Двама ездача вървяха бавно по пътя нагоре. В далечината забелязаха светлинките на малък град и пришпориха конете. Искаше им се поне тази вечер да спят на топло. Мракът бързо се сгъсти и неусетно падна нощта, луната се подаде над тях и освети равнината. В градчето нямаше дори стража, затова успяха да влезнат без никакви произшествия. Което беше рядкост за тях. Единият, много висок и също толкова слаб, пушеше от малка лула и оглеждаше сградите. Другият беше по-нисък, но по-едър и по-силен. Спряха пред една кръчма и високият извади малко листче. След това се загледа в табелата, пак прегледа листчето и промърмори:
- Така и не се научи да пише!
Другият го погледна въпросително.
- Тук е, слизай!
Двамата се отправиха към входа и спряха на самия праг.
- Предлагам да влезем по обикновения начин, Серафит.
Приятелят му леко кимна и се отдръпна настрани. Другият изтегли меча си, свали качулката и разби вратата с един ритник на железния си ботуш. Серафит го последва с рапира и кинжал в ръка. След като нахълтаха не срещнаха особена съпротива. Един човек беше отнесен от отломките на доскорошната врата, друг бързо получи бутилка в главата и падна зад една маса. В същия миг срещу тях се устремиха други четирима, въоръжени с ножове, мечове и крака от столове. Серафит и приятелят му трябваше да отстъпят. Постепенно ги изтласкваха към стената и накрая гърбовете им опряха в студените камъни.
- Занимавай ги за малко, Баланорд! - каза високият се се промуши между един връхлитащ го нощ и един стол, който се разби на сантиметри от рамото му. Той се стрелна между други двама, които наблюдаваха боя и се готвеха да се включат. Бързо ги повали с точните удари на рапирата си. Скочи ловко на една маса, заби крак в нечий тлъст корем и се прехвърли върху тезгяха. Срещу него се нахвърлиха двама слуги, дошли от горния етаж, но Серафит сряза дебелото въже на един от полилеите и той се стовари върху тях. Трябваше да действа бързо, защото кръчмата явно бе пълна догоре с "недоброжелатели", както обичаше да се изразява. Погледна под тезгяха и там намери кръчмаря, свит и бял като платно.
- Не ме убивайте, ще ви платя! - избърбори той.
- Не сме дошли за парите ти, а за нещо друго! - каза Серафит и насочи рапирата към гърлото му. - Търсим един приятел, когото сте затворили тук преди два дена.
- Но той има дългове към мен и трябва да ги изплати!
- Една дупка в гърлото достатъчна ли е? - попита хладно той и притисна острието към врата на кръчмаря. - Или може би трябва да доплатим?
Кръчмарят бавно се надигна и тръгна към един от ъглите в голямото помещение. Серафит разчистваше пътя и Баланорд, който вече се беше справил с по-голямата част от хората му се притече на помощ. Зад една поизцапана завеса имаше тайна врата - явно доста дебела, зщото отвътре се дочуваха виковете на някакъв човек:
- Пуснете ме преди да дойдат приятелите ми! Ще ви прекърша вратовете, кълна се в брадата си!
- Приятелите ти са тук, Борин. - каза Баланорд.
- Серафит, Баланорд, вие ли сте? Хайде отваряйте по-бързо и дано не съм изпуснал веселбата.
- За жалост е така, приятелю! - каза Серафит.
В същия момент през вратата нахълта отряд от конните стражи на равнината.
- Но не съвсем.
Старият ръждясал ключ щракна, вратата се отвори бавно и отвътре изскочи едно джудже с доста ядосан вид. Борин се вгледа в кръчмаря, видя и стражите, които се бяха стъписали и грабна най-близката бутилка, която видя. Неслучайно го наричаха Харабул - Бутилката, защото беше всепризнат майстор във всичките и употреби.
След около двайсетина минути тримата спокойно излезнаха и не забравиха да хвърлят една кесия с монети на полумъртвия кръчмар.
- Хъхъ. - изсмя се гърлено Борин. - Трябва да му дадем двойно - този глупак ме заключи в избата с вината.
Три гласа се изсмяха в нощта.

