|
Заглавие: Публикувано на: 22 Мар 2003 16:26
Prodaljenie от АкТивЕ:
Останах сам. Около мен се възвишаваха високи широколистни дървета. Най-различни пеперуди, зайчета и катерички се мярваха пред погледа ми. Чувах приятното чуруликане на птичките по високите дървета.
Реших да се покатеря на едно дърво и да огледам местността. Избрах си една висока бреза. Изкачването беше трудно, понеже кората на дървото беше гладка. След няколко болезнени падания и драскотини по лицето аз успях да се кача на върха. Погледнах и пред погледа ми се откри гора, достигаща дълбоко навътре в местността, следваше блатиста местност, а след нея не се виждаше нищо заради падналата утринна мъгла. От първоначалния оглед на територията, разбрах, че няма да е зле да тръгвам на момента, защото ме чакаше много дълъг път...
Вървях няколко часа през гората. Изведнъж нещо ме прониза по десния крак. Паднах по лице и усетих силна болка. Осъзнах, че се намирам в опастност. Зад мен се намираше дълга змия, вероятно отровна. И двамата стоях ме неподвижно - змията, защото изчакваше своята жертва да изпадне в безсъзнание - и аз, защото бях парализиран от отровата. Изведнъж пред мен се раздвижиха сенки. Губех съзнание и явно имах халюцинации...
Отворих очи и смътно видях над главата ми човешко лице. Разтърках очи и понечих да стана, но по тялото ми се разнесе пронизваща болка. Тя ми подейства като студен душ и дойдох в нормално състояние.
Намирах се в малка дървена стая. За мое учудване стаята беше овална, а тавана бе толкова нисък, че ако станех, можех да го докосна с чело. Човешкото лице, което ме гледаше наподобяваше лице на старец. Имаше дълбоки бръчки, бе с голяма червеникава брада и кафеви очи, които излъчваха добрина и доверие.
- Къде съм - попитах аз.
- В дома на Лавокан - отвърна ми Червената брада.
- Кой?
- Лавокан, човеко!
- Приятно ми е! Аз съм Джон Фингър - представих се аз и подадох ръката си към Лавокан.
В този момент по лицето ми се изписа объркване. Брадаткото беше висок не повече от метър и трийсет и беше облечен в дрехи, направени от кожа на животно и кора от дърво.
- Еолда, донеси яденето на госта ни - развика се джуджето.
- Идвам... - чу се глас над нас.
По стълбището, което не бях забелязал, пристигаше дребна старица, носеща блюдо с печено месо.
- Яж, човеко - заповеднически промълви Лавокан.
Аз опитах от месото и ми хареса вкуса му.
- От какво е месото - попитах аз.
- Чакай да помисля, май от змията, която те ухапа - усмихна се джуджето.
Когато научих, с отвращение поглълнах хапката си и заявих, че не съм гладен. Лавокан ме погледна строго и се принудих да изям месото.
- Какво правиш тук - ме попита джуджето.
Разказах му историята си. През цялото време той потъркваше брадата си и замислено ме слушаше. След като свърших, той ми зададе въпрос:
- А знаеш ли къде се намираш?
- Ами... - за първи път се замислих. Къде ли бях всъщност? Нямах никаква представа. Бях тръгнал на сляпо и даже не знаех в какво се забърквам.
- Момче, това тук е Долината на Живота. Преди много време, още когато вие, хората, сте водили битки с брони и мечове, тогава, съществувахме и ние, така наречените "приказни същества". Джуджета, елфове, дракони, джинове, тролове... ние обаче не сме приказни, нито измислени. Реални сме, просто малцина знаеха за нашето съществуване и го описваха в книги. Но ние живеехме примитивния си живот и не се стремяхме към новото, докато вие, хората, вие... ах... вие... не се стремяхте към прогреса. Един ден, преди около петстотин години, тайна човешка организация изби всички нас. Единствено в Долината на Живота оставиха по малко от всички раси, нещо като... как беше думата...
- Зоологическа градина или музей?
- Да...Оставиха ни тук на произвола на съдбата. Един човек, който се наричаше Повелителя, той се погрижи за нас. Обедини ни и ни просвети за много неща - как да говорим човешки, как да се приспособим към средата... Но един ден той беше убит от ръката на злия маг Зарл от расата на пророците. Някои раси го подкрепиха, други не. Стана война между расите. Причината не бе убийството на Повелителя, а неговия жезъл. Той е вълшебен - докато е в съществото, което го притежава, то съществото получава безсмъртие. Също жезълът бе символ на властта - притежателят му бе владетел на цялата долина. Зарл обаче искаше безсмъртие, а не власт, отмъкна скиптъра и се притаи някъде в Долината, а през това време расите се обвиняваха взаимно за липсата на жезъла и се стигна до война...
- Ясно. А щом мразите хората, защо ме спаси?
- Повелителя беше син на човешка жена и пророк. Той наследи дарбата на баща си. Беше добър човек и мислеше само за добруването на съществата от Долината. Той знаеше, че смъртта го чака, но не се притесняваше, защото е имал видение, че Избранникът - човек - рано или късно ще го замести на престола. Затова всеки човек, дошъл на това място му бива обяснена историята и той САМ трябвало да докаже, че е Избрания...
- Значи храните някаква надежда за мирно време?
- Да. Мястото където се намираш в момента е гората на джуджетата.
Гората на джуджетата? Що за глупост? Не повярвах на историята му, но след няколко минути щях да вярвам.
В този момент се чуха стъпки по стълбището. Джудже с къся бяла брадичка се приближи до Лавокан и заяви:
- Кентаврите и Елфите са се съюзили и са решили да ни нападнат.
Очите на Лавокан се разшириха, той наведе глава, след това ме погледна. В погледа му се четеше отчаяние и безсилие. Аз сложих ръката си върху рамото му и казах:
- Аз мога да помогна!
- Как - попита Лавокан и очите му блеснаха.
- Все пак аз съм човек и разбирам от някои неща.
Лавокан се намръщи и се провикна:
- Ти подиграваш ли ми се? Нищо не разбираш от война!
- Напротив! Аз съм човешки войник и мога да ви помогна - казах уверен аз, имайки предвид, че бях усвоил тънкостите на войната в армията.
Лавокан се успокои и каза:
- Аз съм военноначалник на десет батальона бойни джуджета. Елфите и кентаврите са непобедими, но аз ще ти се доверя...ще...ще ти дам войската си! Сега ела с мен!
- Добре, няма да те разочаровам!
Той взе огромната си брадва и каза да го последвам. Така и направих. Вървяхме през гората около час. Стигнахме един голям хълм. Лавокан се наведе и започна да рови в земята. След няколко минутис пред него се разкри тайна врата в земята. Влязохме в нея и вътре се разпростираше огромна мина. Стотици джуджета-миньори копаеха какви ли не земни ресурси. Лавокан ме подкани и тръгнахме през мината. Изкачихме няколко стълбища, докато не стигнахме върха. Там имаше коридор, украсен с скъпоценни камъни. В края ми имаше врата. Лавокан почука на нея и влязохме. В стаята седеше джудже, което беше по-различно от другите. То беше стройно и безбрадо. Лавокан се приближи до него и завързаха задълбочен разговор на неразбираем за мен език. След малко Лавокан ми каза:
- Това е кралят на джуджетата. Казах му, че ти имам пълно доверие и че можеш да ни помогнеш в битките срещу враговете ни. Върни се в моя дом и преспи там. Утре ще видим как можеш да ни бъдеш полезен...
to be contiued...
|
))
