Хърф спеше. Не бе сигурен как го осъзнаваше, но беше сигурен че спи. Как иначе да обясни хвърчащите във въздуха риби тон и нелепият градски пейзаж в заден план, състоящ се от кубоидни сгради. Някой по – опитен магьосник би се усмихнал на невежеството, проявено от младежа – или по – скоро, би го смъмрил, порицал и изгледал арогантно и презрително, с професионализъм, който само упражняващ мистичните изкуства човек може да прояви. Академията в Шайсбург бе само едно от хилядите места, където човек се учеше да хвърля искри, дразни вселената ежедневно и яде от пет чинии едновременно с неописуем замах, в продължение на часове. Там от време на време преподаваха и нещо полезно. Едно от първите неща, които новите студенти научаваха беше, че не вярваш в това, което виждаш, а виждаш това, в което вярваш. Затова хората не правеха разлика между сън и реалност – и двете бяха като творение на надрусан шизофреник. На магьосниците, обаче им се повтаряше до втръсване да мислят, вместо да гледат.
... Един сандвич се заби в лицето на островърха шапка, избродирана с коронки с около триста мили в час.
Мислите на младежа бавно се проясняваха. Осъзнаваше, че картините, които виждаше не бяха действително пред очите му. Вътрешно – съзнателният му зрителен апарат се завъртя на триста и шейсет градуса, игнорирайки всички анатомични и физични закони, установени от „Истинският“ свят. Метафоричните полета на образите постепено се разсейваха – разноцветните островърхи шапки се превърнаха в дебели фигури с разноцветни магьоснически роби, градът прие образа на скупчване блестящи в изумруденозелено кристали, а рибата тон...
Главата на Хърф бе пронизана от остра болка, сякаш някой бе забил нажежен до червено метален прът в едното му слепоочие, а до другото бе допрял замръзнала почти до смърт котка. Причерня му. Младежът опита да изкрещи, но откри че няма въздух, а и да имаше, нямаше да му послужи – устата му отказваше да се отвори. Не усещаше тялото си. Нещо сякаш се опитваше да изсмуче самото му съзнание през портал в мозъка.
Изведнъж нещо го цапардоса тежко в слабините.
Хърф изкрещя от болка, изправи се рязко, подобно на мумия, надигаща се от саркофаг и едва не проби тавана на пощенският файтон с глава. Между краката му, малък колет с надпис „Олофни тешисти, отнасьй съ вниматилну“ подскачаше върху конкретна част от меката му анатомия, причинявайки тежки телесни повреди на следващите няколко поколения. Все още замаян, младежът избута кутията на пода и изохка.
- Само лош сън – промълви през болка – много лош...
- К'во ста'а там, бе?!? - изпищя някъде отпред пощальонът.
Хърф изпсува тихо и прокара наум едно елементарно заклинание. Напоследък – по съвет на съквартирантката си, която пък го бе научила от декана – действаше без да мисли. А това му харесваше. Мислите на куриера щяха да се отнесат към някаква селска песничка. Потенциалният магьосник само се надяваше онзи да не реши да запее.

Сканд Кинглитъл дрънчеше. Би било неправилно да употребим друг израз за извършваното от него движение, защото магьосниците не треперят. Неспособни са да го правят, заради всичките амулети, талисмани, кристали и дребни монети, мотаещи се по безбройните джобове на робите им. Деканът не го винеше. Самият той се чувстваше... некомфортно в компанията на Граф Ангус - Лудвиг . Причината вероятно се криеше в ръста и репутацията на въпросния благородник. Малко хора се чувстваха добре, когато двуметрова бледа фигура, известна из северозападен Туитленд като Ангус, Черната мантия, най – хладнокръвният (Буквално) адвокат в цялото кралство се взираше в тях с погледа на наемен убиец, заварил жена си с клиент. Или професор по биология, готвещ се да направи вивисекция на новооткрито насекомо.
- Значи, този... Хърф е изчезнал мистериозно след магически експеримент? - промълви графът – И това трябва да ми се струва странно?
- Ваша светлост, при точно този експеримент той нямаше как да изчезне. - промълви плахо Деканът, който бе известен като застаряваща, сто и петдесет килограмова версия на Дон Жуан – Проведохме го в контролирана среда, при максимали мерки за безопасност. Всеки от нас е преминал през този тест.
Лорд Ангус въздъхна и сведе поглед към някакви книжа.
- А какво точно искате от мен, декане? - попита.
- Разследване, ваша светлост.
- Разследване?
- Да, ваша светлост, искам разрешението ви да пратя екип магьосници на последното известно местонахождение на момчето, за да разследват случая.
- На мои разноски, естествено? - подхвърли Графът с иронична разсеяност.
- Ами, вие знаете, сър, че магьосниците нямат пари... - започна Деканът, но леденият поглед на владетеля го накара да млъкне.
- Да, разбира се, осведомен съм, че десетте процента от градския бюджет, които се изпаряват във вашата академия в никакъв случай не са пари на магьосниците. - Фон Шайсбург се усмихна, разкривайки уголемените си кучешки зъби. - От друга страна, мисля че са предостатъчно, за герои като вас, желаещи благоденствието на вселената, а не своето собствено, или това на града си. Затова недоумявам, драги ми декане, защо всяка седмица идвате при мен с молби за още. Поне три пъти.
- Но, ваша светлост...
- Съжалявам, Уилоу – може да ти викам така, нали - но градът ми има финансови проблеми, които подозирам са причинени донякъде от вашето неразумно харчене. Можеш ли да ми дадеш една основателна причина да спонсорирам това... разследване? Може би ще увеличиш тройно вноса на зелен хайвер, както винаги правиш при своите магически експедиции? Или ще ми донесеш сребърно талисманче?
Вампирът изрече всичко това с плашещо спокойствие в гласа. Деканът, обаче, обладан от незнайно откъде пръкнала се смелост каза, наперено:
- О, уверявам ви, Ангус – може да ви викам така, нали – полза ще има. От магическа гледна точка, това е уникален случай. Ами ако момчето е успяло да се телепортира два пъти? По дяволите, та той не можеше да си обърше задника с магия! Знаете ли каква мощ е нужна за повтаряне на дименциус транспортос, непосредсвено след първото изпълнение? Хърф със сигуртност я нямаше. Затова смятам, че там, където е отишъл има силен магически източник. Ако го намерим и придобием, академията не просто ще разцъвти, тя ще стане проклета туристическа атракция!
Графът не беше помръднал. Черните му очи дълбаеха дупки в стената зад черепа на магьосника. Деканът изведнъж осъзна каква глупост е извършил. И тогава Фон Шайсбург сви рамене.
- Добре. - промърмори и се върна към книжата си. Изглежда за него разговорът бе приключил.
Двамата професори се забързаха към вратата. Не искаха да остават и секунда повече от необходимото.
- О, Уилоу – добави лорд Ангус, сякаш току що му бе хрумнало – а къде по – точно е изчезнал този ваш ученик?
- На остров, някъде из кървавото море, сър.
- Кърваво море, какво хубаво име... Е, ще добавя и един дипломат към експедицията ви, ако не възразяваш. Ей така, за всеки случай.

Хърф сведе очи към набитата фигура, опряла арбалет в гърлото му. Някъде в страни, Бърти псуваше звучно, а пощальонът се опитваше да възспре тананикането си. Младежът не искаше да повярва, че във вселената може да съществуват такива ужасни четиридесет и осем часа. След всичко останало, сега ги бяха нападнали и бандити. Животът просто не беше справедлив.
Храстите пред момчето се раздвижиха и с интересни при други обстоятелства движения, от там изскочи дългурест, риж, небръснат мъж, облечен в некадърно боядисани зелени кожи. Новодошлият, или по – скоро новоизтърколилият се се ухили на пленниците и каза:
- Треперете, уа, 'щот я съм легендарнио бандюга Гадбад Хът, легенда в източен Азланд!
Хърф се ококори. Източен Азланд беше на запад от Горен Туитленд. Късметът му може би не беше чак толкова лош. Е, имаше го и моментът със смъртната омраза между народите на двете страни, но човек в нужда не подбира, както казваше съквартирантката му. Патриотичната му чест, обаче не му позволяваше да поиска за помощ директно.
- Ти трепери, безделен Азландецо, защото аз съм Хърф Куайтлонг, легенда в Шайсбургската академия!
- Туитлендска свиня – изръмжа Гадбад – дано хиляда години, след като червей разядат чотурата ти, родът ти тъне в мизерия, всичките ти потомци да измрат от сифилис, имотите ти да станат терен за развъждане на Азландски ходещи краставички а страната ти да се управлява от пънове!
- Азландски плужек – не му остана длъжен потенциалният магьосник – дано всички вие, рижави копелета останете импотентни в продължение на поколения, градушки да трошат гърбовете на добитъка ви, пиратските ви кораби да се нартъшкат на брега на затворническа колония, а религиозни фанатици да избиват собственото ви население, под предлог, че искат да ви освободят от нас!
- Така значи, а? - изръмжа Гадбад.
- ТАКА! - изкрещя в отговор Хърф.
- Хубаво тогава!
- В такъв случай – младежът бръкна в робата си и извади малка манерка – наздраве.
- Наздраве – ухили се Азландецът и също извади манерка измежду кожите.
- К'во стана туко що? – попита объркано Бърти, някъде отстрани.

Джини Тролкикър трескаво събираше багажа си. Много от обитателите на академията го правеха, вече няколко дни, откак чуха, че се организира експедиция до тропичен бряг. Това и фактът, че щяха да издирват съквартиранта ѝ, и някакъв силен магически източник караха момичето да чака деня на заминаването с нетърпение. Донякъде се изненадваше, че деканът ѝ позволи да дойде. Повечето студенти биваха отрязвани по средата на молбата си и порицавани от преподавателите. Изглежда дългурестият ѝ приятел се бе натъкнал на нещо доста интересно, защото дори граф Ангус, който в общи линии смяташе магията за бездънна яма за пари бе изпратил трима от най – доверените си хора да придружават магьосниците. Е, двама от най – доверените си хора и един от най – доверените си вампири. Но това бяха подробности. Момичето си пое дълбоко дъх, затвори куфара си и погледна замечтано през прозореца. Щеше да пътува до далечни страни. Цял живот бе искала да се измъкне от Шайсбург. Само се надяваше Хърф да не е извършил нещо твърде глупаво.

Граф Ангус – Лудвиг фон Шайсбург се усмихна на голямото огледало, висящо на стената в кабинета му. Естествено, това не беше истинско огледало. Малко хора бяха достатъчно наблюдателни и умни да се досетят, че един вампир няма нужда от подобно съоръжение. Висящото на стената приспособление всъщност беше огледало, само когато го гледаш под определен ъгъл. От креслото на графа, обаче си личеше ясно, че е обикновено стъкло, закриващо шахта в стената, където, пък имаше истински огледала. Цяла система от такива. Всъщност всичко това беше елементарен механизъм за наблюдение на градския площад. А в момента от там минаваше процесия комично изглеждащи фигури в разноцветни роби, мъкнещи я скиптър, я жезъл и нещо за ядене. Всички се бяха запътили към огромно сборище на лодки, които щяха да ги откарат по Река Захапка до Луктър, най – прочутото Туитлендско пристанище на северния океан. Надяваше се поне тази инвестиция да си струва. Магьосниците постоянно тичаха при него да искат пари за това и онова. Фон Шайсбург понякога се чудеше, какво правят със всичкото злато, което им даваше. За жалост, нямаше избор, освен да продължава да ги спонсорира. Имаше заповед от краля да удовлетворява всяко желание на глупавите чародеи. От друга страна, ако ставаше дума за същото кърваво море, за което графът си мислеше, проклетниците можеха да му бъдат от полза. Ангус бе по – информиран, от колкото поданниците му мислеха. Вампирите споделяха това – онова помежду си. Ако сведенията му бяха верни, на остров Лишарид – легендарно място, разположено във вопросната локва - или по – точно над него имаха какви ли не интересни стоки за внос - и то в изобилие – а им липсваха елементарни домашни потреби. От там можеха да се изкарат доста средства, които щяха да са изключително полезни за осъществяването на плановете му. А Черната Мантия не планираше да остане просто граф за дълго.



Конвой от лъскави карети се зададе по пътя през гората. Кочияшът на едната си свирукаше някаква селска песничка. Денят бе прекрасен – птиците пееха, слънцето грееше, а той и бизнес партньорите му щяха да изкарат тлъста сума пари от превозването на някакви чуждестранни дипломати до столицата на Малши. Тази мисъл го разсейваше, затова и не забеляза лекото движение в храстите.
А от храстите изскочиха театрално трима коренно различни на външен вид мъже, последвани от още около трийсетина.
- Стойте на място, уа – започна рижав, мускулест, облечен в кожа човек - 'щото я съм Гадбад Хът, а туй са моите двайс' де'ет мъжаги и половина...
- Акхъм... - прокашля се двуметров, кльощав младеж до него.
- Тъй, де, ний сме “Гадбад Хът и съдружници“, пък туй отзад са моите двайс' се'ем мъжаги и половина. С'я че ви потрошим чотурите и че ви зе'ем имането, па после ке ви вържем за е он'ва дърво, к' майка ви е родила.
- Освен ако не се съгласите да подпишете договор – добави усмихнат дългучът до Гадбад – според който имуществото ви ни принадлежи. Тогава няма да се наложи да проявите публичен нудизъм, който е наказуем според член трети, алинея десета от местните закони с три месеца затвор, и няма да се наложи да понесете тежки телесни повреди.
- К'во е тва, бе? - учудено попита единият кочияш.
- Цивилизован, законен обир, друже – ухили се вторият бизнес партньор на разбойника, а именно гном с огромни мустаци.
Вратата на едната карета се отвори и оттам се подаде главата на мъж, който оставяше впечатление за твърде много пера на шапката.
- Лейди Катерина пита защо спряхме.
- Щото ни обират... как беше – започна каретаджията.
- Цивилизовано – подсказа му високият – и законно.
- А така.
- Моля?!? - изкрещя благородникът – Как така ни обират законно?!? Що за глупост?!?
- Слушай, друже, нямаме време. Имаме си график, а според него трябва да оберем някакви банкери след час. Ще подписвате ли договора, или да ви трошим чотурите? - попита гномът.
Аристократът изгледа групичката разбойници объркано. Досега не бе чувал за обир, при който ти искат да подпишеш договор, за да не те пребият. Че на всичкото отгоре, твърдят че е законно. Това беше просто нелепо.
- Я да го видя тоя договор – изръмжа ядно.
Гадбад извади парче хартия измежду кожите, които носеше и му го подаде. Мъжът се зачете. След минута вдигна уплашен поглед към бандитите.
- Имате ли писалка? – промълви.

Джийни пое дълбока глътка тропически въздух. Не, че беше по – различен от морския, който диша цели четири месеца, но беше... тропически. Континентът изглеждаше страхотно. Донякъде завиждаше на Хърф, че е изчезнал точно тук. Магьосниците около нея май чувстваха същото. Според плана, трябваше да устроят лагер тук. Хората на графа бяха заминали към столицата на тукашното кралство да преговарят, и да уведомят владетеля за експедицията, така че едва ли щяха да имат проблеми.
Нещо тупна тежко наблизо. Деканът вдигна ръце към небето и извика, със страхопочитание в гласа:
- ЗЕМЯ! ДАААААААА!
Джийни едва сдържа смеха си. Сто и петдесет килограмовият мягьосник не се чувстваше добре на кораба, и май чувствата бяха споделени.
Момичето огледа пълния с хора плаж. Няколко от професорите се суетяха около един чайник, банда студенти седяха около набързо стъкмен огън и пееха, завеждащият катедрата по философия играеше покер с колегата си от „Прогнози и гадателство“, а Ленърд, библиотекарят тичаше нагоре – надолу по плажа и крещеше нещо за плъзгане на дъска по вълни.
Изглежда денят нямаше да бъде употребен за търсене. Джийни сви рамене и се насочи към пеещите студенти. На такъв бряг бе престъпление да скучаеш.

Хърф се излегна блажено в креслото, качи крака на огромното абаносово бюро и погледна през прозореца на кабинета. Фирменият офис на „Гадбад Хът и съдружници“ бе разположен в центъра на село Трескаво и гледката беше доста забавна. През последните няколко месеца, младежът бе направил доста реформи в системата на бандата, от които въпросната само печелеше. Например, бе въвел униформи за служителите, график на обирите, почивни дни, база на операция и разбира се, революционният „Легализационен договор“, който правеше правеше прибирането на чужда собственост напъло законно.
Самият той също се бе променил осезаемо за времето, прекарано като мениджър на пазбойническа групировка. Вече беше уверен, до известна степен арогантен, бе заменил мърлявата роба за черен смокинг, който подчертаваше новопридобитата атлетичност на фигурата му, лицето му бе придобило мръснишко изражение, а гласът му беше по – остър, и някак си по... убеждаващ. И най – хубавото беше, че все още можеше да упражнява магия, от време на време...
... Отметна глава назад и събори виящата над стола му картина...
Е, някои неща не се променят.

Джак погледна нагоре. Слънцето беше спряло в най-високата си точка и печеше здраво на синия небосклон. Дори едно облаче не се осмеляваше да застане на пътя на лъчите на яростния властелин на небето. Знойта се умножаваше с всяка секунда и ако в близките дни продължаваше да е така, посевите щяха да изгорят в жегата. За да се спаси нещо трябваше да се носят много кофи и варели с вода от близката река. Селянинът знаеше това и не можеше да си представи защо в този момент боговете му пращат такова злощастие. Джак върна поглед към земята, където го чакаше неговото наказание.
Гледаше как от небето над плевнята му от нищото се изсипваха тонове пръст. Покривът вече отдавна беше подал и сега земята падаше директно в сградата и я пълнеше. Точно до хамбарът селянинът виждаше другото странно нещо за днес. Той се съмняваше, че двете са свързани по някакъв начин, но не можеше да подозира по какъв точно.
Втората нередност за деня беше не много висок мъж, облечен със странно дълго палто от нещо, което изглеждаше като кожа, но беше бледосинкаво на цвят, носещ платнена шапка с широка периферия с руни по края и, бяла риза и елече, панталони и ботуши подобни на палтото. Обувките завършваха с нисък ток и странно изглеждаща шпора, много различна от тези, които използваха рицарите на Кралството. Мъжът изглежда беше толкова изненадан от факта, че е тук, колкото и самият Джак, и засега само се въртеше наляво и надясно и изучаваше обстановката. Въпреки това новодошлият не поглеждаше нагоре и широката периферия пречеше на селянина да види лицето му.
Изведнъж в далечината, от към посока морето засия ярка светлина. Секунда по-късно ги връхлетя оглушителен тътен. Зрение и слух се изгубиха за няколко секунди. Всички сетива поеха бурята от информация, преситиха се и отказаха. Всичко се изгуби – звук, гледка, допир. Дори мирисът и вкусът изчезнаха и на тяхно място се появи болката от претоварването. След това, за един единствен миг дори тя изчезна и двамата останаха неподвижни, нечувстващи абсолютно нищо. След това като гръм всичко се върна.
Мъжете се огледаха. Пръстта вече не се изливаше като пороен дъжд върху плевнята. Там, където преди беше дупката, през която беше паднал странния човек, вече нямаше нищо. Ако това беше единствената промяна след експлозията всичко щеше да е добре. Но не, процепът в пространството беше изчезнал, но на негово място се беше появил нов, водещ до кой знае къде. През него започнаха да излизат същества, каквито Джак беше виждал само в кошмарите си.
Като изгладнели вълци огромните лъскави чудовища се втурнаха към двамата мъже. Приличаха на гигантски насекоми, но имаха зъби. Приличаха на отвратителни птици, но нямаха крила. Бягаха на четири крака и още четири противни крайника стърчаха от гърбовете им. Приличаха на диви животни, но имаха уродливи лъскави щипци, които сега бяха протегнати право към тях.
Джак стоеше вкочанен на едно място. Ръцете му трепереха и вилата се изплъзна от тях. Едно същество се метна към него, но така и не завърши полета си. Джак беше залят от телесни сокове от чудовището, а остатъка от трупа на изрода се стовари в краката му. Животните се укротиха малко, или поне не бързаха да нападат.
Селянинът вдигна глава и видя, че човекът със сините кожени дрехи държи два еднакви малки магически жезъла. Или поне той предположи, че са такива, заради големите жълти камъни в тях. Устройствата имаха странни дръжки, които бяха закрепени в единия край на основата, където бяха камъните. От другия, почти перпендикулярно на дръжките, излизаше по една дълга тръба. Тя цялата беше обсипана с руни, подобни на тези от шапката на мъжа, и завършваше с малко право чопче. В противоположната част на основата, на една линия с тръбата и кристала, имаше малка стъкленица с нещо блестящо в нея. Дръжките имаха и още една особеност – там където стигаха почти до кристала от тях излизаше спусък и предпазител, около него. Когато странникът го натисна светлинката в стъкленицата стана още по-ярка, от тръбата излезе искра и още един от зверовете падна мъртъв на земята.
Животните се втурнаха към чужденеца. Той скочи назад, направи полу салто и без да пуска дръжката на жезъла се оттласна с ръка от земята. Животните, скочили върху него, останаха изненадани, когато не го откриха на мястото му. Още две искри и два изрода останаха да лежат безжизнени. Четири вече бяха мъртви и, а имаше още толкова около него, а през дупката в небето се виждаше цяла глутница.
Мъжът избегна още две атаки и успя да убие по един звяр по време на всяка от тях. Пламъкът в стъкленицата на единия жезъл изчезна. Войнът извика нещо – явно не беше доволен от това, което става. Той протегна ръката с другия жезъл и започна да стреля към останалите същества. След още шест изстрела и втората искра в бурканчето изгасна. Мъжът остана с двата безполезни жезъла и се опитваше да избегне нападенията на неземните уроди.
В този момент лилаво проблясване привлече вниманието на Джак. Той се обърна и видя как половин същество пада разрязано като с нож, от мястото, където преди малко беше процепът. Селянинът бързо се досети, че повече чудовища няма да могат да дойдат от кошмарната дупка. Оставаха само още три същества, но магьосникът не можеше да ги атакува и подскачаше все по-назад от атака на атака.
Джак усети дървото под ръката си. Той стисна дръжката на вилата и се изправи. С непонятна за него решителност мъжът се хвърли право към извергите. Още с първият си замах той успя да набучи едно от изчадията. В началото то го изхвърли в отговор на болката, но след това се свлече на земята, загъргори гърлено и умря. Останалите две същества, разбрали, че нямат нито числено, нито силово превъзходство над враговете си, заотстъпваха внимателно назад. Странният мъж извади вилата от трупа и я подаде обратно на Джак, който вече се беше изправил и настъпваше напред. Пришълецът прибра жезлите си и извади кама, затъкната в колана си.
Всичко свърши сравнително бързо. Двамата мъже бяха наранени, но не сериозно. Джак беше победител в първата си битка. Когато опиянението от нея премина, мъжете се обърнаха към мястото, от където беше дошла експлозията преди време. Двамата гледаха как в далечината още се вижда малка светлина, която грееше като ярка звезда през деня. Въпреки че мислеха и говореха на различни езици, в един и същ момент, всеки на своята собствена реч, те казаха едно и също:
- Проклети магьосници!

Новодошлият остана да живее с Джак и семейството му, оказа се, че съвсем не е безполезен, както селянинът си мислеше в началото и помагаше с много от работа по нивата и къщата. Двамата се бяха спогодили доста добре след битката. Всъщност след години тя остана в историята на селото като легенда. Естествено, беше започната от самия Джак, който разказваше историята на съселяните си и всеки следващ път добавяше по някой нов детайл, някой нов звяр и нов героичен подвиг. Беше известна като легендата за Джак и Неизвестния.
А Неизвестният се казваше Шарл Флайфайър. Той се оказа с младо лице, светло кестенява, на места биеща към рижа, коса, стигаща до раменете, и светлозелени очи. Имаше и малка брадичка, но не и мустаци, каквито се бяха загнездили на лицето на много от другите мъже от селото. Странникът твърдеше, че там, от където идва, неговият вид е съвсем обикновен, но за чернокосите и тъмнооки девойки от селото той представляваше голяма екзотична атракция. Някои се заплесваха по очите му, други по малката бенка под лявото от тях, трети – по меката, леко къдрава коса. Въпреки всичко това след известно време нито една момиче от малкото селско общество не желаеше дори да вижда лицето му. Може би най-много го харесваха, точно след като беше дошъл и още не можеше да говори езика изобщо.
Самата реч, изненадващо, не се оказа чак такъв проблем. В страната на Шарл имало много езици и диалекти и, доколкото Джак разбра, той бил член на някакъв вид кралска охрана, която пътувала на много пътешествия с владетелката. Затова мъжът бил научил много различни езици и можеше да учи нови такива с лекота. Причината беше... тази част му се губеше... някакво заклинание в ума му, което му позволявало да разбира значението на която и да е дума, само след няколко нейни използвания от човек около него.
Работата на Шарл беше да се грижи за кравите и конете. Бързо той се научи да ги хваща с примка и връзва, да се грижи за тях - да ги реши или дои, да им слага сено или да ги извежда на паша. Беше се оказал полезен и за много други неща – заедно с Джак поправиха плевнята и оградата, разрушени от събитията, които бяха довели странния човек в този свят. Понякога новодошлия се грижеше за градината или за нивата, друг път помагаше на жената на Джак – Стела, с различни домакински работи. Шарл харесваше този живот.
Вечер той често се хранеше със семейството на фермера и обикновено при тези случаи омайваше двамата му сина и дъщеря му с истории за далечната си земя. Беше разказал за красивата принцеса, на която служил и която го прокудила за жестоко престъпление, за големите дворци и вълшебните кули, обковани с огромни кристали, които ги държаха високо във въздуха, за оранжевото небе и двете слънца, които само за малко оставяха истинска нощ в света на кралството му.
И така изминаха четири месеца. Сезонът беше благоприятен за реколтата и нивата и градината се отблагодариха богато на своите господари. По някое време се разбра какво е причинило и необичайната случка – наистина бяха проклетите магьосници, но плодът от труда им донесе и много облаги на малкото селце – голям портал, както наричаха тези дупки в пространството, се беше отворил съвсем наблизо и водеше директно до голям търговски град и продуктите, които селяните произвеждаха съвсем бързо се озоваваха на пазар, където винаги имаше много повече купувачи, отколкото стока.
През тези четири месеца Шарл учеше не само езика, а и историята и легендите на света. Въпреки че му харесваше този живот, старият също го зовеше и той искаше да намери начин да се прибере. След четири месеца Шарл най-после се почувства готов да потърси пътя си към дома. Той излезе от стаята, която Джак и Стела му бяха дали в къщата си, и се запъти към новия хамбар, където бяха останали старите му принадлежности в едно ковчеже по настояване на Джак. Той не искаше децата му да виждат странните му дрехи и беше уплашен, че някое от тях може да се добере до оръжията на чужденеца и да се нарани с тях. Шарл се съгласи с опасността, а и искаше да се впише възможно най-бързо в обстановката.
Той слезе по стълбите, излезе в градината и след няколко бързи крачки вече беше в плевнята. Там се качи по стълбата на втория етаж, повдигна се на пръсти и смъкна кутията, която стоеше на една широка греда под тавана. Отвори я и извади от там сините си ботуши, панталони и елече. Облече ги, заедно с една нова бяла риза, която му беше подарък от Стела, и се огледа в малко огледалце. Хвана шапката си и я вдигна. Сложи я на главата си и се усмихна на отражението си. Погледна отново в кутията. Там стояха двата му пистолета заедно с кобурите си.
Бяха съвсем обикновени кристалери, които всеки войник или шериф в неговата страна получаваше още с встъпването си в служба, но тук явно бяха много екзотично оръжие. Нищо чудно – доколкото беше разбрал от Джак, тук нямаше никакви магически кристали. Това обясняваше и бавното презареждане на оръжието. След като изстреляше шестте изстрела на кристалера, той трябваше да чака поне ден преди да може да го използва отново. Магията в този свят беше различна от тази в неговия и пистолетът, който можеше да издържи война, продължаваща с дни, без да се изтощи, тук изчерпваше енергията си само за няколко минути. И все пак магията в Етеос беше много. Дори някой, необучен в магията, като Шарл можеше да го усети.
Той взе пистолетите и ги закачи на кръста си. В малкото сандъче остана единствено шлифера му, който бързо беше изваден и облечен. Чужденецът затвори кутията и я сложи на мястото и.
Шарл се сбогува с Джак, Стела и децата им, взе малкото пари, които фермерът казваше, че е изработил, но Флайфайър не успя да върне, прегърна приятелите си и тръгна. До края на деня той вече беше преминал през портала и стоеше в кръчма по средата на големия търговски град. Нае си стая и спа там до сутринта.

Шаи се беше излегнала пред стъпалата на „Розата” и слушаше ентусиазираната странна реч на двамата човеци. Беше близка до тази, която използваха териантропите в клана й, но и достатъчно различна, за да не може да разбере всичко, което си говореха. Вълчицата надигна глава любопитно и видя как пълничката жена сновеше около младия мъж и превързваше раните, нанесени му в гората. Той не беше много висок, имаше русолява коса, която държеше на опашка, и кафяви очи. Фрида и Финрод – такива бяха имената им, ако беше разбрала правилно.
- Бях си помислил, че ще си умра там, но тогава чух ръмжене и видях как скача върху шифтъра...Ох! Искаш да ме доубиеш ли?- изсумтя недоволно Фин, когато съдържателката на хана пристегна превръзката.
- О, я стига! Разказвай! – нареди му тя.
- Почти го захапа за врата, но тогава мечката се изправи и изчезна. След това дойде до мен и ме последва до тук. По-леко, де!
- На нейно място щях да те изям – измърмори Фрида. – Хайде, готов си.
Финрод си облече чиста риза и отиде на стълбите при вълка. Шаи размаха опашка и го погледна с любопитство. Беше решила, че засега ще е добра идея да си остане в тази форма. Пък и едва ли щеше да остане за дълго тук – само докато мъжът оздравее.
Усети погледа на Фрида от вътрешността на хана.
- Внимавай. Не знаеш дали няма да й дойде идея, че все пак изглеждаме вкусни – каза жената и хвърли недоверчив поглед към животното. – Все пак трябва да я кръстим.
Фин помълча известно време, след което каза:
- Какво ще кажеш за Макс? Или Чарли? Винаги съм искал да имам куче на име Чарли.
- Не знам как се върна от тая война, но не е благодарение на наблюдателност и ум, момче – измърмори заядливо съдържателката и го цапна по тила. - Вълкът е женски.
- Вълчица? Толкова едра? Е, тогава можем да я кръстим Фрида – Фин се ухили злобничко.
- Аби. Нека се казва Аби – жената се обърна към Шаи и, стоейки на разстояние, каза с глас, какъвто използваш, когато говориш на някое много малко дете – Харесва ли ти да си Аби?
Вълчицата размаха опашка, чудейки се какво беше станало току-що.

Следващите няколко дни минаха като миг. Раната на Фин зарастваше добре, но Шаи откри, че все повече й харесва да е в компанията на хората. Не знаеше кога, но се беше привързала към тях. Особено харесваше Дерек, който явно беше съпругът на Фрида. Той беше едър мъж с посивяла коса и топли кафяви очи, който всяка вечер сядаше на задните стълби на хана и й разказваше по някоя и друга история за това място. По-скоро го правеше за себе си, но благодарение на разказите му Шаи започна да схваща все повече езика, както и защо всъщност териантропите бяха нападнали Финрод.
- Войната я има вероятно и откакто ние сме започнали да ходим по тия земи – разказваше Дерек. - Никой не помни защо точно е започнала, но всички ние – хора и шифтъри продължавахме да се бием. Омразата помежду ни е толкова дълбоко вкоренена, че не вярвам някога да можем да се излекуваме напълно от нея... И преди четири месеца се случи. През онази нощ ярки светлини разцепили мрака навсякъде по света. Наричат ги портали и казват, че водят до различни светове. Представяш ли си? Както и да е. Всички бяхме изненадани и изплашени и главнокомандващите решиха да сключат примирие...поне докато се разбере какво се случва...
Шаи спря да го слуша, защото усети нещо. Сякаш я наблюдаваха, но не можеше да улови никаква миризма. Случваше се всеки ден, откакто беше пристигнала тук, но така и не успяваше да определи дали нещо наистина я следи и какво е то. Може би...да, може би бяха диви животни, надушили храната от „Розата”. „И все пак...” – помисли си тя и отново се заслуша в разказа на Дерек.

- Лельо, аз тръгвам – провикна се Фин, излизайки в задния двор и на път към конюшнята. Шаи стоеше на разстояние от малката дървена постройка, защото конете се плашеха от нея. След няколко минути мъжът се появи, яхнал кафява кобила, която насочи към улицата. Вълчицата го следваше на разстояние.
- И ти ли идваш с мен? – попита я той. – Доста път е, да знаеш. Трябва да купя някои неща от града.
Шаи не схващаше думата „купувам” – такава не съществуваше в нейния свят. Доколкото разбра от приказките между хората, ставаше въпрос за някаква замяна на храна срещу странни кръгли късчета метал, но не разбираше смисъла. „Защо просто не взимат, каквото им трябва?”
Ходеха известно време, докато най-накрая не стигнаха до града. Финрод слезе от коня и го поведе към пазара. Беше голям площад, препълнен със сергии, хора и странни миризми и звуци, които замаяха вълчицата. Шаи също така забеляза, че всички я гледаха втренчено и подозрително и правеха път на Фин. Явно наистина беше по-голяма от нормалното за този свят.
- Аби, аз ще вляза за известно време в ето този магазин – посочи Финрод една кафеникава постройка. – Ти стой тук.
Вълчицата седна на разстояние от завързания кон и започна да се оглежда. Недалеч странен стар човек с дълга бяла брада и клюмнала островърха шапка с голяма периферия се опитваше да измери нещо, което изглеждаше като дупка в небето. Той ходеше насам-натам, пляскаше голите си колена под късите панталони и мъмреше недоволно. Размахваше бясно малък шивашки метър и крещеше и даваше заповеди. "Не! Не! Не!" - чуваха се нервните изблици на старчето, след което някой строител беше цапардосван с голямата дървена сопа, която той носеше, и беше изпращан по някакви незнайни поръчения. След известно време магьосникът, видимо изнервен, със зачервени очи и рошава брада, захвърли метъра на земята и извика звучно - "По дяволите! Отново лека елипса!". Шаи предположи, че това е портал, но не можеше да види ясно какво има от другата страна.
През това време Фин излезе от магазина, отвърза коня и отново потеглиха.

