсигурихме втория етаж на хотела и заковахме прозорците . Хапнахме мълчаливо и се разделихме на постове . Двама щяха да спят , двама щяха да пазят а единия просто щеше да спи цялата нощ . Аз и тя щяхме да останем на пост - имахме много да си кажем . Стояхме един до друг и просто се гледахме когато от някъде се дочу звук . Монотонен чист звук сякаш някой говори . Помислих че не сме проверили зградата както трябва и че някъде има жив . Бях се объркал едно радио бе виновника за шумът . Учудих се че има радиокомуникации . Явно поне някой градове бяха оцеляли . Заслушах се в това което казват . Говорителя не замлъкна за дълго - оказасе че цялото черноморие е спасено и подстъпите до него се пазят от армията , всеки който желаеше да мине трябваше да е прегледан обстоино . Ако е здрав минаваше иначе оставаше извън зоната . Надявах се че родителте ми са се спасили . После започнаха да изреждат симптомите на болеста и как можеш да се заразиш . Аказасе лесно прихващаема . Дори едно одраскване можеше да те зарази . Господи чули това - обърнах се към нея . Тя не отговори а се стисна за ръката . Тогава аз съзрях малка червена линиика . Стана ми изключително тежко . Не проговорих . Тя ме попита за майка си . Заговорих с пресъхнало гърло а думите се нижеха едвам едвам . Когато спрях тя се обърна с гръб към мен и зарида тихо . Стана ми изключително тежко и пророних няколко сълзи . Тя продължаваше да се тресе от силните спазми . Аз се приближих и я прегърнах . Прегърнах я силно колкото мога . Тялото и се успокои . Стояхме така дълго . След половин час събудих Виктор и Митко да поемат поста си . Но за всеки случаи преместих нея в една сигурна стая просто за всеки случаи - ако болеста се развие при нея по-бързо . Не можех да изложа верните си приатели на риска ! Легнах и заспах а сънят ми бе изпълнен с кошмари .

Следва продължение .....

Евала! Много те уважавам, човек! Мноо ме кефят творбите ти!

Зло, нямам думи просто! Ужасен си, много отвратителен разказ! Същински Стивън Кинг си. Не знам как може да родиш такива ужасяващи мисли и от къде намираш силата да ги напишеш! Идвами да повърна..бррррр . Но и с нетърпение очаквам продължението, колкото да е отвратителен този разказ ме порази и зариби. Ужас, ужас, дано никога не ни се случи подобно нещо!

ДА не си гледал 28ДНИ скоро,супер разказ.

Обаче ме изпревари аз мислех да направя разказ за Атомната централа. Ех жалко,може пък да се пробвам ще видя какво ще стане.

.

Сюжета е 100% идентичен с този на филма 28 дни по късно, като изключим любовната част.

.

Да 28 дни по късно е много тъп, разказа е много по добър честно казано

.

Хехе радвам се че ви е харесал . Иначе това е дневник . А и ако реша да описвам като хората ще бъде боринг защото не се развива в реално време . Да прави сте основата ми е Резидент Ивъл и 28 след това . Но истината е че междо историята ми и филмите има много малко общо . Просто трябваше да започна от някъде - наречете ме плагият .
Corporal_Hicks - мерси !
High_voltage - прав си Един ден в Ада е много класи над това но то бе произведение писано дълго . Да не говорим че там подкрепата от страна на хората бе невероятна и с тяхна помощ отстраних голяма част от слабите страни в разказа ! Наистина се радвам че помниш разказа и то с добро !
Хисарския поп . Ами всъщност това съм си го представял многократно как ми се случва когато съм насаме със себеси . Просто няма как да го обясня . Сега реших да ви го представя и на вас - моите приятели и съфорумци !
high_till_i_die - пробваи се с разказа все пак това че основната идея е различна има значение . Пък ако е добро само може да ни забавлява - което в краина сметка е най-важното !
b0neS - грешиш хехе . Финала ще е хепи но по моите разбирания ( може пък и за вас да е хепи ) . Иначе ако искаш прочети " Един ден в Ада " първата част - лично моя творени дълго , описвателно с много кръв . Но наистина е длъжко !
Billy-to - за къде сме без любов . Междо другото до края се чудех дали тази част да присъства . А в интерес на истината има много факти във разказа който са взети от моя живот и реалноста . Момичето , "съквартирантите" местностите . Да те са реални и аз ги приемам така както съм ги описал !


Втората час ще е с по-малко екшън . Но вие ще видите сами за себеси !

