Една вечер преди няк'ви два месеца си нямах работа и започнах едно разказче, ще ви постна началото и ако критиките са положителни може да го продължа. Hate as much as you feel.


Колата изхвърча от пътя. Времето сякаш се забави. Усещах как се смразявам. Тялото ми отказа. Умът ми избухна, след което се сви в една единствена мисъл.
"Мамка му..."
Кадър по кадър, наблюдавах безпомощно приближаващата се земна повърхност. Изглеждаше твърда. Изглеждаше като нещо, чиято приятелка съм оправил в тоалетна на треторазреден нощен клуб без кондом, и нещото е разбрало за това чак когато гениталният херпес е започнал да се проявява по интимните му райони. Изглеждаше като нещо, което щеше да ми счупи лицето с хладнокръвие, присъщо на наемните убийци от филмите.
Чувствах смътно, че това се е случвало и преди.
Още няколко десетки сантиметра и...
Времето спря.
Нещо проехтя навсякъде около мен. Всичко се замъгли. Звукът се усилваше. Къде бях току що?
Отворих очи. Посрещна ме странна дървена гледка с привкус на килим, придружена от натрапчив аромат на алкохол и спарено. Аха, крачето на масата в хола.
Напористо ехтящият звънец на входната врата даряваше слуха ми с ненужно силна симфония, наподобяваща, в махмурлийското ми умопомрачение зовът на хиляди умиращи души. А може и да бях джедай. Но не помнех подобно нещо. От друга страна, аз не помнех доста неща от последните дни.
Изправих се и опитах да изкрещя на натрапника, че ме няма. Вместо това издадох хриптящ звук, наподобяващ настъпена игуана.
Затътрих се към величавия вход на не особено величавото си жилище, опитах да я отворя, не успях, вкарах и един прав, нескопосано завъртях ключа и опитах отново. Аха, стана.
Фокусирах взора си върху пространството между дивите, кесеняваи къдрици, стоящи срещу мен.
'Не ти ли писна?' въздъхна то, с онзи тон, с който въздъхват хората, когато искат да покажат, че не им пука дали на теб ти е писнало, важното е, че на тях им е дошло до гуша и ако не спреш ще ти счупят врата с шкаф.
Съзнанието ми установи, че въпросните къдрици и пространството между тях представляваха Джейн. Също така установи, че и отварям чисто гол. Пак.
'Бейби, изражението на неподправено отвращение, озаряващо лицето ти щом ме видиш е триумф за мен.' усмихнах и се криво.
'Мога ли да вляза?' попита тя, игнорирайки напълно заслужаващата внимание закачка.
'Не. Май на вампирите ви трябваше покана.'
Този път, Джейн изгрухтя, избута ме от пътя си, нахлу в апартамента, просна се на канапето и запали цигара, след което отбеляза:
'Тук смърди.'
Свих рамене, дотътрих се до нея и на свой ред се проснах. Изтръгнах тютюневото изделие от ръката и, направих една драконовска дръпка, след което небрежно и го подадох обратно, докато тя се опитваше да ме изгори с поглед, излъчващ презрение. Добра беше. Но през живота ми често ме бяха изгаряли с презрителни погледи и нейният далеч не заемаше първото място.
'Какво търсиш тук?' попитах.
Не беше ме посещавала от около две седмици. Част от мен се натъжаваше от този факт. Останалите части от мен нямаха време да се натъжават. Налагаше им се да живеят, бягайки от махмурлука, проблемите и данъците.
Джейн не отговори веднага. Седя там, зяпа тавана и мълча. После ме погледна и полу-цинично, полу-загрижено изплю в лицето ми:
'Дявол го взел, Ред, кога ще се стегнеш?'
Беше мой ред да зяпам и да мълча. Избрах да зяпам гърдите и. После реших, че прекалявам и я погледнах в очите.
'Никога.' отговорих сериозно и с малко по-мек тон допълних 'Защо си тук?'
Джейн се обърна отново към тавана.
'Стив те търси.' отговори с безразличие.
Стоеше си така, вперила очи в шибания таван. Мислеше се за неразгадеама. Не - искаше и се да я разгадая. И да се замисля в последствие. Такава си беше Джейн. Пукаше и. Само че беше цинична. И аз не знам защо и пукаше. Някои неща няма да разгадая никога.
'Само това?' попитах.
'Само това.'
'Какво иска плешивото копеле?'
'Да ти кажа, че си скапан идиот, да те вкарам в безсъзнание и да те оставя на прага на кабинета му в кошница.'
Усмихнах и се.
'Нека се фокусираме на втората част.' казах и разширих усмивката си.
'Начукай си го, Ред.' усмихна ми се тя в отговор.
Въздъхнах. Не на глас, но мислено изпразних дробовете си с многозначителен съпроводен звук.
'И няма да си тръгнеш, ако не ме замъкнеш при него?'
'Не.'
Повторих упражнението. Сега аз гледах тавана.
'Нека те попитам нещо, Джейн...' поех си дълбоко дъх 'Трябва ли да нося дрехи?'
Тя ме удари.

