Още една извратена простотия от мен. Чакам градивната ви критика


Силвър стоеше на пейката край малката гара в очакване на зората.Беше ужасно мъгливо, едва виждаше до носа си. Настроението му също бе криво, а и сам не разбираше защо си причиняваше всичко това. Преди година тази пейка се явяваше най-прекрасното място за него.И за неговата скъпа Лейн.Тук, в градчето Сийлен, той идваше всяка събота, за да се види с нея, и всяка неделна утрин двамата чакаха влака, който да отведе Силвър до големия град. Тук прекараха най-вълнуващите мигове в живота си, от тук започваха всички техни прекрасни спомени.

Той много добре си спомняше ОНЗИ ден. Кой и защо започна кавгата не се помни вече, но раздялата бе окончателна. Лейн си тръгна бясна, часове преди да дойде влака, а Силвър остана да виси вкочанен на пейката в пълна меланхолия. На следващия ден той разбра, че неговата доскорошна любима е загинала при пожар в родния й дом.

Никога не бе плакал толкова много и толкова горчиво.Отново и отново мълвеше нейното име, молеше я да му прости за всичко. Но как ще го чуе тя?! При тази мисъл, Силвър заплакваше още по-силно.

След това изпадна в пълна антипатия. Живееше на автопилот, просто ей така, защото трябваше да помага на майка си. Но той линееше все повече и повече.
Измина година от смъртта на Лейн. Не знаеше кой му вкара мисълта в главата да посети отново градчето й. Хвана първия съботен влак и потегли към Сийлен. Той се поразходи, откри останките от къщата, проля още една сълза и се върна отново на гарата. Целият ден прекара там.

Най-после нощта се спусна над света и той се поуспокои. Любимата му мъгла спусна своите поли и спомените му започнаха да се връщат. Сякаш живота в Силвър се пробуди отново.

Изведнъж, като мълния, през съзнанието му мина идеята да отиде да види гроба на Лейн. Каза си, че няма да успее да хване влака, но въпреки това секунди по-късно уверено крачеше към гробището, все едно винаги го е знаел къде е.
Когато пристигна, нещо го стегна под лъжичката. Мъглата над тъжното място беше напълно плътна. Но отново воден от някаква незнайна сила той се насочи уверено накъдето трябваше.

Изведнъж, в непрогледната нощ на пътя му изскочи прясно изкопан гроб. Силвър едва успя да забие пети преди да полети в него. Мъглата, имаше усещането той, беше нарочно отблъсната от това злокобно място. Той се вгледа в надгробната плоча.
Такъв ужас той не бе изпитвал никога в своя живот.Напълно поразен бе, когато на камъка прочете своето собствено име.

Завъртя му се свят, догади му се, но Силвър не можеше да мръдне от мястото си, да избяга далеч. Постоянно се проявяваше внушението просто да тръгне напред и да полети в изкопа. Докато най- накрая се подхлъзна и полетя надолу. Но в миговете, през които падаше, той имаше смътното чувство, че нечия ръка го беше бутнала към гроба. Пръста сама се посипа върху него и за секунди го затрупа.

На следващия ден селяните откриха чисто новата плоча на непознат мъртвец. Откъде се беше взел – не знаеха и не посмяха дори да се доближат до последното му убежище. Но бяха дотолкова ужасени, че още на следващия ден откриха ново гробище на другия край на града, а старото бе оставено да гние во век и веков.

Силвър отвори очи и веднага бе заслепен от ослепителната светлина. Той примижа и бързо свикна с нея.Изведнъж пред него се материализира един познат образ. Припозна в него скъпата му Лейн, която идваше към него. Без да се усети той се намери в нейните прегръдки.Назидателно и закачливо тя му прошепна, че го е очаквала цяла година, а и леко съжаляваше, че се бе наложило да го побутне към смъртта. Силвър кротичко си замълча, и с бликаща от него радост, се отдаде на вечността.

Гей.



















Какво е това правило да не мога да си постна ''гей'' и да си изляза...

Банално, просто и скучновато. Дори бих казал и неприятно, изхождайки от това, че "любимата" го убива, само за да може да е с него. Не поставяш въпроса дали това е правилно, а направо даваш отговор с последното изречение. А той е толкова "emo-style", че буди истинска неприязън.
Твърде малко детайли и постни описания, кратко описание на явно важни събития (кавгата, пожара, погребението ѝ, на което главният герой би трябвало да е присъствал).
С три думи, не ми хареса.