17.08 Часът е някъде три през ноща . Останах само аз и "тя" .

Сутринта се събудих облян в пот . Тежкото ми очестено дишане издаваше че съм сънувал кошмар . Съквартирантите ми вече бяха станали и ме гледаха с разбиране . Не казах нищо а питах колко е часът . Виктор ми отговори че наближава осем . След няколко минутно взиране в празнотата на тавана се изправих и отидох до раницата си . Хапнах малко вакумирана шунка . След кратък разговор междо мен и приателите ми се стигна до въпроса на къде ще тръгнем . Внезапно лицата им се промениха и започнаха да излъчва тъга . Какво става ? Попитах учудено . Виктор с бавен обмислящ поглед се взра в мен и ми каза че барикадите по черноморието са разбити . Малкото оцелели са се качили на кораби и са се отеглили в морето . Също така границите ни не са издържали и в момента милиони зомбита преминават в Гърция и в другите ни страни съседки . След тази новина аз почти паднах . Представих си жестоката и кървава битка на границата . Масовата истеррия . Знаех че шансът родителите ми да са оцелели е никакъв но продължавах да се надявам че са се качили на един от тези кораби . Не можех да мисля и ги помолих да ме извинят . Стигнах до "неината" врата и я отключих тихо . Надявах се да не съм я събудил . Сгреших тя вече бе будна , седнала на една таборетка гледаща с зареян в нищото поглед . И аз и тя знаехме че скоро няма да е жива или поне не истински жива . Седнах до нея . По лицето и се стичаха малки капчици пот а тънка струка кръв се спускаше от носът и . Болна си нали ? Попитах макар да знаех чудесно отговора . Тя се обърна към мен и с невероятно усилие се сдържа от плачът които я задушаваше от вътре . Не издържах отново я прегърнах . Тя се разплака със всички сили . Тагата и се пропиваше в мен . Някога тя бе приживяла много трагедии и въпреки всичко бе едно лъчезарно момиче . В гимназията бе доказала че може да се справи със всичко и всички . Винаги си бях мислил че тя ще ме надживее и че ще преуспее а сега всичките и мечти бяха разбити за един миг . Заради нечие невнимание и нежелание да поеме отговорноста . Бях се умислил и дори не бях разбрал кога е спряла да плаче . И тогава усетих силна болка в рамото си . ПОдскочих и се одръпнах от нея . Вгледах се в рамото си - кръгообразен отпечатак от ухапване стигащ чак до месото ми и кървеше слабо . Вгледах се с неразбиращи очи в нея а тя просто сведе поглед . Сега като се замисля би трябвало да съм гневен но тя просто съкрати мъките ми и ми даде възможност да я обичам . Сега тя нямаше да загине сама а аз щях да имам възможност да я обичам . Отново я прегърнах . След около половин час на вратата се почука . Беше Митко . На въпроса ми какво става той с ехидна усмивка ми каза че той , Иван и Виктор смятат да се позабавляват . Решили да се върнат във столицата и да си направят страшен купон . Всеки избира смърта си или поне ние имахме тази възможност . Знаех че ще умрът а и те го знеха . Корабите бяха заминали , съседките ни скоро щяха да бъдат във същото положение като нас . Кимнах с глава и споделих че ако това е решението им то аз го уважавам . Митко ме пита дали не смятам да се включа . Показах му рамото си и споделих че тук има човек за който трябва да се грижа . Разбра ме .
В дванадесет на обяд излязох в двора където кипеше усилена работа . Приателите ми преработваха джипа . Над шибидатака бяха монтирали картечницата която бяхме свили от воената барикада . Виктор и Иван спокоино почистваха калашниците и пистолетите си . Реших че аз няма да имам нужда от почти никакви оръжия - все пак хотела бе добре окрепен . Затова им дадох цялата си екипировка като си запазих само картечния пистолет със шеисет патрона , две гранати и запалка . След час всичко бе готово . Пред мен стояха приатели с които бях отраснал , бях живял , радвал , страдал и отново радвал се . Три светли фигури който в момента изглеждаха като професионални войни . Тя също доиде да се сбогува с тях . Стояхме така около минута и просто се гледахме - последва просто сбогуване с едно ръкомахане . Портите се отвориха и джипът излетя през тях . Виктор показал се от шибидака стиснал картечницата крещеше като обезумял . Пръстите му плавно натиснаха спусаците на картечницата . Тежки гърмежи заляха улицата . Пред джипа десетина зомбита ритмично се поклащаха под съпровода на картечните изтрели и забиващите се във тях куршуми . Наме си се и допълнителен тежък звук . Това бе уредбата на колата от която се разливаше мощен дет метал . Показах се плахо през портите стиснал пистолета . Разтрелях едно зомби със счупени и изкривени до невъзможен ъгъл ръце и се вгледах във заминаващите ми към неизвестноста приатели . Когато се скриха след един завои бързо затворих портата стреляики напосоки . Отидох до нея и я хванах нежно през кръста и заедно се отправихме към трапезарията на хотела . Вече нямаше значение можехме да ядем всичко . Точно когато масата бе готова осетих първите симптоми . Световъртеж , главоболие , температура . Мусколите ми един по един се стягаха без моя намеса . Чудех се какво ли и е на нея . Тя бе