Беше тъмно. Беше студено. Имаше силен вятър. По неприветливите, мръсни и кални улици на селото Райдан нямаше жива душа. Само един младеж бе излязъл на вън. Тоест, имаше жива душа, но тя бе само една, пък и нея скоро нямаше да я има. Този млад момък нямаше къде да отиде. Щеше да си умре на вън… нямаше как… Никой не искаше дори да си помисли да го прибере и да спаси живота му. Щеше да си умре…

***

- Не! – викаше Иртон – Това, което правиш млади момко е нередно! Лошо ти се пише ако веднага не престанеш да се месиш в съдбите на съседните светове! Баща ти е забранил да се гавриш с творенията му!
- Мълчи глупако! – каза спокойно Артън – Мълчи ако ти е мил жалкия животец! Не казвай и дума повече или лично ще те пратя на скиртанските чудовища от света Крепта! Разбра ли ме?
Иртон онемя. Никога не би си представил, че сина на Великия Създател Артак ще се държи така грубо с него. Недоумяваше нито защо се държи така нито от къде по дяволите знае за света Крепта – един от малкото несполучливи светове създадени от баща му. След като се опомни малко, колкото и нерешително, и страхливо да звучеше, се опита да говори строго:
- Обещавам ти, че баща ти ще научи за това! Няма да ти се размине! Неблагодарно хлапе! Познавам Артак хиляди години преди да си се родил! Помолил ме е да те гледам и аз те отгледах като собствен син! А ти как ми се отблагодаряваш… - от тъга не можеше да продължи…
- Хахахахах… Ти си просто един жалък слуга и нищо повече, Иртон! Баща ми ти е заповядал и ти като едно жалко куче си го послушал. Както казах – ти си просто един жалък слуга и нямаш никакви права да ми говориш с такъв тон, а още повече да споменаваш истинското име на Великия Създател, моят баща! Не знам дали на мен ще ми се размине или не, но ти определено няма да оживееш за да кажеш на когото и да е било!
Артън, без дори да изрече заклинание или нещо такова, просто вдигна ръката си нависоко и изведнъж Иртон полетя във въздуха със страшна сила и се блъсна в каменната стена отзад.
- Не… Спри… Не можеш да постъпваш така с мен! – каза Иртон пъшкайки след като се изправи след тежкия удар в стената.
- Явно още не си проумял! Аз мога ВСИЧКО! Аз съм велик! Поклони се пред силата ми или ще те довърша! – каза ядосано, но и с известна наслада, Артън.
- Глупаво хлапе! Няма да се бия с теб! Ако трябва убий ме. Ако такава е съдбата ми… Но знай, че реално не можеш да ме накараш да изчезна! Дори и без тяло, духът ми винаги ще живее и аз винаги ще те следя и неотлъчно ще съм до теб, докато не изкупиш греховете си, и докато не се промениш! Докато не видя истинския Артън син на Артък, такъв какъвто бе някога, аз няма да те оставя на мира. Е… давай сега! Убий ме щом това искаш. Материалния свят не е важен за мен.
- Старче, старче… толкова си тъп, че явно и за слуга не ставаш. Не… за теб съм измислил нещо много по-лошо… - Артън вдигна ръка и след силен пукот се отвори един портал. – Виж силата ми жалки глупако. Ти, който дръзна да се противопоставиш на мен Артън Великия, сега ще изпиташ най-голямото страдание, което някой някога е изпитвал.
Иртон се загледа в портала. Той не беше обикновен портал. До сега не бе виждал такъв. Имаше нещо много странно в него. Беше с всички съществуващи цветове като дъга, но странно защо въобще не беше красив. Странно как, но беше ужасяващ и зловещ, а не красив и обаятелен както би трябвало да бъде. Иртон, за пръв път в живота си истински се страхуваше. Не знаеше какво нещо може да е измислил Артън. Изведнъж Портала започна да го поглъща. С последни сили Иртон се опита да каже “Няма да се отървеш от мен!”. Нещо странно имаше в погледа на Артън. Изглеждаше изморен и едновременно доволен от стореното. Докато портала го поглъщаше все повече и повече, Иртон се запита какъв ужас трябва да има отвъд портала и въобще какъв е този портал, който е изтощил дотолкова силите на сина Създателя.
Колкото и да искаше да бъде изненада, Артън не се сдържа и извика:
- Не си мисли, че те пращам на някакъв гаден свят. Не… Пращам те назад. Мноооого назад във времето преди Сътворението. Сега виждаш ли Силата ми? Отиваш в Хаоса! Там е мястото, където дори безсмъртния ти дух ще се гърчи от ужас и болка. Първо ще е просто чакане. Но там всеки час е колкото хиляди живота на дълголетните мираки от света Абдул. Хиляди? Не… милиони, милиарди. Само след 2, 3 часа най-много, духът ти ще се пречупи. И ще бъдеш вечно в Хаоса! Ще се гърчиш и ще проклинаш деня, в който от ръката на баща ми е излязла енергията, която те е създала. Ще проклинаш? Не… няма да можеш да говориш, няма да можеш да мислиш! Мъката (ако може така да се каже), която ще изпитваш докато си там не може и никога не ще може да се опише с думи, независимо на какъв език. Е… чао и на добър път!
С последен ужасен вик, Иртон потъна в Портала На Хаоса – най-великия портал създаван някога.

