Не знам доколко е правилно да ви предоставям моите произведения, но не пречи да използвам и тази форумна трибуна за някаква изява

Ще започна с последния ми засега разказ, който е един малко по-личен от останалите ми неща. В следващите си постове тук ще пускам и статиите от блога ми, за онези които ги намират за интересни.

Посвещавам този разказ на моя дядо…

Из мислите на…

Час 1: Имам чувството, че са ме прекарали през една много дълга тръба, в която съм седяла на тъмно и влажно. Колко дълго съм била в този затвор? Но дали е затвор? Или нещо друго? Гладки стени, меки при това, защо не съм могла да изляза по-рано? Главата и очите ме болят, още не мога да свикна да ги държа постоянно отворени. Нещо ме сърби по гърба, но не мога да се почеша, а на всичко отгоре и чувам странен бръмчащ звук, някъде зад мен. Странно. Още ми се вие свят и малко залитам когато се движа, но искам да се махна по-далеч от мястото с гладките стени. Не знам защо, но ме изпълва с ужас.

Час 2: Още не мога да свикна със светлината, но поне не ми се вие свят и не обръщам внимание на бръмченето зад мен. Сякаш го няма вече там. Започвам да различавам малко по малко нещата около мен. Край тавана е по-мрачно и хладно и има доста паяци, а към пода е влажно и преминават бързо мишки, а може би и плъхове. Ще спра на безопасно разстояние и от двете опасности – и без това не мога виждам добре в тъмното, а да правя компания на мишките, също не ми се нрави изобщо. Ще изчакам нещата да се успокоят и тогава ще продължа да се движа.

Час 3: Светлината угасна, всичко потъна в мрак. Очите ми се оправиха, но сега е прекалено тъмно, за да търся пътя навън. Но усещам нещо сладко и опияняващо вкусно да изпълва ноздрите ми някъде наблизо. С риск да се изгубя, ще се опитам да тръгна след сладкия аромат и дано го намеря. Толкова сладък мирис! Ето сега завивам малко надясно и миризмата става по-отчетлива, още малко и мисля, че го достигнах. Сега да го опитам. Мммммм вкусотия!!! Я още малко, само да не се надвесвам много над аромата, че може и да падна вътре в тази каша. Охаааа!!! Не мога да се спра… пак ми се замъгли погледа… удари ме на дрямка…

Час 4: Главата ми ще се пръсне, кой ме караше да ям толкова много от пенливата каша или по-точно от сиропа? Ох, всичко ми се върти и пак не мога да фокусирам, добре че, още е тъмно та да не ме видят с кръвясали очи. Още ми се спи – по дяволите, мразя този сироп!

Час 5: След това замайване, една разходка и то навън, ще ми дойде освежаващо, само ако успея да намеря пътя в тая тъмница, дано някой се сети да пусне светлина, за да се ориентирам. Като че ли пред мен съзрях едно ярко петно – ще се насоча натам, да не изпусна посоката. Пие ми се нещо по-различно от оня сироп, но май ще трябва да почакам. Ето, приближавам се до петното светлина, става все по-голямо, мисля че ще успея! О, не! Ослепях! Петното изчезна и бе заменено от огромен облак светлина, прекалено огромен…

Час 6: Очите ми са неспособни да виждат ясно все още, но дори и замъглени огромната бяла светлина е още пред мен. Ще направя един опит за измъкване от това влажно място, където рискувам да се пропия много бързо. Но, сега да карам по-бавно, за да не се объркам и да свърша в някое от чекмеджетата наоколо. Сега малко вляво, малко по-бързо, да оправя посоката. Приближавам се упорито към изхода и се радвам, че най-после ще се измъкна оттук. Тази мисъл ме изпълва с нови сили и се чувствам толкова жива. Свобода, ето ме!

Час 7: Първи впечатления от свободата – топло е, слънцето грее с пълна сила, мирише на нещо сладко и ароматно и има други като мен! Ура, сега ще се запозная с всички! Безгрижна съм и всичко ми е толкова интересно и непознато. Ще почина малко на топлия камък после ще продължа, бягството ми от тъмнината се оказа по-изморително отколкото съм предполагала. А и като че ли започвам да огладнявам.