Слънцето вече залязваше, когато стигнаха селото. Младежът влезе в „Розата”, за да остави покупките, а Шаи остана отвън. Отново усети, че я наблюдават, но този път успя да усети миризма. След миг забеляза група от около двайсетина териантропи да идва по пътя. Тези от тях, които не бяха в животинската си форма, носеха запалени факли и някакви оръжия и крещяха заканително. Имаше и ястреб и някаква друга дребна птица, които сигурно щяха да съгласуват движенията на шифтърите.
Виковете изкараха мъжете от селото навън и след кратка суетня всеки от тях беше грабнал по нещо, с което да отбранява семейството си. Финрод беше взел меча си и застана до Шаи, която сега беше настръхнала и преценяваше ситуацията. След кратък оглед реши, че трябва първо да отстрани по-слабите и да се пази от огъня.
До съзнанието й долетя мисъл, която се повтаряше отново и отново: „Предателите трябва да умрат. Тези, които застават зад предателите – също!”. През това време отнякъде изфуча стрела, която успя да улучи ястреба. И в този миг се започна.
Шаи се втурна към младата пума, която беше в началото на групата. Планинският лъв замахна към муцуната й с острите си нокти, но не успя да уцели. Вълчицата се насочи към гърлото на шифтъра и го прегриза бързо. Обърна се назад, за да види как са хората. Трима селяни бяха повалени, но останалите се справяха добре. Двама от териантропите, които държаха факли, също бяха паднали, но другите упорито се опитваха да стигнат до къщите... Шаи усети как нещо е на път да се стовари върху нея и се отдръпна. Мечокът от онзи ден се беше изправил на два крака и ревеше. Вълчицата го заобиколи бързо и се метна върху гърба му, забивайки зъби дълбоко в кожата му. „Този път ще умреш.” – каза тя, скачайки назад. Засили се и се стовари върху мечката с цялата си тежест, приковавайки я към земята.
Финрод издърпа меча си от мъртвото тяло на сивия вълк тъкмо навреме, за да парира удара с дебела тояга на един от шифтърите, които бяха в човешка форма. Тогава противникът му замахна с факлата и едва изпусна лицето му. Фин го срита в корема и докато той падаше прониза гърдите му.
От къщата до „Розата” се чу писък и всички като по команда погледнаха натам. Сламеният й покрив гореше и пропадаше надолу, като огънят бързо започваше да се прехвърля към хана.
Един вълк се възползва от временното разсейване и се нахвърли върху Шаи, като я събори. Преди да успее да реагира, беше захапана за предната лапа. Вълчицата успя да го избута назад с един силен ритник, превъртя се и го довърши бързо. Обърна се за момент назад и видя, че вече и двете сгради горяха, като огънят преминаваше и нататък. Забеляза, че Фин влиза в хана и само успя да се помоли с Фрида всичко да е наред, когато отново беше нападната.
Финрод изрита горящата врата на „Розата”.
- Фрида! Лельо! – викаше той. Сърцето му биеше лудо в гърдите и неприятното чувство, че повече никога нямаше да я види започна да се прокрадва в съзнанието му. През пушека успя да стигне до стълбите към втория етаж. Извика леля си още веднъж, но отговор нямаше. Започна да отваря вратите една по една, като се пазеше да не се изгори. От една от стаите изхвърча уплашен стар мъж, който побягна по коридора. Секунди след това подът поддаде и всичко се срути...
Шаи получи пореден удар от големия лъв, с който се биеше. В полусъзнание погледна към срутващия се хан. „Няма го прекалено дълго. Трябва да...” – през това време видя как Дерек извеждаше Фрида от „Розата”. Вълчицата се изправи бавно. Погледна към противника си, който се засилваше към нея, а след това побягна към горящата сграда. Беше трудно да намери място, където нещо да не гори, а и беше трудно да помирише или види нещо от дима. Тръгна напред бавно и започна да търси. Под една една купчина дъски видя окървавена ръка и започна да ги разбутва. След като направи пролука, хвана със зъби яката на Финрод и го издърпа чак до изхода. Спря за секунда и видя, че цялото село гореше, хората бягаха във всички посоки, а от териантропите нямаше и следа. „Сигурно са решили, че съм мъртва”. Шаи успя някак да качи младият мъж върху себе си и тръгна бавно към гората. Всичко я болеше, но трябваше да продължи, докато намери някакво безопасно място.
С много усилия успя да стигне до мястото при реката, където беше видяла Финрод преди седмица. Остави го да лежи в безсъзнание на тревата, докато мислеше какво да прави. Младежът имаше изгаряния по ръцете и гърдите, а тя – лоша рана на предната лапа. Не искаше да се превръща в човек, но нямаше голям избор – трябваше да превърже Фин, а и себе си.
След около половин час безцелно лутане между дърветата, тя намери билките, които щяха да помогнат за изгарянията, с голямо нежелание прие човешката си форма, и се върна при мъжа. Свали внимателно горните дрехи на Финрод и започна да къса ризата му на дълги ивици. Няколко от тях намокри в реката и се опита да почисти изгореното. Тъкмо налагаше листата върху раните, когато младежът се размърда и отвори леко очи.
- Какво... – опита се да каже той, но Шаи го прекъсна:
- Няма страшно. В безопасност си – усмихна се притеснено тя. – Почивай сега.
Фин затвори очи и се отнесе.
Когато се свести на другия ден и видя, че е превързан, започна да разказва на вълчицата как някакъв горски дух го е спасил. Въпреки болката, която очевидно изпитваше, реши, че трябва да се върнат в селото. Изправи се внимателно, намери един по-дълъг клон, който щеше да позлва за упора, и се запътиха натам.
Не намериха нищо – само пепел и тук-там все още тлеещи огньове. Нямаше хора, дори труповете им бяха изгоряли. Финрод влезе в „Розата”, която сега представляваше няколко обгорени греди. Разръчка с клона останките и успя да намери меча си.
- Май няма какво да правим тук – каза накрая мрачно. – Убиха ги...всички...Проклети шифтъри...
Обърна се ядосано и излезе. Погледна към небето и остана смълчан известно време.
- Махам се. Махам се от тоя проклет свят. Ти...ти можеш да останеш тук, ако искаш, но аз се махам – Фин извърна поглед към Шаи и тя забеляза, че очите му са наляти със сълзи. Изведнъж се почувства виновна за всичко. Прииска й се да беше убила проклетата мечка още при първата им среща – тогава нищо от това нямаше да се случи. Сведе глава и изскимтя. Постоя така за минута, след което тръгна след човека, който вече вървеше по пътя към града.

Беше нощ, когато пристигнаха пред портала, а от другата страна явно слънцето тъкмо изгряваше. Сега беше ограден от мека синя светлина и до него стоеше един страж.
- За къде е? – попита го Финрод.
- Света Етеос – отвърна пазачът стегнато. – Таксата е един сребърен Краун.
Младежът порови из кесията си и извади една монета.
- Приятен престой, господине.
- Да...

След като събраха гъбите, двамата се изкачиха обратно на пътеката. Мъжът спря и се огледа, за да се ориентира в обстановката и след малко тръгна уверено в избраната посока. Момичето спря и го погледна, но колкото и да не й се искаше да тръгва с този човек, от когото я побиваха тръпки, за момента нямаше по-добра възможност. “А и ако искаше, до сега щеше да те е заловил, нали?” Тази мисъл, повторена за пореден път, а и факта, че мъжът заплашваше да изчезне в гората, я накара да превъзмогне замайването и да се затича, за да го настигне. Повървяха така около половин час, той отпред, а тя - на няколко крачки зад него. Изведнъж гората свърши рязко, сякаш отрязана с нож. Намираха се на почти отвесен склон. Само още две – три крачки ги деляха от това да полетят надолу, а там морето се разливаше с лазурната си синева. Момичето застина на мястото си, поразено от гледката. За първи път в живота си виждаше толкова много вода. Бе учила и чувала, но никога не й бяха давали да се отдалечава от селото. Изведнъж езерото в гората й се стори малко и незначително. Остана, вперила поглед в хоризонта още няколко мига, след което забеляза, че спътникът й се насочва към една пътека, доста стръмна, но все пак не и невъзможна, която бавно и виейки се по стената, стигаше до плажа долу, където чакаше малко корабче. Слизането надолу не бе никак лесно и тя на два пъти се подхлъзна и за малко да падне, но все пак приключи без инциденти. Скоро се качиха и на кораба и потеглиха. Движеха се на няколко метра от брега. На палубата се водеше някакъв разговор, капитанът, или поне тя предположи така, на няколко пъти я огледа от главата до петите, след което каза нещо на момъка до него, за което не й трябваше да знае езика, че да разбере какво е. В крайна сметка реши да не им обръща внимание, докато и те се ограничаваха само в зяпане. Времето все пак мина бързо и сякаш съвсем скоро акустираха на някакъв малък остров, на който нямаше нищо друго освен една доста висока кула и малко пясък. Торгайст даде нещо на капитана, след което я погледна и слезна на сушата. “Явно пристигнахме.” Кейчето не бе по-дълго от пет метра и съвсем скоро се намериха пред вратата. Той я отвори и те се озоваха в прохладен каменен коридор, със закачалка от лявата страна. Тъкмо се оглеждаше, до колкото можеше да се оглежда човек в коридор на каменна кула, когато изведнъж нещо черно и платнено падна върху главата й и скри гледката. С едно бързо движение, смъкна дрехата от себе си и с учудване установи, че е черна роба, същата, каквато носеше и мъжа.
- Стаята ти е по стълбите, първата в ляво. След около петнадесет минути в съседната до нея ще има вана и топла вода, за да се поизкъпеш. Аз отивам да приготвя яхнията и след около два часа ще те извикам – след което се мушна във врата след закачалката.
Момичето премига няколко пъти, след което, следвайки инструкциите, влезна в посочената стая. Огледа я. Бе различно от всичко, с което бе свикнала. Камъните бяха на всякъде, студени и сиви. Бе странно, никъде не се усещаше да тече живот. Нито в стените, нито по пода - това малко я смущаваше. Израснала в гората, с къщи изградени в и от самите дървета, или поне по-голямата част от тях, всичко тук я потискаше и караше да се чуства сама и незначителна.Самата стая бе скромно обзаведена. Имаше легло в единия ъгъл и огромен скрин, а до него огледало, което можеше да я хване в цял ръст. Тя остави дрехата на стола до вратата и застана пред него. В първия момент не можа да се познае. Някога лъскавата и черна коса, сега бе рошава, оплетена и някакви сламки и листа стърчаха от нея. Лицето й бе цялото в кал, а и дрехите й всъщност не бяха в по-добро състояние.
- Нищо чудно, че те прати да се къпеш! Та ти си цяло прасе! Засрами се!
Гласът и отекна в полупразната стая и това малко я стресна. Е, времето за баня бе дошло и тя реши да се възползва от него.
Сякаш мина цяла вечност, докато той дойде да я повика за яденето. Тя се чувстваше малко притеснена и не само от това къде е и какво става, ами и от факта, че робата й седеше като чувал, леко се влачеше и имаше място за поне още една като нея. Все пак имаше прекалено много въпроси, почти никакви отговори, а и умираше от глад. На етажът над тях се оказа, че се намира трапезарията. Имаше малка маса, само с два стола и вече сервирано димящо ястие, от което стомахът и съвсем пристърга. Все пак го изчака да седне, преди да заеме останалото място.
Ядяха в мълчание, но тя като че ли бе благодарна за това. След като и двамата приключиха с храната, той се облегна назад в стола с кръстосани пред себе си ръце:
- Е, какво ще кажеш за яхнията?
- Хубава е. Не съм яла такава до сега – отговори плахо.
- Хубава е, я! Аз съм я правил! – след което Торгайст се протегна и взе черната кърпа от покривката със същият цвят и доволно се избърса, леко премлясквайки. – А сега ще ми кажеш ли как се казваш и какво си?
- Лили – Риота – Нерил – Ерат - Ферин и съм Авириан – бързо изрецитира тя.
- И... какво по-точно е Авириан?
- Ама ...- учудването й бе голямо – как така какво? Всеки на Феаря знае за Авирианите.
- Феаря? - смути се Торгайст. Беше чувал и преди, че теоретично е възможно да съществуват и други светове, но до сега не беше срещал същество от такъв свят - само от различни измерения на собствения си свят.
- Мило дете - заговори той спокойно, - ти вече не се намираш във Феаря. Нашият свят се казва Етеос и ще ти разкажа много за него, но първо искам да науча повече за тази твоя... Феаря.
- Не съм на Феаря... Ама как? Защо? – от изненада и паника тя се изправи толкова рязко, че столът падна на пода.
- Дете, успокой се - продължи да говори нежно Торгайст - ще се опитам да отговоря на въпросите ти, но, за да го направя, трябва първо да знам какво е станало - какво си видяла и почувствала. Моля те, разкажи ми какво помниш от последния път, когато беше в твоя свят. - магьосникът направи жест с ръка под масата, така че момичето да не го види. Беше малък трик, който беше научил още в годините си на чиракуване. Магията скоро трябваше да подейства и да успокои поне малко гостенката му.
Тя застина за секунда, след което се наведе, вдигна стола и се върна на масата. Помисли малко, след което започна да му разказва за събитията от последните няколко дни. Торгайст слушаше с интерес и кимаше от време на време. Когато разказът й завърши, той остана безмълвен няколко секунди, докато чешеше брадата си, след което каза:
- Много интересно... доколкото мога да кажа как си се озовала в Етеос - преминала си през Портал. - той я прекъсна преди тя да може да каже нещо. - Да, да, ще обясня какво е - група тъпи магьосници от нашия свят преди няколко дни го направиха без да се съобразяват нито със законите на физиката, нито с тези на магията, нито дори с проклетата реалност, забъркаха такава каша, каквато дори и Боговете не могат да оправят! - Торгайст се изплю. - Колкото до какво те е довело до тук - била си призована от магията в нашия свят. Тя е различна от тази в твоя и затова си я усетила толкова силно.
- А селяните? Хората тук нямат нищо общо с това, което са ни учили...
- Селяните в нашия свят са малко по-умни от зарзавата, който отглеждат. Виждат момиче, което не може да говори езика им и веднага го обявяват за чудовище. Това, че си им показала крилата си, също не е помогнало особено на положението ти. Виждаш ли, тук единственото крилато, което имаме, са "ангелите" - шайка плиткоумни птичи кратуни, които не обичат много хората и съответно - хората не ги обичат много. Имаш късмет, че не са те хванали. Селяните правят какви ли не неща с птиците. Някои дори им режат крилата.
Страхът измести объркването от лицето й:
- Но за какво са им крилата ми, та те съвсем бързо изчезват.
- От къде да ги знам за какво са им - шайка малоумници, всичко могат да измислят. И докато селяните не виждат перушина - не мисля, че ще имаш проблем с тях. Тук в Етеос има раса, която изглежда много като твоята, дори предполагам, че може да имате някаква роднинска връзка - елфите. Можеш да се представяш за такъв. Тях всички ги обичат, незнайно защо.
- Тук все още има Елфи? - учудването и радостта й бяха осезаеми - При нас са изчезнали почти шест поколения преди аз да се родя и никой вече не ги е виждал. Било е толкова отдавна, че дори и легендите за тях са изчезнали.
- Както казах - всички ги обичат - въздъхна Торгайст. - А сега ми разкажи за твоя свят.
- То няма какво толкова да се разказва. Феаря има само две раси – моята и хората. Някога в Голямата война сме заличили орките и шифтърите. От тогава е минало много време, дори за нас, а пък хората ни възприемат май като един вид Богове...
И тя започна разпалено да разказва за някакви скорошни празници и особено за послединят, който бележел началото на някакъв специален период от време. След като я остави да поговори, той се надигна в стола, секвайки й ентусиазма и махайки с ръка, все едно гонеше някаква досадна муха с леко замислен глас каза:
- Да, да, махай се да почиваш, аз трябва да помисля.
Момичето се стъписа, но послушно излезе от трапезарията и се прибра в стаята.

Следващите дни минаваха монотонно. Магът я викаше, за да я разпитва за едно или друго около денят и начинът й на пристигане и ако странният иконом не бе решил, че в първата нощ от пребиваването й в кулата трябва да чисти точно нейната стая, което от своя страна я изкара с писък навън и докара силна мигрена на Торгайст, тя би казала, че това е една сравнително приятна почивка. Естествено блаженството не беше пълно. Наложи се да понаучи местния най-разпространен език, но тъй като общуването с домакина й ставаше основно на древния, а и езиците не й се отдаваха особено, това й занимание пълзеше със скоростта на охлюв. Някъде около две седмици след като пристигна в кулата, някъде наоколо се отвори нов портал, който я привлече с такава сила, че се наложи магът да я държи в енергийна клетка, докато изчезне. Въпросната случка я накара да се замисли колко податлива е всъщност на тази магия и тя се зае да изработва вътрешен механизъм за защита, с който да успее някак да им се противопоставя. Не бе лесно, но за щастие още няколко портала се отвориха сравнително близко и тя имаше поле за тренировки. След известно време и много упорити тренировки, можеше да се противопоставя на зовът, а освен това и научи нещо много интересно. Ако портала свързваше две сравнително близки в пространството точки, зовът му бе по-слаб, защото и самата му енергия бе по-малко. За сметка на това, порталите свързващи две далечни точки или дори различни светове, бяха почти непреодолимо силни и цялата и енергия и воля се впрягаше в това да не се подчини на желанието да последва гласа.
Някъде около месец след приютяването й, мъжът реши, че е добра идея да я научи на поне някакви магии, колкото да не е съвсем беззащитна.. Това като цяло бе добра идея, но тя така и не успя да му обясни ясно защо не ги учат на черната магия преди да навършат определена възраст. В крайна сметка се предаде и реши, че каквото и да става и на нея всъщност и е любопитно. Занарежда сравнително слаба магия, която по думите му, би трябвало да й помогне, ако някой я напада директно. Вместо обаче сравнително лекият пукот, се получи взрив, изкъртващ вратата и обгарящ малкото мебели в стаята. За щастие бързата реакция на магьосника, усетил излизащата от контрол магия, успя да ги спаси от сериозните изгарания, но това сложи край на нейното обучаване за черен магьосник.
Месеците минаваха неусетно и някак монотонно. Една прекрасна утрин на закуска Торгайст, видимо нервен за нещо, още от вратата я изгледа, сякаш е някакво досадно насекомо.
- Разбрах, каквото ми трябваше да знам, не си ми нужна вече и няма на какво да те науча.
- Ама ... защо ? – това й дойде като гръм от ясно небе. Е, не, че не го бе очаквала, но не и поднесено по този начин .
- Защото вече не си ми нужна! И аз не съм ти нужен! Писна ми от теб, писна ми от вечното ти кикотене и от писъците ти, когато се стреснеш. Да не говорим, че ми взриви лабораторията. Пет пъти! – той започваше вече да крещи - И от порталите ми дойде до гуша! Да се оправят, както могат с тях. Взимай кристала и се махай! Киснейки тука, няма да се върнеш обратно.
Мъжът мина покрай стъписаното момиче, като крещеше нещо за събиране на парцали и заминаване до час.
И така, след час тя седеше на кейчето, загледана в пристигналото корабче. Бе облекла своите дрехи, но върху късите си гащета бе обула някаква неудобна дълга пола - за щастие с цепки до колана от двете й страни, което до известна степен и даваше някаква подвижност. За сметка на това блузата бе живо мъчение. Някаква зеленикава риза с дълъг ръкав и яка, която я задушаваше. Останалите дрехи, заедно с кристала и малко пари, бяха в една чанта, преметната през рамо, а наметалото и тоягата си държеше в ръка. Е, нямаше вече за къде да се мотае. Послушно се качи на корабчето, което само след малко започна да се движи в напълно непозната посока.
- Да, ето че отново не знам на къде отивам, но поне ще мога някак да се разбирам с хората. Положението е с една идея по-добре от предишното. – беше и приятно да чува своят език, пък било и от нейната уста.
Капитанат и помощника му, я изгледаха странно, но явно бяха предупредени или свикнали и не предприеха други действия.
Оставаха и още няколко часа път и тя се настани удобно в единият край до перилата. Погледна синьото небе и я обхвана носталгия. Дали някога щеше да се прибере у дома?

Дървета, дървета... много тъпи дървета и то от всички страни, шума, камъни, паднали клони – всичко изглеждаше еднакво. Бебето ревеше, Ку мрънкаше недоволно от чантата си, торбите прежиляха ръката му и Гил въртеше глава и се опитваше да се ориентира точно къде е. Момчето седеше и си мислеше „Как може проклет горски дух да се загуби в собствената си гора?!”. Но той не беше горски дух, нали така? Понякога забравяше този малък факт и фантазиите, легендите за духа от леса и реалността за едно момче, загубено в гората, се преливаха и ставаха едно. Понякога той беше Гили Дю – отмъстителят на гората от легендите, беше Чернокосото Момче, което преследваше както разбойници, така и търговци, беше привидението, обитаващо затънтения лес – неговият господар. В други моменти, като този, обаче му се струваше, че собственото име - Гилбърт Дю, така близко с това на легендарния пазител, беше подигравка, поднесена му от вселената.
Бебето беше оставено с кошницата на земята, след момент Ку му правеше компания и гледаше обвинително към господаря си. Миг по-късно животното се отказа от начинанието, като концентрира вниманието си в ровенето в торбата, просната до него. Гилбърт реши, че е време нещата да си дойдат на мястото.
Той се изкачи в короните на дърветата и всичко се изясни – вече знаеше точно къде е. Заслиза бавно по клоните, тъй като не искаше да се стовари върху детето или някоя от чантите при импулсивен и не добре преценен скок. Още преди да е преполовил разстоянието до земята, от посоката, към която трябваше да отидат, се разнесе тътен, между клоните заблестя синя светлина и Ку започна да лае. Не че светлината и тътенът не бяха достатъчно ужасяващи сами по себе си, ами и проклетата зелена твар имаше ужасно силен глас за малкото си телце и когато го пуснеше на свобода... Единственият път, когато Гил беше чувал Ку да лае, беше минути преди смъртта на Галеар.
Момчето слезе бързо, нарами раницата с животинката, прибра дрехите, които малката гадина беше успяла да издърпа, обратно в торбата, хвана нея и кошницата с бебето и се затича към мястото, от където идваха странните явления.
Гил бързо стигна до мястото, но каквото и да беше станало там, вече беше приключило. В близкия край на малката поляна имаше счупен меч и празна броня, от която се носеше люта воня на смърт. Когато момчето се приближи до тях, то видя как металът леко цвърчеше, сякаш се топеше от горещината на слънцето. Гил не успя веднага да осмисли какво става всъщност, но след няколко секунди втренчено гледане една мисъл устойчиво се настани в главата му. Металът гниеше! Желязото се разлагаше, както плътта се разяждаше след смъртта си. Но това, за което на месото му трябваха няколко седмици, с бронята се случваше за минути.
Момчето се огледа. Тяло на елф беше проснато от другата страна на поляната. Главата с острите уши лежеше на няколко стъпки от него. Дрехите на нещастника не бяха тукашни – явно той беше пътувал от много далечна, незнайна земя, само за да срещне смъртта си в тази, забравена от бога гора. Точно до него се простираше и друго тяло. Неговите дрехи изглеждаха местни, но в ръката си младият мъж стискаше кания с необичаен дизайн, напомнящ снаряжението на чужденеца. Още дишаше.
- Явно на крадеца не му е било толкова лесно, колкото е очаквал. – промърмори под носа си момчето и тръгна да се обръща, но Ку проскимтя жално някъде иззад рамото му.
Гил въздъхна, свали багажа си настрана и започна да събира билки и треви. Ку имаше ужасяващо правилни инстинкти, що се отнасяше до хората. Всъщност, ако не беше животинката той едва ли щеше да е жив сега. Момчето намери бързо необходимите растения и спретна импровизиран малък лагер.
Трупа и странната разлагаща се броня бяха щастливо стоварени на куп до един паднал стар дъб, огън гореше в центъра на малката гола поляна и на него бълбукаше в котле пилешка яхния. В голямо канче до него имаше мляко, а в малко канче – каша от събраните билки във вода. Бебето скоро заспа, а Ку се разхождаше и гонеше светулките, които тъкмо бяха наизлизали. Гил премести непознатия върху постелка, направена от дрипи, които носеше в чантата си и някои от дрехите на мъжа. Псевдо-горският дух разбърка манджата и взе най-малкия съд от огъня, в който течността вече клокочеше. Той изля съдържанието му в по-хладно канче, сложи още някаква съставка. Намачка сместа и запуши носа си, заради миризмата. Ако това не го събудеше, нямаше какво. Гил шмугна канчето под носа на мъжа в безсъзнание.

Някак беше странно да е отново тук. Балната зала не се бе променила, но бе много по-приятна, защото сега бе празна. Нямаше тълпите от накичени хора, въздухът не бе изпълнен с бъбрене и празноглав женски смях, липсваше и най-неприятното за него - опитите на бащите на момичетата да побутат дъщерите си срещу зестра от имот и някоя и друга кесийка жълтици.
Зандър тръгна из залата, като всяка негова крачка отекваше в стените, оставяйки едва забележимо ехо. Застана срещу стълбите, очаквайки нещо, но си остана само с очакването. Завъртя се на пръсти и промърмори:
- Пак сънувам глупости.
- Може би си прав - каза женски глас зад него.
Зандър се обърна толкова бързо, вратът му изпука. Зад него се бе появила Лиза, седнала на най-горното стъпало. Усмивката и бе по-ярка от пълния със свещи полилей, закачен за тавана. Зандър също се усмихна.
- Две посещения за един ден? Трябва ли да се почувствам специален?
- Разбира се.
Зандър завъртя поглед, привлечен от блясъка на една сребърна чаша. Все така гледайки я попита:
- Защо съм тук?
Обърна се пак към стълбите, но Лиза я нямаше там. Зандър се огледа наоколо, но не я видя никъде.
- Сега ще се крием ли? - попита той.
- Ами незнам. - каза Лиза, която бе седнала на парапета на балкона. - Това си зависи от теб, все пак не сме в моето съзнание.
- Значи това се случва в съзнанието ми и не е реално?
- О, да случва се в съзнанието ти, но защо да не е реално? Недей да отговаряш, нямаме време за празни приказки.
- Тогава ще ми кажеш ли защо съм тук?
В този момент усети някаква ужасна смрад. Докато се бореше да си поеме въздух чу как Лиза казва:
- Следвай камъка.

Зандър се събуди рязко. Вонята от канчето бе тъй силна, че направо можеше да убие някоя близо преминаваща птица. Претърколи се бързо настрани и попита:
- Какво по дяволите е това?
- Само лека отвара от безобидни билки... - започна момчето, но една сова прелетя над двамата, след което рязко зави и се блъсна в едно в дърво - ... напълно безобидна. - опита се да се оправдае.
- Кажи го на совата. - отвърна Зандър.
Докато кашляше, той имаше време да огледа момчето пред себе си. Бе средно на ръст, с нормално телосложение и дълга до края на ухото коса. Лицето му бе мръсно, но пощадено от белези. Носеше ръчно направено облекло, специално пригодено, за да се прикрива в гората – зелено-кафяви дрехи, тук-таме със закачени листа и пръчки по тях, а за колан ползваше нещо наподобяващо лиана.
- Извинявай, ако бъда груб, но кой за Бога си ти? - попита Зандър.
- Аз съм Гили... Гилбърт. - отговори леко сконфузено момчето.
- Приятно ми е Гилбърт. Моето име е Зандър. А сега ако не ти представлява трудност, би ли ми подал ръка да стана? Тъкмо ще се ръкуваме.
Гил беше видимо изненадан от реакцията на доскоро непознатия, но вдигна рамене и подаде ръката си.
- Благодаря. - каза Зандър поемайки я. - И благодаря, че ме събуди... макар и по много необичаен начин.
- Най-доброто, което мога да направя. – момчето се огледа. - Какво всъщност е станало тук? И каква е оная гниеща броня, която миришеше почти толкова зле, колкото отварата?
Зандър се обърна смръщен към дънера, където лежаха двете тела. Погледна към топящата се броня, от която бе останало само малко парче, с голям рубин на него. Вдигна дясната си ръка, която държеше Дейус и го огледа все така смръщен.
- Тук се разрази битка - отвърна той, без да сваля очи от меча. - А това не е броня. Демон е.
- По-скоро изглежда като клане. - отвърна Гилбърт също гледащ към меча, който беше заинтригувал така събеседника му – Демон казваш... предполагам, че това оръжие не е за изхвърляне в такъв случай.
Гил също се наслади на разкошната изработка. Може би, ако можеше да избира какво оръжие да използва, то то щеше да бъде точно като това. Момчето разтърси глава.
- Хубав меч, но не е за мен. - промълви почти на себе си, след което продължи малко по-високо - Не, че съм се срещал с демони, но съм чувал, че са опасни и когато някакво оръжие може да убие един от тях, то те стават изключително заинтересовани от притежателя му.
Зандър прибра меча в ножницата, след което отговори:
- Той не ми принадлежи. Това е древно оръжие на елфите от Алиот, което демоните преследват, за да победят във войната с тях и да ги покорят. И елфът там – посочи тялото до дънера - ме помоли да го пазя докато дойдат да си го приберат.
- Алиот? Това някакво далечно кралство ли е?
- Друг свят, доколкото разбрах. Владее се от елфи, докато не се е отворил портал, през който преминали демоните и не ги нападнали.
- Чакай! Чакай! - размаха ръце момчето. - Друг свят? Портал? Има друг свят и врата към него?
- Точно така. Съществуват още много светове освен нашия, повечето от тях непознати. А порталите се отворили преди около четири-пет месеца, след глупав магически експеримент. Поне така съм чувал.
- Искаш да кажеш, че по света има някакви... портали... които водят до различни светове?
- За целия свят не съм сигурен, но този, който се отвори следобед - той кимна към разсеченото на две дърво в другия край на поляната - едвам не ми коства живота.
- Тези портали... често ли се срешат? Нали няма да се отвори някой и да изсипе цяла армия демони в гората ми?
- Срещат се много рядко, така че няма от какво да се притесняваш. По-често ги има тези, които водят до някоя друга точка на този свят.
Гил набързо премисли наученото през последните няколко минути. След това се усмихна и каза:
- Случайно да има портал близо до тази част на гората, който води до някъде от другата и страна?
Зандър погледна към момчето и отговори:
- Съжалявам, но не видях да има някъде портал. Но ако ми кажеш какво търсиш, сигурно ще мога да ти помогна.
- Търся момиче... жена... но едва ли можеш да ми помогнеш за това. Просто... каза, че тези портали могат да водят от едно място в този свят до друго и че са се отворили преди четири месеца. Преди толкова започнаха да намаляват и преходите през гората. Свързах две и две...
Зандър се усмихна широко, след това свали верижката от врата си и положи камъка върху дланта си. Кристалът засия в познатия слънчево-жълт цвят.
- Предполагам, че ще мога. - подаде колието на Гил. - Сега сложи камъка върху дланта си.
Той го послуша и постави светещият кристал в ръката си. Цветът веднага се промени в тревисто зелено. Светлината се концентрира и образува един единствен лъч, който сочеше в посока изток.
- Мисля, че жената, която търсиш се намира в град Фабер, от който аз идвам. - каза Зандър, поглеждайки лъча. - Ако вървиш само на изток, ще стигнеш за ден-два.
Гил се постара да си прибере долната челюст на мястото. Беше му станало ясно, че в този човек има нещо магическо, още когато му каза, че на поляната лежи до стария пън убит демон, но не предполагаше, че магьосниците могат да направят подобно нещо. Той погледна към чародея, след това отново към ръката си и проследи лъча. Почуди се дали наистина Зандър му показва пътя, или пък беше някой трик. След това отново се обърна към младия мъж и сниши поглед до краката му, в които Ку се отъркваше. Тварта беше наоколо от известно време, но чак сега се беше показала пред магичния му приятел. И го харесваше. А Ку никога не грешеше. Беше едно от първите неща, които беше научил от Галеар за животинката.
Гил Кимна:
- Значи на там трябва да отида. Надявам се само след два дни тя още да е там.
След това върна погледа си към животното, което продължаваше да се отрива в краката на магьосника. Зандър приклекна, почеса кучето зад ушите и каза:
- Дано. А каква е твоята история, момче?
- Дълга... - каза Гил и се протегна.
След това отиде, извади две купи, които смяташе да продаде, от чантата със съкровищата, махна котлето от огъня и сипа в тях. Занесе едната на Зандър и му я подаде. Остави своята на земята и премести млякото. Бебето също сигурно щеше да се събуди по някое време, а не можеше да го пие толкова горещо. След това се върна при събеседника си, който вече се беше настанил удобно на голям постлан с дрипи камък, взе отново паницата и седна на едно пънче пред него. Гил заразказва историята си.
Зандър слушаше внимателно. След като разказът приключи, мнението му бе, че момчето е добродушно, мило и скромно. В него имаше и доста смелост, макар и може би самият Гил да не го осъзнаваше. Спомни си как бе израснал в разкоша, пищността и богатството, а момчето бе патило. Реши да разкаже своята история, като добър събеседник.
Гилбърт също слушаше с интерес. С всяка следваща дума разказът на Зандър ставаше все по-увлекателен и сякаш по-вълшебен, докато... Момчето изслуша остатъка от историята с поглед забит в земята. То помълча малко след като думите на събеседника му заглъхнаха. След това вдигна глава и каза:
- И двамата не живеем живота, който искаме, приятелю. Съжалявам за... - млъкна, защото не знаеше как да продължи.
- Явно е така - отвърна Зандър, като заби поглед в земята. Помълча малко, след което реши да смени темата - Та какво съдържаше отварата ти? Искам да знам, в случай че реша да свестявам някого или ми се дояде птиче месо.
- Трябват ти грудки на Титан Арум и листа от Аихризом. Смесваш ги и ги вариш във вода, след това добавяш малко сол и разтриваш. Внимавай да не направиш прекалено много от отварата, защото ще мирише много лошо. Това, с което те събудих ще ти се струва като райска миризма.
Зандър се засмя. Не помнеше откога не беше говорил така с човек. Вдигна поглед към небето, в което бе изпълнено с много звезди, а от върха на планината се показваше някакъв лъч светлина, предвестник на скоро изгряващо слънце. Малкото дете проплака в коша.
- Мисля, че е гладно.
Гил кимна и се затече към млякото. Беше му малко трудно докато накара бебето да пие, но се накрая се справи. Зандър изгледа с умиление малкия ангел, след което се изтегна и каза:
- Има ли нещо, с което да ти помогна преди да легна?
- Не, няма с какво. Лягай. - аз ще се погрижа за детето, докато и то не заспи.
- Мерси - Зандър се излегна на тревата, премести дясната си ръка встрани и тогава се сети нещо. - А би ли услужил с едно одеало, че моето го направиха на парчета?
Гил порови в торбата и метна една лека завивка на чародея.
- Благодаря. - каза Зандър и се зави с одеалото. - Лека нощ, Гил.
- Лека нощ, Зандър. - отвърна момчето и се зае отново с бебето.
Магьосникът заспа, след малко го направи и бебето, а Гилбърт остана още малко. Историите им си приличаха някак, но бяха и коренно различни в същото време. Тази на Гил беше започнала добре, постепенно всичко беше станало кошмарно и в края се беше превърнала в приказка. А тази на Зандър беше точно обратното. Беше започнала като приказка и изведнъж всичко се беше срутило и се беше превърнало в ад. Момчето разтръска глава. Надяваше се нещата да станат по-добри за новия му приятел и той отново да намери любов, но сега не можеше да мисли за това - беше прекалено уморен, а и собствените му грижи го настигаха. Остави бебето в кошницата, зави го хубаво, след това взе раницата, в която носеше Ку и легна върху нея като върху възглавница. Затвори очи.

