Така и не мога да измисля заглавие, ама го поствам. Преглътнете гейщината в началото и го дочетете (ха-ха, повече от един човек), и дайте някво отзивче. Мерси.


1.

Той сънуваше. Сънуваше, че гони пеперуда, но нещо не беше наред. А, да – краката му. Чувстваше ги напълно вдървени, все едно имаше ужасяваща мускулна треска. Но той бягаше. С огромна мъка слагаше единия крак пред другия, ала пеперудата не се приближаваше. Само блестеше. В тъмното. Стая с напълно черни стени, а таванът се губеше някъде високо над главата му. Сякаш единственото, което излъчваше светлина в този сън бяха той и пеперудата.

Изведнъж осъзна, че я познава. Това беше любимата му. Но това, което го караше да бяга бе вътрешния му глас – “Хайде, миличък, догони я… давай… можеш… да, тя… само я… хвани. Целуни я и я имай…”

И той си бягаше. Огромната тежест на краката му го дърпаше към земята, искаше просто да седне и да умре. Но сънят бе жесток и продължаваше, както изглежда, цяла вечност. Също както и момчешкия бяг.

Все едно някой щракна с пръсти. Той се оказа току до пеперудата. Тя излъчваше златист прашец, който оцветяваше въздуха наоколо в същия оттенък. Но самата пеперуда бе изумителна – крилете й бяха с цвят на тюркоаз, но с някакво странно сияние около тях, а телцето бе кърваво червено.

Момчето се почеса по врата, напълно изумен от внезапното си озоваване току до насекомото. Бе напълно пленен от красотата му. Почувства се все едно гледа своята любима – само дето вместо лешниковите й очи, сега го хипнотизираха крилете.
Пеперудата започна да пърха точно пред него, а натрапчивия му вътрешен глас продължаваше да го зове. “Докосни я… почувствай силата й… докосни я и ще видиш своето момиче. Хайде!” И той… посегна. С пълното убеждение, че само миг след това насекомото ще се превърне в неговата принцеса – с русите коси и погледа, който преминаваше през него както нож през масло.

В мига, в който докосна връхчето на крилете й, пеперудата се разпадна на прах. Момчето нададе сподавен вик, който се изгуби в черните стени на стаята. От тавана й се посипа дъжд от парчета лед. Малки и леденостудени те се врязваха в кожата му и в миг се разтопяваха. Той искаше сънят да свърши, да се събуди с пот на челото и да изкрещи с успокоение.

Но ледения дъжд продължаваше. На него му стана тъжно за парчетата лед. Те падаха някъде отгоре, но вече бяха с предопределена и безсмислена съдба – просто падаха и се разтопяваха. И за какво въобще валеше?! Това беше също толкова лишено от смисъл, колкото и неговата любов към нея – към пеперудата ли, към момичето ли, и той не знаеше вече.

Заплака. От безпомощност, от гняв, от жиленето на парчетата лед по кожата му, от предсмъртния им полет към смъртта. И внезапно разбра защо валеше. Това беше неговата душа. Тя се разпадаше, къс по къс, но същевременно бе прекалено всеобхватна, за да умре напълно, за да спре да вали.
Момчето се почувства така, все едно се разпада. И в този момент се събуди. Ръцете му трепереха, но студът си бе заминал. Всичко беше само сън. Нищо повече. Просто един отвратителен кошмар.

2.

На следващия ден момчето отиде при своята любима и си изля сърцето пред нея. Обясняваше й колко много я обича, какво огромно влияние имала върху него, как той имал чувството, че на моменти диша заради нея. Каза й, че се е просмукала в кожата му. И трябва да я освободи от там. Да изхвърли камъка от тялото си и просто да се отпусне в прегръдката й.

Тя го гледаше озадачено. Лешниковите й очи бяха безмълвни, някак… незаинтересовани. Никак не бе трогната. Сведе глава и пусна розата в калта. “Няма… нищо няма да стане. Не… върви си. Просто си тръгни, обърни ми гръб и ме забрави. Аз съм само едно парче лед, никому ненужно, осъдено да умре.” Тя изрече всичко това с мъка, но твърдо.