Час 8: Дааа, определено вече съм доста гладна, ще следвам онзи аромат да видя къде ще ме отнесе. Нагоре, все нагоре – сред листа с причудлива форма, сенки, цветове и нови приятели. Ето тук се разминавам с двама, поздравих ги, те също – аз съм толкова щастлива! Достигнах до източника на аромата – нека само да си избера по-хубаво място и да се наям до насита. Да се надяваме, че ще е вкусно.

Час 9: Така се натъпках, че едвам се движа, следващия път по-малко ще пълня стомаха си.Сега не ми е до запознаване, въпреки че, доста изненадани погледи срещам тук – или не са виждали такова плюскане преди, или нещо съм се изцапала. Пак ще трябва да се оттегля за почивка – чудно защо съм толкова изморена, а уж нищо не съм правила. Дано следващия път ям по-умерено, но така е всеки първи път е без граници, докато не осъзнаеш докъде можеш да отидеш и спреш. Поставянето на собствени ограничения над желанията си е добър начин да се научиш да контролираш (до известна степен) съзнанието си. Но моето съзнание в момента е толкова сънливо, че явно пак ще трябва да се отпусна в топлите прегръдки на слънцето.

Час 10: Малко разходка след необходимата почивка е добро средство да спомогна на циркулацията на кръвта, леко застояла след спането. Не съм авантюристка и все още не ми се разхожда по-далеч от това, което мога да видя край мен. Никога не ми е харесвало да пътувам по света, по-земна съм (или така си мисля) и обичам да постигам по-обикновени неща – любим човек, семейство, деца, дом. Странно. Преди такива мисли не ме спохождаха, явно започвам да търся мястото си, където ще докосна щастието. Раздвижването на ума и тялото, винаги дава положителни резултати, харесва ми да започвам да намирам пътя си, но нека още малко обходя тук-там и ще се завъртя пак за малко хапване. Дано не надебелея прекалено много, че никой да не ме хареса.

Час 11: За малко пак да се увлека в ядене, но един тип привлече вниманието ми и успя да ме отклони от хранителното занимание. Разговаряше недалеч от мен с една доста красива (според моите виждания) женска, но просто не се сдържах да го огледам по-добре. Загладен, с леко студени маниери, с доза сдържаност и прекрасни очи – това видях за първи път в него. Казват, че първото впечатление е най-важно, но мисля, че тепърва ще разкрием у всеки един нови и изненадващи черти и действия. Които ще оставят онова първо (или може би първично) впечатление в миналото. Засега само мога да гледам отдалеч, нека не му се натрапвам, да не създам грешно виждане у него. Ако той ме забележи, сам ще дойде при мен. Ще разчитам на чисто женските си умения и оръжия, за да привлека неговото внимание.

Час 12: Продължавам да го наблюдавам от разстояние – забелязах, че доста често се смее, жизнерадостен е, но не и безгрижен, услужлив, но не и раболепен, понякога замислен, но не и отвеян. Обича да гледа нагоре към небето и да съзерцава подробности около него – разцъфнал цвят, върволицата от мравки пъплещи по стената на къщата, полъха на вятъра в листата – може в него да се крие един дълбоко чувствен и романтичен свят, който чака да бъде разкрит и опознат. Дълбоко в себе си искам, направо желая той да ме забележи (или заговори), ще чакам – спотайвам надежда, това да се случи скоро… Дано да се окажа права и моите инстинкти да не ме подведат.

Час 13: Не зная с какво мога бъда по-добра от другите, нито умея да готвя или да чистя като хората, но ще преглътна гордостта си и ще отида да му се представя (поне) – не издържам на неговия поглед, на стройното му тяло и на заразителния му смях, който ми звучи като разпилени кристални топчета по мраморен под. Само дано не ме отблъсне – отхвърлянето на нечии чувства има навика да боли доста дълго (поне така съм чувала), затова трябва да съм смела, напориста и самоуверена.

Час 14: Сърцето ми бие учестено и кръвта ми още кипи. Преди малко успях да поговоря с него насаме (въпреки някои досадни съседи) и развълнувана от този разговор, имам чувството, че летя по-високо от останалите. Те са се смалили, а аз се извисявам и поглеждам към слънцето, надничащо иззад натежалите гроздове. Макар и кратко, това изживяване ми даде сили да преодолея всички препятствия. Аз съм влюбена – лъча от щастие озари и мен, всичко сега е толкова леко и цветно, цветята ухаят, цялата природа пее с мен.