Ако ви хареса, ще го продължа.

Няма ли някой да каже нещо бе? То и аз не съм влизал да погледна от 5-6 дена, поне очаквах някое и друго мнение.
Кажете, ако не ви харесва, спирам да пиша (то много написах), ама така откъде да знам - да продължава ли, да се отказвам ли...
Кажете по някоя дума, да знам как се приема

Добро е

сори ма досега не бях забелязал темата готино е добре си описал вси4ко, бе хареса ми!!!
искам продължение

Готино ха....НАПРАВО СТРАХОТНО!!!!!!Много ми харесва моля те, давай продължение!Суупер е.Описваш много подробно, което дава възможност наистина да се потопиш в атмосферата!!

СУПРЕ Е Искам продължение

Благодаря за добрите думи!
Ще се постарая да понапиша още няколко части, но следващите две седмици са ми много заети, затова няма да пусна кой знае какво. Ще опитам все пак една част до следващата неделя да публикува.
Предварително извинения, че ще се позабавя.

Ето втората част. Пиша я направо тук, защото нямам никакво време, така че не съдете строго правописа и дължината.


Пътят им мина без никакви произшествия. Успяха да спазарят едно пони от някакъв търговец, защото конят на Серафит нямаше да издържи допълнителния товар. От два дена яздеха през Марондел - Дългата равнина, равна като тепсия, спокойна и красива. Три дена яздеха все на запад и пред взора им не се виждаше нищо друго, освен малкото дървета тук-таме и тъмната грамада на Албедар - Лунната планина, както я наричаха много отдавна, а сега само малцина помнеха това име. Сега тя се наричаше - Ларондел - Дивата планина. Серафит знаеше, че са на два дена път от нея. Натам и водеше малкия отряд. Към древиня град Алгерак - някога столица на първото човешко кралство по тези земи, а сега - убежище на наследниците на същите тези крале, които го бяха създали преди стотици години. Това беше и неговият роден дом. Сега пришпорваше коня все по-бързо, защото нямаше време дори да обясни на приятелите си защо ги бе повел натам. Всяка сутрин Борин гледаше към мрачните върхове, след това се вглеждаше и в Серафит, който ставаше все по-огрижен с наближаването на планината.
Постепенно картината около тях се сменяше. Преди два дена напуснаха Нернадон след произшествието, където се срещнаха с джуджето. Земите опустяваха, равнината беше пуста от много години. Рано сутринта на петия ден преминаха през равнината и навлезнаха в горите на планината - гъсти и сумрачни, които бяха заменени от каменни грамади и тесни планински проходи. Навлизаха във владенията на Последния крал - Даелас II. След около час достигнаха до тясна клисура. Проходът беше колкото за един конник, а отгоре се бяха надвесили скали и дървета. Борин и Баланорд се поспряха. Дългите години на скиталчества им подсказваха, че нещо в това място не е безопасно. Отвсякъде бяха заобиколени от стръмни склонове и непроходими