Абе яко е, ама дай по-нататък, щото в момента не мога да ти схвана идеята

^ на същото мнение съм

Изглежда да се заформя нещо увлекателно за четене. Само казвам, че стилът ти тук звучи някак телеграмно - с късите изречения и директния диалог, което придава динамика и на мен лично ми харесва, но ако планираш целият ти разказ да е издържан по този начин, трябва сюжетът задължително да е много интересен и напрегнат, с много действие. Защото иначе би изглеждало сякаш просто съобщаваш някакви факти или правиш някакви описания, без да има особен смисъл от това. Така поне аз виждам нещата, но ако имаш муза и идея, продължавай смело!

Проблемът е, че съм го написал само дотук, плюс минус още една много изсмукана от пръстите глава, тъй като в ума ми се беше пръкнала тази конкретна, уж многозначителна (Поне за мен) сцена. Но обещавам да не ви тийзвам много - сега отивам да пия великденска бира, като се върна ще метна още нещо.

Няма общо с предното, просто не ми се правеше нова тема. Няк'ва шитня, дето написах пиян наскоро:

Устните и нежно галеха моите.
Всичко това беше грешка. Тя беше сгодена. Аз бях заблудил момиче да се посвети на чаровно сбърканата ми особа за пръв път от години. И все пак, нито нейният принц беше там, нито моята трагична муза. И устните и нежно галеха моите, докато тъмнината си тъмнееше из цялата стая, а от стереоуредбата тихо се лееха меланхоличните тонове на Wonderful Tonight. Беше като по филмите.
Едва моменти по-рано, седнали на плота в кухнята тананикахме в шепот същата тази песен, прегърнати. Просто близки приятели, последните будни след поредната среднощна експлозия. Погледите ни се срещнаха, после очите се затвориха и устните и нежно погалиха моите.
Не беше редно. Знаех, че не беше редно. И тя го знаеше. Но не ни пукаше. Щяхме да му мислим после. И двамата имахме навика да отлагаме всичко за после - поне веднъж беше оправдано. Целувах я, усещах как се усмихва докато я целувам, аз също се усмихвах. После спирахме за малко. Пошептявахме малко и продължавахме. И в този момент ни беше позволено. Беше красиво. Беше нашият момент, макар може би нямахме право на наш момент. Но си го бяхме откраднали и щяхме да му се наслаждаваме докато отмине.
Не усетихме кога настъпи сутринта. Хората се събуждаха. Виждаха ни. Възмущаваха се и си заминаваха. А нейните устни все така галеха моите, а после си шептяхме.
Накрая пак останахме сами. Или поне достатъчно сами. Тя хвана ръката ми и ме поведе към леглото. Заспахме вкопчени един в друг. Събудих се сам. Главата ме болеше. Някакво момиче, което не познавах разчитваше стаята.
'Доброутро' казах 'Всички ли си тръгнаха?'
'Почти' отговори момичето 'Един пич драйфа в банята'
Кимнах разбиращо, станах и си тръгнах. Прибрах се, повърнах, заспах, събудих се и пак повърнах. Погледнах телефона си - едно съобщение; От съучастничката ми - "Никога не трябва да правим това отново". Усмихнах се и и отговорих с простичко "Да".
Но все пак си го биваше, а? Красиво. Романтично. Без последствия. Не трябваше да го правим отново. Нямаше да бъде същото.

damn bro
damn.

тва беше само с добри чувства дет го написах бе бориславе

ко ми са засилваш

ма за к'во треаше да ми напомняш, че съм го писал т'ва

ти хубаво си го написал, за кво въобще ми тряяше на мен да го прочитам



ама те разбрах де {}

дай да се връщаме към т'ва да сме хардкор, че си е ебало майката

Случвало ли ви се е да ви забият нож в рамото?
Да пропуснем чисто медицинската част на това важно житейско събитие. В случая, то е по-важно от философска гледна точка. Когато в два и половина през нощта седиш на бордюра, под слабата светлина на издъхваща улична лапма, загубен из пресечките на голям град, където всички хора изглеждат като извадени от някое произведение на художествената измислица, пиеш евтин концентрат от бутилка и дръжката на пеперудка стърчи гордо от най-горната част на ръката ти, лошите избори от миналото имат склонност да изплуват към повърхността на разбъркания ти акъл.
Питаш се 'Как, мамка му, стигнах дотук?'. И въпросният акъл ти отговаря - 'Така. И така. А, да не забравяме онова така, дето се правиш, че не се е случвало.'
'Добре бе' кимваш му, бръкваш в джоба си и палиш предпоследната цигара от смачканата кутия 'Ами до това как се стигна?'
А той продължава да ти напомня неща, които те карат да се чудиш, има ли, аджеба, друг такъв идиот като теб на тая планета, или ти заслужаваш най-почетната грамота за идиотия, парична награда и круиз до южния полюс, 'щото си идиот и би се хвърлил през глава в такова начинание.
След дълбока, колоритна откъм псувни и замъглена от гадния спирт интроспекция, стигаш до заключението, че може сам да си си виновен, ама скапаният живот има един дълъг, мръсен, с неизрязани, черни нокти пръст в цялата работа.
А ти хвърляш фаса, вадиш последното тютюнево цилиндърче, поглеждаш го замислено, зяпаш го така около половин минута, с празна, но тъжна глава, а накрая го палиш. И светът малко по малко се скрива в мъгла и дим.