Час 15: откраднахме няколко часа от топлия ден с пухкавите облаци и дружелюбното слънце. Далеч от всички (и всичко) споделихме нашите чувства и се отдадохме на целувки и прегръдки в сянката на позеленялата ябълка. Говорехме за какво ли не, а аз не спирах да се оглеждам в неговите дълбоки очи, приковаващи ме с едно тайнствено и неуловимо излъчване, което ме впримчваше в неговите обятия и бях готова да му се отдам без свян и угризения, че някой може да ни види – нека гледат, нека завиждат и обсъждат – опиянението от новата любов е толкова силно, че всичко останало е превърнато във фина мъгла.

Час 16: Всяка среща с него ме укрепва и ме прави по-силна, но след днешния ни разговор, забелязах някакъв нов проблясък в очите му, нещо странно и необяснимо, което ме кара да се чувствам неловко – дали нещо в мен го смущава или пък му е трудно да го изрази с риск да ме засегне, не знам, не искам да мисля за това изпълнена с безпокойство, но все се връщам към този момент. Терзая се, но и той не е много разговорлив, има нещо – или някоя. Забелязах интереса, който провокира у другите девойки, красавец е и това няма как да остане незабелязано от останалите. Завистта и злобата им расте с всяка наша среща, а това почти винаги означава неприятности.

Час 17: Този път той говори, а аз слушам с тревога в сърцето и объркано съзнание. Обясни ми, че споделя всички чувства и иска да прекара живота си с мен – да си имаме деца, семейство, дом – мигом тревогата ми бе заличена и на нейно място дойде Щастието – онова вечно неуловимото, онова невидимо слънце, сгряващо с лъчите си всяка частица от тялото ми. Искаше ми се да изкрещя това щастие на всички, толкова много емоции се блъскаха в мен, толкова много усмивки искаха да излязат, че не знаех какво да направя първо. Хвърлих се на врата му и го обгърнах с цялата си любов на която бях способна. Целият свят засия във всевъзможни оттенъци и нюанси…

Час 18: Все още не мога да се успокоя – сърцето ми препуска по пътеките на голямото щастие и не иска да се спре, аз се оглеждам и всичко е златисто, сиянието на всички мои емоции ме изпълва и една странна топлина ме прегръща със силата на безброй слънца, осветяващи съзнанието ми и стопляйки душата ми. Забравила съм онези пламтящите от омраза очи и студените презрителни лица на останалите – сега сме само аз и той… и нищо друго няма значение. Аз съм едно с топлината, светлината и въздуха, вдишвам от новия живот пред мен и само вятъра ми нашепва нещо, което ме опиянява още пов………

- Още малко в манджата ми ще влезе! – мъжът отърси размазаното телце на мушичката от навития на руло вестник и се провикна към вътрешността на къщата:
- Станке, виното бая е втасало! Много винарки се навъдиха около бъчвите! – той се усмихна доволно и примижа към слънцето, прокрадващо се през листата на асмата в двора.
На външната врата се показа фигурата на ниска, пълна жена, с приятно кръгло лице, която обърса ръцете си в престилката и на свой ред се обади:
- Ууууу, голямата работа, викай по-силно, та да те чуят всички комшии! Чудо голямо! Още днес ще звънна на Иван и Веско да дойдат и да го преточат, та после да си вземат колкото си щат. Тъкмо няма да туриш ръка на виното изобщо!
Мъжът я погледна развеселен и се засмя:
- Добре, че си ми ти, да не се притеснявам за нищо – и като прокара пръсти през побелялата си гъста коса допълни – айде сега ела да обядваме, че ще изстине всичко. После ще го мислим виното.
Жената замаха с ръце все едно казваше „да те вземат мътните” и отиде под навеса на гаража да си сипе от яхнията, която все още вдигаше пара на котлона. Пътьом прогони един рояк мушички дрозофили и като разчупи крайщника топъл хляб, засърба от чинията, загледана в мъжа до нея – този с който споделяше всичко вече над 25 години и вътрешно се усмихна, когато той я погледна и после проговори:
- Ех, Станке, порадвай се на времето, отдавна не бях виждал такова чисто небе. Но, да знаеш, ако тръгна да мра, ей тука искам да си бъда, в тая къща…
И като обходи с поглед напуканата мазилка, по която върволица от мравки сновяха, старите ламперии, остарелите керемиди, плочника и лехите със зеленчуци в градината, въздъхна и сините му очи леко потъмняха:
- Ей тука…

