|
Заглавие: Из: Meet the Blizzards Публикувано на: 28 Окт 2009 01:06
В разказчето 'Meet the Blizzards' се предполагаше, че ще става дума за D. - истински фен на Близард, играл всички техни игри. D. с нетърпение очаква излизането на SC2, D3, като междувременно преиграва старите заглавия и се чуди как ли ще се представя варварина в Диабло 3. Преди време беше принуден от гаджето си да спре УоУ, към който беше буквално пристрастен, въпреки че напоследък не един или двама, а цели петима от познатите му го навиват да поиграват сами на техен си, частен сървър.
Това, което D. не знае, е че играните от него персонажи всъщност реално съществуват в съответните вселени... нито пък че един хубав ден, когато тайничко се престрашава да престъпи невероятно жестоката забрана на гаджето си, случайна грешка в силиконовите платки на компютъра му ще създаде един истински Dark Portal, който ще засмуче и него самия, и сейвовете му от някои игри в известния World of Warcraft - но не този WoW, който познава D., а в друг - свят, където звероподобната кръвожадна оркска Орда и Напастта на Краля Лич отдавна са сломили армиите на славния Алианс и където последните представители на хора, елфи и други раси се крият и очакват неизбежната си съдба...
Ще успеят ли D., двамата му герои от Диабло, батальон от терански войници и един самотен зерглинг да оцелеят в този враждебен за тях свят...?
Откъси:
*****************************************************
- И все пак съм на мнение, че трябва да се продължим надолу по реката. Нямаме друг толкова добър ориентир а и да си го признаем - никой не знае къде сме попаднали.
Райън бе съгласен с последната част на изречението, макар че все още не се бе осмелил да го обяви официално пред батальона. Техниката бе полудяла, локаторите чисто и просто извеждаха невъзможни данни, дори небето изглеждаше не просто различно, а направо погрешно. Само и единствено пилотите на крайцера вероятно имаха представа къде точно бяха попаднали, но пък единственият оцелял от тях беше в безсъзнание от катастрофата насам...
Едно беше дяволски сигурно - че тази слънчева планета със синьо небе, изпъстрено с бели пухкави облачета, с безкрайни жълтозеленикави савани и сякаш една единствена река, покрай която стояха на стан вече 3 дни, не бе Тарсонис.
Тъкмо бе отворил уста да се намеси в спора, когато личният му комуникационен канал прие съобщение:
- Сър - гласът бе на Пако, адютантът му, - боя се, че имаме проблем.
- От какво естество? - осведоми се капитанът.
- Извънземен!
Райън докосна с пръст един бутон и превключи на общата връзка
- Батальон, защитен периметър 3-11, режим на готовност втора степен. - след кратката команда се обърна към обкръжаващата го групичка ръководни кадри - Господа, боя се, че почивката ни е към края си.
- Значи все пак копелетата ни намериха, а? - Брад, високият рус артилерист, се изплю с отвращение на земята.
Докато пехотата се подреждаше в разгърнат строй в две редици на двадесетина метра от най-външните палатки, офицерите се събраха при позиционирания в единия край Арклит - единствения функциониращ танк от артилерията им. Пако подаде бинокъла на началника си.
- Зерги? - попита капитанът и заразглежда някакъв хълм, за който подозираше, че е обект на интерес от страна на адютантът му до тяхното пристигане.
- На ваше десет сър, отстояние 900. По-лесно е просто да ги видите. Допреди половин минута беше само един, но сега почнаха да се струпват.
- Ще трябва да... - успя да произнесе Райън, когато погледът му попадна върху извънземното. Фокусът бе достатъчно добър, за да може създанието да блесне насреща му в целия си блясък. Или по-точно казано - грозота...
Не беше зерг. Всъщност, бяха две - приличаха донякъде на бронзовите статуи на конни ездачи, често срещани из парковете на Тарсонис. С тази разлика, че тези създания бяха живи. И че първото не бе кон, а невероятно огромно чисто черно куче с широко разтворена паст и провесен език, с червени очи и ездач, сякаш излязъл директно от страниците на някой комикс.