След кратко пътуване пред Тол се изправиха стените на град Иркаф. Беше пристигнал сам. Когато първите кули на селището се видяха, Драгаш изведнъж нададе пронизителен адски писък и той и косата му се разпаднаха на прах. Елементалът не взе много присърце случката – със спътника му се познаваха за по-малко от половин ден. Мислено отправи молитва към боговете душата на спътника му най-сетне да намери покой и разпръсна останките му по вятъра. Земния въздъхна и се отправи по каменните улици на града към заветната си цел.
Час след като Драгаш се разпадна, Толемарий се озова пред голяма дървена обкована с желязо порта. Приспособлението бе монтирано на дълга каменна ограда, виеща се около местната магьосническа кула. Зданието също беше изградено от камък, като не беше по-високо от укреплението на владетеля на града, но все пак се издигаше над останалите постройки. Не се забелязваха никакви украшения по външните стени на кулата, само върха й, наподобяващ минаре, бе изцяло от мед и леко отразяваше и разпръскваше наоколо обедните слънчеви лъчи.
Пред портата стоеше обичайната леко отегчена стража – двама едри мъжаги, облечени в натруфени жълто-сини ризници, които кръстосваха дълги копия с наскоро излъскани върхове. Тол обясни кой е и загуби немалко време в чакане, докато единия страж отиде до кулата, за да провери истинността на думите му и когато се оказаха верни, да му доведе водач. Тази роля изпълни млад маг в алени одежди, най-вероятно чирак. Изпод късите кестеняви кичури, падащи по челото, го гледаше със страхопочитание едно чисто момчешко лице, леко закръглено и добродушно.
- Аз…ъъъ…казвам се Димар…ъм…сър – с треперещ глас се представи младока. Какви ли неща им бе наговорил за елементалите стария Вериан, че да предизвика такава реакция у неопитните чародеи? Толемарий въздъхна и подкани Димар да го заведе при учителя си.
След като минаха през портата, Земният можеше да огледа по-добре из малкото царство на вълшебниците. Около кулата се разстилаше тучна зелена полянка, грижливо окосена и напълно контрастираща с мрачния сив град навън. Всички постройки, които нямаха връзка с магията, бяха подредени по високата ограда – малка кухня, от чийто комин и сега се състезаваха кълбета тъмносив дим, спалнята за прислугата, главно чистачи и готвачи, конюшня и неголяма стражева казарма. От голямата порта до входа на кулата водеше застлана с камъни пътечка, лъкатушеща из малките чимове. Пред отворената двукрила врата на високото здание имаше две огледални една на друга статуи на някой маг, които бяха застанали така, сякаш мигом ще се изпепелят взаимно с някое вълшебство. Когато минаваше покрай тях, нещо в жезъла и островръхата шапка се стори удивително познато на Толемарий.
- Ихтаир! – възкликна изненадано елементалът. И, разбира се, каменният чародей веднага му отвърна.
- А, здравей отново, младежо – с което статуята се размърда, разкърши врата си и продължи. – Знаеш ли, това е доста неудобна стойка за разговор.
И изведнъж камъкът, с който бе обвит, се пръсна на малки парченца, както и света наоколо, впрочем. Което пък остави Тол и събеседника му да стоят върху нищото.
- Така е по-добре – усмихна се стария вълшебник, след което седна във въздуха.
Елементалът отначало поогледа ставащото с изцъклен недоумяващ поглед, сетне зениците му се разшириха, той стисна зъби и юмруци и лицето му се изкриви в объркано-ядосана физиономия, и постоя така за секунда. После примирено въздъхна и отпусна лицевите мускули, като след това последва примера на Ихтаир и се изтегна в безкрайната чернота, сякаш се разполагаше в благородническо канапе. Да накара халюцинациите да изчезнат не можеше, но да ги направи малко по-удобни – е, това му се отдаваше.
- А защо мислиш, че това е илюзия, момко? – попита го небрежно стареца, докато си наместваше краката на невидимата табуретка, която явно се намираше пред невидимия фотьойл, където се беше наместил.
- Защото е! – троснато му отвърна Тол. – Видение, което болният ми ум кара очите да съзерцават. Мираж, който залъгва възприятията ми. А малкото ми спътници се оказват редом с един умопобъркан, който разговаря повече с въздуха, отколкото с тях – след което погледна Ихтаир, усмихна се и продължи. – И, ако имам късмет, изцерението ми е близо.
- Вярно е това, което каза – замислено му отговори вълшебникът, докато небрежно подръпваше и въртеше през пръстите си дългата си рошава брада. – И все пак, ами ако това, което чуваш и виждаш, се случва наистина, а другите не могат да го усетят? Ами ако не си просто един луд, а уникален индивид, благословен да възприема неща, за които другите са слепи и глухи?
- Между едното и другото няма голяма разлика – с насмешка рече елементалът. – За мен тази твоя дарба е проклятие.
- Не е нито едното, нито другото, младежо. Това е нещо в твоя жизнен път, което трябва да изживееш и да се справиш с него – сам! – стареца спря да се занимава с брадата си, погледна събеседника си съсредоточено и продължи. – Разбира се, че можеш да се опиташ да заобиколиш препятствията. Но резултатът няма да ти хареса, уверявам те.
- А какво тогава да направя – избухна Толемарий. Беше му омръзнало от този старец, този арогантен ментор от приказките. – Как да накарам гласовете да изчезнат!?
- Като начало, сър, може да спрете да говорите на стените – отвърна му познат младежки глас. Елементалът се заозърта и забеляза, че стои в сравнително тесен коридор, осветен от познатите светлинни кълба, а Димар го гледаше с разтревожено изражение. Земният въздъхна и обгърна лицето си в ръце, закривайки очите си. Не от болка или мъка, а заради принципа – беше свикнал да го прави, когато извършеше нещо, което сам осъждаше и мислеше за непристойно.
- Да, да… - отвлечено рече Тол, по-скоро на себе си, отколкото на младия маг до него. – Просто…просто ме заведи при Вериан.
- Както желаете – отвърна чирака, обърна се и продължи по коридора. Елементалът бавно спусна ръцете си надолу и го последва. След кратка разходка из вътрешността на кулата, двамата най-сетне се озоваха в работната стая на предполагаемия лечител. По продължение на дългата стена се разпростираха няколко шкафа, на които бяха наредени безброй стъкленици, колби и други причудливи алхимични пособия, в които все още къкреха разноцветни течности, от бистри и прозрачни до гъсти и тъмнокафяви. На отсрещната стена пък се намираха високи лавици с книги, съдържащи според заглавията си разнообразни магически формули, рецепти или заклинания. Макар да нямаше прозорци, в стаята беше светло като в бял ден, благодарение на множеството реещи се светлинни сфери. В този момент Вериан беше разтворил една дебела книга и яростно си мърмореше под носа, докато разбъркваше някаква синьо-зелена течност в подобна на манерка стъкленица. Минаха няколко минути докато си свърши работата и благоволи да обърне внимание на Толемарий и придружителя му.
- Благодаря, Димар, това е всичко засега – отпрати младежа вълшебникът и, след като изчака ученика да се поклони почтително и да излезе, се обърна към другия си посетител. – Тъй, значи, ти си тоя, дето ми праща стария Ар. Абе да ти кажа, очаквах нещо…по-различно.
- Подкастрих клонките и листата и изметох пръстта специално за случая – кисело му отвърна елементалът. Да свършва по-бързо работата си този маг и да си ходя, помисли си той.
- Мда, да…-продължи Вериан, очевидно необърнал внимание на отговора му. – Дошъл си за лекарството, значи…Я първо ми дай тоя шлем. – Тол изпълни нареждането безропотно. От дните си на маг си спомняше, че колкото по-малко въпроси му задаваха, толкова по-бързо приключваше със задълженията си. – Мдаа, грубо използване на ефирната материя…Вие елементалите сте забравили да използвате чистата магия…чакай сега да видим…Еси де разерп – след което повъртя малко предпазителя за глава в ръцете си и го върна на собственика му. Шлемът не изглеждаше по-различно.
- И за какво беше това? – не се сдържа Тол.
- Презареждане, усилване на заклинанието… - зареди с монотонен глас вълшебника. – Ще те удържи за по-дълго време, в случай, че не успеем да те излекуваме. Предпазна мярка, един вид.
Последните му думи бегнаха остро елементала в стомаха. Да, имаше съвсем реална възможност лекът да не подейства. Тогава какво? Да се върне в блатната лудница и да прекара остатъка от живота си лишен от свобода и разум? Толемарий бързо пропъди тези мисли от главата си и помоли Вериан да побърза. Магът го заведе до най-близкия шкаф и посочи същата стъкленица, над която работеше когато го прекъснаха.
- Това е то. Работих тежко и усърдно докато постигна този резултат, вече четвърта нощ не спя, но най-сетне е готово. Чудодейният ти лек – с тези думи вълшебникът извади шишенцето от поставката му и го подаде на пациента си.
- Сигурен ли си, че действа? – попита Тол, докато се взираше замислено в бистрата синьозелена отвара.
- Никога не можеш да бъдеш сигурен в алхимичните чудеса – отвърна му Вериан. – Но направих всяка възможна проверка, за да подсигуря, доколкото мога, благотворното въздействие на сместа. По-добро от това няма да получиш.
Елементалът се поколеба за миг. Но наистина, какъв избор имаше? След още секунда маене сръчно гаврътна съдържанието на стъкленицата и зачака. Отначало главата му се избистри, чувстваше как чуждите присъствия отлитат и той остава сам в ума си. Блаженството го заля. После…

Студ. Жажда. Глад за топлина, за чувства. Бездънна яма, настояваща да бъде запълнена. Каква е тази миризма? Ах, страхът на жертвите. Безполезните реакции на плячката. Емоциите са силни в този, който ще задоволи Съня от Кръв.
- Идоб овсо оготе…
Гласът му трепери. Той усеща хладната ръка на смъртта, приближаваща се все по-близо. Моята ръка. От гърдите му ще потекат топлите реки, които ще заситят Съня.
- Итял корпто ин равит…
Задъхва се. Колкото повече се приближава косача, толкова по-голям е приносът му към Съня. Обвивката му трепери и се разпада. Бездната ще пирува.
- Ети…ицоме…
Смъртната му клетка от плът и кръв е разбита. Душата му е първата капка от Червената река, която ще напълни Ямата. Съня…

Толемарий погледна невярващо пода. После се запита какво толкова чудно имаше в един каменен под. Накрая реши да се изправи. Огледа се и дъхът му секна от ужас. На две крачки от него лежеше вкочаненото тяло на Вериан. Кожата му беше посиняла, а по изцъклените очи и широко разтворената уста се четеше неописуем страх. Но най-ужасяващата подробност беше червената дупка от лявата страна на гръдния му кош, голяма колкото юмрук, от която и сега изтичаше кръвта на вълшебника. В следващия миг Тол невярващо съзерцаваше обагрените си в червено ръце. Нямаше и секунда за губене! Смъртта на високопоставен маг се усещаше изключително бързо от подчинените му. А ако го хванат, животът на елементала наистина щеше да свърши. От тъмниците в магьосническите кули измъкване нямаше. Земният мигновенно се вкамени, създавайки идеалната статуя, след което пусна съзнанието си по камъка и надолу в пръстта. Спря да препуска мисловно чак когато вече усещаше, че няма сили, и излезе изпод земята, създавайки си тяло от почвата. Не знаеше колко време беше бягал, нито колко далече е стигнал, нито дори къде е. Но пък и не го интересуваше. Беше страшно уморен. Видя едно близко дърво, облегна се в ствола му и почти мигновено заспа. С последните остатъци от съзнанието си той сякаш чуваше гласа на Ихтаир, повтаряйки му: „Казах ти, че резултатът няма да ти хареса…”

Бандитите вече се бяха оттеглили и сега хората излизаха от домовете си, за да възстановят за пореден път нормалния си начин на живот. Такива нападания се случваха веднъж на два-три месеца, когато жителите имаха какво да се вземе от тях. В такива случаи смелостта е порок и единствените жертви обикновенно са буйните млади мъже, излизащи да защитят своето. Сега щяха да погребат четири тела, трима мъртви на място и един издъхващ. Младия месар, който наследил професията и с нея и прякора на баща си, беше посечен през корема и губеше плашещи количества кръв. Наобиколилите го хора не му бяха роднини, той такива нямаше. Познати, приятели, случайни люде вече го оплакваха, докато той лежеше под подгизналите от кръв и стомашни сокове завивки. Миризмата беше напът да изгони отказалия се вече некадърен лекар, когато друго събитие го стори. Всички се отдръпнаха, а куцащ, гърчав и всякаш умиращ стар човек влезе в стаята. Зад него вървеше огромно чудовище, изрод, съставен от телата на много мъже и жени. Толкова перфектно беше тялото му, че беше невъзможно грозен. Висок, изправен, мусколест и с най-чистите остри черти на лицето, с най-светлата млечна кожа, най-дълбоките сини очи. Всички хора гледаха встрани от това нещо, което със съвършенството си ги извращаваше. Тази купчина месо носеше чанта, от която извади и отброи малко пари.
- Само десет, Пети. Този почти е изчезнал. – заръча старецът и постави ръцете си върху корема на умиращото момче. Светлина изпълни стаята за частица от секундата, недостатъчна за да се види, но усетена от всички. Лежащия опита да извика, но просто изплю малко кръв и падна в безсъзнание.
Високото създание уви в одеала младия месар и го понесе след господаря си, който сега изглеждаше още по-зле. Държеше се за корема и в дрехата над колана му се появи червено петно. Когато тримата напуснаха стаята присъстващите се хвърлиха напред, после в пристъп на цивилизованост разделиха парите – по една монета за всеки и две за лекаря. Утре щяха да разкажат, че момчето е умряло от раните си и да направят изкуствн гроб. Не, че другите нямаше да се сетят какво е станало. Но за това никой не говореше.


Беше бялата светлина, която весело минаваше през полуотворения прозорец. Тя го събуди и заслепи. Когато се опита да се изправи леглото изскърца, след което издрънчаха вериги. Бъчвата отново се отпусна върху дървото. За около минута седеше неподвижно, след което целия се хвърли напред и изрева. Освен болка в китките, където бе вързан, не получи много. Пак легна и се огледа. Намираше се в огромна стая. Наистина, нереално голяма. Той беше на едно от всякаш безброй легла. Не виждаше някой да мърда, нито някой друг да е вързан. Много от хората бяха тежко осакатени, но всички изглежда дишаха. Сега, след раздвижването от негова страна се чуха някакви звуци, но не и говор. Имаше мъже, жени и няколко деца; стари и млади. Повечето бяха с еднакви черти и сигурно тукашни, но Бъчвата можеше да се закълне, че в дъното се носеха молитви на елфски със слаб женски глас, изговорен всякаш не със уста, а с магия. На стената имаше интересен часовник, целият направен от стъкло. Щракаше силно на всяка секунда, а прозрачната му структора откриваше хипнотизиращия механизъм. Малките колела задвъжваха големите, те задвижваха други малки, те местеха ремъци, всичко минаваше настрани по стените и над леглата. Там в стъклени чаши някакъв зелен секрет капваше на всеки три и полвина минути. Веднъж на час чашите преливаха и течността се изливаше върху сребърен поднос, който слизаше с нещо като сантиметър надолу. Върху този поднос имаше различни предмети, на леглото до неговото беше празна глава на брадва. Тази ненужна информация Бъчвата събра за няколко часа, за загубата на които се ядосваше около минута. Време, само за време мислеше и това го убиваше. Е, излгежда именно време имаше доста и няма смисъл да го пилее в глупави разсъждение. Вече бе премислил и обмислил, че родното му кралство явно е паднало в робство на хаоса и че силна магия тероризира земята. Също и загубата на последните му няколко години труд, след като бе цивилизовано обран. Загубата на крилата и с тях честта му. Отпусна се примирено назад, и очите му се отвориха широко. Усещаше гърба си много неправилно. Разгледа пак леглата около неговото – напълно прави и стандартни легла. И все пак при лягането му се струваше, че нещо не е наред. Помисли си, че сигурно не е свикнал с липсата на по-голямата част от крилете си и пак легна. В тази чисто бяла стая, където само няколко тихи гласа и часовника разваляха пълната илюзия той бързо заспа. Отвори очите си след… шест часа, според механизма в ляво от него. Подноса му го бе тупнал по гърдите, но върху него имаше само едно перо. След кратък миг на паника, Бъчвата все пак огледа перото и откри, че е на гълъб. Чак сега видя, че то е 4-5 пъти по-малко от това на ангел, а и е изцяло бяло, без черен завършек. Започваше да губи разума си, мислеше за крайни и глупави решения. Чу някъде да се отваря врата. Беше зад него и нямаше как да види каквото и да е. Човекът през едно легло в ляво започна да мучи, всякаш устните му бяха зашити, а искаше да крещи. Звуците се увеличиха, когато се чу силно тропане. Пръчка за ходене се изтъркаля на сантиметри от ангелът, а той усети секунда… нещо. Сякаш светкавица светна пред очите му. Човекът замлъкна, а над него имаше дребен старец. Последният извървя няколкото метра до бастуна си и го вдигна. Погледна в леглото пред него:
- Имам специални планове за теб – грозното набръчкано лице на непознатия се изкриви в безъба усмивка.
“Защо съм вързан” бяха думите, които умът на Бъчвата предаде на устата му. Но тя не се отвори. Нов пристъп на паника.
- Седми – старчето се обърна назад, - отвържи номер двеста петдесет и три и го ескортирай до кабинета ми. Чакай… първо изчисти тук.
Бъчвата наклони главата си. По земята имаше нарастваща локва кръв.

Когато ангелът събра наново мислите си успя да сглоби още малко информация: двеста петдесет и три очевидно е той, пак очевидно е нужен жив и очеизвадно не може да надвие огромните кукли, които псевдо некромансъра пред него командваше. Не очевидно, но вероятно гърба му беше позашит и в момента приличаше просто на умиращ от старост, не и на наскоро изкормен. Крилете му липсваха в голямата си част, но сега всички стърчащи костици бяха припокрити с кожа и не боляха толкова. Освен това ръката му беше наред, нещо което не можеше да каже преди двайсетина минути, когато я счупи в корема на ескорта си. Хвърли очи към стареца, който дори не погледна кратката схватка, разиграла се досами него.
За този тип магове, нещо като некромансъри, нещо като вампири... бе чувал. Професията му изискваше да разбира магията и различните й форми. Шивачи на плът, така се наричаха. Ненормални, така ги наричаха другите. Никое училище на арканата не преподава такава дисциплина, защото просто няма кой да я развива. Не че на тези типове им трябват уроци, силата им е чисто вродена и не зависи от думи или движения, просто силна воля. Нямат общество, не търсят съвети един от друг, не общуват по никакъв начин. Затова и култа им не се е развил изобщо от възникването си насам. Шивачи можеха да се намерят на доста странни места: богати и влиятелни, успели да го постигнат чрез преливане на живот от другите у себе си - тези индивиди достигат свръхчовешка възраст, преди да умрат при опит да си трансферират мозъчна кора или око... нещо по-трудно. Попове и клерици, заблудени души, които прехвърлят върху себе си раните на другите и са странстващи лечители. Рядко достигат трийсетте и обикновенно умират от тежки рани. И, разбира се, псевдо некротата, като този тук, които създават живот от парчета плът и сглобяване на умиращи души. Големите, родени от такава магия са глупави, но достатъчно здрави за да служат на създателя им. Този имаше дорба колекция от затворници, но почти всички бяха лошо ранени. Освен елфическото създание и него всички бяха хора. Бъчвата разбираше цената си - да се хване ангел на континента беше достатъчно трудно, пък и сега с падането на Райския град... в момента той беше изключително важен за магът пред него и мислеше да използва това съвсем скоро. Слънцето пак се показа зад облаците...

Някой леко разтърси Неридор за рамото и му прошепна да се събужда. Магьосникът се надигна и се огледа. Наоколо мъжете се приготвяха - обличаха се и нагласяха ножниците на оръжията си, пълнеха манерките си с вода и прибираха останалата част от вещите си. Неридор последва примера им и, след като се приготви, се качи по стълбите към приземния етаж и излезе от сградата. Бе тъмна нощ. Луната грееше слабо и светлината й бе едвам доловима. След кратка серия от заповеди от страна на Ерик, всички потеглиха.
След излизането си от града, групата, която се състоеше от около двадесет мъже, пое в посока юг, противоположна на тази, от която бяха дошли откъм портала. По пътя си не срещнаха нито едно живо същество, макар да яздиха над час. Когато най-сетне спряха, се намираха в подножието на една пясъчна дюна. Мъжът, който водеше най-отпред, обърна коня си и се запровира между останалите. Достигна близо до Ерик, до когото яздеше и самият Неридор, и съобщи, че лагерът на бандитите се намира отвъд дюната. Всички слязоха от конете си. Оставиха двама души да пазят животните, а останалите се заизкачваха по пясъка.
Когато достигна върха, пред Неридор се разкри широко и сравнително равно място, като на около двеста метра от тях се виждаха светлини от факли и лагерни огньове. Бандитите бяха разпънали четири палатки и пред всяка от тях бе запален огън, а отгоре му се приготвяше някаква храна. Мъжете бяха насядали по земята върху малки килимчета и разговаряха, пиеха вино и се смееха. Няколко от тях се разхождаха по периметъра на лагера и се оглеждаха с факли в ръце. Общо бяха петнадесет на брой.
Ерик и останалите слязоха малко по-надолу и започнаха да обсъждат план за нападение.
- Неридор, ще можеш ли да ни предотставиш някакво прикритие?
- Имам една идея - отвърна магьосникът. - Носите ли някаква запалителна течност?
Ерик му кимна с глава и Неридор заобяснява плана си.
След като всички разбраха какво се очаква от тях, мъжете заеха позиция малко под върха на дюната и зад магьосника. След като задълба малко в пясъка с ботушите си, Неридор се изправи в цял ръст. Трябваше му пределна концентрация, защото за пръв път опитваше толкова силно заклинание, та искаше да бъде стабилен върху ронливия пясък. Именно него смяташе да използва магьосникът - той занарежда думи на древния език, които не разбираше напълно, но бе научил да изговаря по време на обучението си за маг. Песъчинките в краката му започнаха да се движат - първоначално малко нагоре по дюната, след което встрани и се изтъркулваха обратно надолу. Но постепенно те започнаха да се задържат след няколко сантиметровото си изкачване, а след още малко време пясъкът от върха на дюната отлетя по посока лагера на разбойниците. Последва го и този в по-ниските части, подет от силен вятър, който се формираше току пред дланите на Неридор. Малката маса на дребния пясък допълнително спомогна вятърът лесно да го понесе в посоката си, превръщайки се в пясъчна буря, която обхвана не само върха на доскорошната дюна, но и пясъка от равнината отпред. Цялата тази виелица се отправи към лагера на разбойниците.
Уменията на Неридор обаче не бяха достатъчно големи, че от моментната си позиция да успее да запрати пясъка до противниците си. Затова той закрачи напред с протегнати ръце, които продължаваха да призовават силния вятър. Наемниците и останалите го последваха.
Иззад непрогледната стена от движещ се пясък се чу глъчка - бандитите бяха забелязали приближаващата се буря и се опитваха да приберат вещите си в палатките по най-бързия възможен начин. След няколко минути вятърът се добра до лагера и запрати по него вълни от пясък, които събаряха всичко, което хората не бяха успели да приберат, и заудряха по плата на убежищата.
Неридор се спря на около петдесетина метра от лагера или поне смяташе, че се намира на толкова. Пясъчната стена пречеше на разбойниците да ги видят, но за съжаление същото се отнасяше и за неговата група. Ерик даде знак на останалите и няколко души напоиха факлите си в течността и след това ги запалиха. След като се приготвиха, младият благородник даде знак на магьосника. Той от своя страна продължи да поддържа заклинанието още минута-две, след което внезапно го прекрати. Виелицата замря много бързо и останал без движеща сила, пясъкът се засипа по земята.
В този миг наемниците се втурнаха напред към лагера. Веднага щом го достигнаха, тези които носеха съдовете със запалителната течност, започнаха да ги изливат върху палатките, а другите веднага след това метнаха факлите отгоре им. Напоеният плат веднага лумна, а хората вътре нададоха изненадани викове. Няколко от тях почти веднага излязоха навън, но там ги очакваха наемниците с вече извадени оръжия. Първите нещастници дори не носеха оръжие и веднага паднаха покосени и намушкани. Последваха ги още няколко бандити, чиято съдба не бе по-различна. Въпреки бързата си смърт обаче, те успяха да предупредят другарите си, за очакващата ги отвън опасност.
През това време палатките вече горяха изцяло. Дървените подпори на една от тях поддадоха и платът й падна. Изглежда бе попаднал точно върху някой от разбойниците, защото отдолу се дочуха ужасни писъци на примесени болка и ужас. Те бяха чути от все още намиращите се в другите палатки хора и те решиха, че е по-добре да умрат от оръжие, отколкото да изгорят живи. Почти едновременно последните оцелели излязоха изпод горящите палатки. Веднага извадиха оръжия и се опитаха да си пробият път през наемниците. Един от тях успя да намушка противника си, но още преди да е издърпал сабята си, бе пронизан от копие. Другарите му не успяха да постигнат дори и това и само за няколко секунди вече лежаха мъртви.
Воините на Ерик оставиха палатките да изгорят до основи. След това провериха всички тела или по-точно намушкаха всяко едно от тях по още няколко пъти. След като се убедиха, че всеки един от бандитите е мъртъв, започнаха да ги пребъркват.
- Търсим семейни вещи, които господарят би искал да си върне - обясни Ерик. - Но повечето неща ще останат за тях.
И действително освен един масивен сребърен пръстен с рубин и златна гривна с гравирани имената на жена от рода Гриуд, наемниците задържаха всичко останало. След като приключиха и с това, Ерик даде заповед да отрежат главите на всеки от труповете. Хората от личната стража на благородника веднага се заеха с това. Неридор отвърна глава в отвращение, но бе предположил, че желанието на сър Меруик Гриуд ще бъде изпълнено до думата. Скоро четиринадесет окървавени глави бяха струпани по средата на лагера. Мъжете се заеха да ги прибират в няколко големи торби и след като ги нарамиха, всички се отправиха към конете.
Пътуването наобратно премина в пълна тишина. Групата заобиколи Рабона отдалеч и се отправи директно към укреплението с портала. Малко преди да го достигнат, Ерик разпореди на един от стражите си да се разплати с наемниците. Няколко пълни със злато торби смениха притежателя си и след като изгледаха как наемните воини се отдалечиха, намалялата група се отправи към укреплението. Там благородникът отново показа документа, който носеше, и след известно викане и много оплаквания, сънените войници отвориха портата. Неридор и останалите преминаха без инциденти в Лаван. Магьосникът този път не се възпротиви на употребата на портал, макар и отвращението и страха му да бяха все така видими.
На зазоряване групата най-сетне се завърна в имението Гриуд. Още от коня си Ерик се разпореди лордът да бъде повикан и след като той се появи, младият мъж коленичейки му поднесе разтворена една от торбите.
- Желанието Ви бе изпълнено, сър Гриуд.
Възрастният благородник погледна в торбата и зловеща усмивка разцъфна по лицето му.
- Да! Моето отмъщение се осъществи!
След кратката сцена лордът разпореди торбите да бъдат отнесени в покоите му, а верните му слуги - нахранени и да им се осигури всичко, което поискат.
По време на цялата закуска, имението кънтеше от лудешкия смях на лорд Гриуд. Триумфални викове, псувни и закани, примесени на моменти със звучен плач отекваха сред каменните стени. Неридор и останалите се хранеха трудно, макар и закуската да бе обилна и апетитна. Всички побързаха да приключат с нея и се оттеглиха по спалните на имението, за да отпочинат от напрегнатата нощ. Продължителното заклинание бе изтощило магьосника и той с удоволствие се отпусна в удобните постели. Въпреки тях обаче сънят не го застигна, защото зловещите викове на благородника продължаваха да се чуват. Те заглъхнаха чак след повече от час и едва тогава магьосникът успя да заспи.
Някъде по обед тихо чукане на вратата събуди Неридор. Той запита кой е и след като му отговори, че лордът би желал да го види, слугата си тръгна. Магьосникът се облече и се отправи към кабинета на благородника. Там го очакваше сър Меруик, чиито вялост и блуждаещ поглед се бяха завърнали. На бюрото пред него стоеше една от отрязаните глави, започваща вече да вони, а лордът спокойно и ритмично бодеше очите й с една голяма игла.
- Викали сте ме, сър? - учтиво попита Неридор. Не му се искаше да разгневява мъжът пред себе си. Вече бе напълно сигурен, че възрастният благородник е луд.
- А, да! Скъпи ми магьоснико, - започна сър Меруик - Ерик ми каза, че ти дължа големи благодарности. Без твоята помощ срещата с този господин тук нямаше да се осъществи - произнасяйки тези думи, той кимна към главата на масата. - Предполагам сега би желал да чуеш информацията, за която ти говорех, нали?
Неридор кимна утвърдително с глава. Погледът на сър Меруик започна да блуждае из стаята, а главата му се въртеше хаотично.
- Предполагам си чувал за Лишарид, Райския остров?
- Да, чувал съм - отвърна Неридор.
- Предполагам си чувал и че двете кралства Ярид и Малши воюваха за това парче земя. Един ден, този идиот, кралят на Ярид - Идар, измислил гениален план как да спечели войната. А именно неговите магьосници да отворят гигантски портал, водещ директно към най-големия малшиски град на острова. Но некадърниците не успели да овладеят портала и той, се уголемил неконтролируемо много, а в последствие и пръснал. Така се появили всички тези малки портали, които причиниха толкова тъжни събития за мен и вас.
- Искате да кажете, че порталите не са дело на демони, а на хора? - учудено възкликна Неридор.
- Не, не са. Дело са на точно такива като теб - заключи сър Меруик. - Каква ирония, нали - за пръв път този ден благородникът погледна право към Неридор, с широко отворени очи, а устата му бе удължена в усмивка.
Магьосникът бе стъписан. Не можеше да повярва на току-що чутото. Но едва ли го лорд Гриуд го лъжеше - от каква полза бе това за него.
- Това е, което имах да ви казвам - заключи събеседникът му.
- Благодаря за информацията - отвърна разсеяно Неридор. - Сега възнамерявам да ви напусна.
- Разбира се, заповядайте. И знайте, че домът Гриуд е винаги отворен за вас - в гласът на благородникът се усещаха най-топли чувства, но магьосникът бе сигурен, че никога повече не искаше да стъпва в това имение.
Неридор събра вещите си и се готвеше да тръгва, когато го срещна Ерик.
- Имаш и моите благодарности - кимна му младият мъж. - Искам да ти дам и тези пари - казвайки го той му подаде дебела кесия. - Знам, че не си наемник, затова го приеми като дар на изпроводяк. Пък и съм сигурен, че няма да са ти излишни.
Неридор пое кесията, макар да не бе сигурен, че постъпва правилно. Но в крайна сметка Ерик бе прав - парите наистина нямаше да са му излишни.
- Сбогом!
- Сбогом и успех в начинанието ти!
След тези думи Неридор се обърна и се отправи навън. Не беше сигурен какво точно ще прави с новопридобитото знание, но за момента просто искаше да напусне това прокълнато място.

Джийни въздъхна и небрежно освободи заплелата се в косата и пчела. Беше променила мнението си за мястото на акустиране в рамките на по – малко от една нощ. Или, по – точно в рамките на около двестатина ухапвания от комари, четири ужилвания от пчели, около две торби тръни и разнообразни клечки в спалния чувал и един огромен паяк в кафето. Старшите магьосници, от друга страна май се чувстваха прекрасно и въобще не обръщаха внимание на досадните флора и фауна. Твърдяха, че било заради могъществото им и множеството каляващи експедиции, но момичето подозираше, че има нещо общо с пластовете неусвоена храна под кожата им. Освен това ги беше видяла да си подават някакъв мехлем против насекоми.
Полумагьосницата махна внимателно две сношаващи се калинки от рамото си и впери замислен поглед в джунглата около себе си.
Не бяха търсили много време, но вече губеше надежда. Да търсиш Хърф сред палми беше като да... ами, да търсиш Хърф сред палми. По – лоше бе от това да търсиш игла в купа сено, защото иглата поне лъщи. Хърф, от друга страна принципно бе незабележим, до момента в който се сблъскаш с него и нарушиш стабилността на основата му.
„Я, по – ведро, проклетнице. Той би търсил теб до край.“ смъмри се тя мислено и веднага съжали. Сравнението не бе особено удачно. Ако тя се загубеше в джунгла и съквартирантът и тръгнеше да я търси, в крайна сметка щеше да се наложи някой да го издърпва от ръба на пропаст, да го освобождава от канибалски плен и да го спасява от диви животни...
Диви животни?!?
Никой от експедицията не се беше сетил да вземе оръжие. Джийни изведнъж осъзна колко вкусни и лесни за поглъщане могат да бъдат около триста беззащитни души, облечени в ярко открояващи се от околната среда роби. Да не говорим, че магьосниците познаваха животните, колкото една амеба познава китайската азбука. Според тях месото растеше по дърветата.
Момичето се затича към Декана и сподели притесненията си с него. Както очакваше, получи само неразбиращ, все пак високомерен поглед в отговор. Но беше длъжна да опита. Измърмори тихо едно „Дърт идиот“ и хукна към брега. Корабите все още чакаха на брега завръщането на дипломатичния конвой, нали така? Ако имаше късмет, моряците нямаше да бъдат празноглави, хуманоидни бъчви за тежък алкохол.
- По дяволите, Хърфзо, по – добре да си жив и здрав – изхриптя театрално, докато тичаше.

На около шестнайсет мили, южно от разтревожената Джийни, Хърф нервно се опитваше да отхапе дръжката на чаша чай и да изпие съдържанието на какаовата си бисквитка.
- Ъхъ – подсмръкна Гадбад – туй са Туитлендски монети, няма съмнение.
- Знам, дявол го взел – избоботи Хърф – а това – той размаха парче хартия пред лицето на колегата си – е дипломатическо писмо, подписано и подпечатано от Граф Фон Шайсбург, в което осведомява местните власти, че експедиция магьосници от нашата академия ще пребивава временно на континента, докато издирват, цитирам „Свой изчезнал съгражданин“. Мен, дявол го взел!
Младежът заряза чашата си, стана и се заразхожда притеснено из кабинета.
- И к'во толкоз'? - сви рамене оправящият сакото си Бърти – ако те 'фанат, просто ще ка'еш, че щеш да оставаш.
- Не е толкова просто – отчаяно извика момчето – дъртият вампир вероятно им е отпуснал купища пари за проклетата експедиция. Ще дойде и лично ще ме изсмуче до капка, ако откажа да тръгна с тях.
- Че, к'во толкоз' си им направил на тез' гадни магесници, та те дирят толкоз' упорито? – учудено го погледна гномът.
Хърф въздъхна. Май не можеше да крие предишния си занаят повече. Беше успял да избегне въпроси за миналото си през последните четири месеца, като се правеше, че предпочита да забрави нещо. Ситуацията обаче беше такава, че истината май беше най – удачното оправдание.
Замисли се за момент.
„За малко да стана магьосник, макар да не мога да понасям надутите копелета.“ звучеше странно. Още по – странен бе факта, че беше вярно. Всъщност, момчето постъпи в академията, защото не знаеше къде другаде да отиде. Джийни се записа там и той я последва. Не знаеше защо. Просто го направи. Всъщност, винаги бе искал да бъде писател. И действително го биваше в писането. Само че беше твърде нетърпелив и ленив, за да се заеме по – сериозно с нещо, затова просто се влачеше през живота си. Затова и се присъедини към Гадбад – разбойникът не знаеше как да се върне у дома, а и не му се искаше, и Хърф просто остана с него. След известно разглеждане на местните закони, пък измисли легалните обири – оттогава живееше сравнително охолно.
Той опита да обхване с поглед сътрудниците си – извънредно трудна задача – широкоплещест варварин и гном. Младежът се усмхна мрачно.
„Като сюжет на сатирична книга.“
Пое си дъх и започна да разказва.

Фон Шайсбург избута част от натрупаните по бюрото му книжа към кошчето за боклук и проточи на висок глас:
- Влез, Андрю, високомерна купчина дрипи такава.
Почти мигновено, вратата на кабинета му се отвори и вътре се вмъкна нещо в мърляво палто. Нещото беше съвсем малко по – високо от бюрото на Ангус и отделяше миризма, подобна на тази на група порове със стомашни проблеми.
- Безполезен, арогантен, себевлюбен мързеливецо – кимна ведро новодошлият.
- Какво иска... „Негово величесто“ от мен този път? – промълви Графът иронично – може би да спомогна увеличаването на производството на бръсначи?
- Отвратителният е най – незабележим. Но, разбира се, ти знаеш това.
- Не, драги мой некадърни шпионино. Невъзможният е най – незабележим. Отвратителният е просто игнориран. Сега отговори на въпроса ми.
- Негово величество иска да знае, къде по дяволите са всичките му магьосници.
- На важна магическа експедиция, тясно свързана с работата им, някъде из тропиците. Вече четвърти месец. Учудвам се, че пита – все пак, той никога не възразява против техните... идеи.
- Я, по – кротко със скритите подтекстове, кръвопиецо гаден... - озъби се дрипльото.
- Не знам за какво говориш – невинно подхвърли Ангус – но ще се постарая занапред да оставям намеците си напълно открити. И, не, проклети върколако, не съм ги използвал за закуска... очевидно. Магьосниците просто решиха да покажат на примитивните туземци около кървавото море нашите превъзходни златни монети. И да свършат нещо магическо с огромно значение, разбира се. Междувременно може и да изпепелят няколко града, на чиято бивша територия кралят да си засади маргаритки. Нещо друго?
- Ще докладвам липсата ти на уважение към властите – сопна му се Андрю.
- Какво, пак ли? - подсмихна се вампирът – Чакам с нетърпение поредният празничен пакет картофки в чеснов сос. Шегата наистина ми хареса. Жалко за вестоносеца.
- Проклето копеле – изръмжа събеседникът му – изобщо не си се променил от гимназията.

Главен Втори Придворен Тонкър изхълца и падна на колене. Черните очи на Лейди Катерина дълбаеха тунели в мозъка му и къртичи ями в земята, няколко метра зад въпросния.
- Подписал си КАКВО? - изръмжа дамата – Знаеш ли какво ще последва, когато Ангус разбере за това? Идиот такъв... Заслужаваш да ти откъсна главата и... о, по дяволите.
Тя се обърна, давайки възможност на слугата си да изквичи и да се търкулне по – далеч от нея.
- Брат ми ми гласува такова доверие... - продължи вампирката театрално – Нещо което няма да направи отново, и то заради вашата некомпетентност.
- Но, мадам – заоправдава се Тонкър някъде отзад – те така или иначе щяха да ни оберат. Договорът си беше чисто изнудване. Ако не го бях подписал, щяха да ни пребият и да ни вържат за някое дърво, което – както разбрах – било напълно законно по тези земи. Така решавали свади наоколо, затова властите не възразявали. А онзи хитрец, дългия, с очилата и странната коса го бе извъртял така, че все едно сме във враждебни отношения, защото прекарваме опасен товар през тяхна територия.
Придворният очакваше господарката му да каже нещо от сорта на „Що за глупост?!?“ или „Какъв ти опасен товар, тъпако, ние мъкнехме купища злато, храна и някой друг важен документ!“. Вместо това, обаче тя проточи с плашещо равен глас, какъвто само Фон Шайсбург владееха:
- Дълъг, с очила и странна коса?
- Да, мадам – объркано отговори Тонкър. Това не му харесваше. Нещо в тона на Лейди Катерина подсказваше, че истинското послание гласи „Издънил си се като за световно, глупако, и ще си платиш в червено.“ .
- Да не би да приличаше на палмово дърво?
- Донякъде, мадам...
Настъпи тишина. Вампирката бавно се завъртя на пръсти и погледна слугата си изморено. За разлика от Граф Ангус, който не се притесняваше да прибира твърде провинилите се граждани в мазето си, под формата на спретнато подредени бутилки, с залепени на тях дати, тя бе дала обет за въздържание. С други думи, официално не пиеше човешка кръв. От друга страна, в момента се намираха в джунгла. Винаги би могла да използва комарите като изкупителни жертви. Така или иначе, брат и щеше да прикрие случая... Какво бяха няколко придворни по – малко? Тонкър се присви уплашено. Не би го направила, нали?
- Вие, шибани идиоти – въздъхна Катерина – Всички обратно в каретата – връщаме се и ще издиря хлапето, ако ще да ми струва живота ви. Магьосниците търсят него. Ако не друго, то поне ще спестим на града някой друг пенс, като им го замъкнем жив и здрав.

