Обичам да летя над града - просто да разперя крилата си и да рея над блестящите като кристал куполи на сградите, обвити почти до най-високите си етажи с зеленина. Умът ми не го побира, какви са били хората навремето, без крила, смъртни, приковани към земята и зависими от изкопаемите и блага. Воюващи, живеещи в страх, в свят на епидемии и бунтове, на замърсена природа и алчност.

Лениво заобикалям Кулата на познанието, наслаждавайки се на отражението си отразено в стените - красив крилат човек, рееещ се свободно в небесата. Свободно.

Историк съм - говоря в мъжки род за себе си, защото семейният съвет реши да прекарам десетилетие с мъжко тяло, отдавна не съм го правил. Историк съм, та изучавам безумните ни предци преди Промяната, и често им се чудя. По-горе писах че ми е интересно да си представям как са живеели. Не съм напълно честен обаче, има неща които не искам дори да си представям.
Болката. Религиозните войни. Болестите, гладът. Тъмните векове, Големите Войни, Комунизмът.

Ще летя още малко - след което трябва да се връщам към работата си на историк. Имам ценна и сравнително рядка дарба - щом докосна нещо, предмет от миналото, аз мога да видя това минало, да усетя какво е било ,да доловя не само картина, но и звуковете, и аромата. Гадна работа, не е за всеки - от няколко месеца съм на нея, а вече едва издържам и имам нужда от повече и повече полети над града за да се успокоя.

Кацнах на площадката до домът си, прибрах крилата и избърах потното си тяло с предвидливо оставената от някой роднина хавлия. Къщите ни приличат на тези в древността - просто са по-високи, по-просторни, по-красиви, имат площадки за кацане и мебелите са пригодени за хуманоиди с криле. Като се замисля повторно, не, не приличат по нищо на древните. И слава богу.
Отпуснах се, и взех в ръцете си поредния артефакт. Стъклен предмет, с форма на круша - така се и казваше, електрическа крушка. Стиснах я в ръцете си, затворих очи, забавих дишането си. И видях...

Крушката осветяваше с болнава, слаба светлина бедната стая - мръсни стени с белещи се на парцали тапети, под покрит с окъсан балатум, изпочупени мебели. На легло увиснало заради счупени крачета лежеше дете. Явно бе болно, бузите му горяха, устните му бяха ярко червени а по челцето му се стичаха капки пот. Завито бе с мръсно, тънко одеало.
До него, на пода стоеше млада жена и плачеше. Бе слаба, бледа, с сплъстена от пот и мръсотия коса. На ръцете и имаше синини и дупки от многобройни инжекции - няколко спринцовки се търкаляха по пода, както и запалка, и обгорена от долната страна лъжица.
Детето каза нещо тихо, не разбрах на какъв език, най-вероятно повика майка си.
Жената го изгледа, след което пропълзя далеч от леглото и продължи да плаче, закрила лицето си в шепи. Усещах, че детето умира....

Видението приключи ненадейно, отново бях в своето време, препотен, дишащ тежко, ужасен. Макар и да се случваше да попадна на моменти на отминала радост, на пълно щастие, на слава и празнуване, това бе рядко - редовно попадах на лоши места, на тъжни и болезнени моменти, в който самият въздух миришеше на страх, на болка, на тъга. На неща забравени сега и затова - още по-плашещи и ужасни.
Станах. Трябваше да летя отново.
Създателите на човешкият род бяха ни осъдили на тези хилядолетия страдание - с педагогическа и учебна цел явно, ала не ги оправдаваше.
В един момент, когато сме били на крачка от това да се унищожим, всички бяхме станали част от Промяната - в рамките на няколо поколения, спомените заложени генетично в нас от началото на времето се бяха пробудили, и се бяхме сдобили с крила. Освен че човешкият род бе загърбил войните и лъжите, осъзнахме че не сме плод на еволюцията - създадени сме от раса, древна като времето. И рано или късно ще се присъединим към тях сред звездите.
Какво ли щеше да бъде тогава ? Надали щях да разбера, макар и да живеехме много дълго и да не боледувахме, не бяхме безсмъртни. А следващата промяна можеше да е след дни. Или след хилядолетия.
Отново летях, из кристално чистото небе над града - море от кристални куполи, извисяващи се над зеленината на вековната гора.
Защо всъщност гледах миналото и се чудех за бъдещето, щом имах толкова прекрасно Днес ?

Страхотно ! Нямам търпение да прочета следващото

Много хубав замисъл, на едно място ми напомни на "Зимни вечери" на Смирненски. Има малко грешки и повторения. Ако го поредактираш малко ще бъде много добре.