Просто и кракто - пиша книга и имам нужда от малко непредубедена критика... Давайте смело - уж всичко мога да понеса:) Плюйте на воля
Предварително благодаря за всяко изказано мнение - за мен то е безценно!
* * *
Лондон, 2:18
Нийл реши, че няма търпение да се пенсионира вече, въпреки че никога нямаше да си го признае. Хвърли поглед към часовника и установи, че само преди минута бе изгасил нощната лампа, когато телефонът му се заразхожда на нащното шкафче. Спусна крака от леглото и се пресегна за измачканите си дрехи, които неотдавна бе захвърлил, навлече ги припряно и се метна в колата си. Малко по-късно спирачките му остро изскърцаха пред разпънатите полицейски ленти.
Още преди да бе слезнал от колата можеше да се обзаложи, че светът се е оттървал от поредният пласьор или пимп, за да може някой още по-гаден да заеме мястото му.
- Хей, Нийл, радвам се да те видя.
Гордън работеше сръчно и бързо, сякаш ръцете му танцуваха в плътно прилепналите латексови ръкавици.
- Здрасти, Гордън – приклекна до него Нийл. – Зарадвай ме.
- Зависи какво те радва – отвърна съвсем сериозно Гордън и го погледна над очилата си. - Смъртта е настъпила преди по-малко от час, липсват по няколко пръста от всяка ръка, няколко пръста на десния крак са буквално смазани, липсват гениталиите и вратът му е прерязан от ухо до ухо. Жертвата не е починала тук, трупът е преместен по-късно.
Жертвата се казваше Дуца Драгоз, но предпочиташе да го наричат Джими. Един особено противен тип, който Нийл с удоволствие би пречукал лично, но запази тази мисъл за себе си. Бе станал свидетел как бизнесът на румънеца се разраства, особено след като се специализира в трафика на хора. Само една от жертвите му бе дала показания срещу него, но някой бе сметнал, че доказателствата не са достатъчно да доведат до присъда. Нещастното момиче бе едва седемнадесетгодишно и поради разклатеното й психично състояние, бе класифицирана като „ненадежден източник”.
- Нещо друго?
- След експертизата ще имам повече, но не очаквай чудеса – отвърна Гордън докато бърникаше в разпраното гърло на трупа сякаш разбъркваше следобедния си чай. – Още от сега мога да кажа, че случаите са почти идентични с останалите.
Нийл кимна и почеса наболата си брада. Това беше третата отрепка за тази седмица. Някой разчистваше Сохо и определено се стараеше. Имаше нужда от кафе. И закуска.
- Детектив Дейвис?
- Да?
- Матю Райли, отдел за борба с наркотици, имате ли нещо против да поговорим?
Изправи се и кимна за поздрав, изучавайки внимателно човека пред себе си. Среден ръст, стегнато телосложението и къса подстрижка – единственото, което липсваше бе надпис на челото „военен”.
- Доколктото си спомням Джими не се занимаваше с наркотици.
- Разполагаме със сведения, твърдящи обратното – усмихна се Матю. – Не отдавна лично сте разследвали Джими. Интересуват ни конкретно връзките му с други криминални структури.
- Кои по-точно?
- Имигрантски групировки.
Нийл не успя да сдържи усмивката си.
- С риск да прозвуча банално, ще се наложи отново да ви попитам кои по-точно? – въздъхна уморено. Беше твърде късно или по-скоро твърде рано за игра на котка и мишка, а и ако трябваше да бъде честен, не му допадаше нито едната роля. – Вижте. Г-н....?
- Матю.
- Добре. Матю. Повече от половината престъпни групировки в Англия са създадени от емигранти. Какво, по дяволите, ме питате? – почваше да губи търпение и просто си искаше кафето. Или да се наспи.
- Мога ли да ви наричам Нийл?
Нийл кимна.
- Бихме искали да прегледаме документацията по последния случай на Джими.
- Бихте искали, а? Ще те питам нещо, Матю. Съзнаваш ли колко идиотски звучиш? Сигурен съм, че можете да прегледате каквото си искате и без да ме питате. Сега, ако бихте ме извинили – натърти той - имам работа.
- Какво знаеш за Джими и албанските му приятели, Нийл?
Погледна часовника си. Наближаваше четири. Колкото и да му се искаше да се наспи, кафето сега му се струваше по-добрата идея.
- Джими не би ги нарекъл приятели. Кафе?
Седяха един срещу друг и мълчаливо се гледаха. Сервитьорката донесе чийзкейка на Нийл и се отдалечи. Отпи с наслада от кафето си. Първата глътка винаги бе омагьосващо освежаваща, гореща. Остави чашата и се облегна назад.
- Джими никога не е имал притятели. Ако не броим българите.
- Българите?
- От там попълваше бардаците си. Занимаваше се основно с трафик на хора и проституция.
- Имаш ли представа на кой е пречил? Той е третият пипм само за тази седмица.
Нийл го изгледа гневно, наведе се напред и опря ръце в малката масичка.
- Нека се разберем. Престани с тъпашките въпроси, защото съм особено раздразнителен рано сутрин. Просто ми кажи какво искаш да знаеш. Веднага.
Матю не трепна дори, изгледа го продължително.
- Кой разчиства боклука, Нийл.
Детектив Дейвис продължи да го гледа, опитвайки се да прецени кой, за бога, изгаряше от желание да го разпитва в четири часа сутринта за подземния свят. Със същия успех можеше да прочете кой да е вестник.
- Съмнявам се, че знам нещо повече, от известното до сега.
Матю нищо не каза. Чакаше.
- Доколкото ми е известно, Джими работеше соло или поне се опитваше. Предполагам, повтарям – само предполагам, че албанските му колеги са го убили.
- Кула?
- Не. Не че не биха го направили, просто не им е пречел. Поне за сега. Те се занимават основно с наркотици. Борици държат проституцията в Сохо, а Джими бе един от малкото останали независими конкуренти.
- А останалите?
- Също.
- Кое те кара да мислиш така?
- Не е особено трудно да се досетиш. Напоследък основната им дейност е отстраняване на съществуващите дребни играчи. Ние просто събираме труповете след тях.
- Значи си сигурен, че те са се заели с пролетното почистване?
- Това е само мое лично предположение, въпреки че малко се престарават.
Събеседникът му трепна.
- В смисъл?
- В смисъл, че последните четири пимпа, бяха работени като за изложба.
- Може би просто искат да са сигурни, че посланието ще е повече от ясно.
- Да, може би – поклати глава Нийл. - обикновено, когато някой им пречи той просто изчезва – тихо, без много шум. А сега захвърлят труповете из цял Сохо.
Матю слушаше напрегнато без да изпуска нито една дума. Бе намерил това, което търсеше.
- Много благодаря за съдействието, Нийл. – протегна ръка Матю и се надигна от мястото си.
- Има ли смисъл да питам за какво беше всичко това?
- Не – усмихна се Матю. – Хвърли смачкана банкнота на масата и си тръгна.
Нийл Дейвис проследи с поглед стегнатата походка на странния си посетител. Допи бавно кафето си, докато Лондон се събуждаше. Матю Райли щеше да се върне. Бе сигурен в това.
