Права си! Особено това за самоубийството. Аз никога, НИКОГА не бих го направил (освен да запазя честта си, но това в наши дни не се налага). Никога заради една любов. И не защото може би не ми се иска, а защото така ще И причиня болка и огорчение, което не бих си позволил.
И не забравяйте, че живота е изменчив и както не сте щастливи днес, така ЩЕ сте утре. (Е, за мен не и днес)

Подкрепям мнението на МетълГиър, че само за честта си заслужава да умреш или убиеш.
Другото е кучешка смърт.

да ...защо съществуваме ако няма смисъл да живеем ?

Почит вам.
Firzen, привет. Ще си позволя да ти кажа нещо, нека не се чувстваш обиден, защото целта ми не е такава.

За смъртта говорим. Никога не се изказвай така, що се отнася до нея. Защо? Защото няма човек, който да я познава, за да дава определение на това що е достойна смърт. Защото пред нея всички сме равни и тя не подбира. Това че ние не откриваме достойното в самия факт, че някой приема спокойно смъртта само доказва доколко са закърняли мозъците ни и доколко мислим по човешки. Поради факта, че това е човешката гледна точка. Да, хилядолетна, заложена в нашето съзнание. А то е доста ограничено и примитивно. Във всяка смърт има красота и доблест - така я възприемаме, най-вероятно така ще бъде и за в бъдеще. Няма значение как ще умреш - важното е как приемаш смъртта, дали се страхуваш от нея...

А що се отнася до човешкото достойнство - това е въпрос на психика. Не всеки е готов да загине в лице срещу врага. Но никого не можем да виним, че е такъв.

Поздрав сърдечен.

Аз пък ще ти кажа, че може и да не знаем какво е смъртта (макар че не си прав, че няма човек, който да не я познава. Има такива, те са виждали много смърт и са причинявали много смърт, просто има, споменавам го като факт), но защо да не откриваме "достойноството ...", когато нали точно затова си говорихме, че я приемаш спокойно и запазваш честта си. Ако има по-спокоен и по-достоен начин да умреш от този, кажи ми! Нали точно това означава "да запазиш честта си", да видят другите с какво спокойствие, достойнство, готовност приемаш смъртта. И това е "красота и доблест", а не просто да умреш. Каква доблест и красота има в това да си прережеш вените, защото гаджето те е зарязало? Може би това колко много го обичаш и на какво си готов за него, но за това вече съм писал другаде и не ми се пише пак какво би направил ако толкова много го обичаш. И това определено не е самоубийството. Казваш, че е важно как приемаш смъртта, с което малко си противоречиш относно твърдението, че във всяка смърт има красота, че ние не можем да я възприемем правилно и т.н. Прав си, че е важно това дали се страхуваш от нея и ако не, то именно това е смелостта, жертвоготовноста, героизма, достойнството и не знам какво си още. А в една страхлива смърт (например да те блъсне камион, защото си се вцепенил от страх ЗА живота си, пред гледката на приближаващия се камион) няма никаква красота и достойнство. С това искам да ти покажа, че сам си противоречиш. И сега луминацията на спора ни: при самоубийството, поради любов или някаква друга подобна причина,приемаш смъртта,не може да се каже, че без страх и несигурност, че смело пристъпваш в нейните предели, защото почти винаги това не е така, но дори и да приемем, че не се страхуваш от смъртта, то със сигурност се страхуваш от ЖИВОТА!!! И заради това предприемаш крайните мерки да избягаш от него, да се скриеш от него. А това въобще не е по-достойно и красиво от това да приемеш смъртта без страх (което вече казах, че е толкова рядко срещано в такива случаи - да се самоубиеш без страх от неизвестното), което означава, че това не е "една прекрасна смърт", за която ти говориш. Това е едно страхливо бягство от трудностите на живота, позорно бягство от несгодите на живота, а сме така устроени, че живота е много по-ценен за нас от смъртта. Да умреш за да запазиш честта си пък не е също такова действие, защото ти умираш за да запазиш това, което си постигнал и заслужил приживе, т.е. живота си! А хвърлянето от десетия етаж, защото не си получил така желаната работа, е една слабост на характера, една неспособност да се справищ с проблемите, една привидна безизходица. И в това няма НИЩО красиво и доблестно, за което ти говориш, няма никакво разбиране на смърта, защото Тя е края, а никой не иска да стигне края, защото този край най-вероятно не е началото на нещо друго.
Абе към края и аз самия се пооплетох малко, но предполагам схванахте какво имах предвид...

Не говоря за самоубийството. То е отделна тема, твърде сложна и двустранна. Ще кажа само, че и аз не го подкрепям, може би защото не съм наясно с чувствата на хората, готови да сложат край на живота си.