Бах тва мяза на поезия от Викторианския период в Англия

Рекс, малкото детайли умишлено са малко. Сам си го измислих, не съм чел подобни простотии преди, не го знам банално ли е.
Догименчо, какво по-точно имаш предвид?
Ама иначе уцели напълно сетинга, действието си го представям да се развива в Англия, точно в този период. ^^
Оу да, Рекс, чел си май малко диагонално

Банално е, защото има много истории за загубата на любимия човек, последващата празнота и напразно лутане в живота, завършвайки накрая със смъртта на героя и "щастливото" му събиране с любимия човек в отвъдното. И не че не може да се пише на тази тема, но просто за мен не показваш нещо ново и интересно. Между другото, такива разказчета и стихове май разтапят 14 годишните момичета, но не биха се харесали на останалата част от публиката.
А защо смяташ, че съм чел "диагонално"?

Този семестър учихме подобна поезия, която даже много ми хареса Цялата тази идея да запазиш завинаги за себе си любимата си като я удушиш! ^^
Говоря, разбира се, за Робърт Браунинг. Ето го и текста

Porphyria’s Lover

The rain set early in tonight,
The sullen wind was soon awake,
It tore the elm-tops down for spite,
and did its worst to vex the lake:
I listened with heart fit to break.
When glided in Porphyria; straight
She shut the cold out and the storm,
And kneeled and made the cheerless grate
Blaze up, and all the cottage warm;
Which done, she rose, and from her form
Withdrew the dripping cloak and shawl,
And laid her soiled gloves by, untied
Her hat and let the damp hair fall,
And, last, she sat down by my side
And called me. When no voice replied,
She put my arm about her waist,
And made her smooth white shoulder bare,
And all her yellow hair displaced,
And, stooping, made my cheek lie there,
And spread, o’er all, her yellow hair,
Murmuring how she loved me—she
Too weak, for all her heart’s endeavor,
To set its struggling passion free
From pride, and vainer ties dissever,
And give herself to me forever.
But passion sometimes would prevail,
Nor could tonight’s gay feast restrain
A sudden thought of one so pale
For love of her, and all in vain:
So, she was come through wind and rain.
Be sure I looked up at her eyes
Happy and proud; at last I knew
Porphyria worshiped me: surprise
Made my heart swell, and still it grew
While I debated what to do.
That moment she was mine, mine, fair,
Perfectly pure and good: I found
A thing to do, and all her hair
In one long yellow string I wound
Three times her little throat around,
And strangled her. No pain felt she;
I am quite sure she felt no pain.
As a shut bud that holds a bee,
I warily oped her lids: again
Laughed the blue eyes without a stain.
And I untightened next the tress
About her neck; her cheek once more
Blushed bright beneath my burning kiss:
I propped her head up as before
Only, this time my shoulder bore
Her head, which droops upon it still:
The smiling rosy little head,
So glad it has its utmost will,
That all it scorned at once is fled,
And I, its love, am gained instead!
Porphyria’s love: she guessed not how
Her darling one wish would be heard.
And thus we sit together now,
And all night long we have not stirred,
And yet God has not said a word!

Принципно мислех да не пиша, но появата на МГР и налиието на лекции правят чудеса рано сутрин.
Декс, добра идея, но съм съгласна с МГР. Ако имаше малко повече описания, просто за да се добие някаква картина освен телеграфно нанизани изречения. Най-малкото чувството щеше да е по-ясно и нещо различно от "Отидох да купя хляб."
За "План-конспект" е добро. При това доста. Ако ти се седне да развиеш макар и с малко идеята, може и да се получи добре.
Само имам забележка към последните изречения, имаш нещо в словореда, но не мога да кажа точно какво. Просто нещо не му е както трябва.
Иначе идеята тя да го убие ... тая скръндза, мацката - мен лично ми хареса.

doggymien4o, описаното в цитирания текст е най-грозно убийство и не мога да разбера какво би ти харесало в тази... "творба"?!? Още по-ужасяващо е, че това е убийство на любим човек, който навсичкото отгоре е при главния герой, тук и сега, а не като в разказа на Dexter - двамата влюбени да са разделени от смъртта. Бих казал, че съм потресен!

Бих искал да поправя малко кралицата, а и себе си, че разказът не е напълно лишен от описания и детайли. Проблемът е, че те са само на отделни места, докато на други (повечето) са оскъдни. Личи си, кои моменти са те вдъхновили да го напишеш и си им отделил повече внимание и желание, и кои са там, просто за да играят ролята на свръзка и си ги подминал по-бързо, понеже не са ти особено интересни. За да се получи по-добре е необходимо обогатяване на детайлите на ВСИЧКИ места, като някои просто си плачат затова. Не забравяй, че основния ти мотив е любовта, а не разказваш приключенска история, така че богатите описания и дребните детайли, силата и нюансите на чувствата са важни, за да придадеш на читателя усещането, че чете нещо повече от любовните мисли на 14-годишен.
Въпреки всичко продължавам да твърдя, че случващото се накрая е престъпно, грозно, егоистично и неприемливо за мен, така че творбата едва ли би ми харесала, колкото и добра да е откъм техническо изпълнение. Но това си е само моето лично мнение.