Махмурлукът е божието наказание за хората, които си позволяват да прекалят с алкохола. На точно кой бог дължим това сутрешно или вечерно, в зависимост кога човекът успее да отвори очите си, мъчение, теолозите още спорят. Така или иначе една от характерните черти на махмурлука е склонността на по-рано препилия да изхвърля от организма си солидно количество храна и течности, поети преди, по време и след употребата на дяволската напитка. За кой точно дявол става дума вече беше определено на миналия световен събор на религията и култовете, но това не е важно в момента. Важно е, че това действие поражда две много интересни събития. Първото е, че на повърналия, поради липсата на по-добра дума, му става леко и е възможно да заспи на място, което повечето хора не правят, тъй като им е останало поне малко благоприличие, но има и изпаднали индивиди на човешкия род. Второто е, че на всички останали около злополучния индивид им става неприятно. Меко казано. Затова не беше ни най-малко странно, че когато пропадналия мазен миризлив пияница, връхлетя през вратата в кръчмата, зад която спеше Шарл, повърна върху чаршафите, бодро вдигна глава и каза с учуден глас „О, това не било моята стая!”, той беше изритан със звучни псувни от разгневения доскорошен кравар.
Наказаният от бога погледна тъжно от пода, след което прецени, че е достатъчно удобен и заспа така, както беше паднал на него. Шарл затвори вратата, избърса краката си с чистия край на завивката и си напомни, че трябва да се изкъпе, когато намери подходящо място за целта. След това той погледна през малкото прозорче на втория етаж на таверната и видя, че и без това отдавна е трябвало да стане. Облече се набързо, мина като ураган през вратата, прескочи спящия и слезе по стълбите. На долния етаж го посрещна питащия поглед на съдържателя.
- Един си обърка стаята. – обясни Шарл.
Домакинът кимна разбиращо и продължи да подсушава халбите си с парцал. Чужденецът се приближи до него и седна на бара. Той развърза кесията си, подаде една жълтица на едрия космат, но леко оплешивяващ мъж, и поиска, от каквото-там-има за закуска. След това се замисли малко и даде още една монета на бармана с думите „За щетите от объркалия се.”
Шарл изяде бавно попарата с мляко и сирене като от време на време поглеждаше към бармана и многото му събеседници, които се изредиха да говорят с него. Къде от случайно дочут разговор, къде от подслушване чужденецът разбра, че съдържателят на този хан освен с вкиснала бира, мазна гозба и легло търгува и с думи. Доколкото беше разбрал от Джак през последните четири месеца, това съвсем не беше странно и не беше някаква невероятна шпионска организация, а клюки – какво е казал Мик на Пат докато е използвал платените и услуги или какви глупости е ръсил Ръсел, когато се е напил снощи и е заспал на масата с три халби бира по панталоните. Селянинът, при когото Шарл прекара лятото, смяташе това не толкова за нещо извънредно, колкото по-скоро за традиция в барманството. Тъй като чужденецът беше... ами чужденец за този свят, той реши да се довери на един от малкото си приятели в близките хиляди километри от това място.
Шарл подаде вече празната паница на съдържателя и си поръча бира, с което още една монета напусна кесията му. След като получи питието, странникът насочи вниманието си към домакина.
- Друже, виждам, че знаеш много, а аз не съм от тук. Може ли да те питам нещо?
Едрият мъж изгледа странния си гост и след като му се видя, че е достатъчно искрен, а и с достатъчно пари, за да получи помощ и да изпие още една халба, се усмихна и избоботи с дебел глас:
- Кажи какво те интересува, а пък ще видим какво можем да направим.
Шарл също се усмихна.
- Не съм от тези земи и дойдох тук през един от онези портали, които се отвориха преди няколко месеца. Обаче той се затвори и сега не мога да се прибера. Можеш ли да ми кажеш някой в града, който разбира повече от тях?
Съдържателя се засмя. Това го знаеше и всяко хлапе на улицата, а пред него голям мъж питаше с искрени очи глупави въпроси.
- Магьосниците, естествено, няма кой друг. Те са ги направили – те трябва да знаят за тях.
- Магьосници ли? – Шарл се изненада, че не се беше сетил и сам. – Къде мога да ги намеря?
- Къде? – барманът се заливаше от смях – Ама ти си бил голям чешит бе!
Шарл вдигна рамене.
- Излизаш на улицата, свиваш надясно и вървиш направо докато не стигнеш високата кула с фонтаните в двора. Там им е училището. Така де, гилдията, както я наричат.
Поговориха още малко за това от къде идва чужденецът и какви кръчми има там и след още една бира и една вода за оправяне на вкуса, Шарл реши, че е време на тръгва. Той плати, остави още една монета като благодарност и излезе. Излезе на пътя и свърна надясно, както му беше казал съдържателят.
Повървя по улицата и заразглежда къщите. Бяха много различни от тези, с които беше свикнал в дома си, но не приличаха и с тези от селото. Тук те бяха по-големи, повечето – на два етажа, с прозорци с изписани с цветя дървени рамки, целите варосани и бели, направени от печени тухли или дялан камък, а не като в селото – от кирпич. Долният етаж на къщите беше по-малък от горния и имаше наклонени греди, които подпираха издадената част и терасите отгоре. Къщи имаше и от двете страни на пътя и заради особената архитектура, когато човек ходеше между тях, имаше чувството, че над главата му има свод, но когато погледнеше можеше да види синьото небе.
Скоро стигна до кулата, към която беше насочен. Можеше да я види и отдалече, но едва когато се приближи, успя да се наслади на изяществото и. Беше много различна от другите постройки в града. Беше голяма колкото три-четири къщи и беше много по-висока, цялата от бял мрамор, гладка и блестяща с големи и малки прозорци тук-там. Шарл не можеше да види добре статуите, които бяха на върха на кулата, но тези на крилати и ефирни, рогати и гротескни или просто чудни същества сред фонтаните наоколо му се сториха изумителни. Някои танцуваха и се смееха, други бяха вплетени в някаква отдавна отминала епична битка, а трети просто стояха там, всяващи благоговение или ужас във всеки, който ги погледне. Велики герои и зверове приветстваха отдалече тези, пристигащи в кулата. Около нея нямаше ограда – само бледо синкаво сияние подсказваше откъде може да мине човек и откъде – не.
Шарл бързо намери вратата на кулата – огромна дървена порта, висока три-четири човешки ръста с два големи метални обръча по средата. Само исполин можеше да стигне до тези ръкохватки и да издърпа с чудовищната си сила тези врати, но всеки, погледнал към зданието, вече знаеше, че тези дръжки не са направени за хващане и магьосниците имаха свой собствен начин да отварят портите. За това подсказваше и слабичък млад мъж в магьосническа роба, който стоеше на пост пред кулата. Той може би би се затруднил дори с отварянето на по-голяма дъбова врата, като тази на хана, от който идваше Шарл, камо ли с нещо, което би използвал великан за дома си.
Чужденецът бавно се приближи до портиера, все още дивейки се на чудното място, на което беше попаднал. Заговори го и бързо обясни кой е и за какво търси помощ от магьосниците. Когато Шарл завърши разказа си, младият чародей беше с ококорени очи и широко отворена уста.
- Пътешественик! – извика той развълнувано. – Трябва веднага да те заведа при Майстора!
Младият магьосник изрече няколко думи и портата се отвори. Той хвана чужденецът за единия ръкав и го повлече пред учудените погледи на много по-възрастни или поне по-висши чародеи нагоре по вити стълби, които изглежда опасваха кулата от вътрешната и страна и водеха нагоре по етажите. През това време момчето започна да говори много бързо и Шарл не успя да отсее много от думите му. Разбра, че е само чирак, че го водят при най-главния магьосник в училището за магия и че самият Шарл е много специален по някаква причина, но нищо повече. Думите се сипеха от устата на младежа като проливен дъжд, а новодошлият в този свят явно не споделяше въодушевлението на водача си и затова след известно време просто спря да слуша и вървеше послушно, накъдето го водеха.
Минаваха четвъртия етаж на кулата Шарл осъзна, че преди известно време е научил и името на водача си. Поводът беше въпросът „Какво беше това, Мич?” провокиран от разтърсването на кулата и пронизителен трясък, който изглеждаше наблизо.
- Великият Майстор! – извика момчето, като пусна спътника си и се затича нагоре по витите стълби с всичка сила.
Шарл го последва и съвсем скоро се отзоваха пред коридор със зейнала широко врата в дъното си, от която излизаше пушек. Отвътре се чуваха звуците на битка.
Двамата мъже влязоха тичайки в стаята. Явно само преди минути тя е била кабинет, но сега навсякъде хвърчаха горящи листи и дървесина, подът беше в сажди, освен малък кръг, в който имаше половин бюро. Сега върху него скочи млада жена в черно мъжко облекло с островърха шапка и много воали по дрехите. Тя отклони поглед от възрастния мъж на пода и обърна вниманието си към двамата новодошли.
- Махай се! – изсъска тя с ръка вдигната към Мич и той мигом полетя навън през вратата, която се затвори с трясък след него.
Чу се пъшкане от другата страна, тръшкане по вратата и думите „Пази Майстора!”.
- Доведи помощ! – отвърна Шарл и посегна към кристалера си.
Пистолетът се завъртя в ръката му и пусна два енергийни изстрела към жената. Тя скочи назад и успя да избегне и двата. Шарл се втурна към нея и замахна с юмрук. Жената също засили ръка, която срещна тази на странника. Момичето не помръдна от мястото си, но Шарл сякаш излетя назад. Във въздуха той изпъна другата си ръка и стреля. Енергията отново мина само на сантиметри от убийцата. В този момент старшият магьосник изрече някакво заклинание и струя от огън връхлетя нападателката му. Тя падна на пода, с изгорени ръце, но явно беше успяла да се защити от атаката на мага. Бързо скочи отново на крака и с движение, което Шарл не можа да види се отзова върху магьосника и заби юмрук в гърдите му. Той изпръхтя и се отпусна на земята. Бившият гвардеец вече беше на крака и отново тичаше към нея. Той извади и втория си кристалер и стреляше едновременно и с двата, без да може да я уцели. Жената скачаше навсякъде и отбягваше малките енергийни кълба, изпращани от пистолетите. Първо загасна светлинката на единия, а миг по-късно - и на другия. Шарл прокле този свят за странната си магия и пусна кристалерите на земята. Опита се отново да надвие младата жена в ръкопашен бой, но скоро се озова на земята с момичето върху него, вдигнало ръка за последен удар.
- В друга ситуацията бих се радвал на позата – каза саркастично Шарл, но беше посрещнат само от тихото „Умри!” изсъскано от убийцата.
В този момент вратата избухна в трески, някои от които се забиха в лицето на момичето. В пушилката от другата страна се видя силуета на слаб мъж. Той скочи напред и жената мигом отстъпи. Двамата се приземиха почти едновременно и се гледаха втренчено. Новодошлия явно направи впечатление на похитителката. Имаше дълга руса права коса и младо бледо лице. Носеше разпуснати черни панталони, а нагоре тялото му се покриваше от ярко червен халат без ръкави, направен от фина материя.
- Ти! – изсъска жената.
- Днес ще умреш, вещице! – отвърна и магьосникът.
Около ръцете на спасителят се завихриха сини пламъци и той се впусна в атака. Убийцата успя да отбегне три удара преди най-накрая огнения юмрук на противника и да избухне, забит надълбоко в корема и. Вещицата полетя и се залепи на стената десетина сантиметра под тавана. На корема и имаше голяма рана от разкъсана и обгоряла плът. Тя се свлече по стената и едва успя да се изправи на колене преди ботушът на магьосника отново да я прати на пода. Жената се разсмя без дори да помръдне.
- Ти! – изкашля тя през кръв. – Ти ще умреш от моята ръка!
Мъжът я погледна със съжаление, но чертите му скоро отново придобиха строг вид.
- Сбъркала си с това, вещице. – отвърна и той и в ръката му се появи голяма сфера пулсираща светлина.
Магьосникът засили енергията към женското тяло, но някакви странни думи прокънтяха в мраморната стая. Шарл знаеше, че те идват от устата на вещицата, но в същото време можеше да се закълне, че ги чува отвсякъде. Кръвта по стената засия за миг, момичето изчезна и енергийната топка се заби в пода като направи дупка в него, през която можеше да се види на долния етаж.
Младият маг подаде ръка на Майстора магьосник и го издърпа на крака. Мич влезе в стаята, оглеждайки се дали всичко вече е наред и щом разбра, че е така, се приближи към другите двама. Шарл също се изправи, изтупа се и се обърна към шушукащите си вече чародеи:
- Това пък за какво беше? – попита той, опитвайки да изчисти дрехите си от насъбраните сажди.
Тримата мъже изглежда бяха забравили за чужденеца, защото бяха изненадани от въпроса му и самото му присъствие.
- Не знаеш ли? – попита русият магьосник.
- Какво да знам? – отвърна Шарл.
Двамата по-възрастни чародеи го загледаха невярващо, но Мич бързо се шмугна пред тях и заобяснява положението. Когато приключи, което не отне много с неговия скорострелен изказ, Майсторът поглади брадата си и промълви:
- Така значи... – той огледа полуразрушената стая и след това продължи. – Не бива да посрещаме гостите си в такъв безпорядък, трябва да се направи нещо по въпроса.
След това магьосникът изрече няколко странни думи и стаята започва да се изпълва с ред. Първо започна от дупката на пода, която изчезна и заклинанието продължи да се изкачва нагоре в пространството както водата изпълва аквариум. Дори бюрото не се появи цялото изведнъж, а се материализираше постепенно, сякаш развълнуваната изкачваща се повърхност на езеро. След няколко секунди цялата стая се изпълни и изглеждаше неизмеримо по-добре от когато Шарл влезе в нея за първи път. Майсторът седна зад бюрото си и направи жест на другите двама. Те се поклониха и излязоха.
- Моля, седни! – подкани госта си магът.
Шарл се настани на удобно кресло точно срещу домакина си и го погледна въпросително.
- Ти си чужденец, нали така? – попита висшият чародей повече от учтивост, отколкото защото вече не знаеше отговора на въпроса си.
- Точно така. – отвърна Шарл формално.
В неговия свят магьосниците не бяха нещо необичайно и повечето от тях се занимаваха с обикновени ежедневни дейности – поправяха кристални оръжия или пък работеха като поддръжка на мрежата за съобщения. Там само малцина практикуваха изследователска или военна магия, но тук изглежда нещата стояха различно. Тук чародеите бяха по-могъщи и по-малко... обикновени. Затова Шарл реши, че е най-добре да се отнася с уважение към тях. Да, определено нещата, които видя сега, заслужаваха уважение.
- Моето име е Кларис Тиниус, главен маг и ръководител на чародейците от Бялата Кула в град Велийн. Кажи ми какво те води насам.
- Името ми е Шарл Флайфайър, ваше... – мъжът се затрудни.
- Остави церемониалностите. – подкани го Майсторът. – За мен е повече от удоволствие да ми гостува човек като теб, господин Флайфайър. Пътешествениците, като теб, са сравнително ново явление за света Етеос, който до скоро беше изолиран от другите светове.
- Пътешественици... – на Шарл му светна. – имате предвид хора, които са попаднали във вашия свят през някой от тези портали? И ме наричайте Шарл, моля ви. Аз съм обикновен служител в дома си и не заслужавам да се обръщате към мен с нещо повече от малкото ми име.
- Това е интересно. – учуди се магьосникът и след малко обмисляне продължи. – Явно правилно си схванал значението на думата, Шарл. – той изпробва как името звучи от устата му. – Интересно е, че знаеш езика ни толкова добре за толкова кратко време. Повечето пътешественици имат проблем с него. Може би ще споделиш тайната на това твое качество по-късно, когато ми разкажеш и за света си, а сега ако ми позволиш ще отговоря на въпроса ти от по-рано.
- Моля. – потвърди Шарл, зашеметен от многословието на събеседника си. Явно всички магьосници говореха по много, различаваше се единствено скоростта, с която думите излизат от устните им.
- Това, на което стана неволен свидетел беше атака от вещица – опит са похищение над живота ми. – Шарл кимна. – Виждаш ли, отношенията ни с вещиците никога не са били особено добри. Вярно е, че и двете съсловия практикуваме магия, но докато ние – магьосниците, имаме научен подход към тази велика сила, вещиците са по-скоро религиозни и дрънкат за неща като баланс и природна стабилност и какви ли не други налудничави концепции, които са отживелица в модерната изследователска дейност на това изящно изкуство. Отношенията ни станаха още по-обтегнати след Катаклизма – така наричаме отварянето на порталите, тъй като най-големите ни изследователски гилдии бяха загубени при него. Но според мен цената може би си е струвала. Да, знам, че са изгубени много животи и материални и интелектуални постижения, да не говорим за невероятните същества от острова, където стана този инцидент, – Шарл леко се прозя, но магът изглежда не забеляза – но за сметка на това имаме пряка връзка между отдалечени едно от друго места, както и изключителната възможност да пътуваме към чужди светове. Извинявам се, отклоних се от темата, за какво говорех? А, да, за вещиците. Те вярват в какви ли не отживелици или откровени безсмислици. Откакто се отвориха порталите те казват, че нарушават баланса в природата и всячески се опитват да отнемат живота на всеки, който има някаква възможност да разбере естеството на тези изумителни явления. Повечето гилдии не са засегнати от това, но в този регион на страната винаги е имало изключително голяма вещерска активност и в наши дни живота на магьосниците от кулата ни не е толкова лесен, колкото беше.
- Разбирам. – отвърна чужденецът, когато най-после думите спряха да се сипят.
- Моля, разкажи ми за твоя свят, Шарл. Един от моите лични интереси, свързани с порталите, са световете, до които те водят. За сега сме потвърдили съществуването на няколко чужди свята с отворени портали към тях, но доколкото разбрах от младия Мич, твоят не е един от тях.
Шарл въздъхна и започна да разказва за света си и начина, по който е попаднал тук. Магът кимаше и от време на време затаяваше дъх, когато чуеше за някое нещо, което на чужденеца му се виждаше съвсем обикновено, но той бързо си спомняше, че не се намира там, където това нещо е нормално. Когато свърши с разказа си, магът погали брадата си и отвърна:
- Ще се радваме да ви помогнем, господин Флайфайър... Шарл. Но искам да ви поканя да ни гостувате в кулата, защото не знам колко време точно ще ни отнеме да намерим начин да го направим. А и аз имам още много въпроси за вашето родно място, а и бих искал да изследваме тези ваши необикновени оръжия, а може би и да подобрим работата им в нашия свят.
- Звучи добре – отвърна Шарл – наистина бих искал да мога да използвам кристалерите си по-ефективно, а и ми е интересно да науча за магията на червения магьосник по време на битката. Видя ми се странно... интуитивна и в същия момент невероятно ефективна.
- Техниките на Рейк? – учуди се Тиниус. – Можете да заповядате да опитате, драги ми приятелю, но мога да ви уверя, че заклинанията, които Рейк използва не са никак лесни за научаване и използване. Всъщност той е единственият, който може да ги използва, без да нанесе на себе си някакви сериозни телесни поражения. Момчето е феномен, гений, но дори тази дума трудно може да се използва за него.
- Просто ми изглеждаха познати.
Магът вдигна рамене.
- Ако можете да ги научите, ще сте първия, който успява. А сега, ако желаете – магът направи жест с ръка, като изписа със светлина някакви символи във въздуха – можете да се оттеглите в стая по ваш избор в кулата. Искам да почина след нападението на вещицата. Въпреки че съм Майстор магьосник, отдавна не съм млад, приятелю.
Вратата се отвори и влезе момче, облечено по същия начин като Мич.
- Благодаря ви! – отвърна Шарл и тръгна с чирака.

След няколко часа Лили акустира в позапустяло пристанищно градче, което се наричаше Сийптър. Някога процъфтяващ град, сега бе западнал и обезлюден. Хората постепенно се изтеглили към Абаск, който се намирал само на около ден и половина път пеша. Там се били отворили портали, а някакви магове ги били стабилизирали и цялата търговия на района започнала да минава през него. Или поне така й разказа дядото от кея, когото попита. Предложи й също да изчака утрешния ден, когато тръгвала някаква група с хора за там. Щяло да бъде по-безопасно не само заради дивите зверове, но и заради разбойницие, които от време на време върлували в местността. Тя се замисли дали да не се вслуша в думите на стареца, но от толкова време бе вече затворена в кулата, че просто не я свърташе повече сред сградите. Взе си довиждане и поблагодари за информацията. Помота се из града. Бе почти празен и нямаше много хора по улиците. Влезна в един магазин, за да си купи малко храна за из път, а също и манерка за вода. Замисли се дали да не си вземе и един нож, но в крайна сметка се отказа. Парите й бяха ограничени и още си нямаше никаква идея какво щеше да прави, когато свършат. Излезе от магазина и пообикаля докато не намери един кладенец, където да си напълни все пак новата придобивка. Прибра я в чантата, която с новия багаж бе започнала стабилно да натежава. Вдигна глава, за да потърси слънцето. Оказа се късният следобед, което значеше, че има още малко време до залез. Тръгна по пътя, който водеше извън града и след около четвърт час излезна от него. Първо вървя през някакви ниви. Успя да различи пшеница, царевица, жито и люцерна, а също така и някави хора, които ги обработваха. Продължи надолу по пътя, мина през някаква рекичка и скоро след това навлезе в гората. Бе вървяла само тридесет минути, когато вече тя се бе сгъстила до толкова, че светлината на залязващото слънце едва пробиваше до девойката. Тя се огледа и видя в дясно от себе си някакви камъни. Изглеждаха удобни, за това реши да вечеря там.
След като приключи с вечерята и поседя известно време, установи, че просто не я свърта на едно място, затова стана, извади наметалото си и се загърна, защото започваше да захладнява и, въпреки че носеше повече дрехи от обикновено, вече потреперваше. Намести чантата удобно. Хвана тоягата и се върна на пътя с идеята да върви, докато се умори или не стигне града. Така минаха още няколко часа. Гората се стъмни и едва се виждаше каквото и да било. Птиците отдавна бяха млъкнали, дори щурците и жабите не пееха вече своите вечерни песни. Някаква тиха тъмнина пълзеше между дърветата и изведнъж всички страшни истории за мъртъвци в горите, озверели животни, а и бандитите, споменати от дядката, изплуваха в съзнанието й. Тя се спря трепереща, когато до нея достигна някакъв пукот и така заслушана в нищото, не смееща да шавне прекара сякаш цяла една вечност. След някоя минута и липсата на още звуци усмивка пробяга по лицето й:
- Ама че си бебе, стегни се! Тук няма нищо страшно.
Вече започваше да съжалява, че не изчака хората, но не се чувстваше добре в тяхната компания, а и бе късно да се връща. Да заспи пък изобщо не можеше и дума да става. Придърпа наметката си и, стискайки здраво тоягата в дясната ръка, тръгна уверено напред.
През цялата нощ имаше още няколко такива момента, които караха кръвта й да замръзва, а сърцето да прескача удар, но се оказаха фалшиви тревоги. Изгревът успя да изгони както страха, така и чудовищата от сенките. Момичето вървеше бодро и уверено, като леко си тананикаше някаква детска песничка, а птичките наоколо като че ли й пригласяха. Така минаха още около два-три часа, когато изведнъж всичко около нея замлъкна и въздухът натежа. Усещаше, че нещо не бе съвсем на ред, а и духовете пазители на гората също бяха неспокойни, но нито тя можеше да ги попита, нито те да й кажат какво става. Спря да си тананика и забърза ход. Изведнъж, само след няколко метра, пред девойката изскочи някакъв брадат, космат тип, който бе и два пъти по-едър от нея. Ухили се, все едно е видял закуска и направи крачка напред. Тя съответно отстъпи, но тогава от гората изскочиха още трима такива, видимо доволни от ситуацията. Изведнъж, преди да се усети, бе заобиколена от всички страни. “ Просто чудесно! Веднъж да излезна и пак съм заобиколена от банда кретени.” Хвана тоягата пред себе си с двете си ръце и зачака да види кой ще се осмели да е пръв.


Шаи не хареса преминаването през портала. Стомахът й се сви на топка и постоянно имаше чувството, че нещото ще се затвори всеки момент. Също не й хареса и рязката промяна в миризмите. Или по-скоро не харесваше миризмата в Осбъри – градът, в който се бяха озовали. Той беше по-голям от всичко, което някога беше виждала. Имаше и доста портали, от които непрекъснато излизаха коли, натоварени със стока.
Финрод беше решил, че има остра нужда от нови дрехи. Спря се пред една сергия, размени няколко приказки с дебеличкият продавач и си тръгна с две ризи и панталон. Вълчицата установи, че езикът в Етеос е по-близък до нейния, отколкото до този на Фин. Реакцията на хората си беше все същата – всички се отдръпваха притеснено веднага, щом я видеха. Шаи въздъхна.
Младият мъж сякаш разбра какво си мисли тя и я потупа леко по главата.
- Няма страшно, Аби – каза той и се опита да се усмихне. - Ако се държиш добре, може би много скоро рояци деца ще искат да ти дърпат ушите.
Продължиха да ходят из Осбъри известно време и да търсят място, където да отседнат. Не че нямаше ханове – напротив. Просто трудно се намираше някой празен, който да приеме голямото животно да остане около него.
Към обед все пак намериха място, за което заплатиха съответната по-висока сума, и Финрод се качи в стаята си. Шаи остана в конюшнята, която в момента беше празна, намери си удобно място върху сламата и се опита да заспи. Оказа се трудна задача, защото навън денят продължаваше с пълна сила.
Младежът отвори дървената врата и надникна в помещението. Не беше кой знае колко чисто. Имаше на пръв поглед доста неудобно легло, един стол и малко шкафче. Фин въздъхна, влезе вътре и седна тежко на леглото. Беше поръчал на ханджията да му приготви вана, за да се поизмие. През това време реши да прегледа намалелите си финанси. „ Имам за още два-три дни...” – установи мрачно. След като се приведеше в малко по-нормален вид, щеше да поразпита из Осбъри дали някъде не се нуждаят от работна ръка. Благодарение на военната си служба можеше да се справи с всяка по-тежка работа, както и да помага в кухнята за някои по-прости ястия.
На вратата се потропа и съдържателят съобщи, че банята е готова.

В късния следобед Фин отиде в конюшнята, за да провери как е вълчицата, а и да й даде нещо за хапване. Не беше много, но той обеща, че в следващите дни и двамата ще се нахранят по-добре. Почеша я зад ушите и излезе.
През остатъка от деня успя да разбере, че работа се търси в град Абаск, който се намирал на около ден път. Търсели предимно строители, тъй като заради порталите много хора го избрали за център на търговията си или за свой дом.
Рано на следващия ден Фин и Шаи тръгнаха към Абаск. На излизане от Осбъри стражниците ги предупредиха да внимават за разбойници.
Пътят беше широк и от двете му страни имаше гора. По него срещаха много коли, които се движеха и в двете посоки, а след няколко часа един търговец спря до тях.
- Добър ден, младежо – беше мъж на средна възраст. Имаше добре поддържани мустаци и носеше скъпи дрехи. – Тръгнал съм за град Абаск, а виждам, че и вие сте се запътили натам. Мога да те закарам, ако искаш. Аз съм Марвин.
Финрод прие предложението с усмивка. Мъжът обясни, че продава плодове, които растяли само в някакъв друг свят. Бързал да стигне до Абаск, защото стоката му щяла да се развали. След това Марвин го попита какво го води насам и от къде е, защото си личало, че не е тукашен.
Шаи загуби интерес да слуша и продължи да ходи. Потъна в мисли за дома, а и за събитията от предните дни. Надяваше се, че Фрида и Дерек са успяли да се измъкнат...
Чу писък не много назад и се обърна рязко.
- Какво има, Аби? – попита я Финрод, но само след секунда я видя как се затичва към гората в страни.
Вълчицата бързо измина разстоянието и спря няколко метра пред разигралата се сцена. Средно на ръст момиче беше избутано на земята от едър мъж, който след това я хвана за дългата черна коса и я задърпа обратно нагоре. Шаи предположи, че момичето е елф, защото имаше дълги уши. До тях нисичък младеж се опитваше да свести двама от другарите си, които бяха в безсъзнание, а още трима се бяха събрали около някаква пътна чанта и разглеждаха съдържанието й.
Шаи се втурна към онзи, който беше хванал елфката, и заби зъбите си в ръката му, а след това го избута на земята. Момичето падна, повлечено от мъжа, който все още стискаше косата й , но скоро отпусна хватката си и тя успя да се изправи. Огледа се леко объркана, но бързо се окопити. Грабна тоягата, която лежеше в страни и удари младежът, който бе замръзнал от изненада, виждайки голямото животно, просвайки го в несвяст. В същия момент един от тримата бандити, които ровеха из багажа й, извади меча си и се втурна към нея, докато тя беше с гръб към него. Вълчицата обаче успя да го изпревари и първа стигна до момичето. Оголи зъбите си и заръмжа, което накара разбойника да спре на място и да започне да се чуди дали да си плюе на петите. Шаи се възползва от объркването му и от това, че късият меч в ръката му започна да трепери, и скочи към него. Мъжът изпусна оръжието си и с изплашен вик затича навътре в гората.
Девойката бързо се извъртя посока ръмженето на вълчицата, но установи, че вече и другите двама разбойници отстъпват несигурно назад, с явната мисъл да последват другаря си. В същият момент тя видя, че в ръката си единият стиска торбичката с кристала и парите. Не можеше да си позволи да ги загуби. Трябваше бързо да измисли нещо. Преди да са избягали. Пренесе леко тежестта си на предният крак и в няколкото мига, в които се приготвяше да се затича към разбойника промърмори, исркено нядявайки се животното да я разбере:
- Този с торбичката.
След което се спусна към бандита.
Шаи тръгна след нея и успя да я изпревари. Страхът струеше от всяка пора на останалите двама, но все пак насочиха оръжията си напред, докато отстъпваха панически. Вълчицата умело избегна сблъсъка с меча и заръфа ръката, която го държеше. Човекът зави от болка, но продължаваше да стиска торбичката. Тогава Шаи го събори на земята и стъпи върху гърдите му, щракайки страшно челюстите си току пред лицето му. Вълкът тъкмо събори бандита, когато другият се засили да спасява побратима си. За щастие девойката вече се беше приближила достатъчно и, хващайки тоягата в единият край, успя в последният момент да удари и отклони меча, малко преди да промуши животното. С две крачки се доближи до стъписания мъж, след което с леко приклякане и завъртане успя, подпирайки се с ръце на земята, да го изрита в корема. Мъжът се присви и тя използва момента, за да го халоса с тоягата по главата, с което го просна в безсъзнание. След това се обърна към поваленият от вълка мъж. Разбойникът не смееше да помръдне и мускул, а по челото му бяха избили ситни капчици пот. Надвеси се над него и, отпускайки ръка върху меката козина на гърба на животното, изсъска възможно най-заплашително на вече примрелият от страх човек:
- Върни торбичката, освен ако не искаш да станеш закуска!
Самата тя трепереше цялата от превъзбуда и изобщо не се чувстваше толкова уверена, но се надяваше този долу да не забележи това.
На мъжът му трябваха няколко мига да осмисли възможността, след което с готовност подаде кесийката.
- Можеш да го пуснеш вече – каза мило на неочакваната си спасителка, след като се увери, че всичко си е на мястото.
Шаи се отдръпна и разбойникът веднага се изправи и с препъване изчезна между дърветата.
Вълчицата се приближи до елфката и я подуши любопитно. От нея се носеше мирис на люляк, примесен с лекото ухание на море.
Момичето изгледа ръждиво-кафявото животно пред нея. Усещаше я някак странно. Изведнъж възбудата я напусна, страхът се върна с пълна сила. Падна на колене, с което вълкът извиси глава над нея, обви ръце около врата му, заравяйки лице в меката козина и се разплака. „Какво стана?” – обърка се Шаи. – „Нали й взехме тобичката и всичко е наред?” Накрая реши да седне и да остане така колкото е необходимо. Елфката поседя така още някоя минута, след което хлиповете се разредиха и накрая напълно спряха. Тя вдигна лице нагоре:
- Извинявай. Аз ... аз...-думите й идваха трудно, накрая се отказа да си ги спомни – Благодаря! – завърши простичко.
Вълчицата размаха леко опашка, изправи се и отстъпи малко назад, за да й освободи място да направи същото. После я осени идеята, че Старейшината сигурно щеше да й завиди, а по-вероятно – да не й повярва изобщо, че е видяла и хора, и елф. Всичко това беше доста странно за нея и не можеше да спре мисълта, че всъщност не е минавала през никакъв портал, а си е все още вкъщи и сънува. За миг се понесе назад към времето, когато целият клан се събираше около огъня. И тогава си спомни, че Старейшината описваше елфите като светли, а не чернокоси. Задържа се малко около тази мисъл, но след това си каза, че все пак е в друг свят.
Лили се изправи и започна да оглежда околността. След като приключи с това, методично си засъбира нещата, които бяха разхвърляни навсякъде. Вълчицата продължаваше да я наблюдава с интерес и любопитство. След малко девойката бе готова.
- Аз трябва да ида в Абаск – обърна се към новата си приятелка. – А ти?
При споменаването на града Шаи с притеснение си спомни, че беше зарязала Фин. „Трябва да го намеря. Но не мога и да я оставя сама – като нищо пак ще я нападнат”. След това спря на място, огледа момичето и й дойде идеята, че ако то се качи на гърба й, ще стигнат по-бързо. Вълчицата се доближи до елфката и започна да повтаря в съзнанието си един и същ образ, надявайки се, че елфите от този свят не са толкова по-различни от онези в легендите.
Лили се стъписа за секунди. Бяха й казвали, че на времето са съществували и други видове с телепатични способности освен нейният, но това било толкова отдавна, че го бяха възприели като легенда, а не като достоверна информация. Все пак образа, а и чувството бяха ясни и категорични, затова тя се приближи до животното и вглеждайки се в очите му го попита:
- Сигурна?
Вместо да се опита да отговори, Шаи се доближи още повече и застана така, че да бъде максимално удобно за момичето да се качи. То от своя страна, преметна чантата през рамо и прекрачи вълка. След като се убеди, че се е хванала стабилно, но и без да й причинява болка, се наведе напред и прошепна :
- Готова.
Шаи отначало тръгна бавно, тъй като цялата ситуация й беше нова, а и се притесняваше да не би елфката да падне. За няколкото минути, които й трябваха, за да стигне мястото, където се раздели с Фин, вече се увери, че такава опасност няма и плавно започна да забързва ход, докато накрая стигна до лек бяг. Да различи миризмата на Финрод на пътя се оказа не лека задача, заради множеството по-пресни и наситени такива. Все пак успя да улови тънката нишка и започна да я следва.
Движеха се по-бавно отколкото й се искаше, но все пак съкрати времето доста и след около час пред погледа и на двете се разкри висока каменна стена, която с наближаването ставаше все по-голяма. Започнаха да различават фигурите на хора, които се разхождаха отгоре, както и на други, които стояха при широката врата. Шаи не можа да пропусне изненадата по лицата им, когато ги забелязаха. Мъжете отгоре се наредиха до ръба, извадиха лъкове и се прицелиха към двойката.
- Спри! – заповяда по-възрастният от пазачите при портата. Беше строен мъж с посивяла, добре поддържана брада и объркано изражение. Бронята му отразяваше слънчевите лъчи, а на гърдите му беше изобразен златен Ирис върху червен щит.
Девойката прехвърли крак и се спусна на земята, след което застана пред пазача, издал командата. Замисли се, за да формулира изречението, след което поемайки дъх и вирвайки глава, му хвърли най-възмутеният и презрителен поглед, на който бе способна:
- Проблем ли има, господине?
- Стандартна проверка. - невъзмутимо отговори мъжът, не изпускайки от поглед големия вълк. - Каква работа имате в Абаск?
- До колкото ми е известно, това е основният търговски град. – тя замълча за секунда, за да формулира следващото изречение - Много ми е интересно какво ли мога да правя в него, особено като се има предвид, че тука са повечето портали?
Пазачът кимна разсеяно, след което с нежелание каза:
- Права сте, разбира се. Но не виждам никаква стока, която да продадете, а и наистина ме съмнява този...
Един от по-младите стражници го прекъсна:
- Какъв е тоя вълк?
Усмивка на съжаление се появи на лицето на Лили, тя заметна с ръка коса зад ухото, което до сега бе скрито от нея, и отпусна ръка на гърба на животното. След което погледна към стражите:
- Тя ли? Една приятелка, с която пътуваме заедно.
Шаи веднага забеляза промяната в поведението на хората. Стрелците бързо свалиха лъковете, а пазачите забодоха поглед в земята и по лицата им се появиха ситни капчици пот от притеснение и смущение. Капитанът също започна да пристъпва от крак на крак от неудобство.
- О, ами...аз...съжалявам, госпожице. Моля ви, минавайте спокойно. Надявам се престоят ви в Абаск да е приятен.
Лили мина покрай пазачите, следвана от вълчицата. След като се отдалечиха достатъчно, тя се наведе, прегърна я през врата и избухна в смях:
- Видя ли ги? Той беше прав – всички обичат елфите!
След, което се изправи и се огледа.
- Ти търсиш нещо, нали? Тука е, предполагам. Но какво ще кажеш преди това да дойдеш с мен до пазара?
Шаи беше изгубила миризмата на Финрод сред цялото това гъмжило от хора и затова се съгласи да придружи момичето - може би щеше да успее да я улови отново. Двете тръгнаха напред, като отново се повтори реакцията на хората от всички градове, в които беше до сега –разпръскваха се и шушукаха. На вълчицата й беше омръзнало от това, но за момента не можеше просто да приеме човешката си форма и да започне да се размотава гола. Измърмори недоволно и тръгна след елфката.
Двете вървяха между сергиите и момичето се оглеждаше, сякаш търсеше нещо строго определено. Изведнъж усмивка се появи на лицето й.
- Ще ме изчакаш ли за секунда само?
След което,без да дочака отговор, се запровира из тълпата. Само след няколко минути се върна обратно, държейки нещо под наметалото. Коленичи пред вълчицата и й показа ръката си, в която имаше тревисто зелен шал
- Какво ще кажеш? Харесва ти? – и без да изчака го прегъна на две, омота го хлабаво три пъти през врата на животното и го завърза на нестегнат възел, за да може при нужда лесно да се развърже или тя да се осовбоди от него. След което се отдръпна назад, за да огледа творението си.
- Да, хубава си!
Отново я прегърна, прошепвайки й:
- И ти се криеш от нещо, нали. Така повече ще приличаш на домашно животно.
Целуна я и се изправи.
Вълчицата стоеше като ударена, защото всичко се случи в рамките на секунди. Дори не разбра съвсем какво има на врата си. Накрая само близна ръката на елфката и замаха с опашка. Много й се прииска да можеше да й каже името си, но пък този път едва ли щеше да стане толкова лесно, ако не и изобщо. Все пак отново се опита да повтаря „Аз съм Шаи. А ти?” отново и отново. Момичето се стъписа за секунда. Явно приятелката й се опитваше да й каже нещо, но за жалост освен чувството за принадлежност и въпросителната нотка, не можа да разбере какво точно. Усмихна й се мило:
- Щеше да е хубаво да знам как да те наричам, но явно за момента не можеш да ми кажеш. Все пак се надявам да останем приятелки. Тъжно е да си сам. Моето име е Лили – Риота – Нерил – Ерат – Ферин, – тъга се появи в погледа й - но ти предлагам, ако имаш възможност, да използваш само Лили. – след което отпусна ръка на гърба на животното – Да тръгваме?
И те тръгнаха. Хората се отдръпваха леко от пътя им, явно стъписани от странната двойка. Изведнъж момичето застина. Погледа й бе привлечен от мъж на нейната възраст, с черна коса и оранжева блуза, но това, което всъщност привлече вниманието й бе кристалчето висящо на врата му. Момичето почувства познатото чувство на сходна до нейната енергия, на нещо познато и родно. За първи път бе толкова ясно в този така чужд свят. Тя се извърна по посока на отдалечаване на мъжа, след което набързо взе решение. Отиде до вълка, който бе спрял и я чакаше няколко крачки по-напред.
- Извинявай, че така се получи, но той може би има нещо, от което се нуждая. Трябва да вървя ... – не се чувстваше добре, че така набързо се измъква и дори започна да се разколебава, но мъжът сви в една пресечка и това окончателно я убеди да тръгва. Прегърна приятелката си за последно и се забърза след него.