гъсталаци. Но Серафит продължи няколко крачки напред и спря коня. Изсвири ясно и пронизително. Звукът се извиси силно и високо, прокънтя в тясната долчина, след това затрепери и изведнъж заглъхна. Това беше сигналът на стражите на прохода. За негова изненада не се показаха островърхи шлемове и не задвяткаха броните на пазачите. Явно наоколо беше пусто. Подкара коня напред и влезе в тесния проход. Отдясно имаше пещера, прикрита с клони и храсти. Това беше наблюдателницата. Отляво имаше склад за вода и храна. Както се беше вгледал нещо изсвири остро във въздуха. Наведе се по навик - звукът на летяща към него стрела му беше познат. Тя мина само на сантиметри от незащитената му глава и отскочи от един камък близо до него. Зърна я и я разпозна. Черното оперено парче дърво лежеше на земята. След миг друга отскочи от дебелата гръдна пластина на бронята му.
- Мирдони! - извика Борин и се впусна след Баланорд.
Малкото му пони се запени, за да настигне жребеца на другоря му. В същия миг на мястото, където до преди малко се намираха се разби със страшна сила голяма колкото каруца скала. Три стрели излетяха от храстите наоколо. Кончето на джуджето изцвили жално и се стовари на земята, вдигайки прахоляк. Джуджето изхвръкна от седлото и се обърна на земята. Очите на животното се бяха изцъклили в предсмъртна агония. От левия му хълбок стърчеше стрела, друга се беше забила в гърлото му. Беше долетяла някъде отляво. Харабул откачи един от метателните си ножове от колана и се обърна в посоката, откъдето бяха простреляли понито. Срещу себе си, на около петдесет крачки, видя висока фигура с тъмна кожа и зелени дрехи. Не се бави и хвърли ножа. Той се заби със страшна сила право в гърлото на нападателя, приготвил следващата страна на тетивата. Трупът се свлече на земята с приглушено хъркане под кръвожадния поглед на джуджето. То побърза и се метна на коня на Баланорд, който се беше прикрил зад огромна скала и оттам стреляше със собствения си лък. Бронята му обаче беше по-лоша от тази на Серафит и една стрела успя да го одраска по ръката. Раната не беше сериозна и само още повече го разяри. Техният приятел се справяше. Трима мирдони се опитваха да го съборят, но единият полетя встрани, когато конят го блъсна с копита право в гърдите, а вторият остана без ръка. Третият заотстъпва назад, но Серафит го подгони с рапира в ръка и разсече главата му в движение. Лекият му шлем отлетя на метър височина и тупна край пътя, който сега беше свободен. Той се стрелна и излезе извън опасната пролука. Баланорд, с джуджето зад гърба му, побързаха да го последват. В клисурата останаха труповете на шестимата мъртви, лежащи в прахта.
- По-добро посрещане очаквах! - изръмжа Борин и се хвана по-силно за приятеля си, който пришпорваше черния жребец направо през камъните по планинския път.

