1. Размислите на един мъртвец

Той лежеше в тъмното и си мислеше за смъртта. Не му бе приятно из главата му да се въртят такива мисли, но обстановката в ковчега някак си притежаваше подходяща атмосфера.
Той не се страхуваше от смъртта, даже никак. За него тя беше нещо, отдавна изтърпяно и загърбено. Повече го беше страх от старостта. Да стане изкуфял дядка на незнам си колко стотин години, страхувше се от новото време; мислеше колко неща можеше да направи приживе и колко от тях би могъл да направи сега.
Някога, когато бе жив, харесваше живота си, но някак го пропиляваше. Живееше за момента и тогава това му беше приятно, но накрая не му останаха минало и спомени, а само празни мигове, много от тях - неизживяни.
Той стоеше в мрака на ковчега си, потънал в размисли и въпроси за отминалия живот. Вече не бе в света на живите и оценяваше техните дела безпристрастно, но и с откровен упрек. Упрек, отправен към него самия. Някога и той подкрепяше идеята за "едно по-мирно и щастливо Бъдеще". Всички (или поне тези с малко повече разум) говореха за това. Неколцина го разбираха. На два метра под земята той бе изчистил ума си от врявата на ежедневието и можеше да се съсредоточи върху Истината.
Той вече знаеше за дедите си, защото много от тях спяха вечен сън около него. Знаеше тяхните мечти и копнежи, техните желания и стремежи. Чуваше вековните им молби за "едно по-мирно и щастлево Бъдеще", каквото трябваше да бъде нашето настояще. Но не, хората не създадоха този земен рай, а продължиха като хилядите преди тях да повтарят, че искат утре да има мир. Нека бъдещите поколения го сътворят. После и те ще живеят в смърт и грях, и ще се надяват за утрешния ден.
Той разбра, че хората са си такива. Все очакват децата им да създадат рая. Искаше му се да се изправи от земята и да се провикне: "Бъдещето е днес! Живейте сега!". Но знаеше, че няма да има смисъл. Защото хората не искат рая. За тях истинският свят е свят на грандоманщина, власт и првъзходство.
Той не знаеше дали Божията сила го е събудила от вечния сън и с каква цел. Но беше твърде късно. Той стана един от десетките Lords of Darkness. И след като хората не искаха да се спасят, те, покосените от смъртта, щяха да заемат мястото им. Свят на мъртъвци.
Той се обърна настрани в ковчега си и отново заспа.

"Всеки човек е едно странно дърво с клони - ръце протегнати към бъдещето и с корени - спомени далеч назад. Кой ще разбере моя зид от листа?..."

"Дървото" на Ахат ("Походът")

Така ли си представяш смъртта?

"I wanna run away
Never say goodbye
I wanna know the truth
Instead of wondering why
I wanna know the answers
No more lies
I wanna shut the door
And open up my mind"
[Linkin Park | Hybrid Theory | Runaway.mp3 | 3:03]

Мисля, че тази песен илюстрира вижднето ми за смъртта... един по-добър живот. Не бих стоял в ковчег, защото аз обичам свободата. Но какво е смъртта според теб? За мен това е просто един избор как ще продължиш. Един вече направен избор. Кръстопът. Може би най-много обичам свободата, затова аз не бих стоял ковчег. Горе в небесата, долу в ада, но не и на едно място, по средата, без да съм направил своя избор. Каквото и да се случва, да се случва, но не и нищо.
Иначе много интересен подход да изразиш мислите си, оригиналност не му липсва. Има ли нещо общо с моето нещо?

А може би идеята ми е точно за кръстопътя, за неизживения живот. Погледни и откъса от "Дървото", за преградата, която ни предпазва от бъдещето и нека всеки си направи извод - дали бъдещето наистина не е сега?

Бъдеще може би не съществува, защото всеки момент е избор и спрямо този избор се променя настоящето... бъдещето е доста абстрактно понятие, дори спрямо настояще и минало. Така че, в известен смисъл, бъдещето е сега. Или поне зависи от това "сега".

Лично аз се опитах да откроя поне три важни за мен теми.
1. За неизживения живот.
2. За самоунищожаването на човечеството.
3. За бъдещето - защото за дедите ни нашето настояще е било бъдеще. И когато са се водили кръвопролитни войни, те са мечтаели бъдещето (т.е. нашето настояще) да е мирно и щастливо. Ами ако и след 200години хората пак се избиват и докарват до мирезия и страдания, те пак ще мечтаят за още по-далечно мирно и щастливо бъдеще. А все някой отнякъде трябва да започне да гради това бъдеще. Но няма. Защото изглежда само мъртвите ги е грижа за хората.
Доста обемна можеше да излезе темата, но обема не се получи много голям. Нищо. Поне написах, каквото мислех за добре.