Дългият коридор бе пропит с тъмнина. Единствената светлина идваше от стаята до която водеше. В нея беше пълно с множество свещи, наредени по стените и закачени на полилей. Но тъй като тя бе голяма, единственото което те успяваха да направят, бе да допринесат за мрачната атмосфера, която витаеше вътре. Най-голямата от тях беше закачена над един трон, обърнат с лице към две големи, дървени маси и множество наредени покрай тях пейки. В самия трон стоеше висок човек с дълга бяла коса, брадичка със същия цвят и скиптър с голям червен камък, който послушно лежеше в скута му, като от време на време камъкът присветваше, осветявайки лицето на своя господар. Макар бялата коса и брадичка да бяха характерни за възрастен човек на седемдесет-осемдесет години, магът едва ли беше превишил четиридесетте, съдейки по лицето му, което имаше умислен вид. В тъмния му поглед се личаха следи от спомени , които прелистваше в ума си. Изведнъж се засмя, казвайки на себе си.
- А дъртият глупак си мислеше че няма да успея.
И пак потъна в спомените си. Младо момче, син на беден фермер, който използваше своята реколта да преживява и майка домакиня. Още от бебе се бяха показали неговите магически способности, когато с едно несъзнателно щракване на пръстите успя да запали мокрото пране. След тази случка родителите му дълго бяха обсъждали, какво да правят с него. Накрая бе постигнато съгласие да бъде отгледан като нормално дете и когато му дойде времето, да опитат да го пратят в магическо училище. Годините минаваха и момчето порасна. Таланта му бе признат от всички учители- магьосници, даже мислеха да му дадат учителско място когато завърши. Но Рикар не бе на същото мнение. Той бе прочел повече книги в библиотеката от който и да е ученик, постъпвал някога в училището. Една книга особено му харесваше- „ Древните богове и тяхното призоваване”. Учителите винаги повтаряха, че всичко в нея е измислица, писана от луд магьосник. Но Рикар не мислеше така. Нещо вътре в него му нашепваше, че всичко което е вътре е истина, чиста истина. Дори се стигна до един спор с директора, след скандал с преподавателя по „Магьосническа история.”
- Не можеш да държиш такъв език на член от учителския колектив, Рикар- скара се директора.
- Но, ваше магьосничество, професор Пърл е крайно ограничен и без... – започна Рикар, но го прекъснаха
- Спри, преди да си казал нещо, за което да се обърне срещу теб. Не сме те учили на неуважение и нахалство, спомни си това!
- Да но...
- Достатъчно! След като този разговор приключи, ще отидеш и ще се извиниш на професора. И не търпи възражения.
- Да, Ваше магьосничество- отговори съкрушен Рикар.
- А сега – Директора се изправи и застана срещу момчето.- Искаш да разбереш дали има истина в тази книга?
- Да професоре.- обнабежденно отговори младият магьосник.
Директорът заобиколи писалището си и отиде да налее по чаша вода, като в същото време започна да разказва:
- Някога, когато нашия народ бе млад, хората са почитали пет бога. Ктерон – богът на светлината бил главният бог. Според преданията той водил постоянна битка с бога на тъмнината- Бзенън. Бзенън победил и тъмнината обземаше целия свят. Но съпругата на Ктерон- Авелия, богинята на земята- затворила Бзенън преди да успее да изпълни злия си план. Заедно със своите синове Пфенос- бога на въздуха – и Ксенос – бога на водата. С обединени сили- директорът отиде до една саксия и грабна с шепата си – го затворили в една от многото планини в този свят, жертвайки се за да бъде спрян.
Рикар слушаше това в пълно отегчение. Бе чел всички версии на изчезването на старите богове и не разбираше, защо директора го занимаваше пак с това. Бръщолевенията му вече започваха да стават банални, докато в един момент младият маг не издържа.
- Ще спрете ли да приказвате неща, който и двамата знаем до болка?
- Еми, добре. Опитах по милия начин, но ти не ми оставяш избор.- Директора се наведе над Рикар.
Изведнъж стаята потъна в мрак. Цялото полезрение на младежа бе изпълнено от лицето на Висшия магьосник, а единственото, което чуваше бе неговия глас, усилен десетократно:
- ВСИЧКО КОЕТО СИ ЧЕЛ Е ИЗМИСЛИЦА. НЯМА НИЩО ВЯРНО В НЕЯ. СПРИ ДА СЕ РОВИШ, ЗА ДА НЕ СЕ ПОГУБИШ. ТУЙ ЩО ТЪРСИШ, МОЖЕ САМО ДА ТЕ ПОГУБИ.
Светлината в стаята се бе върнала тъй внезапно, както бе изчезнала. Директорът бе ведър и спокоен, но дишаше малко по-учестено от обикновено. Но за негова изненада лицето на Рикар бе останало спокойно, даже прекалено спокойно.
- Разбрах ви директоре. Няма да се ровя повече и няма да създавам неприятности докато съм в училището. Обещавам.
- Дано да е така- отвърна мага, върху чието лице вече се четеше леко безпокойство – И не забравяй, че ти остана само още една година. Свободен си.
Рикар стана и излезе от стаята, като по пътя се усмихна зловещо. Година и половина след това, тялото на директора бе намерено на дъното на река Савис, напълно обгорено, а могъщия му скиптър липсваше.

Вратата в края на коридора се отвори. Това насочи вниманието на Рикар към качулата фигура, която бе влязла. С ускорена крачка тя премина през стаята, падна на колене пред мага и заговори:
- Господарю, нося ви радостни новини.
- Заловили сте Зандър?- попита леко превъзбудено мага.
- Ъм..- поколеба се слугата- Не, сър съжалявам. Заловихме Кем.
- И така става. Доведи го.
Слугата излезе бързо от стаята. След около минута се върна заедно с още три човека- двама въоръжени до зъби пазачи, който влачеха един възрастен мъж. Пуснаха го пред мага, който се изправи.
- Я, какво е довела котката.
Рикар започна да обикаля около мъжа.
- Предполагам, че знаеш, за какво си тук? Или да ти обясня?
- Знам, – заговори стареца с пресипнал глас.- но няма да ти кажа къде е. Дори и да ми струва живота.
- О, така ли? Е сега ще разберем.
Мага взе жезъла си и замахна с кръговидно движение във въздуха.
- Махнете се от там, освен ако не искате да пострадате- каза на стражите, който моментално се отдръпнаха.
Рикар завърши движението с рязко дърпане, последвано от изпъване на ръката. Около стареца се появи пръстен от огън, който леко се приближаваше.
- Няма да ти кажа.- кресна човека.- Няма да предам доверието на пазителите на Плочката на Авелия.
- Сигурен ли си?
- Напълно.
- Твоя воля.- каза Рикар и щракна с пръсти.
Огненият пръстен се събра, обгръщайки мъжа и той започна да гори. Ужасените му крясъци отекваха от стените. След няколко минути те спряха и овъгления му труп лежеше на пода.
- Изнесете го- заповяда мага и седна пак на трона.
- Господарю- промълви слугата – май единствената надежда остана в ръцете на Димо. Но сигурен ли сте, че ще успее да изпълни задачата?
- Дано. Иначе ще усети гнева ми.
* *
- Ох, да му се невиди- промълви Зандър- Пак ли се закачи тая блуза?
Стоеше на края на гората и се опитваше да се откачи от един шипков храст. Дръпна малко по-рязко и блузата се скъса.
- Супер. Не стига, че останалите ми дрехи станаха на пъзел, пък и сега скъсах и тази. Дължа една блуза Гил.
Той погледна към равнината. Там величествено стоеше град Абаск. Големите стени, високата кула и многото хора преминаващи през входовете му. Типичните признаци за процъфтяващ търговски град. Зандър въздъхна и се насочи натам. Отне му около десетина минути докато стигне западния вход. Посрещна го пазач, на чиято броня бе изобразен герба на града- златен Ирис върху червен щит. Отне му още пет минути докато обясни кой е и защо е дошъл в града. След това стражът му пожела приятен ден и го изпрати с поглед. Зандър бе идвал и преди, така че лесно се ориентира. Пазарът не бе далеч, затова реши да отскочи да си вземе някакви дрехи – поне кесиите бяха останали здрави. Купи си една пътническа чанта, след това повечко провизии и една големичка манерка. При сергията за дрехи, при купуването на една оранжева блуза, се сети нещо.
- Извинете, госпожо, знаете ли дали има къде да пренощувам извън града?- попита той продавачката.
- Извън града?
- По-точно в гората.
Жената се замисли за момент, след което отговори:
- Мисля, че може и да има къде. Като навлезете в гората, вървете само на изток. Ще стигнете до една поляна. Там сменяте посоката на юг и след десет минути ще видите една пещера.
- Надявам се, че няма мечка?
Жената се засмя.
- Не, няма.
-Еми добре. Приятен ден.- отвърна той, докато и плащаше.
- И на вас господине.
Зандър тръгна нататък и съзря една пуста уличка. Отиде дотам, преоблече се под прикритето на сградите, след което се върна на пазара, с намерението да си купи още нещо. Видя страхотни ножове и реши да вземе три за всеки случай.
- Е, мисля че е време да тръгвам. – промърмори на себе си, след което се запъти към източната порта.
По пътя съзря малка тълпа. Хората гледаха една необичайна гледка - чернокоса елфка с вълк, на чийто врат бе завързан зелен шал. Зандър реши, че не представлява толкова необичайно нещо и не обърна голямо внимание. Продължи по пътя си, като премина през една сергия на гадателка с кристално кълбо, която крещеше:
- Елате, елате! Ще ви разкрия мистичните тайни, ще ви предскажа съдбата. Бъдещето не ще вече да е загатка, за този който знае да гледа.
Когато премина покрай нея, кристалът засия в лека зелена светлина.
„Шибани кристални топки, само го объркват.”- помисли си той и продължи нататък.

Тъмнина. Всичко около него бе обвито в непрогледен мрак. Бавно Сабриен се опита да се огледа. Без резултат. Сблъсъкът със светлината го беше ослепил. Чисто чудо бе фактът, че е все още жив. Бавно той се опита да се надигне. Очите му все още не виждаха много, но вече забелязваше силуети. Ръка падна на рамото му и го притисна обратно към леглото.
- Не мърдай – Прозвуча един безкрайно познат глас който накара кожата на немъртвия граф да настръхне.
- На'ал? – Попита той с глас който едва разпозна като собствения си. Едва след като се опита да говори осъзна до каква степен гърлото му бе пресъхнало.
- Да... Тихо сега... Трябва да почиваш – прошепна гласа.
Момент по-късно нещо се докосна до устните му. Нещо мокро и... Вкусно. Инстинктивно той последва аромата и скоро се впи в китката на по-стария вампир. След само няколко глътки обаче На'ал се отдръпна и погледна графа. Кръвта помагаше за излекуването но количеството не беше достатъчно, а човешката не би свършила достатъчно работа.
- Почивай дете... Очаква те дълго възстановяване... – Прошепна гласа. Мигновено тихите стенания на графа за още храна секнаха и скоро той отново заспа за да може тялото му да се излекува.

Така изминаха два месеца. Тялото на граф Лавел се възстанови сравнително бързо, но зрението му остана сериозно засегнато. Дълги седмици двата вампира прекарваха в упражнения за концентрация на лечението. Нещо което Сабриен не бе изучил през годините поради простия факт че това не му бе необходимо. Когато не работеха над обучението на графа двамата често прекарваха времето си в библиотеката на имението и обсъждаха странния феномен и хаоса който той доведе в малката спокойна околия. Никой не можеше да го обясни... Този портал и очевидно много други се отворили навсякъде водещи къде ли не. От портали водещи не по-далеч от съседната стая до такива в други светове. За разлика от На'ал Сабриен намираше порталите за невероятно интересни и имаше намерението да научи всичко за тях и причината за появата им. Поредната разлика в мненията все по-често се превръщаше в причина за спорове между двамата. Така в деня в който зрението на граф Лавел най-сетне възвърна зрението си напълно той напусна имението без дума и без да се сбогува с другият вампир. Въпреки това и двамата бяха на ясно, че ще се срещнат някой ден отново.

Сабриен стоеше на брега, гледайки към залата която бе обляна в слънчева светлина. Виковете и писъците отекваха в спомените му. Порталът там сякаш го привличаше, но бе твърде опасен за посещение. Този специално се оказал връзка между бандитско укрепление от другата страна на света и балната зала на двореца в единствения град на Сим'б'ла. Малката армия на града избила бандитите но твърде късно за спасението на повечето от благородниците присъствали на Балът. Ръцете на графа се свиха в юмруци и той погледна на долу... Много от тези хора бяха негови приятели. За пръв път откакто се беше превърнал във вампир Лавел се чувстваше безпомощен и слаб. Но това само засили желанието му да открие причината за появата им нарасна. С последен поглед към далечната зала графа най-сетне се обърна и се качи на коня си. Дрехите му бяха семпли, а наметката толкова износена че всеки би го взел за обикновен странник. Само пръстенът който сега висеше на верижка около врата му издаваше рода на вампира. След като намести качулката си той пришпори коня и скоро препускаше отдалечавайки се от Сим'б'ла в посоката на най-близкия град където той познаваше няколко мага. Ако не друго те поне биха могли да го насочат в търсенето на причината.

Гората оредяваше. Дърветата, преди плътно изпълващи полезрението във всички посоки, сега даваха път на синьото небе да се покаже на странстващите пътници в леса. Скоро храсти заместиха високите си събратя и не след дълго дори те изчезнаха и зелена трева постла земята до хоризонта. Малкият град се появяваше малко по малко в далечината. Отначало се видя само върха на вятърната мелница в края на града, след още няколко минути вече се виждаха и високи сгради по-надалеч и съвсем скоро момчето от гората махаше на мелничаря и му благодареше за насоките, които му беше дал.
Вторият ден, откакто магьосникът Зандър му беше казал, че ще намери това, което търси, във Фабер, току-що беше започнал, а малкият град вече го приветстваше със старинните си къщи, окичени с цветя и бръшлян. На много места хора с чукове, големи дървени подпори и въжета даваха основите на нови здания или надграждаха вече съществуващите къщи. Гил не беше идвал тук никога преди, но беше чувал, че Фабер е съвсем малък град, почти село, само пост за преспиване в прехода за по-големия търговски център Рейкбел, който беше съвсем близо, на няколко часа път на север. Сега това, което виждаше, беше съвсем различно. Градът процъфтяваше и се разрастваше с пълна сила. Малкото градче, което щеше да бъде първата цел на отряда му преди години, сега беше на път да се превърне в център на търговията и да остави Рейкбел като руина от миналото. А може би някога, след много години, двата града щяха да станат толкова големи, че да се слеят в един огромен полис, привличащ търговците от близо и далеч. Порталите наистина бяха променили света много бързо, както твърдеше приятеля му чародей. Но както става по-често в живота, удивлението от новия свят трябваше да почака пред по-належащите проблеми.
Гилбърт Дю знаеше, че да използва титлата си тук би било самоубийство. Нямаше значение на кого принадлежеше това градче сега – в Малши той беше станал позор за семейството си и най-вероятно го издирваха като дезертьор, но пък и яридската армия нямаше да откаже човек с благородническа кръв за заложник. Войната може и да беше приключила, но пък някои неща никога не се променяха. Затова той обикаляше града и питаше за странната жена навсякъде под чуждо име. Така и никой не я беше виждал. Може би магията на вълшебника все пак беше сгрешила. Но какво ли губеше като опита?
Вече в няколко кръчми с недоволство го бяха опътвали към конкурентни на тях заведения навсякъде из града. Последният кръчмар, който явно беше по-зает с ремонт на втория етаж, отколкото с обслужване на потенциални клиенти, спомена на Гил, че такава жена била минала през хана му, но тогава нямало стаи и я пратил в друга кръчма, която се намирала малко по-надолу по улицата. Момъкът още не беше минал през нея и реши да види какво може да намери там.
Ханът се оказа бяла къща на два етажа със стени, покрити с бръшлян. Постройката беше много подобна на другите гостилници в града, но изглеждаше по-нова. Когато Гил се приближи повече до нея, от вътрешността на сградата се чуха силни викове и след миг трима мъже излязоха през вратата. Единият от тях имаше насинено око, а другите двама едва ли не го дърпаха напред към улицата, докато той бясно размахваше крака и псуваше на висок глас.
Гилбърт изгледа тъпо ставащото, но скоро си спомни, че по едно или друго време в кръчмите се стигаше до подобни инциденти. Той се шмугна покрай борещата се група и влезе в заведението. Вътре то отново изглеждаше по-ново от другите ханове в града. Имаше почти нов дървен под и стените още не бяха пропукани и продупчени тук-таме от хвърлени ножове и размахвани мечове от веселящите се люде. Барманът не се виждаше, но под тезгяха се чуваше трополене, което подсказваше, че не беше отишъл нанякъде. Момчето се приближи до мястото на шума, прокашля се повече за да оповести присъствието си, отколкото да прочисти гърлото си и каза с формален тон:
- Търся жена.
В този миг изпод тезгяха се подадоха леко бухнала дълга черна коса, две сини очи, чипо носле, румени бузи и розова усмивка.
- Аз пък си търся мъж! – извика момичето и започна да оглежда потенциалната си придобивка.
Гил не беше разбрал какво точно става, когато младата жена започна да нарежда отново:
- Леле, колко си мръсен! Бива ли така да идваш, а? И тая коса! Толкова ли не можа да я си излееш една кофа вода отгоре тая сутрин или поне да махнеш листата! Идвай тука!
Момичето задърпа момъка за ръкава и той бързо пусна всичкия си багаж в опит да се отксубне от хватката. Това се оказа по-трудно отколкото си беше мислил и след малко последва заключване на хана, кратък опит за разговор, съставен от „Ама!” и „Няма „ама”!” и осъзнаването, че вече се намира на брега на малка рекичка извън града и съвсем скоро, че всъщност не е на брега, а просто над реката.
Без да разбере кога, вече беше загубил половината си дрехи, беше насапунисан и заскубван от мокра жена без дрехи до него. След това „мокра жена без дрехи” го удари като мокър парцал и зачервяването от гняв се смени с още по-ярко зачервяване, породено от неловката ситуация или по-точно казано - от срам. След това... започна да му става хубаво и още по-притеснено. Момичето усети, че потенциалният и мъж много бързо се укроти и бръкна под водата.
- О, боже! – извика тя и ръката и се озова върху тъпо ухилената физиономия на Гил и я бутна надолу.
Момчето забълбука изненадано, но бързо изплува и запротестира:
- Това пък за какво беше!
- За урок! – закрещя момичето. – Не те ли е срам! Ти гола жена не си ли виждал преди!
- Не! – извика в отговор Гил.
След няколко дълги момента, през които кожата на момичето премина през всички оттенъци на розовото и се спря на ярко червено, последва кратко измънкано „О!” и още минута без нито звук.
- Значи, когато каза „търся жена” ти не искаше да...
- Да какво? – учуди се Гилбърт.
- Явно не. – побърза да заключи момичето.
- Виж, това, което ми го направи... под водата... – започна момчето, но гласът му изчезна, когато сам чу думите си.
- Дето те бутнах.
- Да, дето ме бутна... знаеш ли, забрави! Трябва да тръгвам!
И Гил се засили, но го спря гласът на момичето:
- Без дрехи?
Той спря, обърна се и пристъпи отново към по-дълбокото.
- Моите къде са?
- Отплаваха...
- Ама... ти взе някакви дрехи, нали?
- Женски...
Гилбърт бързо отхвърли идеята да се носи из града облечен като момиче. Въпреки че според някои беше изгубил честта си, когато избяга от армията, според него все още си имаше такава в голяма степен. Той погледна молещо към момичето, но след малко бързо смени физиономията си на нещо, което според него беше по-гневно и заповядващо. И все пак думите излязоха от устата му с много молещ и мил глас:
- Ще ми донесеш ли дрехи?
Момичето малко се поколеба, но накрая отговори положително. Докато младата жена излизаше от водата и след това се обличаше, Гил се замисли за разни неща, за които преди не си беше мислил. Някак си света му се усложни неимоверно много и в същото време стана много прост. В следващия половин-един час възгледите му за живота малко по малко се върнаха към нормалното си положение. Само тъпите погледи от различни на възраст жени, дошли да перат на реката, му напомняха за положението и пречеха всичко да си дойде на мястото. Поне имаше време да се доизмие. Когато момичето най-после се появи с дрехите, той с нетърпение изтърча от водата и побърза да се облече.
- Защо се забави толкова? – беше първият му въпрос към нея.
- Толкова е пътя. – отговори жената.
Момичето му предложи да му даде стая без пари за тази вечер като извинение и Гилбърт прие. След това, докато ходеха на обратно, той установи, че наистина пътят не е толкова кратък, колкото му се стори на идване и се замисли за това как работи умът му, когато е зает с възприемането на хубава жена, която го дърпа нанякъде с извънредно здрава хватка и неизвестни намерения.
Когато най-после стигнаха до хана, пред него се беше събрала малка тълпа от вайкащи се хора. Момчето първо наруши неловката тишина, която цареше по пътя им:
- По дяволите, бебето! – потри чело Гил.
- Бебе ли? Ама ти нали не...
- Не е мое бебе! – извика изнервено момчето.
- И това хубаво! С крадец на деца се забърках! Сигурно си и просяк и...
- Търся майка му, глупачке!
- О!
Гилбърт започваше да установява, че това „О” го дразни страшно много. Не че го беше чувал повече от два пъти, но нещо в самия тон подсказваше, че то значи не толкова „Извинявай, не знаех.”, а „Това, че не си ми казал, не е моя работа. Трябва ли да те питам за всичко? Толкова ли си глупав, че трябва и въпроси да задавам!”, но пък можеше и да греши. Отпратиха набързо хората, като отнесоха няколко не много благозвучни думи по свой адрес. Гилбърт малко се смути от някои от по-описателните, но на съдържателката явно не и пукаше особено от хорските приказки.
Влязоха вътре и Гил се стрелна към бебето и започна да го дондурка, а момичето отиде зад тезгяха да търси нещо. Докато се ровеше в един от шкафовете, то подхвърли:
- Името ми е Нала.
Момчето я изгледа над вързопа с вече утихналото малко човече.
- Реших, че след като вече сме се виждали голи поне е редно да си знаем имената.
- Гилбърт. – отговори момчето, остави бебето на една от многото маси и започна да търси млякото.
Момичето го беше изпреварило и му подаде малка бутилка.
- Благодаря. – каза Гил и пое хранилката.
Бебето засука бавно. Явно беше свикнало да смуче от бутилка и Гил започваше да се чуди дали жената, с която го беше намерил, наистина беше майката на детето. Може би беше направил още една грешка и сега някъде в Малши една нещастна жена се тревожи за чедото си. Ако беше така, тогава щеше да е извършил още едно престъпление в родината си. Не че тези до сега бяха малко и някога щяха да му бъдат простени, но някак си убийството на арогантен офицер и спасяването на собствения му живот не се смятаха за чак толкова лоши неща от него самия.
Гил разтърси глава. Трябваше да намери тази жена, ако не за друго, поне за да научи истината за детето. Беше малко изнервен от това, че не знае къде да я търси. В собствената си гора той би... но не беше в гората. Сега беше в града. За пръв път от шест години стъпваше в място, населявано от много хора, пукащо с живот. И се чувстваше безпомощен. Толкова хора и нито един, който да му помогне. Това, което го ядосваше най-много, беше, че тъкмо когато беше намерил някаква следа от изчезналата жена, изведнъж нещата излязоха от неговия контрол и се озова...
- Какво беше това преди? – обърна се той към Нала, която гледаше с интерес как непохватен младеж си мисли, че се справя добре с храненето на бебе.
- Това ли? – момичето си изчерви. – Аа-а, нищо не беше...
- Хайде де, виждали сме се голи, нека поне и двамата знаем защо. – отвърна себично той.
Момичето се зачерви още повече и след кратък размисъл изстреля:
- Щях да ти дам това, което искаше, след това да те оставя без дрехи в реката, да извикам стражите, да им кажа, че си ме насилил и по закон ти щеше да имаш избор или да те обесят, или да се ожениш за мен. Иии... млад си, едва ли ти се умира, а пък и честно си кажи, не ти ли хареса това, което видя? А пък и ти ми се видя хубав, нищо че беше все едно си живял в гората няколко години и миришеше на дърта селска кранта.
Гилбърт гледаше като треснат с огромна подпорна греда. Чудеше се дали да е поласкан, обиден или просто ужасен от казаното. Планът му изглеждаше добре измислен, но не можеше да схване едно.
- Защо, по дяволите, искаш да направиш това!
Набързо му беше обяснено как по законите на Малши жена не може да държи хан сама за повече от шест месеца, през които трябва да си намери мъж, и как преди толкова време баща и беше умрял, или по-точно убит.
- Затова сега е затворено. Като си бяхме в Ярид нямаше такива закони, татко ми е разправял, а сега всичко се диктува от онзи подлизурко Данаил Арченбер от войската на Малши в града. Всички ги е страх от него и никой не ме иска за жена. А той има наглостта днес да дойде тук и да иска да се жени за мен след това, което направи с баща ми! Грозна Малшийска свиня!
Гил преглътна обидата и си спомни смътно за бунтуващия се мъж при идването му. Бяха минали само няколко часа от тогава и можеше да си спомни много добре насиненото му око.
- Добре си го подредила. – смрънка момчето.
В този момент се чу шумотевица отвън и вратата се отвори с трясък. През нея влезе мъжът от по-рано, заедно с двамата си помощници. Той изгледа момчето, след това младата жена, която беше зад него. Гил също го огледа напрегнато. Данаил Арченбер. Името беше познато на Гилбърт.
- Кой пък си ти? – изплю капитанът.

Беше хубав слънчев ден, един от онези, в самия край на лятото, преди настъпването на същинската есен, през които за последно можеш да се насладиш на светлината и топлината. През това време небесния властелин за последно се усмихва на хората преди да започне бавното си, но сигурно пътешествие към страната на боговете, където прекарва три месеца в разговори с другите божества за съдбата на земята и нейните хора. В такива дни е най-добре да излезеш с някой любим човек, или дори само приятел, да се разходиш, да подишаш въздуха, да намокриш краката си с роса в някоя висока планинска поляна, да послушаш птиците от близката, все още зелена гора, да погледаш как животните бягат или просто си играят едно с друго за последен път и като цяло просто да се наслаждаваш на природата. Да се заловиш здраво за работа е другото нещо, за което са подходящи тези дни. Двамата мъже в двора на кулата с фонтаните във Велийн до преди малко сякаш се бяха захванали с първото и привидно се разхождаха безгрижно сред множеството статуи, докато изведнъж не застинаха на място, поклониха се един на друг и се приготвиха за битка. Хората, живеещи близо до обителта на магьосниците бяха свикнали с тази гледка през последните няколко дни. Всяка сутрин, още от рано, двама странно облечени чародеи излизаха и започваха нетипична битка един с друг в средата на кръг от три ангелски и три демонични каменни същества. Схватката продължаваше до ранния следобед, когато двамата мъже просто спираха изведнъж, покланяха се и се прибираха отново в кулата, сякаш нищо не се беше случило. В началото тези продължителни сражения започнаха като нескопосани сбивания, които ставаха навсякъде из града, но още в края на първия ден вече си личеше, че става дума за много повече от обикновен кръчмарски бой. Единият мъж имаше явно предимство в тези необичайни борби, но изглежда не искаше да го използва. Хората бързо разбраха, че става дума за тренировки – обучение в някакъв много необичаен вид магия.
Това, което те не разбраха беше, че тренировките всъщност съвсем не вървяха добре. Колкото и зрелищни да се вихреха битките, колкото и бързи да бяха движенията на двамата съперници, колкото и необичайни и странни да изглеждаха, в тях нямаше никаква магия.
Идеята беше на Шарл. Може и да знаеше много езици, но не можеше да схване нито дума от сложните и засукани обяснения на чародеите и Рейк не правеше изключение. Когато чужденецът го попита как прави магиите си, от устата на странния магьосник потекоха реки от плашещи обикновения човек слова, които не само не помагаха на посетителя на кулата, но и караха главата му да го боли. Шарл беше в края на двадесетте, но понякога се държеше като малко дете. Това беше точно от онези редки случаи, когато незрялата му страна надделя и чародея видя как гостът му от друг свят се втурва през вратата с панически вик и изчезва в дъното на коридора. След известно време един чирак съобщи на Великия Майстор, че господин Флайфайър отказва да пусне който и да е, облечен в роба, при себе си в килера с парцалите и затова пода в официалната зала за приеми не може да бъде измит навреме за вечеря.
Да, Шарл Флайфайър беше толкова невеж в магията в този свят, колкото беше и в своя собствен. Въпреки това му се струваше, че това, което прави Рейк, тази странна сила, която притежава, му е някак си позната от някъде, някак си... приятелска. Той беше сигурен, че ако може да я наблюдава, да я изпита върху себе си, тогава, може би по някакъв начин, би могъл да я усвои. Естествено Шарл си знаеше и от преди, че не е сред най-умните хора на света, на който и да е свят, и както можеше да се досети и сам, ако беше помислил малко преди тази каскада, която беше започнал, нищо, което виждаше, не можеше да разбере. Единственото, което постигна, беше, че четири дни под ред бойният чародей му спукваше дупето от бой.
Рейк запали ръцете си, завъртя се във въздуха и стовари юмрука си върху гърдите на Шарл. Той падна на земята, претърколи се назад няколко пъти и накрая удари главата си в една от каменните статуи от кръга, изобразяваща зъбат демон с големи прилепови крила и жабешки крака. Тренировката за деня свърши.
Малката тълпа, насъбрала се пред прозрачната ограда, бързо разбра какво стана и започна да се разпръсква. Само няколко по-упорити зяпачи останаха, за да видят изправянето на мъжа в сините дрехи, поклона между двамата и след това безмълвното им прибиране към кулата.

На вратата на кабинета се почука. Великият Майстор довърши реда на пергамента с перото си, остави го в мастилницата, след което каза на висок глас:
- Влез!
Вратата се отвори.
- Добър ден! – поздрави новодошлият.
- О, здравей, Шарл, стана ли време за дневната ни беседа?
Мъжът вдигна рамене.
- Явно да, – заключи сам Майсторът – моля седни.
Шарл не почака втора покана и се настани бързо на креслото срещу събеседника си.
- За какво щяхме да говорим днес? – попита чародеят разсеяно, все едно не можеше да си спомни.
- За... – Шарл си пое въздух – „формите на манифестация на магията в материалния свят”. – изрецитира той.
- А, да! А ти щеше да ми кажеш повече за тази твоя езикова магия, която ти позволява да учиш езици толкова бързо.
- Предполагам, че да.
- Добре тогава, да започваме! – извика ентусиазирано магьосникът.
Колкото повече Шарл започваше да го опознава, толкова повече имаше чувството, че върховният чародей в кулата обича много да слуша собствения си глас. Това, както се беше убедил за тези няколко дни, не беше от самолюбство или от някаква злонамереност спрямо всяко друго интелигентно същество, ходещо по земята, а просто защото Великият Майстор на кулата във Велийн обичаше да обяснява и да споделя знанията си с целия свят.
- Магията, която ние, магьосниците, използваме, не е просто някаква невидима сила, както много обикновени хора и дори някои от колегите ми си мислят. Тя е сила, но не се изчерпва само с това. Понякога магията манифестира, появява се в чистата си форма, в материален вид. Вярно е, че това се случва много рядко, но когато се случи, влиянието, което има тя върху света, е много по-голямо от това, което който и да е магьосник може да има върху него. Точно затова такъв вид магия е много ценен за нас магьосниците. Такива манифестации на магията са например кристалите от твоя свят – тези, които са вложени в пистолетите ти, както ги наричаш. Доколкото си ми разказвал, твоят свят е много богат на тази концентрирана форма на магическа сила. Само мога да си представям колко необикновен е светът ти всъщност. Тук, в Етеос, имахме един-единствен голям магически кристал, който създаде невероятна флора и фауна на острова, където се намираше. За жалост този необикновен дар на природата беше изгубен в Катаклизма. Извинявай, отплеснах се, за какво говорихме?
- Обяснявахте ми за формите на магията в... материята. – отвърна Шарл.
- Да, да, да! За формите. Да. Кристалите. Кристалите, както в твоя свят, така и на Лишарид, или Райският остров, както го наричаха, са една много интересна форма на магията. В твоя свят тя изглежда е естествената и форма. В Етеос обаче нещата стоят по съвсем различен начин. Виждаш ли, тук магията е различна от тази в дома ти. Тук кристалите и като цяло така наречената „нежива” форма на магията е нещо много необичайно за света. В Етеос от край време има най-различни легенди за разнообразни същества, които са изцяло магически – еднорози, хрътки на ада, пегаси, феникси, или жар-птици, както още са известни, и много други. Може би най-чистата и най-мощната форма на магията в Етеос са Драконите. Казано е, че те владеят език, чрез който те – материалната магия, общуват с нематериалната магия. За съжаление дракони е имало повече в миналото, както и другите магически животни. В сравнение с миналото си, Етеос сега е беден на магия свят. Както и да е, отново се отклоних. Предполагаме, че магията може да се среща и в много други форми, както живи, така и неживи. Мисля, че наскоро беше открит портал към свят, където магията е устроена по такъв начин, че естественото и материално състояние е вид дървета, които не се срещат в нито един от известните ни чужди светове. Други манифестации на магията, които, за съжаление, още не сме срещали, са магически гъби или камъни, или дори магическа вода, или магически въздух. Истината е, че знаем много малко за тези форми на манифестация на магията. Това е всичко, което знам за материалната магия. Сега, моля те, разкажи ми за тази изключителна езикова магия, която казваш, че имаш в главата си. Сигурно на почти всички в твоя свят им е направена такава? – подкани чародеят.
Шарл се ободри малко, защото най-после му беше дадена възможност да говори. Не че не харесваше обясненията и уроците на майстор Тиниус, но понякога думите му наистина идваха в повече на чужденеца. Той обмисли въпроса на магьосника добре и изчака още няколко секунди, за да се наслади на тишината преди да отговори:
- Ами не, – започна странникът – само късметлиите могат да учат езици толкова лесно, и всички са чиновници, дипломати или гвардейци.
- Значи само на високопоставените се прави тази магия? Не знаех, че твоите хора са толкова... – смути се Тиниус.
- Не, не, не, не! – побърза Шарл. – Магията се прави на всички деца още от раждане, но действа на много малко. Никой не знае защо, но според учените това е една от малкото магии, за които няма никакво значение умението на магьосника, който я прави, а единствено зависи от човека, върху когото е направена. На тези, на които им подейства, им е осигурен живот в двореца, заедно с родителите им. Затова казвам, че само късметлиите могат да учат езици като мен. Аз съм късметлия. Още от малък съм в кралския дворец, но не ме влечеше живота на дипломат или на чиновник и затова се присъединих към армията и така – към гвардията. Каква точно е магията – не знам, никога не съм бил добър в тези неща.
- О... разбирам, – отговори унило майсторът – надявах се да можем да разберем за какво става дума.
Шарл вдигна ръце:
- Изследвайте ме! Така или иначе съм тук, пък и нали магията не можела да не остави следа, след като е използвана. Може да успеете да я разберете.
Кларис Тиниус се засмя.
- Няма нужда, момчето ми. Тук нашите изследователи е по-вероятно да накарат главата ти да експлоадира, отколкото да научат магия по този начин.
- Експлоадира?
Магьосникът отново се захили:
- Да се раздроби на парчета и да изхвърчи навсякъде.
- О... по-добре да пропуснем това, тогава.
- Да, най-добре е така. – усмивката не слизаше от лицето на чародея. – Да поговорим за нещо друго – Рейк казва, че имаш изключителни рефлекси и бойни умения. Впечатлен е, че можеш да се биеш на такова ниво с него без да използваш никаква магия. Чудя се дали пък магията в главата не ти служи и за това.
- Все пак бях висок чин в кралската гвардия, Велики Майсторе, – отговори Шарл – не мога да си позволя да не мога да се бия.
- Мислех си, че тези – магьосникът подаде кристалерите на Шарл – са начинът да се биете при вас.
- Я, пистолетите ми! – изненада се чужденецът – Свършихте ли да ги изследвате?
- Да, да. Изключително интересни устройства. Може да се каже, че действат като магически жезъл, но много по-сложен от тези, с които разполагаме ние. Дори успяхме да намалим времето, за което се презареждат, двойно, като настроихме кристалите да усещат магията от Етеос по-добре. – добави гордо майсторът.
Очите на Шарл светнаха.
- Благодаря ви! Надявам се това не значи, че трябва да си тръгна.
- Можеш да останеш наш гост, колкото време искаш, Шарл. – отвърна майсторът. – Но за днес се страхувам, че времето ни свърши. Съвсем скоро пред кабинета ще започнат да се събират другите висши магьосници в кулата, а не искам да ги карам да ме чакат за такава важна среща.
- Среща?
- Трябва да пратим делегация за изследване на порталите. Свиква се събор за тези неща. Третият, откакто се появиха. Много интересни неща се оказаха тези портали, момчето ми.
- Разбирам. – кимна Шарл. – Благодаря ви за всичко, сър. – чужденецът се поклони и излезе.

