Понеже този подраздел на формума е доста западнал, ще вкарам малко живот в него. Ето на:


Взимам последната заплата

Трябва да съм заспал, защото се будя от звъненето на проклетия телефон. Нали ги знаете тези вехти телефони, с голям кръгъл циферблат, на който трябва да набираш шайбата с доста сила и търпение. Съвземам се, почти моментално, свалям краката си от бюрото и отговарям:
- Застрахователна агенция „Жокер”, слушам ви – гласът ми със сигурност не буди уважение.
- Съли отрепка такава, пак ли спиш? Ела в кабинета ми… - това беше шефът ми, който затвaря със сила слушалката.
Шефът ми е задник, ненавиждам го, но още повече мразя работата си. Аз съм, така да се каже прислуга. Разнасям документи, правя кафето, почиствам, а когато другите служители са заети, вдигам и изпълнявам заповедите на клиенти. Не знам как прехвърлят разговорът на моя телефон. По благосклонност имам стая с бюро, на което да бездействам. В случая трябваше да отида при ядосаният си управител и да изслушам терзанията му. Не си давам зор. Изчаквам известно време, след което се запътвам към офиса му, който е на втория етаж. Навсякъде се движат хора, които си вършат работата, за разлика от мен. Аз съм издънката на фирмата, но кой дава пет пари въобще? Взимам мизерна заплата и едвам го изкарвам до сетния ден. Някакъв нещастник ми вика:
- Ей Съли, пак ли ще ти четат конско? – облечен е по последна мода, хубав костюм и гладко лице, такива ги мразя.
- Я се разкарай бе! – спестявам му редица обиди по негов адрес.
Катеря се по така познатите стъпала и след секунди се намирам пред вратата на „Вожда”. На нея пише: „Г. Кръстев – Директор”. Няма кво… почуквам няколко пъти, в ритъма на мелодия. Това сигурно го вбесява и отвътре се чува глас:
- ВЛЕЗ!
Отварям вратата и си подавам физиономията, чудя се какво ли са ми приготвили този път. Забелязвам един интересен факт, чисто новата машина за комуникиране, по която бърбори работодателят ми. Изглежда има милион функции, светещи бутони, въобще една прекрасна технология, по която да си лафиш. Останалият интериор лъха на лукс.
- Слушам ви шефе – гледам да съм дисциплиниран и свеждам глава.
Навик му е да блъска всичко, което му се изпречи и удря химикалката си, докато ми крещи:
- Внимавай сега… уволнен си! – тоя път ме изритаха. - Заслужи си го, получавам десетки оплаквания от твоето поведение, бъркаш документацията, едвам се движиш, спиш, а отгоре на всичко си закачал две от работничките – химикалката вече е безполезна под неговите удари. Аз просто гледам със зяпнала уста.
- Гошо – започвам – само ми дай парите и повече няма да ме видиш.
- Почисти си стаята и се махай, никви пари няма да ти дам – лицето му е червено.
- Ако не ми платиш, ще кажа на всички, че пушиш пури, докато на тях им е забранено – отчайващ опит от моя страна.
- Не ми пука… - непоколебима е свинята.
- Добре бе, ще се обадя на жена ти, за да й кажа кво правиш с Мария, мога да ти дам жокер – наиграх го.
- Само ако си говорил с жена ми, ще те пръсна Съли – огромно червено и потно лице. Бившият ми шеф почти се дави, докато плюва, обаче аз просто си искам кинтите и не мърдам, докато не ги получа.
Не минава много време и в ръката ми се озовават няколко честно заработени банкноти. Прибирам ги в джоба си и излизам от стаята. Отново съм сдържан и спестявам нападки към родословното му дърво.
Докато вървя обратно, за да си взема нещата, виждам една от онези, които уж съм „закачал”, подхвърлям й:
- Ей бейби, взех заплата, да ходим на кръчма, а? – така или иначе не работя вече тук.
Тя се обръща и отговаря:
- Ако не ме оставиш, ще се оплача на мъжа ми, той е полицай – звучи стресната.
- Дай го насам това ченге, ще го срина – ако съдя по видът й, надали се е спряла върху някой хилав, съпругът й сигурно е огромен и може да ме срита за секунди, ама съм добър в блъфирането. Въпреки това, тя не ми обърща внимание и продължи по коридора.
Вече съм в моята си стаичка, събирам това, което имам и се сещам, че в единият от шкафовете бях натъпкал голямо количество празни бутилки, предимно от бира, та това оправя настроението ми, защото няма нужда да ги чистя. Взимам си якето, личните документи, а в този момент… проклетият звън:
- Ало – казвам.
- Искам да си застраховам колата – страшно секси женски глас.
Как да обясня истината? Просто отговарям:
- Ква е колата и къде можем да се срещнем? – даже и да е неетично от моя страна, днес си беше гаден ден.
- Колата е „Крайслер”, ще ви чакам в парка, срещу фирмата ви – ето това си заслужава да се види, мадама със скъпа кола.