заразена вече от почти ден - най-малко . Не споделих нищо с нея . Просто я прегърнах и я целунах . Тя ми отговори със същото . Макар болката се чуствах добре - бях щаслив . Вечеряхме бавно наслаждаваики се на храната и мигът . Токът спря към шест вечерта . Авария ! Това бе без значение . Запалих наколко свещи и всичко стана още по-романтично . Настанихме се на един доста удобен диван и се отпуснахме назад със сплетени раце . Говорихме си дълго за преди . За гимназията . За това кой какви мечти имал , с какво се е сблъскал . Не разбрах как мина времето . вече бе късно - сигурно към един през ноща . Вече не говорехме просто се прегръщахме . Яз я поставих да легне и целунах . Не знам как се случи всичко но това бе най-прекрасния миг в живота ми . Правихме любов , бавна , нежна изпълнена с прекрасни чуства . Тя заспа . Усетих натрапчивите симптоми . Все повече болка . Тялото ми гореше мускулите ми все повече се стягаха а зловещи рани се отваряха по меката ми тъкан . При мен явно всичко се развива по бързо . Съживените ми клетки убиваха все още живите . Легнах и се опитах да се отпусна .
18.08 още съм жив . Може да се каже че съм и сравнително добре . Това е началото от втория ден от както съм заразен . Събудих се само след няколко часа . Бе още тъмно предполагам шест сутринта . Открих с ужас че тялото ми се разпада . Ноктите на ръцете ми и краката ми паднаха разкриващи исъхналата плът под тях . Част от зъбите ми във вид на течна бяла каша просто изтекоха от устатами . Вече се страхувам . Ужасен съм като си помисля каква болка изпитва тя . Това бе началото на третия ден от както е била заразена . Учудващо при нея болеста значително се забавя . Но това може да е само привидно . Реших с цялата си глупост да изляза да се разтъпча . Все пак взех една граната с мен . Още с излизането от двора на хотела се почуствах страно . Природата около мен бе все така зелена , небето синио а въздухът сладак . Всичко продължаваше напред освен мен . Раздвижих умиращите си ставаи и тръгнах обратно към портата кога от храстите до мен се дочу някакъв шум . Знаех че няма нищо хубаво да излезе от това но се доближих до храста с лекомислена крачка . Това което се появи беляза остатака от моя живот и определи курса на моите деяниа . От храста лениво се показа кафява мечка или по точно това което бе останало . От стомаха и висяха гниещи черва който се плъзгаха и закачаха по земята . От муцуната и висяха гъсти зелени лиги а едното и око повиснало на някакво сухожилие се блъскаше в муцуната на животното . Само можех да предполагам какво се е случило на клетото животно - ето че и природата страдаше и умираше . Можеби глутница заразени песове бяха нападнали мечката и я бяха оглозгали така . Побягнах но разяденото тяло ме подгони . Макар голяма част от задните крака на животното да липсваха то се движеше доста бързо за разлика от него аз все още жив и изпитвщ болка от умиращото ми същество нямаше начин да избягам . Извадих гранатата и дръпнах щивта . Едно , две , три и хвърлих гранатата . Едно , две зловещ взрив ме изхвърли на пет крачки напред . Само една кървава локва напомняше че някога зад мен е имало животно !
Побягнах към хотела . Барикадирах портата и на един дъх взех стъпалата към втория етаж . Тя беше там седяща все така безмълвна . Яснитеи някога очи сега бяха леко замъглени . Стреснах се реших че вече е късно че съм пропуснал тези последни няколко мига да съм с нея . Тя се изправи и аз се отдръпнах . Изведнъж осъзнах че няма от какво да се страхувам така или иначе след най-много ден и аз щях да бъда мъртва душа със извратено на външен вид живо тяло ! Приближих се като очаквах да усетя пареща болка от ухапване или нещо подобно но не последва подобно нещо . Тя просто ме прегърна и целуна . Устата и кървеше както и носут . Дори ушите и . Спомних си какво реших да правя когато видях животното - онази идея която се зароди в мен когато видях жалката мечка . НЕ ТОВА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ И НА НАС .
Сега е някъде към дванадесет вечерта . Всичко е готово . Приготвих всичко прецизно . Преди малко свършихме с последната си вечеря . Тя страда - страда неистово . Аз също страдам като я гледам . Легна си и тогава я съзрях . Не видях едно умиращо ужасяващо тяло а нея - момичето в което се бях влюбил преди толкова време . С неините руси коси , нежни черти и гладка кожа с неината прекрасна усмивка и тяло на богиня . Това е края на моя дневник . Описах всичко което мога . Сега ще добавя последните симптоми . Вече почти немога да се движа , раните ми по тялото гният . Изпитвам сърбежи по цялото тяло а когато се почеша оставям зловещи дълбоки рани - но няма кръв не знам защо . Болката в главата премина сигурно края наближава . Трудно ми е да говоря - за касетата полагам голямо усилие . Това е края . Ще поставя касетата в метална херметическа кутия която намерих по-рано през деня . Вътрев ще поставя и писмо до близките ми . Надявам се някой ден някой да чуе записаното вътре . Спогом отивам да прекарам последните си мигове до съществото което обичам .