Гостът слезе по стълбите към вътрешния двор на кулата и започна да наблюдава как Рейк тренира своите така интересни и загадъчни техники. Изглеждаше сякаш самите му движения засилваха магията, която използваше. Сякаш докосваше тази невидима сила, за която говореше Главният Майстор, сякаш я галеше, оформяше я с ръце и й заповядваше да прави, каквото той иска. Подчиняваше я на волята си по един мистичен странен начин. Шарл продължи да гледа няколко минути и след това нещо, което каза Майстор Тиниус, изникна в главата му. Той побърза към чародея и без да чака да завърши тренировката си или дори да му обърне внимание, хвана ръката му:
- Ти си дракон!
Рейк се засмя:
- Ти си луд, чужденецо, напълно луд!

Лили наметна качулката, за да се прикрие доколкото може, а и с надеждата хората да спрат да я сочат с пръст и обсъждат, и се затича в посоката, в която се скри мъжът. След няколко метра и оглеждане все пак успя да го намери. Тръгна внимателно след него, като се стараеше да не се приближава прекалено много. На няколко пъти той се спира за секунди. Накрая някаква жена със светеща топка, май тук им викаха “гадателки”, го заговори, но той отмина без да се спре. Тя продължи да го следва, като от време на време се спираше да оглежда някакви сергии. В крайна сметка след няколко завоя излезнаха от пазара и той се насочи към покрайнините на града. След още десетина минутки се озоваха пред източната врата, но за разлика от влизането, никой не им обърна внимание на излизане. Мъжът се спря само за секунда, огледа се, след което решително прекоси стотината метра полянка и навлезна в гората. За разлика от страната, от която влезнаха, гората тук веднага ставаше гъста. Явно бе изкуствено разчистен терен, но Лили нямаше много време да размишлява над градинарските умения на хората, освен ако не искаше да го изпусне. Изчака го да навлезе още малко в гората и като се убеди, че усещането за кристала граничи с изчезване, набързо претича полянката и се скри от погледите на стражите. Продължи да върви бързо, докато не се приближи достатъчно, за да не го загуби.
“Какво изобщо правя? Дори и да го настигна ... какво ще правя после?” Такива въпроси й се въртяха в главата, докато крачеше след него по пътеката. Така се бе унесла в мислите си, че не забеляза как се беше приближила повече, отколкото искаше. В следващият момент той се оказа пред нея, само на няколко метра. Лили се стъписа и спря на място. Следващата секунда клекна и се скри зад близките ниски храсти, проклинайки на ум невниманието си и молейки се да не я е забелязал. Лек вятър раздвижи короните на дърветата и някъде се чу пукане. Мъжът спря за секунда, заслушан в звука, а тя притаи дъх. Въпреки това, той продължи уверено напред.
Момичето изпусна задържаният въздух. Изчака още малко, за да се убеди, че се е отдалечил достатъчно и тръгна отново внимателно след него. След няколко минути лутане се озова на малка горска полянка. Усещането за кристала бе близко, но от собственикът му нямаше и следа. Тя направи една –две крачки напред, сваляйки качулката на наметката, за да не й ограничава кръгозора, и спря объркана.
Зандър продължаваше да върви уверено към гората. Тя беше най-прекият път до следващия град. Над него вече се надигаха облаци, предвестници на скоро започваща буря. Според него имаше по-малко от час преди да завали достатъчно силно, за да се изгуби в гората. Затова съвсем леко ускори крачка. Благодари на находчивостта си, че се сети да попита милата продавачка за подслон в гората. Докато тези негови мисли се движиха из главата му, той вече бе стигнал началото на гората. Премина с шумолене през едни храсти, след което продължи покрай дърветата. Гората бе широколистна, което не беше рядко срещано по тези места. Заднър спря пред едно от тях, огледа мъха растящ по ствола му, внимателно и видя, че леко се е отклонил на север. Продължи надясно, докато след няколко крачки кристала светна. Той спря, огледа се наляво- надясно. Във въздуха се разнесе лека миризма на люляк. Чародея се усмихна, след което продължи напред. След още двадесетина крачки премина през едни храсти и се озова на една полянка. Наведе се, за да мине под един нисък клон и му хрумна нещо. Качи се на клона, след това на следващия. На третия Зандър се скри в гъсталака и зачака. След малко от същото място премина някой загърнат с наметка покриваща го от главата до петите и скриваща лицето. В момента, в който той излезна на поляната, свали качулката си и чародеят успя да види, че това е същата елфка, която хората бяха оглеждали на пазара, но без вълка. Момичето се заоглежда, тръгвайки към центъра на поляната. Зандър слезе безшумно с един скок и каза :
- Напоследък съм станал доста известен.
Тя се стресна от гласа зад нея, не можейки да осъзнае в първият момент смисъла на думите. Завъртя се рязко на сто и осемдесет градуса, но полата се оплете в краката й и тя, изпускайки чантата и тоягата от ръце, полетя напред. Зандър направи бърза крачка и момичето увисна на врата му, опирайки се да не падне. Мъжът се усмихна и подметна:
- Ще танцуваме ли?
- Аз ... – започна объркано.
- Шшшт! – прекъсна я, а погледът му стана сериозен.
От объркване и изненада тя не можа нищо друго да направи освен да се подчини, а и нещо в погледа му й подсказа, че сега не е момента да показва характер.
Зандър се заслуша. Нещо се движеше в дърветата наоколо. Започна да ги обхожда с поглед. В едно от тях се мерна черен ботуш и тогава чародея разбра накъде отиват нещата. Хвана по-стабилно момичето и го повали на земята. В същия момент отвсякъде се разлетяха шурикени и ками. Една от камите успя да одраска рамото на чародея. Двамата паднаха на земята в момента, в който всичко утихна. Мъжът полежа още секунда-две, след което се изправи и подаде ръка на момичето с думите:
- Мисля, че сме тотално прецакани.
- Аз ... не разбира – каза, докато се изправяше. Бе объркана, нищо не разбираше, но някаква тревога започна да я обзема и това още повече не й харесваше.
- Ще се обясняваме по-късно – отвърна Зандър, защото от дърветата изскочиха четирима мъже, облечени в черни дрехи.
- Я, какво си имаме тук - чу се друг глас. На един клон стоеше Димо с ехидна усмивчица.- Какви влюбени гълъбчета. И от кога стана модерно да се криете по-горите, Зандър? Свършиха ли всички плевни?
- Защо, завиждаш ли? - отвърна Зандър, като се усмихваше. - Аз поне не се катеря по дърветата като маймунка. Пък доколкото те познавам, на теб това ти харесва.
Усмивката на Димо изчезна със скоростта на светлината:
- Помниш ли какво се случи последния път, когато се прави на умник?
- Да. Ти излетя през една врата.
- Не, имах предвид в подобна ситуация.
- Да. Ти – чародея посочи мъжът на клона - излетя през една врата.
Наемникът се замисли за момент и отвърна :
- А, да, в онзи бар. Е, – вдигна рамене – значи е време да ти го върна.- огледа се за миг и преброи хората си – А къде е голямото говедо?
Един от хората му отвърна нещо, но Зандър не го разбра, защото беше зает да прошепва на момичето:
- Е, кои си избираш?
Момичето бе седяло мирно през цялото време, чакайки да види накъде ще задуха вятърът.
- Трябва ми малко преднина – каза, приклякайки леко. – Тоягата ми остана в другият край. После може да си ги разделим.
Тя вдигна ръка към закопчалката на наметката си, в следствие на което последната безшумно се свлече в краката й.
- Колко време ти трябва?
- Две-три секунди, но оня там - кимна към най-близкият до тях мъж - ще ми е най-голям проблем.
- Добре, сега бавно отстъпи назад. Ако някой тръгне, ще го посрещна. А онзи го остави на мен. Също така и оня с големия меч. – посочи наемника, който говореше с Димо. – Тръгвай.
Тя не почака за втора покана, направи бавно две крачки, след което се стрелна към края на поляната и багажа си. Както и предполагаше, човекът близо до багажа й веднага се засили към нея. Нямаше време да мисли, а при нужда, винаги може да се опита да го прескочи. За щастие това не й се наложи. Пътят на наемника бе преграден от Зандър. Само след още няколко крачки тя стигна до тоягата и усети успокоителната й тежест в ръцете си. Обърна се, за да огледа положението. Оня, с големият меч, беше с гръб към тях и крещеше на някой или нещо, което все още бе в гората. Идеята, че може да изскочат още врагове, изобщо не й се нравеше. На всичко отгоре започна и да вали.
Наемникът срещу Зандър загледа любопитно. Видя, че момичето грабва тоягата си и промълви:
- Ако се съпротивлявате, ще се наложи да ви убием.
- Ще го имам предвит. - отвърна чародея, сваляйки меча заедно с ножницата от гърба си.
- Сериозно ли? Смятате да се биете с нас?
- Само ако вие не ни оставите друг избор.
Наемникът се усмихна леко саркастично и завъртя глава. Последва бързо движение на дясната ръка, извади меча и замахна с него. Ударът беше блокиран от меча на противника му. Последваха още няколко атаки, все така парирани. При една от тях Зандър се възпозва и удари през лицето наемника, пращайки го в безсъзнание. Чародеят се обърна към останалата групичка. Измежду тях се бе появило нещо голямо. Колкото и висок, толкова и широк мъж с буйна черна коса и брада. Държеше доста голям чук, явно решил да закове някой друг човешки пирон. Всички гледаха Зандър с любопитство.
- Така, промяна в плана- обърна се към момичето.- Ти поемаш големия.
Тя отпусна ръце надолу, невярваща на чутото:
- Я пак?
- Поемаш брадатия.
- Ама ... – недоверието й бе доста ясно изразено. Oбаче след като видя широката му усмивка разбра, че се забавлява с нейното объркване и промърмори- Да, много смешно.
След което момичето пристъпи няколко крачки към великана. Изремери го бавно с поглед от главата до петите и обратно, след което неочаквано за всички се провикна:
- Хей, ти! Да, голямото нещо, имитиращо човек. Тоя тука – тя посочи с ръка към Зандър – каза, че не можеш да се справиш с мен и не ти стиска. – говореше бързо и плавно и само лекото треперене на свободната ръка издаваше колко е напрегната. – Да, и аз мисля, че не ти стиска....
Не можа да довърши. Великанът бе почервенял и се засили към нея. Тя за секунда трепна, след което тихичко промърмори набързо нещо. Не щеш ли изведнъж нападателят й се спъна и падна, а от земята бързо израстнаха няколко корена с дебелината на човешка ръка, които го приковаха.
Тя обърна доволната си физиономия към Зандър:
- Видя ли? Спра .... – не можа да продължи. Наемниците бяха използвали случката, за да ги заобиколят и приближат отзад.
- Дам, наистина се справи. - каза чародеят, който дори не поглеждаше към наобиколилите ги наемници - Е, ще танцуваме ли?
Тя му кимна, след което рязко се завъртя и удари през краката мъжа зад нея. Той явно беше очаквал нещо такова и успя почти да избгне атаката, като отскочи назад, така че тоягата й само го закачи. В същия момент наемникът хвърли нож по нея, който й разпра десния ръкав малко под рамото, в следствие на което плата надолу се обагри в червено. Тя присви очи от болка и изненада, но нямаше време да се оплаква сега. Противникът й бе извадил меча си и замахна към нея. Тя успя в последния момент да отскочи назад. След което приклекна и нападна. Мъжът от своя страна се отдръпна. Така се гонеха известно време, като ту единият взимаше надмощие, ту другият. След около десетина минути и разпран ръкав малко под първото място, тя вече дишаше тежко и ръцете й трепереха. Все пак успя да приклекне навреме, за да избегне един висок замах и на свой ред се опита да му избие оръжието. Той обаче парира и със свободната си ръка прикова плата на полата с нож към земята, което я лиши за няколко мига от възможността да мърда. Мъжът се възползва от тях и замахна с меча. Момичето отклони атаката, но не достатъчно и той се заби от лявата й страна, раздирайки плата на дрехата при бедрото обагряйки го също в алено. Стон се отрони от устните й, но въпреки това тя замахна с всичка сила и удари изненаданият мъж в главата, с което го просна на земята. След това извади ножа, който я придържаше, и се изправи. Наемникът се опита да направи същото, но тя бързо му нанесе още един удар и той се отпусна на земята.

Зандър се завъртя бавно към двамата си противници. Усмивката не слизаше от лицето. Направи кръгово движение с глава, за да раздвижи вратните си мускули, след което погледна напред и каза:
- Да си поиграем.
Противниците му извадиха мечовете си и тръгнаха напред. Ударът на първия бе избегнат, но атаката на втория трябваше да се парира. Двамата нападаха с невероятен хъс и влагаха най-доброто, на което бяха способни. При една двойна атака Зандър парира ударите и на двамата едновременно, но му се наложи да падне на коляно за по-добра упора. Натискът бе голям, но Зандър дори не трепна.
- Добре. Мой ред е.
Въздухът около меча започна да трепти, сякаш под него гореше буен огън. Изтласквайки ги, запрати магия, която леко зашемети единия. Другият опита атака, но ударът му бе блокиран, след което бе изритан в гърдите от чародея. Мъжът залитна и падна на коляно, като си поемаше тежко въздух. Зашеметеният се съвзе и нападна с острието напред. Зандър се отръпна, но попадна на ритника на втория. Леко зашеметен, чародеят успя да парира първата атака, но втората нанесе лека вреда, като одраска лявото му рамо. Отстъпи две крачки назад, видя че раната не е сериозна, след което издърпа меча от ножницата. Нямаше време за още една устроумна реплика, защото двамата му противници вече бяха вдигнали оръжията си по посока главата на чародея. Претърколи се настрани, след което запрати още една магия, която улучи единя в лицето. Мъжът направи салто назад и падна на главата си. Чу се леко изпукване и се строполи безжизнено на тревата - явно вратът му беше счупен. Вторият нападател замахна с меча, но Зандър беше подготвен за това. Наведе се, за да избегне удара, който трябваше да го обезглави, след това изби оръжието на противника си с един замах и постави острието на гърлото му.
- Не искаш да последваш приятеля си, нали? – попита го той.
Мъжът кимна. Зандър се усмихна и прибра меча си. Наемникът само това чакаше. Извади нож от ръкава си. Зандър реагира истинктивно, но не успя напълно да го избегне и острието одраска и другото му рамо. С един добре премерен юмрук в слепоочието чародеят прати противника си в безсъзнание на тревата. Обърна се да види как вървят нещата при момичето. Тя го гледаше, а до нея лежеше наемник в безсъзнание. Тръгна към елфката и попита:
- Забавляваш ли се?
Тя тъкмо отваряше уста да отговори, когато се чу звук като от късане на въжета. Великанът се изправяше с яростен рев и започна да търси чука си. Зандър се приближи до момичето и промърмори:
- И май ще става още по забавно.
Тя го погледна притеснено.
- Не мисля, че ще мога да го вържа пак...
- А кой е казал нещо за връзване?
- А какво ще го правим, та той е огромен! – каза, докато преместваше тоягата така, че да може да се подпре на нея, защото цялата трепереше.
Зандър се замисли за момент след което отвърна:
- Мисля, че трябва да се бием с него.
Въздишка се отрони от устните й:
- Щом трябва...
Наложи се двамата да отстъпят леко назад, защото великанът вече си беше намерил чука и с тежка стъпка тръгна към тях.
- Някакви идеи?- попита Зандър.
Тя хвана тоягата пред себе си и приклекна.
- Никакви!
В следващият момент обаче усети как дясната й ръка изтръпна цялата и без да иска изпусна тоягата на земята. В същото време на Зандър му хрумна страхотна идея. Огледа се бързо и видя каквото му трябва, след което вдигна оръжието и го подаде на момичето с думите:
- Дръж се още малко, имам идея.
Дъждът започна да се усилва все повече. Това пречеше на великана до някаква степен и даваше малко предимство на двамата му противници. След една крачка щеше да може да напада.
- Добре – проговори отново Зандър след няколко секунди размишляване.- Занимавай го малко докато отида до сухото дърво. Докарай го там, след това се дръпни по-надалеч.Остави останалото на мен.
Тя отметна един мокър кичур, който й пречеше да вижда и направи крачка към великана, като се подпря на тоягата.
- Ей, големият, хареса ли ти на пода? – тя отстъпи леко– Искаш ли да се опиташ пак с мен, или не ти стиска вече?
Мъжът й хвърли поглед, изпълнен със злоба, след което замахна с чука към нея. Тя отскочи леко назад и избегна удара. Той обаче не се отказа и се засили към момичето, което от своя страна се обърна и затича на зиг-заг през поляната, като на няколко пъти и се наложи да се претърколи и да отскочи в страни, за да избегне атаките му. След около три минути тя вече дишаше доста тежко, а и черни кръгове се бяха появили пред погледа й. Движенията й се забавиха и не можа да се дръпне достатъчно далече и бързо. Чукът се стовари до нея и тя се подхлъзна на мократа трева. Все пак успя да се претърколи навреме, за да избегне удара, който щеше да я смаже. Великанът бе бесен и изобщо не гледаше къде и какво удря. Това беше момента да го заведе на уреченото място. Оставяйки тоягата на земята, защото само я бавеше, а и й тежеше, тя с лек отскок се изправи и се насочи към въпросното дърво.

Зандър се затича към дървото. Когато стигна, пое въздух и започна да прави сложни движения с пръстите на дясната си ръка, като мислено си повтаряше „Дано стане.” Видя момичето да избягва един удар с чука, но нямаше време да й помага точно сега – ако не се получеше, просто и двамата нямаше да излязат от гората живи. След като го размотаваше няколко минути, елфката се затича към дървото. Когато момичето стигна определеното място, Зандър извика:
- Махай се оттам!
Неговият вик се сля с този на Димо:
- Не натам, глупаво добиче!
Със сетни сили момичето скочи напред. „Сега или никога” помисли си чародея и направи движение с лявата си ръка. Пред лицето на великана светна силна бяла светлина, която го заслепи за малко. Заставайки на място, той разтърка очите си, давайки достатъчно време на Зандър да долепи дясната си ръка върху дървото.
Последва силен взрив, заглушен отчасти от още по-силна гръмотевица. От магията, Зандър излетя на около два метра в едни шипкови храсти. Дървото се люшна и се стовари върху великана. Ръцете се вдигнаха за няколко секунди, след което се отпуснаха безжизнено върху мократа трева, оставяйки локва кръв и изпращайки капки от росата във въздуха.
Лили отскочи назад и се спря на около два метра от мястото, където лежеше първият обезвреден само миг преди дървото да премаже великана. Тя извърна поглед от гледката и потърси Зандър. Видя го да излиза от шипките и направи крачка към него. В следващият момент две ръце я сграбчиха и усети стоманено острие да се допира до врата й. От изненада не можа дори да извика. Просто застина на място.

Зандър излезе от храстите, като чистеше блузата си от бодлите и си мърмореше:
- Писна ми да си съсипвам дрехите.
Докато чистеше левия си ръкав, вдигна поглед към момичето. Гледката не го изненада особено, имайки предвид, че е оставил поне двама живи. Мъжът изглежда я бе хванал здраво, но и не предприемаше никакви действия – явно чакаше нареждания. Чародеят пак заби поглед в ръкавите си и каза високо:
- Повикай хрътката си преди желанието му да ме впечатли да вземе да го убие.
- Е, трябва ли да му развалям удоволствието- отвърна Димо, който беше слязъл от дървото и уверено крачеше към чародея.- Отдавна не е бил в женска компания, трябва да го оставя да се порадва.
Мъжът прокара нос по врата на момичето, като вдишваше дълбоко.
- Ухаеш по-добре от онези в бардака.
- А ти по-зле от прасетата в кочината. - изсъска тя през зъби.
В следващия момент усети как ножът се опира по-силно и движението му бе съпроводено от пареща болка. Топли капчици се стекоха надолу по шията й, последвани от едно „Хм...” от страна на наемника.
- По-спокойно, Руфъс, ще дойде и това време.- гальовно му каза Димо, след това се обърна пак към Зандър- Та, знаеш за какво съм тук.
- Още малко, още... готово- мърмореше си чародея докато махаше един много упорит бодил. След това вдигна глава към Димо – А? За какво говорехме?
- Пак ще се правиш на интересен а? Ами добре, да го направим интересно. Имаш три варианта...
- Я, повече са от предишния път.
- НЕ МЕ ПРЕКЪСВАЙ !- кресна Димо – Първият - даваш ми кристала и оставате живи. Вторият- отказваш и спасяваш нея, но аз те убивам и взимам кристала. Третият - спасяваш себе си – може би- , но тя умира.
Зандър се обърна към момичето. Все така безсилна и мокра стоеше и чакаше с притаен дъх решението на чародея. Намигна и й отвърна:
- Не я познавам. Никога не съм я виждал през живота си. Правете каквото искате с нея. Не ми пука.
Тя усети как стомахът й се сви на топка още при първите му думи. Затвори очи и се опита да потисне паниката, която я обзе и да си събере акъла, за да измисли как да излезе от ситуацията. Всичките опити обаче се оказаха безполезни. Паниката я заля като вълна и отнесе всичко рационално в нея. Остана само силното чувство, че е в капан и трябва бързо да се измъкне. Усети, че ножа леко се е отдалечил от шията й, явно мъжът се беше заслушал в разговора. В същият миг го удари с лакът в корема, той изохка, оръжието слезе на нивото на гърдите й, тя се извъртя и, тъй като наемникът я държеше само с една ръка, почти я изпусна. Тъкмо си помисли, че може и да успее, когато нападателят й я стисна за китката, а с другата ръка й удари плесница, от която момичето падна на земята. Мъжът, който още я държеше, я дръпна, изправи я и я върна в изходно положение преди още да й е минало замайването.
Зандъра изгледа безучастно малката сценка. Още не бе решил какво точно да прави, но трябваше да стои мирно. Поне засега...
- Помниш ли какво се случи последния път, когато ми остави избор?
Димо замълча и го изгледа с открита ненавист. Явно споменът беше още пресен.
- Ех, пак съм на кръстопът. Е, тогава изборът е ясен. Номер четири.
- И какъв е той?- попита Димо с лекo саркастична физиономия.
- Да ви сритам отзад.
- И как ще стане това? - усмивката се уголеми.
Чародеят се обърна, така че да е в профил и към наемника, и към момичето. Въздухът над меча започна да трепти. Димо забеляза това, но твърде късно.
- Ето така – отговори Зандър, затвори очи и щракна с пръсти.
Ярка светлина изпълни поляната, заслепявайки Димо, Руфъс и момичето. Зандър нямаше време за губене.Обърна се и насочи ръката към главата на наемника, който държеше момичето. Бе леко притеснен да не я уцели и затова ръката му трепереше. Овладя се малко. В шепата му въздухът започна да трепти като че ли е нажежен. Чародеят замахна към целта си все едно хвърля камък. За нещастие топката енергия се насочи към девойката. Малко преди да я уцели, като че ли се отдръпна от нея и се измести леко в ляво поразявайки мъжът. Главата на Руфъс се взриви заедно с част от дясното му рамо. Парчета от него заваляха заедно с поройния дъжд. Безжизненото тяло се наклони напред и падна върху момичето, притискайки го върху земята.

Светлината я обгърна. Пареща, проникваща, тя отне зрението й, а от пренасищането с информация й се зави свят. Леко се наклони напред, сякаш нещо я удари в корема, ушите й бучаха, а пред погледа й се въртяха шарени петна. Всичките й сетива отказваха да й се подчинят и правеха каквото си поискат. Единственото, което можеше да направи, е да си наложи да не мърда, но не беше сигурна дали е постигнала желания резултат. Все пак застина така, леко навела глава, в очакване на нещо да се случи. В следващия момент усети как медальона й източи на порции огромно количество енергия и понеже магическата свърши, взе и от тази поддържаща живота й, от което и се зави свят и колената й се разтрепереха. Успоредно с това усети и пареща болка на лявата скула. Това не бе добре. Явно последната бариера се пропукваше, доказателство, за което беше и паренето от лявата й страна. Миг по-късно нещо я повали на земята. Тежестта бе голяма и й пречеше да диша свободно. Зрението и се върна мъгляво и тя успя до някъде да види какво я притиска, но нямаше време да го осмисли напълно. Тъмнината вече я обгръщаше и скоро превзе съзнанието й и припадна.

Зандър нямаше време да провери дали момичето не е пострадала, защото Димо вече се беше съвзел и замахваше с меча. Не успя да го избегне напълно и острието поряза лявата плешка. Изохка малко, но нямаше време да се прави на жена. Парира следващата атака и изрита противника си. Последваха още няколко минути размяна на удари. При една от тях мечът Димо се отплесна леко в страни и това даде възможност на Зандър да контраатакува. Атаката му успя само да одраска лявата ръка на противника. Димо огледа раната. След което се забърза към близкото дърво и се покатери. Застана на единия клон и просъска:
- Ще ти го върна.- каза той, премина на следващото дърво и се скри от поглед.
- Нямам търпение- промърмори Зандър.
Завъртя се и тръгна към трупа на Руфъс. Премести го и издърпа момичето малко надясно. Провери дишането и пулса. Беше жива, явно просто бе припаднала. Разтърси я и се опита да я събуди.
До нея достигна усещането, че нещо я разклаща. След малко отвори очи, но по погледа й си личеше, че все още не вижда света наоколо. В следващия момент в съзнанието й изникна картинката на трупа, който я бе притиснал към земята. Кръвта се отдръпна от лицето й, устните й затрепериха. Тя вдигна ръце към лицето си, но, виждайки ги целите червени от кръвта по тях, не завърши движението. Устните й се размърдаха и зашепнаха думи, които само тя разбираше. В съзнанието й се закотви ужасяващата картина и всичко друго изгуби значение и смисъл. Не бе в състояние да мисли за нищо освен за начина, по който изглеждаше мъртвият човек и как я бе приковал към земята. Задухът се завърна, сякаш отново бе върху нея и тя започна да диша хрипливо.
Дъждът се усилваше все повече. Гръмотевиците бяха толкова на честно, че почти се сливаха.. И двамата бяха мокри до кости. Момичето шептеше някакви странни думи и изобщо не чуваше какво й приказва Зандър. Той се огледа. Видя своята чанта, която стърчеше леко от храстите, след това нейната, тоягата и наметалото. Изтича, събра нещата и се върна при момичето, като я заметна. Момичето явно бе в шок, а ако бързо не намереха подслон, сигурно щяха да настинат. Свали кристала и го сложи в дланта си. Жълтият сноп сочеше право напред. Закачи верижката пак на врата си и вдигна елфката. Отне му повече от двадесет минути, за да стигне до пещерата, но предвид това, че почти носеше девойката, си беше направо бързо. Пещерата не бе много голяма, но беше добър подслон срещу все повече усилващата се буря. В нея имаше три камъка, които бяха обиколили малко огнище. Явно тази пещера се е използвала и преди за подслон от преминаващи през гората. Зандър сложи момичето да седне на единия камък. То все още не се бе съвзело от шока и гледаше право напред с празен поглед. Чародеят я разтърси няколко пъти, но нищо не получи. Заговори й на Човешкия език, но момичето пак не реагира.
- Ей, чуваш ли ме?- попита той, но този път на Древния език.
За неговата изненада момичето плавно извъртя глава към него, но очите му продължаваха да са мъгляви и блуждаещи.
- Как се казваш?
- Лили... Риота... Нерил... Ерат... Ферин.
Зандър се обърка, защото никога досега не беше чувал толкова дълго име и попита отново:
- Как се казваш?
- Лили... Риота... Нерил... Ерат... Ферин.
- Това ли е цялото ти име?
- Да.
- Добре ли си?- попита я отново.
- Аз ... аз ...- в следващият момент тя цялата се разтресе и сълзите започнаха да се стичат по бузите й, като в същото време не спираше да повтаря "Аз".
- Ей, ей, успокой се. По-спокойно... – заговори чародеят, но тя продължаваше да плаче и да повтаря. Хвана я за ръцете и каза малко по-високо – Ей, погледни... Погледни ме.
Тя се сепна и вдигна поглед към него, сълзите продължаваха да се стичат, но поне спря да повтаря това проклето "Аз".
- Какво има?
Момичето премига, погледът му стана стъклен. Тя вдигна ръце към лицето си и ги погледна. Изхълца и се разтрепери.
- Кръв... той... аз... там... тежи. Той ... – изхълца. Устните продължиха да се мърдат, но думите не излизаха.
За пръв път в живота си Зандър не знаеше какво да отговори. Момичето бе толкова потресено от случилото се, че не можеше да свърже правилно изреченията.
- Ама... Спри моля те, не плачи.
Тя обаче сякаш не го чу, вместо това хлиповете й станаха по-силни, а между тях започна да се прокрадва и хрипливи звуци, сякаш нещо я задушаваше.
Зандър вече беше напълно объркан. Реши, че думите му само я разстройват още повече, затова се приближи още малко и я прегърна.Постара се да вложи всички успокояващи мисли в прегръдката. Кристала засия в мека, тревисто-зелена светлина
Мислите й блуждаеха. Не, самата тя блуждаеше. Носеше се, бе уплашена. Нещо я гонеше, присъствието му я ужасяваше. Всеки опит да спре и да открие проблема засилваше паниката и тя я засмукваше все по-надолу, докато в един момент вече нищо нямаше значение. Бе сама и уплашена, а страха придобиваше някаква гротескна форма на ... Не, момичето отказваше да приеме това, което виждаше и се затваряше все по-дълбоко в опит да избяга. Но не можеше, само капанът се стягаше все по-бързо и скоро щеше да щракне. Пречеше й да диша, да мисли. Ужасът се бе просмукал в нея и я парализираше. Точно, когато вече тя тотално беше загубила битката, през мрака, който я обгръщаше премина един тънък лъч или по-скоро глас. Нещо познато, нещо сигурно и нещо топло я чакаше от другата страна на тази нишка. Зовът бе тъничък, немощен. Накъсваше се и всеки един момент можеше да изчезне. Момичето събра парчетата от начупената си воля и се насили да последва този глас. Мракът бе лепкав, а картината я преследваше, държеше, не искаше да я пусне, но то нямаше да остане повече тук. Не и докато все още имаше начин да избяга. Тя устреми цялото си същество към това така познато усещане. Нещото, което е дърпаше надолу я изпусна от хватката си и остана някъде назад. Момичето пое свободно въздух. Премига няколко пъти докато размътеният й поглед изясни картината. Първото, което видя, бе тревисто-зелената светлина, идваща от един кристал. Вдигна поглед нагоре и там я посрещна умореното и загрижено лице на Зандър. Изведнъж случката от поляната изплува пред погледа й с пълна сила. Тя се сгуши в него и заплака неудържимо.
Мъжът я остави да си поплаче наволя. След като тя спря, той леко се отдръпна и попита:
- Успокои ли се вече?
Тя кимна утвърдително и направи опит да изтрие мокрото си лице. В същия момент лек повей влезе през отвора на пещерата и тя се разтрепери. Зандър забеляза това. Погледна навън с надеждата дъждът да е понамалял, но се оказа, че даже се е увеличил.
- Така, време е да свалиш тези мокри дрехи - промърмори той, обърна се към чантата си и зарови в нея. Оказа се, че само дрехите отгоре бяха леко мокри. Благодари мислено на продавача, продал му чантата и не беше сбъркал, че тя трудно пропуска вода. Порови още малко и намери една напълно суха черна блуза. Подаде я на момичето- Вземи и я облечи. Аз отивам за дърва, ще се върна скоро.
Момичето пое мълчаливо подадената й дреха, опитвайки се да потисне едно изхлипване. Зандър тръгна към изхода на пещерата, спря се за секунда, след това с решителна крачка излезе под дъжда и се скри от погледа й. Тя оглежда още малко блузата, но нов повей на вятъра я накара да я остави до себе си и да започне да се отървава от мокрите дрехи. Свали наметалото, което с леко „шляп” падна зад нея и тя изведнъж се почувства поне с пет килограма по-лека. Потърси и скоро намери и закопчалката на полата. Внимателно я разкопча и я остави да се свлече в краката й. Огледа си нараненото от меча бедро. Раната не бе дълбока, но все още леко кървеше и оцветяваше крака й в алено. Изпусна една въздишка й внимателно свали и ризата си. Дясната й ръка се оказа по-тежко пострадала. Щяха да й трябват няколко дни, за да зарасне. Замисли се дали да свали и кожените си дрехи, но те така и така съхнеха бързо, заради вплетеното в тях заклинание, затова остана с тях. Взе ризата си и седна обратно на камъка. Огледа се за нож, но не видя, затова разкъса със зъби плата на ивици. С по-дългите успя да превърже крака си. Погледна постигнатият резултат и си отбеляза на ум, че веднага щом спре дъжда ще потърси подходящи билки. Изстиска излишната вода от косата си и реши, че е достатъчно суха, за да облече вече блузата. Навлече я, като внимаваше да не я изцапа много с кръвта от ръката си. Доволна от постигнатото, тя нави ръкава и седна обратно на камъка. Огледа останалите ленти от ризата и избра една сравнително дълга. Захапа единият й край, а с лявата ръка започна с опита да се превърже що-годе нормално. Тъкмо бе успяла да навие лентата един път и се залавяше с втората врътка, когато изведнъж Зандър влезе в пещерата. Тя го изгледа учудено. Той бе гол до кръста, с едната ръка влачеше един вързоп дърва след себе си, използвайки ризата си вместо въже. С другата на рамо мъкнеше втори такъв вързоп. Мъжът направи няколко крачки в пещерата. Капчици от дъжда се стичаха по леко загорялата му от слънцето кожа. Момичето гледаше с интерес как той оставя товара си. Една светкавица светна отвън и му придаде цвят на сребро. Зандър се изправи и отиде до торбата си. Порови се малко и извади една риза. Обърна се с гръб към нея, а това, което тя видя, я изненада дори повече и от гледката преди няколко мига. Гърбът му бе прошарен от страшни белези, но не това прикова вниманието й. Там имаше и някакви руни. Странни знаци, които й бяха смътно познати, но колкото и да се опитваше да си спомни, не можеше да стигне до знанието. Все пак преди блузата да ги скрие, тя бе успяла да разпознае един от тях и, ако бе права, гласеше“огън” или “смърт”, но реши да не повдига въпроса засега.
Зандър хвана погледа на момичето, докато обличаше ризата си. Обърна се към нея и се усмихна
- Би ли се обърнала, за да мога да си обуя панталона? – попита той.
Руменина изби по страните й, когато осъзна как всъщност го е зяпнала и бързичко се извъртя с гръб към него.
- Мерси. А и може да махнеш тези парцали, имам нещо по-добро в чантата. - добави, намъквайки черните си панталони. След като закопча и последното копче, каза – Добре, можеш да се обърнеш.
Тя послушно се завъртя с лека приведена глава, все още несмееща да го погледне, и махна лентата от ръката си.
- Така, щом изяснихме това, не е зле да запалим малко огън – каза Зандър. Взе малко дърва и ги постави в огнището.- Я да видим дали помня как става.
Чародеят щракна с пръсти, но след като нищо не се случи промърмори.:
- Ох, как беше... Хм... А, да. Син-рейш-фе - отново щракна с пръсти.
Огънят, който се разпали, бе силен и разпръскваше мека светлина наоколо, макар дървата да бяха като извадени от река.
Девойката се обърна към пламъка, след малко се наведе и събу мокрите си ботуши, протегна ръце към него и затвори очи, наслаждавайки се на топлината, която излъчваше.
Зандър се приближи до девойката и заговори:
- Мисля, че не сме се запознали официално - протегна ръка- Аз съм Зандър.
Тя се сепна от унеса, вдигна поглед към него, премигвайки няколко пъти, след което леко несигурно, поемайки ръката, отговори:
- Ам ... Лили. - замисли се за секунда, сякаш искаше да добави нещо.
- Лили- Риота- Нерил-Ерат-Ферин, ако не ме излъга слуха преди малко?
Тя трепна при произнасянето на пълното си име и инстинктивно се опита да се дръпне назад.
-Спокойно, каза го докато беше още в шок.- мъжът стана и отиде до чантата си- Сега да се погрижим за раните ти- и извади от единия джоб малко бинтове и шише с някаква карамелена на цвят течност.
Върна се при момичето, отвъртя капачката на шишето и сложи по три капки на всяка рана, както му беше казал лечителя, продал субстанцията. Тя присви очи и прехапа долната си устна. Цялата се стегна при първото капване, но си наложи да си отпусне поне ръката, защото установи, че по-малко щипе, ако мускулът е спокоен. Въпреки това, не можа да си наложи и трепваше всеки път, когато течността докоснеше раната.
Зандър взе бинта и внимателно започна да го увива около ръката на момичето, стараейки се да не го стяга прекалено много. Отряза края на превръзката на половина и го върза на хубав възел така, че да не се разхлаби.
- Така, мисля че това е готово. Някъде другаде?
Тя се замисли за секунда:
- Няма нужда другаде.
- Тогава защо блузата ми е в кръв?
Девойката сведе поглед към скута си и наистина, от долната страна на дясното й бедро малки червени капчици капеха върху пода на пещерата. Тя несигурно и с треперещи ръце придърпа леко нагоре края на блузата, за да открие раната и за неин ужас – превръзката й бе цялата пропита от кръв.
- Та какво казваше? - попита мъжът, махна импровизираната превръзка и капна същата доза на раната, след това започна да омотава бедрото. Докато го правеше, успя да я огледа по-добре. Имаше леко загоряла от слънцето кожа, много дълга черна коса и хубави тревисто зелени очи. При правенето на своите наблюдения, Зандър не усети как е започнал да превързва коляното.
Тя го изгледа, леко озадачена от действията му:
- Нужно ли е ?
- Моля?- попита леко объркан, но забеляза какво прави и леко се изчерви- А, не, извинявай.
Отвърза бинта от коляното, след това го уви на правилното място и пак го върза.
- Готово. Някъде другаде?
- Не, наистина няма.
- Добре - мъжът се изправи и отиде да сложи две дървета в огъня.
- Ъм .. – чудеше се как точно да попита – Можеш ли да ми обясниш какво точно стана?
Чародеят ги хвърли преди да отговори.
- На поляната ли? Просто малко неразбирателство между стари приятели.
- Това е “малко”? Та ти ... – тя потръпна и не довърши изречението.
- Е, вече е доста голямо- обърна се и погледна момичето- Общо взето те искат това.
Той извади и показа верижката с кристала.
Тя посегна да го вземе в ръка, но се спря още в началото на движението и погледна Зандър в очите:
- Може ли да го видя?
- Разбира се – отговори той. Свали го от врата си и го сложи в отворената ръка на момичето.
В момента, в който кристалът я докосна, меката му зеленикава светлина се засили многократно. Тя го загледа за секунда, оставяйки чувството на спокойствие и усещането за нещо родно да я пропие. Хиляди въпроси се завъртяха в главата й, но тя ги изгони, запазвайки мига. След което го подаде обратно на Зандър.
- Какво му е различното? - и след секунда допълни – Нещо е различно...
- Какво имаш предвид под различно?
Тя премига, излизайки от унеса и усещайки се какво е казала:
- А? Не, нищо...извинявай, говорех си. - каза, свеждайки поглед към босите си крака.
Той я изгледа леко подозрително и върна верижката на врата си.
- Е, Лили, мога ли да попитам защо ме следеше? – попита и се приближи към нея.
- Не съм те следвала, просто исках да стигна до другия град, а ми казаха, че най-прекия път е през гората ... – пророни все така загледана в огъня.
Играта на пламъците я отпускаше, хипнотизираше, от което реалността около нея сякаш започна да се отдръпва. Изведнъж усети умората да я смазва и се наложи да мобилизира цялата останала й воля, за да не започне да дреме. Обгърна краката си с ръце и подпря брадичка на колене.
Чародеят я изгледа с леко недоверие, но реши да не повдига въпроса повече. Но щеше да си има едно наум.
- Имаш нужда от почивка- заговори след няколко секунди, извади от чантата две одеала и подаде едното на момичето.- Завий се хубаво, че не знам докога ще гори огъня.
- Благодаря – тя го взе механично и се загърна, след което се върна в предишната си поза и все така загледана, започна да задремва, а не след дълго и заспа.
Зандър отиде до края на пещерата и започна да размишлява над днешния ден. Явно Рикар беше готов на всичко, за да притежава кристала. Добрата страна беше, че може би се сдоби с нов съюзник. Но това само времето щеше да го покаже. Върна се в пещерата и съзря чантата й, цялата подгизнала. Извади всички дрехи и от двете торби и ги разпростря покрай огъня да изсъхнат. Погледна момичето и се замисли дали да не я постави да легне, но в крайна сметка се отказа и я остави да спи в тази поза. Легна на земята, покри се с одеалото и, загледан в огъня, заспа.

