Силвър стоеше на пейката край малката гара в очакване на зората.Беше ужасно мъгливо, едва виждаше до носа си. Настроението му също бе криво, а и сам не разбираше защо си причиняваше всичко това. Преди година тази пейка се явяваше най-прекрасното място за него.И за неговата скъпа Лейн.Тук, в градчето Сийлен, той идваше всяка събота, за да се види с нея, и всяка неделна утрин двамата чакаха влака, който да отведе Силвър до големия град. Тук прекараха най-вълнуващите мигове в живота си, от тук започваха всички техни прекрасни спомени.
Той много добре си спомняше ОНЗИ ден. Кой и защо започна кавгата не се помни вече, но раздялата бе окончателна. Лейн си тръгна бясна, часове преди да дойде влака, а Силвър остана да виси вкочанен на пейката в пълна меланхолия. На следващия ден той разбра, че неговата доскорошна любима е загинала при пожар в родния й дом.
Никога не бе плакал толкова много и толкова горчиво.Отново и отново мълвеше нейното име, молеше я да му прости за всичко. Но как ще го чуе тя?! При тази мисъл, Силвър заплакваше още по-силно.
След това изпадна в пълна антипатия. Живееше на автопилот, просто ей така, защото трябваше да помага на майка си. Но той линееше все повече и повече.
Измина година от смъртта на Лейн. Не знаеше кой му вкара мисълта в главата да посети отново градчето й. Хвана първия съботен влак и потегли към Сийлен. Той се поразходи, откри останките от къщата, проля още една сълза и се върна отново на гарата. Целият ден прекара там.
Най-после нощта се спусна над света и той се поуспокои. Любимата му мъгла спусна своите поли и спомените му започнаха да се връщат. Сякаш живота в Силвър се пробуди отново.
Изведнъж, като мълния, през съзнанието му мина идеята да отиде да види гроба на Лейн. Каза си, че няма да успее да хване влака, но въпреки това секунди по-късно уверено крачеше към гробището, все едно винаги го е знаел къде е.
Когато пристигна, нещо го стегна под лъжичката. Мъглата над тъжното място беше напълно плътна. Но отново воден от някаква незнайна сила той се насочи уверено накъдето трябваше.
Изведнъж, в непрогледната нощ на пътя му изскочи прясно изкопан гроб. Силвър едва успя да забие пети преди да полети в него. Мъглата, имаше усещането той, беше нарочно отблъсната от това злокобно място. Той се вгледа в надгробната плоча.
Такъв ужас той не бе изпитвал никога в своя живот.Напълно поразен бе, когато на камъка прочете своето собствено име.
Завъртя му се свят, догади му се, но Силвър не можеше да мръдне от мястото си, да избяга далеч. Постоянно се проявяваше внушението просто да тръгне напред и да полети в изкопа. Докато най- накрая се подхлъзна и полетя надолу. Но в миговете, през които падаше, той имаше смътното чувство, че нечия ръка го беше бутнала към гроба. Пръста сама се посипа върху него и за секунди го затрупа.
На следващия ден селяните откриха чисто новата плоча на непознат мъртвец. Откъде се беше взел – не знаеха и не посмяха дори да се доближат до последното му убежище. Но бяха дотолкова ужасени, че още на следващия ден откриха ново гробище на другия край на града, а старото бе оставено да гние во век и веков.
Силвър отвори очи и веднага бе заслепен от ослепителната светлина. Той примижа и бързо свикна с нея.Изведнъж пред него се материализира един познат образ. Припозна в него скъпата му Лейн, която идваше към него. Без да се усети той се намери в нейните прегръдки.Назидателно и закачливо тя му прошепна, че го е очаквала цяла година, а и леко съжаляваше, че се бе наложило да го побутне към смъртта. Силвър кротичко си замълча, и с бликаща от него радост, се отдаде на вечността.