Ицо постави записващото устроиство в кутията и я затвори . След това с тромава крачка тръгна към вратата на стаята . Излезе в малък коридор с шест масивни дървени врати . Насочи се към най-далечната . Бавните му отмерени стъпки отекваха в празния коридор а тънка кървава диря показваше от къде е тръгнал и къде отива . По пътя той бръкна в джоба си и извади малка топка . Вратата пред него се отвори със скърцане и показа прекрасната гледка на сватбен апартамент . Дискретна и много елегетна декоция го приветстваше да влезе . Навсякъде примигваха малки свещички във всякакви цветове , от прозорците се процеждаше приятен и хладен въздух който се заиграваше закачливо със светлинките из цялата стая . И там пред младия момък на прекрасен креват от дебело дърво лежеше неговата изгора . Все тъи прекрасна - поне в неговите очи . Той легна до нея и едвам доловимо изрече " Обичам те " последва още по тих и мъчен отговор " И аз те обичам " . Телата на умиращите се сляха във страсна целувка . Всичко бе прекрасно по свои собствен гротески начин . Ръката на младия момък се плъзна и остави малката топка с която си играеше до преди малко точно над главите им . ........... Всичко свърши само след миг когато тишината бе раздрана от зловещ взрив . Така двама влюбени умряха но щасливи във всят на мъка и нещастие .






Черния джип продължаваше да кръсосва улиците а от покривът му се дочуваше ритмичното тракане на картечница . Стотици зомбита препречваха пътя на машината но това ни най-малко не безпокоеше возещите се . Това бе тяхния път . Нова екзплозия прокънтя . Митко подал се през един от прозорците хвърляше гранатаи все едно хвърляше камачета . Върховното изпитание бе пред тях . Хиляди зомбита подгонени от огромен пожар в края на града препречваха пътя на джипа . Това бе то . Ритмичното форсиране на двигателя показваше какво мисли шофиора на джипа а и не само той .
Над мъртвата потънала в кръв София се разнесоха тежките стонове на престрелката . Това бе последната битка ...




Д фъкинг енд !

Невероятен разказ! Съвсемн сериозно, Зло, майстор си на ужасите
Продължавай все така хубаво да пишеш, но не се задълбочавай много та да не станеш и ти някое зомби! Излез и се позабавлявай малко Желая ти всичко най Добро...Зло!

Перфектен е. Просто перфектен. Нито една от по - горните суперлативи не е в повече. Просто "ужасен" разказ в духа на Resident Evil. добър си бе мен!!!

По добре не можеше.Продължавай в същия дух.

.

От мен само една забележка. Аз съм в техническия университет, но не мисля че мога да поставя картечница. А що се отнася до терминатора едва ли има къде да се науча да стрелям с калашник и тем подобни освен в армията де (може би са били в казарма), ама това картечницата няма къде да го научат, аиде пистолета лесно ама това чудо не се среща често.

.

Първо мерси на всички за суперлативите . Наистина много ми е приатно да ги чета и винаги ми е било приятно - приятно ми е и когато на вса ви е приятно . Отново 10х на всички .