КРАЙ

За малко разнообразие - последния ми материал в блога, предварително се извинявам че е само на английски

http://martialartsmoviesstation.blogspo ... .html#more

Поздрави и приятно четене

Още един бърз поглед над един сравнително слаб представител на любимия ми жанр - тия хора хептен са се смахнали обаче и май отдавна карат на конвейер всяка продукция... Разочарован съм...

http://martialartsmoviesstation.blogspo ... ntest.html

Благодаря ви предварително

Armour of God - една класика от дядо Джеки и наистина вече не правят такива филми - съчетание между много добра хореография и екшън сцени подплатени с малко екзотични пейзажи на фона на които се развива историята. Джеки тук е във вихъра си - раздаващ се до последна капка кръв (буквално), като онова падане от дървото, което можеше да му струва живота. Въпреки бляскавата си страна, филма страда от доста недостатъци - на моменти е прекалено разхвърлян и комедията малко куца особено в присъствието на Алан Там, като Джеки спасява положението веднага щом се появи в кадър. Пълните ми размишления се намират тук:

http://martialartsmoviesstation.blogspo ... ackie.html

Как закичих Медала и станах ветеран

FPS размисли на един не-геймър Част I


Medal of Honor in retrospection

Отдавна тази тема циркулираше някъде дълбоко в мозъка ми (може би между предния лоб за филмите и хипоталамуса за простотиите) и бавно се формираше на база всичките ми онлайн и офлайн преживявания с една игра, която ми причиняваше безсънни нощи и нощни мрежи във вече несъществуващи компютърни клубове... Една игра, която и досега владее (една игра ще ги владее и в куршуми ще ги обвие) рефлексите и натоварването в китките ми (ама май това е от неергономична клавиатура и мишка – айде сега оправдания) и така се е загнездила в гейм центъра ми, че вече с години наред не мога да я изтрия. Въпрос на воля и личен избор.


Но всичко започна малко по-рано, когато се сдобих с PS1 (малко употребявана) и която ми служи вярно цели 5 години, докато не беше заменена от двойката (която в момента подсмърча на най-долния рафт на масичката, обидена че съм я зарязала заради едно PC). Е, за да няма сърдити, смятам да поиздухам прахта от „кифлата” и да се върна към конзолните изживявания – още си спомням 24 часовия маратон на Soul Blade (Taki Wins!)с група алкохолни геймъри или пък съспенс моментите, доакто обикалях полицейското управление на Racoon City в RE2 (голямо шубе ме гонеше тогава), или съсичах врагове и обикалях обширни градове из FFVII, но тогава за първи път опитах и FPS с джойстик и играта беше Medal of Honor. Да си призная, управлението ми се стори адски тромаво и странно, но тъй като играта беше у мен за неограничено време, се заредих с търпение за да овладея стрелките и бутоните, разните мисии (някои то тях бяха неимоверно трудни) и особеностите на този конзолен шутър (стрелялка или стрелячка не ми се виждат много уместни).


Пред кръстчето по средата на екрана проблясваха оръжия, германски каски, разни врати и превозни средства и всичко това на фона на разрушенията през Втората Световна Война. Биех се на страната на Съюзниците (понякога ми се искаше да бъда от немците и да наказвам американци, англичани и руснаци накуп), елиминирах висши офицери и редови войници, гърчех ги с различни оръжия и освобождавах пленени съратници. С две думи – военна идилия…

Малко по малко напредвах в самата история и изпълнявах поставените задачи, като се стараех да подобрявам стрелковите си умения, понеже гадините ме надушваха и се втурваха на талази с идеята да ми пукнат коравата тиква. В началото тяхната идея се увенчаваше с успех (и имаше прогресивно покачване на нецензурните думи от моя страна), но след десетки часове на циклене и ъпгрейдване на мерника ми (особено точен ставах, когато бях в нетрезво състояние), гадовете падаха като мухи с нарушен баланс на крилцата (или дефектни фасетки), а в гърдите ми се надигна едно чувство на превъзходство и схватливост, което ме напусна като фьешън девойка – фалирал чичко, когато се пробвах на следващото ниво на трудност.

С мъки се добрах до края на играта, и удовлетворен продължих с конзолните страсти, за известно време даже забравил за тази игра.