Заблудени потребители

Най-накрая излизам от мизерната дупка, в която бачках. Тя е минало, оставаше ми да се срещна с някаква жена, да я изслушам и после да й обясня, че нямам представа за какво ми говори. Щеше да е забавно. Проблемът беше с пресичането на улицата, обаче имах късмет и това стана лесно.
Вече се намирах на парка, където се оглеждах за предполагаемият клиент, наоколо имаше само възрастни баби и дядовци, четящи вестници и вегетиращи на слънчевите лъчи. Бях забравил да кажа някой отличителен белег, по който да ме познаят. Въпреки това, чух глас от едната пейка. Обърнах се й я видях:
- Вие ли сте агентът по застраховане?
- Точно така! Къде е таратайката? – старая се да бъда готин.
- Видях ви, че чакате… Не можем да говорим тук, трябва да дойдете с мен.
- Където кажеш, там съм – ще я оставя да ме води като куче, никъв проблем за моето достойнство.
Следвам движенията й много внимателно. Изглежда изпипана, но не ме кефеше факта, че е толкова потайна, с такива жени шега не бива.
Минаваме през няколко затънтени улички, докато накрая, паркирана до група контейнери, не забелязвам сребърният цвят на скъпия автомобил.
Досега на службата не съм правил никога застраховка на имущество, интересното беше, че точно аз отговорих на повикване за доста стабилна сделка. Говорим за няколко хиляди. Занаятът на фирма „Жокер” е железен. Нека обясня какво се случва, ако ни се обадите. Изпращаме човек, той подготвя няколко бели листа, напечатани с редица точки и подточки, задължения и какви ли не идиотщини. Вие подписвате, давате определена сума, изчислена последователно, в наша полза, а вместо това, получавате обещание, че когато ударите – скъпата си кола в случая – ние ще ви върнем цифра X, при оглед на щетите. Никога не знаеш дали ще се удариш в дърво днес или след пет-десет години. Фактът е, че ние ви взимаме парите, при обстоятелство, което е заложено в бъдещето. Аз бях изритан от бизнеса.
- Хубава кола, но не мога да ви обслужа като клиент, защото…
- Не сме за това тук – прекъсва ме тя – ще ви обясня накратко нещата, ако не сте готов да си изцапате ръцете, изчезвайте и не сме си виждали, ясно?
Да си изцапам ръцете ли? Та аз това съм правил винаги. Цапаш се, после се миеш и така до безкрайност. Какво толкова мръсно щеше да иска тайната лейди? Наречете го любопитство, но не сте ли желали да си довлечете неприятности, само за да разнообразите тази монотонност?
- Казвай какъв е случаят, готов съм – не звуча много сигурно.
- В багажника ми има.. труп, искам да се отървеш от него… – тя също не звучи сигурно – скрий го някъде, изчисти колата и се обади на този номер – подава ми листче – после ще говорим, не ме търси излишно, а ако кажеш на някого, ще ти лепна убийство.
- Слушай бейби, не знам за къв ме вземаш, но как си представяш, че се крие труп? Другото, което е, защо не намери някой от твоите мафиотчета да ти свърши работата, глей ква кола караш. – дотук повече преигравам – Ако искаш да правим бизнес, говори ми в гущери. Искам пари, разбираш ли?
- По-тихо човече! Говорих с едни, не се съгласиха, звъннах на твоята фирма, защото ми казаха, че управителят е корумпиран и има хора, които се занимават с „инциденти и трагедии”. Ти вдигна телефона и си мислех, че си способен на такива неща. Ако все още си навит, ще има заплащане, говоря ти за пет цифри – петнадесет хиляди лева, в брой.
Това бяха доста пари, друго обаче ми се наби в главата. Това, което тя го представи като „инциденти и трагедии”. Знаех си, че има подобен отдел, но нещата се пазят в тайна от такива като мен. Шефът ми върти игрички, можех само да предполагам какви точно. Да се върнем на сумата.
- Ще се заема, подай ми ключовете и ще те отърва от проблемите.
Мацката се усмихна и ми хвърли ключодържателя, с името на марката. Носеше черна рокля, имаше руса коса, за нея щях да се вживя в ролята на чистач.
- Викай ми Лейди – усмихва ми се отново.
Обърнах й гръб и влязох в автомобила. Погледнах в задното огледало, за да я видя как се отдалечава. После разгледах новата си придобивка. Ако имах възможност щях да я продам и да изпия това, което получа. Така или иначе щях да изпия и наградата от Лейди. Не ми пука за марковите предмети. Не ми пука за разкоша и лукса, искам просто нормален живот, обикновена къща и да няма мрак по планетата, а вместо това хора се борят за по-хубави черупки, в който да срещнат своя завършек. Какви идиоти са всички… Очевидно един от големите задръстеняци се намираше в багажника, опакован в чувал, за сега не исках да го виждам.
Трябваше ми план за действие. Резервоарът беше пълен, щях просто да карам в дадена посока. Хрумна ми следната идея: Бях гледал по телевизията за някакво езеро, в близост до градчето, било запустяло, никой не го поддържал и то се превърнало в блато. Показаха видео кадри и наистина мястото беше свърталище на влечуги. Там щях да изхвърля отпадъка, дано има крокодили, но малко вероятно.