Деилона това винаги съм харесвал в теб - критика на място . Като се замисля твоята критика често ме е водила напред ( усъвършенствала ). Като се сетя ти бе първия човек критикувал мое прозиведение тук .
Много си прав за стилът - дневник , реално деиствие . Просто на моменти ми се искаше да раздвижа нещата и затова минавах в реално време . А иначе накрая просто нямаше как да завърша всичко като дневник щото приеми че неможе моя човек да се саоубива пък и да пише дневник ( пардон диктува ).
Супер командосите - ами да прав си . Аз изхождах от гледна точка на това че аз съм стрелял с картечница , автомат , и доста видове пушки и пистолети . Тренирал съм спортна стрелба , ловна стрелба . Имам познания но въобще не се сетих че моите хора толкова бързо не могат се научат да пуцат точно . От друга страна си спомням че когато за пръв път стрелях с калашник още от десетия патрон почнах да целя мишената . НО иначе си прав тъпо е толкова бързо да стават маистори .
Картечницата на покрива . Е тук това е чистата истина - самото монтиране не е трудно но от къде всички тези дрелки , бормашини , щивтове пък и не съм споменал дали са намерили тринога за картечницата .
Относно роднините - е тук не съм съгласен . По горните неща си прав но тук грешиш . Точно защото никои роднина няма да изостави детето си героят ми говори с бащаси като мъж с мъж . Плюс това бащата трябва да защити своята избраница в живота . Пък и по това време още не се е видял ефекта от обгазяването ( имам предвид зомбирането ).
Ривен мерси за подкрепата но имам един въпрос който от сумати време ме гложди . Чел ли си Един ден в Ада ? Ако да защо никога нищо не каза ? Не си ли хареса героя който бе драконов повелител и повелител на небесния огън ?


Отново тенкс за хубавите думи .

Честно казано, на мен не ми хареса първата част от разказа. Ето защо:
1) Сюжетът е близък до Заразно зло, но което е по-лошо – има само един извод, който авторът постоянно ми набива в главата: “Всички ще умрем”. Може и да не съм се задълбочила достатъчно, за да открия нещо повече, но мен този извод не ме удовлетворява. Защо? Защото го намирам за незадоволителен – поне аз като читател бих искала да търся, да търся скрити мисли, да анализирам, да преоткривам. А за да бъде постигнат този ефект, трябва не всичко в разказа да бъде кратки диалози и ужасяващи описания. Защото да опишеш разлагащи се меса, кръв и т.н. не изисква особено майсторство. А това е основното средство, с което авторът се опитва да ме “ужаси”. Смятам, че по-въздействащо е да се наблегне на психическото въздействие върху човека, виждащ всичко това, а не на самото описание на кървищата. Имаше един хубав хорър разказ – Е-мейлът1 и 2. Ето, той ми хареса много. Вътрешният монолог, истинският монолог на човека.
2) В монолога липсва нещо важно. Чрез монолога човек се опитва да разбере себе си. Пример – Хамлет. Човек се самовглъбява чрез монолога, обръщайки поглед към душата си. Именно това бих искала да прочета – един самоанализ и самопреценка на действията, на взетите решения, на бъдещото поведение. А такъв, за съжаление, няма. Искам да видя действието в душата на героя – прехвърчащите мисли, принципите му, разсъжденията му. Искам да видя самоотричащите се аргументи, които излага пред себе си, преди да вземе съдбоносното решение.
3) Частта, в която приятелите на главния герой решават да се “позабавляват” преди да умрат ми се стори нереалистична. Според мен би трябвало да стане точно обратното – когато човек почувства живота си застрашен, той се вкопчва в него, не иска да се раздели с него, защото най-накрая оценява важността му. Така че бях разочарована, четейки този пасаж.

Но във втората има нещо красиво - това е начинът, по който обичаш. Той придава голям смисъл на останалата част

Съгласен съм относно точки 1 и 2 но по точка три сори ама не е тъи .
Кажи ми как точно имат надежда да оцелеят ? Храната е замърсена , армията разбита страната е обхваната от заразата а страните ни съседки са вече заразени . Последните кораби са отплавали . Скоро по-голямата част от земното кълбо ще е мъртво . Те просто виждат че изход няма и предпочитат да не киснат в ужасяващо тръпнене точно кога ще се заразят или кога ще измрът от глат . Затова решават просто да излязат на "разходка" .

Но като цяло критиката ти е обоснована .