По-скоро използвах безпристрастния поглед на мъртвия към живота. Той вече го е изживял и може да погледне трезво на нещата. Смъртта не си я представям така, той самият би трябвало да е умрял. Разбира, че някаква Божия сила го е върнала към живота и иска да разбере защо. Но той също знае, че каквото и да направи, човечеството ще се самоунищожи. Това е в гените ни, в идеите ни, в кръвта ни... Това вече е започнало.

2. Лорда на Мрака

Кхрааг стоеше на трона си от черепи, вперил огнените си очи в тавана. Да, тялото му бе внушително по размер, затова и не можеше да бъде описано от никой човек, бил той поет или художник. Невъзможно бе, защото той беше крал на немъртвите, повелител на вампирите, водач на демоните или иначе казано - Lord of Darkness. И не можеше да бъде видян, дори да си стои ей така пред вас. Около него се виеха огнени езици, опашки на сенки пробягваха около тялото му от чист мрак. Мрак, който не бе просто отсъствие на светлината, а точно обратното на нея.
Колкото и да го гледаше обикновения човек, сякаш не го виждаше, гледаше през него, не можеше да фокусира погледа си. Да, това бе той - Лорда на Мрака, който се бореше да унищожи света. Но той не бе зъл, даже никак. Света просто се бе пренаселил с герои, опитвещи се да впечатляват разни надути фръцли. И все им трябваше черната овца, която да тормозят ден и нощ. Такъв бе Лорда - вечният враг, с когото те се бореха незнайно защо.
-----------------------------------
Той стоеше, сякаш излят в креслото си, и гледаше тавана с отворена уста, от която си виеха пламъчета. Явно бе, че спи. И демоните са хора, все пак... всъщност не са, но и те имат нужда от сън.
Към спящото тяло се приближи мижав титан, който пред него приличаше по-скоро на гнида. Той се прокашля и каза.
- Лорде, открихме я! - гласът му отекна в безкрайното пространство, което представляваше тронната зала на Кхрааг. Въпросният Лорд веднага затвори зейналата си уста и погледна титана. Не му трябваше дори и секунда, за да се опомни от съня - той дори насън усещаше какво става около него. Нарочно си замълча, когато разбра, че титанът е в залата, но все пак му отговори. Устата му се отвори, сякаш се движеха континенти, и той изрече с глас, запълващ цялата вселена.
- ОТЛИЧНО.

следва...

Иих, сори, че пак не излезе по-дълъг увода, ама ме мързи сега да пиша нещо по-дълго.

Abe, Lorde, ti za sebe si li pi6e6? Dano tova e po-dobro ot GTA.

Просто си използвам името, щото, честно казано обичам театралниченето.
И какво точно не ти хареса в GTA?

Ани стоеше смълчана в чакалнята на Ада и предъвкваше сандвич с пуешко. Нервно оглеждаше стените от чист мрак и все по-ясно осъзнаваше, че това не бе просто липса на светлина, а... обратното на светлината. Нещо, което не беше лъч, защото не се излъчваше, а поглъщаше светлината и топлината. О, да, и топлината. Чудеше се какви ли ги е забъркал дръникът му с дръвник този път.
Преди година я беше извикал отново, за да му помогне със... е, няма значение, въпреки че оттогава Ани се стряскаше винаги, когато видеше гъба за баня.
До нея се домъкна демон, явно трета степен, с всичките му прилежащи атрибути като рога, петсантиметрови зъби и космата опашка.
- Вииее лии стее Аании Флеемиинг? - изгъгна той с дебелия си глас. Ани кимна леко объркана, че не я познаха и демона отново избоботи: - Поослеедвайте мее.
Двамата минаха през огромна порта от огън, цялата пламтяща и нажежена до бяло. Тя (портата) запръска искри, когато демона я докосна без да се опари. Той разтвори пред нея друга врата от гранит и я подкани.
- Лоордаа вии очаакваа. - и той затвори след нея, оставяйки я пред трона от черепи, придобил изключително малки размери. Ани знаеше, че Кхрааг приема по-малък размер, когато трябва да се среща с хора. Тези хора бяха придимно мъртви и за първи път попадава в Ада, и затова не искаше да ги стряска от самото начало. Но това не му пречеше да се явява в цял ръст на своите подчинени, за да им вдъхва респект.
Той стоеше в креслото, когато Ани влезе, но все пак стана и се направи на зарадван.
- Ани Флеминг... Радвам се да те видя отново. - каза с възможно най-изкуствената усмивка, която успя да докара на лицето си. Той беше цар на тези усмивки.
- Здрасти, Сатана, с какво да ти услужа? - Ани зададе въпроса толкова директно, че изтри и беглия намег за усмивка от лицето на Лорда, който започна нервно да кърши пръсти. Явно бе, че става въпрос за нещо деликатно.
- Хм, ами... виж сега, скъпа Ани. - започна нервно той. Учудващо е как дори Сатаната може да загуби ума и дума пред Ани. Тя оказваше такова влияние над хората.- Знаеш явно, че те повиках тук по сериозна тема. - Той преглътна тежко за последен път и каза бързо: - Оли го няма.
Ани бе потресена. Не само потресена, ами и учудена, втрещена, зяпнала Лорда невярващо. Най-накрая с лека усмивка, още по-изкуствена от тази на Лорда, попита невярващо.
- Изгубил си го?
- Аха.
- Изгубил си Цербер?
- Аха. - Лорда изглеждаше като насран. А Ани вече разбираше какво се очаква от нея. И, естествено, възможният отговор към Сатаната бе само един.