Блатото „Змийска дупка”

Кой би създал толкова комплицирано чудо? Аз съм под нормите за шофьор, никой не доверява на мен дори колело.
Не знаех и пътят до видяното от мен блато, планът ми куцаше по доста категории.
След момент успях да напиша думата „блато” и системата показа координатите и курса до най-близкото такова. Намираше се на около петдесет километра, а името - „Змийска дупка”. Интересно, но към горните неща имаше и кратка история, свързана с бившето езерце. За почти десет години, климатът в района се променил. Хората, от селцето поливали реколтата си с вода, извлечена от басейна. Нещеш ли водата започнала да привършва, а селяните се отказали да го чистят и то станало блато. Откачена работа, а скапаната техника има всичката тая информация и никой не й обръща внимание.
…”Завой наляво, след две пресечки надясно…”, това няма край. Просто усилвам радиото.
Хубавото беше, че навигационната система работеше и пътят не беше толкова труден за налучкване. Имах известни притеснения, колкото и да съм безумник, да се заема с подобна черна работа, в името на бърза печалба, това можеше да ми донесе неприятности. Мисловният ми поток е прекъснат… в колата има безжичен телефон, който писука… може да е Лейди… писукането спира и се чува глас:
- Ей кучко такава, знаем че слушаш, знаем и кво си направила с Жоро, пречукала си го за богатството му, ама той не беше глупав и се подсигури, ще те намерим…
Ето това са онези неприятности, за които споменах. Жоро беше в багажника, Лейди го беше убила, по всичко личи, а тези искат отмъщение за ментора си. Колко може да е прецакан светът? Няма да отговарям, игнорирам заплахата. Щях просто да заровя човечецът и да изчезна на почивка, където и да било, само да е далеч от обществото.
…”Остава един километър до желаната дестинация”.
Откри се смразяваща кръвта гледка. Блатото „Змийска дупка”. Имаше табела, цялата беше пробита. Наоколо нямаше нищо друго освен това мочурище. Влажен климат, треволяци и какафония от звуци. Може би не бях направил толкова лош избор, да пропътувам това разстояние, изглеждаше като перфектното място за моята мръсна задачка.
Паркирах „Крайслера”, в близост до най-голямото воднисто място. Отидох до багажника и го отворих, трупът дори не беше покрит, лежеше вътре. Не забелязах никакви рани по тялото, беше плешив, а на ръката си имаше готин часовник. В крайна сметка намерих оставен боклукчийски чувал. Свалих жертвата на земята, не беше тежък, имах проблеми при напъхването му, но и там се справих. Вкарах няколко по тежки камъка, за да съм сигурен, че ще потъне и го вдигнах на рамото си. Внимавах да не оставя отпечатъци, за всеки случай. Насочих се към централното място на блатото, точно преди да го хвърля, ми хрумна идеята да му свия часовника, а защо не? Щях да имам ултиматум пред „кучката”, а и доказателство, което да ме подсигури. Щеше да бъде глупаво да действам без умисъл. Гледал съм редица криминални филми, в които хората правят всевъзможни грешки. Повечето бяха празноглави маймуни, не и аз. Взех часовникът, завързах торбата наново, нагазих до известна степен в зелената тиня и го хвърлих. Получи се добре, помислих си. След броени секунди, черният чувал бе погълнат от цялата тази зелена каша.