Тя се събуди. Бе уплашена и я побиваха тръпки, но не от студ. Отне й няколко секунди да се осъзнае къде е. След още толкова време и случките от предишния ден започнаха да си идват на мястото. Огледа се. Огънят отдавна бе загаснал. Тя се сгуши в завивката. Бе започнало да се разсъмва и до изгрева оставаха броени минути, затова реши да не спи повече, а и я бе страх да го стори. Остана така загледана през отвора на пещерата, докато слънцето не се показа и не освети изкъпаната от дъжда предишният ден гора. Изправи се, но се бе вдървила цялата и залитна. Подпря се с ръка на стената, за да не падне. Хвърли тревожен поглед към Зандър, но той спеше или поне не даваше признаци да я е усетил. Изведнъж девойката получи непреодолимото желание да излезе на полянката пред пещерата. Огледа се и намери ботушите си. Обу ги набързо и сгъна одеалото, оставяйки го на камъка. Едва бе направила няколко крачки навън, когато до слуха й достигна писукане. Ослуша се, за да определи от къде идва звука и започна да търси. След около десетина минути в мократа от дъжда тревата под едно високо дърво откри паднало птиче. Мъничето цвърчеше жално, явно с надежда майка му да го чуе. Лили се наведе и нежно вдигна животинката, която не преставаше да пищи за помощ. Прегледа птичето и след като се убеди, че е само уплашено, започна да търси и гнездото. След още около десетина минути успя да го види. Там, почти на върха на дървото, бе домът му. Девойката присви няколко пъти ранената си ръка, за да е сигурна, че може да я използва, хвана най-ниския клон и порой от капчици се изсипа върху нея. Тя пое рязко въздух, леко изненадана от това колко студен бе всъщност този душ, след което бавно и методично започна да се катери.
Зандър се събуди с леко треперене. В огнището беше останало само пепелта от снощния огън. Огледа пещерата и установи, че е сам. Надигна се леко и видя, че нещата й са още в пещерата – явно беше излязла на разходка, защото и ботушите и липсваха. Той стана и започна да се облича. Навън дъждът беше спрял и бе оставил отпечатъка си върху тревата. Зандър леко преминаваше през нея, като се стараеше да избягва калните локви. Поразходи се около двадесетина минутки, докато видя момичето, качено на едно дърво. По-точно слизаше от него.
Приближи се към нея и каза:
- Добро утро.
- Добро – отговори му без да го поглежда.
- Катерене за разбуждане? А аз си мислех че съм странен.Но пък не мога да се оплача от гледката- подметна с лукава усмивчица.
- Ти нямаш ли си друго занимание? – изсъска му момичето.
- В момента всичко друго може да почака. Не всеки ден се вижда подобно нещо.
- Внимавай, ще си счупиш врата от толкова зяпане – му подметна, докато опипваше с крак долният клон, преди да стъпи на него.
- Врата ми никога не е бил по-добре, а очите никога не са били по-щастливи.- каза той докато тя си проправяше пътя надолу
Лили предпочете да не му отговаря. Вместо това стъпи малко по-стабилно, пресегна се колкото може и разтресе клонът над Зандър.
- Като те гледам, имаш нужда от един студен душ. – след което се зае отново със слизането.
Водата го опръска, оставяйки леки следи по дрехите му
- Като става въпрос за вода, не е зле да внимаваш, клоните са хлъзгави.- подметна той и се обърна.
Тя извъртя поглед към него:
- Знам, предс ... – в следващият момент кракът и се подхлъзна и тя увисна на дясната си ръка. Успя да се задържи само за секунда, след което се изпусна и полетя надолу.
- А и не е зле...- започна той, като се обърна към нея. В следващия момент тя се озова върху него,като го повали. След като отново започна да диша, отвърна - Казах ти, че е хлъзгаво.
- Знам – отвърна му троснато, все още дишайки тежко.
- Също така, че трябва да внимаваш
- Същото се отнася и за теб – каза му, докато се изправяше.
- А може би си искала да паднеш върху мен - отвърна с лукава усмивка мъжът.
Момичето го изгледа ядосано:
- Че кой би искал да падне върху теб?! – след което се врътна и тръгна към пещерата.
Мъжът се засмя с глас, докато се изправяше на крака.
- Явно ти - промърмори на себе си.
Лили влезна в пещерата, все още ядосана. Огледа се и видя чантата си – празна. За секунда сърцето й прескочи удар. След това забеляза малко по в страни дрехите си, разперени да се сушат. На бързо ги прегледа, намери торбичката и си отдъхна, когато видя, че кристалът е все още там. В следващият момент чу, че Зндър идва и бързо се извърна, скривайки я зад гърба си.
-Гладна ли си?- попита той щом влезе в пещерата.
Изведнъж се сети, че последно е яла в гората преди да стигне в Абаск.
- Доста – отговори простичко.
- Така, да видим какво имаме тук- промърмори той и започна да бърника в чантата си.
Тя използва момента, за да мушне торбичката обратно в чантата си, след което се приближи към мъжа и любопитно надникна да види какво прави.
- Хм, какво ще кажеш за малко пушено месо с хляб?
Тя му се усмихна, след което се върна при купчината с багажа си. Поразрови се малко и намери един добре омотан пакет. Разви го и се обърна към Зандър с доволна усмивка, показвайки му находката си:
- Аз имам и малко сирене и кашкавал.
Той отвърна на усмивката и й каза:
- Ами, да ядем тогава.
Те похапнаха, докато си подхвърляха леки шегички. След като приключиха, Зандър заговори:
- Мисля, че е време да вървим към града.
Тя кимна и отиде да си прибере дрехите. След като поизтупа полата и въздъхна жално при вида на разреза, тя сложи до нея една бяла риза и наметалото си. Прибра няколко стъкленици, манерката и още една риза в чантата и се обърна към Зандър.
- Нещо против да ме оставиш сама за малко?
Мъжът събра багажа си, нарами чантата, кимна в знак на съгласие и излезе от пещерата.
Тя набързо съблече блузата и я сдипли, прибирайки я при останалият си багаж. След което облече дрехите, наметна наметалото, огледа се, за да се убеди, че скъсаното не се вижда. Прекара пръсти през косата си в нещастен опит да я приведе в някакъв ред, след което грабна нещата и се затича след мъжа.
Отне им около пет часа, докато стигнат до град Роулайн. Той бе среден по-големина, но за сметка на това - многолюден. Щом се озоваха на западния вход ги спря градската стража. Размениха няколко думи, след което двамата продължиха напред. Повървяха още малко, докато Зандър не съзря нисък мъж с червена коса и брада. Хвана Лили за ръката, обърна я срещу него и каза:
- Трябва да се разделим за малко. Искам да вървиш пред мен, но да не се отдалечаваш прекалено. Аз ще те наблюдавам.
- Добре. - каза, наметна качулката на наметалото, така че почти цялото и лице се скри и започна с бавна, но уверена походка да ходи между сергиите.
Зандър я проследи с поглед за няколко секунди, след това отиде до рижавия мъж и каза:
- Здрасти, Пент. Трябва да поговорим.
И без да му даде възможност да отговори, го хвана за яката и го замъкна покрай сергиите.
- Ама какво става, Зандър? Разваляш ми търговията,човече.
- Върви. Имам нужда от малко информация и май си единствената отрепка на този свят, която ще ми я даде.
- Срещу определена сума бих ти я дал. Стига и да не присъства и непосредствена опасност за живота ми.
- Искам да ми кажеш всичко за Рикар.
Рижавият леко забави крачка, след което отговори:
- Е, беше ми приятно да се видим, но имам много работа. Чао.
Тъкмо беше направил една крачка назад, когато Зандър го хвана отново за яката с репликата:
- А, без тия. Я се връщай тук
- Ти какво искаш? Да свърша като печено прасенце ли? - попита Пент, като застана до чародея.
- Няма да има голяма разлика. Слушай сега.... – каза Зандър, но друго нещо прикова вниманието му. Димо се разкарваше из пазара и сваляше качулките – Извини ме за момент. След малко се връщам, а ти стой тук.
- Ама....
- Стой тук, за да не се налага да те издирвам отново.
Зандър тръгна по посока към Лили. Но беше твърде късно- Димо вече я бе хванал за ръката и я завърташе към себе си. Свали и качулката. За негова изненада - както и на Зандър - там стоеше жена със сламено руса коса. Димо я погледна продължително време, след което изхвърча към следващата. Зандър въздъхна от облекчение и се върна при Пент
- Нека се срещнем някъде на по-тихо място. Имаш ли предложения?
- Мисля, че ще ти е удобно в кръчмата „Роустър”, в края на улицата - каза рижавият, като посочи една четири етажна сграда.
- Добре, чакай ме там след два часа - каза чародеят, като бръкна в чантата си, извади малък вързоп и го подаде на рижавият. - Това е засега.
Зандър се обърна и продължи напред, оставяйки Пент да си брои жълтиците. Огледа се за Лили, но никъде не я видя. За сметка на това видя Димо, който с бърза крачка се вмъкна в една уличка
”Какво ли е намислил пак?” каза си Зандър и тръгна към въпросната уличка.
Сърцето й пропусна удар, когато усети, че я сграбчват за ръката. Не можеше да е Зандър, защото силата, с която я стиснаха, беше голяма и тя примижа от болка. Усети, че я завъртат и почти инстинктивно прошепна думата, отключваща магията и точно на време. Качулката й бе дръпната с такава сила, че за малко плата да се скъса. Пред нея седеше опуленият поглед на Димо. Той я изгледа продължително, а тя не смееше да си поеме дъх. В крайна сметка не я разпозна, изруга и се втурна към следващото момиче. Лили с треперещи ръце се заметна отново, освобождавайки действието на заклинанието. След това се огледа и, виждайки наблизко една сравнително малка уличка, се запъти натам. Единствената й мисъл бе, че трябва да се скрие някъде, докато се успокои, защото явно търсеха нея. Повървя малко навътре и се спря да се огледа.
Димо беше бесен. Не стига, че веднъж го унижи, ами това говедо унищожи и екипа му. Сигурен бе, че скоро ще се появят в града. Просто трябваше да е търпелив. Изведнъж с периферното си зрение забеляза това, което търсеше. Момиче с черна коса, която леко се подаваше извън качулата. Димо се престори, че още оглежда девойките и я изчака да влезе в уличката. След това той тръгна подир чернокосото момиче, като внимаваше да бъде незабележим. Той леко забърза крачка към нея, опитвайки се да бъде максимално тих. След като се приближи достатъчно, я сграбчи и я прилепи до стената с репликата:
- Здравей. Знаеш ли от кога те търся?
Тя се опита да се освободи, но мъжът я бе приклещил прекалено силно и опитът й предизвика само още по-доволна усмивка на лицето му.
- А, силничка си. Добре, защото не ми се ще да убивам някое хилаво момиченце.
Тя го изгледа с най-презрителният поглед, на който бе способна и опитвайки се да постави ръце на гърдите му, за да го отблъсне, му просъска през зъби:
- Мислиш ли, че можеш да убиеш нещо различно от хилаво момиченце?
- Скоро ще разберем- отвърна той и се усмихна още по-широко.
- И би ли бил така добър да ми обясниш, какъв е тоя зор да ме намериш? Влюби ли се? – каза, задъхвайки се от опитите си да се освободи.
- Да кажем, че искам да нараня някого, който е влюбен в теб.
Тя спря да се бори и го изгледа учудено.
- Кой ще да е това?
- Зандър.
Тя се засмя, искрено развеселена от отговора.
- Това пък как го измисли?
- Личеше си още на поляната. - отвърна той, леко объркан от смеха й.
- Ти май наистина трудно мислиш – отговори му, все още леко подхилквайки се – Той още там ти го каза, никога не ме беше виждал преди това.
- Така ли? Е... щом е така, - заговори той, хвана я за гърлото и започна да я души - значи нямам абсолютно никаква полза от теб и е време да умреш.
В първия момент не можа да осмисли какво и се случва. Всичко стана прекалено бързо. Той я притисна и я повдигна, така че загуби опора. Опита се да му откопчи ръцете, но те се бяха впили здраво в шията й. Въздухът вече не й стигаше и главата започна да й натежава. Не й остана нищо друго, освен да се опита да го изблъска. Съсредоточи се, доколкото й бе възможно, и освободи преградата на крилата. Като че ли успя да се отблъсне леко, но не и достатъчно, че да ги разпери и да се освободи, затова те се разпаднаха. Вече и бе причерняло, ушите й бучаха и тя усещаше крайниците си като от олово. Още малко и щеше да се загуби.

Шумът на пазара беше почти толкова непоносим за Шаи, колкото и миризмите. Завиваше й се свят всеки път, когато минеше покрай сергия с подправки, а ушите й бяха заглъхнали дълго след като успя да се измъкне от площада. В момента търсеше подходящо място, където на спокойствие да приеме човешката си форма. Не беше особено ентусиазирана да се преобразява, защото след толкова много време вълкът сякаш се превръщаше в още един слой кожа, който се сваляше болезнено. Не беше сигурна дали това важи за териантропите и в тези земи, но в нейния свят на малките деца не се позволяваше да останат животни прекалено дълго. Старейшината дори беше говорил за член на клана, който преди много време решил да прекара живота си като тигър, след като дете останал месец в тази си форма и преобразяването се оказало непосилна задача заради болката. Не се минало много време и животното надделяло над човека... Не помнеше дали го бяха убили, или беше избягал в гората.
Тръсна глава, за да махне мрачните мисли и продължи напред, като се оглеждаше за някое скрито местенце. Скоро намери една глуха уличка, далеч от пазара и от каквито и да е хора, скри се между някакви касетки и седна. За миг се зачуди дали все пак няма да е по-добре да остане още ден-два така, за да могат хората в града да заговорят за големия вълк. Все пак по този начин Финрод щеше да чуе за нея и да я потърси. „Ако изобщо иска да ме намира” – помисли си тя. Остана загледана в краката си, изсумтя и започна с превръщането.
След няколко минути най-сетне успя да смъкне вълчата кожа от себе си и тя се свлече в краката й. В човешката си форма Шаи не беше по-висока от метър и половина, имаше дълга червеникава коса и големи сини очи. На места бялата й кожа беше леко зачервена и тя я разтриваше с гримаса. Момичето отстъпи малко в страни, наведе се и измъкна шала. Погледна го критично и се зачуди какво може да направи с него. Накрая го преви през средата около врата си, кръстоса двата края около гърдите си и остатъка, който се оказа предостатъчно дълъг, започна да увива около тялото си, докато накрая не направи здрав възел по средата на бедрото. Надяваше се нищо да не се размести.
Сега оставаше да намери нещо за хапване и евентуално след това някакви дрехи, които да не подръпва постоянно. Тръгна по обратния път към пазара, като през цялото време се опитваше да улови миризмата на Финрод. Вместо нея обаче усети друга, която й беше смътно позната, но беше съвсем слаба и примесена, така че тя не можа да я разпознае.
Няколко часа по-късно момичето беше успяло да отмъкне малко храна от сергиите, а след като видя, че й се отдава, пробва и с кесиите на минувачите, които имаха неблагоразумието да ги оставят на показ. Не знаеше точно с какви пари разполагаше, но двете торбичките тежаха. След това се запъти към онази част от пазара, където се предлагаха дрехи. Оглеждаше с интерес разноцветните платове, ризи, панталони и рокли. Нямаше много кожа сред тях, а и някак си не й харесваха. Беше се спряла пред една сергия, на която предлагаха обувки и тъкмо се канеше да попита продавачката дали може да огледа едни кожени ботуши, когато изневиделица някой я потупа по рамото. Шаи се обърна и видя трима здрави мъже със сериозни изражения. Пред тях беше застанал друг, който беше на половината на ръста им и доста по-добре облечен. Не беше на повече от тридесет.
- Елате с мен, госпожице – усмихна се той.
- Защо? – попита момичето и се дръпна леко назад.
- Просто искам да поговорим, госпожице. Моля, елате с нас.
Шаи забеляза, че хората около тях са застинали на място и си шепнат един на друг.
Мъжете се обърнаха и тръгнаха през тълпата. Шаи се поколеба, но след малко тръгна след тях.
- Аз съм Моригън, госпожице – каза нисичкият докато ходеха. – А това са трима мои приятели.
- Къде отиваме? – попита Шаи.
- Не сте от тук, нали, госпожице?
- Не съм. Къде отиваме?
- Както вече казах – искаме да поговорим. Затова отиваме на някое по-спокойно място. – Моригън се обърна и й се усмихна приятелски. – Как да ви наричаме, госпожице? Предполагам и по другите светове имате имена?
Шаи отвори уста, след което отново я затвори. Не искаше да даде истинското си име на тези хора.
- Аби.
- Аби... – повтори той. – Кратко от Абигейл, предполагам. Е, Аби, почти стигнахме.
От няколко минути се движеха по тясна уличка, от двете страни на която имаше предимно мрачни магазинчета и кръчми. Завиха в една пресечка и съвсем скоро бяха застанали пред голяма сграда на няколко етажа. Моригън почука на дървената врата, която се открехна леко и от процепа се показа хилаво лице с хитри очи.
- А, Моригън! Влизай, влизай! – каза младежът и отвори широко вратата.
Групата влезе вътре. Помещението беше семпло обзаведено, но мебелите бяха с красиви инкрустации и дърворезба. Върху масата имаше бяла покривка, а около нея бяха наредени два стола и неголям диван, покрит с възглавнички, на които бяха бродирани цветя. По стените имаше два портрета на слабовати и добре облечени възрастни мъже. Шаи забеляза, че освен външната врата има и още една, която сега беше затворена.
- Можеш да седнеш, ако искаш – подкани я Моригън.
Момичето се възползва от поканата и се отпусна на единия стол.
- Защо съм тук? – попита тя.
- Абигейл...Може би първо трябва да разбереш кои сме ние. – мъжът седна срещу нея и разпери ръцете си. – Всичко това е Гилдията на Крадците. Ние сме нейни членове.
- Не разбирам. Крадците си имат къща? – попита тя и се почувства някак глупаво. Стана й още по-неловко, когато мъжете се засмяха.
- Да, забравих, че не си от Етеос. Тук да си крадец не е никак лошо. Във всеки по-голям град може да се намери Гилдия на Крадците, както и други Гилдии. Така група от хора, които споделят...еднакви интереси могат да си помагат взаимно. Ти имаш ли интерес да бъдеш крадец, Аби?
Шаи го изгледа объркано.
- Нямам намерение – отговори накрая.
- Но все пак отмъкна две кесии днес. И храна, ако не се лъжа.
Момичето замълча. Изобщо не й харесваше накъде отиват нещата.
- Какво искаш от мен?
- Нека поставя нещата така... Предлагаме ти възможност да работиш за нас. Не, недей да отказваш все още. Нека първо да ти кажа, че на такива като теб обикновено не им предоставяме такъв избор. Никой не може да краде в нашия град без ние да знаем за това. И не всички хора и места могат да бъдат ограбвани. Виждаш ли, имаме си договори. Тези, с които сме ги сключили, могат да бъдат спокойни, че нищо лошо няма да сполети стоката им, домът им или тях самите. Естествено трябва да платят за тази услуга. Благодарение на тези договори градът е едно цивилизовано място, а ние...е, ние живеем повече от добре.
- Който не плаща, го крадем. Който краде и не е в Гилдията, е наказван. – поясни хилавият младеж, който им отвори.
- На по-груб език – да. – съгласи се Моригън.
Искаше да се махне веднага от тук. Докато се чудеше какво да каже, за да се измъкне от положението, един от тримата здравеняци се протегна към кесията, която беше скрита в импровизирана й рокля. Шаи се изправи рязко от стола и грабна ръката му. Другите двама също станаха на крака и се приготвиха за бой.
- Нямам абсолютно никакво желание да работя за вас. – изръмжа момичето и изви китката на мъжа зад гърба му, след което го блъсна към останалите. Обърна се и побърза да стигне до изхода, но Моригън успя да я настигне, хвана я през рамената с едната си ръка, а с другата опря нож до гърлото й.
- Много жалко. – измърмори той.
Шаи му се усмихна злобничко и заби петата си в крака му, което го накара да остлаби хватката достатъчно, за да успее да се измъкне. Тя се обърна и издърпа ножа от ръката му, след което сграбчи мъжа и на свой ред допря острието до врата му.
- Ако някой от вас дори се помръдне, ще го убия! – кресна тя на мъжете, които вече бяха до тях. Те се спогледаха объркано и останаха на място.
В същото време пантите на външната врата изскърцаха и някой влезе вътре. Шаи прецени, че с още хора ще й е трудно да се справи, затова пусна Моригън и изхвърча от сградата, блъскайки мъжа, който беше застанал на вратата.
- Ти...? – успя да чуе, но не се обърна. А и нямаше нужда.

- Кой пък си ти? – повтори военният и пристъпи напред.
Гилбърт не беше успял да го огледа много добре, когато мъжът излизаше от хана по-рано същия ден, но сега беше лице в лице с него. Беше млад, може би на годините на Гил, имаше руса, сресана назад коса и сини очи. Не беше много висок, нито много нисък, не беше слаб или дебел, и общо взето в облеклото му, стойката му и маниерите му нямаше нищо, което да го различи от всички други млади благородници, на които им бяха дали някакъв ръководен пост в армията на Малши, само заради потеклото им. Единственото особено в този човек, това, което правеше Гил сигурен, че може да го различи в огромна зала с мъже, облечени и сресани и държащи се точно като него, бяха скулите му. Тези скули бяха толкова високо и толкова изпъкнали, че дори лицето да не беше никак слабо, то изглеждаше такова, сякаш бузите изчезваха в празнината, образувана от костта. Такива скули трудно се забравяха.
- Аз ли? - отговори най-после момчето. – Аз съм само пътник, който... – спря се и погледна към Нала, след което отново се обърна към военния. – Който явно има нужда да се прави на герой. – довърши той.
Мъжът го изгледа объркано.
- Гил Дю на вашите услуги, милорд. Или по-скоро трябва да кажа „Много си пораснал от последния път, когато се видяхме, Дани.”
Придружителите на капитана посегнаха към мечовете си, но бяха спрени с разсеян жест.
- Ти си Гилбърт Дю? Дезертьорът от битката за Рейкбел? – каза той хапливо. – И смееш да показваш лицето си тук?
- А ти кой си да ме съдиш! – Гил побесня. – Дани Пикльото! Син на Архдука на Арченбер! Не можеше да държи меч, без да подмокриш гащите! Избраха те да отидеш на война с другите загубеняци като мен и Лив Армънт, но беше изтеглен в последния момент, защото си бил избран специално от великия майстор да се обучава за офицер при него! Как теб не те е срам да си покажеш лицето пред когото и да е било!
Капитанът потрепваше от гняв, както и Гил, момичето се беше скрило зад бара, а подчинените чакаха командата за атака. Едната торба на пода се размърда и отвътре излезе зелената кучелисица Ку. Подуши въздуха, изгледа мъжете от двете страни на голямата стая, поколеба се за момент, след което изджавка веднъж към войниците, поколеба се още малко дали да не го направи пак, след което се сви на топка и заспа като за възглавницата служеше собствената му опашка.
Арченбер се втурна, без да казва нищо, двамата мъже го последваха. Гил скочи напред с меч в ръка и стоманата в ръцете на Даниел се сблъска с неговата. Двамата мъже се опитаха да го намушат от двете му страни, но той бързо скочи назад, направи крачка към масата в ляво, хвана един стол и размаза лицето на единия с него. Капитанът изблъска поваления от пътя си и започна да маха хаотично с меча си. Гил отбиваше ударите му, но когато и втория мъж се присъедини към атаката, беше повален на земята до бара и остриетата насочени срещу него изведнъж изглеждаха много плашещо. Както той обаче, така и войниците бяха забравили в битката, че не са сами в кръчмата. Голяма тояга, обвита в метал се стовари върху главата на втория от помощниците и той излетя назад, блъскайки капитана си. Гил веднага скочи на крака и замахна към командира, който тъкмо се изправяше. Удари го в рамото и той изтърва меча си. Арченбер дори не разбра кога дойде последвалия ритник, който го запрати на земята.
- Бих оставих страхливец като теб да живее, но само ще създаваш още проблеми тук.
Гил вдигна меча си и го заби във врата на лежащия капитан. По-късно сигурно щеше да съжалява за стореното, но сега чувстваше, че тази отрепка заслужава да умре. В това време Ку примлясна на сън и доби някак си щастливо изражение. Другите двама мъже, участвали в битката, все още бяха в безсъзнание и всичко изглеждаше спокойно, или поне неподвижно.
Момчето се обърна. Нала все още държеше тоягата високо вдигната, готова да халоса Гилбърт с всичка сила, ако я предизвикаше, но вместо това той прибра меча в ножницата си и й се усмихна тъповато:
- Май това не беше много умно от моя страна, а? – каза той.
- Никак. – отвърна момичето.
- Е, поне този няма да го има.
- Да.
- Аз...
- Ти го уби.
- Да.
Момичето явно беше объркано и не сваляше сопата, но бързо събираше мислите си.
- Ти го познаваше.
- Учихме на едно място.
- Ти си от армията! – извика Нала и пристъпи напред.
Гил примижа, вдигна ръка и запротестира срещу ставащото:
- Да, да! Малшийска свиня съм! И май ти разреших проблемите. Свали вече тая тояга бе!
Момичето се беше приближило още и държеше ръцете си високо вдигнати, което беше много привлекателна гледка, от която Гил не се интересуваше в момента. Младата жена обаче погледна малко объркано нагоре и след това каза леко засрамено:
- Това го забравих...
Двамата се омълчаха. Май нямаше какво да си кажат така или иначе, или всеки го беше страх да започне, за да не прозвучи това, което каже, глупаво. Един от мъжете в безсъзнание се размърда леко, но ритник в главата отново го прати в забвение.
- Трябва да тръгвам. – каза Гил накрая.
Не че имаше много голямо значение, но ситуацията не предлагаше нищо друго, а и наистина трябваше и не само по една причина. Напрежението в главата му от битката беше отминало и той я разтърси, за да се отърве от мислите, които навлизаха в ума му.
- Кажи им... – момчето се запъна – Кажи им за мен. Те вече знаят много. Кажи им, че Гили... Гилбърт Дю вече не се крие и е тръгнал да си отмъщава на... офицерите. Или нещо такова.
Нала го хвана за ръката. Момчето замръзна. Дори не беше осъзнал кога е започнал да се паникьосва, но топлината и мекотата на кожата и го успокои.
- Ще измисля нещо, спокойно. – каза тя мило.
Той се усмихна.
- Благодаря! – отвърна след малко.
Помълча, след това продължи:
- Само едно последно нещо. Преди няколко дена мина ли през хана ти странна жена, пътуваща сама? Знаеш ли на къде отиде?
- Рейкбел. – каза момичето.
Гил кимна и събра чантите си.
- Благодаря. – каза той, но се спря преди да продължи.
- Върни се, ако можеш. – отговори момичето.
Момчето кимна още веднъж и излезе. Нала изчака малко, след което се развика за помощ. Събраха се мъже и жени и се чудиха що за животно би направило такова нещо. В бара се носеше миризмата на страх.

Гилбърт бързо стигна до Рейкбел. Беше голям град, но не можеше да се каже, че беше толкова величествен, колкото беше чувал, че е. Сега улиците бяха полупразни, търговците все още продаваха, но изглежда и много от тях се готвеха да напуснат града, а каменните стени на замъка на хълма тъмнееха горчиво. Гилбърт не успя да огледа града толкова добре, колкото искаше. Имаше прекалено много на главата си, за да си позволи и да разглежда. Отне му няколко дни, докато намери нещичко за жената, която търсеше. Ходеше и питаше по кръчми и манастири, но никой изглежда не знаеше нищо. На няколко пъти се беше замислил да се откаже от безумната си задача и да остави детето на прага на някой от многото храмове, които беше посетил, но нещо го спираше. Продължи да търси и намери следа. Стара жена на пазара му каза за място, което приютява хора в беда и където още не беше търсил.
В бедняшки квартал, пълен с повече крадци, просяци и сенчести ъгълчета, отколкото с честни хора и прави улици, имаше малък манастир с пристроена към него кръчма. Беше необичайно да видиш такава картина, защото свещениците ненавиждаха светските афери и разприте, дом за които бяха точно подобни бедняшки ханове, но нуждата беше по-тежка от вярата и точно един такъв служител на бога стоеше зад прогнил бар и наливаше бира на мъже, които с удоволствие биха прерязали гърлото му на улицата. Гилбърт го разпита за жената и след кратко колебание преподобният го упъти към една от стаите на горния етаж. Момчето му благодари и забърза нагоре.
Втория етаж беше точно това, което Гил беше очаквал от вида на залата долу – мухлясали врати едва се крепяха на ръждясали панти и неумело скриваха зад себе си разврат и мизерия от очите на работниците от храма. Младежът се провря до дъното на тясното коридорче и там намери вратата, за която му беше казано. Той почука леко на нея.
- Нося ви нещо, госпожо. Аз съм мъжът от гората.
- Влез! – се чу отвътре без изненада или въпроси.
Гил се зачуди дали това не е капан, но май нямаше какво да прави. Той отвори вратата и влезе. Беше същата жена, която беше видял в гората.
- Добре дошъл, Гилбърт Дю! – поздрави жената и вратата се затвори сама зад него. – Дълго те чаках. Страхувам се, че нямаме много време.
Кошницата с бебето изчезна. Ку извади главата си от чантата на гърба на момчето заинтригуван и я сложи на рамото му.
- Какво става тук? – попита объркано младият мъж.
Жената не му обърна внимание, а погледна към Ку. Нещо в стойката и се стори неестествено на Гил. Или по-скоро нещо в самото и съществуване.
- Виждам, че си довел и хрътката тук. Това е добре. Грижи се за нея и един ден тя ще порасне голяма и силна и ще бъде от незаменима помощ в мисията ти. Времето ми тук ще свърши скоро, така че ще бъда кратък.
Ку се прозя и се облиза лакомо. Гил се опита да каже нещо, най-вече да пита защо говори за себе си като за мъж, но от устата му не излезе нищо. Когато се опита да помръдне - също не успя.
- Ти си от избраните, Гилбърт Дю, – продължи жената – от избраните да спрат голямо зло да унищожи света. Всички светове. Трябва да събереш...
Момчето помръдна. Жената започна да губи формата си – все едно образът и беше от вода и бясна котка се опитваше да го разбие с ноктите си. Цялата стая за един миг стана напълно светла, след това напълно тъмна и така няколко пъти, докато накрая всичко не си дойде на мястото. Жената беше както трябва, но изглеждаше уплашена. Нещо голямо и черно, с неясен облик, мина покрай Гил и разсече с огромната си ръка, или лапа, образа на жената. Той се промени, също стана така мъглив и след миг двата размити облака се сляха в едно и изчезнаха.
Гилбърт остана да гледа празното пространство втрещен. Не можеше да се движи, но не от странната сила, която го спираше преди миг, а заради собствения си страх, че ако помръдне сенките ще се съберат в едно и ще го погълнат. Не знаеше какво видя сега, но беше сигурен, че то не беше нормално същество. За първи път от много време Гил беше ужасен от това, което видя. Най-после той успя да помръдне ръката си. Той стисна здраво дръжката на меча с нея, без да е сигурен дали той ще може да му бъде от някаква помощ, и разтри врата си с другата. Успя да се освести още малко и излезе бързайки от кръчмата и побягна към някой по-светъл и приветлив квартал на града. Не знаеше от какво бяга, дори страхът от съществото беше изчезнал, но сякаш нещо друго го следеше и искаше да се отърве от него. В главата му кънтяха думи, които не помнеше да е чувал и нямаха никакъв смисъл, но знаеше, че трябва да им се подчини. „Върни се вкъщи!”

