"Искаранов, заклевате ли се че ще разкажете истината и само истината?"
"Заклевам се."
Гласът ми прозвуча кухо в смълчаното помещение. Камерата се спря на лицето ми и думите дойдоха сами. Сякаш не говорех а преживявах всичко наново и спомените ме отнесоха...

Завърших скицата и се отдръпнах да се възхитя на работата си. Уродливото човече на листа ми намигаше весело, а ръчно написаното "работник на годината" имаше не по-малко гротесков вид. Изпълнен с гордост изправих табелката на бюрото си и осъзнах, че имам публика. Един от шефовете ме гледаше навъсено и се помъчих да прикрия новият шедьовър в изобразителното изкуство.

Въздъхнах уморено и вдигайки насмешлива наздравица отпих от чашата си. Е, той разбира се нямаше как да знае, че кафето беше добре подправено с уиски, но киселият му поглед беше многозначителен.

"Къде е месечният отчет, Исаранов?" Гласът му определено можеше да накара бременна крава да пометне. "Войкова трябва да го има. Пък и мислех, че съм ви включил в имейла?" Лицето му светна, сякаш си беше спомнил нещо и се отдалечи без да ме удостоява с повече внимание.

Обърнах се да се полюбувам още на творението си и отпих поредната щедра глътка. Петък. Определено е любимият ден на всички и баналността на този факт не беше достатъчна да намали вълнението ми. След толкова скучна седмица нещо просто трябваше да се случи. Въздъхнах и приковах поглед обратно на екрана, където четях една много интересна статия за поведението на цикадите.

И тогава се случи.

Има много версии, за това какво стана през този ден, как те се появиха и каква беше моята роля в цялата история. Всъщност, постъпките ми, макар и подплатени с доста късмет, далеч не бяха героични.

Една от секретарките изхвърча от тоалетната. Беше останала главно по сутиен, а разкъсаната риза висеше на парцали върху дясната и ръка. Хвърли се към първото нещо изпречило се на пътя и - тоест мен - и внезапно се озовах в безспорно приятна, макар и смущаваща ситуация. За нещастие кафиското ми (имах си свое име за напитката) се лисна право върху контакта зад мен. Пращящ шум заглуши изненадания и вой и внезапно токът спря.

"Кристин, какво по дяволите става?" Всички бяха замръзнали и ни гледаха изумени. Тя само изхлипа и понечи да стане. Очите и бяха огромни и оцъклени, а устата и беше разкървавена. Хванах я за раменете и понечих да кажа нещо.

И тогава от тоалетната изскочи нещо... нередно.

Съществото определено имаше хуманоидна форма и човешки ръст, макар че в устата простираща се от ухо до ухо нямаше нищо човешко. Криви зъби стърчаха сякаш от всеки ъгъл, а формата и беше жестока пародия на широка усмивка. Най-стряскащи бяха черната кожа и ципестите образувания по крайниците му, но това, което ме изуми най-много бяха двете напълно нормални (макар и черни) женски гърди.

"Хей, бившата е дошла на свиждане!" - думите се отрониха преди да го осъзная и прозвучаха сякаш казани от друг. Дори се изненадах, когато осъзнах, че съм проговорил. Съществото рязко извърна глава и за момент мярнах зелените му, огромни очи. Не можех да повярвам колко бяха красиви - нефритено зелени, с малки златисти отблясъци. Под пелената от гняв и безумия успях да съзра достатъчно интелигентност, а както по-късно осъзнах - и разпознаване. Със скорост, която не подозирах, че притежава то се засили към нас.

Инстинктите ми за самосъхранение зацепиха секунда по-късно и спонтанно запратих напред единственото нещо, което ми беше под ръка - секретарката. Сутиенът и се бе закачил за часовника ми и вече голото, пищящо момиче полетя право към връхлитащата фигура. Демонстрирайки отново впечатляващата си бързина то я зашлеви още във въздуха. Видях как тя се сгромолясва, а секунда по-късно то вече беше върху мен и огромен, черен нокът задълба в рамото ми.

Изхриптях и направих най-разумното нещо за деня - забих чашата право в устата му.

"Надявах се първо да се поцелуваме."