Прибързани решения

Чувствах се доста по-спокоен, след като се отървах от „пратката”. Трябваше да се обадя на тайната дама и да й кажа, че работата е свършена. Тъкмо да поема по отбивката за главния път, се появява полицейската кола. Това направо прекърши човешкото в мен. Тоя път бях свършен, сам се прецаках. Органите на реда паркират пред мен и единият от тях ми прави знак да изчакам. Едното ченге, което шофира, остава на мястото си, а другото излиза и се отправя. Старая се да не издавам страха си, после свалям стъклото.
- Старшина Ангеларий, знаете ли, че блатото е защитена местност, какво правите тук, имате ли пропуск?
- Ами, аз такова… заблудих се и кривнах от пътя, трябваше да се изпикая, нали разбирате?
- Сега, приличам ли ви на някого, с когото можеш да се будалкаш?
- Абсолютно не старшина! – казвам го с нотка на уважение.
- Точно така, признайте, че сте дошли за да снимате.
- Да снимам ли?! В никакъв случай, аз…
- Забранено е за репортери, откакто намерихме труп, изхвърлен в блатото.
Не мога да повярвам, как е възможно въобще такова съвпадение? Ако са намерили някого в тая дупка, ще намерят и Жоро, ще свържат мен с часовника, както и с това, че съм бил посетител, получавам нервна криза… полицаят записва номера на автомобила, записва ми гражданският номер и просто казва:
- Приятен ден господине.
Все още не бях извън играта, щях да измисля нещо, с което да се измъкна от тая каша. Първо трябваше да се прибера в града.

Главорезите

Твърде трудно се справях със ситуацията, не биваше и да се оплаквам от положението си. Просто трябваше да бъда спокоен.
Вече бях стигнал града. Оставих автомобила на една празна улица, за да не привлича внимание, после се насочих към един бар, в близост. Там щях да изчакам Лейди. Бар „Капитан Къркан”.
Обстановката ми беше позната, но не и на дневна светлина. Цигареният дим създаваше странната атмосфера на криминален филм. Всички си говореха и пиеха питиетата си, стадо обезумели хора, тровещи мъките си в чашата. Музиката на фона звучеше приятно. Следващата стъпка – телефониране до Лейди. Викам на бармана:
- Хей, трябва да телефонирам…
Той посяга и изважда апаратът от под бар-плота. Кимам му да ме остави, нащраквам номера от листчето и след миг:
- Ало – познатият женски глас.
- Аз съм твоят човек, трябва да се срещнем.
- Къде се намираш – шумът не спомага за добрият разговор.
- Бар „Капитан Къркан”
-----------------------
Не се налага да чакам дълго, тъкмо привършвам бирата и забелязвам как няколко от идиотите, седящи до мен, извъртат глави, за да зърнат… Лейди. Забелязва ме, след което ме приближава и казва:
- Излизаме навън, тук няма да говорим.
-----------------------
Вместо обещаната награда, пред мен стоят изправени две огромни туловища.
- Казвай къде е трупът на Жорката, иначе си свършен – плътен глас, като този, който вещае лоши последици.
- Ами свършен съ… - силен удар в корема, от който се превивам на земята, другият главорез ме заобикаля в гръб и ме хваща за ръцете, докато поемам втори жесток удар.
- Стига толкова – гласът на Лейди, аз съм забил глава в земята и се мъча да се съвзема.
- Тоя ли е келешът, който е убил Жоро?
- Същото прасе – подла жена, знаех си.
Финалният удар ме изкарва в безсъзнание. Каква трагедия.