П.П. Всъщност, Dexter, казваш, че детайлите умишлено са малко. Може ли да попитам защо?

Какво да ти кажа Рекс - английска викторианска поезия - извратения Но предпочитам нея пред, да речем, викторианския роман "Sons and lovers" на D.H. Lawrance

Като прочетох резюмето на въпросната книга и бих казал, че ми изглежда... скучно. Както и да е, не се наемам да я оценявам. Въпросът ми към теб е, защо трябва да предпочиташ едното пред другото, когато можеш да четеш нещо трето?

Dexter, сега се сетих за още нещо, което ми се набива всеки път, когато го прочета в разказа ти - този "автопилот"! Струва ми се, че когато се опитваш да пресъздадеш история във времето на дадена ера, то не трябва да използваш думи, които са по-нови от нея. Така някак изваждаш читателя от атмосферата и го караш да се замисли за тази дума, която въобще не е присъща на времето на разказа. По този начин се губи усещането за автентичност. За илюстрация, представи си, че четеш фентъзи разказ и изведнъж прочиташ "стрелите летяха към тях като куршуми на картечница"... Тук фентъзито си е чиста фантазия, но обикновено се възприема като подобие на средновековието..., където не е имало картечници.

Който получи положителна оценка от Рекса да издава книга и да не се чуди много!

Рекс, в този роман е поместена най-дългата смърт в литературната история - 50 странции! ... 50 стр умира майката на главния герой, представи си. Ужасно скучно е xD
Относно третото, има, да. Тъй като не прочетох задължителните романи си четях книжки за удоволствие и къде съм сега? На последната, десета книга, от Хрониките на Амбър
А за изпита по литература... е, ще чета резюмета

Иха, мерси за препоръките на Рекс и Кралицата, за следващата простотия, която измисля, ще се постарая да ги вложа. Това за автопилота също е доста добра забележка съвсем не се бях замислял, че не е епохално правилно, благодаря отново
Да ти отговоря за липсата на детайли - като цяло като пиша(е то не че съм писал толкова много, ама по принцип се опитвам да си го наложа като стил) предпочитам да не се впускам в излишни подробности - целта ми е да си избухам идеята и който я разбрал - разбрал. Това го правя уж за ъъъм... атмосфера, да речем, ама май не ми се получава, нуждая се от повече практика.
Тъй, друго - за словореда. Кралице, струва ти се странен, защото, по идея на други хора, си наложих да редактирам малко края. И предполагам се досещаш, че е едно когато съм се пуснал по една вълна на писане и всичко идва последователно, и същевременно е съвсем друго когато "насилствено" вкарвам нови елементи върху вече написано нещо. Хич не го обясних добре, надявам се, че го разбра
Та, благодаря още веднъж за хубавата критика, най-вече на Рекс, който отдели от времето си да ми обясни по-подробно къде бъркам.
Оу, и още нещо - жената не го убива буквално, по-скоро по някакъв духовен път го тика към смъртта. Мда, такива ми ти простотии...

Когато пиша (което, между другото, също не се е случвало много често, може би за изумление на доста хора в този раздел ), обикновено написвам първоначалната версия, която обикновено е по-бедна на детайли и описания, а след това на 2-ри и 3-ти прочет я обогатявам с повече неща. Това е така, понеже и аз се интересувам повече от действията и случките, както и от основните идеи в написаното, а не от най-дребните детайли и свързващите сцени. Но знам, че те са важни и втората и третата редакция са насочени в голяма степен към тях. Разбира се, правя ги и за да отстраня правописните грешки.
Накратко, това, което много пъти съм се опитвал да посоча чрез критиките си в този форум, е, че е нужна, дори задължителна, редакцията. Някои предпочитат да пишат само на вдъхновение, но според мен никога няма да получат наистина добър резултат, колкото и талантливи да са.

doggymien4o, аз също не съм чел по-голямата част от задължителната литература в училище. Бих казал дори, че не съм я заместил с кой знае колко други книги. Въпреки това никога не съм имал проблеми с литературата в училище, дори си бях отличник там. Така че май и резюметата и материалите по учебниците са били достатъчни. Отделен въпрос е колко щях да изкарам, ако се бях явявал на матура по предмета.

О, аз нямах проблеми в училище, просто Викториянската литература е откровено скучна Дикенс, Харди, Лорънс, Джойс - скука отсякъде