След няколко години (бях прехвърлил 20-те и драпах да ставам бакалавър), когато един доста тлъст мързел беше пуснал дебели корени в мен и аз само мерех улиците набирайки километраж (и спестявайки от автобусни билетчета), се озовах на едно място наречено „Корубата” (името идваше от ламаринената облицовка на клуба, който наподобяваше костенурска каска и беше част от веригата Виртуала) и веднага залепнах за светещите в ярък цвят (на фона на дима и пълната тъмнина) монитори, като не пропуснах да обиколя всички компютри и да прегледам „на какво играят майсторите”, което в най-честия случай бяха Counter Strike, Diablo 2, Heroes 3 & Broodwar…

Славни времена бяха тогава – носталгия и весели моменти се смесват и оставят един сладко-горчив вкус в моята не-геймърска душа.Но, аз малко се отплеснах – та обикалях като пчела на венчелистчета и се чудех какво да правя с трите лева в джоба, които направо се молеха да бъдат похарчени, когато погледът ми се спря на познато заглавие: „ Medal of Honor: Allied Assault”. Сърцето ми направи два неравноделни такта (сякаш щях да играя ръченица) и реших,че на всяка цена трябва да я пробвам. Засилих се към „шефчето”, който стоеше в изолирана клетка от телена мрежа и вече бях готов да се разделя със скътаните левчета, за да поиграя три часа (тарифата тогава беше левче/час), когато погледът ми премина през една бележка на тезгяха, с информацията за някакво мероприятие наречено „нощна мрежа”, започващо в 22:30 и завършващо в 07:30 ч за същите тези 3 лева...

Изкушението надделя и забравил за учението на Заветите (не ни въвеждай в изкушение) се настаних на един пластмасов стол срещу монитора, където прилежно бяха написани всички игри. Без колебание се засилих към Медалчето,понеже другите ми бяха непонятни. Честно казано незнаех какво да очаквам от самата игра, но когато началната анимация започна, нещо необяснимо пропълза в мен и сякащ ми каза: “Ето това е играта''...

Странно, но все едно в залата бях само аз и комп-а и полетата на Втората Световна война ме зовяха с далечен глас на барут, пръст в окопите и каски оцветени в камуфлажен оттенък. Нарамил Garand-a и стиснал здраво плъхчето в дясната си ръка, атакувах позициите на немците. Както и предполагах изживяването мишка+клавиатура бе доста по-различно от кифличката и като всеки новак ми трябваше известно време за да свикна с това къде се намирам и от къде ме пуцат с упоритостта на куче- пилчар гонещо ранената яребица през поляната. Разбрах също, че има и такова нещо като „откат”, които далеч не ми се стори приятен след изстреляните първо няколко патрона – последните от серията хвърчаха високо над враговете, а те в същото време не ме чакаха, като девица – дефлоратор, а съвсем спокойно ме отстрелваха.

Край мен контраджиите ядно блъскаха по клавиатурното устройство и налагаха мишките в плота, че чак ми дожаля за пластмасовите периферии. Е, след n-ти път на надписа: „Press fire to continue” и аз се замислих за такава саморазправа, но толерантността в мен взе връх. Но всички съвести, тактичности и прочие доблестни качества забягнаха на далечен екзотичен остров, когато започна нивото на Omaha Beach – почти 1:1 пресъздадено в началната батална сцена на “Saving Private Ryan”. Зашеметяващо. Докато стоях като вдъбен и погледа ми сновеше из детайлите на нивото, видях познатия екран с умирането не-знам-си-колко-пъти и когато излязох от вцепенението си, реших да не се прехласвам по природните забележителности, а да стигна до края на нивото (което се намираше някъде сред бункерите, опасани с картечни гнезда). След няколкократни опити се озовах на твърда земя и checkpoint. Казах си: „Уф, трудното свърши” – но се оказа, че съм се лъгал жестоко, понеже две местенца с изникващи картечари изпиваха живота ми на големи глътки, гарнирани обилно със свистене на куршуми. Голямо умиране падна и тук, докато се ориентирам в обстановката (да живее снайпера), но след успешното ми запаметяване на тази част от нивото се измъкнах почти успешно (почти, понеже животеца ми беше на 12, а аптечка се не види).

Продължих да стрелям и да умирам прилежно и без да разбера, тази нощна мрежа приключи, но в мен вече се беше събудил някакъв звяр с афинитет към Втората Световна война и шутърите посветени на това събитие и гласът му за още и още от Medal of Honor растеше с всяка среща между мен и компютъра. В общи линии – манията тепърва започваше.