Първото, което се набиваше на очи, бе зелената кожа на звяра, както и хуманоидната му форма, макар че явно бе по-едро от човек, макар и да бе застанало в прегърбена поза. Мускулатурата на ръцете и краката бе впечатляваща, гръдния кош бе буквално огромен, а раменете бяха поне двойно по-широки от тези на нормален мъж. Създанието бе обуто с груби кожени ботуши и почти голо, ако не се брояха кафявата парцалива препаска над слабините и около кръста и няколко синджира, закачени за забити в зелената кожа халки. Лицето бе още по-ужасяващо - пълна пародия на човешкото, с огромна издадена напред долна челюст, от която право нагоре стърчаха подобни на глигански бивни - само че два чифта!, а нагоре черепът се стесняваше, обрамчващ дребен, несъразмерен за огромната глава нос, още по мънички бляскащи очички и тъмна коса, сплетена на плитка. Звярът бе стиснал с една ръка брадва, голяма почти колкото него самия.
Зад разглеждания от капитана образец с обезпокоително бърз темп се насъбираше тълпа от подобни индивиди.
- Бинокълът, моля.
Зашеметен, Райън подаде машинката на артилериста.
- Време беше, мамицата им - измърмори Брад, докато махаше хедсета си. - Почна да ми писва в тая скука, бирата е на привършване, комарите са с размерите на спускателен кораб, а тъпите зерги... КАКВО, в името на нагорещеното дуло на Арклит, е това?!
- Проклет да съм, ако знам...
- Хмм, няколко от тия красавци изглежда се канят да ни дойдат на гости, добри ми капитане. Вижте само скоростта на тия вълци...
Райън присви очи - изглежда артилеристът бе прав, групичка от четири-пет зеленокожи препускаше към тях, развяла бяло знаме на върха на едно копие. Изглежда знаеха универсалните знаци, ако не друго. И какво, за Бога, значеше думата вълк?
- Издигнете знамето ни върху купола на танка. Нека знаят къде да дойдат. - заповяда той и се заслуша в надигащия се смутен шепот сред войниците...
Петимата зеленокожи спряха вълците си пред танка и очакващите ги там хора. Предводителят им метна явно озадачен поглед към знамето на Конфедерацията, веселп плющящо под напора на вятъра, след което заби очи директно в Райън.
- Кра та ла! Гол'кош! Периве Трал!
Тераните можаха само да се опулят насреща му.
- Баланрей ар лок'нараш!
- Мич! - изкрещя капитанът - идвай тук веднага! - виканият бе единственият инженер, с когото разполагаха, и минаваше за най-образования човек сред тях.
- КРАХ'ТУН'ГА! - разпени се уродът.
- Ей, грозньо, я по-полека! Сякаш някой ти разбира на езика... - измърмори Брад.
Един от другите зеленокожи заби пети в хълбоците на ездитното си животно, при което вълкът се придвижи напред и застана между артилериста и командващия грозник. Не особено красивият ездач махна с ръка към човека, сякаш пъдеше пилци на село, и изсъска:
- Шри ка барабала.
- О, я млъквай... - Брад се изплю на земята.
- Твойргра майкира азмъ шътита ибе!
- К'во било?!
- Ето ме, сър. - изникна сякаш от нищото Мичъл.
- Момко, виж дали можеш да разбереш какво точно искат местните. Ей, артилерията, вземи да млъкнеш малко най-сетне.
- Искам да знам какво точно каза тоя урод! Майка ми ще ебеш, тъй ли бе? А бе! Ехо, таласъм, на теб говоря!
- Кри'кри - отговори създанието и войникът започна да почервенява от гняв.
Междувременно инженерът се обърна към другия звяр:
- Мммм... - създанието го гледаше презрително. - Да?
- Баланрей ар лок'нараш!
- А? - зяпна насреща му Мич.
Зеленокожът се обърна към обекта на гнева на Брад:
- Дрог, лира ка псиакри ла'мараш! Бри ке локу ма!
- Свобу!
- Бре'тала.
- Зуг зуг!
Високопоставеният метна последен унищожителен поглед на тераните и препусна обратно към зеленокожата си армия. Другите го последваха, само нареченият Дрог се забави колкото да се ухили на разгневения Брад, след което му намигна, обърна вълка си и отпраши след останалите.
- Да, по-добре да бягаш! И хич не ми се мяркай отново! - извика подире му артилеристът.
- Това зуг зуг нещо като бай бай ли означаваше? - попита Пако обнадеждено.
- Лееекичко ме съмнява. - провлачи капитанът. - Мисля, че...
Беше прекъснат от свиреп рев, надигнал се от гърлото на почти завърналия се при армията си командир на грозньовците и подет от всички тях:
- ЛОК'ТАР ОГАР!
- Лок'тар на ваща мамица, гоблини-и-и! - изкрещя Брад.