Но нека се доизясня. НЯМА човек, който да познава смъртта в нейната същност, защото тя е стара колкото света и не е подчинена на човешката логика. Ние сме подчинени на нейните закони, не тя на нашите. От наша гледна точка тя има един вид, но не знаем какво всъщност представлява.

А неясното предизвиква страха у нас, от древни времена. От своя страна страхът от непознатото води до желанието да го обясниш, да го изясниш и така един вид да го подчиниш. С развитието на човека се е развивал светогледът му, включително и виждането му за света. С изграждането на условни понятия като смелост, доблест и т.н. хората се опитват да наложат даден стандарт за поведение, за мислене, ценностна система. А в нея пряко е включена смъртта, като нещо тайнствено и неразгадаемо, въпреки опитите на науката да го обясни или победи. С течение на времето на човека е наложено дадено виждане за всичко наоколо, за смъртта в частност. Най-просто казано: той умря така, а ние знаем, че така е правилно, защото така е от много време насам. Не се търси смисъл. Не се търси чувство.

В нашите очи смъртта има различни образи. Но какво е "кучешкото" в това да те сгази камион? Предпочитам такава смърт, стига да не ме е страх от нея, вместо това да умра "с доблест", т.е. така, както хората са изградили представата си за "достойна смърт", ако въобще може да съществува такава. Става дума за човешкото възприятие. Не за това какво ти налага традиционното мислене, а за това до колко ти съзнаваш дали си готов да умреш и как приемаш смъртта. Лесно е да посочиш с пръст и да кажеш: "той умря като герой". Но по-трудно е да кажеш: "той умря, както му каза сърцето, защото чувстваше, че трябва да умре". Такива хора са възприемани като гении или луди, в повечето случаи и като двете. ще посоча за пример Петя Дуборова.

Последно. Надявам се, че няма от разговора няма да стане безсмислена караница, нека не се хващаме за отделни думи.

Поздрав.

Може би. Или по-скоро : естествено е. Аргументи нямам.

Уффф, не ми се пише ПАК!!! Ама пък и съм съгласен с повечето казано от теб.
За самоубийството се изяснихме.
За това какво е смърта ще кажа, че тя е това, за което ние я възприемаме, защото целия свят е това, за което НИЕ го възприемаме, НИЕ пречупваме всичко през призмата на нашата гледна точка и напите разбирания. А ти по-нататък в поста си точно това казваш - да разберем "ние" смърта и кога ни е дошло времето и т.н. Обаче и ти казваш "в нашите очи", и аз говорех "според нас", така че да оставим темата какво точно и какво всъщност е истинската смърт, а да си говорим какво е тя според нашите разбирания и нашите възприятия. А?
Казваш, че "той умря ..." и че е умрял според правилното от много отдавна. Не мисля така, всеки умира както той сметне за добре (ако зависи от него разбира се) и според собствената си преценка, а не според общоприетата. Сега ще кажеш, че тя всъщност ни влияе. Отново не мисля така. Ние сами разбираме как трябва да умрем и според нас това е првилното, защото ние го чувстваме така, а не защото Бай Пешо така е казал. И понеже за почти всички хора това чувство, как трябва да умреш, е почти еднакво, се оказва, че всички умират по еднакъв начин, но НЕ защото е така наложено от много поколения насам. И последно - дори и да си прав, защо това да не е правилния начин да умреш? Не виждам причина да не е. Както следваме примера на предците ни за множество неща, така защо и да не ги следваме в примера им за смърта? С всяко следващо поколение ние сме се усъвършенствали във всичко, защо да не сме се усъвършенствали и в посрещането на смърта? Защо да не сме постигнали ултимативния начин? Може би да, може би не...
Кучешкото в това да те блъсне камион е, че ти не приемаш смърта, а тя сама идва при теб, макар и ти да не си готов за нея. Ако обаче си приел това и то без страх, то тогава не е "кучешко", а напротив - геройско, защото не се страхуваш от смърта. Но нали точно това означава доблестна смърт - да приемеш смърта без страх. Това е доблест, а не да следваш примера на баща си, който също си е направил сепуку (и тук, забележи, не си противореча!), наричат го и с други имена - смелост, храброст, безстрашие, чест и много други. Както каза, включително и гениалност и лудост. Съжалявам, но не съм запознат с Петя Дуборова (не е ли Дубарова, звучи ми по-познато?) и затова естествено няма да я коментирам.
И аз се надявам на същото като теб и ще се постарая да не се стига до там. Обаче в момента пък хич не ми се мисли на такова високо ниво, че да ти отговарям...

И забравих да добавя още нещо - защо говорим за смърта? Първо темата беше за точно обратното - живота. Второ - и двамата казваме, че не познаваме достатъчно добре смърта и това е вярно. Но поне за живота знаем нещо и него можем да го коментираме много по-лесно, по-добре и най-важното - по-правилно!

Оп, намерих го

glei 04 az kvi sam gi pisal, reksa kvi gi e redil