Момчето прекара ръка през косите й, погледна розата в калта и едва чуто изрече – “Ти си нещо много повече от парче лед. Ти си пеперуда. Най-красивата и грациозна, най-светлата и волна. Но крилете ти… крилете ти никога няма да запърхат отново.” Обърна й гръб и потъна в тъмната прегръдка на нощта.

3.

Той копаеше гроб. Не му отнемаше много усилия, защото почвата бе рохкава, поради изсипалия се дъжд. Забиваше лопатата отново и отново с такава сила, че при всяко изхвърляне навсякъде хвърчаха пръст и червеи. До гроба бе проснат чувал, който бе нагънат от тялото завързано в него.

Копаенето най-накрая привърши. Момчето обърса потта от челото си и се захвана с чувала. Вдигна го без усилие и след като слезе в гроба го постави внимателно, сякаш с любов. След това излезе и се втренчи в своебразния ковчег положен в изкопа. Отново заваля дъжд, придружен с гръмотевици и вятър. С горчивина си рече, че мислено все едно чете прогнозата за времето. В миг му хрумна стихче:

Ще валят проливни дъждове,
по плитки, пресни гробове.

Капките започнаха да се стичат по момчето, но то продължаваше да стои.
Докато най-накрая една сълза не се отрони от дясното му око. Тя се плъзна надолу, но имаше нещо нередно в нея. Бе някак… студена. А когато достигна до устните му, той осъзна, че това не е сълза. Беше парче лед.

Но по-лошото бе, че момчето не знаеше сън ли е това, или реалност.

Тъй... Освобождавам се от всякакви свои предубеждения, за да коментирам това (щото някак... ми изглежда твърде лично, за да бъде директно заклеймено за слабо, независимо от мнението ми).

Първо, гейщината в началото всъщност е може би най-добрата част на разказа. Той започва обещаващо. Проблемът е, че не изпълнява напълно обещанието, което дава. Като цяло идеята ти е много неясна. Справил си се с дребните детайли, а ти се губи цялостната картинка. Например, пеперудата от кошмара много добре представя идеята за мимолетното, крехко щастие, което човек вечно гони, но все не може да улови (щастие или любов, в случая е синонимно, мисля).
После валежите - и леденият, и този истинският в третата част, и сълзата - символизиращи душата и студената апатия (или може би болка, не знам), която я обзема след събитията от втората част. Това можеше да е много по-силно. Сега е някак неразбираемо, сякаш подскача в опити да бъде въздействащо, но си остава недомислица, изразена с красиви думи (които дори не са чааак толкова красиви, че да си струват само заради естетическата наслада). Розата в калта е много по йовковски, но си е клиширан образ на нещастна любов и отрицание. Все пак един такъв детайл е нужен, защото иначе втората част би стояла още по-лаконично.

Краят те кара да се питаш какво си прочел току-що, но не по хубавия начин. Последното изречение е силно, защото ако приемем, че:
първа част - сън; втора част - реалност;
то третата част не е нито едно от двете и ни оставя да се чудим и да разгадаем някак написаното. Лошото е, че не си оставил варианти за интерпретация. Стихчето е ни в клин, ни в ръкав, макар и да разчупва малко формата. За лексиката, предполагам, че не си го редактирал, защото:



очевидно е тавтология и трябва да е или "от предсмъртния им полет", или "от полета им към смъртта". За да запазиш тази конструкция, може да измислиш нещо като "от предсмъртния им полет надолу/към земята". Друг съвет, също за първата част: в предпоследните два абзаца много се натрапват думите "лед" и "леден", би било добре да разнообразиш изказа.

Това е от мен, съжалявам за сухия анализ. С едно изречение: по твърде семпъл и тромав начин си представил нещо, което - доколкото разбирам - е много по-дълбоко, поглъщащо и абстрактно. "Септемврийски вечери" ми хареса повече.

Наистина не се изразих добре във финалното изречение. Идеята ми беше, че момчето не знае дали реално заравя момичето или просто сънува. Това го оставям на читателя да прецени. (дали би направил подобно нещо или не ) Тавтологията въобще не съм я усетил, пардон И мерси за анализа, не е сух