Окован

В първият момент усещам силна болка в главата и в областта на ребрата. Силно удрят тия пичове. Оглеждам околната обстановка. Бях завързан на дървен стол, в някакво мазе, което мирише на мухъл, а зад мен се чува глас:
- Тоя се извъди корав – гласът на единия от телоохранителите.
До колкото разбирам русата кучка ме е натопила, само дето бях в неизгодната позиция на човек, на когото не може да му се има доверие. Двамата костюмари са били гардове на Жоро, та изглежда искат обяснение и евентуално отмъщение. Как да им обясня за големия заговор, който ми спретнаха?
Чуват се ударите на токчета, слизащи по стъпалата. Трудно ми е да извъртя глава в тази посока, но несъмнено Лейди се задаваше. Тази жена е по-влиятелна и от папата.
- Разпитахте ли го? – пита тя.
- Досега спеше... – добре, че не заеква.
Веднага искам отговори, действайте! – почти крясък на оргазъм от злобната пача.
Както си стоя завързан, двамата биячи изкачат пред мен и тактично ми вкарват две-три крушета, за свестяване един вид. Плюя кръв.
- Разбрахме, какво си направил. – продължава единият, сякаш са близнаци, действащи в едно, редуващи така добрите си роли. – Дължал си пари на жорката, той ти е начислил лихва, която ти, пропадналият Съли, не можеш да върнеш и си го очистил, докато е спал в кабинета си. Сега искаме отговори, защо, как по дяволите и къде го зарови?
Свестявам се, в такива моменти, трябва да дадеш най-доброто си и да разчиташ на късмета. Отговарям:
- Вижте сега, господа-джентълмени... – силен шамар.
Няма да ми се обясняваш само!
- Окей де, видях в самото начало, че си падате бавни. Та, не съм пречукал вашият шеф, питайте Героги Христов по въпроса – натапям моят шеф в играта.
Следва мълчание, а когато поглеждам към моята покровителка, тя направо си гризе ноктите, двамата гардове, също. Единият се приближава и ме развързва, с думите:
- Иди се напий и си го начукай! – разликата между двете мутри е във вратовръзките, единият с червена, дргуият носи синя. Каква ирония...
Това вече не го вярвам, поради доста причини, но най-вече, тия предполагаха, че съм извършил убийството на техен приятел, а сега ме пускат просто ей така, задето казах друго име. Това чудо е доста гнило, а аз съм с петите в тинята. Мога ли да затъна повече?
Ставам и излизам от мазето, което пък се намира на непозната за мен улица, странното е, че тя е павирана. Пред къщата има паркирана скъпа кола, номерът е „5666”, черна работа.

Решен на всичко

След неслабият тупаник, бързо намерих някакво кръчме, в което налях две-три бири в стомаха си. Не съм се хранил с дни, което не ми пречеше, като изключим умората. Кървях на няколко места, имах и синини по тялото, но нещо ми подсказваше, че още не бях приключил.
Настаних се в кръчмата, седнах на бара и си поръчах две бири, на което бармана се изсмя и си помисли, че се шегувам. Потвърдих обратното. Донесоха ги, едната изчезна моментално и хванах другата. Стигнах до половината.
Беше време за размисъл. Случва се убийство. Да предположим инцидент. Жоро има огромна застраховка на цялото си имущество. Представете си всеки предмет и възможно най-скъпата от всички застраховки. Покрива 99 % от възможните рискове. Земетресение, изригване, кражба, катастрофа и т.н. Жоро е сгоден за русокосата мадама, тя обаче е алчна, не го харесва – плешив, дърт богаташ, вероятно слаб в секса. Мадамата вижда решение, след консултация, трябва да инсценира смъртта на мъжа си. Фатална доза анти-депресанти, алкохол, инжекция, бутане по стъпала. Трупът в колата нямаше белези, по-горните са възможни.
- Хей – чува се глас зад гърба ми.
- А?! – учудено казвам.
- Пазиш ли още часовникът? – странен тип, който знае моите тайни. - С него ще се отървеш мой човек.
- Откъде ме познаваш? - очевидно е, че ме е проследил дотук.
- Слушай сега - приближава се потайнически към мен - часовникът на мъртвия Жоро е подарък от Георги Христов, така познатият собственик на фирма "Жокер". Двамата са бачкали в екип, правейки застраховки на големи личности, взимайки луди пари за това. Искат да те натопят, всички са срещу теб, но часовникът е твоето спасение...
Кажи само кой си ти и защо ми помагаш - прекъсвам го.
Да кажем, че искам да си го върна на познатата от теб русокоса мадама. Аз съм нейн, тъпкач.
Странният непознат просто става от мястото си, кима ми и излиза през вратата. Не изглежда глупав, можеше да е прав. Предстоеше да разбера за голямата корупционна схема, която се вихри в подобни предприятия.