Неридор не знаеше какво да прави. Информацията, която бе получил от лорд Гриуд беше несъмнено полезна, но въпреки това не му даде ясна посока, която да следва. Искаше му се да се добере до Лишарид и магьосническите кули, където първоначално е била проучвана магията за порталите, но това най-вероятно беше непосилна задача - бе научил, че островът в момента е напълно разрушен от някаква изключително мощна магия и никой дори не смеел да се опитва да проникне на него. Единственото място, което оставало все още сравнително близо до острова бил градът на ангелите, намиращ се високо над самия остров. Но и той също така бил доста трудно достъпен - поне за същества, различни от самите ангели.
За момента Неридор просто вървеше нанякъде далеч от дома Гриуд. Благородникът бе напълно луд и магьосникът изпитваше отвращение всеки път, когато си спомнеше картината на възрастния мъж, бодящ с игла отрязаната глава. И най-вече напълно спокойната физиономия на Меруик докато вършеше това. Така Неридор се бе отдалечил от града и в момента вървеше по някакъв път, който водеше към брега на Кърваво море. Нямаше ясна идея какво щеше да прави от там нататък, но все пак това бе някаква посока, която той можеше да следва.
Иззад хоризонта изплуваха върховете на няколко сгради, а малко по-късно те се уголемиха в няколко етажни постройки, а сред тях се забелязаха и покривите на по-малки къщи. Неридор наближаваше село. Денят бе към обед и коремът на магьосника вече бе започнал да му подсказва това, така че това село бе идеално място гладът да бъде заситен.
Малко преди да навлезе сред къщурките, Неридор забеляза, че облаци дим бяха започнали да се издигат към небето. Някои от селяните, които работеха по полята наблизо, се втурнаха към домовете си, викайки за пожар. Без да се замисли магьосникът ги последва и след няколко минути се озова до една горяща сграда. Тя бе двуетажна и висока и като че ли приличаше на хамбар. Вторият етаж всъщност бе пространството между тавана и островърхия покрив. Там нямаше стени, а покривът се крепеше само от дървени колони. Няколко селяни вече бяха започнали да хвърлят кофи с вода в опит да потушат огъня, но нямаха никаква възможност да достигнат покрива й, който от своя страна заплашително бе надвиснал над намиращата се в съседство къща.
Неридор веднага вдигна високо жезъла си и започна да изговаря заклинанието за дъжд. Отне му няколко секунди, но все пак успя и над горящата постройка започнаха да се образуват тъмни дъждовни облаци, които всеки момент щяха да започнат да засипват огнените езици със спасителна вода.
- Дете, горе има дете! - провикна се някой от селяните наоколо.
Неридор вдигна очи и действително съзря сред дима малък силует, който се бе свил на топка на една от гредите на тавана. Магьосникът прецени, че дори заклинанието му да успее да потушат огъня, обгореното дърво нямаше да издържи допълнителната тежест на водата, която щеше да го напои. В резултат бе много вероятно покривът да не издържи и да се срути върху детето. То, от своя страна, сигурно бе прекалено уплашено, че да се опита да се спаси само.
Умът на Неридор запрескача бързо измежду различни неща, които би могъл да опита, но в действителност арсеналът му от магии не бе особено богат. В крайна сметка реши да опита нещо доста рисковано, но по-добра идея просто нямаше. Магьосникът захвърли жезъла и пътната си чанта и се приближи до сградата. Застанал почти под нея, той се обърна с гръб към стената и започна да изговаря заклинанието за вятър, насочвайки ръцете си към земята. Вятърът започна да се появява, но понеже веднага срещна твърдата земя под краката на магьосника, въздушният поток запрати силата си в различни посоки настрани. В резултат се получи тяга, която изтреля тялото на магьосника нагоре. Силата й почти веднага отслабна, но Неридор се бе издигнал достатъчно високо. Той се извъртя и протегна дясната си ръка в опит да достигне нещо, за което би могъл да се хване. Ръката му напипа един от напречните прътове и веднага стегна захвата си. Само след миг обаче силна болка проряза дланта на магьосника, който едва сега забеляза, че парчето дърво всъщност гореше. Неридор нададе вик на болка, но успя да превъзмогне инстинктивното желание да се пусне. Протегна и другата си ръка и отчаяно затърси по-добро място, за което да се хване. Успя да хване една греда, която все още не бе обхваната от пламъци и едва тогава пусна другата си ръка от нагорещения къс дърво. Изтегли се с известни усилия и задъхан погледна дясната си длан. Ръкавицата бе напълно изгоряла и отдолу се виждаше черната му ръка. Но тя не бе черна от обгаряне, а самата й кожа бе с такъв цвят. Бе на дребни люспи, някои от които бяха изгоряли. Пръстите бяха малко по-дълги от обикновено, а самата длан - малко по-малка.
Неридор се опомни след миг и откъсна очи от грозната гледка. Очите му затърсиха момчето сред огненият ад и въпреки пушека почти веднага го видяха. Той се втурна към него и го обхвана с ръце.
- Не се страхувай, ще те спася - прошепна му той.
През това време облаците отгоре вече бяха започнали да изливат дъжд на едри капки, който бързо озаптяваше гладните пламъци. Но и добавиха допълнителна тежест на дървото и някои носещи греди, проядени вече от огъня, не издържаха поддадоха.
Около магьосникът започнаха да се срутват части от покрива. Дървото под краката му също не бе особено стабилно. Неридор се запъти обратно към отворът, през който бе дошъл, и тъкмо когато застана на ръба му, една дъска от покрива се откъсна и падна отгоре му, изблъсквайки го навън. Той политна във въздуха и яростно се устреми към земята. В този кратък миг той протегна дясната си ръка напред и, след като от устата му излязоха думите на заклинание, от нея отново заструи вятър, който успя да олекоти удара със земята. Тежестта на тялото му и това на детето обаче бе достатъчно голяма и ръката му, върху която се приземи, се счупи. Наново силна болка навлезе в съзнанието му, карайки го да извика силно.
Неридор пусна момчето, което веднага бе подхваната от един селянин, хвана дясната си ръка и се присви от болка.
- Вижте ръката му! - извика някой от оформилата се наоколо тълпа.
- Прилича на демонска! - продължи друг.
Сред хората, напълно забравили вече пожара, се надигна глъчка, породена от неприятната картина на обгорялата ръка на Неридор.
- Каквото и да е това същество, то спаси сина ми - гласът на един от селяните се извиси над останалите - и затова съм му длъжник! А така също това показва, че този странник не е лош по душа!
Хората се скупчиха около Неридор и започнаха да се чудят какво да правят със странния непознат, който все още лежеше на земята, видимо ранен и изпитващ болка.

Зандър влезе в тъмната уличка. Хората от пазара я подминаваха без даже да я погледнат. Това беше добре - нямаше да има свидетели. Продължи навътре, докато стигна разклонение, при което спря и се ослуша. В дясно се чуваха тихи звуци от борба. Надникна внимателно и видя, че на около пет крачки Димо беше хванал Лили и я душеше. Зандър тръгна към тях с тиха стъпка. Наемникът изобщо не го усети - гневът му го заслепяваше и бе притъпил инстинктите му на убиец. Когато мъжът стигна до тях, промърмори:
- Мога ли да се присъединя?- и с неворятна ловкост издръпа ръката на наемника от шията на момичето, след което забоде юмрука си в лицето му.
Изненадан и леко зашеметен, Димо залитна и падна върху купчина дървени касетки.
В последния възможен момент ръцете изчезнаха. Неуспявайки да се задържи права, тя се свлече по стената и се строполи на земята. Остана няколко секунди свита, кашляйки, докато си набавяше така нужният й въздух. След това бавно се повдигна на ръце, за да може да се огледа. За своя изненада видя Зандър пред себе си, който гледаше в страни. Тя проследи погледа му и видя Димо, който тъкмо се опитваше да стане от една купчина щайги.
Зандър й подаде ръка да се изправи, без да сваля очи от другия мъж. Момичето я пое и след миг вече беше на крака. Чародеят свали чантата от раменете си и я подаде на Лили с думите:
- Изчезвай от тук. Чакай ме при сергията за дрехи срещу уличката. Ако до двадесет минути не се върна, напусни града и не поглеждай назад. А, и – той свали кристала от врата си и й го подаде – пази го.
Коленета й все още трепереха и главата й бе замаяна, но въпреки това послушно взе чантата, която й се стори, че тежи цял тон, и стисна светещият кристал в длан. Изгледа Зандър въпросително, докато успее да осмисли казаното от него, след което кимна в знак на съгласие. Направи няколко крачки към изхода, наведе се, за да си вземе тоягата и, леко подпирайки се на нея, излезе на пазара. Огледа се за секунда, след което се гмурна в потока от хора и зачака на уговореното място.
Зандър проследи момичето с очи докато се скри зад ъгъла, след което се обърна към Димо, който се бе изправил. Двамата се гледаха така, сякаш желаеха на другия да се случат всички злини на земята.
- Мисля, че вече ставаш досаден – промърмори Зандър.
- И ще ставам все по-досаден.
- Мисля, че няма. Всичко ще приключи тук и сега.
- Така ли? Е... така да бъде.
Със светкавично движение Димо хвърли един шурикен. Зандър успя да го избегне, но това даде време на наемника да извади меча си и да нападне. Чародеят трябваше да отстъпи няколко крачки, след което на свой ред да извади оръжието си, с което парира следващата атака.
- Ще си играем мръсно, а?
- Разбира се.
Зандър изблъска меча на противника си и на свой ред нападна. Атаката му бе парирана, след това нападателят му се завъртя и нанесе удар с крак, от който чародеят се залепи за стената. За да избегне следващата атака, се наложи да се претърколи встрани, при което мечът на противника му обърса мястото, където до преди малко се беше опрял. С едно завъртане Зандър успя да го подкоси и използва момента, за да се изправи. Димо направи кълбо назад и също застана на крака. Последва нова атака от страна и на двамата, при която мечовете се срещнаха звучно във въздуха и огласиха уличката.
- Не се ли отказа вече? – попита Зандър.
- Няма да се откажа. Не и докато още дишаш.- Димо леко размърда меча, от което се разхвърчаха искри. - А след като те убия, ще намеря малката ти приятелка и ще свърши като Лиза – увиснала като безполезна кукла. Ах, каква гледка беше само...
Заднър изрева от ярост, изблъска го и замахна. Но Димо беше предвидил това. Наведе се леко, за да избегне удара, след което забоде коляно в корема на чародея. Последният изпъшка и се сви, което даде възможност на наемника да му нанесе удър по брадичката, от който си изтърва меча и се строполи. Зандър се надигна на лакти, а от устата му капеше кръв. Димо го изрита.
- Великият Зандър. Чародеят, който може да победи всеки. – последва нов ритник.- Какво стана, а?- и го срита отново.
Мъжът се опита за пореден път да се надигне, но отново посрещна шута с корема си.
- Искам да ти споделя нещо преди да умреш. - започна Димо. - Аз ви предадох на краля. Аз съм причината сега тя да е в гроба. - върху лицето на Зандър се личеше неукротима ярост. Наемникът вдигна меча – Време е и ти да умреш.
Миг преди острието да се забие, около Зандър се появи огнен пръстен, който изблъска Димо. Той отхвръкна от чародея, изпускайки меча при падането си. Преди да се е усетил и да е направил каквото и да било, Зандър се беше изправил и тръгнал застрашително към него. Димо запълзя към оръжието си. Върховете на пръстите му почти докоснаха дръжката, когато го хванаха и запратиха в стената. Болката не беше нищо в сравнение с това, което предстоеше. Зандър го изправи и започна да го удря, където свари. Опитите на наемника да се предпази бяха напълно безполезни. С един особено тежък удар чародеят повали противника си. Обърна го и продължи да го налага с юмручните удари в лицето.
От носа и устата на наемника вече течеше кръв, когато беше отново запратен в стената. Зандър грабна оръжието на Димо и го забоде в гърлото му, като острието премина през врата и се заби в стената. Кръвта започна да тече по дръжката, наемникът се размърда малко и след това увисна на меча. Зандър отстъпи до другата стена, свлече се по нея и тихо заплака.
Лили седеше до сергията, загледана притеснено в хората, които преминаваха, всеки забързан и умислен в собствените си грижи. Момичето стискаше в ръка кристала, като от време на време разтваряше леко пръсти, но после бързо ги свиваше, сякаш уплашена някой да не я види. “Мога да го взема. Мога да оставя багажа тука и да изчезна. Нали за него бях дошла?” Тя тръсна глава, за да изгони мислите и се загледа към уличката, от където трябваше да се покаже Зандър. Изведнъж нещо се раздвижи. Тя притаи дъх, готова да избяга при нужда. След миг обаче притеснението й се стопи, само за да бъде заменено с друго. Зандър вървеше, подпирайки се с ръка за стената. Изглеждаше ужасно. Цялата му брадичка бе изцапана с кръв, която капеше по блузата. Ръцете му също бяха червени. Тя направи крачка към него и спря. Той се провря през потока от преминаващи хора, които за нейно учудване не му обърнаха особено внимание. Явно подобна гледка не беше рядкост. Когато мъжът се приближи достатъчно, тя застана до него. Погледа му бе някак блуждаещ, а очите зачервени. Не знаеейки какво да направи, момичето просто протегна ръка към него, разтвори пръстите си, показвайки кристала и зачака.
- Би ли извадила манерката? - каза той, вземайки кристала. - Трябва да се измия.
- Момент – тя зарови в чантата си и му я подаде.
Зандър изми кръвта от ръцете и брадата си, след което пророни:
- Блуза.
Тя бързо преметна чантата му отпред и я подпря на коляно, за да й е по-удобно. След кратко ровене измъкна една и му я подаде.
Зандър пое дрехата с едно "Благодаря" и, без да пита продавача, влезе в мястото, което се пробваха дрехи. След като излезе, облечен в чистата блуза, видя че вратът на момичето леко кърви. Купи един червен шал и й го подаде с думите:
- Сложи го, няма да се личи кръвта.
Тя взе шала и го погледна неразбиращо.
- Кръв?
- На врата.
Лили вдигна ръка към шията си и напипа нещо мокро. Дръпна я и изгледа пръстите си неразбиращо. Премига няколко пъти, за да осмисли ситуацията, след което прекара шала под косата си и го заметна.
- Хайде да тръгваме. – каза Зандър и я поведе през тълпата.
- Накъде? – попита, докато се опитваше да не изостава от него.
- Към кръчмата.
“Кръчма? Каква кръчма?” Бе чувала май за кръчми, но те не представляваха интерес за нея и затова не им беше обърнала внимание. Все пак предпочете да не го занимава с излишни въпроси. Продължиха да вървят, докато стигнаха фасадата на триетажна сграда. В нея нямаше нищо, което да я отличи от останалите, освен една табелка, висяща на вратата, с надпис
”Бар- При Джо - Най-добрите ястия и бира.” Зандър бутна вратата. Веднага ги обгърна въздух, пълен с миризма на алкохол и горящ тютюн. Още от вратата едва не паднаха върху една маса. Мястото беше почти препълнено – имаше само едно-две празни места на бара. В дъното на стаята имаше няколко сепарета, а хората, някои от които видимо пияни, гледаха право към тях - явно бяха странна гледка. Зандър хвана Лили за ръката и я поведе към съдържателя.
- Добър ден. Давате ли стаи за нощуване?
Мъжът, който бе с гръб към тях, бършейки разсеяно една чаша и оглеждайки внимателно бутилките, се сепна при питането. Обърна се и отговори:
- Да, имаме. Петнадесет сребърни монети на вечер.
- Ще взема една. - и пусна определената сума в шепите му.
Съдържателя едва сега съзря момичето.
- Ооо, ще палуваме тази вечер, а? - попита той Зандър, като му се усмихваше заговорнически.
Зандър също се усмихна, хвана Лили през кръста и я придърпа към себе си. Тя се подпря с ръце на гърдите му и му хвърли един въпросителен поглед, но в крайна сметка предпочете да си замълчи и да изчака. Зандър я погледна, след което се обърна към съдържателя и му отговори:
- Гледай си работата.
Усмивката на бармана помръкна. Той подаде ключа от стаята му с думите:
- По стълбите, четвъртата врата. Заповядайте.
- Благодаря. - Зандър тръгна и се сети нещо. – А, и искам две вани. Едната след двадесет минути, другата след два часа.
- Ще се погрижа, господине.
- Благодаря Ви още веднъж.
Чародеят поведе Лили нагоре по стълбите. След като се качиха и намериха своята стая. Тя не беше нищо особено – Едно легло, два стола, маса и параван за преобличане. Той остави чантата си на кревата и започна да тършува из нея. Лили остана пред вратата, скръстила ръце пред гърдите си, гледайки сърдито Зандър. Изчака така около минута, но след като той не благоволи да й обърне внимание, тя пристъпи към него и тропна с крак по дървения под:
- И какво беше това долу? – гласът й леко потрепери при задаването на въпроса.
- Кое?
- Долу? Нужно ли беше да ме придърпваш така?
- Да. Трябваше да създам добро впечатление на бармана. - каза, без да вдига поглед от чантата си.
Момичето удари с длани по леглото, изправи се и го изгледа:
- Добро впечатление? Като ме дърпаш, като като...
Тя не можа да довърши изречението, защото Зандър отново я придърпа до себе си. Гледаха се около минута, през която той й махаше шала. Погледът й беше прикован от неговият и тя не забеляза как дясната му ръка капва малко от карамелената отвара отляво на врата й, върху раната. Очите й се разшириха от изненада, пое си рязко дъх и трепна, когато парливата течност я докосна.
- Ама какво си мислиш, че правиш? – каза, докато правеше опит да го избута.
- На теб на какво ти прилича?
Тя спря да го бута и го изгледа подозрително, след което тръсна леко глава.
- Идиот!
Той омота отново шала около врата й, след което я пусна с репликата:
- Нека стои така, докато дойде ваната.
Лили направи крачка назад и седна на кревата, все още опитвайки се да осмисли всичко, което се бе случило. След няколко дълги минути, тя вдигна глава и потърси с поглед Зандър. Видя го да седи в другият край на стаята. Очите му бяха затворени, а краката му бяха кръстосани на перваза. Изглеждаше уморен.
- Спиш ли ? – гласът й бе тих и неуверен.
- Не, релаксирам..
- Кога ще ми обясниш какво става?
- Някога.
- Този отговор не ме устройва. Мисля, че имам право да знам защо някакъв избеснял тип се опитва да ме удуши. – тя несъзнателно вдигна ръка и докосна шала при спомена.
- Явно му е допаднал врата ти.
Въздишка на примирение се отрони от устните й:
- Няма да те накарам да ми кажеш сега, нали?
Зандър стана и отиде до леглото. Хвана Лили за рамената, помести я малко настрани и легна:
- Никога не правя първата крачка.
Тя не отговори. Остана смълчана да седи на ръба на кревата, докато тропането по вратата не наруши тишината, царяща в стаята.
- Би ли отворила?
Девойката стана и отвори вратата, като се дръпна бързо в страни, за да не пречи на двамата мъже, носещи ваната.
Зандър се изправи и отиде да им помогне.
- Нека я сложим зад паравана. - каза той на съдържателя, който му кимна и тримата я отнесоха на уреченото място - Благодаря. Водата?
- Долу е, само трябва да я пренесете.
- Благодаря отново - и им даде по един сребърен риал.
Мъжете излязоха в коридора и заслизаха по стълбите.
- Отивам за водата. - каза той на Лили.
- И аз идвам - и се затича след него.
Отне им около десет минути, за да я пренесат. Лили качи последната, която си беше доста голяма.
- Дай да ти помогна.
- Няма нужда, мога да се справя с една кофа . – каза леко задъхана от усилието.
С една почивка и я замъкна до ваната. Остави я на пода. Пое си въздух и я вдигна, но не прецени височината и, вместо да я подпре, я удари в ръба на ваната. Част от водата се разплиска и я оля от брадичката на долу. Тя погледна локвата в краката си с леко съжаление, след което вдигна вече олекналата кофа и я изсипа. Излезе от паравана, като изстискваше края на блузата си. Зандър тъкмо се приготвяше, отново наведен над торбата си.
- Трябва да сляза до бара, за да се видя с един човек. Ти се заключи и не отваряй на никого. Оставям меча.
Той го свали и го постави на леглото, след което пъхна медальона в чантата и я закопча.
Вдигна поглед към Лили. Цялата и блуза беше мокра, прилепнала и почти прозрачна. Той се усмихна:
- Отива ти.
Тя му хвърли един свиреп поглед, след което отиде до него. Хвана го за рамената, извъртя го с лице към вратата и го избута от стаята.
- Ще се върна до час - каза той.
Тя му се усмихна мило и му тръшна вратата под носа. Отиде до чантата си и започна да рови, след известно време просто изсипа всичко на кревата. Докато прехвърляше дрехите, без да иска закачи с ръка ножницата на меча. Тръпка премина през цялото й тяло, а пръстите й изтръпнаха само за един удар на сърцето. Тя бързо се дръпна и прекъсна контакта с оръжието. Отне й няколко мига, за да осъзнае случилото се й картинката никак не и се понрави. Въпреки това в момента нямаше кой знае колко време да размишлява над случката, щеше да го стори малко по-късно. Порови още малко и отдели един неголям пакет, старателно увит в кожа. Развърза го и извади от него кожени къси панталонки и потник, със същата кройка, но по-просто изработени и с по-малко украса от тези, с който бе в момента. Остави ги на стола до прозореца, така че да са й под ръка, когато приключи с къпането, взе си четката за коса и едната стъкленица с емулсия, отиде зад паравана, свали си дрехите, изсипа ароматното вещество във водата и блажено се отпусна във ваната. Поседя така около четвърт час и се зае с къпането.
Тъкмо обличаше потника, когато от вън започнаха да се чуват викове и звук, много напомнящ й чупене на дърво. Тя набързо се огледа за тоягата си и отскочи назад до прозореца, когато някой натисна дръжката на вратата.

Зандър слезе в бара. Отново бе почти претъпкано, но две от сепаретата бяха празни. Той отиде до тезгяха, поръча си една бира и помоли бармана, ако се появи рижав мъж да го изпрати при него. Плати му и тръгна към едното сапаре. Настани се удобно и зачака, като от време на време отпийваше от бирата. След десетина минути се появи и Пент:
- Здравей – каза Зандър.
- Здрасти – отвърна Пент.
- Сядай- чародеят му посочи мястото срещу него.
- Благодаря.
- Е, какво разбра?
Рижавият се поколеба. Личеше си, че знае нещо, но се страхува да го изрече.
- Знаеш, че за това, което знам, могат да ми изкарат червата през носа, нали?
- Е, ако ми кажеш, саможертвата ти ще бъде взета под внимание.
- Това не е шега, Зандър. Мога сериозно да пострадам.
- Не ставай жена, ами говори.
Пент го погледна подозрително, сякаш се опасяваше дали не е наемник на Рикар. След това заговори:
- Значи, Рикар е магьосник.
- Без майтап? Кажи ми нещо, което не знам.
- Уф, добре. Говори се, че след като е завършил училище е успял да убие директора. След това захвърлил тялото в реката и взел скиптъра му. Но така и не успяли да направят връзка с момчето и убийството. Случая и до ден днешен остава загадка. Както и да е, след няколко години работа в двореца, момчето решило да попътува. Никой не знае къде е ходил, но щом се върнал, създал организация. Името и е неизвесно извън самата организация, но хората ги наричат Господарите на мрака. Кланят се на древните богове, по-точно на Бзенън, което за мен си е чиста измислица, но това е друга тема. Главната им цел е да събудят въпросния бог, за да може Рикар да му вземе силата. За целта му трябва плочката на Авелия, която се пази от организация, наречена Пазителите на Авелия. Но това са само слухове.
- Знаеш не по-зле от мен, че във всички слухове има капчица истина.
- Така е.
Зандър остана замислен няколко секунди. Явно Рикар търсеше местонахождението на плочката и затова му бе нужен неговия кристал.
- Благодаря, Пент – каза Зандър след няколко секудни размишление. Извади от джоба си една кесийка и му я хвърли.- Бих ти препоръчал да се покриеш за известно време.
- Това и ще направя.- рижавият стана и подаде ръка на събеседника си- Сбогом, Зандър.
- Сбогом.
Пент се завъртя на пръсти и се насочи към изхода.Но тъкмо бе направил крачка, когато се сети нещо и се обърна към чародея.
- Ще има бал в замъка Торет. Мисля, че ще ти бъде много забавно, а и чух че граф Стъдамайер е бил много гостоприемен.- каза рижавият, намигна му и се насочи към изхода. Зандър го изчака да излезе, допи бирата си и стана. Точно тогава по средата на кръчмата се разигра скандал. Двама яки и подпийнали господа се блъскаха и си викаха. Чародеят се насочи към стълбите с намерението да избегне гледката. За жалост всичко се разигра толкова бързо, че той едва можа да стигне до тезгяха. Единият от мъжете нанесе дясно круше на другия и с това предизвика верижна реакция. За да стигне до стълбите, на Зандър му се наложи да избегне три колкото големи, толкова и тежки юмрука, а собстениците им залитваха и падаха върху масите от многото алкохол . Зандър се качи по стълбите и отвори вратата на стаята. Лили стоеше до прозореца, видимо уплашена и държеше тоягата си.
- Нещо не е наред ли?- попита той.
- Каква е тази дандания?
Зандър се усмихна.
- Най-обикновен кръчмарски бой.
- Най-обикновен?
-Да.
Тя го изгледа подозрително, но явно спокойното му държане й вдъхна достатъчно доверие, за да подпре тоягата на стената до себе си. Зандър чак сега забелязва с какво е облечена. Носеше потник, направен от едно-единствено парче кожа, малко по-широко от педята му. Също така й бежови панталони който едва прикриваха бедрата й, а една кожена връвчица завързана от лявата страна й служеше за колан. Палава усмивка се появи на лицето му.
- С това ли беше облечена преди под блузата?
Лили премига изненадано.
- В известен смисъл, защо?
- А...Ммм- направи кратка пауза с отворена уста- Какво го държи да не се озове на земята? – каза, сочейки потника.
Тя му хвърли един ядосан поглед, след което без да проронва и звук се обърна и си вдигна косата така, че да се видят презрамките на гърба.
- Впечатляващо- каза той със закачливо пламъче в очите.
Тя си махна ръката и се обърна с лице към него. Виковете от долу се засилиха и Лили хвърли леко разтревожен поглед към вратата.
- Спокойно - каза той, докато сядаше на стола и качваше краката си на перваза - едва ли някой ще влезе тук.
В момента, в който го каза, през вратата преминава човек. По-точно беше хвърлен върху нея, като от тежестта му пантите не издържаха и се изкъртиха, а при удара с пода, мъжът изпадна в безсъзнание. След секунда в стаята влезе друг мъж. В очите му се четеше пиянски гняв. Видя момичето, усмихна се, като показа жълти зъби, и се насочи към нея.
- Аз не бих се заяждал с дамата, освен ако не искаш да прекараш следващите няколко дни на легло. - каза Зандър както си беше със затворени очи и кръстосани крака на перваза.
Пияният му хвърли кръвнишки поглед и изсумтя презрително, след което продължи към момичето. Лили бавно придвижи ръката си в страни по стената, докато пръстите й не напипаха сопата. Тя изчака докато мъжът се приближи още малко, след което направи крачка напред и замахна с всичка сила, удряйки го странично през главата, с което го просна до другия на пода.
Зандър стана, хвана двамата мъже за яките и ги извлече навън, мърморейки си под нос.
- Предупредих те.
След като ги остави в коридора, се върна, вдигна вратата и я подпря, колкото да не се гледа в стаята.
- Нали всичко беше наред?
- Не е ли?
- Не е. – каза, посочвайки вратата, която в следващият момент повторно се озова на пода, но този път поне биещите се останаха в коридора.
Зандър погледна отвора и вдигна рамене каза:
- Е, може би нещата излязоха малко извън контрол.
- Не може да спим така...
- Спокойно, ще измисля нещо.
- Добре. – след което седна на кревата и започна да си разресва косата.
Така прекараха следващият половин час, докато момичето не реши, че е достатъчно сухо. Стана, отиде зад паравана и се преоблече в пола и риза. Тъкмо беше приключила, когато в дупката на врата се очерта силует на мъж. Тя го погледна леко стресната, но после установи, че е момчето от хана. То бързо влезе и смени водата във ваната, след което се изниза обратно навън. Лили погледна към Зандър, който продължаваше да лежи със затворени очи на кревата, след което седна на перваза на прозореца, облегна се на рамката му и премижа, оставяйки лъчите да галят лицето й. Мъжът стана и погледна към Лили. Явно й беше много приятно да се препича на вече залязващото слънце. Чародеят остана така няколко секунди, след което съблече ризата си и се насочи към паравана, където го чакаше успокояващата вана. Съблече и останалата част от облеклото си, след което се топна в топлата вода. Установи, че тя има доста лековит ефект върху леко схванатите му мускули. Облегна главата си на края на ваната и се усмихна.
Девойката изчака още няколко минути, след като шума зад паравана спря и тихо проговори.
- Та, кой е Димо ?
Зандър отначало не осъзна въпроса и само измънка едно:
- Ъ?
- Чудех се, кой е Димо? А и защо така отчаяно те търси... А и дали няма ... – гласът и леко потрепери и тя не завърши изречението.
- Няма какво?
- ... да се върне.
- За това бъди спокойна. Там, където е, никой не може да се върне.
- Аха. – тя не продължи. Вместо това си вдигна единия крак на перваза, подпря брадичка на коляно и се загледа в града навън.
- Димо беше мой стар познайник. - започна Зандър. - Бяхме заедно във войската на краля, още по времето, когато се славех като смело момче от добър произход. В началото се разбирахме доста добре, но после той разкри истинското си лице.
- А защо иска кристала?
- Заради Рикар.
Тя се замисли за малко. “Рикар, войската на краля... този свят е по-объркан, отколкото мога да си представя.” Тръсна глава, изпусна една лека въздишка и реши да опита отново.
- А този Рикар... на него за какво му е?
- Не знам. Все още... – след което се надигна леко и каза - Би ли ми подала дрехите?
Чу се леко “туп” и как босите й крака ходят по дъските, след което ръката й се подаде от ръба на паравана, държейки едни панталони и блуза.
Зандър ги взе докато се изсушаваше с кърпата, след което започна да ги облича и попита:
- Гладна ли си?
- Малко...
Мъжът излезе иззад паравана без ризата, търкащ главата си с кърпата и мърморещ:
- Ами значи е време да те нахраним.
Тя го погледна учудено:
- Да ме нахраниш?
- Да. - метна мократа кърпа на паравана и взе ризата - По-точно да вземем нещо за вечеря.
Лили го погледа още миг, след което отиде до чантата си и почна да ровичка. След малко седна на кревата, държейки малко пакетче.
- Мен не ме мисли. Отивай да вечеряш.
Зандър застана на около сантиметър от нея, гледайки я в очите. Едновременно с това сложи ръка на пакета и го взе с думите:
- Трябва да хапнеш топла храна, за да си върнеш силите.
Тя посегна да си го вземе обратно, но той го дръпна още малко, след което отиде до вратата, гледайки я очаквателно. Момичето въздъхна леко и се огледа за ботушите си. Обу ги, взе една малка кесийка от купчината с дрехи и застана до него.
-След вас, мадам- каза той и леко се поклони.
Лили го изгледа объркана, след което излезе в коридора и внимателно погледна през парапета, дали боят случайно не продължаваше. Зандър слезе по стълбите заедно с нея. Щетите от сбиването не бяха много големи, но не бяха и малки. Всички маси и столове бяха обърнати, по пода се търкаляха шишета, цели и счупени, а младият помощник на съдържателя гледаше тъжната картинка подпрял брадичката си на дръжката на метлата. Зандър видя, че поне бара е чист и попита момичето:
- Да седнем на бара?
И без да дочака отговор я поведе натам. Седнаха и Зандър поръча, каквото готвено има и поиска да оправят вратата Изчакаха и изядоха яхнията в мълчание, всеки потънал в собствените си проблеми. След известно време съдържателят прекъсна мислите им , като им съобщи, че вратата е поправена и могат да се качват, ако искат. Чародеят поблагодари и след още някоя минута се върнаха обратно в стаята. Лили отиде до леглото и набързо прибра нещата обратно в торбата си, след което се огледа, леко озадачена. Зандър също зарови в чантата си. След малко извади две одеяла и попита:
- Та, как ще спим?
- Ами ... – и огледа отново стаята, след което направи две крачки към прозореца – Аз си харесвам стола.
- Добре, за мен пода.
Тя го погледна и седна на кревата.
- Аха, много умно. - отърва се от ботушите – И за утре какъв е плана ?
- Както обикновено.
- Щом казваш. –обърна се на една страна и придърпа покривалото на кревата – Лека нощ.
- Лека нощ - отвърна той, след което постави чантата си на пода за възглавница, положи главата си върху нея, зави се и започна да се унася.
Сънят скоро я обгърна. Пак виждаше класната стая и досадният учител по древен език. В стаята бе тихо и монотонният му глас леко успиваше. Изведнъж се появи зовът. Така мамещ и поглъщащ. Заповядващ и не търпящ възражение. Лили бързо скочи на крака, направи няколко крачки, преди с огромно усилие да успее да наложи на тялото си да не мърда.
- Спри!
Извика, сякаш това щеше да й помогне. Започна тихо да шепне многократно “Не”, повтаряйки си на ум, че всичко е сън и не трябва да ходи. Не искаше да ходи. Тялото й направи още една крачка към гласа. Тя вложи цялото си същество в това да се противопостави на импулса. В момента нямаше нищо друго на света, освен тихия, примамващ глас и идеята, че не трябва да му се подчинява, която с всяка изминала секунда изчезваше все по-бързо. Точно преди да се предаде, гласът рязко изчезна, а с него и картината от съня. Лили премига виждайки вратата на стаята само на някакви милиметри от протегната й ръка.
- Успях – прошепна тихо, преди мракът да я погълне.

Зандър беше обгърнат от сладък сън, когато звукът от скърцащи дъски го накара да се събуди рязко. Вдигна поглед нагоре и видя Лили да става от леглото.
- А, ти ли си била? Връщай се обратно - промърмори той сънено.
Тя сякаш не го чу. Направи няколко крачки преди да изкрещи едно "Спри!". Зандър се изправи и я погледа притеснено, след което попита:
- Лили, добре ли си?
Момичето отново не му обърна внимание, а направи още една крачка към вратата, шептейки съвсем тихо. Тя остана така още няколко секунди, през които Зандър промълви още веднъж:
- Лили?
Девойката гледаше само напред, без да дава признак, че вижда някой друг в стаята. Изведнъж тя пророни едно "Успях” и се свлече на пода. Зандър отиде при нея, вдигна я и я пренесе на леглото, след което се опита да я събуди. Опита му се оказа неуспешен. Колкото и да я разтриса и да я вика – тя просто не се събуди. Все пак това, че пулсът й след време се успокои и нормализира, а дишането й стана дълбоко и равномерно, го накара да я остави да спи. Зандър се успокои и реши да се прехвърли на леглото до нея за всеки случай. Премести я внимателно по навътре и легна на една страна с ръка, свита под главата.