Тъй като по онова време бях абсолютно свободен електрон, нощните мрежи станаха част от ежедневието ми, настроих биологичния си часовник и въпреки зачервените си очни ябълки, аз упорито ги изтощавах пред монитора, следейки бяло кръстче на около 20-30 см пред мен. Сега се сещам, че Medal-a не беше първият FPS, който съм захващал – преди това минах през Half Life, Quake 2, Soldier of Fortune, The Alien Trilogy (PS1), но нито една от тях не успя да пусне корени в ума ми, както добрия стар Медал. За жалост, нощните мрежи в „Корубата” приключиха, когато самия клуб беше затворен и се наложи да обикалям града за да намеря друго място, където да се издигам във военната йерархия. Но този път доведох и подкрепления – няколко любители на стрелбите, с които правихме LAN на по-горе изброените игри. А в същото време излезе и първия expansion – Spearhead. Закарах униформата на химическо, лъснах и почистих снаряжението и смело се бухнах в новата доза Медал на Честта.


Започнах като част от британски екип за освобождаване на затворници, преминах през разни снежни полета и се озовах пред една мисия, в която трябваше да спася от умиране капитана на отряда, като му закарам медицинско лице през гърмежите на артилерийски обстрел. Като пълен идиот се втурнах да бягам по права линия, следвайки стрелката на компаса и съвсем адекватно си умирах, повече пъти отколкото и на Omaha Beach и това направо ме отказа да се опитвам да минавам това ниво.

След продължителни опити, успях да премина този Рубикон и отдъхнах с огромно облекчение.Както и да е, тогава се насочих към друг аспект на играта, а именно мултито – за онлайн преживявания още не бяхме дорасли, поради изключително бавната връзка, която граничеше с тази на охлюв тръгнал на среща и затова предпочетох LAN варианта, като си мислех (колко наивно), че като съм минал няколко пъти новата на Easy ще се оправя и тук. Да, ама не… Още на първата карта (мисля, че беше Snowy Park), моите умения се оказаха напълно недостатъчни да утрепя който и да било. Противниците ми (други индивиди някъде из клуба – този път беше Виртуала) бяха прекалено добри (специални благодарности на stekoman, killerloop & PURKO), които ми отвориха очите за някои тънкости в играта и мислено ме накараха да ги нареждам.

Първата тънкост – научи добре картата (при Free for all няма особено значение, но при TDM е важно да знаеш пътеките по които твоите врагове ще довтасат), така няма да се луташ безцелно като участник по туристическо ориентиране без компас и карта, а ще знаеш че примерно ей зад онзи ъгъл има скатани двама-трима, готови да ти напълнят задника със солидно количество олово.

Втората тънкост – в зависимост от картата прецени най-сполучливото оръжие – за Crossroads, Flughafen, Destroyed Village, най-удачния избор е пушката (според мен швабското Kar98 е в пъти по-добро от американския Garand, въпреки петте патрона в пълнителя, за сметка на осемте и автоматичната стрелба на янките, от друга страна Lee Enfield (british lads) има 10 патрона и малко по-силен откат от швабското, но пак е вариант, като на опашката се нареждат Mossin (Red Army) и жабарското Carcano (бидейки най-неточната пушка). Принципно всеки играч се специализира в дадено оръжие, но е добре ако име познания за останалите, така ще може да избере най-подходящото за стила му.

На изброените 3 карти е доста лесно да се трупат фрагове, ако имате и снайпер – там картинката е ясна, заставате на някоя удобна позиция (по възможност клекнал) и благодарение на чудото на оптиката, безпроблемно изографисвате желания обект – дупка в главата, а за вас остава радостта от далечния изстрел и лошите погледи на околните. Е, от време на време е добре да сменяте позицията си, понеже има шанс да ви пуснат една бомба във врата и после да правите салта във въздуха все едно сте акробат на трапец под купола на цирк Балкански. На разположение имате Springfield-a на американците (малко бавно зарежда), модификация на Kar98 с доста бърза стрелба, Lee Enfield с оптика и Mossin scoped – почти равностойни така че който и да изберете няма да усетите съществена разлика – важното е да откриете снайперските места на всяка от картите и да започнете да трупате фрагове.

На автоматичните и полуавтоматичните оръжия ще се спра, малко по-късно (да не затормозявам със сухи факти).