следва...

- А, тая няма да я бъде.
***
Много думи могат да бъдат казани за познанството между Ани Флеминг и Лорда. Но, както явно знаете, аз не съм майстор на словото, така че ще опиша събитията по хронология. Лорда е тринадесетият Сатана на земята. Погрешно е разбирането, че Сатаната е един. Напротив, и те се избират от демоните. Самият Лорд беше всъщност Лорд на Мрака - паднал (или по-скоро леко залитнал) ангел. Запознаха се с Ани в един дъждовен ден на 1998 година, когато Ани искаше от него услуга - или по-точно мощта да избие боговете. Защото тя мразеше боговете - всеки бог, в който някога хората са вярвали, си намираше място на небето и оттам тровеше живота на хората, които НЕ вярват в него. Резултат: две световни войни, епидемии, чума, СПИН, наркотици, земетресения, вулкани наводнения, Потоп и още...
Разбира се, Ани не получи властта и това бе причина за реакцията й.
- Ани, имам нужда от помощта ти. Не мога да намеря Оли сам! - упорстваше Лорда.
- Няма да ти търся псето. Та той е порода Адска Хрътка! Знаеш какво значи това, нали?
-Да, Ани. Невъзможно е да бъде намерен. Затова съм сигурен, че ще се справиш.

Тя се сепна в съня си, изправи се и огледа сумрачната стая. Всичко изглеждаше наред - беше си още нощ, а съквартирантът й Томас хъркаше в съседното легло. Той явно усети, че тя е будна, ръзтърка сънено очи, прозя се и попита:
- Какво има пък сега?...
Тя явно размишляваше, защото отговорът се забави.
- Как наричаш петметрова адска хрътка с огнени очи, около която се ръси огън и жупел?
- Хм... Халюционация. Заспивай. - и главата на Томас тупна на възглавницата.

следва...

Съжалявам, че две теми са в една, но не се сетих първоначално да преместя "Лорда на Мрака" в отделна тема.

Ани се събуди на другия ден, изкъпа се, облече се и се зае да приготвя закуската. Яйца на очи, пържени филийки с конфитюр, плодове и разбира се - кафето, без което никой уважаващ себе си работохолик не можеше. След час и половина трябваше да е във офиса, за да се заеме отново, за пореден ден, с Работа. Работа с главно "Р". Да, такава си беше тя.
Някъде в този момент влезе Том, още сънен и прозяващ се. Той се приближи до Ани, целуна я нежно и попита:
- Виж, Ани, съжалявам, че не ти обърнах внимание снощи. Искаш ли да поговорим за съня ти?
- Не, Томи. Няма нужда, просто един неприятен сън.
- Добре. Обичам те. - прошепна той, включи радиото и седна на масата. Звучеше приятна мелодична песен, която го накара да се заслуша замислено. Текстът беше гре-долу следният:
Избраница моя и моя съдба,
отвори сърцето ми ти,
показа ми лъч на трептяща звезда
душата ми ти съживи...
Но за Ани текстът не беше такъв. Тя направо се втрещи, когато чу от радиото:
Ани, добро утро. Как спа?
"Остави ме на мира!" - помисли си тя.
Но защо си толкова упорита? Не получи ли съобщението ми?
"Аха, значи онзи сън е бил съобщение?"
Мдам.
"Е, за твое сведение днес съм на работа и нямам време да се занимавам с проблемите ти."
О, спокойно. Освободена си от работа днес... И завинаги.
Тя с ужас включи телевизора и с още по-голям ужас видя прекия репортаж от мястото на събитието - горящата сграда на нейния офис.
"Подлец!" - на ум го наруга тя. Томи я гледаше как прави гневни физиономии на радиото - песента ли не й харесваше?
Този път Лорда се ядоса.
Ани, ти ще ми помогнеш и този дръвник ще дойде с теб!
- Не го обиждай! - кресна тя на глас.
- Нищо не съм казал... - обади се Томи.
- Не ти...
Трябва ми помощ! Не мога да излизам от Ада или боговете ще ме нападнат! Ти ми трябваш!
"Или какво?"
Или ще гориш в Ада до края на дните си. И твоето приятелче също.
Тя сведе уморена глава.
"Какво трябва да направя?"
Хм, ще получиш инструкции по-късно. Засега се подготви психически.

Е, някакви мнения? Ако е тъпо, кажете, ще зарежа темата.

dobro e

Vij sa pi4,parvoto e boza,vtoroto po-stava ama za amatior e mnogo dobre.

E tva poslednoto malko kloni ot death story ama e mnogo dobro kato zamisal.