- Май че нещо не им допаднахме. - измърмори Райън, загледан как уродливата армия бавно се насочва към техните позиции. - Тия надминават дори зергите. Едва ли някъде във вселената съществуват по-грозни същества.
- Не се заричай, добри ми капитане. - Брад беше хванал бинокъла и гледаше към един от източните хълмове. - Защото или аз съм прекалил брутално с бирата снощи, или на онзи хълм има нещо, подозрително мязащо на космати двукраки крави, които се канят да ни обстрелват с - о, пресвета Дево, с КАТАПУЛТИ!
Капитанът грабна бинокъла от ръцете на артилериста, който се затича към танка си. При разкрилата се пред него гледка загуби ума и дума.
- Мариус - изкрещя Брад във вътрешността на машината - координати 3'28, запалителни снаряди, взрив 2 метра над целта!
През това време съззелият се капитан беше изтичал до началото на редицата на пехотата:
- Войници, готови за огън по мой сигнал! - зелената вълна приближаваше.
Един младеж се обърна към капитана с разширени от безкрайно изумление очи.
- Не гледай мен синко, а напред...
- Ама т...тов... те атакуват... с брадви?
Един огромен кръгъл камък се изви във въздуха, за момент сякаш увисна над редиците на тераните, после падна по-нататък - сред построения от тях палатков лагер. Заби се директно пред контейнерите с хранителни припаси, подскочи обратно два метра нагоре, леко чукна един варел с храна и окончателно се приземи... право върху алуминиевия хладилен контейнер с бирата. Лекият метал буквално се сплеска с тъжно пращене и безценната течност тръгна да се излива върху прашната земя...
- Ваща мамица кравешка и таласъмска! - тотално полудя Брад - Мариус, стреляй, стреляй, стреляй най-сетне бе, момче!...
==========
Отскочи назад. Завърти се. Гмурни се под острието. Нанеси удара с лявата ръка в открилата се пролука. Извърти се. Парирай. Изритай задния. Претърколи се. Посрещни ударите на двамата отдясно. Хвърли поглед да видиш как се справя некромантът.
Заобиколената от неуморно атакуваща я тълпа от разлагащи се Неживи асасинка изумено видя, че бледият й спътник просто безгрижно си стои и сякаш спи с отворени очи.
- Ей, тюфлек некадърен, вземи да помогнеш малко! - изрева тя, след което се обърна - точно навреме, за да блокира поредното ръждясало острие, а от устата й се лееше порой думи, който би задоволил и ветеран от военния флот на Уестмарч.
Незнайно за нея, некромантът всъщност водеше друга битка - вътре в главата си, когато гласът бе нахлул точно когато се канеше да направи заклинание срещу връхлитащите ги скелети:
- Потенциалът ти... е голям-м-м...
- ... Диабло? - успя да смутолеви ратмианинът.
- Ще ми служиш-ш-ш... добре-е-е...
В името на Траг'Оул, Властелинът на ужасът го беше докопал!
- Кой е тоя Диабло-о-о...?
- Кой... си ти? - успя да попита мъжът, борейки се срещу невероятната психическа сила, който го караше да остави... да се откаже... да се предаде... да приеме...
- Аз-з-з... смъртна бубулечко такава... съм твоят господар... твоят истински господар. Аз-з-з съм господарят на Нортренд... законният владетел на Лордерон-н-н... на целия свят-т-т... аз съм най-великата сила, на която ще се научиш да служиш-ш-ш... аз съм Кралят Лич-ч-ч...
- А? - не схвана ратмианинът. И все пак се поуспокои - не беше Диабло, а поредния малоумен мегаломан. Сигурно някой избягал от психиатричната лечебница иначе невзрачен визджереец...
- Този Диабло-о-о... също ще ми служи-и-и...
- Да... - съгласи се некромантът и се поправи - явно тоя Крал Лич си бе чисто патологичен случай. Пък и все пак нали човек трябва да се съгласява с лудите.
- И спътницата ти... ще служи-и-и... след смъртта си...
- А, значи тия скелети са твои? - некроманът вече се освобождаваше от контрола, прилагайки стар номер на последователите на Ратма чрез раздвояване на съзнанието. Огледа тълпата, която скоро щеше да победи борещата се асасинка най-малко чрез самото си числено превъзходство.
- Разбира се-е-е... аз съм Кралят Лич-ч-ч...