Чакам мнения.

Много ме радва Давай в същия дух

Браво Кей все в същия дух,а ти да ми прочетеш стихотворението нищо,че в даскало го видя!!! 8)8)8)

Страхотно за друго нямам думи

Мирдоните бяха изненадани от загубата, която не очакваха, пък и конете им бяха по-бързи. Скоро преследвачите се изгубиха от погледа им. Пътят ставаше все по-тесен и труден, затова се върнаха малко назад и свиха на запад. Известно време яздиха по коритото на малка река, защото Серафит знаеше, че мирдоните може да използват кучета, за да намерят дирите им. Животните бързо се умориха по хлъзгавото и неравно корито. Пуснаха ги в обратната посока и продължиха през гората, която се откриваше и от двете им страни. В горските сенки щяха да бъдат на много по-сигурно място. Горският мрак ги обви и те потънаха навътрев гъсталаците. Движеха се бавно и много внимателно, внимаваха да не вдигат шум, защото не се знаеше дали в гората нямаше още мирдони. На места се налагаше да се катерят - планинските склонове ставаха много стръмни. Оставиха многото въпроси за по-сигурно място и се запромъкваха на север - към Арчедайн. В гъсталака почти не проникваше светлина, гората беше зловещо смълчана. Изведнъж се чу приглушен шум. Някой се промъкваше бързо срещу тях. Баланорд се прикри зад висок бук, извадил меча и се ослуша. Серафит отскочи близо до него, изтегли кинжала от ножницата и го хвърли на Борин, който нямаше друго оръжие освен метателните ножове. Останаха неподвижни, напрегнали сетивата си, за да чуят и най-малкия звук. Серафит се показа за малко и погледна към тъмните дървета. Мерна сянка - облечена в кафяви дрехи, с шлем на главата и меч, след нея още една и още една. Даде знак на приятелите си. Няколко секунди изминаха в напрегната подготовка, след това изведнъж изскочиха иззад прикритията си и се втурнаха напред. Два ножа полетяха напред пред тримата. Единият беше ловко отбит от водача на малкия отряд срещу тях, другият се заби на сантиметър от снишила се глава. Стреланаха се напред между враговете, чу се звън на метал в метал. Едра фигура с огромен меч изскочи срещу Серафит, който ловко отби мълниеносния удар и на свой ред нападна. С ловък финт избегна втори страховит удар и отблъсна другия с всички сили. Той полетя назад и се стовари върху тревата. Серафит се спусна с острие напред, за да довърши падналия, един лъч освети лицето му и в същия момент глас прозвуча от земята:
- От кога сме врагове, Серафит?
Рапирата спря полета си насредата на удара и се отпусна бавно надолу. Боят замря. Падналият се изправи. Беше с цяла глава по-висок от всички останали.
- Ти ли си, Варонд? - прозвуча отговор.
Другият се показа на светло. Беше наистина едър, лицето му беше прорязано от два малки белега на лявата буза. За кратък двамата се гледаха, след което приятелски се засмяха. Бяха приятели от малки.
- Какво те води насам след толкова много време?
- Нямам време за приказки, Варонд. Идвам с послание за краля, което трябва час по-скоро да стигне до него. Тук съм като посланик, а не като завърнал се прогонен!
Преди пет години беше прогонен от града си, защото беше изпаднал в немилост пред стария крал и от тогава не се беше завръщал по тези места. Сега насам го водеха тревожни новини. Разказа накратко за приключенията си и представи Баланорд и Борин, разказа и къде ги беше срещнал след много години, също и за мирдоните. Разбра, че от доста време мирдоните навлизали в планината на малки отряди, върлували и избивали арчедайните. Варонд водел десетката си на разузнаване, когато се срещнали в гората. През цялото време, докато говореха те вървяха към града. На границата на гората се чу зова на рог, гнусен и отвратителен. Попаднаха в центъра на нова засада...

Кажете си мнението, макар че на мен не ми харесва особено.
Ще се постарая по-скоро да пусна продължение, което да бъде по-интересно. Айде и нещадете клавиатурите...

Прав си. можеш и по-добре. Пропуснал си и една две думи, но все пак искам продължение

Знаеш мнението ми Кей добро е,но този път за разлика от предишните две части май си го по претупал леко.Можеше да кажеш още някои неща ама иначе не е зле!

Гарване, не прекалявай с похвалите, да не се възгордея много!!!
Иначе третата част я смятам за много слаба, но нещата винаги се старая да ги изпипам - просто тази част не е толкова интересна по замисъл, пък и наистина се поолях със стила
Сега пиша следващата част - наистина излиза нещо по-различно,но дали се получава хубаво ще видя след 2-3 дена, като я пусна...

МММММММММММММ май мога да кажа само това!Стилът ти на писане е много добър!Продължавай в същия дух!Супер е!

Имах малък проблем и следващата част се затри. Иначе щях да я пусна още вчера. Ето я и нея:

На Серафит не му остана време дори да прокълне черния си късмет. Мирдоните изникнаха неочаквано, сякаш от въздуха. Отне им секунди да се свият на наежено кълбо от стомана и да огледат противника си. Бяха поне шестдесет. Освен познатите им планинци видяха и планински орки - старите врагове на Арчедайн, най-омразните същества на всеки човек от планината, зли, кръвожадни и ужасяващи. Малкият отряд нямаше шанс срещу толкова много войни наведнъж. Хвърлиха си по един поглед. В очите на всеки един се виждаше смъртта, никой не си правеше илюзии, че ще излезе жив от примката, в която бяха хванати. В един и същи момент те прежалиха живота си - след като Съдбата ги бе поискала щяха да си отидат с достойнство. Но Серафит не беше съгласен. Той все още имаше задача, която трябваше на всяка цена да изпълни. Следователно трябваше да се измъкне по някакъв начин от обкръжението, за да стигне жив до Алгерак. Обърна се към Варонд:
- Трябва да предам посланието си на краля, приятелю, на всяка цена! От това зависи бъдещето на Алгерак! - прошепна му тихо.
Твърдоста в зениците на десетника му беше достатъчна.
- Тогава съм длъжен да направя всичко по силите си, за доброто на моето кралство!
Раздаде бързо заповеди на войниците и се подготви да изпълни абсурдния си на вид план - единственият им шанс беше да се свият и като юмрук да пробият вражеската редица, а след това да задържат мирдоните и орките достатъчно дълго, за да се измъкнат тримата. Верни на командира си войниците се пренаредиха и сами тръгнаха срещу врага. С бойния вик на Първото кралство под планината се врязаха в стената от противникови тела, издигнали щитове, оформили остър клин. На върха вървеше десетника, размахвайки меча си и посичайки всичко попаднало на пътя му. До лявото му рамо тичаше и Серафит, до него беше Баланорд, а Борин беше зад тях. Джуджето успя да измъкне бойна брадва от нечии ръце и нададе яростен вик:
- Сега ми елате!
Изненадани от неочакваната атака, мирдоните и орките се огънаха, поддадоха се, но устояха, скъпо плащайки с животите си. И все пак издържаха напора, а в тила на малцината дръзки настъпиха още от техните. Последва втори опит да пробият обкръжението, при който изгубиха трима войника. Въпреки превъзходството, което имаха най-накрая се отвори пролука и останалите се спуснаха през нея. Моежеха да се спасят, само трябваше да прекосят един хълм и малка река, а след това да се скрият в гората, където можеха да се доберат до друг патрулиращ отряд и да известят тревога. За момент им се стори, че са успели. Няколко орка се изпречиха пред тях, но джуджето разсече два от тях, а другите бяха пометени от останалите в отряда. В този момент на поляната близо до гората за втори път се разнесе звука на рог. От гората, зад хълма изскочиха двадесетина тъмни ездачи. Бяха загубени, сега щяха да бъдат пометени от вторият отряд, а оцелелите, останали съвсем без сили щяха да бъдат довършени от приближаващите се пехотинци. Нямаха време дори да се построят, още четирима загинаха мигновено, останаха само шест. Тогава над всички гласове се извиси един:
- Хванете човека жив, оставете другите! Хванете го жив!
Мигновено към Серафит се стрелнаха десетина конника. Трима паднаха, когато конете им останаха без предни крака, други двама умряха от точни удари. Серафит видя как приятелите му паднаха - първо Борин бе повален и остана в прахта, след това и Баланорд се строполи, опитвайки се да го предпази. Усети в гърдите си да се надига отровна омраза. Не усети кога бе надал страховит и могъщ вик, нито кога се беше втурнал напред през преградата от вражески тела. Сигурно го искаха жив, заради посланието, което носеше. Е, нямаше да го хванат, нямаше да им каже каквото беше запомнил! Щеше да отнесе със себе си това съобщение.Сякаш не беше той, сякаш някакъв демон беше обладал душата му, изпепеляваше го гняв, тялото му стана цялото червено от негова и чужда кръв, грабна още един меч от земята. Остана сам! Всички други вече бяха паднали, а той се съпротивляваше с ярост, неописуема ярост и никой не смееше да се изпречи пред двете остриета. Не усещаше раните си, не чувстваше изтичащата си кръв, нищо нямаше значение. Изпълваше го сила - титанична, могъща, неописуемо голяма, всепомитаща, ужасяваща, черна и изпепеляваща...
Изведнъж всичко потъна в бяла мъгла, остра болка го прободе в главата, изпусна оръжията си и се строполи на земята, гърчейки се до полуда. Нисък рев заля съзнанието му, усещаше тътен, молеше се болката да спре, най-сетне да умре. Най-сетне се отпусна на земята и го погълна мрака...

Много е интересно, скоро ли ще е продължението?

Аз пак се олях с тоя разказ, ама нямам време от учене. ММ, благодаря за мнението, май ти си единствения... Продължението ще дойде петък-събота, че сега трябва да уча. Няма начин

Жалко, че продължението ще се забави толкова Ще го чакам с нетърпение.