Изправен срещу дявола

Полупиян, излизам от кръчмата, бъркам в джоба си, за да съм сигурен, че пазя скъпият часовник, който така подло взех от жертвата. Да, беше на мястото си. Следващата стъпка от моя страна, щеше да бъде посещаването на фирмата, от която бях уволнен. Вече съм пред сградата. Портиерът ме познава и казва:
- Съли, нямаш достъп вече - пискливо гласче.
- Мой, я се махни от пътя ми - опитвам се да го стресна.
- Няма да стане, ще повикам подкрепление, ако се наложи.
Намирам се в безизходица, но измайсторявам лъжа:
- Забравих си важни документи по разводното ми дело, ще ме ошушкат, ако не си ги взема.
Това го сломява и казва:
- Действай бързо.
Внезапен порив на енергия, която ме кара да прескачам по две-три стъпала наведнъж, изкачвайки се към кабинета на оная ламя. Без да чукам на вратата, направо влизам, "шефчето" пуши пура и ме гледа втрещено.
- Съли копеленце...
- Млъквай - с няколко стъпки стигам до него и го хващам за гушата, а от устата му се чува пукане, мляскане и грухтене. Стискам още по-силно, за да схване идиотът, че не се ебавам. После продължавам с разпита:
- Ти си долна мутра, знаеш ли? Опитахте се да ме вкарате в долната си схема за пране на пари и сега ще видиш колко сгреши. Познаваш ли Жорката?
- Ъхъъа - грухтене.
- Тоя часовник познат ли ти е? - изкарвам го и го слагам на бюрото, а г-н Христов го зяпа.
- Ще те закопая с това, знаеш ли защо? Защото и той е застрахован в твоята фирма. Защото е принадлежал на Жоро, бил е на ръката му...
Вместо редовното грухтене се чува нещо наподобяващо смях. Георги Христов натиска един бутон на дистанционното и се включва телевизор, голям, плазмен и скъп.
"Водещи новини" - разправя журналистката.
- "Издирва се лицето Съли Торбън, вероятно опасен и въоръжен. Извършил е убийство на депутат, всеки който го е виждал, нека съобщи в най-близкото районно управление.
Аз бях беглец, престъпник и убиец. Отново ме прецкаха. Взимам часовникът, пускам гърлото на шибаняка и тръгвам да излизам, когато разбирам, че паник бутонът също е бил задейства и тъкмо да изляза през вратата, получавам ръка-секира, която ме поваля на земята, почти в безсъзнание - гардовете.

Следва продължение. Искам критика, ще направя редакция, като го завърша.

"Криминале" от Чарлс Буковски Иначе е интересно, да, много ме кефи тоя тип писане - скорострелни изречения и без излишни лирически отклонения. Но пък и нямаше как да не направя връзката с Буковски, което не е лошо де, просто го отбелязвам. А и... името на шефа в началото е "Кръстев", а после става "Христов"
Чакам ти продължението!

Ако ще казваш нещо - казвай го, иначе по-добре си мълчи и хората да те мислят за тъп, отколкото да отвориш уста и да разсееш всякакви съмнения, сине майчин.

Тоя па Изхода седнал да ми обяснява какво покривам и какво не. Все едно ме познава. Комплексите си на някой друг ходи ги избивай, щото на мен не ми минават тея. Аз като се погледна в огледалото си казвам нещата с истинските имена. Толкова. От там нататък - и кура да ми смучеш, пак няма да ме стигнеш, педалче комплексирано. Айде отивай да четеш Вазов и не ни занимавай повече.
Хипито да пуска продължението, че инак аз ще го напиша.
Химлера да не ме занимава с простотии, че нямам време за глупости.

Аре спри се бе, лапе сополиво.