За сега е това... кажете дали ви харесва (ако ви харесва имам още една част готова)...

Бива, но малко смисъла се губи! Това два разказа ли са? Продължавай, интересно, е!

Aman , samo fentazi ...... ama ina4e ne e loso , prodalzavai da pises .........

Харесва ми! Давай следващата част, Манве!

Ne e lo6o

Готинко е. Давай в същия дух.

The Dark One споки4 младежа се появява в следващата част и вече от трета натам ще има почти (ако не и напълно) главна роля. Сюжета на целия разказ още не съм го измислил напълно, но се радвам, че ви харесва Поствам втората част, тя е малко по-кратка...

Постарах се да не е много кратка:
С последен ужасен вик, Иртон потъна в Портала На Хаоса – най-великия портал създаван някога.
Е… вече всичко бе свършило. Артън бе разкрил истинското си лице и бе наказал идиотския си слуга. Сега вече можеше да си почине. Седна. Не знаеше защо, но като че ли в коравото му и почерняло сърце се промъкна съвсем лека и почти незабелязваща се тъга. Не беше сигурен дали въобще има някой, който да заслужава такова наказание. Само докато изричаше думите преди малко го побиха тръпки и през ума му мина идея да измисли по-леко наказание на Иртон. “Не… Трябва да съм корав!” каза си Артън и стана. Вече всички знаеха за стореното от него, защото такава силна Енергия нямаше как да не се усети. В Острова на Създателя, в който се намираше всички бяха силно чувствителни към Силата и към Енергията като цяло. Сигурно вече хиляди бяха изпаднали в паника, чудейки се какво беше това, което стана преди малко. Трябваше да избяга. Вдигна ръка и създаде нов портал, но този беше горе-долу обикновен. Отиде в един сравнително не близък и не развит свят, който още не се бе присъединил към Великия Съюз на Световете на Създателя (накратко ВССС) и не знаеше Истината. Там магията и използването на енергията като цяло не бе прието и хората там, наречени човеци живееха в мизерия. Там бе и селото Райдан, където и последните капчици живот напускаха младия момък имал нещастието да е навънка в тази мразовита вечер. Младежът се казваше Андрю. Без самият Артън да знае защо, явно проявяваше скрит интерес към това момче. Човеците му се струваха жалки, но това момче му харесваше. Но се пак отскоро, Артън се отнасяше малко странно към нещата, които харесваше. Той бе виновникът това момче да е на прага на Смъртта сега. Но щеше да го спаси. В началото просто си бе играл с него, но сега след като смяташе да покори Земята и тя да е първото му царство беше решил да направи момчето свой помощник.
Момчето трепереше от студ. Вече не чувстваше нищо. Болката беше отминала. Всеки момент щеше да заспи, но заспи ли в този студ, едва ли някога ще се събуди. Изведнъж стана нещо неочаквано. Около него се разнесе странна светлина. На по-малко от 5 метра се появи едно светлосиньо кълбо. От вътре се зададе фигура. Беше човешка или поне така си мислеше Андрю. Странната качулата фигура го изгледа изведнъж прошепна нещо, което Андрю не чу, но въпреки това разбра. В мозъка му се разнесе: “Здравей, Андрю! Аз ще те спася...”. Вече нямаше сили да мисли, но в главата му ехтеше “Аз ще те спася...”. Не издържа повече, изгуби съзнание и бяла светлина се появи пред него. Изведнъж нещо странно стана със светлинната тя беше като дъга, с всички възможни цветове. Чувстваше се странно – все едно животът се връща в него, но едновременно с това еволюира. Чувстваше се по-силен, по-умен, но се пак нямаше сили да отвори очи и още му беше студено, макар и по-малко. Най-накрая заспа. До него Артън, придобил човешка форма, се изсмя. Беше свършил работата си, беше спасил момчето и го бе направил свой помощник. Или по-скоро щеше да го направи. Съвсем скоро...

Biva , ne e loso .......