- Да бе, кралю, но си допуснал съществена грешка при заклинанието, обвързващо духът с тялото, за да подсилиш дух-свят-воля.
- Какво-о-о...?
- Погледни връзката при сухожилията на ръцете и пресичането на енергийните потоци при гръдната кост. Ако с помощта на външно заклинание се завърти в посока таз и крака, а силата на горната част се преточи чрез преливането на Ритлак'Хри към рамене и лакти...
- КАКВО-О-О...?
Некромантът изтика нахалника в едно съвсем малко кътче на съзнанието си, разтегли устни в бледа усмивка и произнесе нужното заклинание. Тълпата от скелети едновременно застина, след което оръжията паднаха от разтворилите се ръце. Черепите клюмнаха на една страна, ръцете откъм лактите се вдигнаха високо нагоре и настрани, а от лактите надолу си висяха свободно и се полюшваха във въздуха. Краката се разтрепериха, но удържаха тежестта. Асасинката се обърна изненадана към него.
Необходимо бе още едно съвсем мъничко заклинание, за да могат доскоро войнствените скелети, които сега приличаха на кукли на конци да заиграят хоро и, разбира се, ратмианинът не се поколеба да го произнесе. Воят в главата му се усили - Кралят Лич явно недоволстваше.
- Добре де, може би предпочиташ полка?
==========
Брад се настани на грубата маса с доволна въздишка. 'Най-сетне' - помисли си той. Все пак дори в този изчанчен свят имало бира!
- Най-доброто пиво, директно по рецепта от Айрънфордж, заклевам се в брадата си - възкликна Тек - джуджето, което изпълняваше ролята на техен домакин. Наля пенливата течност от бурето в три халби.
Не можеше да се каже, че теранският артилерист обичаше пяната, но той определено не смяташе да прави проблеми - от колко време бе очаквал подобен миг. Обърна халбата и ливна съдържанието директно в гърлото си... след което се задави, изплю колкото можа и изпусна тежката чаша на пода.
- Може би е твърде силно за такива като теб, а, човеко - ухили се джуджето, докато половината съдържание на собствената му двулитрова халба се стичаше обилно по брадата му.
- Как можете... да... котешка пикня...
- Как смееш, тиквена главо! - джуджето скочи на крака. - Обиждаш славния Айрънфордж!
Брад не му обърна внимание, а бършеше устата си и наблюдаваше саркастично третият член на задружната им компания.
Зерглингът се беше изправил на задните си крака, подпрял предните на масата и сега, сумтейки, се мъчеше някак си да използва люлеещите се над раменето му израстъци, за да улови халбата и да пробва съдържанието й. За момент изглеждаше, че ще успее - но тъкмо когато накланяше чашата към зъбатата си паст, едното пипало се плъзна по матовото стъкло, другото несръчно се опита да задържи халбата, но се провали и тя падна на пода, пътьом халосвайки четирикракият зерг по муцуната, а бирата се разля по пода. Създанието изскимтя жално.
- Ето, дори зергите не искат гадния ви буламач - ухили се злорадо Брад.
- Невежи малоумници! - разсърди се Тек. - Ако само бяхте видели Айрънфордж...
- Дупка в земята. - отсече теранът. - Ако само пък ти беше опитал Тарсонианска бира и се беше возил сред звездите на борда на боен крайцер...
- Сякаш ми притрябвало! - присмя се джуджето. - Да взема да падна...
- Недорасли пещерняци, не знаете дори законите на физиката...
- ...сега ще...
- ... не за брадата...
Дъбовата врата на стаичката се отвори и снажната фигура на крал Андуин Врин се приведе, за да влезе. Младият мъж, принадлежащ към знатен род, спря рязко при разкрилата се пред очите му гледка.
Джуджето - цялото в прах и бая раздърпано, с оскубана наполовина брада, се беше покачило на дървената маса, стиснало насинения русокос човек за яката, при което последния се мяташе във въздуха и сипеше псувни и закани, докато бая по-силния от него, макар и нисък противник се канеше да го изрита по задника.
- Законите на физиката, а?! Сега ще ти дам аз на тебе едни закони на физиката! Гледай само как ще излетиш с начално ускорение през прозореца!
А настрани от масата и въргалящите се преобърнати столове, зерглингът се беше проснал по гръб на пода, любовно обгърнал с четирите си крака бурето с бира към корема си. С помощта на горните израстъци бе пробил капака и сега щастливо гукаше и лочеше изливащата се в устата му струя...
___________________________________
StarcraftZ
|
